Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (6)

6

Подготви се за процеса срещу Ейбрахам Уилсън, както не се бе готвила за нищо през живота си. Прекара безкрайни часове в библиотеката, където изчете томове със стенограми от различни наказателни дела, и със своя клиент — мъчеше се да изтръгне от него и най-дребните сведения. А това не беше никак лесно. Още от началото Уилсън се държеше грубо и подигравателно.

— Искаш да ме опознаеш, а? Изгубих девствеността си на десет години. А ти на колко беше?

Дженифър си налагаше да не обръща внимание на омразата и презрението му — чувстваше, че зад тях се крие дълбоко вкоренен страх. И продължаваше да упорства, разпитваше Уилсън за детството, за родителите му, мъчеше се да разбере как е съзрявал. С времето той стана по-бъбрив, бе разпалено любопитството му, прерасло лека-полека в преклонение. Никога дотогава не се бе замислял що за човек е и какво го е направило такъв.

Предизвикателните въпроси на Дженифър събудиха у него спомени, някои само неприятни, други — непоносимо болезнени. Случваше се да го попита за баща му, който го бе скъсвал от бой и Уилсън я гонеше. Тя си тръгваше, но винаги се връщаше.

И преди бе отделяла малко време за личен живот, а сега изобщо нямаше такъв. Когато не беше с Ейбрахам Уилсън, работеше в кантората от тъмно до тъмно, без почивен ден, и изчиташе от кора до кора всичко за предумишлените и непредумишлените убийства. Изучи стотици решения на апелационния съд, кратки изложения на дела, писмени показания, веществени доказателства, молби за преразглеждане на съдебни решения и стенограми. Запозна се с различни казуси, е различни престъпления — предумишлени и извършени при самозащита и временна невменяемост.

Проучи как да иска смекчаване на присъдата при непредумишлено убийство.

Ейбрахам не бе искал да убие човека. Но дали съдебните заседатели щяха да повярват? Особено местните. Жителите на градчето ненавиждаха затворниците. Дженифър подаде молба делото да се гледа в друг окръг и тя беше удовлетворена. Процесът бе прехвърлен в Манхатън.

Тя имаше да реши нещо важно: дали Ейбрахам Уилсън да дава показания. Беше доста страшен на вид, но ако чуеха неговата версия за случилото се, сигурно щяха да са по-снизходителни. Проблемът беше, че ако Уилсън застанеше на подсъдимата скамейка, прокурорът щеше да се възползва и да разкрие неговия произход и минали престъпления, включително и предишното убийство, което бе извършил.

Дженифър се питаше кого ли от помощниците си щеше да назначи Ди Силва за прокурор. Имаше няколко много кадърни, които се бяха специализирали по процесите за убийство, и тя се запозна със стила, в който отправяха обвинението.

Прекара доста време в затвора „Синг Синг“, огледа местопрестъплението — в двора за разходки, разговаря с надзирателите и Ейбрахам и разпита десетки затворници, присъствали на убийството.

— Реймънд Торп е нападнал Ейбрахам Уилсън с нож. С голям касапски нож. Сигурно сте го видели? — питаше без заобикалки Дженифър.

— Аз ли? Не съм виждал никакъв нож.

— Сто на сто сте го видели. Разиграло се е пред очите ви.

— Нищо не съм видял.

Никой не искаше да се забърква.

 

 

От време на време Дженифър си позволяваше да се нахрани като хората, но най-често си купуваше сандвич от кафенето в съда. Бе започнала да отслабва, виеше й се свят.

Кен Бейли се тревожеше за нея. Веднъж я заведе във „Форлини“ точно срещу съда и й поръча обилен обяд.

— Да не искаш да се самоубиваш? — попита я той.

— Разбира се, че не.

— А напоследък поглеждала ли си се в огледалото?

— Честно казано, не. Кен се взря в лицето й.

— Ако имаш капчица здрав разум, ще се откажеш от това дело.

— Защо?

— Защото се превръщаш в лесна плячка. Дочувам едно-друго. Журналистите само това и чакат да те вземат пак на мушка.

— Аз съм адвокат — упорстваше Дженифър. — Ейбрахам Уилсън има право да бъде съден според законите. И аз ще се помъча това да стане. — Забеляза тревога върху лицето на Кен. — Не се безпокой. Делото няма да вдигне чак толкова шум.

— И таз добра, нямало да вдигне шум. А знаеш ли кой ще е прокурор?

— Не.

— Робърт Ди Силва.

 

 

Дженифър влезе в Съдебната палата през входа от Ленард Стрийт и си проби път сред тълпата във фоайето. Мина покрай униформените полицаи, детективите, преоблечени като хипари, юристите, които още отдалеч биеха на очи с дипломатическите си куфарчета и покрай гишето за информация, където винаги нямаше никой, и се упъти към асансьора. Качи се на шестия етаж. Отиваше при окръжния прокурор. Беше минала близо година от последната им среща и тя не изпитваше особено желание да се среща с Робърт Ди Силва. Отиваше да го уведоми, че се отказва от защитата на Ейбрахам Уилсън.

Не спа три нощи, докато вземе това решение. Стигна до него, защото смяташе, че интересите на клиента й стоят над всичко. Делото Уилсън не беше толкова важно, че Ди Силва да се заеме лично с него. Следователно бе проявил интерес към него единствено заради Дженифър. Искаше да й отмъсти, да й даде урок. Така че тя нямаше друг избор, освен да се откаже от защитата на Уилсън. Не можеше да позволи да го екзекутират заради някогашните й грешки. Ако не участваше в делото, Робърт Ди Силва сигурно щеше да бъде по-снизходителен към Уилсън. Сега отиваше да спаси живота на своя довереник.

Щом излезе на шестия етаж и се отправи към познатата врата с табелка „Окръжен прокурор на Ню Йорк“, отново изживя миналото. На бюро седеше същата секретарка.

— Казвам се Дженифър Паркър. Имам уговорена среща с…

— Влезте — каза секретарката. — Прокурорът ви очаква. Робърт Ди Силва стоеше зад бюрото, дъвчеше мокра пура и напътстваше двама свои помощници. Когато Дженифър влезе, той млъкна.

— Обзалагах се, че няма да дойдете.

— Ето ме, тук съм.

— Мислех си, че ще си подвиете опашката и ще си плюете на петите. Какво искате?

Срещу бюрото му имаше два стола, но той не я покани да седне.

— Дойдох да поговорим за моя клиент Ейбрахам Уилсън. Робърт Ди Силва седна, облегна се и се престори, че мисли.

— Ейбрахам Уилсън ли… а, да. Това е онзи негър убиец, дето преби до смърт един затворник. Защитата му не би трябвало да ви затрудни. — Той погледна двамата си помощници и те напуснаха кабинета. — Слушам ви.

— Дошла съм, защото имам възражения срещу обвинението.

Робърт Ди Силва изгледа уж изненадано.

— Значи мислите да се спазарим? Учудвате ме. Мислех см, че с вашия голям юридически талант няма да е трудно да измъкнете клиента си сух от водата.

— Мистър Ди Силва, зная, че на пръв поглед делото изглежда предрешено — започна Дженифър, — но има смекчаващи вината обстоятелства. Ейбрахам Уилсън е бил…

Прокурорът Ди Силва я прекъсна.

— Ще се изразя с юридически термини, та да ви стане ясно. Можете да вземете тези смекчаващи вината обстоятелства и да си ги заврете в… — Той скочи и когато заговори отново, гласът му трепереше от яд.

— Само това оставаше! Да се пазаря с вас! Та вие ми почернихте живота. Има труп и вашето приятелче ще плати с живота си. Ясно ли ви е? Взел съм случая присърце и ще се постарая подсъдимият да иде на електрическия стол.

— Дойдох, за да се откажа от делото. Така бихте могли да го съдите за непредумишлено убийство. Уилсън и бездруго е осъден до живот. Защо да не…

— Дума да не става! Ясно като бял ден е, че е извършил убийство!

Дженифър се помъчи да сдържи гнева си.

— Мислех, че съдебните заседатели са тези, които решават. Робърт Ди Силва й се усмихна, но в тази усмивка нямаше нищо весело.

— Нямате представа колко мило е да довтаса спец като вас и да седне да ми тълкува закона.

— Защо не забравите личните ни отношения? Аз…

— Докато съм жив, това няма да го бъде. Пратете от мен много поздрави на приятелчето си Майкъл Морети.

 

 

След половин час Дженифър пиеше кафе с Кен Бейли.

— В чудо съм се видяла — призна си тя. — Мислех, че ако се откажа от делото, Ейбрахам Уилсън има по-големи шансове. Но Ди Силва не иска и да чуе. Преследва не Уилсън, а мен.

Кен Бейли замислено я погледна.

— Може би се опитва да ти изкара ангелите. И ти да си глътнеш езика и да избягаш.

— Та аз вече съм си глътнала езика. — Дженифър отпи от кафето. Загорча й. — Тежък случай. Да можеше да видиш отнякъде Ейбрахам Уилсън. Достатъчно е съдебните заседатели да го погледнат и тутакси ще го осъдят.

— Кога е делото?

— След месец.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Ъ-хъ. Уреди сделката с Ди Силва.

— Мислиш ли, че има дори минимален шанс да издействаш Уилсън да бъде оправдан?

— Ако бъдем песимисти, това е първото ми дело, ще имам насреща си най-обиграния прокурор в страната, който на всичкото отгоре ми има зъб, а довереникът ми е негър убиец, извършил второ убийство пред сто и двайсет свидетели.

— Да ти настръхне косата. А сега да чуем гледната точка на оптимиста.

— Може днес следобед да ме бутне камион.

 

 

Оставаха само три седмици до процеса. Дженифър издейства Ейбрахам Уилсън да бъде прехвърлен в затвора на Райкърс Айланд. Пратиха го в мъжкия затвор, най-стария и най-големия на острова. Деветдесет и пет на сто от съкилийниците му очакваха да бъдат съдени за тежки криминални престъпления: убийства, палежи, изнасилвания, въоръжен грабеж и хомосексуализъм.

На острова не пускаха частни коли, затова Дженифър се качи на малък служебен автобус, който я закара до сивата тухлена, сграда на пропуска. Там показа документите си за самоличност. В зелената будка от лявата страна имаше двама въоръжени надзиратели, а малко по-нататък — портал, където спираха всички без разрешително. От пропуска откараха Дженифър по Хейзън Стрийт, уличка, прекосяваща територията на затвора, до централната сграда „Ана М. Крос“. Там, в помещение, разделено на осем кабинки за срещите между адвокатите и клиентите им, доведоха на свиждане Ейбрахам Уилсън.

Докато вървеше по дългия коридор към помещението, Дженифър си мислеше: „Сигурно така изглежда чакалнята на ада.“ Цареше невероятна какофония. Затворът беше иззидан от тухли, стомана и камък. Стоманените врати непрекъснато се отваряха и затваряха с гръм и трясък. Във всяко крило имаше над сто затворника, които непрекъснато говореха и крещяха, двата телевизора бяха пуснати на различни канали, а по радиоточките гърмеше кънтри музика. Към сградата бяха прикрепени триста надзиратели, които се надвикваха с гюрултията в килиите.

Един надзирател бе казал на Дженифър:

— Затворниците са най-възпитаните хора на света. Ако случайно някой затворник блъсне друг, тутакси му се извинява. Имат си толкова грижи, че и най-дребното нещо…

Дженифър седна срещу Ейбрахам Уилсън и си каза: „Животът на този човек е в мои ръце. Ако умре, то ще е, защото не съм се справила.“

Вгледа се в очите му и прочете в тях отчаяние.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща тя.

Три дни преди процеса научи, че председател на съда ще бъде многоуважавания Лорън Уолдман, същият, който бе председателствал в делото срещу Майкъл Морети и се бе помъчил да лиши Дженифър от правото да работи в съда.