Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (13)

13

Бяха изминали три седмици, откакто бе вечеряла с Адам Уорнър в „Лутес“. Опита се да го забрави, но всичко й напомняше за него — случайно чути думи, тилът на някой непознат, вратовръзка като тази, която бе носил тогава. Мнозина й определяха среща — Клиенти, нейни опоненти в съда, дори един съдия от нощното съдилище, но Дженифър не искаше и да чуе за тях. Колеги адвокати я канеха на „ебяд“, както цинично го наричаха, но тя не им обръщаше внимание. Излъчваше някаква независимост, която бе истинско предизвикателство за мъжете.

Кен Бейли беше винаги до нея, но той не можеше да запълни самотата й. Имаше само един човек, който бе в състояние да го стори.

Обади й се един понеделник сутрин.

— Реших да рискувам и да проверя дали случайно не сте свободна днес на обяд?

— Разбира се, че съм свободна — отговори Дженифър, макар че не беше.

Беше си дала дума, ако й се обади отново, да се държи приятелски и любезно, но сдържано и да му подскаже, че няма да тича, когато й подсвирне.

Но щом чу гласа му, забрави всичките си клетви.

Обядваха в ресторантче в Чайнатаун. Не спряха да говорят цели два часа, които им се сториха две минути. Говориха за право, за политика, за театър и решиха всички сложни проблеми на света. Адам беше блестящ, прозорлив и очарователен. Искрено се интересуваше от работата, радваше се и се гордееше с успехите й. „Има пълно право да се гордее — мислеше си Дженифър. — Ако не беше той, сега щях да съм в Келсо, щата Вашингтон.“

Когато се върна в кантората, Кен Бейли я чакаше.

— Приятен ли беше обядът?

— Да.

— Да не би Адам Уорнър да ни става клиент? — съвсем небрежно подхвърли той.

— Не, Кен. Ние сме просто приятели.

И това си беше самата истина.

 

 

Следващата седмица Адам я покани на обяд в стола на юридическата му фирма. Тя бе смаяна от огромните модерни кабинети. Адам я представи на мнозина свои колеги, Дженифър се почувства като някаква знаменитост, те явно знаеха много за нея. Срещна и Стюарт Нидам. Той се държа любезно, но сдържано и Дженифър се сети, че Адам е женен за племенницата му.

Обядваха в стола, облицован с орехова ламперия, обслужваха ги оберкелнерът и двама сервитьори.

— Тук съдружниците довеждат своите проблеми.

Дженифър се запита дали има предвид нея. Беше й трудно да се съсредоточи в яденето.

 

 

Целия следобед си мисли за Адам. Знаеше, че трябва да го забрави, да престане да го вижда. Той принадлежеше на друга жена.

 

 

Същата вечер отиде с Кен на премиерата на „Двойката“ с Ричард Роджърс.

Във фоайето ги посрещна развълнуваният шепот на тълпата и Дженифър се обърна да види какво става. Пред входа спря дълга черна лимузина, от нея слязоха мъж и жена.

— Това е той! — възкликна някаква жена и хората се струпаха около колата.

Плещестият шофьор се дръпна и Дженифър видя Майкъл Морети и съпругата му. Всички погледи бяха насочени именно към него. Той беше герой, красив като киноартист и невероятно дързък. Дженифър загледа как Майкъл Морети и жена му си проправят път сред навалицата. Той мина на три крачки от нея и за миг погледите им се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, зениците изобщо не личаха. Морети изчезна в салона.

Дженифър не успя да се наслади на представлението. Появата на Майкъл Морети отприщи цял порой от унизителни спомени. Още след първото действие тя помоли Кен да я изпрати до вкъщи.

 

 

Адам й се обади на другия ден и Дженифър напрегна всички сили, за да му откаже. „Благодаря, Адам, но наистина съм много заета“, изрепетира тя наум.

Но той й се обаждаше само да й съобщи, че ще отсъства от страната известно време.

Дженифър бе като зашеметена.

— Колко… ще отсъствате?

— Само няколко седмици. Ще ви се обадя, щом се върна.

— Чудесно — весело отвърна Дженифър. — Приятно пътуване.

Чувстваше се така, сякаш бе починал някой близък. Представяше си Адам на плажа в Рио, заобиколен от полуголи момичета, или в мансарда в град Мексико да пие маргарита^[1] със сексапилна тъмноока красавица, или в някоя швейцарска хижа как се люби с… „Стига!“, каза си тя. Трябваше да го попита къде отива. Вероятно заминаваше по служба на някое мрачно място, където нямаше да има време за жени, може би в пустинята, където щеше да работи по двайсет и четири часа в денонощието.

Естествено щеше да го попита уж между другото. „Дълго ли ще пътувате със самолет? Говорите ли чужди езици? Ако ходите в Париж, ще ми донесете някакъв сувенир. Тежко ли понасяте дългите преходи? Ще вземете ли жена си? Май не съм с всичкия си.“

Кен беше влязъл в кантората и я гледаше втренчено.

— Говориш си сама. Добре ли си?

„Не! — понечи да изкрещи Дженифър. — Трябва да ида на лекар. Имам нужда от студен душ. Имам нужда от Адам Уорнър.“

— Добре съм. Само съм малко изморена — каза тя на глас.

— Защо не си легнеш рано тази вечер?

Дженифър се питаше дали и Адам ще си легне рано.

 

 

Обади се отец Райън.

— Бях при Кони Гарет. Каза ми, че си се отбивала при нея няколко пъти.

— Да — отвърна Дженифър.

Ходеше колкото да не се чувства гузна, задето не може да помогне с нищо. Беше съвсем безсилна.

 

 

Потопи се изцяло в работата си и пак й се струваше, че времето се влачи едва-едва. Почти всеки ден имаше дела, а вечер обработваше преписките.

— Я по-кротко! Ще се вкараш в гроба — съветваше я Кен.

Но Дженифър искаше да се изтощи физически и умствено, за да не й остава време да мисли. „Аз съм глупачка, кръгла глупачка“, повтаряше си тя.

Адам се обади чак след месец.

— Току-що се върнах — каза той. Гласът му я възбуждаше. — Днес може ли да се видим и да обядваме?

— Да, на драго сърце, Адам.

Помисли си, че този път се е справила добре. Само едно простичко: „Да, на драго сърце, Адам.“

— Какво ще кажете за дъбовата зала в „Плаза“?

— Чудесно.

Това беше най-деловият и неромантичен ресторант в света, в него ходеха все богати бизнесмени й политици, банкери и борсови агенти на средна възраст. Дълго той бе една от малкото крепости за уединение на мъжете, отскоро бе отворил врати и за нежния пол.

Дженифър дойде рано и седна на една маса. След няколко минути се появи и Адам. Тя го гледаше — висок и строен, как върви към нея и устата й изведнъж пресъхна. Беше почернял от слънцето — дали пък наистина не е бил на някой плаж сред наобиколили го момичета. Усмихна й се, улови я за ръката и Дженифър разбра, че логиката и спрямо Адам Уорнър и другите женени мъже вече е без значение. Вече не бе господарка на съдбата си. Сякаш някой друг я направляваше, казваше й какво да прави, как да действа. Не можеше да обясни какво и става, никога дотогава не бе изпитвала подобно нещо. „Да го наречем алхимия, карма или рай.“ Знаеше само, че иска да бъде в прегръдките на Адам Уорнър, както не бе искала нищо друго досега. Гледаше го и си представяше как се любят, как силното му тяло е върху, вътре в нея и почувства, че се изчервява.

— Извинявайте, че се обадих толкова късно, но един клиент отмени уговорената среща.

Дженифър благослови наум клиента.

— Донесъл съм ви нещо — каза Адам. Беше красив копринен шал в зелено и златисто. — От Милано е.

„Значи е бил там. Млади италианки.“

— Прекрасен е, Адам. Благодаря.

— Били ли сте в Милано?

— Не. Виждала съм само катедралата на картичка. Много е красива.

— Не съм по забележителностите. Теорията ми е, че щом си видял една черква, вече си видял всичките.

По-късно, когато си мислеше за обяда, Дженифър се мъчеше да се сети какво са говорили, какво са яли, кой е спирал на масата да поздрави Адам, но си спомняше единствено близостта на Адам, допира, лицето му. Сякаш я бе омагьосал и тя бе под хипноза, която не можеше да прекъсне.

По едно време си помисли: „Знам какво ще направя. Ще се любя с него. Само веднъж. Не може да е толкова прекрасно, както си го представям. А после ще го разкарам.“

Когато случайно ръцете им се докоснаха, между тях като че мина ток. Говореха си за всичко и за нищо, а думите им бяха лишени от смисъл. Седяха на масата, заключени в невидима прегръдка, мислено се галеха, страстно се любеха, голи и развратни. И двамата не обръщаха внимание какво ядат, какво си приказват. Душата им бе разяждана от друг, завладяващ глад, които се усилваше все повече и повече, докато накрая и двамата вече не издържаха.

По средата на обяда Адам сложи ръката си върху нейната и каза прегракнало:

— Дженифър…

— Да се махаме оттук — прошепна тя.

Дженифър изчака в оживеното претъпкано фоайе, докато Адам се регистрираше на администрацията. Дадоха им стая в старото крило на хотел „Плаза“, която гледаше към Петдесет и осма улица. Използваха задните асансьори и на Дженифър се стори, че е минала цяла вечност, докато стигнат етажа.

Не си спомняше нищо от обяда, затова пък стаята остана запечатана в паметта й до най-малките подробности. Години по-късно тя отново виждаше гледката от прозореца, цвета на завесите и килимите, всяка картина и мебел. Можеше дори да възпроизведе шумовете на града, които нахлуваха в стаята. Споменът от този следобед щеше да й остане за цял живот. Той беше една вълшебна, многоцветна експлозия в забавен ритъм: как Адам я съблича, силното му стройно тяло в леглото, грубостта и нежността му. Смехът и страстта. Гладът им се бе превърнал в лакомия, която трябваше да бъде заситена. В мига, в който Адам започна да я люби, в ума й проблесна мисълта: „Загубена съм!“

Любиха се отново и отново и всеки път беше почти непоносим екстаз.

 

 

Часове по-късно, както лежаха успокоени един до друг, Адам каза:

— Имам чувството, че живея за първи път в живота си. Дженифър нежно го погали по гърдите и се изсмя:

— Знаеш ли какво си казах? Че ако се любя с теб веднъж, после лесно ще те прогоня от ума си.

Той се обърна и се надвеси над нея.

— Е?

— Грешала съм. Чувствам те като част от себе си. Поне… Тя се поколеба. — Част от теб е част от мен.

Адам знаеше какво й минава през ума.

— Ще измислим нещо — рече й. — В понеделник Мери-Бет заминава за един месец с леля си за Европа.