Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (21)

21

Дженифър и Адам обядваха заедно почти всеки ден, веднъж-два пъти седмично. Той оставаше да спи в апартамента й. Налагаше се да бъдат по-предпазливи от всякога — предизборната му кампания бе започнала и вече го познаваше цялата страна. Той държеше речи на политически митинги и вечери за събиране на средства, а мнението му по националните въпроси се цитираше все по-често в печата.

Адам и Стюарт Нидам пиеха обичайния си чай.

— Сутринта те гледах в предаването „Днес“ — каза Нидам. — Справи се чудесно. Разбрах, че са те поканили да участваш отново.

— Само ако знаеш колко ми е неприятно да се явявам в тези предавания. Чувствам се като треторазреден актьор.

Стюарт невъзмутимо поклати глава.

— Та нали политиците са точно това — актьори. Играят роля, представят се за такива, каквито ги иска публиката. Ако се държаха естествено и както казват децата, си показваха рогата, страната щеше да се превърне в монархия.

— Не ми допада, че решиш ли си да се кандидатираш за държавен пост, трябва да се впуснеш в битка между личности.

Стюарт Нидам се усмихна.

— Бъди благодарен, че си личност, момчето ми. Рейтингът ти в проучванията на общественото мнение се повишава непрекъснато. — Нидам замълча и си наля чая. — Повярвай ми, това е само началото. Първо Сенатът, а после и президентството. Нищо не може да те спре. — Той направи пауза, за да отпие от чая. — Естествено, ако не направиш някоя глупост.

Адам го погледна.

— Какво имаш предвид?

Стюарт Нидам грижливо избърса устните си с розовата салфетка.

— Твоят противник не подбира средствата. Обзалагам се, че изучава под микроскоп личния ти живот. Но той няма да намери нищо, което да те злепостави.

— Не — изрече по инерция Адам.

— Чудесно — каза Стюарт Нидам. — Как е Мери-Бет?

Един приятел на Адам му бе предоставил къщата си във Върмонт и те с Дженифър прекарваха там на спокойствие края на седмицата. Въздухът беше прохладен и свеж и напомняше, че идва зима. Те се разхождаха до премала през деня, а вечер играеха на нещо или си приказваха пред огъня в камината.

Бяха прегледали внимателно неделните вестници. Адам бе в центъра на вниманието. С малки изключения всички средства за масова информация бяха на негова страна. Журналистите харесваха поведението му, неговата честност, пъргав ум и прямота. Не преставаха да го сравняват с Джон Кенеди.

Адам се излегна пред камината и загледа как сенките на пламъците играят по лицето на Дженифър.

— Как би се чувствала като съпруга на президент? — попита я той.

— Съжалявам, но вече съм влюбена в един сенатор.

— Ще се разочароваш ли от мен, ако не спечеля?

— Не. Искам да спечелиш само защото това е твоята мечта.

— Ако все пак спечеля, ще се наложи да живеем във Вашингтон.

— Щом сме заедно, нищо друго няма значение.

— Ами твоята адвокатска практика?

— Доколкото знам, и във Вашингтон има адвокати — усмихна се Дженифър.

— А ако те помоля да се откажеш?

— Ще се откажа.

— Но аз не го искам. Ти си ненадмината като адвокатка.

— Единственото нещо, което ме интересува, е да бъда с теб, Адам. Толкова те обичам.

Той я погали по меката тъмнокестенява коса и каза:

— Аз също те обичам. Много.

Легнаха си и заспаха.

В неделя вечерта се върнаха в Ню Йорк. Взеха колата на Дженифър от гаража, където я бе оставила, и Адам се прибра вкъщи. Дженифър отиде сама в апартамента им в Ню Йорк.

Дните й минаваха невероятно напрегнато. И преди бе смятала, че е заета, но сега бе буквално обсадена от клиенти. Защитаваше в съда големи фирми, нарушили някой и друг закон, сенатори, бъркали в меда, загазили кинозвезди, председатели на банки и крадци, политици и профсъюзни лидери.

Печелеше луди пари, но това не беше важно за нея. Раздаваше щедри хонорари и скъпи подаръци на служителите си.

Корпорации, веднъж имали си работа с нея като противник, вече не пращаха в съда резервните си адвокати, така че тя трябваше да се сражава с най-добрите юридически умове в света.

Бе приета за член на Американската колегия на адвокатите във върховните съдилища и дори Кен Бейли беше силно впечатлен.

— Божичко, знаеш ли, че само едно на сто от адвокатите в страната успяват да влязат в нея? — изкоментира той.

— Приеха ме колкото да имат и една жена в състава си — изсмя се тя.

Защитаваше ли обвиняем в Манхатън, Дженифър можеше да се обзаложи, че обвинител ще бъде Робърт Ди Силва или че най-малкото той ще е съставил прокурорската реч. Омразата му към нея нарастваше с всяка нейна победа.

На един процес, когато Дженифър бе изправена срещу окръжния прокурор, Ди Силва бе извикал като свидетели десетина от най-квалифицираните експерти.

Дженифър не бе призовала никакви специалисти. Тя се обърна към съдебните заседатели с думите:

— Ако трябва да се построи космически кораб или да се измери разстоянието до някоя звезда, ние търсим помощта на експерти. Но когато имаме да вършим някаква наистина важна работа, се обръщаме към дванайсет обикновени хора. Доколкото си спомням, Христос е сторил същото.

Дженифър спечели това дело.

Бе разбрала, че може да повлияе на съдебните заседатели с репликата:

— Знам, че думите „закон“ и „съдебна зала“ звучат донякъде стряскащо и чуждо, но ако се абстрахирате от тях, ще видите, че ние тук се занимаваме с добрините и злините, извършени от хора като нас. Да забравим, че се намираме в съдебна зала. Нека си представим, че сме в моя хол и си говорим какво се е случило на нещастния ответник.

И мислено съдебните заседатели наистина се озоваваха в хола на Дженифър и се оставяха на нейния чар.

Този „номер“ й вършеше добра работа. Но един ден тя защитаваше клиент срещу Робърт Ди Силва. Окръжният прокурор се изправи и започна своята пледоария така:

— Дами и господа, бих искал да забравите, че се намирате в съдебна зала. Представете си, че сте в моя хол, че седим и съвсем непринудено си бъбрим за ужасиите, които е извършил обвиняемият.

Кен Бейли се наведе към Дженифър и й прошепна:

— Чуваш ли какво прави това копеле? Краде твоите думи!

— Не се тревожи — хладнокръвно отвърна тя.

Когато дойде редът на Дженифър, тя се обърна към съдебните заседатели:

— Дами и господа, никога досега не бях чувала нещо по-скандално от думите на окръжния прокурор. — В гласа й прозвуча възмущение. — В един момент не можах да повярвам, че съм чула правилно. Как се осмелява той да ви приканя да забравите, че се намирате в съдебна зала! Тази зала е една от най-престижните завоевания на нашата нация! Тя е стълбът на нашата свобода. На вашата и моята свобода, на свободата на обвиняемия. А окръжният прокурор ви предлага да забравите къде се намирате, Да забравите в какво сте се заклели! Смятам предложението му за възмутително и осъдително. Аз ви моля, дами и господа, да помните къде се намирате, да помните, че всички ние сме тук, за Да видим как справедливостта възтържествува и обвиняемият си получава заслуженото.

Съдебните заседатели кимнаха одобрително.

Дженифър хвърли поглед към Робърт Ди Силва. Той беше вперил безжизнени очи някъде напред. Клиентът й беше оправдан.

След всяка своя победа в съда намираше петдесетина червени рози на бюрото си с картичка от Майкъл Морети. И всеки път разкъсваше картичките и казваше на Синтия да махне цветята. Струваха й се осквернени, след като са изпратени от него. Накрая писа на Майкъл Морети да престане да й праща цветя.

Когато се върна в кантората след поредната си съдебна победа я очакваха пет дузини червени рози.