Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (20)

Глава 5

Пистолетът е твоята дясна ръка! Никога не допускай да се превърнеш в инвалид!

Това предупреждение висеше в рамка на стената на полицейското управление. „Наистина е така — клатеха глава ветераните, които посрещнаха Кроукър в първия му работен ден. — За началниците това е част от политиката, защото никой не иска да изгубиш шибаното си пушкало. Но за нас е друго: ако те гръмнат с личното ти оръжие, ти се пренасяш в небесните селения, но на мен ми пишат черна точка в досието, защото не съм опазил партньора си…“

Спомни си това в момента, в който дойде в съзнание. По простата причина, че се беше превърнал в инвалид.

Избърса дъждовните капки от лицето си и с недоумение втренчи очи в чуканчето на лявата си ръка. Неизвестно как Антонио беше успял да се справи със заключващия механизъм на протезата и сега той се чувстваше гол и безпомощен като пеленаче.

Надигна се, седна, изохка и опипа главата си. Пулсиращата цицина беше огромна и болезнена. Пое дълбоко дъх и бавно се огледа. Намираше се на борда на скутера, с чиято помощ се бяха придвижили до хижата на Каменното дърво. Дясната му ръка потъна в джоба, сърцето му се сви. Магическият камък на Хумаита липсваше. Антонио се беше погрижил да го лиши от всякакъв шанс.

Изправи се на крака, понечи да тръгне към носа, но рязко спря. Толкова беше свикнал с тежестта на протезата си, че без нея се почувства като яхта без рудан. Очите му се насочиха към водата. Малко под повърхността се виждаше тялото на огромен алигатор, чиито малки зли очи безстрастно го наблюдаваха.

Олюля се и тръгна напред, приковал поглед в палубата. Добре помнеше, че револверът на Бени беше останал някъде тук, но не можеше да го открие.

— Оръжието го няма, senor — обади се зад гърба му Антонио.

Миг по-късно се появи. В ръцете си държеше картечен пистолет „Мак-10“ — едно оръжие, което беше в състояние да изстреля десетки куршуми в секунда.

— Защо ти е нужна тази артилерия? — промърмори Кроукър. — Аз съм сам…

— Сам, но опасен. Убил си Хектор въпреки магическия камък на Хумаита… — Лицето му беше като маска, под която леко потрепваха напрегнатите мускули. — Питам се какво ли е било тайното ти оръжие…

— За какви оръжия говориш — въздъхна Люис и леко повдигна лявата си ръка. — Успял си да откачиш дори протезата ми…

Антонио с нищо не показа, че го е чул, кехлибарените му очи развълнувано проблеснаха:

— Плаках за него, senor… Verdad… Бях дал клетва да го закрилям и я спазвах. Правех всичко възможно… Но в края на краищата Хектор имаше своите желания…

— Които следваше до края — кимна Кроукър. — Както винаги е правил…

— Браво, детективе. Разкрил си всичко… — Бонита направи безуспешен опит да вложи ирония в думите си. Главата му леко се завъртя: — Питаш ли се защо все още не съм те убил? Ще ти отговоря: нужен си ми, за да се измъкнем от шибаните блата!

— Къде отиваме?

Късото и грозно дуло на автомата посочи към носа.

— Ти как мислиш?

— Разбира се. Ясно като бял ден…

— Не искаш да ми кажеш, а? — хилеше се Антонио. — Не искаш да повярваш, че знам? Да, точно така… Отиваме на срещата на Бени… Най-сетне ще получа костите на Хумаита!

— Представям си колко много ги искаш — промърмори Кроукър, докато вървеше напред. — Предполагам, че силата им е далеч по-голяма от тази на магическите камъни.

— Общо взето, така е. Но камъните също са важни. Когато притежавам и костите, ще бъда наистина могъщ. Все едно, че Хумаита е възкръснал… — Юмрукът му се притисна към гърдите: — Цялата сила на стареца ще бъде тук, вътре в мен!

Другият мъж неволно потръпна. Даваше си сметка, че трябва на всяка цена да предотврати това. Настани се зад кормилото на скутера и промърмори:

— Не мога да разбера защо си позволил на Хектор да го направи… Хумаита е бил твой учител, вярвал ти е… Животът ти е бил предопределен. Но ти решаваш да изгориш всичко това на погребалната му клада… Помогнал си на Хектор, дори си му простил… После двамата заедно обръщате гръб на истината и се залавяте за зловещата си работа.

— Нямах друг избор, senor.

— Глупости! — рече Кроукър, запали мотора и включи на заден ход. — Избор винаги има. Ние сме хора именно защото запазваме правото си на избор. Това важи и за теб, Антонио.

— Madre de mentiras! — изръмжа близнакът. — Животът за хора като теб сигурно е песен! Имаш всички отговори!

Кроукър насочи лодката към средата на плиткия канал, който Каменното дърво беше прокопал за лесен достъп до хижата си. Очите му се сведоха към водата, мислите му се насочиха към съдбата. За хората в Югоизточна Азия съдбата означава много. Те вярват, че съдбата ръководи живота на човека от раждането до смъртта му. Китайците например са убедени, че човек не трябва да се бори срещу нея, а да я приема с примирение. Самият Кроукър никога не успя да възприеме този начин на мислене. За него това означаваше да легнеш като бездомно куче на улицата и да чакаш смъртта. Не би могъл да го стори. Никога…

Знаеше, че няма смисъл да се задълбочава в тази посока. Идеята за предопределението на съдбата схващаше съвсем повърхностно, не можеше да каже дали вярва в нея или не. Но алтернативата на подобни мисли беше още по-лоша. Защото това означаваше да признае един неумолим факт: смъртта ще го застигне тук, в тези плитки води. И кошмарният сън на Джени ще се превърне в действителност.

— Какво толкова се умисли, senor? — обади се зад гърба му Антонио. — Да не би да те налегнаха черни мисли за близката ти смърт?

— Честно казано, мисля за твоята смърт…

— Знаеш ли, че ще ми липсваш, senor — разсмя се близнакът. — Въпреки всичките неприятности, които ми причини…

— Предполагам не допускаш, че чувствата ни са взаимни, нали? — изръмжа Кроукър и вкара скутера във водите на канала Уайлдърнес.

— Карай на юг! — заповяда Антонио и дулото на автомата мрачно проблесна. — Ще настигнем Рубине при Снейк Байт… — Това беше едно малко затворено заливче в източната част на Флорида бей. Отвъд него започваше източената като женска ръка поредица от малки островчета.

— Вие с Раф май сте дружки — подхвърли Кроукър.

— Нищо подобно! — хладно отсече латиноамериканецът и седна на палубата зад него. Достатъчно близо да го държи под око и достатъчно далеч от ръцете му. — Но като си говорим за стари дружки, се сещам за Бени… Сигурно вече е хвърлил топа, а?

— Мен ли питаш? Нали уж знаеше всичко?

— Май те настъпих по мазола — мрачно се усмихна Антонио. Беше облечен в златисто поло и широки шорти, които се развяваха на вятъра. — Бени наистина е умно момче, но не чак толкова, колкото си мисли… Вероятно защото е прекалено сантиментален. Да, да, точно така… Особено по отношение на дядо си… Това е малко странно, тъй като двамата изобщо не се разбираха… — Поклати глава. — Бас държа, че това ти го е спестил…

— Предпочитам да не обсъждаме какво ми е казал Бени и какво не — отвърна Кроукър. — Това са поверителни неща…

— Поверително е и това, което ще ти кажа сега… — усмихна се Антонио. — Но ние двамата сме близки, нали? Свързва ни смъртта… Може би няма да ми повярваш, но Хумаита беше чудовище. О, да, истинско чудовище! Перфекционист, мек като памук, винаги любезен… Особено с децата. Но едновременно с това твърде арогантен! Бени не можеше да го понася и в това отношение го разбирам… Старецът непрекъснато искаше нещо от него. От мен също, но аз бях по-съобразителен и успях да измъкна от Хумаита каквото мога… Въпреки че често бях изтощен до смърт, аз все пак получих част от силата му…

Скутерът изскочи иззад последния завой на канала и се понесе към Снейк Байт.

— Искаш да кажеш, че за известно време Бени също е изучавал Хета-И заедно с вас? — попита Кроукър.

— Позна — кимна Антонио и се изправи. Наближаваха устието на канала. — Но условията бяха прекалено тежки за него и той отпадна. Хектор също беше на края на силите си.

— А ти? Как се отразиха тежките условия върху теб?

— Quien sabe? Кой знае? — сви рамене той. Беше нащрек, очите му пронизваха мрака. Скутерът се насочи към скалистите очертания на заливчето, дъждът продължаваше да се сипе от оловното небе.

„Дойде време за главното“ — рече си Люис и вдигна глава:

— Как стана така, че бяхте вербувани от Рос Дарлинг?

— От този пеон? — изви вежди Антонио. — Ние с брат ми никога не бихме си губили времето с Рос Дарлинг!

— Кой ви вербува тогава? Дарлинг е директорът!

— Помниш ли Серо? — погледна го любопитно. — Зад това кодово име стои жив човек…

— Но не е Бени!

— О, бих казал, че твоят скъп Бени също е замесен с БНП, като всички нас…

— Той каза, че е организирал последната среща на Барбачена с федералните агенти…

Антонио замълча.

— Кой е Серо? — изкрещя извън себе си Кроукър. — Искам отговор на този въпрос, да те вземат мътните!

— Яде те отвътре, нали? — наклони глава близнакът. — Не обичаш да си на тъмно!

Може би Антонио беше прекарал твърде дълго време в компанията на безскрупулните агенти на БНП. На практика близнаците бяха типични представители на новото поколение шпиони — онези, които организират преврати и революции не по политически и идеологически причини, а по чисто икономически. Планът на БНП да финансира сепаратистите чиапа в Мексико и чрез тях да установи икономически контрол в тази страна е съвсем по вкуса на хора като тях. Кроукър не можеше да не се възхити от начина, по който Дарлинг беше сменил черната шапка с бялата и го беше принудил да играе по техните правила…

Далеч напред, сред развълнуваните води на заливчето, се появиха светлини. Някъде там имаше плавателен съд.

— Хуан Гарсия Барбачена си получи заслуженото — размърда се Антонио. — Мястото му ще заема аз. Точно според плановете на Серо. Единствената разлика е, че Хектор няма да бъде с мен… Хуан Гарсия премина всякакви граници, знаеш… Властта, която му даде БНП, му подейства като неразреден хероин… Стана непокорен, груб и арогантен. Интересуваше го само това, което му носеше лична изгода… В края на миналата година открихме, че е започнал да изгражда собствена военна база. Фантазиите го бяха отвели далеч от действителността. Беше забравил най-важното — че тялом и духом принадлежи на БНП!…

От блещукащите светлинки ги деляха някакви си двадесетина метра. Това вероятно беше модерният катамаран на Раф.

Близнакът беше необичайно възбуден, тялото му нервно потръпваше. Явно наистина гореше от нетърпение да сложи ръка върху свещените кости на Хумаита.

— В началото на тази година се състоя среща между Барбачена и представители на БНП — продължи. — Среща, която завърши с пълен провал, тъй като Хуан Гарсия не отстъпи по нито един пункт. Базата му беше завършена, той вече живееше с чувството за недосегаемост. Беше взето решение за ликвидирането му. Но как да стане то? Преди всичко ние с Хектор трябваше да поемем функциите му по секретната операция, след това вече можеше да се помисли за реалното му отстраняване. Желанието ни беше това да стане дискретно, без прякото ни участие. Бяхме прекалено ангажирани в мексиканската операция, не желаехме на даден етап да отговаряме на въпроса какво по дяволите търси в Латинска Америка една организация като БНП… — На устните му се появи усмивка: — И тогава се спряхме на теб, senor… Кандидатурата ти беше без конкуренция: бивше ченге, с няколко убийства зад гърба си. Поводите за тези убийства са без значение, тъй като при всички случаи е отнет човешки живот… Но най-хубавото при теб беше, че си работил за СОБК… Това означаваше, че след като свършиш работата, вината ще бъде прехвърлена директно върху тази организация…

Кроукър се вцепени от ужас.

— Но вие сте знаели, че няма да ме убедите да убия Барбачена, дори този тип да е два пъти по-голям злодей, отколкото е бил! Което означава, че сте се поровили достатъчно усърдно, за да стигнете до Рейчъл и да я отровите с етиленгликол!

— Un poco, senor.

— Само малко, значи?! — С върховно усилие на волята се въздържа да не се нахвърли върху Антонио. — След което наемате Махур да ми предложи сделката: живота на Рейчъл срещу убийството на Барбачена. Всичко се подрежда идеално: аз имам нужния опит и решителност, а ако ме пипнат, всичко ще се стовари върху СОБК. Рисковете за БНП се свеждат до минимум.

— Точно така — кимна Антонио. — При всички случаи излизахме от играта чисти като котешки мустак… — На лицето му се появи мрачно изражение: — За съжаление ти успя да научиш повече, отколкото трябва!

— И тогава се намеси Дарлинг, така ли?

— Нямаше как — въздъхна той. — Ти настояваше да влезеш във връзка със СОБК, а ние не можехме да ти позволим това, нали?

— Тогава решихте да ме изолирате!

— Направихме каквото можахме. Тук трябва да призная, че твоята реакция беше отлична. Не се поколеба нито за миг, дори нещо повече — успя да привлечеш Махур на своя страна. Никой не беше очаквал подобен развой на събитията. Madre de mentirasopn Хектор беше принуден да признае твоята гениалност!

— Но в крайна сметка това се оказа без значение — пренебрегна комплимента му. — Защото ти беше помислил за всичко, нали? Включително за резервен вариант в случай, че аз не убия Барбачена…

— Признавам, че това беше идея на Хектор. Може би защото винаги е горял от желание да убива…

— И накрая изгоря…

— Така е за съжаление — въздъхна Антонио.

— Едно нещо не мога да разбера — продължи Кроукър, взирайки се в развълнуваното море. Стори му се, че вече вижда тъмните понтони на катамарана, огромни като подводни скали. — Вие без съмнение сте си давали сметка, че БНП ще ви притежава тялом и духом от момента, в който приемете да работите за тях… Защо, по дяволите, сте позволили да бъдете вербувани? Не се ли страхувахте, че ще ви сполети съдбата на Барбачена?

— Както може би се досещаш, Хектор беше против — въздъхна Антонио, после сви рамене и добави: — Но той винаги се е чувствал по-добре сред джунглата, просто не признаваше цивилизацията… Аз обаче си давах сметка, че времената са други. Или трябваше да заемем мястото на Хуан Гарсия, или да му направим път… Нагоре, към абсолютната власт… — На устните му се появи усмивка: — Аз съм по-умен от всички тях, senor. Набирането на органи за трансплантация е нашата застрахователна полица. Такива органи доставяме не само в Латинска Америка, но и на някои много влиятелни личности тук, в Щатите… Бяха напълно зависими от нас и все още са… Ако в даден момент на Дарлинг му хрумне да се отърве от нас, той ще се окаже подложен на такъв натиск, че цялата структура на БНП ще претърпи изменения…

Вдясно от борда смътно се очертаха скалистите брегове на островчето Джо Кемп. Прекосиха канала Снейк Байт, където дълбочината достигаше човешки ръст, после се плъзнаха във водите на самото заливче, което беше съвсем плитко — не повече от половин метър. Катамаранът на Раф можеше да плава дори в такива плитчини, въпреки огромните си размери…

Миг по-късно се озоваха до един от високите понтони. Кроукър забеляза, че Рубине е изключил светлините, които можеха да бъдат видени откъм брега.

— Какво ще стане, като се прехвърлим оттатък? — попита той.

Дулото на автомата се насочи в гърдите му.

— Нима великият детектив все още няма отговор на този въпрос? — иронично попита Антонио. — Ти няма да ходиш никъде, senor. Просто защото задачата ти приключи…

— Струва ми се, че изпълних доста задачи в твоя полза, Антонио…

— Така ли, senor?

Кроукър намали скоростта. Колкото по-бързо се приближаваше до яхтата на Раф, толкова по-малко живот му оставаше.

— Една от тях беше ролята на изповедник — продължи той. — Защо ми разказа за Роза? Дори Хектор остана изненадан от този факт…

— Достатъчно, senor — нетърпеливо го прекъсна близнакът. — Не ми отвличай вниманието точно когато съм на няколко метра от костите! — Пое дълбоко дъх и добави: — О, вече ги подушвам!

— И на какво миришат?

Очите на Антонио широко се разтвориха, зениците им бяха огромни.

— На власт, senor! — промърмори. — На абсолютна власт, която дори не можеш да си представиш! Там отпред ме чакат всички тайни на Хумаита, включително онези, които старецът не е посмял да сподели с никого! Чакат да ги попия дълбоко в себе си!

— Роза — напомни му Люис. — Щеше да ми кажеш…

— Лъжеш се, senor — нетърпеливо го прекъсна Антонио, а дулото на автомата леко се отклони. — Това ще споделя с някого само на смъртния си одър!

Откъм катамарана долетя рязко изсвирване, той извърна глава. Кроукър моментално се възползва от предоставената възможност. Пусна кормилото и полетя към борда. Антонио може би беше очаквал подобен ход от негова страна, а може би просто го бе забелязал с периферното си зрение… В случая това беше без значение.

Той натисна спусъка, ярките звезди на трасиращите куршуми последваха тялото на Кроукър във водата. Каменното дърво го беше научил как да се придвижва в плитчини, които му стигат едва до кръста. Правилото беше просто — напред, а не надолу. Въпреки това гърдите му одраскаха песъчливото дъно, но движението му по посока на катамарана не спря нито за миг.

Беше съвсем наясно, че кошмарът на Джени се сбъдва: той плува в плитка вода с лице към дъното, а в душата му се настанява парализата на страха…

Куршумите разпенваха водата наоколо, но той продължаваше към тъмната грамада на близкия понтон. Ръката му напипа една дръжка, тялото му се залепи за изкуствената материя.

В продължение на няколко ужасно дълги секунди не се случи нищо. Кроукър успя да се покатери върху мократа повърхност на понтона, миг по-късно мощните мотори изреваха и катамаранът се понесе напред. Скоростта беше огромна, тялото му безпомощно се плъзна, вятърът заплашваше да го отнесе в морето като изсъхнало листо. Ръката му напипа някаква издутина, плъзгането се прекрати.

Яхтата се носеше в нощта, скоростта й продължаваше да нараства. Вкопчен в издутината, която се оказа каучукова халка за въже, той се огледа. По хлъзгавата повърхност на понтона не се виждаше нищо друго, на което да се задържи. Умората и болката в рамото се усилваха, той разбра, че едва ли ще издържи още дълго. Представи си ясно сблъсъка между Антонио и Раф, горчивина изпълни душата му. Собственикът на заведение нямаше никакви шансове срещу убиец като Бонита. В съзнанието му изплуваха образите на всички жертви на близнаците — Соня и Вонда, Естрела и Пабло Лайес, Махур… Трябваше да помогне на Раф. Но как да стигне до палубата?

Изведнъж си спомни нещо и рязко вдигна глава. В пода на каюткомпанията ясно се виждаше тъмен кръг. Това беше външната страна на онзи люк, който по-рано през деня беше забелязал на пода на капитанската рубка.

В средите на яхтсмените се шири мнението, че катамараните никога не могат да се преобърнат. Но това не отговаря на истината. При силно вълнение и вятър те се преобръщат като всеки друг плавателен съд. Разликата е, че не потъват. Но при такъв инцидент екипажът би се оказал в капана на каюткомпанията, без изход навън. С този люк Раф се беше погрижил това да не се случи никога. При евентуално преобръщане той просто щраква ключалките на капака и се измъква навън…

Кроукър напрегна мускули и предпазливо запълзя напред. Не се пусна от гумената халка, докато пръстите му не напипаха една от алуминиевите тръби, върху които беше закрепен кубрикът. Краката му бавно напуснаха хлъзгавата повърхност на понтона, тялото му увисна на тръбата. Под него водата бягаше с бясна скорост, евентуалното падане означаваше сигурна смърт. Прехвърли и лявата си ръка над тръбата и потърси опора в сгъвката на лакътя. След това започна да се придвижва напред, към средата на конструкцията. Пълзеше отчайващо бавно, използвайки силата на раменните си мускули. Скърцаше със зъби от болка. Не след дълго усети странна топлина под импровизираната превръзка на раненото си рамо, последвана от болка, която едва не го накара да загуби съзнание. Раната се беше отворила, кръвотечението се възобнови. Лошо. Все още не усещаше слабост, но това чувство беше измамно. Огромното количество адреналин, което организмът му произвеждаше в момента, скоро щеше да се обърне срещу него. Тогава идваше краят… Защото му предстоеше не само спешно да се погрижи за собственото си спасение, но и сблъсъкът с Антонио. Сблъсък, чийто изход за съжаление бе лесно предвидим…

Катамаранът излезе в открито море, отдолу се появиха истински вълни и зъбите на Кроукър неудържимо затракаха. Извърна глава и надникна изпод палубата. Движеха се в посока югоизток, пресичайки дълбоките води на Уипрей Бейсън. Далеч на хоризонта се очертаваха ниските брегове на веригата островчета Батънууд Кийз.

Най-сетне се добра до средата на конструкцията и вдигна глава. Капакът с плътно гумено уплътнение подканящо се поклащаше на сантиметри от него. Стегна лявата си ръка около алуминиевата тръба, дясната вдигна нагоре. Очите му се заслепиха от водни пръски, за миг му се зави свят.

Пръстите му започнаха да опипват капака, но не откриха нищо по гладкото фибростъкло. Къде, по дяволите, бе отварящият механизъм? Може би отвън той изобщо липсваше… Главата му клюмна. Ако това се окажеше вярно, шансовете му ставаха нулеви.

Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, след което опита отново. Пръстите му напипаха вдлъбнатината едва при третия опит, отново го обзе надежда. Не бе успял да я открие веднага поради рязкото подскачане на корпуса върху високите вълни.

Заби нокти в гумираната материя и натисна навътре. Лявото му рамо бе пронизано от такава остра болка, че изкрещя. Викът му се загуби в грохота на моторите и плясъка на вълните.

Миг по-късно панелът от фибростъкло отскочи нагоре с тих пукот, бързо погълнат от вълните. Зад него се появи малка кухина, в дъното на която имаше колело. То покорно се завъртя под натиска на пръстите му. Позволи си да ликува едва след като люкът се отвори и той успя да се пъхне в процепа…

Издърпа се нагоре и безсилно се отпусна на пода на рубката, гърбът му опря в близката преграда. Придърпа мокета и го уви около треперещото си тяло. В носа го удари миризмата на собствената му кръв, която, топла и лепкава, бавно се стичаше по гърдите му. Изведнъж му се доспа…

Рязко вдигна глава, давайки си сметка, че е бил близо до припадъка. Отметна мокета от раменете си и бавно се изправи. Насочи се към вратата. Тялото му се олюляваше, пред очите му играеха черни точки. Започна да брои часовете, които го деляха от последния сън, просто за да не заспи… Сбърка.

Започна отначало. В един момент осъзна, че се е облегнал на вратата, а главата му клюма. Зашлеви се по бузата, завъртя топката и вратата тихо се отвори.

Каютата на капитана беше пуста. Вратата към каюткомпанията беше полуотворена, иззад нея долитаха приглушени гласове. Това сигурно бяха Раф и Антонио… А екипажът бе горе, зает с управлението на яхтата.

Прекоси каютата, гласовете станаха по-ясни. Да, това бяха Раф и Антонио, които се намираха в големия салон. Надникна през процепа и ги видя. Бяха в дъното, от двете страни на бара. Осветени от една настолна лампа, фигурите им бяха някак двуизмерни, плоски и нереални. Разговаряха оживено, темата беше ясна: костите на Хумаита. Те очевидно бяха у Раф, но как възнамеряваше да постъпи той? Нима щеше да ги предаде на Антонио просто ей така?

Промъкна се крадешком в тъмния край на салона. Антонио тъкмо обясняваше на Раф, че няма избор и трябва да му предаде костите. Безшумно отвори вратичката на големия вграден шкаф в дъното. Вътре бяха складирани принадлежности за подводно плуване. Кроукър измъкна един още влажен неопренов костюм с къси ръкави и шорти до коленете, после внимателно го отнесе в капитанската каюта. Там го навлече, решил да го използва вместо турникет за раненото си рамо. Върна се обратно при шкафа, отмести другите неопренови костюми и напипа един нож с широко назъбено острие, прикачен за кожен колан. Пристегна го около кръста си, притискайки го с чуканчето на сакатата си ръка. След това свали от стената харпун, зареди го със стрела и провери предпазителя.

Междувременно оживеният разговор между двамата мъже беше преминал в свада. Засипваха се със заплахи. Кроукър добре познаваше упоритостта на Раф, но беше наясно, че тя е нищо в сравнение с решителността на Антонио. По тази причина бързаше да се намеси.

— Хайде, давай ги! — изръмжа близнакът и протегна ръка. Люис сведе очи към предпазителя на харпуна, решил да го провери още веднъж, за всеки случай.

— Escuchame, senor — поклати глава Раф. — Вече ти казах, че костите не са обект на преговори. Точка.

— Майната им на преговорите! — погледна го тежко Антонио. — Това е нещо далеч по-важно!

— Сега вече разбираш защо не ти позволих да се качиш на борда въоръжен, нали? — разпери ръце Рубине.

— Силата… — промърмори Антонио, очевидно решил на всяка цена да запази спокойствие. Или пък по този начин искаше да приспи бдителността на другия и да го нападне? — На чия страна е силата?

— Очевидно на моя — отвърна Раф. Сякаш в потвърждение на думите му чашите и бутилките зад гърба му тихо звъннаха в гнездата си. — Силата е в костите. Няма смисъл да се напрягаш, тъй като никога няма да ги получиш. По този въпрос е безсмислено да говорим!

Очевидно не си даваше сметка с кого говори, не подозираше на какво е способен човек като Антонио Бонита. Кроукър прекрасно знаеше, че хора като близнаците изобщо не обръщат внимание на устни предупреждения.

В следващата секунда Антонио прескочи барплота и се втурна към Раф. Очите му светеха като на ловджийско куче, попаднало на лисича следа, разнесе се рязко изщракване и в дясната му ръка блесна нож.

Стрелата на Кроукър го улучи. Прониза тялото му с такава сила, че излезе от другата страна и се заби в дървената ламперия на преградната стена. Тялото на Антонио отлетя встрани и падна в близост до вратата.

— Какво става, по дяволите? — смаяно викна Раф, а очите му учудено се спряха на фигурата на Кроукър, която бавно изплува от мрака: — Compadre, que pasa? Откъде изникна?!

Катамаранът рязко промени курса си. Навън ставаше нещо.

— Стой по-далеч от този мръсник! — задъхано извика Люис и се запрепъва през салона. Тялото му се блъскаше в мебелите. Не можеше да разбере дали това се дължи на люлеенето на яхтата или на факта, че всеки момент ще припадне… — Той все още е опасен като отровен скорпион!

— Исусе, Лю, недей да…

Кроукър се измъкна от протегнатите ръце на Раф, забелязал как Антонио се надига и отваря външната врата. Воят на бурята изпълни кабината, ситни водни пръски намокриха лицата им. Притиснал длан в раната си, Бонита изскочи навън.

— Остави го, моля те! — извика Раф.

Люис изобщо не го чу. Изскочи на палубата и се огледа. Посоката на вятъра се беше променила, катамаранът се носеше на юг, към изхода на Уипрей Бейсън.

Високата фигура на Раф за миг изпълни рамката на вратата. Антонио се промъкваше към кърмата, сянката му се мярна зад кабината и изчезна. „Дали не е решил да завземе управлението?“ — запита се Кроукър, зърнал го миг по-късно да тича по лекото мостче, свързващо двата понтона. Не, нямаше начин. Дори да изтръгнеше кормилото от ръцете на моряка, той не би постигнал нищо. Катамаранът не можеше да се управлява от един човек, тъй като на другия понтон имаше още едно кормило…

Разгада намеренията на близнака секунда по-късно. Сянката му се насочи към задния край на понтона, към който беше привързан скутерът… Очевидно тичаше да вземе оставения там автомат…

Той се втурна подире му. Вятърът почти го отнесе в морето. Не можеше да използва лявата си ръка, обувките му се плъзгаха по мократа изкуствена материя. Изрита ги и се почувства малко по-добре. Не носеше чорапи, пръстите на краката му моментално се забиха в найлона.

Вятърът започна да отслабва, бурята бавно отминаваше на изток. Облаците се разкъсаха, блеснаха първите звезди.

— Антонио! — изкрещя Кроукър.

Близнакът се обърна. Беше приклекнал в средата на предпазната мрежа. Вълните периодично обливаха ръцете и краката му.

— Hola, senor — ухили се той. — Май стигнахме до финала, а? — Очите му горяха, ръката му вдигна един тъмен камък и го поднесе към устните. Известно време остана неподвижен, сякаш се питаше дали да направи решителната стъпка, или искаше да подчертае важността на момента пред противника си…

После преглътна, викът му се сля с воя на вятъра:

— Това е силата! Силата, която гори по-ярко от слънцето!

Кроукър понечи да се втурне след него, но една здрава ръка го хвана за рамото.

— Пусни ме, Раф!

— Чакай малко, compadre! — Тежкият му поглед се спря на лицето му: — От този момент нататък сме партньори в операцията! Comprende?

— Ти не разбираш какво…

— Никой не може да ме заплашва, compadre. Никой!

Едновременно се обърнаха към Антонио, който се плъзна на четири крака и се претърколи през ръба на мрежата. Увиснал над водата, близнакът се оказа успоредно на буксирното въже и зачака приближаването на скутера.

— Сега ще те оправя! — изръмжа Раф и вдигна ръка. Моряците зад руля светкавично изпълниха командата му, кърмата започна да завива. Скутерът я последва, но разстоянието между него и Антонио видимо се увеличи. Рубине скочи на понтона, пристъпи към малка електрическа лебедка и започна да събира въжето. — Дръж така! — рече той и тикна в ръцете на Кроукър конзолата за управление на лебедката. После се оттласна от ръба на понтона и скочи в скутера. Люис натисна бутона за спиране.

Звездите над главите им приличаха на едри диаманти.

— Mira, compadre! — извика Раф и победоносно вдигна ръце: — Виж какво намерих! — На светлината проблесна биомеханичната протеза.

Кроукър скочи в скутера и се насочи към него.

— Какво казал будистът на продавача на хотдог? — хилеше се насреща му Раф. — „Направи ми един с всички екстри!“

— Хубав виц — кимна той. — Само дето будистите не ядат месо…

— Не помислих за това — свъси вежди другият мъж. — Може би този човек е продавал вегетарианска храна…

— Никак не е смешно.

— Това също — промърмори Раф, пусна протезата на дъното на лодката и вдигна автоматичния „Мак-10“. — Доста опасно оръжие, нали? Ти имаш повече опит с тези неща… — Очите му любопитно оглеждаха автомата: — Колко куршума в минута може да изстреля?

— Нека оставим това за по-късно — рече Кроукър. Три-четири крачки го деляха от приятеля му. — Я ми подай протезата…

— Това ще оставим за по-късно! — изръмжа той и насочи дулото на автомата към челото му: — Compadre, знаеш ли, че ако натисна този спусък, от главата ти няма да остане нищо?

Космите на тила на Кроукър настръхнаха.

— Направи ми една услуга — рече. — Насочи това чудо някъде другаде…

— Няма — поклати глава другият и разкрачи крака за по-добро равновесие. — Я свали този колан. Ще бъда по-спокоен, като зная, че не си въоръжен. Макар че и така си твърде опасен…

— Господи, Раф…

— Прави каквото ти казвам, да те вземат мътните! Исусе!

Светът се сгромоляса. Подчинявайки се на заповедта му, Кроукър усети как главата му се прояснява и последните късчета от мозайката отиват по местата си. Отговорът на загадката го зашемети. Очите му бяха призовани в лицето на Раф, но едновременно с това регистрираха и мокрото дъно на лодката, протезата му в краката на Раф, поклащащия се на няколко метра катамаран, сипаничавия диск на луната, който бавно се измъкваше от косматите облаци на отминаващата буря…

— Какво става, compadre? — хилеше се насреща му Рубине. — Призрак ли видя?

Май беше прав. Призракът от компютрите на БНП най-сетне се появи пред очите му. Не беше Бени, не беше Антонио, още по-малко пък Рос Дарлинг…

В душата му нахлу гняв. Когато проговори, гласът му леко потреперваше:

— Едно нещо не ми дава мира, Раф… Братята Бонита ме проследиха дотук с помощта на електронен чип, който бяха лепнали отдолу на мустанга. Добре, но как Антонио е научил, че отивам в къщата на Соня, когато все още карах собствения си тъндърбърд? От доста време търся отговор на този въпрос…

— Дреболии — сви рамене той. — Не заслужават внимание.

— Ако бяха само те, отдавна да съм ги забравил — съгласи се Кроукър и леко повдигна лявата си ръка. — Но Антонио не удържа на изкушението и задигна протезата ми… При това без насилие. Успял е да се справи със заключващия механизъм, докато съм бил в безсъзнание… Как го е сторил, Раф? При положение, че не знае секретната комбинация…

Той не отговори, тялото му се поклащаше в синхрон с лодката. Гневът на Кроукър сякаш се превърна в живо същество, което заплашваше да го унищожи.

— Но ти знаеш тази комбинация, Раф! — глухо продължи. — Видя я вчера следобед, когато приключихме с гмуркането… Открих отговора и на другия въпрос: как Антонио ме е намерил у Соня… Ти си му казал, Раф… В онзи ден бяхме заедно, ти ме попита къде да ме потърсиш, ако се наложи, и аз ти дадох адреса й…

— И какво от това?

Изражението на Раф го накара да изскърца със зъби.

— Ще ти кажа какво! — изръмжа. — На кого докладваха Бонита в БНП? На Дарлинг? Той е достатъчно опитен, но е бивш чиновник. А бившите чиновници, макар и амбициозни като него, стигат най-много до средно управленско равнище. Следователно Дарлинг си има шеф. Кой е той?

— Серо — отвърна Рубине и на лицето му изплува някак унесена усмивка.

Гневът на Люис се превърна в опасен звяр, който разтърсваше решетъчната врата на клетката си. Той го позна: беше онзи звяр, който го накара да застреля от упор психопата Аджукар Мартинес, да пръсне черепа на дон Родриго — човека, заповядал убийството на баща му… Тези мъже бяха като Раф. И те като него нарушаваха всички правила на неписания морален кодекс, който беше скъп на Кроукър…

— Ти ме излъга, че не познаваш братята Бонита — успя да се овладее той. — Исусе, Раф, колко ли лъжи си ми пробутал? Смятах те за свой приятел, доверявах ти се. Но през цялото време ти си ме прекарвал — точно така, както си прекарал и Бени за костите на дядо му… Как, по дяволите, можеш да живееш така? Що за копеле си ти?

— Най-умното копеле, което познавам — самодоволно се ухили Раф.

Кроукър пое дълбоко дъх, но въпреки това имаше чувството, че се задушава. Предателството на Раф беше чудовищно.

— Значи ти си бил резидент на Бонита! Ти си в дъното на мексиканската операция! Това е причината, поради която отказа втори кметски мандат, макар победата да ти беше абсолютно сигурна. Сега разбирам защо: вече си имал друго занимание. Откога работиш за ФБР, Раф?

— Отдавна, compadre. Още преди да ме отървеш от онзи „гангстер“… Всъщност той беше агент на БНП, на когото бяхме възложили специална задача… В резултат възникнаха нашите близки отношения, станахме приятели. Просто и лесно, нали? — Раменете му леко се повдигнаха. — Но аз зная, че те интересува друго… Като директор на БНП аз успях да изградя своя империя. След това вече станах недостижим, като златото във Форт Нокс. Бюрокрацията във Вашингтон е толкова голяма и толкова объркана, че никак не е трудно да си заличиш следите. Няколко близки приятели, една-две полезни връзки, шепа лоялни люде — това е всичко, което ти трябва, по дяволите! Властта е странно животно, compadre… Има способността да се подхранва сама. Расте и се разширява без никакви външни усилия и в един момент става огромна като Еверест…

— Ти си в основата на всичко! — прошепна Люис. Тялото му се разтърсваше от гняв. Този човек, когото беше смятал за приятел, се оказа влечуго, лишено от чувства, хладнокръвен убиец. Отличен актьор, той беше успял да заблуди дори Кроукър, който имаше достатъчно опит с политици и известни личности. — Ти си измислил пъкления план за моето въвличане в убийството на Барбачена! Ти си заповядал да отровят Рейчъл! Всемогъщи Боже, как можа да сториш подобно нещо на едно невинно дете?!

— На практика задаваш съвсем друг въпрос, нали? — хладно го изгледа Рубине. — Питаш се как така не си успял да разгадаеш моите ходове… В политиката, както и в живота, изгодата решава всичко, compadre… Зная, че това ти не можеш да го разбереш. Ти си инвалид, при това не само в конкретния смисъл на думата…

Кроукър се задушаваше от гняв. Повдигаше му се. Успя да се овладее с цената на огромни усилия само защото съзнаваше, че му трябва време, за да хване предателя.

— Как се сдоби с костите на Хумаита? — попита той.

— Лесно — усмихна се Раф. — Кражби от подобен род стават всеки ден… Има отчаяни хора, които са готови на всичко, за да оцелеят… Хумаита обаче беше твърде известен, затова се налагаха известни предпазни мерки. В продължение на няколко години останаха на сигурно място, после пристигнаха в Маями по нелегален път, на борда на една рибарска гемия, натоварена с кокаин. Всъщност едва тогава научих за тях…

— Плати ли ги?

— Говориш глупости, compadre — ухили се той. — Просто използвах едно от кметските си пълномощия… Уведомих полицията и тя организира засада. Всеки получи своето: ченгетата — контрабандните наркотици, а аз — костите…

Видя как мускулите на Раф се стягат, ръката с автомата леко потрепна. Отправи една молитва към Бога, после си представи, че биомеханичната му ръка е на мястото си, и напрегна мускули да извади металните нокти.

Протезата в краката на Раф рязко подскочи, сякаш ударена от светкавица. Той стреснато се отдръпна, очите му с недоумение се сведоха към неодушевения предмет, който изведнъж бе оживял…

Кроукър се втурна напред, десният му юмрук улучи носа на Раф. Високият мъж политна назад и изпусна автомата, който изтропа на палубата. От носа му бликна кръв, черна на лунната светлина.

Люис му нанесе тежък ритник в ребрата, онзи изпъшка, но успя да се извърти и да го удари под коляното. Той падна, а Раф сключи ръце в огромен юмрук и го стовари в слепоочието му… В следващия миг вече пълзеше към автомата, който мътно проблясваше в другия край на палубата. Дишаше шумно и тежко, като мотор на високи обороти…

Кроукър тръсна глава, протегна ръка и измъкна протезата си от кървавата локвичка, събрала се на дъното на скутера. Пръстите на Раф се увиха около приклада на автомата в момента, в който протезата щракна на мястото си.

Биомеханичните пръсти се свиха в юмрук, в гърдите му пламтеше огромен пожар. Раф изпъшка, дулото на автомата започна да се завърта към Кроукър. В същия миг стоманеният юмрук се спусна надолу, безпощаден като ръката на Бога… Автоматът отлетя встрани и шумно се блъсна в борда на скутера, юмрукът продължи пътя си… Съприкосновението му с тялото на Раф беше ужасяващо. Гръдният му кош пропука и се строши, острите кости пронизаха сърцето…

Кроукър се втренчи в бледото лице на доскорошния си приятел, краката му се подкосиха, тялото му бавно започна да се свлича. Но сърцето му пееше, най-сетне свободно…

— Дявол да го вземе, compadre — прошепна в ухото на мъртвия той. — Този път се опита да прецакаш не когото трябва!

— Bravo, senor — подвикна откъм кърмата на катамарана Антонио. — Que macho, eh! — Стоеше на понтона ухилен и с разперени за равновесие ръце. — Най-сетне сме само двамата! Какво повече бих могъл да искам? — На лицето му се изписа престорено съмнение. — Освен ако предварително не се предадеш, тъй като все пак изразходва доста сили…

Кроукър си даваше сметка, че не трябва да обръща внимание на подигравките му, а да се овладее и да обмисли добре хода си. Но не успя. Животинското взе връх и той се втурна напред.

Улови въжето, което свързваше двата плавателни съда, уви глезените си около него и започна да се издърпва с ръце. Океанът се надигна, сякаш да го плесне приятелски по гърба. В един момент вълните го покриха целия.

Небето над главата му бързо се прочистваше от буреносните облаци, звездите ставаха все повече. Беше черно и непрогледно, само в източната част се виждаше златистото сияние на пълната луна. То се отразяваше в могъщите вълни и ги караше да светят със своя фосфоресцираща светлина.

Приклекнал на кърмата, Антонио мрачно се хилеше. В ръцете му блесна нож, въжето между скутера и катамарана беше прерязано.

Тялото на Кроукър падна във водата с тежък плясък, миг по-късно близнакът скочи след него.

Пречупена през водната маса, лунната светлина придаваше нещо призрачно на човешката плът. Тук беше плитко, някъде около метър. Двамата въоръжени мъже се изправиха един срещу друг: Антонио с широкия си нож, Кроукър — с биомеханичната си ръка.

Близнакът зловещо се усмихна, пръстите му се разтвориха и ножът изчезна във водата.

— Жалко, че глътнах вълшебния камък, senor — изръмжа той. — Играта щеше да е далеч по-вълнуваща, ако бяхме равностойни… — Закрачи през вълните към противника си: — Но така може би е по-добре. Ще приключим бързо, защото ме чака още много работа…

Водата около него бързо потъмняваше от кръвта, която струеше от раната му.

— Няма да ме убиеш просто ей така, Антонио — рече му и отстъпи крачка назад: — Все още искаш нещо от мен, нали?

— Вече не, senor — изръмжа той и сграбчи оголените нокти на биомеханичната протеза. Кроукър забеляза, че от пръстите му не протече нито капчица кръв.

— Няма смисъл да ме лъжеш — поклати глава Люис и с крайчеца на окото си установи, че скутерът бавно се отдалечава по течението, а катамаранът маневрира към тях. — В началото каза, че сме приятели… Това не е истина и никога не е било… Но между нас наистина имаше нещо… Някаква непонятна връзка.

Ръката на Антонио се плъзна нагоре по металната китка и бързо наближи живата плът.

— Каква връзка може да има между нас, senor детектив? — изръмжа той. В гласа му се появи познатата омраза. Кроукър усети, че е намислил нещо, което трябва да бъде разгадано незабавно, още преди физическия контакт между двамата. Не беше убеден, че трябва да вярва в трансформацията „сукиа“, която предизвиква всеки погълнат магически камък, но вече се беше уверил в силата й със собствените си очи. В този момент и на това място нямаше право да рискува и да пренебрегва всичко това.

Поиска да издърпа ръката си, но нещо го спря.

— Сам каза, че между Роза и Соня съществува някаква връзка — промърмори. — А аз мисля, че има и нещо повече.

Мъжът продължаваше да стиска протезата му.

— Това чувство е неизбежно, senor.

Водата беше станала доста хладна след бурята, но пръстите му излъчваха някаква особена топлина.

— Значи всичко е истина — прошепна Антонио. — Точно както го беше сънувал Хектор…

Топлината ставаше все по-непоносима.

— Какво е сънувал?

— Че Хумаита се завръща, възседнал лъчите на луната и слънцето… Завръща се и докосва нечий жив дух, за да покълнат в него семената на собствения му гняв…

Тялото на Кроукър силно потръпна.

— Мисля, че трябва да знаеш нещо…

Луната осветяваше аристократичните черти на Антонио, всичко се виждаше до най-малката подробност. Под тях прозираше благородството на отдавна мъртвите му прадеди.

— Ще отговоря на въпроса ти, senor — прошепна той. — Можех да предотвратя смъртта на Роза… Но това би означавало да убия Хектор!

— Не те разбирам.

— Бени не можа да понесе тайните на Хета, на които го учеше Хумаита. По тази причина намрази дядо си — дълбоко и завинаги… Ако го попиташ, ще отрече това… Просто си е такъв. Но това е истината, можеш да ми повярваш… — Хватката му не отслабваше нито за миг: — Това промени живота му… Но то промени и живота на Хектор. Хета-И пробуди у него жаждата за кръв… В душата му винаги дремеха няколко различни личности… Учението на Хумаита ги изтласка на повърхността, брат ми остана техен пленник до края на живота си. Нито ти, нито аз можем да си представим какви страдания му донесе това…

Близнаците Бонита. Истината за живота им беше още по-ужасна от легендата, която се бяха постарали да изградят. Антонио беше крил раздвоението на личността у брат си от всички, вероятно дори и от самия Хектор… Правел е всичко възможно да го закриля дори когато онзи е бил обзет от безумната жажда за кръв…

— Нямаше как да му попреча да убие Роза — промълви близнакът, сякаш прочел мислите му. — Нито пък Хуан Гарсия Барбачена… Но той искаше да убие и онази гуапа, твоята…

Ясно си спомни онзи ужасен миг, в който Хектор протягаше ръце към шията на Джени, а брат му го спря… Изпита дълбока благодарност към този човек въпреки всичко. Със смъртта на Роза той беше платил най-високата възможна цена за сляпата привързаност към брат си… Беше се отказал от единствения човек, когото беше обичал и който би могъл да го спаси… И още по-лошо: бе станал съучастник в това убийство, прикривайки Хектор.

Забеляза някакво познато движение във водата, всички мисли за миналото се изпариха от главата му. Сърцето му се сви от ужас, очите му се заковаха върху леко разпенената вода зад гърба на Антонио. Много пъти беше виждал подобно нещо. Забрави за братята Бонита, забрави дори за Рейчъл и Джени. Вече не бяха сами във водите на залива…

— Senor, que pasa?

Очите му се сведоха към кръвта, която течеше от тялото на Антонио и се проточваше като черен плащ в бистрата вода. О, Господи!

— Пусни ръката ми, Антонио!

— Никога, senor.

— Значи и двамата ще умрем! — Не обърна внимание на подигравателното подсмърчане на Антонио и добави: — Един огромен хищник се носи към нас!

— Нещо друго? — изсмя се той. — Тук е прекалено плитко за акули!

— В нормални случаи е така — промълви Кроукър, без да отделя очи от огромната гръбна перка, която се носеше към тях с обезпокояваща бързина. Исусе Христе, колко е голям този звяр?! — Но след буря акулите често променят ловните си навици… От теб тече много кръв, освен това тук цареше голямо оживление… Акулата е стигнала до заключението, че сме добри за закуска… И се готви да ни докопа.

Очите на Антонио се сведоха надолу, направи опит да притисне длан към раната си.

— Късно е — поклати глава Люис. — А сега ме пусни! — Не откъсваше поглед от лицето на Антонио: — Лодките са твърде далеч, а и плуването ще я накара да се ожесточи още повече… Моята ръка е единственият ни шанс!

Близнакът бавно се обърна, очите му се спряха на връхлитащия звяр.

— Madre de mentiras! — изкрещя той и пусна ръката на Кроукър.

Потопиха се във водата, Антонио леко поклати глава.

— Акулата е огромна, senor… Твоята шибана ръка изобщо няма да ни помогне. Аз обаче погълнах света… Todo el mundo, comprende?

Светът под водата беше разделен на два цвята: перленобял и мастиленочерен. Лунната светлина се пречупваше във вълните, Кроукър си спомни думите на Каменното дърво: Този свят е измамен. Истината пулсира като лунна светлина върху океанското дъно…

Пред очите им се появи огромното туловище на акулата.

Ето я тяхната истина. Огромно чудовище, тежащо поне един тон. Подушило кръвта, то се носеше към тях и нищо не бе в състояние да го отклони…

Самотен лунен лъч пробяга по масивното тяло. Кроукър видя, че това е тигрова акула — не по-малка от онази, която преди пет дни едва не ги уби двамата с Бени… Тялото му бе пронизано от силна тръпка, в тила му се появи някаква странна парализа, която бързо запълзя нагоре, към главата му…

Той е тук, вътре в теб — беше казал индианецът, имайки предвид Хумаита. — Тази нощ ти също разговаряш с духове…

Тигровата акула се приближаваше, светът престана да съществува. Тялото на тези хищници е изградено почти изцяло от мускули, сухожилия и подкожни тлъстини — една от причините да бъдат толкова трудни за убиване. Но ако човек има късмета да разпори корема им миг преди да нападнат, той все пак има някакъв шанс… За нещастие подобна маневра в случая беше напълно изключена.

Кроукър стовари протезата си в муцуната на звяра. Подобен удар би трябвало да го разколебае. Но тази акула реагира различно. Тялото й се разклати, заобиколи го и връхлетя върху Антонио.

Близнакът дори не помисли за бягство. Гледан отстрани, той сякаш желаеше ужасния сблъсък. Може би искаше да демонстрира силата на своята трансформация. Кроукър не беше сигурен, че е така, но беше сигурен в друго: Антонио възприемаше тигровата акула по абсолютно същия начин като него…

Изправен и напрегнат като струна, близнакът неустрашимо чакаше живото торпедо, което се носеше към него. Лявата му ръка беше протегната напред, сякаш благославяше свой покорен поклонник. Челюстите на тигровата акула се раззинаха и събраха в себе си призрачната светлина на луната.

Малко неща на този свят могат да бъдат по-ужасяващи от трите реда огромни зъби, носещи се към безпомощната жертва. Но Антонио не помръдна, лицето му си остана спокойно дори в мига, в който акулата отхапа ръката му чак до рамото.

Отпуснал се на колене, Кроукър замахна със стоманените пръсти на протезата си. Право нагоре, под точно изчислен ъгъл. Острите като бръснач нокти разцепиха корема на акулата, която, набрала огромна скорост за атаката, се стрелна на сантиметри от главата на Антонио. Водата се размъти от кръв и вътрешности, в следващия миг краката на Кроукър напуснаха дъното. Успя да измъкне ноктите си от корема на звяра, стремителното му движение спря. Акулата направи завой за нова атака, но силите й свършиха. Тялото й се разтърси, черва и вътрешни органи започнаха да падат от разпорения й корем.

Тялото на близнака се полюшваше върху вълните, кехлибарените му очи бяха замъглени от шока. От лявото му рамо шуртеше кръв. Люис не можеше да му помогне.

— Антонио…

Красивата глава леко се завъртя, съвършеният й профил се очерта на бледата лунна светлина.

— Сега вече сме еднакви, senor — прошепна той.

— Грешиш, Антонио — поклати глава той. — Не сме еднакви.

— Нима не виждаш това? Аз не те излъгах нито веднъж… Още в мига, в който те срещнах, прозрях какво се крие в душата ти… Видях един мъж без минало, като мен самия…

Кроукър внимателно подхвана неподвижното тяло, от което животът си отиваше бързо, с всеки удар на сърцето. Кехлибарените очи гледаха ясно, с пълното съзнание за това, което предстои…

— Винаги съм знаел, че съм прокълнат, senor… Още в утробата на майка си. Прегърнах злото с пълно съзнание, единственото ми желание беше да спася Хектор. Да го спася от него самия… Бях обречен да нося спомена за Роза завинаги в душата си…

Този човек действително беше обичал Роза, въздъхна той, бавно осъзнавайки дълбоката му трагедия. И чрез нея би могъл да се спаси, стига да знаеше какво чувство е любовта.

Антонио изохка, здравата му ръка се вкопчи в другия мъж с неочаквана сила.

— Хубаво е да я усещаш до себе си, нали? — тихо попита Кроукър.

— О, да — прошепна. — Чувствам се спокоен…

Ето го краят на пътя… След смъртта на Роза този човек непрекъснато се беше питал какво означават чувствата му към нея. Беше останал с нея като сянка, беше един призрак в живота й… На повече не е бил способен… Едва след смъртта й беше разбрал, че тя е оставила незаличима следа в душата му. И беше започнал да бленува за тази чисто човешка връзка, независимо под каква форма би я получил…

Още в мига, в който те срещнах, аз прозрях какво се крие в душата ти…

Ето как го беше променила Роза. Тя беше успяла да прекъсне „мокой“ — пъпната връв, която го свързваше с Хектор, беше счупила херметическия печат на тяхното общо съществуване. В резултат пред Антонио се появява огромното разнообразие на живота с неговите неизброими възможности. Но той не е подготвен за тези възможности. Същевременно Роза е оставила отпечатъка си в съзнанието му, показала му е, че животът е преходен, че човек трябва да се наслаждава дори и на най-странната и неприемлива на пръв поглед връзка с друго живо същество… По тази причина той споделя тайната си с единствения човек, който може да го разбере: Кроукър…

Вълните тихо се плискаха наоколо. В далечината боботеха мощните двигатели на катамарана, шумът бавно се приближаваше.

Тялото на Антонио се разтърси от конвулсии. Времето му изтичаше, но това вече беше без значение: той нямаше какво повече да каже…

Секунда по-късно беше мъртъв. Кехлибарените очи изгубиха яркия си блясък. Трупът му се полюшваше върху вълните с лицето надолу… Кроукър си спомни за кошмарния сън на Джени и го пусна… Гмурна се и започна да претърсва дъното. Искаше да открие сгъваемия нож на Антонио, сякаш беше решил да премахне всички следи от разигралата се тук трагедия…

Спомни си какво му беше казал Каменното дърво: в пущинаците го дебне не смъртта, а нещо друго… Сега разбра какво е то. Колкото и невероятно да звучи, двамата с Антонио си бяха разменили скъпи подаръци. Той показа на Антонио, че би могъл да бъде обичан. А какво получи в замяна? Антонио беше обичал брат си всеотдайно, беше му показал какво означава да имаш семейство… Ето го подаръка… Един добър урок…

Усети някакво движение във водата и извърна глава. Акулата. Противно на всякаква логика, тя продължаваше да плува. Бавно, но доста по-стабилно отпреди. Беше цяло чудо, че още е жива. Във вътрешността й едва ли беше останало нещо, освен хрилете… Но такава беше нейната природа. Стремеше се към движение до самата си смърт, хрилете й се нуждаеха от кислород, който носеха потоците солена вода…

Кроукър продължи претърсването на океанското дъно, осветено от лунните лъчи. Едновременно с това държеше под око и акулата. Не след дълго зърна ножа — беше се забил до обрасъл с водорасли камък, острието му мътно блестеше. Но за да го вземе, трябваше да се плъзне в опасна близост до смъртно ранената акула. Стори го с безкрайна предпазливост, извадил изцяло ноктите от неръждаема стомана на протезата си. В същото време се питаше какво ли още би могъл да направи с тях, ако звярът реши да го нападне…

Акулата го усети, обърна се и заплува към него. Той застина. Грозната муцуна спря на около метър от него. В продължение на една безкрайно дълга секунда всичко наоколо застина. После акулата плесна с опашка и започна да се отдалечава.

В последния миг Кроукър срещна зловещия, абсолютно неподвижен поглед на звяра, тялото му се вцепени. Беше напълно сигурен в това, което видя, колкото и абсурдно да му се струваше то: в окото на акулата плуваха две зеници!

 

 

В един горещ и безоблачен следобед шест седмици по-късно Кроукър приключи проверката на „Капитан Сумо“, пуснал котва в пристанището на Исламорада. На борда беше истинско стълпотворение — освен него там бяха Бени, Мати и Джени, които се готвеха да отпразнуват първия ден на Рейчъл, прекаран изцяло под открито небе. Преди десетина дни я бяха изписали от болницата и тя вече беше успяла да побърка Мати с настояванията си да излиза навън.

По това време БНП вече беше само спомен. Рос Дарлинг, последният оперативен ръководител от висок ранг, беше обезвреден с помощта на един колкото прост, толкова и ефикасен план, предложен от Кроукър. Той искаше да знае каква е съдбата на близнаците, за тази цел държеше да разпита Кроукър на всяка цена. Без да анализира причините за смъртта им, Дарлинг не би могъл да укрепи властта си в тайната организация.

Кроукър не разполагаше с възможност да осъществи контакт с него, но това не го тревожеше, тъй като беше сигурен, че той сам ще го потърси. Това стана в един мрачен следобед, седмица след като двамата с Бени се върнаха от Евърглейдс. Бяха се отбили да изпият по чаша еспресо в „Боунярд“ — клуба на Антонио и Хектор на Линкълн Роуд в Саут Бийч. Люис бе изявил желание да се запознае с мястото, където беше припаднала Рейчъл. На практика не изпита нищо особено, освен може би лека тъга за онази почти неуловима връзка, която се беше установила между него и Антонио…

Хората на Дарлинг ги заловиха там и без много церемонии ги натикаха в черен линкълн, който ги стовари на Колинс Авеню пред стоманената конструкция на недовършен хотел. Там ги чакаше самият Дарлинг. Пет минути по-късно районът беше блокиран от агентите на СОБК, които следяха всяка стъпка на двамата приятели. И всичко свърши.

Тогава Кроукър за пръв път видя Сполдинг Гън, директора на СОБК. Беше съвсем обикновен на вид мъж със сива и доста оредяла коса. Носеше очила с метални рамки и добре оформена брадичка, приличаше на университетски професор. Това впечатление обаче се разсея, когато той пристъпи към него и тихо промълви:

— Господи, колко се радвам, че най-сетне мога да стисна ръката ви!…

Шеташе напред-назад по палубата, но не пропускаше нищо от това, което ставаше на кея.

— Кога най-сетне ще тръгнем, Лю? — подвикна Мати.

Сестра му се беше заела да помага на Бени при зареждането на лодката с храна, но това очевидно й беше досадно. Рейчъл се намираше далеч от нея, чак на кърмата. Двете не бяха си разменили нито дума, откакто момичето се реши да й разкаже за Гидиън.

— Скоро — отвърна той. — Вече приключвам.

Джени го прегърна през кръста, той се обърна.

— Я ми кажи за какво се беше замислил — усмихна се тя.

— За нищо.

— Много си сериозен — погледна го изпитателно. — За Махур не бива да се тревожиш… Доста време беше в критично състояние, но сега е вън от опасност…

— Всъщност си мислех за годините, през които служех на американското правителство — рече Кроукър.

— Я стига, Лю — прегърна го тя. — Край на мрачните мисли. Днес празнуваме оздравяването на Рейчъл.

— Добре, щом казваш — усмихна се той, извърна се към една стройна фигура, появила се в края на пристана, и добави: — Ела, искам да те запозная с едно момиче…

Гидиън поклащаше бедра, златистата й коса блестеше на слънцето. Носеше къси панталонки от черна дънкова материя, над които беше навлякла няколко номера по-голяма тениска без ръкави с надпис „Бафълоу Бренд“. Беше боса, на гърба й се поклащаше голяма акустична китара. Приличаше на онези хипита, които вдигат палец край щатско шосе №1 за Маями…

Видя Кроукър и му помаха, медните гривни на китката й весело подрънкваха.

— Здрасти! — извика тя. — Благодаря за поканата, много мило от твоя страна!…

Свали слънчевите очила с огледални стъкла, под тях блеснаха котешките контактни лещи.

— Здрасти, Гидиън — засмя се Кроукър. — Това е Джени.

— О, лекарката на Рейчи — протегна ръка тя. — Приятно ми е…

— На мен също — стисна ръката й Джени. — Рейчи ми е говорила за вас…

Дочула гласовете им, Рейчъл се появи откъм кърмата. Слабичка и бледа, с огромни слънчеви очила на лицето, тя приличаше на Кейт Мос.

— Колко време стана? — попита Кроукър.

— Вече месец — отвърна Гидиън. — Дори трева не съм пушила… — Той й беше поставил условието да откаже всякакви наркотици, ако желае да се вижда с Рейчъл и занапред.

— Е, как е? — подхвърли Джени.

— Не бъдете толкова загрижена, докторе — засмя се Гидиън. — Оказа се, че да си чист като котешко мустаче не е толкова неприятно…

Рейчъл се хвърли в прегръдките й, Мати наблюдаваше сцената с каменно лице. После, заобикаляйки двете момичета отдалеч, тя се приближи към брат си и прошепна:

— И това е твоя идея, предполагам…

— Мисля, че вече ти писна да играеш ролята на декор — понижи глас той.

— Така е, но…

— Дъщеря ти си има собствен живот, Мати. Колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-голям е шансът ти да намериш място в него.

— Но що за живот е това? — направи гримаса тя. — Какво може да очаква от него?

— Очаква някой да я обича и да й се възхищава. За съжаление в момента това не си ти…

Мати замислено поклати глава, обърна му гръб и се отдалечи.

— Как мислиш, че ще постъпи? — обади се до него Джени.

— А ти как би постъпила, ако Рейчъл беше твоя дъщеря?

Тя не отговори. Протегна ръце да откачи въжето от кола, а той запали двигателя. През изтеклия месец няколко пъти я беше извеждал в открито море, тя се оказа схватлива ученичка. Освен това се гордееше с наученото…

— Бих се радвала, че е щастлива — отвърна на въпроса му.

— Същото е и с Мати — въздъхна Кроукър. — Дълбоко в душата си тя иска точно това… — Завъртя руля и лодката бавно се насочи към изхода на пристанището.

След известно време Мати се изправи на капитанския мостик до него. Настанен удобно в един от сгъваемите столове на палубата, Бени пушеше пура и разговаряше с Джени. Очевидно й разказваше някоя от безкрайните си истории, тъй като младата жена се заливаше от смях. Рейчъл и Гидиън лежаха по корем на носа, потънали в разговор.

— Мисля, че няма да мога да го преглътна — промърмори сестра му, спряла поглед върху двете момичета.

— Е, като не можеш — не можеш…

— Никога не съм очаквала подобно отношение от теб! — остро изрече тя.

— Какво отношение?

— Примиренческо, ето какво!

— Мати, я ми кажи какво искаш всъщност?

— Искам да ме убедиш, че всичко това е от полза за Рейчъл!

Кроукър насочи „Капитан Сумо“ към стеснението на пристанището, от което се излизаше в открито море.

— Не мога да направя това.

— Защо?

— Защото не е моя работа. Въпреки че съм ти брат…

По вълните играеха слънчеви зайчета, духаше умерен вятър. Изведнъж му се прииска да е на катамарана на Раф с изключени мотори и вдигнати платна. Денят беше само за ветроходство.

— Усещам, че на моменти Рейчи се мрази — проговори след доста време той. — Ти също го усещаш, защото не си сляпа, нали? Надявам се, че Гидиън ще успее да проникне в тази толкова добре пазена крепост в душата й… Сама знаеш какво се случи… Доналд те накара да се страхуваш от Бога, в резултат престана да разговаряш с Рейчъл…

— Напротив — тръсна глава Мати. — Постоянно й говоря, но тя изобщо не ме слуша!

— Значи не си достатъчно убедителна.

— Добре, де, няма да се отказвам — въздъхна сестра му. — Но какво ще стане, ако нищо не излезе от това?

— В живота няма гаранции. Само едно ще ти кажа: ако не се получи, за теб ще бъде лошо…

Малко след като излязоха в открито море, Бени се зае да сервира обяда. Тази роля беше съвсем необичайна за него, но Кроукър се въздържа от коментар, забелязал, че приятелят му се забавлява.

Спомни си речта, която бе дръпнал началникът на участъка при постъпването му на работа в градската полиция на Ню Йорк заедно с още няколко новобранци. „Тук има вероятност да намразите живота си, да бъдете бесни от него. Има вероятност да го харесате… Но в едно можете да бъдете сигурни: само след една година ще бъдете други хора, съвсем различни от това, което сте днес. Толкоз от мен. Няма смисъл да ви давам съвети, няма смисъл да ви плаша с трудностите. Ако запомните думите ми, ще се справите. Това мога да ви го гарантирам.“

Спомни си тези думи, защото му се струваше, че всички на борда на „Капитан Сумо“ са се променили. Включително и самият той. Очите му внимателно следяха Рейчъл и Гидиън. Беше му приятно да гледа оживеното лице на племенницата си.

Преди няколко дни, малко след излизането й от болницата, двамата останаха насаме. Той безмълвно й връчи дневника, тя с благодарност го погледна. Думите бяха излишни, облекчението й — огромно. „Това засяга теб и Мати — каза той, а тя кимна. — Трябва да й дадеш да го прочете… Не се страхувай да говориш открито за всичко това. Душата ти трябва да се прочисти…“

Този момент все още не беше настъпил, но Кроукър усещаше приближаването му. Можеше да настъпи утре, другата седмица, другия месец… Но щеше да настъпи.

Наблюдавайки момичето под ярката слънчева светлина, той изпита усещането, че то най-сетне се измъква от едно тъмно и студено място, което носи името изолация. Този процес включваше в себе си не само оцеляването, но и трансформацията. Онова преображение, което, както излиза, е достъпно не само за „сукиа“…

На масата сестра му се оказа до Гидиън. Двете започнаха да разговарят — отначало сковано и официално, после все по-нормално и по-нормално… Рейчъл очевидно оцени усилията на майка си, враждебността й към нея видимо намаля.

За десерт Бени поднесе разкошна триетажна шоколадова торта, любимата на Рейчъл. Жълт надпис върху глазурата гласеше „Добре дошла у дома, Рейч“, около него имаше красиви звезди от крем. Беше толкова вкусна, че всички изядоха по две парчета. Докато Бени се занимаваше с разпределението на десерта, момичето се надвеси над рамото на Кроукър и тихо промълви:

— Благодаря, вуйчо Лю… Благодаря за всичко!

Той я целуна по бузата, очите му се насълзиха.

След като се нахраниха, парагваецът се оттегли да изпуши още една пура, той го последва.

— Откакто ми даде костите, които откри на яхтата на Раф, аз все си мисля за дядо… — промълви Бени и издуха облаче дим над главата си. — Не че преди това не съм го правил…

Замълча, а Кроукър си спомни думите на Антонио: ХЕТА-И не се оказа по силите на Бени. След опитите на Хумаита да го посвети в него, той го намрази завинаги…

— Помниш ли какво ми каза преди няколко дни? — тихо подхвърли той. — Че някаква природна сила ни очаква…

— Да, това беше Хумаита — кимна Бени, спря поглед върху горящия край на пурата си и въздъхна: — Още не мога да възприема премеждието ти в Уипрей Бей… Искам да кажа, какво, по дяволите, е правила там онази тигрова акула? Допускам, че е попаднала във водите на канала Тин Кен, той е доста по-дълбок… Но и това ми се струва малко вероятно… — Подръпна от пурата си и замислено продължи: — Освен това е нападнала само Антонио, сякаш специално него е търсела, сякаш е имала сметки за уреждане с него… Спокойно би могла да отхапе и твоята глава, но не го е направила…

— Най-странното беше, че изобщо не изпитвах страх от нея — добави Кроукър.

— Да не изпитваш страх от акула! — Поклати глава приятелят му и извади пурата от устата си. — Това е нещо, което не се забравя цял живот, мамка му!

— Откакто се справихме с онази другата тигрова акула, имам чувството, че духът на дядо ти е кацнал на рамото ми — призна му с лека усмивка. — Беше там и по време на премеждието в залива Уипрей… Сигурно ме мислиш за луд, но аз съм убеден, че това е истината!

— Вярвам ти, amigo — прошепна Бени и стисна ръката му. — Вярвам ти, защото сега той е у мен… — Нещо неуловимо пробяга между тях. Нещо, което беше далеч по-красноречиво от думите и спомените.

Мълчанието се проточи.

— Истината е, че много бих искал да го опозная, Люис… — промълви най-сетне. — Той разчиташе на мен, желанието му беше да ми предаде своите познания… Бог ми е свидетел, че опитах, Люис… Но просто не ставах за лечител. Интересуваха ме парите и властта, а не някакви спиритически сеанси. Той разбра това и ме остави на мира. Без укори, без обвинения… — Дръпна от пурата си и мрачно поклати глава:

— Аз бях този, който обвиняваше… Той беше суров с мен, аз пък го смятах за най-коравосърдечния мръсник на света…

— Антонио също — кимна Кроукър и му предаде част от разговорите си с близнака. Не всичко, разбира се. Някои тайни трябва завинаги да си останат тайни.

— Разбирам — въздъхна Бени. — Обучението в Хета е тежко за всяко момче. Аз самият усещах какво иска да всели в душата ми Хумаита, но не можех да го възприема… Повярвай ми, amigo, и до днес проклинам деня, в който го напуснах… — Лицето му потъмня: — Все още не мога да се отърва от чувството, че ако бях останал край него, той нямаше да бъде убит…

— Не можеш да си сигурен в това. Вероятно щяха да убият и теб…

— Възможно е, amigo — сви рамене Бени. Но от начина, по който го каза, личеше, че продължава да се самообвинява.

Пурата описа кръг във въздуха, темата беше сменена:

— Идеята ти да събереш на едно място всички хора, които обичаш, наистина е чудесна…

— Това е моето семейство — кимна той и внезапно си спомни думите на Антонио: Още при първата ни среща прозрях душата ти. Насреща си виждах човек откъснат от миналото си, като мен…

Приятелят му извади пурата от устата си:

— Като казваш семейство, се сещам, че в неделя отлитам за Асунсион…

— За дълго ли? — изненадано го погледна Кроукър.

— Честно казано, не зная — отвърна Бени, вдигна ръка и го потупа по гърба: — Хайде, не прави такива физиономии, amigo… И ти имаш пръст в това решение. Предаде ми костите на Хумаита и аз се замислих какво да правя с тях. В крайна сметка реших, че трябва да ги върна в Парагвай…

— Ще ги погребеш в реката, така ли?

— Отначало бях решил да го сторя — отвърна той и извърна очи към морето. — Но после се отказах, осъзнавайки, че този дар е твърде ценен за мен… — Погледна приятеля си право в очите, на устните му се появи лека усмивка: — Знаеш ли, чувствам, че едва ли ще продължа сегашния си бизнес… Случиха се твърде много неща, май имам нужда от почивка… Така поне си мислех в началото… Сега обаче си давам сметка, че става въпрос за нещо друго. Просто вече не съм онзи Бени, който бях преди месец и половина… — Раменете му леко се повдигнаха: — Пред мен възникна въпросът, какво да правя отсега нататък… Отговорът е повече от очевиден…

Стана и се насочи към кабината, Кроукър безмълвно го последва. Ръката му бръкна под пейката и измъкна стар кожен сак. Дръпна ципа и извади дълга огладена кост, която изглеждаше някак топла и приятна, с мраморен цвят.

— Още като ги докоснах, изпитах чувството, че чувам гласа на дядо — промърмори Бени, после погали костта и я сложи обратно в сака. — И той ми каза какво да правя… — Обърна се и погледна Кроукър: — Връщам се у дома и се залавям с изучаването на Хета. Костите ще ми помагат, у тях е скрит океан от познание. Ще потърся някой „сукиа“ и с негова помощ ще овладея тайнството на Хета…

— Това е искал от теб и Хумаита…

— Не, amigo — поклати глава той и го побутна към вратата: — Това искам аз!

Седнала върху палубата, Гидиън дръпна струните на китарата си и запя. Песента беше на Сара Маклафлин, казваше се „Препъвам се по пътя към екстаза“…

Кроукър погледна на запад, където се простираха блатата на Евърглейдс.

— Защо не се отбием при Каменното дърво, преди да заминеш? — обърна се към Бени той. — Сигурно ще му бъде приятно да види костите на Хумаита…

— Да се срещне с колега, а? — усмихна се парагваецът. — Нямам нищо против, amigo… Цял живот ще бъда задължен на този човек…

— Аз също — добави той.

Джени надникна иззад стълбичката.

— Хей, имате ли нужда от компания? — Излязоха на палубата, тя прегърна Кроукър през кръста: — Или разговорът ви е поверителен?

Той я притисна към себе си и потърси с поглед Рейчъл. Откри я в задния край на палубата, потънала в оживен разговор с майка си. Гледани от това разстояние, двете приличаха повече на сестри, дори на близначки… Особено на фона на изумруденото море.

— Поверителен разговор ли? — попита и с нова почуда установи колко зелени са очите й. Почти като океана… — Мисля, че никой тук вече не се нуждае от поверителни разговори…