Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (17)

Глава 2

Кроукър пое по експресната магистрала „Долфин“, която го отведе към голямата детелина „Флорида“. Оттам се насочи на юг, към Флорида Сити — малък търговски център с няколко ресторанта от семеен тип. Мигащи неонови реклами привличаха вниманието на туристите, тръгнали към Флорида Кийз и националния парк „Евърглейдс“. Зареди резервоара с бензин и зави надясно, към мастиления мрак…

Само километър по-нататък вече нямаше почти никакви следи от цивилизация. Тук-там се виждаха самотните светлинки на тенекиени бараки, използвани от сезонните работници при прибиране на реколтата. Пет километра по-навътре се издигаха мрачните бетонни кубове на щатския затвор, след тях нямаше нищо друго, освен блата и пясъчни наноси.

„Фламинго“ се намираше в южната част на „Евърглейдс“, на изток от Кейп Сейбъл. Тук беше отправната точка към една територия от 300 квадратни километра сладководни езера, блата и мрежа от канали — любимо място за рибари, природолюбители и собственици на малки лодки.

През цялото време внимателно следеше пътя зад себе си в огледалцето за обратно виждане. До Флорида Сити трафикът беше оживен, зад мустанга светеха фаровете на доста коли. Полиция не се виждаше. Сменяше платната на магистралата повече по навик, отколкото от предпазливост. Не можеше да бъде параноик.

На няколко километра след Флорида Сити движението намаля, фаровете в огледалцето станаха рядкост — като малки оазиси в пустинята. Направи му впечатление, че два фара светят след него доста продължително време и взе съответните мерки. Намали скоростта, отби в банкета и спря. Моторът на мустанга заглъхна, светлините угаснаха. Колата зад него се оказа огромен микробус „Додж Рам“, покрит до покрива със ситния пясъчен прашец на пустинята. Той намали и спря на няколко метра пред мустанга.

Кроукър се напрегна. Шофьорската врата на микробуса се отвори, на пътя изскочи едър мъжага с джинси, прашни ботуши и избеляла от времето каубойска шапка. В ръката му се поклащаше пушка.

— Здрасти — наведе се над прозорчето той.

— Добър вечер.

Мъжът огледа вътрешността на купето, сякаш търсеше някаква контрабандна стока, челюстите му ритмично предъвкваха пресован тютюн. Мълчанието беше наситено с напрежение.

— Някакви проблеми с колата? — обади се най-сетне мъжагата. — Трябва ли ви помощ?

— Не, всичко е наред — отвърна Кроукър. — Цял ден съм зад кормилото и просто реших да си почина…

— Правилно — кимна другият. — Не бива да заспивате зад волана, особено по тези места. Изскочите ли от пътя, никой няма дори да ви потърси. Далеч ли отивате?

— Не, само до туристическия център на Националния парк, да прибера приятелката си… — Придаде на лицето си овче изражение и с виновна усмивка добави: — Преди два дни се посдърпахме, знаете…

Нова изпълнена с напрежение пауза. Очите на каубоя подозрително се взираха в лицето на Кроукър, един Бог знаеше какви мисли минаваха през главата му.

— Иди и си я прибери — промърмори най-сетне той и изплю една черна топка на асфалта. — Ако беше мое гадже, нямаше да я оставям сама по тези места…

— Точно това ще направя — кимна Кроукър. — Благодаря.

Мъжагата поклати глава и тръгна обратно към микробуса. Люис го изчака да тръгне и го последва. На около километър по-нататък микробусът свърна вдясно и пое по тесен черен път.

Добра се до „Фламинго“ без повече инциденти. Националният туристически център го посрещна със ситен дъждец. Мина покрай мотела — наредени в права линия дървени бунгала в стил от петдесетте години. По-нататък тъмнееха широките прозорци на затворения ресторант, отвъд пустия паркинг се виждаше тесен циментов пристан за яхти.

Самотна лампа на покрива на дървената будка в края на пристана осветяваше поклащащите се във водата лодки за туристически обиколки. Повечето от тях бяха плоскодънни, тъй като водата тук беше плитка, най-много метър, метър и половина. От цялото място се излъчваше нещо много приятно, много спокойно. Отново си спомни за Каменното дърво, който за нищо на света не би напуснал тези места.

Слезе от мустанга, от сянката на будката се отдели неясна фигура. Светлината на лампата попадна за миг върху лицето на Бени. Беше облечен в черно — като онзи агент на СОБК, който беше проследил Кроукър до моста „Брикъл“ с намерението да го ликвидира. В лявата му ръка се поклащаше бинокъл с инфрачервено устройство за нощно виждане.

— Е, добре, amigo, радвам се, че най-сетне си тук…

— Млъквай!

— Muy bien. Млъквам и започвам да броя до десет… — Парагваецът измъкна дълга пура и я тикна в устата си, макар че едва ли би могъл да я запали в този вятър и дъжд. — Отчитам възбуденото ти състояние и не се обиждам…

— Това какво е — предупреждение, или изповед?

Той избухна в гръмогласен смях, незапалената пура се претърколи между устните му като блокче шоколад.

— Ти си един много ядосан hombre, нали? Сигурен ли си, че в жилите ти не тече южноамериканска кръв? Имаш твърде избухлив нрав… Да, muy caliente!

— Стига циркове! — сряза го Кроукър. — Нещата отидоха твърде далеч, мръснико! — Капчици дъждовна вода се промъкнаха през яката на ризата му. — Познаваш Махур, при това много добре. През цялото време си знаел, че ме изнудва да убия Барбачена, но не направи нищо. Просто защото ти също си искал смъртта му…

— От къде на къде?

— Заради Хавиер Маркеса, твоя наставник в Асунсион. Барбачена се жени за дъщеря му, а след това я убива…

— Информацията е велика сила, amigo — кимна Бени, без да проявява никакво учудване. — Да, аз наистина желаех смъртта на този мръсник. Бих го ликвидирал със собствените си ръце, но той твърде бързо изгради непробиваема стена около себе си…

— Тази нощ всичко свърши. Барбачена е мъртъв. Хектор го гръмна с една мощна бомба, докато копелето се тъпчеше с ориз и други вегетариански манджи…

— Най-сетне — въздъхна парагваецът и замечтано притвори очи. Приличаше на човек, който се е отървал от дълго и упорито страдание. — Благодаря на Бога, че ти си се измъкнал невредим…

— Пощади ме — промърмори Кроукър и вдигна яката на сакото си. Дъждовните капки имаха солен вкус, като сълзи. — Ти ли ме насади, Бени? Наистина ли работиш за американското правителство?

Лицето на Бени стана тъжно.

— Никога не бих си позволил подобно нещо — въздъхна той. — Ние сме amigos…

— Исусе! Имаш доста странна представа за приятелството!

— Може би. Ще ти призная, че преди теб не съм имал истински приятели.

Стояха един срещу друг и се гледаха. Двигателят на мустанга изстиваше с тихо пропукване. Кроукър напразно се опитваше да открие нещо особено в изражението на Бени. Този човек продължаваше да бъде загадка за него.

— Попаднах на секретни документи — промърмори с въздишка. — Агент с кодово име Серо ръководи секретна операция за дестабилизацията на Мексико, въоръжавайки определени сепаратистки движения… — Забеляза как очите на Бени се разширяват от учудване и кимна с глава: — Да… Естрела Лайес ми каза, че така те е наричал дядо ти. Серо, планината…

— Не е трябвало да го прави — рече с огорчение той. — Това беше нещо свещено, засягаше единствено Хумаита и мен…

Кроукър не обърна внимание на меланхолията му:

— Точно така. Сега може би разбираш как се почувствах аз. Заедно се спасихме от тигровата акула, заедно погребахме Соня. Аз ти се доверих, Бени… Това също е свещено, не мислиш ли? Нещо, което засяга само нас двамата. Но ти злоупотреби с моето доверие и ме излъга. Как очакваш да реагирам на всичко това?

— Продължаваш да имаш моето доверие, Люис.

— Какво означава това, по дяволите? За теб ли става въпрос в компютъра на правителството? Ти ли си призрачният агент? В момента не бих се обзаложил за противното. Въпросната операция е организирана перфектно, не спира нито за миг. Все по-близо сме до деня, в който определени кръгове, свързани с правителството на САЩ, ще управляват Мексико в полза на собствените си икономически интереси. Организацията на подобна операция изисква задълбочено планиране и страшно много пари. Но когато става въпрос за Латинска Америка, не помага нито планирането, нито капиталовите инжекции. Единственото, което има значение, е определено ниво на ноу-хау. Разбираш какво имам предвид под ноу-хау, нали Бени? Връзки, връзки и пак връзки… В Латинска Америка нищо не се постига, без да си лягаш и ставаш с корумпираните типове, които дърпат конците на всичко… А това е по твоята специалност…

— Може би, amigo. Но мислиш ли, че само аз върша подобни неща?

Вятърът се усили и засвири между въжетата на яхтите, разклащайки неподвижните им корпуси. Дъждът барабанеше по покрива на бараката.

Бени реши да се възползва от мълчанието му и смени темата:

— Наистина не съм ти казвал, че познавам Естрела и Махур, а също така и някои други хора, Люис…

— Те са мъртви, Бени — прекъсна го Кроукър. — Всички, с изключение може би на Махур… Но подозирам, че ако е жив, той също би желал да е сред покойниците…

Пристъпи крачка напред и стовари юмрук в брадичката на латиноамериканеца. Стори го бързо и майсторски. Пурата излетя от устата на Бени и той се тросна по гръб на мокрия цимент.

— Dios mio! — простена парагваецът и механично опипа челюстта си.

— Тъпо копеле! — надвеси се заплашително над него Кроукър. — Нима не виждаш докъде те докара шибаната игра с близнаците? Я преброй мъртвите: първо Соня и Вонда Шепърд, после Естрела, Пабло Лайес и Махур!

Бени цъкна с език и започна да опипва зъбите си. „Дано съм счупил някой от тях“ — рече си Люис и гневно продължи:

— Но какво ти пука, по дяволите? Сам призна, че никога не си имал приятели!

— С изключение на теб, amigo.

— Престани да ме наричаш така! — сопна му се и извади магическия камък от джоба си. — Ще ти кажа истината, Бени… Онази истина, която започна да се очертава, след като ми даде магическия камък на дядо си. Честно казано, още не разбирам защо го направи. Може би си искал да ме подкупиш, за да излезем в морето, а? За какво ти бях нужен, Бени? Може би да те превозя до мястото, на което са скрити свещените кости на Хумаита? — Камъкът се приближи към лицето му: — Къде са те, Бени?

— Престани да размахваш този камък — промърмори Бени и бавно се изправи. — Той не бива да попада в неподходящи ръце… Ние с теб не притежаваме силата на лечители. Но Антонио и Хектор са ученици на Хумаита и знаят тайните му… Този камък в ръката ти е нещо като склад, в който са скрити всички умения на стареца. Ритуални псалми, заклинания и магии…

Кроукър опипа гладките стени. Спомни си как с помощта на този камък беше изтръгнал Рейчъл от дълбоката кома, как бе принудил Хектор да направи признания.

— Вземи си го, Бени. Не го искам.

— Подарък не се взема обратно — поклати глава парагваецът. — Приема ли го, той неминуемо ще се превърне в инструмент на злото…

— Ти си един упорит мръсник, знаеш ли това?

Тялото на Бени се напрегна, Кроукър светкавично се завъртя. В началото на пътя блеснаха фарове.

— За Бога, Люис! — простена Бени. — Нали ти казах, че ако те проследят, с нас е свършено?!

— След мен нямаше опашка, това мога да ти го гарантирам! — гневно му отвърна той.

Фаровете се насочиха право към тях.

— Така ли? — проточи другият и тикна бинокъла в ръцете му. — Кажи ми тогава какво виждаш!

Кроукър нагласи лещите и включи уреда за нощно виждане. Към тях се приближаваше бял микробус.

— По дяволите, това са Бонита! — изруга той. — Но как, за Бога…

Млъкна, тикна бинокъла обратно в ръцете на Бени и тежко се отпусна на колене. Огледа рамата на мустанга с помощта на джобното си фенерче и отново изруга.

— Какво става, amigo?

— Уред за електронно засичане — отвърна и бавно се изправи. — Лепнали са го с магнит под каросерията…

— Не са глупави, мръсните копелдаци!

Фаровете започнаха да правят последния завой към пристана.

— Мамка им! — изръмжа Кроукър и хукна към вързаните лодки, следван по петите от Бени.

— Онзи там! — викна парагваецът и посочи към един седемметров тъмнозелен скутер с извънбордов мотор. — С него се придвижих дотук.

Кроукър скочи на палубата и протегна ръка към стартовия ключ, Бени сръчно откачи въжето. Белият микробус изскочи иззад завоя и се понесе към пристана.

— Давай! — изкрещя Бени.

От кабината изскочи високата фигура на Антонио и се понесе към тях, Хектор го следваше по петите.

Люис даде газ, скутерът изрева и се насочи към средата на канала.

— Хей, Серо, няма къде да бягаш! — изрева Антонио, спрял се на ръба на пристана. — Чуваш ли?

Кроукър рискува да хвърли един поглед назад. „Значи близнаците знаят, че Хумаита е наричал внука си Серо — помисли той. — Пълна бъркотия!“ Преди броени минути беше убеден, че Бени е ръководителят на секретната операция в Мексико, веднага след това повярва, че всичко е работа на близнаците… Но каква бе истината? Дали „Серо“ бе компютърен призрак, част от зловещата игра на Бонита? Хектор спринтираше по дължината на пристана, успоредно с тях.

— Лудо копеле! — промърмори Бени. — Какво ли е намислил?

Антонио вдигна ръка и изведнъж заприлича на Мойсей, решил да раздели Червено море.

— Господи, Хектор се готви да скочи на борда! — възкликна Лю.

Каналът беше тесен, място за маневри просто липсваше. Завъртя руля в момента, в който тялото на Хектор се отлепи от ръба на кея и литна във въздуха. Дланта на Антонио се разтвори, върху нея лежеше нещо черно, с големината на монета. Вълшебен камък. От устата му се разнесе протяжна песен, думите потъваха във воя на вятъра…

Хектор летеше с широко разперени ръце, сякаш на крилата на бурята. Не, това едва ли има нещо със заклинанията на брат му…

Противно на всички физически закони тялото му достигна носа на лодката. Обувките му се плъзнаха по мократа палуба.

— Копеле мръсно! — изрева Бени и се втурна напред. Ритна в ребрата на Хектор, който се беше проснал по гръб.

Кроукър държеше под око Антонио, който стоеше на брега на тесния канал, обрасъл с лози и мангрови дървета, едновременно с това правеше усилия да задържа скутера в средата на водата.

Извади камъка на Хумаита от джоба си и подвикна към Бени:

— Внимавай, стой настрана от Хектор!

Но той изобщо не го чу.

— Hijo de putana! — бясно изрева, заплю близнака и отново го срита.

Скутерът се разклати от нещо, което приличаше на внезапен и много силен порив на вятъра. Бени загуби равновесие и се олюля, Хектор се стрелна напред и му нанесе силен удар в корема.

Кроукър зърна металния блясък в ръката на близнака.

— Бени, дръж! — изкрещя и му хвърли магическия камък. Бени вдигна ръка, но Хектор се оказа по-бърз. Камъкът потъна в лявата му длан, блесна ослепителна светлина. С лекота парира удара на Бени, стрелна се напред и опря камъка в шията му. Бени се строполи като ударен от гръм. Той го възседна, скалпелът блесна и се насочи към гърлото му.

Кроукър изключи мотора и се втурна напред. За миг си представи картината пред взривения ресторант. Не беше успял да спаси Махур, нима и сега щеше да стане същото?

Удари Хектор с такава сила, че острието отскочи встрани. Вместо в шията, то се заби в гърдите на Бени, пронизвайки с лекота дебелите гръдни мускули, сякаш бяха разтопено масло. Раненият изкрещя от болка, а тялото на Бонита отлетя встрани и се удари в борда на скутера. Той изпъшка и започна да се обръща, когато юмрукът на Кроукър го улучи в слепоочието.

Магическият камък се плъзна по палубата и Кроукър скочи след него. Това беше грешка. Осъзна я в момента, в който опънатото му като струна тяло вече беше във въздуха. Първо трябваше да неутрализира Хектор… Коляното на близнака потъна в кръста му, пред очите му се появиха разноцветни искри. Успя да се претърколи миг преди острието на скалпела да се забие в тялото му. Опита се да нанесе удар, но Хектор с лекота му попречи.

Едната ръка на близнака сграбчи магическия камък, другата се заби в лицето на Кроукър. Той замаяно политна, обзе го някаква странна апатия. Преди години, по време на лов в планините на Монтана, беше изпитал същото. Полумъртъв от студ, отпуснал се в лапите на бялата смърт, гледаше на живота някак отстрани, с дълбоко примирение. Потъваше в здрача на един странен свят, където движенията бяха немислими и нищо нямаше значение…

С немигащи очи гледаше как дланта на Хектор се разтваря и магическият камък на Хумаита в нея хвърля мрачни отблясъци.

— Видя ли как действа? — изръмжа той и бинтованото му лице започна да се приближава. — Държа душата ти в шепа, moricone! Можеш да се бориш колкото щеш, но измъкване няма! — Бавно приклекна над главата му и продължи: — Сънувах го тоя момент, знаеш ли? Усещах аромата на мангрово дърво, дъжд шибаше лицето ми… Усещах и нещо друго болката, която си ми причинил… После използвах скалпела си и открих тайната на живота и смъртта… — На лицето му се появи зловеща усмивка: — В ръцете си държах отрязаната ти глава, от която капеше кръв!

Магическият камък кацна върху челото на Кроукър, свободната му ръка издърпа скалпела, потънал дълбоко в дъските на палубата.

— Искам да усетиш всичко — продължи той. — Искам да видиш приближаването на смъртта. Тя е предсказана от тъмните камъни, тя е в очите ми… Скоро няма да познаваш нищо друго, освен нея… — Скалпелът се насочи към гърлото му: — Тя се приближава, senor… Усещаш я, нали? Тя идва!

Екна изстрел, Хектор се люшна встрани, от рамото му бликна кръв. Зад него се очерта фигурата на Бени. Проснат по корем на палубата, той стискаше тъпонос револвер 22-ри калибър с двете си ръце. Разнесе се втори изстрел, разлетяха се трески, но Хектор вече не беше там. Тялото му се преобърна през борда и изчезна във водата.

Очевидно останал без сили, парагваецът изпусна оръжието.

— Amigo?

Гласът му беше слаб и дрезгав.

Кроукър примигна няколко пъти, кръвта във вените му бавно се раздвижи. Неестественото вцепенение започна да го напуска. Надигна се и тръгна към приятеля си. Раната му беше дълбока, кръвта шуртеше като фонтан и се събираше в локвичка под него.

— Лоша работа, Люис…

— Не се безпокой — рече му и се залови да го превързва. Свали ризата си и я разкъса на ивици с помощта на стоманените си нокти. Започна да ги увива около раната, давайки си ясна сметка, че в момента най-важното е да спре кръвотечението.

— Да се безпокоя ли? — изсмя се Бени, но лицето му се сгърчи от болка. — Нима имам причини за безпокойство? Получих смъртоносна рана, намираме се насред пущинаците!…

— Млъквай!

— За пореден път ще пропусна обидите ти покрай ушите си… Това… Това е горе-долу всичко, което мога да сторя при създалите се обстоятелства… — Лицето му се изкриви от болка, тъй като Кроукър стегна здраво превръзката: — Не, няма да се безпокоя! Не можем да се върнем на пристана, защото там ни очаква Антонио… А някъде във водата се спотайва Хектор, опасен като тигрова акула…

— Хектор го забрави! — изръмжа му и огледа резултата от работа си. Не беше кой знае какво, но все щеше да помогне. — Хектор кърви като заклано прасе и ще привлече всички крокодили в радиус от пет километра наоколо…

— Ти все още не си даваш сметка, че си имаме работа с близнаците Бонита, amigo — въздъхна с болезнена гримаса Бени. — Те закусват с крокодили! — В очите му се появи отчаяние: — Освен това той отмъкна и камъка…

Кроукър извади джобното си фенерче и бързо огледа палубата. От камъка нямаше следа. Изправи се и тръгна към кърмата. Сега не му беше времето за подобни тревоги. Запали мотора и насочи скутера към средата на канала. Излезе от теснината и увеличи скоростта. Скоро бяха далеч от пристана, сами сред разпенената вода и невидимите нощни хищници…

Това беше Дивия канал, който водеше към Кут Бей. Бени направи опит да седне, но от гърдите му излетя дрезгав вик и тялото му падна в локвата кръв.

— Къде отиваме, amigo? Дори да знаеш накъде сме тръгнали, до сутринта аз ще бъда мъртъв…

— Не мърдай — отвърна Кроукър. — Губиш кръв.

— Не мога, Люис. Престана ли да говоря, трябва да мисля за това, което предстои да ми се случи…

— Нищо няма да ти се случи! — ядосано изръмжа той. — Ти си яко копеле!

— Яките копелета умират като всички останали — отвърна му и направи опит да се разсмее. Но от устата му излетя задавена кашлица.

Кроукър разтревожено го погледна. Надяваше скалпелът да не е достигнал до белия му дроб. После насочи вниманието си към управлението на скутера: нещо доста трудно през нощта, особено при висока скорост. Но друг начин нямаше — кръвта на Бени изтичаше с всеки удар на сърцето му…

— Хей, amigo, знаеш ли вица за онзи, дето вървял подир линейките? — Бени дишаше тежко, сякаш току-що беше покрил маратонска дистанция при 40 градуса жега. — Някакъв фермер бил прегазен от трактора на съседа си и…

Кроукър се засмя, но той се отказа от усилията си и промърмори:

— Много кръв, мамка му…

Секунда по-късно пред очите на Кроукър се появи познатият силует на разклоненото и изсъхнало дърво, който стърчеше направо от водата. Веднага след него започваше тесен, трудно забележим отстрани канал.

— Къде сме? — надигна глава Бени, усетил как скутерът рязко намалява скоростта.

— У дома — отвърна му, изключи двигателя и насочи носа към едва забележимото устие. — Разбира се, ако си индианец семинол, който разговаря с птиците и рибите…

— Това ми прилича на шибан сериал от Уолт Дисни — направи гримаса Бени, а Кроукър преметна въжето върху кола, който се издигаше в края на малкия пристан.

Изправен върху влажните дъски, вдъхна познатия въздух, после се обърна и взе на ръце отпуснатото тяло на приятеля си…