Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (15)

Глава 5

Ако имаше избор, Кроукър едва ли би си позволил да използва тъндърбърда. Но нямаше. Още повече, че колата в никакъв случай не биваше да остане на болничния паркинг. Реши да рискува и се настани зад волана. Пътуването до международното летище на Маями буквално му скъса нервите. В момента, в който зърнеше патрулна кола, бързаше да отбие в някоя от страничните улички. Тези маневри го отведоха в квартали, които обикновените жители на Маями отбягваха, но в тях имаше и нещо добро: ченгетата също не обичаха да се мотаят там…

Най-сетне се добра до летището и побърза да вкара белязания тъндърбърд в дългосрочния паркинг. Тръгна към залата за вътрешни линии и измъкна мобифона си.

— Ало — обади се отегчен мъжки глас.

— Здрасти, Феликс.

— Лю, какво искаш, по дяволите?

Феликс Пинкуотър беше инспектор в Централната данъчна служба на Флорида, двамата бяха работили заедно по няколко операции на СОБК.

— Една услуга.

Между основните дейности на ЦДС фигурираше и събирането на корпоративните такси.

— Хайде да я отложим за утре сутринта — рече Пинкуотър. — Вече закъснявам за тенис…

— Нямам време, Феликс.

— Добре, казвай — въздъхна онзи.

— Става въпрос за един клуб на Линкълн Авеню в Саут Бийч. Името му е „Боунярд“. Искам справка за собствениците.

— Браво, бе! Нещо друго да ти се е приискало?

— Главната мъжка роля във филм с Джоди Фостър. Но това не е чак толкова спешно…

— Задръж така — изръмжа в ухото му Феликс. — Трябва да задействам старата бричка… Нали знаеш, че по това време на деня шибаният компютър реагира като склерозирало старче…

Кроукър се спря близо до входа на терминала. Тълпи от забързани пътници напираха навътре, други бавно се точеха навън…

— Ей го на — промърмори в ухото му Феликс. Клуб „Боунярд“ е собственост на корпорацията „Лос Мирлос Енкантадос“…

„Пойните косове“! Усети как пулсът му се ускорява. Трей Мерли!

— Тази корпорация е филиал на една друга — продължаваше Феликс. — „Минерал Импортс ООД“…

— Кой е собственик на „Минерал Импортс“?

— „Хуего Холдингс“, регистрирана на Бахамските острови. Мирише ми на обикновена пощенска кутия, но с тези офшорни фирми човек никога не е сигурен… — В гласа му се промъкна раздразнение. И той като всички бюрократи обичаше да работи с точни цифри и факти…

Кръвта на Кроукър кипна. На испански „хуего“ означава игра, а близнаците Бонита много си падат по игрите…

— Хайде, върви да играеш тенис, Феликс — рече. — Много съм ти задължен.

Влезе в терминала и бавно тръгна покрай дългата редица гишета. Пред светещия надпис на „Делта“ стоеше младеж с дънково яке и маратонки.

— Съжалявам, но за полета в 6.10 за Лос Анжелис всичко е продадено — обясняваше му момиче зад гишето. — Той е последен за днес, нямаме списък на чакащите…

— Не можем ли да измислим нещо? — попита момчето и намести торбата на рамото си. — Трябва да се прибера у дома, утре сестра ми се жени…

— Опитайте с друга авиокомпания.

— Имам студентски билет от „Делта“ — поклати глава младежът. — И нямам пари за доплащане.

— Съжалявам — съчувствено го погледна служителката. — Нищо не мога да направя.

Младежът поклати глава и се отдалечи. Кроукър побърза да заеме мястото му, момичето го посрещна с енергична усмивка:

— Слушам ви, сър.

Той поиска билет отиване и връщане за Лос Анжелис и изслуша вече познатите обяснения.

— Мога да ви предложа място за утре сутринта в 5.50 — каза с приятелски тон служителката.

— Не ми върши работа — отвърна той. — Трябва да съм там довечера… — Замисли се за момент, после попита: — А как стоят нещата с другите авиокомпании?

— Ще проверя — отвърна момичето.

Обърна се и потърси с очи младежа с дънките. Откри го пред таблото на „Делта“, сякаш чакаше да стане някакво чудо. Младите никога не губят надежда.

— Има едно място за полета на „Америкън“ в 7,10, сър — обади се момичето. — Това е последният полет за деня…

Кроукър го резервира, като даде първото име, което му дойде наум.

— Изход Д — кимна служителката. — Не е близо, най-добре е да побързате.

Той благодари, обърна гръб на гишето и бавно се приближи до младежа със сака.

— Да не повярва човек! — възкликна той с искрено разочарование в гласа. — Всичко за Ел Ей е продадено!

— Знам — погледна го бегло младежът. — И аз увиснах като вас…

— Лош късмет — въздъхна Кроукър. — Значи и вие ще трябва да чакате до утре като мен и приятеля ми… Искате ли да ви откарам?

— Не, благодаря — хладно отказа младежът. — Аз трябва да летя тази вечер, утре сестра ми се жени…

— Чакайте. „Америкън“ имат едно място в самолета, който излита след около час и половина.

— Не ме устройва, защото нямам достатъчно пари да си доплатя — поклати глава момчето.

— Елате, ще измислим нещо…

— Вие какво, шегувате ли се? — погледна го подозрително студентът.

— Нали искате довечера да си бъдете у дома, момче? — нетърпеливо го погледна Кроукър. — Хайде, елате!

Плати в брой на гишето, използвайки името, което момичето от „Делта“ вкара в компютъра. Подаде парите с протезата си — така че служителката да я запомни. После се върна при младежа и му подаде билета.

— Хей, какво става тук? — подозрително го изгледа той.

Показа му картата си на федерален агент:

— Служебна операция. Ето ти билета. Пътуваш под името, на което е издаден. Прибираш се у дома и забравяш цялата работа.

— И това е всичко, така ли?

— Точно — кимна Кроукър. — Ти помагаш на мен, а аз на теб. Просто и ясно.

Момчето се ухили до уши и разтърси ръката му:

— Става, приятел! Много ти благодаря!

— Предай на сестра си най-добрите ми пожелания.

Напусна терминала и се отправи към спирката на автобуса. Беше доволен. Ченгетата имаха следа, по която да тичат. Колкото по-дълго го търсят в Лос Анжелис, толкова по-добре. Това време ще му свърши добра работа тук, в Маями.

Огледа се. Всичко наоколо беше някак по-ярко и изразено, в наситени цветове. В края на поредната операция винаги се чувстваше така… Сега всяко решение бе важно, всяко действие трябваше да бъде абсолютно точно. Латиноамериканците имат един добър израз за подобно състояние: Bailar en la cuerda floja… Да танцуваш върху тънко въже… Точно това му се случваше в момента — балансираше по ръба на бръснача…

Слезе от автобуса пред хотел „Фонтенбло“ и взе такси до Палм Бийч. Плати куп пари, но си струваше. Малко преди осем вечерта прекоси бетонната настилка на паркинга пред „Роял Поинсиана“, избра един буик ривиера и ловко откачи контролните му номера. Размени ги с тези на мустанга в тюркоазен цвят и седна зад волана. Никой не го видя. Ярко осветена, болничната фасада се издигаше като огромен леден куб в сгъстяващия се мрак. Завъртя контактния ключ, моторът замърка. Включи на скорост и бавно напусна паркинга. Срещата му с Махур беше в осем и половина, имаше достатъчно време да бъде там, без да превишава допустимата скорост…

Фоайето на хотел „Ралей“ беше с висок таван, изградено в строгия стил на трийсетте. Приличаше на салона на презокеански лайнер. Наскоро бяха реставрирали изящната мозайка на пода. Няколко стъпала от бял мрамор водеха до открития ресторант, разположен под палми и жасминови храсти около великолепен басейн. При откриването на хотела снимка на този ресторант се появи на корицата на списание „Лайф“.

Барът беше не по-малко прочут. Намираше се в левия ъгъл на фоайето, в средата на подовото покритие от блестяща теракота беше оформена изящна чаша мартини, от която стърчеше стилизирана маслина. Помещението беше малко и уютно, с барплот от полирано дърво и огледални рафтове, запълнени с всевъзможни бутилки. Атмосферата беше някак мъжка, за приятелски разговори и скромни тържества, за радостен смях и бълбукане на шампанско…

Махур вече беше там. На плота пред него имаше висока чаша мартини. До коляното му се намираше алуминиево куфарче, от онези, които се използват за пренасяне на скъпа снимачна техника.

— Едно мартини за моя приятел — обърна се към бармана. — Нека бъде точно като моето — сухо като пустинята Калахари…

Беше облечен в небрежно-елегантен костюм — от онези, които струват най-малко 1600 долара. На пръв поглед подобен костюм винаги изглежда така, сякаш плаче за ютия, но това просто си е част от чара му. Ризата с отворена яка беше от фина коприна на дискретни райета, на краката му имаше мокасини „Бруно Мали“, които също струваха четирицифрена сума. Очите му бяха леко изцъклени, като на човек, който се е отдал на продължителен запой. „Може би вече празнува, макар да няма вид на човек, който скоро ще се усмихне“ — рече си Кроукър.

— Избрахте великолепно място за нашата среща, senor — рече адвокатът, изчаквайки барманът да постави високата чаша пред Кроукър. — Тук питиетата са просто великолепни!

— Това едва ли е най-важното.

— За мен е — поклати глава адвокатът и вдигна чашата си.

— Става късно — рече Лю и се плъзна от високия стол. — Дайте да вършим работа.

Дланта на Махур за миг докосна ръката му:

— Не бъдете груб, сър. Насладете се на питието…

Той се върна на стола. Даде си сметка, че става нервен, вероятно защото полицията го търсеше, а той се намираше на публично място. Същевременно забеляза неспокойството на мургавия адвокат и реши да провери какво става.

— Чували ли сте за пустинята Калахари, senor? — попита Махур и преполови на един дъх чашата си.

Кроукър също отпи от своята, усетил, че подобен жест ще поуспокои събеседника му.

— Единственото, което зная за нея, че се намира някъде в Африка — отвърна.

— Заема площ от 160 000 квадратни километра в Южна Ботсвана, Източна Намибия и западната част на ЮАР. Повърхността й е изпъстрена с леглата на отдавна пресъхнали езера. Някога те са били пълни с вода, наоколо е кипял живот. Но днес са сухи като кокал!

Преди време беше разпитвал един сериен атентатор, залагал бомбите си на най-оживените кръстовища. Колегите му бяха вдигнали ръце, убедени, че от подобен тип няма да измъкнат дори дума. Но Кроукър беше на друго мнение. Дълбоко в себе си усещаше, че този тип има нужда само от едно — да се разтовари, да покаже на околните колко е умен. Нужда, която го изгаряше отвътре, нужда, която не можеше да контролира… В живота на всеки маниак настъпва миг, в който той изпитва желание да се разтовари. Без значение дали това ще стане под формата на празни брътвежи, откровени признания или нещо по средата… Но този миг винаги настъпва, неизбежен като изгрева на слънцето… Човек просто трябва да е настроен така, че да го усети.

— Знам, че познаваш племенницата ми — тихо и отчетливо изрече той. — Знам, че си наблюдавал сеансите й със Стански…

Махур направи знак на бармана за второ питие, лицето му остана безизразно.

— Не искам да й се случи нищо лошо — промълви с известно закъснение.

От това просто изречение Кроукър разбра всичко.

— Постоянно си задавам въпроса, защо човек като теб ползва кола под наем — продължи. — Разполагаш с много пари, сигурно притежаваш няколко автомобила. Защо тогава си наел онзи линкълн? Отговорът се налага сам: знаел си, че ще направя проверка на регистрацията и ще открия агенцията „Голд Коуст“. Искал си да отида там…

Мартинито на Махур пристигна и той го опита. Гледан отстрани, приличаше на играч на голф, който спокойно проверява събраните точки.

— В „Голд Коуст“ срещам Вонда — продължи Кроукър. — От нея научавам, че агенцията е собственост на някой си Трей Мерли. Тя е подготвена предварително за визитата ми — дори знае как изглежда прокурорска заповед за обиск… Веднъж Трей Мерли й бил показал подобна бланка. При второто си посещение там заварвам Антонио Бонита. Има си ключове, знае кода на алармената инсталация. От дневника на Рейчъл научавам, че Трей Мерли е познат на доктор Роналд Стански, личния й лекар. Дори си е записала един адрес на остров Хибискъс. Отивам там и откривам всичко, което ми трябва… Включително няколко ризи, току-що пристигнали от химическо чистене от магазина „Джиф Тайм“. Вместо опаковъчна хартия, ризите са увити около няколко медицински картона… Тази къща не е дом на когото и да било, тя просто е декор. Издигнат изцяло в моя чест… — Отпи глътка мартини и подхвърли: — А и тази работа с гроба…

Мрачният поглед на адвоката срещна неговия в огледалната стена на бара:

— Какъв гроб, сър?

— На Тереза Маркеса Барбачена. Почтеният вдовец избягва да идва в Щатите, защо тогава е погребал жена си в Южна Флорида?

— Значи е вярно това, което се говори за вас — бавно поклати глава Махур. — Наистина сте добър детектив… Гробът не е на Тереза. И той беше постановка, както линкълна и всичко останало… Умишлено ви насочвах към Трей Мерли и неговия дом. Там, където в крайна сметка ви чакаха медицинските картони на Соня, Вонда и вашата племенница…

— Но защо? Нали работиш за Бонита?

Махур се взря в бистрите дълбини на мартинито си, после го глътна наведнъж и хвърли някаква банкнота на барплота.

— Да излезем навън — рече. — Тук става задушно.

Прекосиха фоайето, изкачиха мраморните стъпала и бутнаха широка, изцяло остъклена врата. Нощният въздух лепнеше от влага. Между листата на палмите край басейна блещукаха дискретни светлини. Две деца се пръскаха в плитката част на облицования с керамични плочки правоъгълник, млада жена по бански ги държеше под око. Наоколо не се виждаха други хора.

Продължиха нататък, скоро всички странични шумове потънаха в ритмичния тътен на прибоя.

С плоското алуминиево куфарче в ръце Махур приличаше на пътуващ търговец. Изпреварил Кроукър с една-две крачки, той стигна до стената на вълнолома и пусна куфарчето в краката си.

— Чуйте ме, senor… Yo hablo con el corazon en la mano… С ръка на сърцето, както се казва… Човек се ражда на този свят, възмъжава, избира си професия, прави кариера… Добра или лоша, това е без значение… После среща жената на живота си, влюбва се в нея, създава семейство. С други думи, следва един предначертан път… Това е животът… — Извади дълга пура: — След което настъпва момент, в който всичко се променя… — Пурата напусна опаковката си, щракна запалка. — Този момент е колкото неочакван, толкова и необясним… Просто виждате едно лице, една фигура и изведнъж в душата ви се отваря невидима врата. Тя през цялото време си е била там, но вие изобщо не сте подозирали за нея… Това лице ви отвежда на друго място, в друг живот, senor… Предишният избледнява и изчезва като фотография, която сте хвърлили в огъня… Започва нов, тайнствен и магически…

Кроукър си спомни как този човек беше захвърлил брачната си халка сред вълните на Саут Бийч. — Това се случи с мен, когато зърнах Рейчъл, senor — глухо продължи адвокатът. — Видях я в ръцете на онази свиня Стански и сърцето ми спря… — Обърна се и се вгледа в лицето на Кроукър. — Escuchame, senor… Не говоря за страст. Тя е повърхностно и моментно чувство, което се разпръсква като дим при първия полъх на вятъра. Имам предвид нещо съвсем друго — могъщо, вечно, необратимо. Сякаш изведнъж открих себе си. Гледах я в ръцете на Стански и разбрах колко самотно може да бъде едно човешко същество. Едновременно с това познах себе си в нея. Дадох си сметка колко съм самотен в своя брак. На другата сутрин се събудих и погледнах съпругата си… Видях една жена от известено семейство и богат род, към която не изпитвах абсолютно нищо. Бях се оженил за нея, за да доставя удоволствие на баща си. После се появи Рейчъл. Беше като огледало, в което виждах оголената си душа. И разбрах, че трябва да направя всичко възможно, за да я спася… В известно отношение това беше първата стъпка към собственото ми спасение… Comprende?

Кроукър кимна. Наистина го разбираше. И той беше изпитал подобно чувство, след като прочете дневника на Рейчъл. Острата нужда да направи нещо за спасяването на това нещастно момиче. От мъже като покойните Доналд Дюк и Роналд Стански, от всички останали, които щяха да ги последват…

— И реши да играеш двойна игра, така ли? — присви очи. — Да предадеш близнаците, но едновременно с това да изпълняваш заповедите им…

Махур кимна.

— В деня, в който зърнах Рейчъл в лапите на Стански, аз разбрах, че трябва да направя нещо срещу пъклените замисли на братята Бонита. Но какво? Те са изключително проницателни, имаше голяма опасност да разгадаят моите намерения… — Очите му се насочиха към децата, които излизаха от басейна. — Те използваха Рейчъл, за да се докопат до вас. Искаха смъртта на Барбачена. Едновременно с това се нуждаеха от непоклатимо алиби. Спряха се на вас като човек с опит… Като човек, който няма да пропее, ако го пипнат…

— А как се докопаха до Рейчъл?

— Не зная, senor. Наистина не зная… — Раменете му леко се повдигнаха: — Но нещата не могат да се променят, тя продължава да се нуждае от този бъбрек…

Физиономията му беше толкова нещастна, че нямаше как да не му повярва.

— Тези дни се поразрових тук-там — рече Кроукър. — Говори ли ти нещо името „Хуего Холдингс“?

— Разбира се. Известно време водех документацията на тази компания. Тя е една от фирмите фантоми на Антонио и Хектор.

Значи подозренията му бяха верни. Близнаците Бонита са собственици на „Боунярд“ — клуба на Линкълн Роуд, където Рейчъл беше припаднала от свръхдоза наркотици. Ето я връзката между тях и Рейчъл. Но какво доказва тя? Защо беше припаднала точно в онзи момент? Какво й бяха сторили?

— Добре. Вече зная, че си предал близнаците. Сега ми кажи как се забърка във всичко това.

Раменете на адвоката се свиха, скъпите дрехи увиснаха като на закачалка. Сякаш изведнъж беше отслабнал с няколко килограма.

— Идеята не беше моя… — Пурата кацна на каменната стена и остана да дими там като дремещ вулкан. — Антонио Бонита ме потърси, беше преди около година, може би малко повече… Вече работеше за вашето правителство. Доказа ми го с документи. Федералните власти знаеха всичко за моята дейност — кого представлявам, какви сделки съм правил, точното количество на прехвърлените контрабандно наркотици… Бяха ме стиснали за гърлото.

— И те превербуваха, така ли?

— Да. Продължих да практикувам както преди, така ми беше заповядано. Антонио каза, че ще се обажда от време на време. Ролята ми беше разяснена до последния детайл, от мен се искаше само едно — да следвам стриктно сценария…

— И ти го вършеше до момента, в който зърна Рейчъл в лапите на Стански…

— Точно така, senor… — Очите му замислено проследиха дима от пурата, който бавно се разтваряше в нощния въздух. — Сутринта ви казах, че животът е хазарт. Аз предадох братята Бонита, като ви позволих да разберете, че именно те разрушиха здравето на племенницата ви, използвайки я като оръжие, с което да ви принудят да ликвидирате Барбачена… Заложих на вас с надеждата, че ще успеете да спрете тези чудовища.

Жаждата за възмездие едва ли бе единствената причина. Кроукър често беше срещал изражението, което се беше запечатала върху лицето на Махур, отлично знаеше какво означава то.

— Слушай ме внимателно, Махур — процеди. — Няма да убия близнаците нито за теб, нито за когото и да било!

— Зная това, сър. Но подозирам, че скоро няма да имате друг избор… — Ръката му се протегна към пурата: — Не храня никакви илюзии. Давам си сметка, че тази игра е смъртоносна, а сегашният ни разговор вече ме излага на голяма опасност. Бонита знаеха, че ще се появите в „Голд Коуст“, и взеха съответните мерки. Quizas ellos se le ponermos la mosca detras de la oreja… Мисля, че вече подозират и мен…

Стойката му се промени, нещо в нея започна да напомня за онзи наперен адвокат, който познаваше.

— Това обаче няма значение. Тази вечер аз официално ги отхвърлих като партньори. И се чувствам много добре. Muy bueno…

Кроукър се заслуша в монотонния тътен на прибоя. В него се долавяше частица от огромната и всемогъща сила на живота, който винаги побеждава смъртта. В момент като този изпитваше остра нужда от тази сила, от подкрепата й… Стана му ясно, че Бени Милагрос не е свързан със СОБК, а името му е замесено благодарение инсинуациите на братята Бонита. Но всичко това трябваше да бъде подкрепено от неоспорими факти. Не забравяше сметките за мобифона на Махур, които се плащаха от Бени. Каза си, че трябва да провери дали близнаците не са бръкнали и в компютъра на телефонната компания „Садърн Бел“…

— Братята са организатори на мрежата за нелегално набиране на органи, но не са сами — промълви Махур. — Работата е много по-дебела, в нея е замесено и правителството на САЩ… Не мога да кажа точно по какъв начин, но ясно личи, че хора от върховете във Вашингтон са сключили някакво налудничаво споразумение с тези убийци. Никой не протяга ръка да погали бясно куче, без да има достатъчно основание за това…

— Но ти никога не си виждал федералния агент, който е сключил сделката с Бонита. Онзи, който прави сметката…

— Не, срещах се само с Антонио. — Адвокатът вдигна пурата си от камъка: — Сега трябва да вървя… Ще се видим в полунощ.

— Не знаеш къде ще бъда аз…

— Но зная къде ще бъде мишената — усмихна се той. — И двамата сме чели указанията. Готов съм да се обзаложа, че сме стигнали до едни и същи заключения. Вие дори няма да се опитате да проникнете в онези две крепости, нали? А при наличието на такава охрана, покушение на закрито е просто изключено…

— Откъде знаеш?

— Пресмятам шансовете, сър. Дълбоко в сърцето си, аз съм един комарджия… — Замълча за миг, очаквайки реакция от страна на Кроукър, после тихо добави: — Вече сте били в ресторанта, нали?

Кроукър кимна, от устата му се изтръгна лека въздишка:

— Не искам да ме разбираш погрешно, Махур… Но аз наистина нямам нужда от помощта ти. Прекалено опасно е и за двама ни. Сам каза, че братята са невероятно прозорливи…

Адвокатът мрачно се ухили, ръката му положи алуминиевото куфарче на вълнолома:

— Това е нещо, което съм длъжен да сторя, senor. Ако щете, дори само за успокоение на душата си…

Кроукър взе инструментите, които се използват от професионалните убийци.

— Има една сграда на Уошингтън Авеню — промърмори и продиктува адреса на Махур. — Точно срещу „Ан Чай“… Двуетажна, до покрива се стига по аварийна стълба отзад. Оттам входът на ресторанта се вижда много добре, ъгълът за стрелба е отличен…

— Добър избор. Но някой трябва да ви пази гърба в момента на изстрела. Освен това трябва да бъде освидетелствана и смъртта на Барбачена, нали? Колкото по-бързо стане това, толкова по-бързо Рейчъл ще получи и бъбрека си…

— Благодаря, Махур.

— De nada. Когато Рейчъл оздравее, разкажете й нещичко за мен. Това ще ми бъде напълно достатъчно…

— Сам ще го сториш. Ще те заведа при нея в „Джаксън Мемориъл“ веднага след като приключим работата…

Адвокатът церемониално се поклони:

— За мен ще бъде удоволствие, сър.

Започна да се обръща, Кроукър му хвърли любопитен поглед.

— Махур…

— Да, senor?

— Има и друга причина да дойдеш въоръжен довечера, нали?

Адвокатът всмукна от пурата си и замълча.

— Имам предвид Хектор и Антонио — подхвърли Кроукър. — В момента, в който куршумът ми улучи целта, аз ставам бреме за тях. А Хектор страшно много иска да притежава това… — Биомеханичната протеза бавно се повдигна. — Не зная какво иска Антонио, но усещам, че нещо у мен го привлича…

— Това няма значение, сър — махна с ръка Махур. — При всички случаи те ще ви убият. Нямат друг избор, тъй като знаете прекалено много и ще бъдете опасен за тях…

— Това ми е ясно. — Огледа се и установи, че отдавна са сами край басейна: — И още нещо…

— Казах ви всичко, което зная…

— Не съвсем. Не спомена нищо за отношенията си с Естрела Лайес… — Ударът беше нанесен почти на тъмно: — Ризите в къщата на Трей Мерли бяха в опаковка от химическото чистене „Джиф Тайм“ — там, където работи Естрела…

— Значи и това сте забелязали — въздъхна адвокатът. — Признавам, че не очаквах да стигнете чак дотам. С Естрела сме израснали заедно, тя ми беше като по-голяма сестра… После моите интереси се насочиха към бизнеса, а нейното внимание бе ангажирано от проблемите на вселената, която ни заобикаля…

— Имаш предвид Хета-И, нали?

Той кимна.

— Трябваше да скрия някъде папките, които задигнах от Стански, и тя предложи услугите си…

— Запознах се с нея — рече Кроукър. — Останах с чувството, че близнаците Бонита я плашат…

— Ужасяват е по-точната дума — поправи го Махур, а в очите му се появи дълбока загриженост. — Тя е виждала на живо жестоките им ритуали над хора… От нея тръгна суеверието, че тези изверги не са раждани от майка… Били подхвърлени на прага на една умираща жена. Дори като невръстни деца били способни на отвратителни неща… Изяли детето на въпросната жена, а тя се опитала да ги убие… Те обаче се вкопчили в нея, ревящи от глад… Алчно сучели млякото й и постепенно я излекували… Получила се някаква странна симбиоза: тя ги кърми, те я лекуват… Скоро тя забравила собственото си дете и ги приела като свои…

— Нима наистина вярваш в подобни глупости? — не можа да сдържи усмивката си Кроукър. — Светът е пълен с истории за демони и вампири, но това са си само истории…

— Предпочитам да не давам мнение по този въпрос, сър. Моята специалност е законът… — На устните му се появи тъжна усмивка: — Законът и начините, по които той може да бъде заобиколен…

— Близнаците са усвоили уменията на Хумаита Милагрос — подхвърли Лю. — А след това започват да ги прилагат за изпълнение на пъклените си планове…

— Така се говори… Но на езика гуарани легенда и история се обозначават с една и съща дума… — Очите на адвоката се сведоха към алуминиевото куфарче: — Мога да ви кажа само едно: Естрела Лайес съвсем не е необразована жена…

 

 

В къщата на остров Хибискъс нямаше никаква промяна. Очевидно Махур не беше идвал тук. Кроукър се вмъкна вътре през вратата на верандата с предпазна мрежа и започна бърз оглед. Безупречно подредената маса за хранене приличаше на декор, който очаква актьорите.

Имаше и килер, но след двадесет минути внимателно претърсване се убеди, че вътре няма нищо, което би го насочило към истинския собственик. Прехвърли се в спалнята. Ризите лежаха на леглото — там, където ги беше оставил. Телевизионният приемник и видеоапаратурата все така стърчаха от лакирания си шкаф.

Нещо в цялата история не се връзваше. Не знаеше какво е то, но беше сигурен, че става въпрос за близнаците, СОБК и Бени Милагрос… Махур несъмнено беше искрен, но Кроукър остана с впечатлението, че и той не знае цялата истина…

Включи настолната лампа и се огледа. Често се случва това, което търсиш, да е буквално под носа ти, а не в някое тайно скривалище — казваше някога баща му.

Очите му огледаха редицата лазерни дискове. „Казабланка“, „Последно танго в Париж“, „По острието на бръснача“… Пресегна се и отмести дисковете. Пръстите му напипаха някаква издутина на дъното и я натиснаха. От плота изскочи тайно чекмедже, почти догоре запълнено с папки. Извлечения от платени данъци, квитанции и разписки, документация за инвестиции. Внимателният им прочит не доказа нищо друго, освен факта, че Махур е доста по-богат, отколкото беше допускал. Погледът му попадна на етикет, върху който пишеше „Телефонни сметки“. Точно това му трябваше.

Разгърна папката. Къщата имаше три телефонни поста. В това нямаше нищо чудно, предвид професията на собственика. После видя квитанция за мобифон, номерът съвпадаше с този, който беше получил от Махур. На листчето беше отбелязано, че сметката е платена с чек, имаше номер и дата. Същото важеше и за сметките от предишните месеци. Всички чекове носеха едно и също име: Марселус Рохас Диего Махур…

В машината имаше зъл дух. В едно отношение Антонио беше абсолютно прав: всеки го лъже… Дори компютрите. Те, естествено, са безстрастни, но се програмират от хора. А това, което съдържат програмите, може да се променя…

Кроукър усети как главата му се върти. Според документите, които откри, сметките за мобифона на Махур изобщо не се плащаха от Бени — както твърдеше компютърът на „Садърн Бел“… Това означаваше, че той не го беше излъгал, като му каза, че не познава мургавия адвокат. Означаваше и друго: всички останали сведения за Бени Милагрос в паметта на този компютър са съмнителни. Но ако Антонио и Хектор по някакъв начин са успели да захранят машината с фалшиви данни относно връзките на този човек със СОБК, какви са плановете му за тази нощ, каква е целта на тайнственото му плаване точно по времето, когато в Маями ще се появи Хуан Гарсия Барбачена? Защо иска да го осъществи именно на борда на „Капитан Сумо“, след като не е Серо и няма нищо общо с тайната операция в Мексико?

Наближаваше десет вечерта, когато Кроукър спря пред къщата на Естрела Лайес в Ел Портал. През спуснатата завеса на прозореца се виждаха синкави отблясъци: Пабло Лайес гледаше любимия си канал ЕСПН.

Къщата на Соня в съседство беше тъмна и пуста. Той спря за миг до жасминовия храст, чиито разкошни бели цветове излъчваха упойващ аромат. От мястото си виждаше част от уличката и клоните на старото лимоново дърво, което хвърляше дебела сянка пред къщата. Заслуша се в шепота на палмите над главата си, в един миг му се стори, че чува гласа на Соня. Мъчително му се прииска да чуе смеха й, да види блясъка на красивите й очи под светлината на свещите… Прииска му се и друго: да накаже хората, които й бяха отнели свещеното право на живот. Те несъмнено са същите, които осакатиха и Рейчъл. Даваше си сметка, че скоро ще се изправи срещу Антонио и Хектор за последен път. Усещаше го като болка в костите. Половинчати действия нямаше да има, примирие — също. Тази окончателна среща щеше завърши с кръвопролитие и смърт…

Бурните чувства го накараха да се раздвижи. Светлината на уличния стълб хвърляше отблясъците си върху замрежената входна врата на семейство Лайес. „Завръщането у дома не бива да носи толкова болка и страдания“ — каза си той.

Входната врата на къщата беше широко отворена, вероятно за да улавя хладните пориви на ветреца, който раздвижваше листата на палмите. Шумът, който долиташе отвътре, поглъщаше жуженето на нощните насекоми. Според възбудения глас на диктора на терена излизаше прославеният футболен тим на Аржентина. По излъсканите дъски на верандата пробяга тесен синкав лъч, ярък като отблясък на електрожен.

Върху предпазната мрежа на вратата беше кацнала огромна нощна пеперуда. На слабата лунна светлина крилете й изглеждаха покрити с фина пудра — от онази, която употребяваха жените. Тялото на насекомото беше абсолютно неподвижно, сякаш увиснало направо от лунните лъчи. Сянката на Кроукър попадна върху него, то се раздвижи, приемайки формата на две залепени сърца. В следващия миг пеперудата я нямаше… Той бутна замрежената врата и влезе.

Върху екрана на телевизора тичаха футболисти, камерата показваше и запалянковците с ексцентрично изрисувани лица, които размахваха знамена и транспаранти. В стола срещу апарата седеше човек. От мястото си виждаше единствено върха на главата му, беше почти сигурен, че това е полуоплешивялото теме на Пабло Лайес.

Във въздуха се носеше тежък аромат на билки и подправки, това му напомни за стаята на болния Нестор и отварите, с които го лекуваше Естрела. На бледата светлина, която идваше от отворената врата на кухнята, се виждаше снимката на младо момиче, поставена върху скрина. Това без съмнение беше Естрела, запечатала образа си преди много години някъде сред зеленината на Асунсион… В очите й се четеше напрежение, сякаш още тогава бе усетила опасността от срещата си с един непознат. Далеч от родния дом, сред тропическата растителност на Флорида…

Кроукър понечи да се обади, но в последния момент стисна устни. Нещо не беше наред. Най-вероятно широко отворената врата и прекалено усиленият звук на телевизора, който влизаше в остър контраст с тишината на квартала… А и онази сянка в кухнята, която сякаш беше отражение на синкавите отблясъци, идващи от екрана… Погледът му се насочи към фигурата на стола.

Спомни си кадрите на „Психо“, един филм, който беше гледал преди много години. Към края имаше сцена с Марион Крейн, която влиза в къщата на Норман Бейтс, обръща към себе си люлеещия се стол и вижда в него мумифицирания труп на майка му… До този момент всички зрители са убедени, че госпожа Бейтс е жива и здрава, тъй като Норман постоянно разговаря с нея… Завъртането на стола разкрива ужасната истина: жената отдавна е мъртва, а Норман е луд…

За Кроукър не беше трудно да си представи как един труп гледа футболен мач, особено след като вече беше виждал отрязани глави в хладилници и по библиотечни лавици. Но ако Пабло Лайес бе мъртъв, чия бе онази сянка, която продължава да се движи из кухнята?

Пръстите му неволно докоснаха магическия камък, който кротко лежеше в джоба му. Понечи да направи крачка напред, но в същия миг чу един глас:

— Господин Кроукър, каква изненада!

Столът се завъртя, насреща му блесна усмивката на Пабло Лайес.

— Не се стряскай, синко — продължи инвалидът и едрият му палец посочи назад: — Видях отражението ти върху екрана… — Плешивата му глава блестеше сред ореол от синкави отблясъци, странни като изкуствени съзвездия по тавана на огромен планетариум…

Кроукър въздъхна с облекчение, ръката му пусна камъка.

— Надявам се, че ще ми простите за неочакваното посещение, но исках да си поговорим — рече той.

— По дяволите, синко. — Усмивката на Лайес стана по-широка. — С подобна молба винаги си добре дошъл… — Пръстите на лявата му ръка леко пригладиха косъмчетата на дясната: — Отдавна никой не се е отбивал просто ей така, да си побъбрим. Искаш ли едно питие, гладен ли си? Естрела е направила страхотна паеля, ще я притоплим за минутка!

— Благодаря — поклати глава Кроукър. — Разполагам с ограничено време.

— Е, предполагам, че все пак ще седнеш… — Изчака го да се отпусне на ръба на стария диван и добави: — Казвай какво те води тук…

— Спомних си, че си работил в „Садърн Бел“…

— Точно така. По поддръжката на линиите. Цял ден яздех стълбовете, като истински каубой!

— Но си бил и контрольор, нали?

Воднистите му очи потъмняха.

— За кратко време. Не ме бива да се ровя в бумагите…

— Искам да зная има ли начин да се проникне в електронната система на компанията — приведе се напред Кроукър.

— Така, както го правят хакерите? — изви вежди инвалидът, после на лицето му се появи широка усмивка: — По дяволите, това мога да го сторя и оттук, с портативния си компютър! — В очите му се появи любопитство: — Затуй ли си дошъл, синко? Искаш да се набуташ за малко в акъла на любимата ми компания?

— Бих желал това — кимна той. — Преди няколко дни опитах с един от входящите кодове на полицията…

— С такъв код не става — поклати глава Лайес.

— Знам, затова съм тук.

Наложи му се да повиши тон, за да надвика нестройния рев, излетял от телевизора. Някой беше вкарал гол.

— Получих известна информация от „Садърн Бел“, но имам подозрението, че е фалшива. Бих искал да я провериш, стига да можеш…

— Мога и още как, синко! — широко се ухили домакинът. — Това ще ми достави огромно удоволствие! — Посочи към инвалидната количка и Кроукър я придърпа по-наблизо. — Тъй… Сега ми помогни да я яхна! — Яките ръце повдигнаха тялото му на няколко сантиметра от креслото, той го хвана под мишниците и го прехвърли на кожената седалка. Чу се едно солидно „шльоп“, сякаш едра дълбоководна риба пада върху палубата на рибарска лодка.

— Настанявай се — рече Лайес и подкара количката към вътрешността на къщата. — Естрела е в кухнята. Аз отивам да взема каквото ми трябва и веднага се връщам…

На печката в кухнята имаше дълбок тиган, пълен догоре със зеленчуци и билки. На дъската за рязане до него чакаше готова салата — брюкселско зеле, краставички и кориандър. Естрела не се виждаше никъде.

Задната врата беше отворена. Вероятно жената беше излязла да изхвърли отпадъците. Кроукър бутна мрежестата врата, отиде на малката бетонна площадка и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Луната беше скрита зад гъстите тъмнозелени листа на близкия хибискус и преплетените в него бугенвилии. Топлият и лепкав от влага нощен въздух се раздираше от песента на щурци и дървесни жаби.

— Госпожо Лайес?

Някакъв звук откъм трите поцинковани кофи за боклук го накара да напусне площадката и да се насочи към дъното на задния двор. Тревата поглъщаше напълно шума от стъпките му.

Намери я свита до средната кофа. Лактите покриваха коленете, ръцете бяха сключени отпред. Поза на потънал в размисъл човек, но някак прекалено вдървена.

Наведе се над нея и видя, че устните й са зашити с тънък, но здрав канап. Широко отворените й очи бяха втренчени в бугенвилията насреща. Чашките на цветчетата бяха затворени и чакаха утрото, за да разкрият на света прекрасните си цветове. Но Естрела Лайес нямаше да ги види…

Опря два пръста в сънната й артерия. Пулс нямаше. Извади джобното си ножче и внимателно пъхна острието между устните й. От това близко разстояние можеше да види, че шевовете бяха равномерни и абсолютно еднакви, направени с хирургическа точност. Кръв липсваше. Това означаваше, че устата е била зашита след смъртта на жената.

Канапът бе прерязан, челюстта увисна надолу. В устата проблеснаха няколко малки и гладки камъчета, влажни от слюнка. Една капка се плъзна навън и бавно падна върху гърдите на жената, точно там, където около широкото острие на кухненски нож бавно се разширяваше тъмно петно… Върху дръжката му личаха остатъци от ситно нарязан кориандър.

С опакото на дланта си Кроукър избърса потта, която изведнъж изби по челото му. После рязко се изправи, взе на три скока разстоянието до мрежестата врата и се втурна в кухнята.

Ароматът на задушени зеленчуци изведнъж му се стори задушлив и противен. Насочи се към хола абсолютно безшумно, както го беше учил Каменното дърво — прехвърляйки тежестта на тялото си от пръстите към петите и обратно…

Провери всички врати по пътя си. Вдясно беше банята, облицована в безупречно чисти бели плочки. Миришеше на сандалово дърво. Точно срещу нея се намираше малък кабинет, обзаведен с диван, тясно писалище и тънък килим от изкуствена материя с цвят на препечено кафе. До него беше главната спалня с бяло-розови тапети на стените. Последната врата вдясно беше затворена и той предпазливо залепи ухо до бравата.

Не чу нищо, изчака няколко секунди, след което завъртя топката, дръпна се назад и отвори вратата със силен ритник. Стаята беше широка и празна. Очевидно беше пристроена наскоро, тъй като лепенето на тапети по стените не беше довършено, неизциклените дъски на пода бяха изцапани с бяла боя, навсякъде се въргаляха инструменти. Единствената мебел беше широка метална маса, боядисана в зелено, върху нея бяха струпани компютри, модеми, кутийки с дискети и книжки с инструкции. От тавана висеше жица с кафява фасунга и гола крушка. Но осветлението не идваше от нея, а от малкия огън, който припламваше в средата на помещението в нещо като корито от дялан камък. Именно тази светлина му позволи да види крокодила.

Гадното и заплашително на вид влечуго, покрито с плочки от роговица в зеленикав цвят, клечеше в ъгъла, мрачно проблясващите му очички внимателно следяха движенията на двуногото същество, което от векове наред е било негов враг и желана плячка… Бронираната опашка потрепна от напрежение, черните устни се разтеглиха, отдолу се показаха огромни жълтеникави резци. Мускулите на масивното туловище се стегнаха, от гърлото му излетя заплашително съскане…

Очите на Кроукър попаднаха върху Пабло Лайес. Лежеше на една страна, инвалидната количка почти го беше захлупила. Положението на тялото му беше такова, сякаш гигантски зъби бяха пречупили гръбначния му стълб.

Понечи да пристъпи към него, но крокодилът се стрелна напред. Сивкавата му паст заплашително зейна, огромните челюсти щракнаха със силата на пушечен изстрел.

Кроукър отскочи, някой зад него се захили.

— Cuidado, senor. Внимавай! Ще те убие като нищо!

Вдясно от вратата се размърда едва доловима сянка, върху лицето й се белееше нещо като марля:

— Освен това Лайес е мъртъв, можеш да ми повярваш…

— Хектор! Какво си направил тук?!

— Снощи сънувах, че се нося в небесната шир… Сам и безпомощен. Гледах звездите, но те бяха твърде далеч, за да ме притеглят към себе си… Събудих се и разбрах, че съм сънувал теб, senor…

— Сега не сънуваш! — изръмжа му и напрегна мускули. — Аз съм тук и имам възможност за избор. А вашите закони да вървят по дяволите!

Огромната глава на крокодила се въртеше наляво-надясно, сякаш гадината слушаше разговора.

— В такъв случай ще умреш, senor. Точно като Естрела и Пабло…

Назова жертвите си с малките им имена, сякаш между тях беше съществувало близко приятелство.

— Няма да ме убиеш, Хектор — поклати глава той. — Поне не сега… Първо трябва да вкарам един куршум в главата на Хуан Гарсия Барбачена.

— Аз трябваше да го сторя! — моментално побесня Хектор, кехлибарените му очи налудничаво проблеснаха. — Това не е справедливо! Винаги съм го твърдял! Madre de mentiras, защо ни е тази проклета цивилизованост! Лайно като Барбачена не заслужава толкова лека смърт! Повтарям това на Антонио, ама кой да ме чуе! Този мръсник трябва да гледа как вечността бавно го поглъща, да усеща лепкавите пипала на смъртта… Да ме гледа ей тук! — Разперените му пръсти се стрелнаха нагоре, към очите. — Бих го обработил както трябва, точно според правилата на Хета-И!

— Не споменавай Хета-И, поне пред мен! — присви очи Кроукър. — Това е лечителско изкуство, но вие с брат ти сте го превърнали в нещо жестоко и животинско! — Ръцете му описаха полукръг: — Огледай се наоколо! Всичко е пропито с лудост и смърт! Естрела беше лечителката, но ти и нея уби!

Възбудата увеличи притока на кръв в лицето на Хектор, върху марлята на носа му се появи яркочервено петно. Приклекна до муцуната на крокодила и промърмори:

— Виждаш докъде ни докараха твоите цивилизовани идеи…

Сърцето на Кроукър замря. Или този тип насреща му се е побъркал окончателно, или наистина говори на крокодила! Влечугото разтвори паст, сякаш се хилеше, после челюстите му рязко изщракаха. В очите му светеше жестокост, могъщата опашка удари стената, във въздуха се вдигна облак прах, примесен с късчета мазилка.

— Хектор…

— Говори с Антонио, а не с мен! — извика онзи.

— Но Антонио го няма тук, Хектор — промълви примирително, осъзнал, че в случая му трябва много търпение. — Тук сме само ние с теб и духовете на хората, които току-що уби…

Ръцете на близнака се протегнаха над пламъците, които се издигаха от каменното си легло.

— Магьосниците могат много, senor — промърмори малко по-спокойно той. — Щеше да знаеш това, ако се беше родил в Асунсион… Щеше да го усетиш, ако в жилите ти течеше кръвта на гуарани… — Дланта му се спусна ниско над огъня, очите на крокодила се превърнаха в тесни цепки. — Една от най-здравите основи на Хета е трансформацията… Магьосникът потъва в огъня, но остава невредим…

Ръката му действително се скри в пламъците. Ръкавът на ризата му пламна, във въздуха се усети миризма на изгорял памук и човешки косми. Видя се как пръстите му се свиват в юмрук, а огънят бързо пълзи нагоре. Искрите и пукотът на горящия плат бяха шумни като горски пожар. Устните му се разтеглиха и оголиха зъбите, до ушите на Кроукър долетя звук, наподобяващ протяжна песен.

Огнените змийчета се плъзгаха по гърдите и гърба на Хектор. Ризата му обгоря докрай и се пръсна в раменете.

После разтвори юмрук, в дланта му мътно проблеснаха три тъмни камъка. Крокодилът отвори очи, огънят потрепна и угасна, сякаш попаднал под струите на порой.

Хектор се усмихна и насочи пръст към крокодила:

— Магьосникът се е превърнал в звяр, за да изпие кръвта на своите врагове и да се съхрани във времето. Това е истината, senor… — Разкъса остатъците от ризата си и ги захвърли на пода: — Ти виждаш с очите си тази истина, но умът ти отказва да я възприеме.

Не беше точно така. Кроукър си спомни твърдението на Бени, че дядо му Хумаита Милагрос се е превърнал в тигрова акула.

— Махур сам си плаща мобифона — рече на глас той. — Бени Милагрос няма нищо общо с това. Но вие с брат ти се опитахте да ми внушите обратното, да ме скарате с Бени, да ме откъснете от света… Защо?

— По същата причина, поради която убих Естрела и Пабло — отвърна той. — Човекът е обществено животно, което ежедневно се нуждае от себеподобните си. В кризисни моменти той търси помощта на най-близките си… — Кроукър със смайване установи, че тялото му изглеждаше напълно недокоснато от огъня. Само косата му носеше следи от опърлено. — Но човек показва истинската си същност, когато е сам, когато напълно се освободи от това, което наричаме цивилизованост… Само тогава можем да се докоснем до вътрешното му АЗ, до онова скъпоценно и красиво нещо, което трябва да се вдъхва като аромата на висококачествена пура…

Хектор се разсмя, а крокодилът раззина челюстите си. В един кратък миг Кроукър изпита невероятното усещане, че смехът излита от устата на отвратителното влечуго.

— Май нищо не разбираш, а? Семейство Лайес не могат да ти помогнат, тъй като вече сме в друга фаза на играта… Сега ти си сам!

Той не го изчака да довърши. Протезата му улови увисналата от тавана жица, в същото време подметката му се стовари върху крокодила и челюстите шумно се захлопнаха. В следващата секунда жицата се уви около тях, пръстите му я стегнаха в апашки възел. Звярът се разтърси в напразен опит да се освободи.

Хектор нададе нечленоразделен рев и се втурна напред, но той вече го чакаше. Ръбът на протезата удари счупения нос на близнака, тялото му почти не се помръдна.

Онзи се строполи на пода като подкосен, от разтворената рана бликна ален фонтан. Кроукър го довърши с добре премерен ритник в долната част на ребрата, Хектор се просна в ъгъла — там, където допреди малко дебнеше крокодилът…

Сграбчи го за косата и го повлече към кухнята. В носа го удари тежката миризма на прегорял зеленчук и той отмести тигана от огъня. Пусна безжизненото тяло в средата на помещението и отвори хладилника. Разкопча колана на близнака, смъкна панталоните му и изсипа цяла формичка лед върху оголените му гениталии. Онзи нададе остър писък и се свести.

— Здрасти, приятелче — рече му, наведе се и заби коляно в слънчевия му сплит. После се извъртя към печката и започна да нагрява металния пръст на протезата си на газта. Очите му срещнаха кехлибарения поглед: — Преди време познавах един човек, викаха му Огнения… Работеше на различни места из града — Кони Айлънд, Ийст Вилидж, Четиридесет и втора улица. Там, където се събираха туристи и където ченгетата не го закачаха… Гълташе огън, опираше в ръката си горяща факла, а накрая се палеше. Все неща, които събират тълпи любопитни… — Премести поглед върху нажежения си показалец и започна замислено да го изследва: — Това според твоите стандарти си е чисто магьосничество, нали? — На устните му се появи мрачна усмивка: — Но аз знаех номерата му… Знаех как маже устата си със специална смес, как втрива в ръцете и тялото си едно особено мазило на основата на вазелина… Изобщо всичките мерки, които вземаше, за да не се опече жив. — Зачервеният нокът описа дъга над лицето на Хектор: — Магьосник, фокусник… Според мен това е въпрос на семантика…

Нажеженият нокът се спусна към близнака и спря така, че той да усети топлината му.

— Сега ще ти кажа какво искам да зная, Хектор… Истината за Роза, сестрата на Бени. Цялата истина за нейната смърт.

Кехлибарените очи се отместиха от нажежения до бяло нокът и спряха върху лицето на Кроукър. Лицето му беше окървавено, под очите вече се оформяха черни отоци.

— Какво си въобразяваш, moricone? — просъска той. — Че ще се разтреперя от страх и ще изплюя всичко, така ли?

— Нищо не си въобразявам, Хектор — отвърна му, извади магическия камък на Хумаита и го притисна в трапчинката на гърлото му.

— Ох! — простена той и устните му се разкривиха — грозен спазъм. — Ох!

— Хайде, започвай — меко промълви Кроукър. — Разкажи ми истината за Роза Милагрос.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После кехлибарените очи помръкнаха и станаха прозрачни.

— Плюя на тази кучка! — просъска Хектор. — Дано се продъни в ада!

— Защо? Какво ти е сторила?

— Преди да се появи, ние с Антонио бяхме мокой.

— Какво е това „мокой“?

— Връзката между двама близнаци. Тя е особена, тя е свещена… А онази кучка Роза ни раздели, както хирургът разделя плода от утробата… — Лицето му се разкриви от злоба, тялото му започна да се гърчи с такава сила, че почти се изплъзна от коляното на Кроукър. — Това беше невъобразимо, това аз не можех да позволя!

„Значи Антонио наистина е обичал момичето“ — рече си с въздишка. Това разкритие беше толкова смайващо, че той просто не знаеше как да реагира.

— И ти я уби, така ли? — просъска той.

— Тя казваше, че го обича… Казваше още, че усеща вонята на корупция, която се излъчва от него, но може да го спаси… — Магическият камък изсмукваше спомените от съзнанието му както паяк изсмуква кръвта на жертвата си. Агонията му беше ужасна, той едва ли си даваше сметка за присъствието на Кроукър. — Тя го съблазни, тя го откъсна от мокой. Тя разби онова ние, което беше основа на живота ни, което ни подхранваше със сила… Аз мислех, че трябва да я убия, за да си върна мокой. Вярвах, че само по този начин нещата между нас ще бъдат както преди… — Главата му се разтърси, по пода покапаха ситни капчици кръв: — Оказа се, че това е една ужасна заблуда… Тя протягаше ръце от отвъдното и пропастта между Антонио и мен ставаше все по-дълбока. Той знаеше, че съм я убил. В момента, в който откри тялото й, имах чувството, че ще ме разкъса. Виждах го в очите му, усещах го в поведението му… Не го стори, тъй като никой близнак не може да го стори…

Навреме си спомни, че сме се появили на този свят от една утроба, че сме свързани навеки… Но ме наказа. Жестоко ме наказа… Мокой се постига само ако и двамата близнаци го желаят… От онзи миг насам връзката между нас е прекъсната.

Кроукър притисна магическия камък в пулсиращата му шия и настоятелно прошепна:

— Разкажи ми за Бени! Каква е вашата връзка с него?

Прозрачните като планинско езеро очи на Хектор сякаш се бяха фиксирали в някаква точка от времето.

— Костите, разбира се… Искахме костите. Всички ги искат…

— Какви кости?

— Достатъчно! — прозвуча властен глас някъде отзад.

Лю се обърна и видя Антонио, който прекоси коридора и изпълни рамката на вратата. Без да му обръща внимание, той се загледа в безпомощното тяло на брат си.

— Нещата и без това са достатъчно объркани! — Извърна очи към Кроукър и добави: — Пусни го, senor, умолявам те! — каза го с мек, почти бащински глас, от който лъхаше тъга.

Лю не помръдна. Антонио беше облечен в сив ленен костюм, в ръцете му, навита като каубойско ласо, се виждаше жицата, с която Кроукър преди минути беше стегнал крокодила. От самото влечуго нямаше никаква следа, но по лицето на Антонио имаше особени червени белези, които обхващаха носа, бузите и долната му челюст. Сякаш самият той е бил стегнат от дебелия кабел… Кроукър тръсна глава и прогони тази мисъл от главата си, дланта му побърза да скрие магическия камък.

— Няма да повтарям, senor! — смръщи вежди близнакът. — Направи каквото ти казвам, за да не съжаляваш!

Кехлибареният блясък започна да се завръща в очите на Хектор, зениците им бързо се избистряха.

— Не аз, а вие трябва да се страхувате, Антонио! — изръмжа детективът. — Ще си разчистим сметките веднъж и завинаги! — Нажеженият нокът се насочи към бузата на Хектор.

Антонио скочи почти в същия миг, в който се сгърчи тялото на брат му.

— Недей, senor! Ти не знаеш какво…

В помещението се разнесе змийско съскане, въздухът се изпълни с противна сладникава миризма. Хектор нададе животински рев, тялото му се разтърси под коляното на Кроукър. Край на магиите…

— Тъмните камъни знаят — прошепна Кроукър и прибра нокътя в металната му обвивка. Върху бузата на Хектор зейна дълбока рана, бликна кръв. — Сега вече е белязан. Това ще напомня и на двама ви, че…

Изви се внезапна вихрушка, някой сякаш отне кислорода му. Вероятно за миг беше изгубил съзнание, тъй като изведнъж се беше озовал на метър-два от тялото на Хектор, притиснат до вратата на хладилника… Гърбът го болеше ужасно, над него заплашително се надвесваше високата фигура на Антонио.

— Веднъж ти казах, че си изключение, помниш ли? — просъска с едва сдържана ярост той. — По простата причина, че не си прегрешил! Сега нещата се промениха, горко ти!… Светът е като кръв. Винаги течен, винаги променлив… Приятелството се ражда и умира… Единствената истина в живота е, че не можеш да разчиташ на нищо… — В тона му се появи предишната тъга: — Не биваше да нараняваш Хектор, senor…

— Я виж какво е направил тук! — изръмжа Кроукър и с мъка започна да надига. В гърдите му клокочеше гняв: — Брат ти е бясно куче, Антонио! Нима забрави, че по същия начин е убил и Роза? — Хвана се за дръжката на хладилника, и най-сетне успя да се изправи: — И след всичко това ти продължаваш да го защитаваш! Защо?

— А ти как мислиш?

— Сам каза, че си обречен, Антонио. Благодарение на Хектор…

Отчаяно се нуждаеше от време за възстановяване на силите. Какво му беше сторил тоя тип? Хета-И… По някакъв начин Антонио беше успял да отнеме силите му.

— Погледни истината в очите — с усилие продължи Кроукър. — Мокой го няма. Онова, което ви е свързвало и ви е давало чудотворни сили, вече не съществува…

— Yo tengo la sarten рог el mango! — просъска Антонио и по бузите му изби червенина. — Аз командвам парада! А сега се махай, senor! Напусни тази къща веднага, ако все още храниш някаква надежда да спасиш живота на племенницата си!

„Реми — рече си Кроукър. — Най-доброто възможно решение за момента.“ Нямаше друг избор и другият прекрасно го знаеше. Животът на Рейчъл продължаваше да виси на косъм… Но в момента, в който Барбачена умре и смъртта му бъде потвърдена от Махур, нещата ще се променят. Джени ще получи бъбрека и ще го присади на Рейчъл. След това правилата на играта ще бъдат други. Тогава пощада няма да има…

— Esta terminado del todo, senor… Всичко между нас е свършено. Сега ние сме смъртни врагове! Comprende? Никой не може да каже какво ще става от полунощ нататък. Теб те търсят както агентите на ФБР, така и полицията. Няма къде да се скриеш!

Откъм хола долетя гласът на диктора. Футболният мач беше завършил, предстоеше нещо, наречено „екстремни спортове“…

Гласът на Антонио, натежал от мрачен хумор, го накара да се спре на прага:

— Я ми кажи нещо, senor… Ще познаеш ли кой е донорът на бъбрека, който ще спаси Рейчъл? Соня, или Вонда?

Кроукър изскочи навън, следван от подигравателния смях на Антонио. Свърна зад ъгъла и се облегна на мустанга. Тежкият сладникав аромат на жасмин го удари в главата, стана му лошо. Преви се на две и повърна…