Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (16)

Глава 1

От океана духаше силен вятър с неприятна миризма. Сякаш някой бе извадил на показ доказателства за милионите престъпления, скрити от векове под дебели пластове солена вода. Приклекнал на покрива на триетажната сграда срещу вегетарианския ресторант „Ан Чай“, Кроукър усещаше как атмосферното налягане рязко се понижава. Облаците бяха надвиснали ниско над града, синьо-зелените неонови реклами на отсрещната сграда бяха обвити в мътен ореол.

Бурята приближаваше. Малцина бяха в състояние да предвидят нейната сила и пораженията, които щеше да нанесе. А никой не можеше да стори това като Каменното дърво… Това обаче не влияеше върху нощния живот в Саут Бийч, който продължаваше да се вихри с пълна сила. Влажният въздух бе наситен с ритмите на джаз, по асфалта съскаха спортни коли, момчета и момичета в ярки дрехи се блъскаха по тротоарите. За тях тази нощ беше като всяка друга…

Някъде, не много далеч оттук, пристигаше човек на име Хуан Гарсия Барбачена. Може би с частен самолет, насочил се към пистата на дискретно летище, може би с кораб, пуснал котва оттатък граничната зона. Кораб, край който се поклаща тъмносинята „цигара“ на Бени…

Кой бе верният сценарий? Кроукър не знаеше това. Както не знаеше дали Бени е приятел или враг…

Тридесет и три минути след полунощ.

Намести щайера върху триножника, погледна през оптическия мерник „Сварски“ и направи малки корекции. Остана известно време в това положение, тъй като искаше зрението му да се нагоди към плоското двуизмерно изображение, което се появяваше в окуляра. Беше готов.

Вдигна бинокъла и огледа улицата под себе си. Всеки, който използва подобен уред, трябва да умее да чака. Зоната на наблюдение е толкова ограничена, че нетърпението винаги означава пропуск на нещо важно. Освен това човек трябва да се придържа към определено темпо: тридесет секунди оглед в търсене на обекта, тридесет секунди почивка. В противен случай окото се уморява и пак може да се пропусне нещо важно.

Той наблюдаваше лицата на младите хора, които се точеха пред очите му. Някои бяха оживени от едно-две питиета, други от марихуана, трети — от очакването за секс. Спомни си отдавна отминалото време, когато лятото изглеждаше безкрайно, а думата „бъдеще“ беше напълно лишена от смисъл. Мисълта за лятото му напомни за риболов и за Бени. „Кой всъщност е Бени Милагрос? Приятел, или държавен служител с таен живот? Странно — въздъхна. — Защото ми липсва, какъвто и да е…“

Някакво предчувствие го накара отново да насочи бинокъла към Уошингтън Авеню. Пред „Ан Чай“ положението беше като на всяка улица — едно и също, но винаги с различни действащи лица. С изключение на…

С изключение на един младеж, който небрежно се беше облегнал на открит мерцедес последен модел, наежен и грозен като грях, а едновременно с това безкрайно привлекателен. Беше облечен в лек и елегантен костюм на „Армани“, носеше меки италиански мокасини. Дългата му коса беше зализана, скръстените на гърдите ръце сякаш всеки момент щяха да скъсат ръкавите на елегантното сако.

Използвайки младежа за отправна точка на наблюдението си, Кроукър бавно започна да изследва обстановката. На няколко крачки по-нататък откри още двама здравеняци. Отдясно спря черен мерцедес, от който се появиха други трима. Още един автомобил от същата марка беше паркирал на ъгъла на Девета улица и той започна да се оглежда за сивия ролс-ройс.

В този момент долови зад гърба си някакъв шум. Съвсем тих, като от внимателно открехната врата на ръждясали панти. „Нерви — тръсна глава той. — Голямото напрежение изостря сетивата. Състояние, което съществува у хората още от зората на цивилизацията…“

Завъртя дулото на пушката, почти сигурен, че насреща му ще изскочи някой от охраната на Барбачена. Вместо това зърна приведената фигура на Махур, който безшумно се придвижваше към него. Сърцето му се сви, когато видя Джени зад гърба му…

— Какво си въобразяваш, че вършиш, Махур? — просъска. — След минута-две тук ще ври и кипи! Веднага я отведи някъде по-далеч!

— Почакай малко, Лю! — умолително го погледна тя.

— Защо си тук? — троснато я попита. — Точно сега ли трябваше да оставиш Рейчъл сама?

— Тя е в добри ръце, Лю… Лично съм подбрала екипа, който се грижи за нея!

— Но тя има нужда от теб!

Сам се изненада от остротата на гласа си. Сърцето му се свиваше от страх за живота на Рейчъл и безопасността на Джени. Извърна глава към Уошингтън Авеню точно навреме, за да забележи появата на сивия ролс-ройс. „Господи, всичко отива по дяволите!“ — въздъхна, а на глас каза:

— Нали ми обеща да бъдеш там, когато се появи бъбрекът?

— Сър, не бих си позволил да я доведа тук, ако…

— За Бога, Лю…

— Млъквайте и двамата! — просъска Кроукър и стисна приклада на щайера. Както пушката, така и триножникът му се струваха по-верни приятели от хората до него. — Трябва да изпълня своята част от сделката! Искам Рейчъл да бъде спасена, нищо друго не ме интересува!

— Нали затова съм дошла! — повиши тон Джени.

Беше непосредствено зад него. Усещаше топлината на тялото й, познатия й аромат. Ролсът беше с тъмни стъкла, от покрива му стърчаха три антени. Какво ли имаше вътре, освен клетъчни телефони? Вероятно компютър, свързан директно с Интернет и Уеб Уайд. Задната врата се отвори, около нея се сви плътен пръстен от телохранители. Барбачена беше тук…

Кроукър леко наведе дулото на щайера. Тази пушка беше специална, с два спусъка, наредени един зад друг. Първият изискваше стандартния натиск от килограм и четвърт, докато вторият произвеждаше изстрел при докосване с тежест едва сто грама.

— Махур дойде да види Рейчъл — прошепна в ухото му Джени. — Там ме намери… Казах му какво съм открила, тъй като напразно те търсих по мобифона…

Той сложи пръст на спусъка и промърмори:

— Изключил съм го. В момент като този едва ли мога да разговарям с когото и да било…

От ролса слезе млада жена. Беше висока ориенталка с гъвкава фигура, облечена в зелено копринено костюмче. Тайландката, която опитва храната…

— Аз накарах Махур да ме доведе тук — продължи да шепне Джени. — Нали ти казах, че не възнамерявам да стоя със скръстени ръце? Е, добре, заех се да търся отговор на определени въпроси… Преди всичко каква е първопричината за бъбречния блокаж на Рейчъл… След като ти разкри ролята на Стански във всичко това, аз разбрах, че той умишлено изостря възпалителните процеси в организма й… И съвсем естествено допуснах използването на отрова още от самото начало…

Бодигардовете на Барбачена блокираха улицата, ловко разделяйки я на сектори. Думите й най-сетне стигнаха до съзнанието на Кроукър.

— Отрова ли? — вдигна глава той. Едва сега му стана ясно от какво значение е фактът, че „Боунярд“ е собственост на братята Бонита. Рейчъл не е припаднала от свръхдоза наркотици, а от отровата на близнаците… Но какво променяше това? Примката около шията му бе все така стегната. Той трябваше да убие Барбачена, за да спаси живота на племенницата си.

Тайландката размени няколко думи с един от бодигардовете, после се наведе към вътрешността на ролса.

Очевидно предаваше някакво послание. Сигурно на Барбачена. Секунда по-късно две от горилите се насочиха към входа на ресторанта, жената се отстрани от колата.

През отворената задна врата се появиха обувки от черна слонска кожа. В следващия миг на асфалта стъпи и техният собственик, облечен в черен костюм от тропикал и бяла копринена риза. Ръката му с широка златна гривна леко докосна покрива на ролса.

Кроукър веднага го позна: Хуан Гарсия Барбачена, мишената… Пръстът му вдигна нагоре предния спусък на карабината, заедно с него отскочи и предпазителят. Показалецът му легна върху втория. Сега само едно леко свиване разделяше мишената от вечността…

Усети ръката на Джени върху рамото си и направи опит да не реагира на нейното докосване.

— Тук съм да те спра — прошепна тя. — Рейчъл е била отровена. Покрай наркотиците, които се очакваха, в кръвта й имаше и следи от етиленгликол…

— Етиленгликол? — Той застина, хванал главата на Барбачена в оптическия мерник. — Но това е антифриз!

— Точно така! Изключително подходяща отрова. Няма мирис, няма вкус, лесно можеш да я смесиш с някаква напитка или кафе… Били са абсолютно сигурни, че никои няма да я открие у Рейчъл — доказана наркоманка, която на всичкото отгоре има само един бъбрек… И са били прави.

Високата азиатка беше на тротоара, Барбачена бавно се обръщаше с гръб към сградата, на чийто покрив се намираха тримата. След секунда щеше да се вмъкне във входа на „Ан Чай“ и шансовете му ставаха нулеви.

Лицето на латиноамериканеца светеше срещу него като ярка луна. Пръстът му замръзна върху спусъка, въздухът напусна дробовете му с тих съсък. В момента, в който този съсък изчезнеше, Барбачена щеше да се озове на паважа с отнесена наполовина глава.

— Каква е ползата за мен от тази информация? — тихо прошепна той. — Само дето усилва омразата ми към Бонита!

— Предписах й съвсем ново лечение — забързано отвърна Джени. — Вкарах в системата етанол, който ще забави изграждането на гликолова киселина в кръвта й. Едновременно с това продължаваме промивките на бъбрека…

— Какво искаш да кажеш? — попита я и задържа пръста си върху спусъка. — Продуктите на разграждането отдавна са нанесли на бъбрека й непоправими поражения.

— Поражения да, но не и непоправими! — горещо прошепна тя. — Нямаш представа каква чудесна машина е човешкото тяло! Изхвърлим ли гликоловата киселина от кръвта й, увредените клетки бързо ще се възстановят. За няколко месеца бъбрекът ще започне да функционира нормално… — Впи пръсти в рамото му: — Нима не разбираш, Лю? Рейчъл не се нуждае от трансплантация, а ти не си длъжен да извършиш това отвратително престъпление!

Барбачена и високата тайландка изчезнаха от визьора на оптическия мерник и потънаха във входа на ресторанта. Кроукър изпита усещането, че гледа как едра риба се откача от кукичката и потъва в океанските дълбини. Прикладът на специалната карабина изхлопа на покрива.

— Край, всичко е свършено! — прошепна той и седна върху грапавото покритие.

Изпита чувството, че тежи поне един тон. Хладнокръвното убийство, от което го деляха частици от секундата, можеше да се сравни с балансирането на ръба на дълбока пропаст. Стъпка напред и вече не знаеш нито къде ще паднеш, нито колко време ще летиш в бездната… Докато стъпката в обратна посока носеше огромно, зашеметяващо облекчение… Главата му бучеше.

— Защо не откри наличието на отровата по-рано? — глухо попита.

Джени се отпусна на покрива до него и поклати глава:

— Провеждахме лечението на базата на твърдо доказана клинична картина: наличие на редица вредни субстанции в организма следствие от хронична злоупотреба с наркотици. Вредни субстанции, довели до блокиране на отделителната система. Какво друго можехме да търсим в организма на едно толкова младо момиче?

Очите й не слизаха от лицето му.

— После се заех със задълбочено изследване на кръвните проби, които възнамерявах да използвам за доклада си пред Комисията за борба с разпространението на наркотиците сред младежта… До този момент нямахме причини да търсим в тях нещо друго, освен наличието на прекомерна доза наркотик… Обстоятелствата и клиничната картина напълно съвпадаха.

Ако бяхме прибягнали до биопсия на бъбрека, моментално щяхме да открием наличието на етиленгликол. Но състоянието на Рейчъл изключваше подобна манипулация. Същевременно ми направи впечатление, че кръвта й имаше висока киселинна концентрация. Сам по себе си, етиленгликолът не е много вреден. Но когато организмът започва да го разгражда, се получава гликолова киселина, която е страшно деструктивна. В случая с Рейчъл извадихме двоен късмет. Първо, понеже тя е само с един бъбрек, онези типове са използвали минимална доза етиленгликол, за да предизвикат блокиране на отделителната й система. Второ, хемодиализата се оказа най-доброто лечение, тъй като бъбрекът е бил подложен на постоянно промиване. Ако не беше инфекцията, предизвикана по изкуствен начин от Стански, тя със сигурност вече щеше да е преодоляла кризата…

Кроукър хвана ръката й.

— Трябвала ти е огромна смелост, за да дойдеш тук — прошепна той.

— И мъничко инат, както вероятно допускаш — отвърна му с усмивка.

— Рисковете на хазарта — промърмори той и се обърна към безмълвната фигура на Махур, неясно очертана от неоновото сияние на рекламите.

— Часът е един и десет — пристъпи крачка напред адвокатът. — Трябваше да се обадя на Антонио най-късно в един…

— Да се махаме оттук — изръмжа Кроукър. Не изпитваше никакво желание да се докосва до атрибутите на професионалния убиец, които така и си останаха пръснати върху покрива. Махур също не прояви желание да ги прибере. Насочиха се към аварийната стълба.

— Имам лоши новини за теб — промърмори Кроукър и стрелна с очи мрачното лице на адвоката: — Семейство Лайес са мъртви…

Махур рязко спря, вятърът разроши косата му и отвори пешовете на сакото му.

— Ay de mi! Естрела?…

— Хектор я уби. Не успях да стигна навреме…

— Точно това я плашеше — промълви той и очите му потъмняха: — Знаеше си, че един ден близнаците ще я ликвидират… — Главата му тъжно се поклати: — Бени ще полудее от мъка!

Кроукър пое дълбоко дъх, сърцето блъскаше като чук в гърдите му.

— Лю, какво ти е? — разтревожено го погледна Джени.

— Изглеждате зле, senor — добави Махур.

— Кой Бени имаш предвид, Махур? — попита с усилие. — Бени Милагрос?

— Че кой друг? — отвърна адвокатът. — Всички ние се познаваме от години, сър… Бени, Естрела, Антонио, Хектор, аз самият… Свързваше ни близостта с Хумаита, бяхме израснали покрай него… След трагичната му гибел се разпиляхме като прашинки на вятъра…

Кроукър притисна с длани болезнено пулсиращите си слепоочия.

— Но Бени се закле, че не те познава! Защо ме е излъгал?

— Това не мога да знам, senor — поклати глава той.

„Приятел или враг е Бени?“ — отново се запита. Отначало всичко изглеждаше наред, отношенията им бяха изключително близки. После нещата започнаха да се променят. По всяка вероятност Бени поддържаше тайни връзки със СОБК и май използваше Кроукър… Но цялата тази компрометираща го информация за тайната операция в Мексико в онази дискета май бе работа на близнаците… Беше готов да възстанови доверието си в него, но сега… Бени действително го беше излъгал. Каква бе истината? Кой може да посочи кои са враговете, кои са приятелите?…

— Може би го е сторил заради костите… — замислено промълви адвокатът.

Кроукър се втренчи в него. В къщата на Лайес Хектор също беше споменал за някакви кости. — Какво искаш да кажеш?

— Не зная как да ви обясня, senor — притеснено отвърна Махур. — Това не е за пред външни хора, извинете за израза… Дядото на Бени беше „сукиа“… На езика на гуарани така се наричат изключителните лечители — онези, които човек може да срещне веднъж в живота си… „Сукиа“ обладават невероятни умения, притежават огромна сила… Според поверието тази сила остава и след смъртта им, концентрирайки се в магическите камъни, с чиято помощ са лекували, също така и в костите им… Именно по тази причина телата им се изгарят на клада… За да се отделят костите от плътта и да се запазят… — Той замълча, после хвърли поглед на часовника си и тръсна глава: — Сър, безкрайно опасно е да се бавим тук! Трябва да тръгваме, при това веднага!

Кроукър хвърли поглед към Джени и кимна. Насочиха се към противопожарната стълба и започнаха да се спускат един по един. Пръв беше Махур, следваше го Джени. Посведен остана Лю.

Проговориха едва след като излязоха на улицата.

— Какво стана с костите на Хумаита? — попита Кроукър.

— Мисля, че се досещате — отвърна адвокатът, докато бързаха към мустанга. — След като погребалната клада угасна, костите изчезнаха… Някой ги беше откраднал.

Кроукър отключи и тримата се настаниха в колата. Джени до него, Махур — на задната седалка.

— Знаеш ли кой е сторил това?

— Нямам доказателства, но съм убеден, че това е работа на Антонио и Хектор. Те бяха ученици и последователи на Хумаита, те го убиха… Защо? Защото са искали да се възползват от способностите му в максимална степен…

Помисли за молбата на Бени, свързана със спешното и тайнствено нощно плаване, при това непременно на борда на „Капитан Сумо“… Завъртя ключа на стартера и попита:

— Как е пристигнал Барбачена, Махур? По въздух, или по вода?

— По вода — отвърна адвокатът. — Самолетът представлява прекалено голям риск. Пристигнал е с кораб, който е хвърлил котва в международни води, а оттам до брега е бил превозен с катер или моторница…

Това ли бе причината за странната молба на Бени? Нима е искал да осигури транспорт на Барбачена до брега? Но нещо не се връзваше. Според информацията на Раф Рубине парагваецът искал да убие Барбачена, защото той е ликвидирал Тереза Маркеса — дъщерята на неговия изповедник… Защо тогава е позволил на Барбачена да придобие такава огромна власт в Латинска Америка? Защо не му е отмъстил преди това?

Отново изпита чувството, че е оплетен в лъжи. На кого можеше да се довери? На Джени и Раф — със сигурност, а може би и на Махур. Толкоз. Всички останали бяха съмнителни, включително и Рос Дарлинг… Държавните служители винаги действат по свои собствени правила, утежнени от бюрократични формалности и неизменно насочени към личната изгода… Дарлинг едва ли е изключение. „Проклет да съм, ако му позволя да ме използва като пионка във войната си със Сполдинг Гън!“ — зарече се Кроукър.

Зави по Уошингтън Авеню. В далечината блесна неоновата реклама на „Ан Чай“, където Хуан Гарсия Барбачена се тъпчеше с вегетарианската си вечеря преди насрочената среща с Гън. Представи си сцената съвсем ясно: горилите са заели места по ъглите на залата, тайландката с коприненото костюмче внимателно опитва всички ястия, идващи от кухнята… А Барбачена, здравата огладнял от пътуването, се нахвърля върху тях с вълчи апетит…

Мустангът рязко се разклати, Кроукър натисна спирачката. Прозорците на ресторанта се пръснаха, по улицата се разхвърчаха отломки.

— Бомба! — изкрещя Махур.

„Ето каква била работата! Хектор е имал резервен вариант. Правилно е предположил, че аз мога и да не свърша работата!“ — помисли си Кроукър.

Джени изскочи от колата и се втурна към мястото на инцидента. Той й извика да се върне, после хукна подире й. Спортният мерцедес беше обърнат на една страна, металната му рама беше изиграла ролята на преграда срещу експлозията. Това без съмнение беше спасило живота на много хора, но край огромната дупка на мястото на витрината имаше доста младежи, които седяха или лежаха направо на тротоара, стиснали главите си с ръце. От дупката излизаха гъсти кълба дим, някой изкрещя. Това сякаш беше сигнал за началото на пълна лудница.

Тълпата бързо нарастваше, Кроукър си даде сметка, че мустангът съвсем скоро ще се окаже безнадеждно блокиран.

Видя Джени да коленичи до младо момиче, очевидно улучено от летящите стъкла и отломки. Хукна да й помогне. Положила главата на момичето в скута си, тя й шепнеше успокоителни думи и едновременно с това се опитваше да прецени сериозността на раните й. Той започна да изпълнява кратките й заповеди: късаше дрехи и правеше временни турникети, местеше по-леко ранените встрани от задушливия дим и пламъците на избухналия пожар. Двамата тъкмо е опитваха да вдигнат поредното тяло, когато в далечината е чу вой на полицейски сирени.

Кроукър потръпна. Не можеше да си позволи да остане тук въпреки невъобразимата бъркотия след експлозията.

— Джени! — извика той. — Трябва да се махаме!

Тя се обърна. Лицето и ръцете й бяха изпръскани с кръв. Видял изражението й, Кроукър прехапа устни и замълча.

— Зная, че не можеш да останеш, Лю… — каза тя, надвиквайки с усилие воя на сирените. — Зная, че ченгетата те търпят. Но аз съм лекар, много хора тук се нуждаят от помощта ми…

Той сведе очи към окървавеното момиче, което превързваха.

— Хайде, върви! — отблъсна го Джени, а той забеляза сълзите, които бавно наедряваха в очите й.

— Джен, аз…

Обърна му гръб и изтича към друг ранен. Воят на полицейските сирени стана оглушителен.

Махур се промъкна край него и хукна към горящия ресторант.

— Хей, какво правиш? — кресна Кроукър. — Връщай се!

— След малко, senor — блеснаха зъбите върху мургавото лице. — Трябва да разбера какво е станало вътре…

От отворите на прозорците се виеха пламъци, димът стана още по-гъст. Във въздуха се появи противната сладникава смрад на изгоряла човешка плът.

— Аз ще ти кажа какво е станало — извика той. — Барбачена е мъртъв, антуражът му също… Виж каква пещ е вътре. Не вярвам да е оцелял…

Махур вдигна ръка да предпази лицето си от пламъците и пристъпи напред.

— Има и заден вход — извика в отговор. — Може би някой е успял да се измъкне преди експлозията…

— Ти си побъркан! — изкрещя Кроукър и се втурна подире му. Полицейските сирени заприличаха на вой на ловджийски кучета, попаднали на следа.

Махур също ги чу, спря и се обърна да го погледне:

— Madre de dios, senor. Vamos! Ченгетата ще бъдат тук след броени секунди!

— Няма да ги оставя да пипнат теб! — тръсна глава той.

— Добре — съгласи се адвокатът. — Дайте ми три минути, не повече. Но ме чакайте в колата… — Отбеляза появата на първата полицейска кола: — Рог favor, senor. La pelota esta aun en el tejado… Играта още не е свършила…

Кроукър отново видя Джени. Ръцете й сръчно превързваха ранените, устните й шепнеха успокоителни слова. Имаше дарба на лечителка. Сякаш излъчваше нещо особено; нещо, което облекчаваше болката и намаляваше страданието…

Започна да си пробива път към мустанга. „Така вероятно се чувства сьомгата, тръгнала да хвърля хайвера си срещу течението на планинска река“ — рече си той. Тълпата любопитни ставаше все по-голяма и напираше в обратна посока.

Най-сетне се добра до колата и завъртя стартерния ключ. Успя да направи маневра и да качи двете колела на тротоара. Така беше сигурен, че няма да се окаже заклещен от движението. Хаосът и виковете останаха зад гърба му, огледалцето за обратно виждане отразяваше пламъците на разрастващия се пожар.

Патрулните коли ставаха все повече, от тях изскачаха униформени полицаи. Някои се втурнаха към местопроизшествието, други започнаха да разпръскват тълпата. Появиха се и първите линейки. Един от санитарите приклекна до Джени, която продължаваше да дава първа помощ на ранените. Тя му каза нещо, той кимна и започна да насочва носилките към по-тежките случаи.

Пристигна и пожарната. Ченгетата обединиха усилията си и успяха да отворят път за маркучите. Миг по-късно блестящите водни струи се насочиха към предната част на взривения ресторант. На местопроизшествието липсваше единствено екипът за борба с терористични акции, но без съмнение и той скоро щеше да се появи…

„Защо Махур не се връща? — раздразнено се запита Кроукър. — Пожарникарите и полицията ще блокират пътя му всеки момент.“

В този миг адвокатът изскочи на тротоара и се огледа. Очевидно търсеше резедавия мустанг. Кроукър отвори вратата, стъпи на прага и размаха биомеханичната си протеза, чиято метална повърхност отрази светлините на полицейските коли. Махур го забеляза и лицето му светна от облекчение.

В същия момент Кроукър видя фигурата на Хектор, която безшумно изскочи от тълпата и се насочи към мургавия адвокат. Счупеният на два пъти нос беше покрит с дебела лепенка, но раната на скулата му зееше — гола и кървава като сурова пържола. Кожата около нея блестеше от някакво мазило…

Лю нададе остър вик и посочи близнака. Махур му отвърна с успокоителен жест, без да забележи опасността. В следващата секунда Хектор изскочи пред него.

— Пипнах те, moricone! — разчете движението на устните му Кроукър.

Махур стреснато се извърна, а дясната ръка на Хектор се протегна напред. Гледан отстрани, жестът беше напълно невинен. Просто един човек подава ръка на друг… Но Кроукър успя да зърне мигновения проблясък на острието на скалпел, което потъна дълбоко в тялото на Махур. В следващия миг вече тичаше презглава към мястото на трагедията.

Очите на адвоката се разшириха, устните му се разтеглиха. Сякаш беше хапнал нещо много сладко… Олюля се, но убиецът услужливо го подкрепи.

Кроукър стигна последната редица зяпачи. Никой не желаеше да му направи път. Беше принуден да пусне в действие лактите си и да не обръща внимание на ругатните и ритниците, които го следваха.

На няколко метра от него Хектор спокойно играеше ролята на добрия самарянин. Подхванал ранения под мишниците, той го извлече встрани от пътя на пожарникарите, които тичаха с маркучи в ръце. Внимателно и почти нежно го положи на тротоара, дясната му ръка остана притисната в гръдния кош на нещастника. Кроукър безпомощно гледаше как китката му прави къси въртеливи движения, пробивайки път на скалпела между ребра и вътрешни органи. Нагоре и все по-нагоре, към сърцето…

Беше достатъчно близо да вижда всичко това, но все още твърде далеч, за да помогне на жертвата. Продължаваше да си пробива път през тълпата. В един момент главата на Хектор се повдигна като на стражево куче, после отново се отпусна. Броени секунди по-късно фигурата му вече се отдалечаваше от местопрестъплението. Сякаш беше невидим. Никой не го погледна, никой не го попита какво търси точно в центъра на отцепения район. Или хората наоколо бяха твърде заети, или пък той използваше някаква непозната техника на Хета-И…

Вървеше бавно и спокойно, сякаш не бързаше за никъде. Спря зад гърба на Джени, която обработваше раните на лошо обгоряло момиче. Очите му се втренчиха някак замислено в нея. Постоя известно време така, после се обърна и неизвестно как погледна право в очите на Кроукър. Светът сякаш изчезна. Върху устните на убиеца се плъзна загадъчна усмивка, миг по-късно вниманието му отново бе насочено към жената.

Лю удесетори усилията си. Но потната и възбудена тълпа се беше превърнала в плътна маса и той бе принуден да отмества хората пред себе си като тежки и неподатливи дървени трупи.

Видя как Хектор се навежда над Джени. На фона на пламъците и гъстите облаци дим начупената му кестенява коса сякаш пламна… Кроукър нададе яростен вик, но той потъна в общата глъч. Ръцете на близнака се сключиха около шията на Джени. Господи, нима никой не виждаше какво става?! Разбра, че това е отмъщението на Хектор: да убие Джени пред очите му…

Дясната ръка на латиноамериканеца докосна тила й, лявата погали косата й. Тя се обърна и погледна обезобразеното му лице. После замръзна. Хватката около шията й се стегна.

Кроукър заблъска хората около себе си с отчаяна сила. Младата жена щеше да умре, а той не беше в състояние да стори каквото й да било.

— Не! — пронизително изкрещя той. — Не-е-е!…

В следващата секунда се появи Антонио. И той като Хектор — сякаш от празно пространство. Дръпна ръцете на брат си, онзи се обърна и нещо извика. Но той решително поклати глава. Тялото му видимо се стегна и Хектор отдръпна ръцете си от Джени.

Кроукър най-сетне се измъкна от тълпата и понечи да прелети трите крачки, които го деляха от младата жена.

— Дотук, приятел — изпречи се пред него някакъв млад полицай. — Съжалявам…

— Отдръпнете се, сър — появи се и още един униформен. — Оставете професионалистите да си вършат работата.

Понечи да продължи пътя си, но вторият полицай вдигна ръка:

— Казах да се отдръпнете, сър!

Другата му ръка бавно се плъзна към кобура.

Кроукър се спря. Зад рамото на полицая зърна Джени, която обработваше отворената рана на мъж, проснат върху брезентова носилка. Успя да различи лицето на ранения. Беше Махур.

Появиха се двама санитари в бели престилки, Джени вдигна глава. Санитарите изслушаха кратките й разпореждания, кимнаха и понесоха Махур към близката линейка. Тя вървеше отстрани и притискаше нещо бяло към гърдите му. Полицейският кордон се отвори да им направи път. Миг по-късно всички изчезнаха в линейката, шофьорът даде газ и включи сирената.

От гърдите на Кроукър се откъсна въздишка на облекчение. Поне тя се измъкна от обсега на бесния Хектор. После се окопити и започна да се оттегля назад. Точно сега не му беше до разправии с полицията.

— Хей, я чакай малко! — извика първият полицай, извърна се към колегата си и добави: — Рей, снимката на тоя тип май се появи по факса само преди един-два часа!

— Сигурен ли си? — попита той и откопча кобура си.

Кроукър се шмугна в тълпата в момента, в който ръката на ченгето измъкна служебния револвер.

— Хей! — изкрещя първият униформен. — Спри на място!

Беше далеч по-лесно да се отдалечава, просто защото хората с готовност заемаха освободеното място. Направи един широк кръг и успя да се добере до мустанга. Запали, включи на скорост и бавно пое по тротоара. На ъгъла видя достатъчно свободно място, спусна се на асфалта и рязко натисна газта.

Извади мобифона едва след като се увери, че е далеч от тълпата пред „Ан Чай“ и никой не го следва. Набра един номер, чу познатия глас и сърцето му трепна. „Когато имаш работа с хора, трябва да прогониш от душата си всякакъв гняв, надежди и страх — казваше Каменното дърво. — Това са емоции, които замъгляват сетивата. Под тяхно влияние не си в състояние да направиш вярна преценка на ситуацията. Обратно, всичко изглежда объркано и тогава неизбежно вземаш погрешно решение…“

— Хей, Бени! — извика в слушалката той. — Къде се изгуби бе, човек?

— Люис?

— Слушай, искам да си поговорим за това, което стана в болницата — рече Кроукър, мина покрай някакъв тромав форд и отново настъпи газта.

— Нещо се е променило, така ли?

— Много неща. Първото от тях е, че полицията е издала официална заповед за издирването ми.

— Какви ги дрънкаш?

Кроукър долови изненадата в гласа на приятеля си. Но дали беше истинска? Нямаше избор, трябваше да рискува…

— Второто е, че зная защо искаше да излезем в открито море с „Капитан Сумо“… — Прекоси някакъв осветен мост и зави на запад: — Намери ли ги, Бени?

— Какво да намеря? — В гласа му се появи зле прикрито безпокойство.

— Костите, приятелю.

— Кости? Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Я стига си ме будалкал! Костите на дядо ти! Те са причина за лошите ти отношения с братята Бонита, нали? След като са убили Хумаита, близнаците са прибрали и костите му, а ти искаш да си ги върнеш…

— Ти си превъртял! За какво са ми купчина кокали?

— Защото в тях е скрита цялата сила на Хета-И, а ти имаш правото да я наследиш!

Отвърна му напрегнато мълчание. Кроукър прекоси естакадата „Макартър“ и стъпи на материка, насреща му блеснаха небостъргачите в центъра на Маями. Това му напомни за почти фаталния инцидент на моста „Брикъл“.

— С кого си разговарял, по дяволите? — най-сетне се обади Бени.

— С хора, с които ти вероятно не би искал да разговарям.

— Знаеш ли, amigo, май си прав — въздъхна парагваецът. — Наистина трябва да си поговорим, при това веднага! Къде се намираш?

Той му обясни.

— Добре — рече Бени. — Аз съм в Глейдс, не е чак толкова далеч… Вдигай си упорития англосаксонски задник и ела във „Фламинго“! И още нещо, amigo… Отваряй си очите както трябва, за да не бъдеш проследен!

— Не се безпокой — отвърна му. — С тази полицейска заповед за издирване, която ми пари на англосаксонския задник, едва ли ще допусна грешка!

— Дано да е така. Защото от това зависи животът и на двама ни…