Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (5)

Глава 3

Минаваше девет. Обратният път до болницата „Роял Поянсиана“ в Палм Бийч измина за около час и половина.

Мати беше заспала на едно от свободните легла в отделението по хемодиализа. Мина на пръсти покрай нея и се насочи към бокса на Рейчъл. От дежурната сестра научи, че в състоянието й няма промяна. Добра ли беше тази новина, или лоша? След кратко колебание реши, че в нея има по мъничко и от двете. Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват в момента, ако се изключи някакво чудо, разбира се…

Рейчъл лежеше по гръб — така, както я беше оставил: в дълбока кома, с толкова много тръбички и маркучи по себе си, че приличаше на някакво постмодерно същество, наполовина човек, наполовина машина… Върху лицето й се беше запечатала мрачната маска на смъртта, Кроукър усети хак в гърдите му се надига вик на безсилна мъка. Не можеше да си представи, че това младо създание е на прага на небитието. Трябваше да й се намери нов бъбрек за присаждане, трябваше!

Седна до леглото и откри, че трепери. Стисна ръката й в шепата си, сякаш искаше да я стопли. Остър и болезнен, споменът за Соня се смеси със загрижеността му за Рейчъл, изпита чувството, че душите им са здраво преплетени, но не тук, а на някаква друга плоскост на съществуването. Свързани по необясним, космически начин… Това чувство вероятно беше породено от силното желание да опознае своята племенница и да се сближи с нея, или пък тази нощ просто щеше да се окаже нощта на прозрението… За разлика от друг път Кроукър не приемаше с насмешка странните и изпълнени с мистика мисли, които се въртяха в главата му. В ръката му се появи магическият камък на Бени. Тъмнозеленият му цвят изглеждаше матов на ярката луминесцентна светлина. Замислено го завъртя между пръстите си. Изглеждаше съвсем обикновен, един от хилядите изгладени от водата камъни, които човек може да открие на морския бряг…

После се пресегна и внимателно го постави между гърди те на Рейчъл. Чаршафът леко потъна под тежестта му. Очите му с надежда се заковаха върху неподвижното лице на момичето, но не откриха никаква промяна.

Зачака. Апаратурата продължаваше своята работа, в кръвоносната система на момичето все така се вливаха различни разтвори. Но промяна в състоянието му нямаше…

Дълго време остана неподвижен. Най-сетне въздъхна и протегна ръка да прибере камъка. И с изненада откри, че той е горещ, почти парещ…

— Кой е тук?

Стреснато подскочи, сякаш някой го беше убол с игла.

— Рейчъл?

Срещу него блестяха яркосините очи на момичето, живи и прекрасни.

— Кой си ти?

— Вуйчо ти Люис, братът на майка ти — отговори той и извърна лицето си към светлината. — Тя е отвън, сега ще я повикам…

— Не!

Едва доловим шепот, който обаче го закова на място като силен вик. Пръстите й се впиха в китката му с отчаяна сила.

— Господи, вуйчо Лю… Струва ми се, че те сънувах… — Рейчъл направи безуспешен опит да се усмихне: — Беше на бял кон, бронята ти блестеше като слънце…

Окуражително й се усмихна:

— Намираме се във Флорида, мила. Тук е прекалено горещо за броня, но аз наистина съм до теб!

— Ти си моят вуйчо Лю! — стисна ръката му момичето.

— Рейчъл, скъпа, нека повикам майка ти. Тя се тревожи за теб, иска да те види…

— Но аз не искам! — втренчи се в него тя.

— Тогава ще повикам лекарите. Ти спиш от доста време насам, скъпа. Трябва да им кажа, че си се пробудила.

— Моля те, вуйчо Лю! Не искам да ме боцкат и изследват! Постой малко при мен, ще ги повикаш по-късно!

Това не беше редно и Кроукър прекрасно го знаеше. Беше длъжен да уведоми поне доктор Марш. Но не можеше да пренебрегне молбата на момичето. Отдавна живееше с чувството, че за Рейчъл е готов на всичко, че би могъл да я глези, лудо да я обожава. Приемаше я безрезервно, тя беше единствената му племенница, желанието й да останат сами напълно отговаряше на неговото… Нямаше сили да откаже. Едновременно с това обаче у него се пробуди детективът. Много въпроси се нуждаеха от отговор.

— Какво се случи с теб, Рейчи?

— Господи, колко много маркучи! — въздъхна тя.

— Намираш се в болница, натъпкала си се с някакви гадории — поясни Кроукър.

— Нямаш нищо общо с Мати — любопитно го оглеждаше момичето. — Тя изобщо не подозира, че вземам наркотици…

Изражението на лицето й изведнъж се промени, пръстите й започнаха да потрепват в шепата на Кроукър, очите й се затвориха.

— Рейчъл! — Той извади магическия камък и отново го притисна в гърдите й.

Миг по-късно очите й отново се разтвориха, но в погледа им имаше нещо изцъклено.

— Добре съм — прошепна. Мониторите потвърдиха изявлението й: сърдечният ритъм и кръвното налягане бяха в нормални граници. Езикът й облиза напуканите устни: — Ще ми донесеш ли нещо за пиене? Диетична кока-кола, например… Умирам от жажда!

— Организмът ти получава течности по изкуствен начин, скъпа. Мисля, че в момента не трябва да пиеш нищо. Може би по-късно, след като те прегледат…

Яркосините очи продължаваха да го гледат с огромно любопитство.

— Какво се случи между теб и Мати?

За момент ченгето у него взе връх.

— Ще ти кажа, но само ако ти ми кажеш къде се натъпка с гадостите, които те разболяха!

— Тази игра ми е позната — погледна го с интерес.

— Каква игра?

— „Ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш твоето…“

Кроукър се запита какъв ли е сексуалният й опит. Племенницата му беше едва петнадесетгодишна, но той си даваше сметка, че в днешно време момичетата на тази възраст отдавна водят полов живот. Потисна желанието си да я попита — това беше въпрос, който единствено Мати имаше право да й зададе.

— Зная за какво говориш — усмихна й се. — И аз съм играл тази игра…

— А бива ли те в нея?

„Що за въпрос от устата на едно петнадесетгодишно момиче“ — рече си с леко смущение.

— Не зная. Може би ти ще ми кажеш…

— Добре. Започвай пръв.

Задържал ръката й в своята, Кроукър смутено се размърда в стола си.

— Майка ти и аз… — Замълча за миг, търсейки подходящите думи. — Как да ти кажа… От време на време ние с нея сме като куче и котка… Това, което за мен е бяло, за нея е черно, и обратното… Пълно противопоставяне, знаеш…

— Будалкаш ме, вуйчо Лю — моментално го засече Рейчъл. — Моля те, не го прави!

Принуди се да й разкаже истината, или по-скоро онази част от нея, която би могла да понесе. С няколко думи обясни как Доналд е успял да разруши единството в семейството им, въздържайки се от всякакви подробности.

— Родителите са като котките — въздъхна Рейчъл. — Никога не знаеш какво са си наумили. Когато Мати се разправя с мен, тя е… как да кажа… напълно прозрачна. Но когато става въпрос за отношенията й с баща ми, единствено Бог знае каква е истината…

— Това идва да покаже, че родителите невинаги са прозрачни — подхвърли Кроукър. — Подскачат само ако натиснеш копчето, което трябва…

— Едно нещо ме побърква — въздъхна тя. — Дали баща ми напусна Мати, или аз го прогоних?

Това беше директният, обезоръжаващ начин, по който младите хора се стремят към истината.

— Какво те кара да мислиш подобно нещо, мила? — приведе се напред Кроукър. — Раздялата на твоите родители няма нищо общо с теб!

— В това семейство всички си отиват! Първо ти, после и баща ми… Само аз съм постоянна величина!

— Това просто не отговаря на истината!

— Така ли? — В очите й се появи болка. — След развода баща ми нито веднъж не дойде да ме види! Защо ще постъпва така, ако не ме обвинява за нещо?

Доналд, мръсно копеле, надявам се да гниеш в ада, където и да е той! — въздъхна Кроукър.

— А Мати прекалено много говори! — добави Рейчъл. Нещо в гласа й го накара да застане нащрек.

— Хей, я ми кажи какъв проблем имате вие с Мати?

— Попитай по-скоро какъв нямаме — въздъхна момичето.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя иска да получи определена информация, но не задава правилните въпроси… По тази причина изобщо не е в час и не знае какво става…

— А какво е станало, Рейчъл? С теб, имам предвид…

Устните й се превърнаха в тънка линия, ледът в яркосините очи го накара да потръпне. Разбра, че това момиче притежава способността да издига стена между себе си и хората, включително и онези, които я обичат. „Това е опасна способност, която на даден етап може да доведе до саморазруха“ — рече си той. Може би точно тя е причина за сегашното състояние на момичето…

— Добре, казах ти каквото поиска — смени тона той. — Сега е твой ред. Къде намираш отровата, с която се тъпчеш?

Рейчъл извърна глава към стената.

— Мила…

Ръката й се отдръпна от неговата.

Подобно поведение му беше познато. Кого ли крие?

— Ти ми обеща, Рейчъл!

— Не съм!

— Но играта…

— Какво знаеш ти за играта! — просъска с такава злоба, че Кроукър неволно се отдръпна. — Да не би да съм плюла?

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Каквото чу! Не съм длъжна да отговарям на въпроси, ако не съм плюла върху пречупена клечка, ясно ли ти е? И най-големите глупаци го знаят!

— С изключение на този, който стои пред теб. А и в това състояние ти не можеш да плюеш…

Реакцията на тази забележка беше нещо между мрачен смях и ридание. Кроукър не беше сигурен кое от двете, тъй като главата на момичето остана извърната към стената.

Изпита отчаяние, имаше чувството, че нещо грозно и мръсно се изплъзва между пръстите му. Трябваше да открие начин да се справи със ситуацията, да проникне през бодливата обвивка, която внезапно изгради Рейчъл…

— Слушай, скъпа — промълви. — Аз не съм ти враг. Само преди минута изяви желание да бъдем сами, а сега ме изключваш. Какво става?

Дълго време тишината в стаичката се нарушаваше единствено от монотонните сигнали на мониторите и тихото съскане на кислородния апарат.

— Ти няма да ме разбереш — обади се най-сетне Рейчъл. — Никой не може да ме разбере… — Извърна се по гръб и Кроукър видя сълзите в очите й: — Затънала съм, затънала съм до гуша! — Той се наведе напред да избърше очите й с крайчеца на чаршафа, а тя тихо попита: — Вуйчо, ще умра ли?

— Не, мила.

— Ако ще умра, искам да го зная…

— Няма да умреш — прошепна и целуна влажното й чело.

— Ако ще умра, искам да се подготвя…

— Вече ти казах, мила, няма да умреш! — Устните му докоснаха бузата й.

Ръката й се вкопчи в неговата:

— Ако ще умра, искам да видя Гидиън…

— Кой е Гидиън?

Ярките сини очи на Рейчъл се разшириха, тялото й се сгърчи и подскочи, спокойните допреди миг сигнали на мониторите се превърнаха в тревожен вой.

— Вуйчо Лю! Господи…

Кроукър се взря в замъгляващите се очи, стоманените пръсти на отчаянието сграбчиха сърцето му, болката й го прониза като късче остро стъкло.

Изкрещя на дежурната сестра, притисна отпуснатото тяло към гърдите си:

— Дръж се, Рейчъл, дръж се, миличка!

Стисна магическия камък на Бени, опря го в гърдите й, после го отдръпна. Очите на Рейчъл се извърнаха с бялото нагоре, ледените й пръсти разхлабиха хватката си около китката му.

В бокса се втурна лекар, следван от три сестри, които тикаха метална количка пред себе си. Едната изостана и препречи пътя на Мати, която искаше да влезе.

— Детето ми! — крещеше тя. — Какво става с малкото ми момиченце?

Докторът, мургав латиноамериканец, погледна Кроукър и с неочаквана за подобна ситуация любезност рече:

— Бихте ли ни оставили да си вършим работата, сър?

— Доктор Марш? — изграчи Кроукър.

— Вече я повикахме по пейджъра — отвърна латиноамериканецът, а в ръцете му се появиха спринцовка и шишенце безцветна течност. Издаде серия кратки заповеди с лаещ глас, после свали със зъби пластмасовото капаче на спринцовката. Не виждаше нищо друго, освен пациентката си.

Той с благодарност го наблюдаваше, после изведнъж осъзна, че продължава да стиска безжизнената ръка на племенницата си. Отправи поглед към екраните на мониторите, които сякаш предаваха данните на някакво извънземно същество. Пусна ръката на Рейчъл, промъкна се покрай доктора и сестрите, а след това избута Мати навън, като почти я вдигна на ръце.

Замъкна я в тоалетната, завъртя крана на студената вода докрай и тикна главата й под струята. Както навсякъде във Флорида водата съвсем не беше ледена. Но струята беше достатъчно силна, за да накара Мати да дойде на себе си. Тя престана да крещи и да рита, но в замяна на това Кроукър получи един остър лакът в ребрата. Това го накара да се намръщи от болка, както и да тикне главата й още по-навътре под струята.

Миг по-късно остана с усещането, че тя иска да каже нещо, и се наведе:

— Какво?

Леко разхлаби хватката си и нечленоразделното мучене на Мати се превърна в ясни думи:

— Не мога да дишам, копеле такова!

— Това вече е друго — кимна той. — Познат семеен епитет.

Пусна я и й подаде рулото книжни салфетки, което откри върху метален шкаф наблизо. Мати изкашля водата от дробовете си, отпусна ръце и загледа хартията като нещо много странно. После от гърдите й се изтръгна стенание, в очите й се появиха сълзи.

— Господи, Лю! Господи, мили Боже!…

Той я прегърна и поглади мократа й коса. Тялото й безсилно се отпусна в ръцете му и той си спомни как по подобен начин беше придържал майка си, оплескан с бащината кръв и полуразтопен, мръсен сняг… За нея животът беше престанал… Същото вероятно изпитваше и Мати. Доналд Дюк беше мъртъв, а дъщеря й се люшкаше между живота и смъртта.

Тялото на сестра му се разтърси от неконтролируеми спазми, главата й се повдигна, очите й се разшириха от страх.

— Не мога да спра, Лю — дрезгаво прошепна тя и зъбите й затракаха. — Какво става с мен?

— Шок — меко отвърна Кроукър. — Шок, предизвикан от изтощение и отчаяние… — Ръката му нежно отмести мокрите кичури от челото й. — Сега ще те отведа у дома.

В очите й се появи уплашеното и стреснато изражение на кошута, попаднала под ослепителните лъчи на автомобилни фарове.

— А детето? Какво ще стане с Рейчъл?

Ясно личеше, че не е в състояние да понесе лоша новина… Побутна я към една от тоалетните кабинки и я накара да седне върху чинията.

— Почакай тук, веднага се връщам.

В отделението за спешна хемодиализа никога не беше особено оживено, но в момента цареше неестествена тишина. Кроукър прекоси стаята на сестрите и… ужасът сграбчи сърцето му. Леглото на Рейчъл беше скрито зад подвижен параван, пред него стоеше Джени Марш и оживено разговаряше с две от дежурните сестри. Кроукър смутено се огледа.

— Засега е добре — забеляза го доктор Марш, записа нещо в картона на момичето и добави: — Намира се под наблюдението на доктор Кортинес.

— Какво стана, по дяволите?

— Надявах се вие да ми обясните… Доколкото съм осведомена, момичето е дошло в съзнание пред вас… — Подаде картона на една от сестрите до себе си, в погледа й се появи лек укор: — Трябвало е веднага да повикате лекар или сестра, господин Кроукър…

— Исках, но Рейчъл не ми позволи. Помоли да останем само двамата… Съжалявам. Знам, че не постъпих правилно, но нямах избор…

Лекарката го удостои с хладен поглед и отбеляза:

— Рейчъл е излязла от дълбока кома — един факт, който, общо взето, противоречи на здравата медицинска логика. — По тази причина се съмнявам, че изобщо е била в състояние да моли за каквото и да било…

— Тук грешите, докторе. Състоянието й беше абсолютно нормално. Двамата с нея проведохме един доста дълъг разговор… — Инстинктивно бе пропуснал да спомене за магическия камък и сега със задоволство установи, че е постъпил правилно. Доктор Джени Марш не беше от хората, които биха приели такива обяснения. А и самият Кроукър не беше убеден, че Рейчъл излезе от комата благодарение на камъка. Може би всичко е било едно съвпадение. Но той пък не беше от хората, които вярват в съвпадения…

Джени Марш го гледаше така, сякаш на гърба му бяха поникнали криле.

— Няма промяна в прогнозата ми, господин Кроукър — все така хладно заяви тя. — Рейчъл все още се нуждае от бъбречна трансплантация. Без нея няма да оцелее…

— Ясно — кимна той и прокара пръсти през косата си. — Какъв е резултатът от моите тестове?

— Пълна несъвместимост — отговори тя, а на устните й за пръв път от началото на разговора им пробяга нещо като съчувствена усмивка: — Съжалявам…

Кроукър отчаяно въздъхна. Откъде, по дяволите, ще намери бъбрек за Рейчъл, когато в цялата страна има остра нужда от — подобни органи? Неволно в главата му отново нахлуха мисли, свързани с братята Бонита… Според Бени тези типове въртяха търговия с човешки органи из цяла Южна Америка, а вероятно вече и тук — за специални клиенти, които могат да си позволят цените им… Трябваше да има някакъв начин, просто трябваше!

— Какво да кажа на сестра ми? — попита на глас той.

— Състоянието на Рейчъл е стабилизирано, но по всичко личи, че отново е изпаднала в кома… — Доктор Марш помълча малко, после добави: — Ще й направим нова серия изследвания, за да установим какво се е случило. Резултатите ще станат известни най-рано утре сутринта. Защо не отведете сестра си у дома, господин Кроукър? Засега присъствието ви тук не е наложително, а ние ще се свържем с вас в момента, в който имаме някакъв резултат…

Тя понечи да му обърне гръб, но думите му я спряха:

— Името ми е Лю… — дрезгаво й рече той, а очите му настойчиво се взряха в нейните: — Искам да поговорим за бъбрека, докторе. Струва ми се, че има някакъв начин за доставка, който не ми е известен… — Възможно ли бе тази жена да знае нещо за дейността на братята Бонита? Дали отговаряше на истината предположението на Бени, че мръсниците набират органи и тук, в Щатите? Тръсна глава и добави: — Има ли такъв начин?

Спокойно отвърна на погледа му.

— Обадих се на няколко места, опитах се да използвам връзките си… Молех се, флиртувах дори… И честно казано, в един-два от случаите се направих на пълна глупачка… Както и да е. Страхувам се, че едва ли ще мога да направя нещо повече…

Доловил едва забележимото й колебание, Кроукър разбра, че това не е всичко, и моментално премина в настъпление.

— Докторе, ако има някакъв друг начин, моля споделете го с мен! Много ви моля! — Подобно на баща си някога той също се бе нагледал на мошеници, измамници и крадци, чиято съвест изведнъж проговаря и те са готови за признания. Разбира се, Джени Марш не беше като тях, но и тя като всички хора с добро сърце и мек характер изпитваше дълбоко състрадание…

Лекарката го погледна в очите и застина. След един миг, който сякаш продължи цяла вечност, тя му направи знак да я последва, и напусна отделението. Кроукър покорно тръгна подире й. Прекосиха коридора и Джени отвори една врата, на която пишеше „Стая за почивка на лекарите“. Озоваха се в средно по размер помещение, отрупано със стари, очевидно подарени мебели. Единственият прозорец гледаше към морския бряг.

— Трябва да съм си загубила ума — въздъхна тя, сви ръцете си в юмруци и ги тикна дълбоко в джобовете на престилката. — Искам да ме разберете добре. Всички ние — лекарите, занимаващи се с трансплантация на органи — сме особено чувствителни по отношение на етиката. Повтарям: особено чувствителни! Никой от нас за нищо на света не би позволил да бъде замесен с доставка на нерегистрирани органи. Това смятаме за достатъчно тежко престъпление, да не говорим за кражба на органи, което е смъртен грях!

Кроукър се почувства като хищник, който се лута безцелно по горските пътечки и изведнъж се натъква на най-любимата си храна. Моментално си даде сметка, че разговорът му с доктор Марш поема в нова, коренно различна посока.

— Продължавайте — промърмори.

Джени Марш направи опит да запази самообладание, изправи рамене и каза:

— Чувала съм, че понякога, макар и рядко, могат да се намерят и нерегистрирани органи…

Свикнал да изтръгва признания от заподозрени и случайни свидетели на престъпления, той умееше да долавя неизказаното.

— Нима искате да кажете, че в тази страна съществува черен пазар на човешки органи? — попита.

— Да — рязко кимна тя. — Но не сте го научили от мен. Ако кажете някъде, че съм говорила с вас на подобна тема, аз категорично ще отрека! — Очите й се замъглиха, страхът изтри зелените точици от кафявите ириси.

А Кроукър си даде сметка, че дясната му ръка всеки момент ще разкъса облегалката на близкия диван. В съзнанието му изплува главата на Соня в хладилника, изложена като на витрина. Но какво е станало с вътрешните й органи, къде са ги скрили близнаците Бонита? Това, което двамата с Бени бяха обсъждали като вероятност, изведнъж придоби реални измерения. Тялото му се разтърси от силна конвулсия, отново изпита чувството, че е уязвим и безпомощен.

— Кой се занимава с това?

— Доколкото сме осведомени, с нелегален трафик на органи се занимават предимно араби, китайци и пакистанци.

— А също и южноамериканци — добави той. — Чувал съм, че изкарват немалко пари от търговията с органите на изчезналите си врагове — дисиденти, бунтовници, водачи на политически партии…

— Аз също — кимна Джени.

— А как стоят нещата тук?

Тя само сви рамене.

Кроукър нямаше намерение да отслабва натиска. Трябваше да разбере дали братята Бонита действително са прехвърлили дейността си по набиране на органи на територията на Щатите.

— Не знаете, или не искате да ми кажете? — попита настоятелно.

— Не зная.

— Все някой трябва да знае — изгледа я продължително той. — Я ми кажете, познавате ли някой колега от вашите кръгове, който е достатъчно корумпиран, за да изкупува подобни органи?

— Познавам само достойни и високоетични колеги.

— Помислете все пак — настоя Кроукър.

Джени се огледа така, сякаш се опасяваше, че някои може да ги чуе. После му направи знак да я последва. Излязоха от стаята за почивка и тръгнаха по коридора, който водеше в обратна посока на отделението за спешна хемодиализа. След няколко крачки стигнаха широка остъклена врата, надписът над която гласеше:

ВНИМАНИЕ: ОПЕРАЦИОНЕН ЦЕНТЪР

Тя я отвори, влезе в най-близкото помещение и включи осветлението. Озоваха се в неголяма операционна. До една от стените проблясваше машина от стомана и порцелан, която имаше размерите на малко писалище. Беше на крачета, с продълговата форма, от едната й страна излизаха гъвкави маркучи, а ръбовете й бяха покрити с пресован каучук. Джени пристъпи към нея, докосна гладката повърхност и каза:

— Това е перфузионен апарат. С негова помощ се съхраняват бъбреците до момента на трансплантацията.

Кроукър огледа машината, но не откри нищо необичайно. Апарат като апарат, един от многобройните лъскави сандъци, които се намират в операционните. С необяснимо за лаика действие, но нищо повече.

— Нека си представим една хипотетична ситуация — продължи Джени. — На магистралата става тежка катастрофа, има убити. В днешно време това се случва толкова често, че труповете рядко стигат до болницата. Съдебният лекар ги задържа до идентифицирането, след което ги предава директно на погребалните агенции. — Вдигна ръка и прибра някакво невидимо косъмче зад ухото си: — А сега да допуснем, че въпросният съдебен лекар е лишен от морални задръжки. Има дългове, или пък просто иска да спечели малко пари. Във всеки случай работи за себе си… Как постъпва той? Охлажда коремната кухина на трупа до 32 градуса по Целзий и по този начин го съхранява до момента на включването му към перфузионния апарат. След което запълва кухината с разтвора на Белцер. Не забравяйте, че при бъбреците той има на свое разположение цели 72 часа… По всяка вероятност клиентите са осигурени предварително и чакат реда си. Следващата му работа е да извърши антигенна проба. Това му отнема някъде между шест и осем часа. И, бинго!… Сравнява данните на съответния бъбрек с показателите на евентуалния клиент и го продава. Просто и лесно. Никой нищо не подозира, тъй като жертвите на пътнотранспортни произшествия най-често са така обезобразени, че хирургическата намеса на съдебния лекар остава незабелязана за хората от погребалните бюра, които обработват труповете.

— Хипотетичен ли е този сценарий, или типичен? — погледна я Кроукър.

— Мога да кажа само, че се е случвало — мрачно отвърна Джени.

— Дотук добре — кимна той. — Но какво става по-нататък? Купувачът на бъбрека, който и да е той, едва ли идва тук с молба да му го пришиете, нали?

— Не, разбира се — отвърна тя, дългите й пръсти неспокойно пригладиха престилката. — Но извън болниците има достатъчно хора, които биха се наели да го сторят…

— Хора, които притежават вашата специална подготовка?

Лицето й потъмня още повече.

— Ще останете изненадан, ако ви опиша една операция по присаждане на бъбрек — въздъхна лекарката. — Тя е толкова лесна и елементарна, че може да бъде направена в почти всяка частна клиника, а дори и в клинична лаборатория… За нея са необходими всичко на всичко три компетентни лица: хирург, анестезиолог и операционна сестра…

— С други думи, това се случва на практика, така ли? — изпитателно я погледна Кроукър.

— Сам си правете заключенията — тихо отвърна Джени.

— Защо ми разказахте всичко това? — продължи натиска той. — Да речем, че намеря съответния бъбрек… Какво ще стане тогава? Няма ли да откажете да го трансплантирате на Рейчъл, дори да сте убедена, че това ще спаси живота й?

— Не зная — въздъхна доктор Марш и уморено разтърка слепоочията си. — Вече споменах, че трябва да съм луда, за да говоря за всичките тези неща… — Очите й бавно се извърнаха към безупречно бялата операционна маса, блеснала под ярката светлина. — Може би стана така, защото сте полицай… В определени ситуации ченгетата са като свещениците, човек иска да им се изповяда…

— Но вие не сте прегрешили с нищо…

Тя се обърна към него, в зелените й очи се появи пронизителен блясък.

— Така е… Но в случая с Рейчъл явно съм готова и на това…

— И сте уплашена.

— Повече, отколкото можете да си представите.

— Утре ви каня на вечеря — рече той. Трябваше му време, за да научи нещо повече за нелегалната търговия с органи на територията на Щатите. Може би наистина ще се окаже, че в нея са замесени братята Антонио и Хектор. А и младата жена срещу него предлагаше надежда… Един тънък светъл лъч в мрака. Ами ако познава някого, който е в състояние да достави здрав бъбрек за Рейчъл, независимо дали е регистриран или не?… Набирането на органи от жертви на пътнотранспортни произшествия няма нищо общо с това, което вършеха близнаците. Но все пак… Мисълта, че трябва да вземе незабавно решение, го плашеше не по-малко от Джени. — Сега ще отведа сестра си, а утре отново ще поговорим…

— Заета съм.

— Не сте — поклати глава. — Позволих си да хвърля едно око на дежурствата ви, дневникът е на масата в стаята на сестрите… Утре се освобождавате в осем.

В хладния й поглед се четеше одобрение.

— А откъде знаете, че нямам среща?

— Имате ли?

Очите й се отместиха, гласът й уморено прозвуча:

— Всъщност това е без значение. Не виждам за какво можем да говорим…

— И така да е — усмихна се Кроукър. — Тогава просто ще вечеряме заедно. Приемете го като жест на благодарност от името на Рейчъл. Сторили сте толкова много за нея и тя… всъщност ние, сме ви много признателни…

— Не става — поклати глава Джени. — Имам правило да не се сближавам с роднините на своите пациенти.

— Съвсем мъдро правило — кимна той и отново се усмихна: — Но понякога става така, че ни се иска да пратим всяка предпазливост по дяволите, нали?

— А вие, господин Кроукър, без съмнение твърдите, че случаят е точно такъв…

— Лю — меко я поправи, после кимна: — Да, твърдя точно това. Колко случая като този с Рейчъл сте имали в своята практика?

— Нито един.

Отговорът дойде без никакво колебание и това несъмнено беше точка в полза на Кроукър.

— Добре — кимна той. — Тогава нека забравим правилата и пратим по дяволите всички предразсъдъци!

Очите й изпитателно се взряха в лицето му, главата й колебливо кимна.

— Страхотно! Ще мина да ви взема оттук.

На устните й се появи бледа усмивка.

— Защо продължавам да мисля, че ще съжалявам за всичко това? — тихо попита тя.

— Защото сте човек, който спазва правилата.

Усмивката й стана по-широка, в гласа й се долови лека ирония:

— Страхотно е да получаваш отговор на всичките си въпроси, не мислите ли?