Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (1)

Пролог

— Тази нощ сънувах — каза Хектор Бонита. — Затварям очи и…

— Не започвай пак, за Бога! — прекъсна го Антонио Бонита. — Зная всичките ти сънища наизуст!

— Този не си го чувал, защото е нов…

Настъпи кратка пауза, тишината се нарушаваше единствено от мелодичния припев „Мопити Моуп“ на състава „Бостоунс“, който долиташе от мощните тонколони. Идеята да пускат музика на полузабравени американски групи от петдесетте принадлежеше на Хектор. Самият Антонио предпочиташе пламенните ритми на афро-кубинския джаз, но хлапаците в Саут Бийч очевидно нямаха отношение към тази музика. Толкова по-зле за тях. Но той беше достатъчно честен да признае, че изборът на брат му беше правилен и „Боунярд“ само печелеше от този вид музика.

Клубът им винаги беше препълнен. В началото Антонио беше доста скептичен — идеята на Хектор му се стори твърде налудничава. Толкова налудничава, че проработи моментално и с лекота. Разбира се, никой не подозираше, че притежават този клуб. Но скрити в дълбока сянка, двамата прибираха добри пари. От момента, в който стъпиха на американска земя, те се подчиняваха на едно-единствено правило: целият им бизнес — от основната компания за преработка на полезни изкопаеми и индустриална химия, през няколкото малки вносно-износни фирми, до новия холдинг в областта на развлекателния бизнес (който освен „Боунярд“ притежаваше още няколко заведения във Флорида), да бъде абсолютно законен. В Южна Америка беше различно, там големите пари се правеха с подкупи и корупция както от старите и известни фамилии, така и от държавните чиновници. Представителите на едрия бизнес бяха в близки отношения с държавния апарат, познаваха се лично както с политиците, така и с висшите правителствени служители. Това им даваше възможност да усещат всичко, което можеше да им донесе пари, включително корупцията на най-високо ниво.

— Имам лошо предчувствие и не искам да слушам за новия ти сън! — промърмори Антонио и се огледа с убеждението, че Пи Ти Барнъм сериозно е подценил потенциала на своя пазар. Защото всяка минута се раждаха ни повече, ни по-малко от десет хиляди нови балами!

Когато се гледаха очи в очи, сякаш всеки от тях се беше изправил пред огледалото и си казваше: „Това е брат ми, но в същото време това съм и аз.“ Хектор и Антонио бяха близнаци, приличаха си като две капки вода. Дори очите им светеха с един и същ кехлибарен блясък.

— Лошо предчувствие, значи… — рече Хектор и изведнъж заприлича на гладна лисица, озовала се в курник.

Високи и стройни, двамата притежаваха особена хубост. Косите им — гъсти и къдрави, имаха медночервеникав цвят, лицата им бяха с остри, но правилни черти. Те бяха наследство от майка им, но мистичното им изражение идваше от друго място, извън кръга на семейството. Излъчваха силно и тайнствено, почти магнетично привличане. Бяха спокойни и властни, от тях струеше огромна жизненост. Енергията, която се съдържа в течния живак… Бяха от онзи вид хищници, които докопват плячката, без да се нуждаят от много движения.

Хектор се заслуша в следващата мелодия — „Хонконг Джели Уонг“ на „Роялтоунс“, после въздъхна и каза:

— Този сън е важен. Злокобен или не, ние трябва да поговорим за него… — Братята бяха облечени в сиво, наподобяващо вътрешността на мидена черупка: ризи с къс ръкав, тясно прилепнали панталони в стил шейсетте и обувки „Кедбъри“ с тънки подметки, които носеха без чорапи. И двамата ненавиждаха чорапите.

Антонио се намръщи и замълча. Знаеше, че този миг е неизбежен.

— Сънувах, че съм един изключително набожен евреин — започна брат му. — И като такъв се събуждам и съм току-що роден… Разбираш ли? Това беше по-скоро видение свише… — Широко разперените му ръце очертаха кръг: — И според това видение Месията ще се появи в неделя. Добра вест, нали?

Лошото беше, че в неделя се падаше финалът за националната купа по бейзбол…

Спогледаха се, после избухнаха в смях. Дори в този миг, напълно спокойни и отпуснати, те бяха смайващо еднакви като огледални образи. И наистина никой не би могъл да ги различи. Освен ако не знае предварително, че единият обича стари рокове, а другият предпочита афро-кубински джаз.

— Днес разговарях с Ваймарчето — съобщи Хектор. Имаше предвид сенатора Вайман.

— Казах ти да не го правиш — намръщи се Антонио. — Още е рано.

— Иска да ме води на лов във Вирджиния.

— Страхотно!

— Големите фирми в щата май са на път да го убедят колко важен за тях е нашият внос на литий и мед…

— Втори мандат — кимна Антонио. — Най-важното нещо в живота на американския политик…

Спогледаха се с усмивка.

— Аз искам да отида на лов във Вирджиния! — капризно изрече Хектор.

— Още не — заяви брат му и здраво стисна ръката му, забелязал добре изражението на лицето му. На своето лице. — Зная колко си падаш по лова…

— И двамата си падаме по лова, драги — промърмори с притворени клепачи той. — Но тук става въпрос за един доста по-различен лов… — Сенаторът Вайман беше забравен.

Кехлибарените очи на Антонио блеснаха.

— Зная, че умираш от желание да забиеш скалпела със собствената си ръка!

— Мразя го — призна Хектор. — Той е отвратително арогантен!

— Но притежава това, към което се стремим. — Paciencia… Търпение. — Много скоро всичко ще бъде наше. Знаеш, че имаме план, при това отличен…

— Ако бяхме в Асунсион, ръцете ми отдавна да са почервенели от кръвта му!

— Но не сме! Издигнахме се в този живот, влязохме в А група… Което означава, че ни наблюдават под лупа!

— Цивилизация! — направи гримаса Хектор. — Повръща ми се от нея!

Антонио замълча и насочи вниманието си към една изрусена жена на около шестдесет години, която се придвижваше на летни кънки по тротоара. Беше облечена в къса червена рокличка с широки презрамки, под които се виждаше горнището на бански костюм. Отдолу носеше доста поизносени шорти. Точно когато минаваше покрай прозореца, насреща й изскочи някакъв дребен мургав тип, блъсна я, грабна чантичката й и побягна. Жената зяпна от изненада, разпери ръце и се просна по гръб.

Близнаците веднага скочиха и се втурнаха към вратата, действайки в абсолютен синхрон. Хектор се понесе след мургавия със смайваща бързина. Движеше се като пантера, беше в състояние да пробяга петстотин метра като професионален спринтьор, без дори да се изпоти. Настигна крадеца малко след пресечката и стовари отворена длан в долната част на гърба му.

Още крачка-две и разперените пръсти се впиха в дрехата на крадеца, тялото му рязко се завъртя. В продължение на цяла секунда, агонизиращо дълга, мургавият тип остана втренчен в кехлибарените очи на Хектор. Никой не би могъл да каже какво точно е видял в тях, но той зяпна и неволно отстъпи в стремежа си да се предпази от насочените към лицето му пръсти. После Хектор, очевидно променил намеренията си в последния миг, стовари ръба на дланта си в слепоочието му. Ударът беше нанесен с такава сила, че онзи литна във въздуха, а от устата му излетя сподавен вик — нещо като квичене на помияр, на който са настъпили лапата. После главата му се блъсна в бетонната стена отзад, тътенът беше смразяващ. Тялото му се свлече на тротоара в безформена купчина. Хектор се наведе и вдигна чантичката на възрастната жена с кънките, изгубил всякакъв интерес към крадеца.

Завари Антонио приведен над падналата жена. Беше я преместил до остъклената витрина на клуба. Десният й крак беше изпънат напред, без видими поражения. Не така стояха нещата с левия, неестествено прегънат в коляното.

— Наред ли е всичко? — попита Хектор.

— Само черните камъни знаят — промърмори брат му. Дланта му притискаше лявото бедро на възрастната жена, пръстите внимателно опипваха мускулите. Опряла глава на стъклото, тя беше затворила очи и дишаше тежко.

— Имам нужда от помощта ти — рече Антонио.

Хектор се наведе и покри с длан извитото коляно на жената. Когато погледите на двамата братя се срещнаха, някаква странна искра пробяга между тях. Нещо като снопче енергия с неизвестен произход, което проблесна и бързо изчезна…

Миг по-късно жената въздъхна и отвори очи. Бях сиви и огромни, сякаш изпълнени със спомени за по-добри времена. Хектор изчака да се спрат върху лицето му и рече:

— Ето чантичката ви. Мисля, че съдържанието й е непокътнато…

Усмивката му беше топла и сърдечна, устните на жената неволно й отговориха.

— По-добре ли сте вече? — попита Антонио.

— О, да, много по-добре — отвърна тя и направи опит да стане. Близнаците й помогнаха. Жената ги погледна и на лицето й се изписа удивление. — Болката изчезна! Не усещам абсолютно нищо!

— В нашия край имаме една поговорка — подаде й чантичката Хектор: — „При изгрев-слънце нощта се превръща в бледа сянка…“

— На разсъмване — поправи го брат му.

— Добре де, на разсъмване… — усмихна се той.

Жената продължаваше да мести поглед от единия на другия.

— Escuchame, senora — рече Антонио и направи гостоприемен жест: — Заповядайте вътре да пийнете нещо. Sientase. За отпускане на нервите…

— Много мило от ваша страна — отвърна тя и позволи да бъде отведена в „Боунярд“, където я настаниха на удобен диван. — И двамата постъпихте като добрите самаряни!

Хектор тръгна към бара да поръча чаша мляко, а до ушите му достигнаха думите на изрусената жена, предназначени за Антонио:

— Хора като вас ме карат отново да вярвам в човечността…

— Bueno, senora… Просто се озовахме там, където трябва, точно навреме… Това си е просто късмет.

Миг по-късно брат му също се изправи пред бара. Над излъскания до блясък меден тезгях се извиваха тънки струйки пара.

— Нашата свята майка знае, че винаги бихме могли да бъдем такива — рече Хектор.

— Ако пожелаем — кимна той и облегна лакти на бара. Изглеждаше отпуснат и спокоен, като сит крокодил, задрямал под лъчите на следобедното слънце.

Хектор проследи с очи сервитьорката, която отнесе на възрастната жена чаша горещо мляко с шоколад и купичка бишкоти с бадеми.

— А защо да пожелаваме такова нещо? — промърмори.

— Нашата свята майка не може да знае — въздъхна Антонио. — Нито пък аз…

— Всичко това ми напомня как бях прегазен — обади се брат му иззад облачето бяла пара, което се плъзна между тях.

— Пак преувеличаваш — отвърна с лек укор в гласа той. — Под колелата попадна само ръката ти…

— Но това не ти попречи да изхвърлиш шофьора от мястото му, нали?

— Длъжен бях. Той прояви небрежност по отношение на брат ми. Освен това почувствах болката, която изпита, и това силно ме разгневи…

— Силно те разгневи, точно така — кимна Хектор и в гласа му прозвуча нещо като завист. Странно, но в този момент той изглеждаше доста по-развълнуван отпреди малко, когато блъсна главата на джебчията в стената. Сякаш се вслушваше в някаква скрита вибрация на душата си. — Ти хвана главата му и я стисна здраво…

— А ти се втренчи в очите му.

— Това беше най-прекрасният миг — призна той. — Мигът, в който призовавахме черните камъни…

Антонио отпи глътка от ароматното еспресо, посипано с канела и шоколад, и изрече с въздишка:

— Стисках го наистина здраво, докато от носа и устата му шурна кръвта.

— От ушите му също — замечтано добави Хектор. — Приличаше на жестоко пришпорен кон…

— Помниш най-хубавото — рече Антонио.

— Разбира се, че го помня — кимна брат му, буквално усетил с небцето си отминалото удоволствие. — После се прибрахме у дома и както си бяхме с окървавените дрехи, скочихме в басейна.

— И се държахме за ръце…

— Да, бяхме странно възбудени, преливахме от енергия и крещяхме… — притвори очи Хектор. — А Дона излезе да види какво става…

— Точно на рождения й ден, perfecto… — измърка другият и облиза устни с език. — Видя цвета на водата в басейна и реши, че сме го напълнили с розово шампанско…

— Веднъж направихме точно това, помниш ли?

— Да. Беше шокиращо…

— Но не толкова, колкото в случая, за който говорим.

— Имаш право. Дона изписка, смъкна халата си и скочи в кървавата вода при нас…

— Помня много добре — подсмръкна Хектор. — Твърдото й загоряло тяло цопна в кръвта, а ние примирахме от смях…

— Така беше, братко — усмихна се Антонио. — Всичко вървеше по мед и масло… La vida es muy buena. Животът е прекрасен, особено за нас…

В този момент брат му, който гледаше през широката витрина по посока на Линкълн Роуд, напрегнато прошепна:

— Виждам го!

— Отива ли си? — попита Антонио, без да извръща глава.

— Точно според предвижданията — тихо отвърна той. — Получил си точна информация…

— Той е опасен.

— И други са опасни.

Кехлибарените очи на Антонио светнаха, сякаш току-що се беше пробудил от дълбок сън.

— От това бачкане ще затъпеем — изръмжа. — Трябва ни и малко игра…

— Madre de mentiras — въздъхна Хектор. — Започнеш ли да говориш с недомлъвки, веднага усещам, че нещо на тоя свят не е наред…

— И аз мисля така — засмя се той.

После близнаците се измъкнаха от „Боунярд“ безшумно като призраци.

 

 

Пъхнал в джоба си дискетата с отмъкнатата от компютъра на „Боунярд“ информация, Робин Гарнър спокойно крачеше по тротоара на Линкълн Роуд. Той беше агент на ФБР, който се беше промъкнал в сферата на влияние на братята Бонита с онова изключително внимание, с което космическата сонда би докоснала могъщото магнитно поле на непозната звезда. Това стана преди осемнадесет месеца. Проникването се осъществи трудно, с цената на огромни рискове. След това започна чакането — точно според инструкциите. Чакаше с търпението на паяк, изплел своята тънка, но здрава мрежа. „Няма да предприемаш абсолютно нищо — беше го предупредил ръководителят на операцията, носещ кодовото име Дресьора. — Така братята Бонита не могат да заподозрат каквото и да било. Чакаш и наблюдаваш, това е всичко.“

Гарнър го биваше в наблюдението. На това го бяха научили в Специалния отдел за борба с картелите (СОБК). Това беше една полулегална структура на Министерството на правосъдието, създадена след рязкото интернационализиране на престъпната дейност както в Америка, така и в целия свят. Този факт беше установен от редица задълбочени правителствени проучвания, довели до категоричен извод: експортът на незаконна дейност е резултат от промяната в световния икономически и политически ред и носи пряка заплаха за Съединените щати. Бързият и сравнително лесен достъп до информация от всякакъв вид води до тясно преплитане на дейността на отделните правителства и много престъпни организации, които са агресивни и притежават отлично изградени структури. Всичко това не беше от особено значение за Гарнър. Той беше доволен от службата си в СОБК, тъй като тя му даваше възможност да се потопи дълбоко в работата, която обичаше…

И тъй, агентът чакаше и наблюдаваше. Превърна се в паяк, точно като братята Бонита. Никак не му беше трудно да го стори. Цял живот се беше занимавал точно с това — проникване и маскировка. От най-ранна възраст се беше научил да прикрива истинската си същност. Беше на дванадесет години, когато откри, че е различен от другите момчета. И стигна до извода, че най-благоразумното поведение е изчакването. Две години по-късно, след като благодарение на случаен инцидент се увери в хомосексуалните си наклонности, вече беше сигурен, че ще трябва да се научи на още по-голямо търпение. Родителите му не бяха хора, които биха приели различен начин на живот, а той самият не притежаваше достатъчно кураж да обяви открито своите наклонности и да остави нещата на естествения им ход. По онова време семейството беше важно за него. Далеч по-важно от сексуалните му предпочитания. Сигурно е изглеждал страхливец в очите на много хора, но беше безсилен да промени каквото и да било.

Да си хомосексуалист тук, на Юг, означава да имаш редица предимства. Първото от тях беше, че можеше да се смеси с тълпата. По тези курорти, ако не си педераст или бисексуален, е невъзможно да се интегрираш. От друга страна, подчертано мъжествените братя Бонита трудно биха приели факта, че един педераст може да представлява заплаха за тях. Годините, които Гарнър беше прекарал под прикритие в собственото си семейство, го бяха научили да долавя онези особени вибрации на човешкото поведение, за които другите дори не подозираха. Тази дарба се оказа особено полезна в лабиринта от канцеларии зад „Боунярд“, където той работеше по десет часа на ден още от откриването на клуба. Именно особената настройка по отношение на тези вибрации му помогна да изпълни успешно поставената задача.

Гарнър се чувстваше най-зле сред хора с нормални наклонности. Безпомощен и немощен. И затова страшно много му се искаше да промени нещата. Каква по-добра промяна от това да предаде братята Бонита в ръцете на правосъдието? Няма значение, че лаврите ще бъдат обрани от други. Скрит дълбоко в тъмната си вашингтонска дупка, той щеше да получи своето удовлетворение.

Бавно и незабележимо, с безкрайно търпение събираше онези дребни късчета от мозайката, които очертаваха мащабите на незаконната дейност на Бонита и които можеше да идентифицира единствено той. За останалите те бяха подозрителни, но нищо повече. Сега вече, напипал слабото място в защитата на братята (малко неочаквано дори за човек като него), беше в състояние да ги тикне в кошарата, докато са живи. При условие, че успее да предаде събраната информация на Дресьора, който чакаше в квартирата за явки, търпелив по свой начин…

Гарнър тръгна по тясна странична уличка, която смърдеше на урина и развалена риба. Извади ключ и отвори задната врата на Белия дом. Клубът, в който се събираха хомосексуалистите, се помещаваше в строен през четиридесетте години и отдавна изоставен кинотеатър, носеше името на руската Дума, а не — както можеше да се предположи — на резиденцията на американския президент.

Всъщност не знаеше какво да мисли за своя Дресьор. Имаше му пълно доверие, разбира се. Но едновременно с това при контакт с него лъсваха всичките недостатъци на сексуалните му предпочитания.

„Те не ти се доверяват напълно — Дресьора неизменно започваше кратките им разговори с тези обезпокоителни думи. — Да, зная, че те притискам повече от агентите с нормални наклонности. Но това е така, защото когато става въпрос за теб, аз също съм подложен на по-силен натиск…“

Въпреки това Гарнър се ползваше с достатъчно доверие, за да го внедрят в сферата на влияние на Бонита. Това беше един от парадоксите на федералната бюрокрация, постоянен и вечен като живота.

След като постъпи на работа в СОБК, в структурите на този отдел настъпи хаос. Основната част от информацията си събираше от клюките, които чуваше из разни служебни барчета, от невключените в дневния ред въпроси, които се обсъждат по време на заседанията на всяко правителствено учреждение. Спокойно би могъл да не обръща внимание на тези, общо взето, незначителни клюки и слухове, които са нещо нормално за бюрократичната параноя на всяка по-голяма институция. Но в паузите за почивка, в очакване на поредната неясна задача той получаваше възможност да даде свобода на предчувствията и инстинкта си, да се вслуша във вибрациите на взетите някъде горе решения, да им позволи да се превърнат в барабанен тътен, който никой не би могъл да пропусне. В това нямаше нищо сигурно, разбира се. Догадки и предположения, базиращи се на устни, никъде недокументирани реплики: промяна на директивите тук, разместване на персонала там, съкращение на екипите някъде из Югоизточна Азия, увеличение на щата в Латинска Америка… Такова беше състоянието на нещата допреди три години, когато за директор на СОБК беше назначен Сполдинг Гън. Почти веднага след това слуховете и клюките потънаха в забрава, а онези, които ги събираха и анализираха, получиха възможност да се занимават с по-актуални, по-конкретни и далеч по-интересни неща…

Гарнър не би могъл да каже какво означаваше всичко това. За него промяната бе съвсем конкретна: преди година и половина получи заповед да проникне в империята на братята Бонита. Дресьорът лаконично му обясни, че задачата е от първостепенна важност. Защо братята Бонита изведнъж изскочиха на първо място в списъка на враговете на СОБК? Допреди седмица той нямаше отговор на този въпрос, а и не беше негова работа… От Гарнър се искаше само едно: да увие ръка в националното знаме, да я сложи на сърцето си и да бъде доблестен войник на правителството. Което означаваше да изпълнява заповеди и да върви напред, до победния край…

Пое предпазливо по пустите и неосветени коридори, които излъчваха миризма на отминали времена и скорошен секс. Нощните оргии, които ставаха тук и които често продължаваха чак до зори, изпълваха душата му с недоумение. Педерастите, подобно на религиозните фанатици, се деляха на най-различни секти. Отдавна, преди много години, Гарнър беше взел решението да пробие в тъй наречения „нормален“ свят, въпреки че беше хомосексуалист. За тази цел обаче беше необходимо отношение, което повечето от обитателите на тази сграда намираха за отвратително. Името си клубът беше получил неслучайно, то беше нещо като обща политическа декларация. Нова територия, нещо като Русия — далечна и чужда на начина на живот, утвърден в Съединените щати. Да живее ООН на педерастите!

Стигна старото разнебитено стълбище в дъното на приземния етаж, заобиколи дългия бар и уверено пое нагоре.

Въпреки желанието си Гарнър не можеше да играе ролята на безстрашния боец, устремил се в атака срещу врага. Просто защото използваше мозъка си, при това добре. Бедата беше там, че понякога се виждаше в ролята на заряда, който изпълва артилерийския снаряд. Добър за предназначението си, но обречен да бъде похарчен. Ако настоящата му мисия се окаже самоубийствена, на тях няма да им мигне окото, да не говорим за някакви угризения на съвестта. Беше убеден, че сегашният му „дресьор“ ще забрави за неговото съществуване в момента, в който обърне гръб на пресния му гроб…

Това бяха мрачни мисли, особено в края на една сложна и продължителна тайна мисия. Но едно е да събираш доказателства срещу организаторите на умно изградена мрежа за контрабанда на наркотици, скрита зад напълно законен бизнес, а съвсем друго — когато тези организатори се наричат Хектор и Антонио Бонита. Те нямаха никаква представа колко опасни са братята Бонита. Близнаците бяха истински фанатици на темата секретност, сигурна и жестока смърт очакваше всеки, които се опита да разгадае тайните им.

Прогони мрачните мисли от главата си и изкачи оставащите няколко стъпала до горния етаж. Това състояние му беше познато — то неизменно се появяваше в края на поредната мисия, когато нервите са опънати до скъсване, а опасността е нараснала до краен предел. Запазването на спокойствие в миг като този е едно от най-ценните качества на всеки добър агент.

Наближаваше мястото на срещата. Краят на най-важната и най-успешната мисия в кариерата му вече се виждаше. Не можеше да се отърве от приятното предчувствие, че най-сетне Дресьорът на неговия Дресьор ще бъде принуден да признае заслугите му… И че след този триумф неговият Дресьор най-сетне ще престане да започва инструктажите си с противното: „Те не ти се доверяват напълно!…“

Дресьорът на Гарнър смяташе, че организирането на тайните явки в сграда, от която му се повръща, е някаква мрачна ирония на съдбата. Но той не можеше да си позволи да показва обида просто защото виждаше логиката на подобен ход. Когато си в Рим… Не помнеше старата поговорка, но логиката й беше желязна.

Влезе във вътрешното помещение, без да чука, точно според уговорката. Това беше нещо като салон, от който се влизаше в гримьорните. Някога те са били използвани от звезди на водевила, които са развличали публиката между прожекциите. На старата дървена маса до вратата беше поставена една неработеща имитация на лампа в стил „Тифани“, изсъхнал картонен блотер и купчина стари списания „Пийпъл“. През боядисаните с боя стъкла на закованите от години прозорци проникваше оскъдна светлина.

Гарнър пристъпи към масата и преброи списанията в купчината. Бяха седем, залепени едно за друго. Това означаваше, че Дресьора е в съседното помещение и всичко е наред. В задълженията на Дресьора влизаше да се грижи за сигурността на явките, за проверката на подстъпите към тях, за живота на агентите си…

Отвори следващата врата и потъна в абсолютен мрак. Направи три крачки напред, стъпи на нещо хлъзгаво и едва не падна. Подкрепи го една здрава ръка.

— Внимавай, можеш да се нараниш!

— Благодаря — механично отвърна, после изведнъж замръзна. Каква беше тази миризма?

— Какъв срам — продължи гласът. — Но ние вече не ти вярваме…

— Какво? — Гарнър извърна глава толкова рязко, че прешлените му пропукаха.

— Срамно е наистина — обади се друг глас, почти идентичен с първия. — Още повече, че те харесвахме…

Това не беше миризма, а направо воня. Щракна фенерче, Гарнър неволно примигна.

— Madre de mentiras, виж какво си настъпил!

Той погледна надолу и се стъписа. На пода имаше окървавени човешки вътрешности, червата образуваха почти съвършен кръг.

— Muy hermosa — обади се вторият глас. — Много красиво.

Очите на Гарнър, сякаш хипнотизирани, следваха лъча на фенерчето, който бавно се плъзгаше по тясното помещение. Позна лицето на Дресьора и неволно простена. Само лицето, нищо друго… Понечи да се извърне, но една желязна ръка го стисна за врата и той бе принуден да се приближи. Главата сякаш плуваше в кадифения мрак, обхваната от трепкащата светлина на фенерчето. Изглеждаше свръхестествено, като видение от кошмар.

После помещението се обля в ярка светлина. Агентът примижа като елен под блясъка на автомобилни фарове. Леко извърна глава и видя четири фотографски прожектора на поставки, които заляха окървавената стая с нереално сияние.

— Fantastico! — извика Хектор Бонита. — Que dulce! — Колко сладко!

Преодолял първоначалния шок, Гарнър разбра, че надежда няма.

— Оттук, сеньор, рог favor.

Усети силен тласък в гърба. Зад него беше Антонио Бонита. „Те знаят всичко — помисли той. — Но как са успели? Кой ме е предал?“

Нямаше време да търси отговор на тези тревожни въпроси. По стените на някога уютната гримьорна бяха изрисувани кървави знаци. Без съмнение с кръвта на Дресьора, рече си Гарнър и неволно се загледа в странните, някак познати символи. Бяха три: кръг, съдържащ в себе си триъгълник; яркочервено и заплашително на вид петно във вътрешността на квадрат; кръст с три концентрични кръга. Не знаеше какво означават тези знаци, но душата му потръпна от ужас. Усети се, че се е изправил пред смъртна опасност, могъща и примитивна.

А от двете му страни стояха близнаците Бонита. Високи и стройни, кехлибарените им очи отразяваха отвратителната гледка, която се разкриваше под ярката светлина на прожекторите. Стояха напълно неподвижно, но Гарнър усети как целият настръхва от концентрираната енергия, излъчваща се от телата им.

— Ти ни измами — разочаровано изрече Хектор.

— Ти ни предаде — добави като ехо Антонио, без да отслабва желязната си хватка.

— Не съм ви предал — рече Гарнър, обхванат от глупавото и абсолютно безнадеждно желание да се оправдае.

После погледът му беше привлечен от блясъка на скалпела, появил се в ръката на Хектор.

— Не съм давал невярна информация за вас — добави той и изведнъж си даде сметка, че не се намира в съда, а в камера за екзекуции.

— Не си ли? — На лицето на Хектор се появи вълча усмивка. — А какво възнамеряваше да споделиш с дресьора си по време на тази среща?

Антонио грубо го завъртя към себе си и започна да му нанася удари. Точни и добре насочени удари, в резултат на които компрометиращата дискета скоро изтропа на пода.

Сгърчен на хлъзгавите дъски, Гарнър усети вкуса на собствената си кръв. Главата му се люшкаше от непоносимата болка, дишането му беше накъсано. Загрети от прожекторите, човешките вътрешности до него излъчваха отвратителна миризма, сякаш бяха призраци от току-що разкопан гроб.

Антонио вдигна дискетата.

— Тук се съдържат всички отговори — рече. Гласът му беше ясен и звънлив, като на обществен обвинител в съда. — Имена, адреси, факти и прочие, и прочие… Сляп ли си, че не ги виждаш?

— Ние знаем какво се готвеше да направиш с тази изключително гореща информация — заяви Хектор и насочи скалпела към отрязаната глава на Дресьора: — От него получихме и потвърждение…

„Къде ли е останалата част от тялото му?“ — кой знае защо се запита Гарнър.

— Без да прибягваме до кръстосан разпит — иронично добави Антонио. — И без потвърждение от независими източници…

— Щяхме да получим доживотни присъди, без право на обжалване — рече Хектор и клекна пред падналия Гарнър.

Брат му стори същото, подметките на меките му мокасини изскърцаха.

— Като най-обикновени престъпници — прошепна в ухото на Гарнър той.

Хектор вероятно го чу, защото побърза да добави:

— Ще слушаш мен, между нас двамата няма нищо общо…

Агентът почувства как се изпотява и започна да се моли.

— Хей, Хектор — обади се Антонио. — Тоя започва да вони!

Хектор изпъна врат, ноздрите му потрепнаха.

— Madre de mentiras, прав си! — сбърчи нос той. — Но тази воня не ми харесва!

— Не е като кръвта! — съгласи се Антонио. — Нито пък като смъртта…

Хектор изрече нещо на непознат, странно напевен език.

В първия момент Гарнър не успя да определи какъв е той, въпреки че беше истински експерт по редките езици и диалекти. Близнакът продължи да говори и нещата бавно дойдоха на мястото си. Пред очите му се появиха жалки бордеи и задръстени от смет улички, в ушите му прозвуча кукуригане на петли и ръмжене на мършави псета. Далеч зад изумрудената стена на джунглата се виждаха модерни небостъргачи и големи промишлени предприятия… Това беше гуарани, диалектът на парагвайските индианци.

Кървавите символи на стената изведнъж придобиха нов смисъл. Обзе го паника, стомахът му болезнено се сви. Имаше известни познания за този рядък диалект и сега, когато го свърза с кървавите знаци, изведнъж разбра какво се опитват да му кажат близнаците: смъртта е приятно избавление в сравнение с това, което щеше да последва…

— Искам да разбереш това — рече Хектор и кехлибарените му очи го обляха с мрачна светлина. — Камъните… Чувал си за черните камъни, нали?

— Виждаме отговора в очите ти — обади се брат му. — Черните камъни знаят всичко.

Ръката му се стрелна напред, пръстите му се впиха в мускула на Гарнър. После, без видими усилия, той скочи на крака, повличайки и агента след себе си. Мъкнеше го през помещението, сякаш беше чувал с картофи. Едно мазно черво се закачи за обувката на Гарнър и се проточи след тях, приличаше на кученце, което не иска да върви след господаря си…

Антонио стигна насрещната стена, завъртя Гарнър и го прикова към нея. Ударът беше толкова силен, че въздухът напусна дробовете на нещастника и той започна да се свлича надолу. Антонио го задържа и го притисна към стената. Гърбът му попадна върху най-големия от трите концентрични кръга, кръстът беше точно зад раменете му. Той тръсна глава, опитвайки се да дойде на себе си.

Едва сега видя символа, изрисуван върху четвъртата стена, зад братята Бонита. Онзи, който до този момент беше зад гърба му. Две извити линии, чиито краища се съединяваха в нещо, наподобяващо око. Но такова око никога не беше виждал, тъй като то имаше две зеници. Беше странно, неестествено и плашещо. Окото на Бога, което простосмъртните могат да си представят, но им е забранено да виждат…

Хектор тръгна напред. Движенията му бяха лениви като на крокодил по пладне, острието на скалпела проблесна в ръката му.

— Сега вече всичко е инстинкт — прошепна той. — Разумът ти остана навън, в тъмната нощ…

— Предстои най-хубавото — добави в ухото му Антонио и блестящите му зъби меко щракнаха. — Ще разкрием пред теб единствения и всемогъщ Закон на Вселената: колкото по-инстинктивно действа дадено живо същество, толкова повече стават недостатъците му…

— Вземи за пример човека — добави Хектор и сбърчи нос: — Madre de mentiras!

— Недостатъците го задръстват като зловонни газове — продължаваше да шепне брат му. — Способността да разсъждава, или по-скоро манията да бъде мислещо същество, вече е унищожила онзи инстинкт, който го е създал…

— Някога — рече Хектор, продължавайки да се плъзга напред.

— Но вече не — добави Антонио.

— Comprende, senor — изправи се пред жертвата Хектор. — Това е същността на играта за нас.

Антонио се повдигна на пръсти и залепи Гарнър за стената, бедрените му мускули се стегнаха.

— Единствената игра — прошепна.

— Единственото нещо, което има значение за нас — добави с усмивка брат му, отново преминавайки на странния диалект гуарани.

— Останалото не съществува — каза Антонио. Грейналите очи на Хектор се заковаха върху лицето на Гарнър и той изкрещя. Не искаше да крещи, но не успя да се сдържи. Въздухът в малката стаичка сякаш изведнъж натежа от мощен електрически заряд, кървавите символи по стените оживяха и започнаха да пулсират. Блясъкът им затъмни дори светлината на фотографските прожектори. „Какво е това? — запита се Гарнър. — Хипноза, магия?“ Израснал и получил образованието си в света на технологическите чудеса, той беше зареден с порядъчна доза скептицизъм. При изпълнението на предишни задачи беше открил, че хаитяните действително умират от вудуистични заклинания, но това бе така просто защото те вярват в тях. Край на мистериите.

Сякаш прочел мислите му, близнакът вдигна ръка и опря два пръста встрани на шията му — там, където пулсираше сънната артерия. Гарнър неволно потръпна. Изпита чувството, че на раменете му се е настанила огромна боа удушвач, в долната част на корема му започна да пулсира панически страх от непознат вид. Страх, който нито разбираше, нито можеше да контролира.

Хектор призоваваше черните камъни.

Гарнър започна да се бори, но вече беше късно. Хватката на Антонио продължаваше да го приковава към стената, въпреки опитите му да блъска с юмруци и да рита с крака. Изведнъж го прониза мисълта, че колкото повече се съпротивлява, толкова по-голямо е удоволствието, което доставя на близнаците.

Сърцето му сякаш замръзна в гърдите. Какво ставаше с него? Сякаш нещо, което усещаше, но не можеше да идентифицира, проникваше през очните ябълки и се забиваше дълбоко в мозъка му. Изпита чувството, че гори и тялото му се разтърси от гърчове. Направи опит да отмести поглед, но не успя. Изтръпнал от ужас, той се втренчи в кехлибарените очи, които грееха насреща му. Усети как в тялото му се вселява ново присъствие, чуждо и непознато. После полетя надолу, като парашутист, който скача в плътни облаци. Изпита усещането, че самолетът, който току-що е напуснал, всъщност е собственото му тяло… То промени формата си, смали се и изчезна в същите тези плътни облаци… Въпреки всичко това продължаваше да се бори…

За тези героични усилия те бяха готови да го разцелуват. Хектор прибягна до помощта на скалпела след много, много часове. Преди това просто не беше необходимо. А удоволствието наистина беше невероятно.