Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (8)

Глава 2

— Няма да извърша убийство! — тръсна глава Кроукър. — Нито за вас, нито за когото и да било! — Едва сега си даде сметка, че офертата на Махур не е дар Божи, а сделка с Дявола.

— Разбирам — кимна адвокатът и докосна предницата на тюркоазния мустанг с онова благоговение, с което влюбеният мъж гали бедрото на своята избраница. Бяха напуснали гробището и стояха пред железния портал, който той старателно заключи. Оттук букетът свежи цветя на гроба на Тереза Маркеса Барбачена приличаше на ярко цветно петънце. — Това ваше изявление положително ще дойде като гръм от ясно небе за семейството на Аджукар Мартинес.

При споменаването на това име у бившия детектив се събудиха стари и неприятни, но все още живи спомени.

— Мартинес беше чудовище! — отсече. — Когато го спипах, той беше убил пет проститутки по особено жесток начин. Лицата им бяха обезобразени с нож, гърдите — отрязани… И всичко това, преди да им пререже гърлата…

— А вие го застреляхте — хладно го изгледа Махур.

— Точно така, застрелях го — кимна Кроукър. Вече беше престанал да се учудва на информираността на тоя тип, макар че подобни сведения можеха да се получат с цената на огромни усилия. Осъщественият контакт между двамата очевидно беше част от една мащабна операция. Тези хора не обичаха да си губят времето. — Но нека ви напомня, че натиснах спусъка при самоотбрана, тъй като онзи садист ме нападна с бръснач!

— Куршумът е отнесъл половината му глава…

— Първо прострелях коляното му — отвърна му. — Но това не го спря…

Адвокатът хвърли кутията за храна на задната седалка и попита:

— Ами случаят с Дънстън Макгриф?

— Още един психопат — въздъхна Кроукър. — Изнасилил доведената си сестра, като преди това изтръгнал сърцето й и го изял… След това изскочил на улицата и започнал да стреля по минувачите. Четирима убити, шестима ранени… Използвал е пушка тридесет и осми калибър.

Махур се облегна на калника. Безупречно излъсканата боя ослепително блестеше на слънчевата светлина.

— Един куршум в слепоочието, втори — в гърлото — продължи да демонстрира информираност той. — Изстрели, които са достойни за снайперист. Жертвата умира на място…

— Налагаше се. В противен случай щях да изгубя партньора си.

Махур кръстоса ръце пред гърдите си, изложи лицето си под топлите слънчеви лъчи, затвори очи и промърмори:

— Идва ред на Родриго Импремата.

Кроукър се подразни. Това зализано копеле го връщаше в миналото с методична последователност. При това точно в онази част от него, за която не желаеше нито да мисли, нито да си спомня.

— Какво е това? — изръмжа. — Опис на бельото, изпратено за пране?

— Обикновен списък на хората, които сте убили — отвърна му. — Ако информацията ми е точна, дон Родриго е бил кръстник на картела Барио, който години наред е зареждал с кокаин Ню Йорк… По непотвърдени сведения именно той е заповядал убийството на вашия баща. Поправете ме, ако греша…

— Не грешите — въздъхна Кроукър и зачака. Беше убеден, че адвокатът разполага с информация и за доброволното му сътрудничество с федералните власти.

Махур доволно кимна с глава.

— Високо ценя вашата откровеност, сър — измърка той. — В днешния свят на престъпно лицемерие и нагли лъжи подобно нещо наистина е рядкост… — Отново вдигна лице срещу слънцето: — Този дон беше отвратителен маниак, нали? Съсредоточаването на огромна власт в ръцете му го правеше още по-опасен за околните! В крайна сметка дори колегите му започнаха да мечтаят да го видят мъртъв… Но донът не беше лъжица за тяхната уста. Манипулираше ги умно, настройваше ги един срещу друг и те сами се избиваха… — Очите с цвят на кафе се отвориха толкова рязко, че Кроукър не успя да скрие смайването от лицето си: — Тогава на сцената излязохте вие. Някаква умна главица сред вашите информатори — вероятно същата, която ви е посочила дон Родриго като човека, заповядал отстраняването на баща ви, е доставила и това, което ви трябва: малката цепнатина в безупречно изградената защита на мафиотския бос… Почти незабележима цепнатина, но достатъчна за човек с вашите умения и решителност… — Главата му леко се извъртя, зализаната коса мазно проблесна: — Някакви пропуски дотук?

Другият мъж равнодушно повдигна рамене, но вътрешно кипеше. До този момент беше убеден, че горчилката от тази история е отдавна забравена, но се оказа, че не е така. Спомените за дон Родриго се надигаха в душата му като опасен ураган.

— Разбира се, всичко това е полуофициалната част от историята — промърмори Махур и бавно извърна очи към гроба на Тереза. — Нещо, което се знае, но не може да се докаже. Но някои хора са убедени (сред тях съм и аз), че вие сте знаели предварително кой е ликвидирал баща ви… Искам да кажа, че сте имали достатъчно време да приключите своето собствено разследване…

Замълча и го стрелна с поглед в очакване на потвърждение. Не го получи и продължи:

— В резултат сте се свързали с най-заклетия враг на дон Родриго и сте сключили сделка: продавате му ключовата информация, той предприема внезапна атака и завладява клана. А вашата награда е самият Родриго — гол и безпомощен, като на тепсия. Чиста работа, всички са доволни…

Кроукър бавно си даде сметка, че адвокатът насреща му цели, а и успява, да свърши нещо много повече от демонстрация на осведоменост за събитията, запазени като хербарий дълбоко в съзнанието му. Защото тези събития оживяваха, а заедно с тях се връщаха жаждата за мъст и омразата, които го бяха засмукали като окото на циклон… В онези дни бе готов на всичко, за да изправи убиеца на баща си пред правосъдието. И го беше сторил.

 

 

Махур отлепи мършавото си тяло от колата.

— На колко години бяхте, когато се случи това?

— На двадесет — дрезгаво отвърна той. — В случай, че всичко е станало така, както го описахте…

— О, станало е точно така — убедено кимна адвокатът и отвори вратата на мустанга. — Знаете го не по-зле от мен. — На устните му се появи лека усмивка: — Затова предлагам да си спестим малко време. Вие разполагате с необходимите качества, а те са решителност и изобретателност.

— Ако ми потрябват препоръки за работа, непременно ще ви се обадя! — язвително му подхвърли.

Адвокатът замислено го погледна. Беше съвсем ясно, че подобен сарказъм не може да го отклони от изпълнението на поставената задача.

— Знаете как стоят нещата, когато става въпрос за убийство — промърмори. — Човек или го може, или не. Толкоз. По мое мнение вие не само го можете, но и знаете как става това. Или, казано другояче, вие сте специалист в тази област.

— Способностите ми нямат значение — поклати глава Кроукър. — Ако съм убивал в миналото, съм имал дяволски силни основания да го правя. Първо, защото онези негодници напълно заслужаваха съдбата си, и второ — защото нямах друг избор.

— По отношение на Мартинес и Макгриф може би имате право. Но не и когато става въпрос за дон Родриго.

— Грешите — поклати глава той. — Донът беше изключително хитър, изплъзваше се като змиорка от всички капани, които му поставяхме. Сякаш знаеше предварително за тях… За другото сте прав: аз действително хвърлих огромни усилия по оперативната му разработка. Баща ми бе убит по негова заповед — в това бях дълбоко убеден. Но хората, които можеха да го докажат, бяха прекалено уплашени, за да дадат показания в съда. А дори да не беше така, донът пак щеше да се измъкне. Имаше свои хора в почти всички полицейски управления на Ню Йорк. И това го правеше недосегаем. Междувременно обаче продължаваха да измират деца, които купуваха дрогата му… Друг начин наистина нямаше.

Махур пристъпи към него, в силно затопления въздух се долови ароматът на одеколона му, примесен с миризма на пот.

— „Нямаше друг начин, той беше недосегаем…“ — повтори шепнешком. — Това означава, че донът е бил защитен от всички страни, нали?

А Кроукър усети как капанът щраква. Взря се в ясните кафяви очи насреща си и ясно улови напрегнатата решимост в тях.

— Хуан Гарсия Барбачена е също така недосегаем, защитен отвсякъде — отсече с категоричен тон, после ръцете му направиха изразителен жест, а от гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Madre de Dios, тази гадна свиня хладнокръвно уби жена си в разцвета на живота й! Ако дори за миг допуснете, че е бил афектиран и не си е давал сметка какво върши, значи изобщо не знаете що за човек е той! Но аз ще ви го кажа веднага: един втори дон Родриго Импремата!

От притока на кръв лицето му заприлича на тъмен махагон. Кроукър ясно разбра, че за него Барбачена е виновен, независимо дали наистина е убил жена си или не. В този кратък миг му се стори, че наднича отвъд дебелата предпазна стена на човека насреща си, инстинктивно усети, че той не е само хладен и умен наемник, който преследва тлъсти хонорари. На всичкото отгоре се появи празнота в отличната информираност, която тоя тип непрекъснато демонстрираше: фактът, че до този момент не беше споменал нищо за връзките на Кроукър със СОБК, означаваше само едно — той не знаеше за тях…

— Дотук чувам вашата версия и нищо повече — предпазливо подхвърли, макар да си даваше ясна сметка, че няма избор. За да живее, Рейчъл трябва да получи този бъбрек. Точка. Особено ако Махур казваше истината за Барбачена… Всичко опираше до собственото му чувство за морал и това беше нещо ново, напълно независимо от наистина смайващите познания на Махур по отношение на полицейското му минало. С едно обаче беше наясно: всичките убийства, които е бил принуден да извърши, имаха своето непоклатимо основание. Ситуацията с Хуан Гарсия Барбачена обаче беше коренно различна. Нуждаеше се от време, за да извърши своите проверки, необходимо му беше време и за размисъл. Но в момента точно времето беше най-дефицитната стока на пазара. Състоянието на Рейчъл не позволяваше абсолютно никакво протакане.

— Понякога човек е принуден да приема нещата на доверие — въздъхна Махур. — Повярвайте ми, сър, ние наистина сме загрижени за живота на вашата племенница!

— Трябва ми малко време — отвърна му. — Искам да поговоря с доктор Марш, а и да проверя документацията за органа…

— Двадесет и четири часа — отсече адвокатът. — Надяваме се, че след този срок ще бъдете готов за действие.

— Доктор Марш трябва да се увери, че органът действително съществува — възрази Кроукър.

— Това ще се уреди — усмихна се мъжът и леко кимна: — На гърба на моята визитка има един написан на ръка телефонен номер. На него можете да ме откриете по всяко време през следващите двадесет и четири часа. Това е един вид гаранция, сър. Доказателство за нашата добра воля… — После в очите му се появи хладина: — Двадесет и четири часа! Това е целият гратисен период, който ви отпуска моят клиент!

— Нещо много се е разбързал, а? — подхвърли той, превърнал се за миг в някогашния детектив.

— Това е от полза и за Рейчъл — сви рамене Махур. — По случайно съвпадение клиентът ми също е притиснат от времето… — Пристъпи към него и понижи глас, сякаш се страхуваше да не ги подслушват. Макар че това можеха да сторят само гларусите, които се виеха в кръг над главите им, или душите на мъртвите в близкото гробище: — Утре в полунощ, придружен от силна охрана, в Маями ще пристигне Хуан Гарсия Барбачена. Престоят му ще трае дванадесет часа, по време на които му предстоят изключително важни делови преговори. Часът и мястото на тези преговори се пазят в дълбока тайна. Но вие трябва да го ликвидирате именно в рамките на тези дванадесет часа!

Кроукър усети по гърба си студени капчици пот.

— Но това е абсурд! — възкликна. — Няма да имам време дори за…

— Спокойно, господин Кроукър — вдигна ръка адвокатът. — В момента, в който получа вашето съгласие, аз ще ви предоставя подробен пакет с инструкции. Той ще съдържа сведения относно маршрута на Барбачена, броя на бодигардовете му, вида и количеството на тяхното въоръжение. Освен това ще имате възможност да се запознаете подробно с предпочитаните от него храна, облекло, подслон и секс. Както виждате, нямаме никакво намерение да ви хвърляме на крокодилите…

— Виждам само, че сте прекалено уверени в себе си — изръмжа той.

— В живота на всеки човек има неизбежни събития — отвърна му и протегна ръка. Кроукър механично я пое, а адвокатът се усмихна и с изненадваща топлота добави: — Оставям ви мустанга без капчица съжаление, сър. Надявам се, че ще му се наслаждавате както трябва.

 

 

Кроукър остави адвоката на паркинга пред болницата и го видя да се качва в чисто нов линкълн континентал. Цветът му беше бледозелен металик, един от най-популярните във Флорида. Записа си номера на лимузината и паркира.

Отключи жабката и извади регистрационните документи на мустанга и талона за собственост. И двете бяха на негово име — с точния му адрес и номера на социалната му осигуровка. „Господи, има ли нещо, което тези хора да не знаят за мен?“ — запита се той. Формулярът за промяна на собствеността съдържаше едно-единствено име: Марселус Рохас Диего Махур. Нито следа от тайнствения му клиент…

Качи се в отделението за хемодиализа и бързо се насочи към бокса на Рейчъл. Край леглото седеше Мати, която го зърна през стъклото и безмълвно поклати глава. Промяна в състоянието на момичето нямаше. Стомахът му се сви от отчаянието, изписано върху лицето на сестра му.

Обърна се и влезе в стаята на дежурните. Оказа се, че Джени Марш е в операционната и ще се освободи късно следобед, тъй като има четири насрочени една след друга операции. Явно щяха да се видят едва вечерта в осем, според уговорката.

Отново надникна в бокса на Рейчъл. Момичето лежеше безжизнено, почти мъртво. Майка му на стола до леглото беше напрегната до крайност, с горчиво стиснати устни. Вътре се намираше и един мъж с осанка на благородник, прошарена коса и старомодни тънко оформени мустачки. Той се обърна и го поздрави с кратко кимване. Мати го представи. Това беше доктор Роналд Стански, личният лекар на Рейчъл.

Стиснаха ръцете си и докторът каза:

— Току-що обяснявах на госпожа Дюк, че имам известни връзки в Националния център за обмен на трансплантационни органи. — Говореше шепнешком, сякаш се страхуваше да не събуди пациентката си. — Надявам се да направя нещо…

— Това би било чудесно — отвърна му. — Но доколкото съм осведомен, този център е нещо като свещен храм.

— Правилно сте осведомен — кимна той. Беше облечен в лек костюм от тропикал, безупречно изгладена бяла риза и вратовръзка в тъмни, консервативни тонове. Приличаше на погребален агент. — Не исках да кажа, че мога да доставя бъбрек с едно вдигане на телефона… — На лицето му се изписа безпокойство, дългият показалец докосна тънките мустачки: — Но нали затова са приятелите? Убеден съм, че ще сторят всичко, което могат… — Обърна се към Мати, стисна ръката й и прошепна: — Не губете надежда, драга! Кроукър го потупа по рамото:

— Може ли да поговорим навън, докторе?

— Разбира се.

Преди да пусне прозрачната завеса зад гърба си, хвърли кратък окуражителен поглед на Мати и леко й се усмихна. После се извърна към Стански:

— Докторе, от сестра си разбрах, че преди шест месеца Рейчъл е била на контролен преглед при вас.

— Точно така.

От почти сервилното му поведение в присъствието на Мати не беше останала и следа. Вместо него прозираше нещо като сдържана непреклонност — оръжие, до което много хора прибягват в непозната и враждебна обстановка.

— И?

Докторът изглеждаше искрено огорчен и малко ядосан от факта, че трябва да губи част от скъпоценното си време.

— Това беше един от периодичните прегледи, които са задължителни в нейното училище. Не открих никакви заболявания.

„Сякаш изстисквам вода от суха скала“ — рече си Кроукър, но въпреки това настоя:

— Продължавайте, моля.

Добре поддържаните ръце на Стански безпомощно се разтвориха:

— Изследванията й бяха напълно нормални.

— Любопитен съм да разбера защо вашите изследвания не са отразили наличието на наркотици в организма на Рейчъл — тежко го изгледа той. — Хашиш, кокаин и различни видове амфетамини…

— Чух, че сте били детектив в Ню Йорк — хладно отвърна докторът, а очите му се превърнаха в бездънни, лишени от всякакви чувства кладенци. „Това май го учат в академията, заедно с анатомията и цитологията“ — рече си със скрита въздишка Кроукър. — Защо задавате въпрос, чийто отговор предварително знаете?

— Искам да чуя и вашето мнение.

— Периодичните прегледи са детска игра — назидателно започна онзи и вдигна показалец, сякаш се намираше пред непокорен ученик. — Толкова повърхностни, че всеки може да скрие каквото пожелае. За съжаление такова е положението не само тук, а и в цялата страна.

— Но сега сте наясно, че Рейчъл е употребявала наркотици от доста време…

Това не беше въпрос и докторът запази хладно мълчание. Да накараш лекар да признае грешката си е все едно да обвиниш добрия дядо Господ, че нещо е сбъркал при Сътворението на света.

— Благодаря, докторе — приключи разговора той. — Ценя вашата откровеност.

Взел насмешката за извинение, доктор Стански високомерно кимна с глава.

Кроукър размени няколко думи с Мати. Много му се искаше да й разкаже за предложението на тайнствения адвокат Махур, но не посмя. Би било твърде жестоко да събуди надежда в душата й, без да бъде сигурен дали онзи мършав тип не крои някакъв номер. Вместо това я увери, че продължава да използва връзките си и не е изгубил надежда да открие жизненоважния орган. Това не беше чистата истина, но не беше и пълна лъжа…

Напусна болницата и изведнъж се запита къде ще пренощува. Нямаше достатъчно време да пропътува обратно километрите до Исламорада, в същото време никак не му се искаше да се връща в онази луксозна кутия от бетон и стъкло, наречена Харбър Пойнт. Никак не си падаше по претрупани жилища от тоя сорт. След това бръкна в джоба си и напипа ключовете от къщата на Соня, които така и забрави да върне на Бени.

Прекоси паркинга и спря пред тъндърбърда, все още несигурен дали трябва да се приюти в Ел Портал. Отвори багажника и натисна копчето на портативната електронна система, която сам беше инсталирал. Добре маскираната вратичка от вътрешната страна на калника се отвори, той протегна ръка и измъкна малко тапицирано куфарче. Вътре имаше портативен компютър. Кроукър го включи към клетъчния си телефон и използва вградения модем, за да получи достъп до главния терминал на щатската пътна полиция. Софтуерната програма му поиска код и той без колебание набра цифрите, които преди време беше получил от Роки Сагуас — лейтенант-детектив в Метро Дейд и близък негов приятел. Получи достъп и набра номера на луксозния линкълн, в който се беше качил Махур. На екрана се появи надпис: молеха го да почака, тъй като системата е претоварена. Използва паузата, за да се включи към компютъра на „Бел Саут“. Вкара същия код и набра телефонния номер на Нестор — умиращия от СПИН приятел на Соня. Секунда по-късно на екрана се изписаха трите имена на младежа и адресът му. Също в Ел Портал, на няколко пресечки от нейното жилище. Изключи кабелите и се приготви за път. Градският търговски център се намираше на Глейдс Роуд — първата от двете основни артерии, които пресичаха Бока Рейтън от изток на запад. Магазини, в които се продаваше абсолютно всичко, изпълваха сградата на огромния търговски комплекс, която се издигаше между Бътс Роуд и булевард „Сейнт Андрю“ и на практика беше част от панорамата, оформяща цялото източно крайбрежие на Флорида.

Сутрешният душ имаше съвсем ограничен ефект, тъй като не беше сменял дрехите си вече два дни. Обзет от предчувствието, че скоро от тялото му ще започне да се излъчва миризма, която по сила едва ли ще отстъпва на лъчението на пръстените на Сатурн, Кроукър хлътна в „Гап“ и излезе оттам натоварен с бельо, два леки панталона, които не изискваха гладене, и половин дузина фланелки и ризи с къс ръкав в различни цветове. На изхода се сблъска с Раф Рубине — съдържателя на „Бара на акулите“.

— Хей, compadre! — прогърмя по навик великанът и хората започнаха да извръщат глави. „Този човек си е роден за политик“ — помисли Кроукър, Беше чувал, че по време на кметския си мандат Раф бе осъществил редица смели и изключително изгодни за управата на Маями проекти. Това му беше създало многобройни почитатели, които с радост биха му гласували втори мандат. Но той отказа да се кандидатира, без да дава на никого обяснения за това странно решение. „Политиците са като ченгетата — въздъхна Кроукър. — Никой не знае кой и кога ще прегори…“

— Точно ти ми трябваш!

Ухилен до уши и с добродушен блясък в сините си очи, Рубине го издърпа настрана от потока пешеходци. Беше облечен в бели джинси и риза с къс ръкав на синьо-червени ивици, а краката му бяха обути в удобни маратонки „Доксайдър“, без чорапи. Имаше страхотна фигура, бицепсите му бяха с размерите на бебешка главичка и караха жените да го заглеждат. Той обаче не им обръщаше никакво внимание.

— Вчера чух страхотен виц! — продължаваше да гърми Рубине. „Кръчмарите и политиците много си падат по вицовете, особено ако са и мръснички“ — рече си Кроукър. А Раф беше на първо място в списъка. Разполагаше с огромен запас вицове и ги сипеше като картечница. Може би ги научаваше от клиентите си…

— Един ескимос се качил на моторната си шейна и тръгнал за града — започна приятелят му. — Но малко преди да пристигне, шейната му се развалила и той я избутал до близкия сервиз. Монтьорът излязъл навън и дълго оглеждал мотора. „Май си духнал гарнитурата“ — рекъл най-сетне. „Тц — поклатил глава ескимосът. — Това по мустаците ми е скреж!“^[1]

— Този си го биваше, Раф — засмя се Кроукър. Приятелят му тръгна напред, маневрирайки сред тълпата. Главата и раменете му стърчаха доста над останалите минувачи. „Сигурно е бил трън в задника на кметските бодигардове“ — помисли си, потупа го по широкия гръб и добави: — Радвам се да те видя извън бара… Какво те накара да напуснеш любимото си заведение?

— Понякога се налага да обслужвам и себе си — ухили се едрият мъж. — Но отскачам на север главно за да видя как живее другата половина от света… — „Север“ в речника на Рубине беше всичко, което се намира отвъд Бока Рейтън. — Ами ти? Какво правиш тук точно в разгара на риболовния сезон? Клиентите сигурно чакат на опашка на пристана!

— Семейни проблеми. Племенницата ми е много болна.

— Съчувствам ти, compadre — сложи ръка на рамото му Раф. — Мога ли да помогна с нещо?

— С един бъбрек за трансплантация, който трябва да е съвсем здрав, а освен това и съвместим с организма й…

— Докато бях кмет, много хора ме мислеха за магьосник — въздъхна здравенякът. — Но не и в тази област. Съжалявам…

— Забрави. Това си е моя грижа.

— Къде си отседнал?

— Още не знам — отвърна Кроукър и механично опипа връзката ключове в джоба си. После изведнъж взе решение:

— Всъщност ще използвам къщата на една приятелка в Ел Портал…

— Хубав квартал — усмихна се с одобрение Раф. — Има история, има стил, но най-вече има душа. — По лицето му пробяга тъжна гримаса: — На деветдесетте години им липсва стил и душа… Те са една огромна помийна яма, която поглъща всичко колоритно от петдесетте, шейсетте, седемдесетте и осемдесетте. И го рециклират така, че заприличва на лош сън. Схващаш ли мисълта ми? Дрехи, музика, младежки лафове, дори начин на почивка. Видеоигрите се завръщат, кеглите също… При това на изключително ниско технологично ниво. Бийт поезията възвърна статута си на трагична хипарска библия, кафенета и кръчми забравиха горещата афро-музика. Това ме кара да мисля, че е време да извадя от нафталина стария Керуак^[2]… — Рубине се разсмя. Имаше рядката дарба да се смее от сърце, топло и заразително. Дарба на политик…

После усмивката му помръкна:

— Но има и по-лоши неща… Наркоманията се възражда, особено употребата на хероин. — Погледна го и мрачно поклати глава: — Като се замислиш за всичко това, веднага схващаш, че става въпрос за една инвазия срещу културните ни ценности…

Напуснаха хладната сянка на търговския център и се потопиха в топлия, натежал от влага и ослепително слънце въздух на крайбрежната улица. Насочиха се към паркинга. Кроукър се колебаеше дали да замесва някого в нововъзникналата ситуация с адвоката Махур. Отчаяно се нуждаеше от информация, а до него крачеше човекът, който беше подвижен справочник на всичко свързано с хора и събития в Южна Флорида. По време на кметския си мандат в Маями Раф Рубине беше имал достъп до поверителна информация, засягаща не само столицата, но и целия щат. В неговия случай „достъп“ означаваше, че познава дори калта под ноктите на всички по-важни личности във Флорида, а вероятно и на доста хора в Централна и Южна Америка…

Навалицата намаля.

— Искам да те питам нещо — реши се накрая.

— Казвай.

— Познаваш ли адвокат на име Марселус Рохас Диего Махур?

В очите на Рубине се появи тревога.

— Хей, compadre, това обикновено любопитство ли е, или нещо по-особено?

— Второто.

Той облиза устните си.

— В такъв случай трябва да те попитам в какво си се забъркал… — В очите му имаше любопитство и някакво особено напрежение.

— Още не съм сигурен — призна Кроукър. — Но ти не отговори на въпроса ми. Какво знаеш за тоя тип?

Рубине насочи поглед към далечния край на улицата — там, където служители на фирмата Ти Джи Ай паркираха колите на клиентите си.

— Въпросният адвокат е известен с добрите си отношения с колумбийските наркобосове, но не с тези, които наскоро бяха спипани при съответната вестникарска шумотевица. Клиентите му са изключително дискретни, все едно, че ги няма. Дори професионални сплетници като „Твърда корица“ не подозират, че тези момчета живеят на грешната земя…

— Което ще рече?

— Което ще рече, че клиентите му са защитени на толкова високо ниво, че ако си покажеш носа там, моментално ще ти го размажат… А ако проявиш глупостта да задаваш прекалено много въпроси, ще те отнесат на носилка и имаш всички шансове да бъдеш забравен завинаги…

Кроукър се замисли върху чутото, после вдигна глава:

— А да знаеш нещо за човек на име Хуан Гарсия Барбачена?

— Не ми говори нищо — отвърна Рубине. Каза го прекалено бързо, нещо в очите му не съответстваше на равнодушния тон.

— Нали ще ми кажеш, ако чуеш нещо за човек с това име?

Сините очи останаха непроницаеми. Още един от триковете на политиците.

— Разбира се, compadre.

— Хей, Раф! — извика изгубил търпение. — Това съм аз, твоят приятел Лю! Бъди така добър и изключи машината за фъшкии!

— Каква машина, какви ги дрънкаш?

— Онази същата, на която има табелка с твоето име!

— Май прекаляваш, compadre!

— Извинявай, Раф — овладя се Кроукър. — Просто съм много притеснен…

— От какво? — Върху лицето на Рубине се изписа искрена загриженост. — Чуй ме, Лю… Преди време ти ме защити с гърдите си, а аз не забравям такива услуги… Ще направя всичко възможно да те измъкна от тежката ситуация, каквато и да е тя. Кажи само една дума и…

— Барбачена — прекъсна го решително. В яркосините очи се появи непонятно вълнение.

— Не те съветвам да се забъркваш с този човек, Лю…

— Страхувам се, че нямам друг избор.

— Наистина ли?

— Да, за съжаление…

Рубине замълча, тъй като наблизо се появи двойка възрастни хора с бели коси и бели маратонки, които бавно и някак мъчително се влачеха към колата си. После, очевидно изгубил търпение, дръпна Кроукър под сянката на редицата палми, които разделяха паркинга.

— Сигурен ли си, че знаеш какво вършиш, compadre? — попита.

В момента той не беше в състояние да слуша разумни съвети и предупреждения дори от човек като Рубине. Просто не можеше да си го позволи. Животът на Рейчъл висеше на косъм и ако премахването на някой си Хуан Гарсия Барбачена действително се окажеше единственият начин да спаси този живот, той щеше да го направи! Разбира се, Джени Марш може би щеше предложи и други възможности по време на предстоящата вечеря… Или пък някой от колегите на доктор Стански щеше да открие нужния бъбрек… Веднага обаче си даде сметка, че шансовете са нищожни, а ходът на събитията се развива в друга посока, независимо дали това му харесва или не… Ако довечера Джени Марш прецени, че документацията на органа е валидна, той ще се свърже с Махур и ще приеме офертата му… Времето на Рейчъл изтичаше…

— Направи ми услуга, Раф — меко промълви той. — Разкажи ми какво знаеш за този човек и толкоз!

Рубине се огледа. Ограденият с дървета паркинг беше все така оживен под ослепително яркото слънце.

— Това съвсем не ме прави щастлив, Лю — промърмори той. — И никаква услуга няма да ти направя…

— Приемам, че е така.

Рубине го придърпа по-навътре сред дърветата. Щъкащите напред-назад по асфалтовите алеи на паркинга коли приличаха на гладни акули сред коралов риф.

— Барбачена е жив дявол, Лю! — рече с въздишка. — Под контрола му се намират много неща, наркотрафикът е само едно от тях… Нали помниш какво ти казах? — Хероинът пак излиза на мода… И това е големият шанс на Барбачена. Той отдавна поддържа тесни контакти с най-големите нелегални лаборатории на Далечния изток, които преработват опиум в чист хероин. В същото време е напълно незабележим — един от онези типове, които сякаш не съществуват…

— Означава ли това, че има високопоставени приятели?

— Точно това означава.

— Ясно. Кои са те?

— Политици, цели правителства. Известен е като специалист по потушаване на недоволства, бунтове, революции. Особено там, в Латинска Америка… Към него се обръща всеки, който има нужда от оръжие.

— Разбирам — проточи Кроукър.

— Хей, Лю! — разтревожено го изгледа едрият мъж. — Познавам този твой поглед! Така гледаше, преди да тръгнеш по дирите на онези мутри, които ме изнудваха. По дяволите, човече! Май работата наистина е сериозна! — После отново се огледа и понижи глас: — Барбачена поддържа тесни връзки с бунтовнически водачи, дисиденти, генерали и самозвани диктатори. Те го коткат, тъй като той е основният им доставчик. Споделят тайните си планове с него, а той ги предава на съответното правителство. В замяна получава пълни и безусловни протекции. Върши каквото му хрумне, а официалните власти се обръщат на другата страна… Дори му продават оръжие срещу процент от печалбата, който се пуска под масата. И защо да не го правят? Барбачена си взема своето, но и те забогатяват, при това бързо и чисто… Така стават нещата, Лю…

Кроукър дълго мълча. По гърба му се плъзна хладна капчица пот.

— Някой иска да ликвидира този човек, Раф — промълви най-сетне. — Много го иска…

— Не съм изненадан — изсумтя Рубине. — Враговете на Барбачена са толкова много, че биха могли да се обединят в отделна държава. А той самият е заслепен от могъществото си, напълно в плен на илюзията за своята недосегаемост… Отдавна е забравил, че никой на този свят не е недосегаем…

Кроукър изчака друга двойка възрастни туристи да се отдалечат по посока на колата си и попита:

— Раф, имаш ли представа кой може да е поръчал убийството му?

— Не, compadre — поклати глава едрият мъж. — Но веднага мога да ти съставя един доста дълъг списък с вероятните кандидати… Всъщност скоро ще разберем… Чух, че утре вечер Барбачена пристига в Маями…

— Искам да поговорим именно за това. Може би ще се наложи да се гмурна в обкръжението на този тип. И в тази връзка ще ми трябва помощта ти…

Понятието изненада липсваше в речника на Рубине.

— Когато кажеш — кимна той. — Барбачена не фигурира сред приятелите ми. — Сграбчи десницата на Кроукър и енергично я разтърси: — Имаш моята дума, compadre!

На път към Ел Портал Кроукър отново включи лаптопа и направи опит да влезе в главния компютър на пътната полиция. Този път успя. Оказа се, че бледозеленият линкълн принадлежи на компания за отдаване на коли под наем. Не се учуди на този факт, запамети адреса и името на компанията и изключи апаратурата. Беше съвсем близо, в североизточна посока. Излезе от магистралата през изхода на булевард „Атлантик“ и пое на запад по Четиристотин четиридесет и първа улица.

Маргейт беше старо работническо градче, разположено западно от форт Лодърдейл. Той отби вдясно и спря пред редицата търговски обекти в източния край на улицата. Най-близо до него светеше рекламата на кубински ресторант, следваше работилница за надгробни паметници, а до нея проблясваха затъмнени стъкла на витрина, над която се мъдреше помпозният надпис „Оръжеен клуб «Маргейт» — лъкове и пистолети“. Кроукър се усмихна. Такива „клубове“ можеха да се видят само в райони като Маргейт и Бока (там пък имаше яхтклуб), въпреки че името нямаше нищо общо с действителността. Най-накрая, съвсем близо до плажа, се намираше целта на пътуването му: Екзотични автомобили под наем „Голд Коуст“…

Зад гишето седеше млада жена. Дъвчеше дъвка и прелистваше последния брой на списание „Алюр“. Беше сама. Стените на приемната бяха облепени с плакати на спортни автомобили: порше, ферари, ламборгини — всичките порядъчно оплюти от мухи. Мебелировката се изчерпваше с две вехти и доста изкорубени канапета, между които стърчеше старомоден пепелник на стойка. До прозореца се издигаше грохнал фикус от пластмаса, листата му бяха силно сведени надолу под тежестта на небърсания от месеци прах. Във въздуха се долавяше характерната миризма на спокойно отчаяние…

Младата жена вдигна глава. Беше на не повече от двадесет години, със светлокестенява коса, сини очи и прекомерно дълги, лакирани в розово нокти, които приличаха на остриета на кинжал.

— Здрасти, аз съм Вонда — поздрави тя и попипа пластмасовата табелка на шията си, където пишеше „Вонда Шепърд“.

Кроукър се представи и заяви направо:

— Трябва ми информация за един линкълн континентал последен модел, бледозелен на цвят.

Главата на Вонда се поклати — като на онези кученца за кола, които преди време бяха на мода.

— Трябва да проверя наличностите.

— Не искам да я вземам под наем — уточни той. — Интересува ме лицето, което я ползва в момента.

— Защо? — разтревожено го погледна тя. — Да не би да е станала катастрофа?

— Не съм чувал подобно нещо.

Дъвката в устата й направи балон и изпука:

— В такъв случай нямате късмет.

В ръката му се появи полицейска значка.

— О, Боже! — разшириха се очите й.

— Вонда, въпросът е много важен — рече настоятелно Кроукър. — Обещавам ви, че шефът ви няма да разбере нищо!

— Много бих искала да ви помогна, но…

— Хайде, направете го.

— Не познавате шефа ми! Момичето преди мен си позволило отклонение от правилата и здравата загазило! — Светлите къдрици решително се разтърсиха: — Съжалявам, но без заповед от прокурора не мога да ви покажа нищо! — Усмивката й беше нервна, пръстите й започнаха да подръпват ръкавите на розовата блузка.

Изпита съжаление към нея. Беше виждал много момичета в същото положение: принудени да работят на място, което ненавиждат, с единственото желание да скочат в колата и да подкарат нанякъде, а вятърът да роши косите им…

— Донесете ми прокурорска заповед и всичко ще ви покажа — рече притеснено Вонда.

— Прокурорска заповед, значи… — проточи той. — Говорите, сякаш и друг път сте имали този проблем…

— Не аз.

— Я ми кажете нещо друго, Вонда — облегна се на гишето той. — Вие наблюдателна ли сте?

— И още как — отвърна тя, измъкна някакви изпоцапани с кафе формуляри и поясни: — Шефът ми ги остави за сравнение… Сигурен е, че веднага ще засека фалшификатите…

— Значи шефът ви е извадил късмет с човек като вас — любезно се усмихна Кроукър. — А и е стриктен по отношение на изискванията на закона… Всъщност как му беше името?

— Трей Мерли — отвърна момичето и продиктува имената буква по буква.

„Нищо чудно — рече си Кроукър. — Що за име е това?“

— Благодаря за помощта — каза й, тръгна към вратата и изведнъж се спря, сякаш забравил нещо: — В колко часа затваряте, между другото?

— Точно в шест и половина.

Настани се зад волана на тъндърбърда и пусна една касета на Евърли Брадърс. После включи на скорост и се насочи към магистралата И-95. В продължение на няколко минути слуша музика, после се сети нещо и измъкна визитката на Махур. Върху обратната й страна наистина имаше няколко цифри, написани на ръка. Отвори капачето на портативния компютър, включи се в база данните на „Садърн Бел“ и изписа цифрите на екрана.

Машината отговори с кратко послание: „Данните се обработват.“ Очевидно проследяването на този телефон изискваше време. Изслуша Евърли Брадърс, замени ги с касета на „Джей и американците“ и стигна в Ел Портал точно когато Джей Блек започваше баладата си „Само в Америка“…

Петгодишното камаро на Соня си стоеше на площадката. На задното му стъкло имаше синьо-зелена лепенка с надпис „Спасете морските крави“. Кроукър остана зад волана, заслушан в пропукването на изстиващия мотор. До слуха му долитаха крясъците на хлапетата, които караха колелата си в дъното на уличката, от магистралата отвъд нея се чуваше приглушеното съскане на автомобилни гуми. Внимателно огледа къщичката с бледосини рамки на прозорците и каменни морски кончета пред вратата. Фонтанчето между тях сякаш олицетворяваше живота на Соня: напукано и празно, застинало в очакване на топлина и живителна влага, на радост и птичи песни… Колко малко е нужно да се поправи този фонтан. Колко малко беше нужно, за да бъде щастлива Соня… Но вече бе късно. Няма да стане нито едното, нито другото… Обраслите с мъх водни кончета и напуканото корито под тях бяха олицетворение на меланхолията, увиснала като тежка пелена над този дом. Духът на Соня все още витаеше наоколо и сякаш ридаеше за непостижимата свобода… Може би и тя, както дядото на Бени, не може да премине в отвъдния свят, преди убийците й да бъдат наказани… Близнаците Бонита.

Кроукър излезе от колата и пристъпи към портичката едва когато жегата в купето стана нетърпима и гърбът му овлажня от пот. От това място можеше да види част от прозореца на спалнята, издигащ се на около метър от терена. Тухлената фасада под него беше покрита с бледорозова мазилка, наблизо се поклащаха клоните на грейпфрутово дръвче, което плачеше за подкастряне.

Извади ключа и го пъхна в бравата. Още от прага долови аромата на парфюма й.

— Соня?

За миг надеждата, че ще получи отговор, победи силата на разума, въображението взе връх над реалността. В гласа му се долови властна, нетърпелива нотка…

— Тук съм — промълви, без да го е грижа дали изглежда като глупак или не. — Върнах се…

Застоялият въздух беше тежък и лепкав, сякаш секунди преди жестоката си смърт Соня беше изсмукала кислорода от него. Кроукър направи кратка обиколка из къщата, отваряйки всички прозорци. После влезе в спалнята, изрита обувките си и се отпусна на леглото. Мекият следобеден ветрец разклащаше пердетата, сянката от предната веранда беше достатъчна, за да запази приятната прохлада на дома.

Ярките карибски цветове в спалнята пробудиха тъжни спомени в душата му, стана му мъчно. Извърна глава. През отворения страничен прозорец долиташе напрегнат глас, който задъхано коментираше повторението на поредната катастрофа от формула „Наскар“, показано на телевизионния екран.

Любопитството на Кроукър се пробуди, той стана и залепи нос за ситната мрежа против насекоми на прозореца. Между листата на грейпфрутовото дръвче ясно се виждаше тухлената фасада на съседната къща. Вътре някой беше включил телевизора си на канала ЕСПН… Хвърли поглед на часовника си, после му хрумна нещо.

Заобиколи леглото и тихо излезе навън. Почука на вратата на тухлената къща в съседство и усети как пулсът му се ускорява. Соня е била убита приблизително по същото време на деня — в ранния следобед. Може би ще се окаже, че съседът, запален телевизионен зрител, е чул или видял нещо… Тръсна глава и отново почука.

След известно време вратата се отвори, насреща му изплува човек в инвалидна количка с издължено лице. Беше прехвърлил петдесетте, мургав и плешив. Сплъстена сива коса имаше само около ушите и на тила му. Очите му бяха възпалени и воднисти, вероятно от постоянното гледане на телевизия. Раменете му бяха широки, а ръцете в скута — здрави и жилести, с дебели пръсти.

— Какво обичате? — попита той. Коментаторът на ЕСПН зад гърба му задъхано говореше за линейки, жълти флагове и смачкани болиди.

— Извинете, че ви откъснах от това, което гледате — каза Кроукър и протегна ръка. — Казвам се Лю Кроукър и съм приятел на Соня Вилалобос, съседката ви…

— О, знам я, макар че съпругата ми я познава далеч по-добре — отвърна инвалидът и пое ръката му. — Аз съм Лайес, Пабло Лайес. Моля, влезте. Нямам нищо против малко компания. — Забеляза биохимичната протеза на Кроукър и кимна: — Може да се намери и нещо разхладително.

За разлика от слънчевата и весела къща на Соня, тази беше мрачна и тъмна. Прозорците бяха скрити зад плътни завеси на бели и кафяви райета, окачени на алуминиеви корнизи. Всичко беше в различни оттенъци на кафяво. Стаите бяха чисти и подредени, но мебелировката — закупена някъде през шейсетте, беше занемарена не по-малко от грейпфрутовото дръвче навън. Тъмнокафявите дивани плачеха за нова тапицерия, двете кресла в същия цвят имаха нужда от нови облегалки, а краката на масата за хранене бяха толкова издраскани, че приличаха на оголени кости.

Лайес придвижи инвалидната си количка по голия под. Изчезна в кухнята, а минута по-късно се появи отново. В скута му имаше поднос с голяма пластмасова кана, вероятно пълна с лимонада, до нея — две евтини чаши с цветчета.

Главата му кимна по посока на издрасканата масичка за кафе:

— Бихте ли ми помогнали?

Кроукър вдигна портативния компютър, настроен на Интернет.

— Когато ЕСПН стане тъпа, имам навика да се разхождам из Интернет — поясни мъжът, постави подноса на масичката и прекъсна звука на телевизора с помощта на дистанционното. — Там има толкова интересни неща… — Личеше обаче, че не иска да пропусне нищо от катастрофата на автомобилната писта. — Човек може да получи огромно количество информация, но какво е тя, когато не можеш да я приложиш на практика? Някога аз бях от онези, които обичат да прилагат наученото в практиката, знаете…

Напълни двете чаши с ледена течност, подаде му едната и намигна:

— Прилича на лимонада „Кий“ и мирише на такава, но на практика съдържа и нещо, което е по-силно от магарешки къч!

Кроукър жадно отпи, в следващата секунда се стовари на близкото канапе с насълзени очи. „Питието не е лошо — рече си. — Трябва да взема рецептата за Бени…“

— Домашен ром, синко. Петдесет градуса, точно както се полага… — Лайес се разсмя и поглади с пръст могъщия си бицепс. — Моята Естрела го прави, ако щеш вярвай… — После размаха ръце: — Но жената ми е златна, бива я за всичко. Лекува болно тяло и болен дух. Всички я знаят…

Питието в чашата му изчезна, той отново посегна към каната. Пръстът му се насочи към протезата.

— Вярно ли е това, което разправят? — попита и се приведе в количката си.

Кроукър знаеше какво има предвид.

— Понякога чувствам пръстите си като истински. А често сънувам ръката си здрава и красива като напъпила роза…

— Знам кво е — кимна Лайес. — Бях електротехник в „Садърн Бел“, но паднах от един шибан стълб… Глупав инцидент! — Месестите му юмруци се стовариха върху бедрата. — За известно време ме направиха контрольор, но не беше същото. Знаеш кво имам предвид. Хората сигурно са искали да ми помогнат, но работата беше шибана — по цял ден трябваше да ровя из разни бумаги и да зяпам в компютрите… Исусе, по-добре да се гръмне човек, отколкото да търпи всичко това до пенсия! — Пръстите му отново започнаха да галят бицепса. „Вероятно по този начин се успокоява“ — рече си Кроукър. — Все питам Естрела не иска ли да се върне в Парагвай… Аз самият с удоволствие бих се разходил дотам. От нея съм слушал толкова истории за тая страна, бих искал да я видя на живо… — Направи гримаса: — Асунсион бил опасен град, но едва ли може да се сравнява с това тук… Мога да ти кажа, че не пускам Естрела да отскочи дори до булевард „Бискейн“ след мръкване… А какво беше едно време? През петдесетте и шейсетте човек можеше да се разхожда по цяла нощ из този район… Ами „Клуб 8600“? — Безцветните му очи се спряха върху лицето на Кроукър: — Най-страхотното място, което някога е съществувало! Отворено през цялата нощ, с качествено къркане… А сутрин, точно в седем, всички пияндета ги изхвърляха на улицата, за да почистят. Там се ражда лафът „дай да го осемдесетишестим тоя“, а не в шибаните книги!

— Бих искал да ви задам един въпрос, господин Лайес — прекъсна тирадата му. — Става въпрос за вчера следобед… Вие бяхте ли си у дома?

— Ами как? — Той разпери ръце и се усмихна: — Седях си тук и зяпах ЕСПН. Тъй ми минават дните, ама не се оплаквам…

— Сам ли бяхте?

— Да. Естрела е на работа от девет до пет.

— Да сте чули или видели нещо? — приведе се напред Кроукър.

— Абе, май ми се стори, че чух нещо…

— Какво?

Продълговатото лице на Лайес се сбърчи от напрежение. За страничния наблюдател изглеждаше така, сякаш иска да си отхапе носа.

— Абе, не знам — въздъхна. — Отначало помислих, че е кола, после реших, че идва от телевизора… Падам си по състезанията, знаеш… По-късно, вечерта, пак си го спомних. Тогава си рекох, че трябва да е било нещо като генератор.

— Генератор? А помните ли откъде идваше този звук?

— Някъде около къщата на госпожица Вилалобос…

— Отпред?

— Тц — поклати глава той. — И тъкмо в това е странното… Някъде между нейната къща и моята…

Там Кроукър и Бени бяха открили двете успоредни линии върху тревата.

— Какво според вас може да издава подобен звук, господин Лайес?

Домакинът опря студената чаша до кожата си.

— Мисля, че идваше от онзи микробус без прозорци.

Кроукър застина.

— Какъв микробус?

— Бял. Беше спрял на площадката пред къщата й.

— В колко часа ги видяхте?

— Чакай да видя… — Канибалската гримаса отново се върна върху лицето на домакина. — Бих казал, че беше след един и преди два и половина. Помня кога какви състезания гледам и така се ориентирам за времето…

Приковал поглед в лицето му, Кроукър попита:

— Само цвета на микробуса ли запомнихте? Каква марка беше, какъв модел? Случайно не видяхте ли някоя цифра от номера?

— Бял беше — промърмори Лайес. — Номер от Флорида, помня го по оцветяването. Не му знам марката, но със сигурност беше американски, а не от ония японски лилипути.

— Някакви надписи по каросерията? Име на фирма, или нещо подобно?

— Не. Нищо такова не видях.

— Друго?

— Чакай, сетих се! — светна лицето на домакина. — Отзад имаше една малка лепенка… Кръг и вътре в него нещо като триъгълник…

Вместо да се върне в къщата на Соня, Кроукър скочи в тъндърбърда и потегли към Нестор, чийто адрес получи от компютърния терминал на „Бел Саут“. Шофираше, без да чува музиката от включеното радио, замислен за лепенката на белия микробус, която бил забелязал господин Лайес. Триъгълник в окръжност! Тази фигура беше изрисувана с кръв в хладилника на Соня. Един от четирите магически символа на лечителите гуарани. Дядото на Бени беше посветил близнаците Бонита в свято тайнство, но те не бяха станали лечители, а злодеи.

За разлика от повечето къщи в Ел Портал, които бяха спретнати, чисти и свежо боядисани, жилището на Нестор просто плачеше за ремонт. „Бижу за домашния майстор“ би била най-подходящата обява, в случай че някоя агенция за недвижими имоти я включи в списъка на продажбите си…

Мазилката беше напукана и изронена, под нея се вижда ха тухли и бетон. По тази причина беше трудно да се установи какъв е бил първоначалният й цвят.

Вратата отвори жена с махагонов цвят на кожата.

— Чукате така, сякаш искате да събудите мъртвите! — сопнато рече тя. — Кой сте вие?

— Лю Кроукър. Приятел на Соня Вилалобос.

Жената се поколеба, но от вътрешността на къщата се разнесе трепетлив глас:

— Всичко е наред, госпожо Лайес. Пуснете го да влезе.

Беше приятна на външен вид жена, поне десетина години по-млада от съпруга си. Имаше големи кафяви очи, високи скули и щедра уста. Гъстата й коса беше прибрана на тила с голяма, ръчно изработена сребърна шнола. Беше смолисточерна, с изключение на един снежнобял кичур в средата.

Посрещна го букет от аромати: сладникавата миризма на болница се смесваше със свежестта на кедрово масло, мента и розмарин. Това очевидно се дължеше на тънката струйка дим, която изпускаха стритите на прах и запалени листенца, поставени във висок бронзов мангал.

Естрела Лайес отстъпи да му направи път. Имаше дребна, но енергична фигура, враждебността бързо напусна лицето й.

— Моля да ме извините — усмихна се тя и затвори вратата зад гърба му. — Но напоследък Нестор изпитва известни трудности с плащането на сметките си… Pobrecito!

Откъм дъното на дневната долетя дрезгав смях.

— Това, което иска да ви каже, е, че съм пълна дупка… Нямам пари дори за наема, но така е по-добре. И без това не ми остава много.

Гласът принадлежеше на мъж, който, подобно на къщата, също плачеше за основен ремонт. Но за разлика от нея разрухата му беше непоправима. Слабото му, подобно на скелет тяло, беше проснато на прашен диван, увито в смачкани, отдавна непрани чаршафи и одеяла. Кожата му беше болезнено бяла и толкова тънка, че под нея прозираха синкави, лениво пулсиращи венички.

— Я млъкни! — скара му се Естрела Лайес. Какви са тези приказки?

— Приказки като приказки — отвърна Нестор и извърна глава. Вратът му беше неестествено тънък. — Искам да кажа, че не е лошо да си на крачка пред хиените, които тъй и тъй ни пият кръвта…

Някога, не много отдавна, този мъж е бил изключително привлекателен, рече си Кроукър, С широко и високо чело, изящен нос и топли, очевидно много красиви очи, които вече се бяха обезцветили от честите пристъпи на треска и висока температура. Когато е бил здрав и е танцувал, лицето му със сигурност не е било нашарено от сегашните червеникави петна, а устните му са били плътни и чувствени. В момента обаче това лице беше обезобразено като на пияница, който не може да пази равновесие и пада право на главата си…

— Мисля, че мястото ви е в болницата — меко промълви Кроукър. — Ако нямате здравна осигуровка, аз бих могъл да поговоря с…

— О, мога да си позволя да ме окичат с всички онези тръбички и маркучи — прекъсна го Нестор. — Мога да прегърна животоспасяващите системи с онзи фанатизъм, с който баптистите се втурват към светената вода… — На устните му се появи усмивка, изтънялата, покрита със синкави вени ръка леко се повдигна: — Но защо да се доверявам на сляпата наука, след като ме лекува човек като госпожа Лайес?

— Настоявам да не се движиш! — обади се тя и хвърли предупредителен поглед към посетителя. — Трябва да пазиш силите си.

— Странен съвет, поне за мен — въздъхна болният и отпусна глава на овлажнялата от пот възглавница. — Но все пак ще го последвам… — Помълча за миг, после рече: — Госпожа Лайес иска да ви предупреди, че няма да й е приятно да присъствате на лечебните й сеанси, господин Кроукър… — Говореше със затворени очи, нещо типично за хората, които с месеци са на легло. А състоянието му беше такова, че приличаше повече на някаква странна кукла от мъпет-шоу, отколкото на жив човек…

— Глупости! — възкликна Естрела Лайес и неволно пристъпи към голямата плетена кошница, оставена в средата на масата.

— Вече разговарях със съпруга ви, госпожо Лайес — меко промълви Кроукър. — Той много се гордее с вашите лечителски способности…

— Такъв си е моят Пабло! — въздъхна тя и леко се усмихна. Успокоена, се зае да вади съдържанието на кошницата.

— Днес Соня не ми се е обаждала — каза Нестор. — Как е тя?

— Добре е — отвърна Кроукър. — Наложи й се да замине по работа и ме помоли да се отбия…

— Много мило от ваша страна.

Усети мрачния и пронизителен поглед на Естрела Лайес, но не се обърна. Изведнъж му се прииска да я успокои, да прогони отчаянието в тези хипнотизиращи очи, които бавно се насълзяваха. Не успя.

От устата й излетя сподавено ридание и Нестор извърна глава:

— Госпожо Лайес?

— Няма нищо, pobre — отговори му, без да се обръща. — Просто изпуснах една кутийка…

Нестор въздъхна и затвори очи. Унесе се в сън още преди госпожа Лайес да приготви своите билки и прахчета.

— Болестта го е изтощила напълно — тъжно промълви жената.

Кроукър любопитно пристъпи към масата и започна да наблюдава движенията на ръцете й.

— Мъртва е, нали? — тихо прошепна жената. — Моята малка Соня е мъртва!

Той безмълвно кимна, а главата й се сведе ниско над гърдите.

— По гласа ви го усетих… Смъртта й е била ужасна!

— Откъде знаете?

Тя вдигна ръце, изцапаните с билкова отвара пръсти се плъзнаха край тялото му, без да го докосват.

— Тук… Тук също… Усещам напрежение… Вие сте от хората, които носят спомените си като връхна дреха…

Едва сега си даде сметка, че ръката му е в джоба и стиска магическия камък на Бени, необичайно топъл… Извади я и разтвори длан.

— Бих искал да го изпробваме върху Нестор — тихо промълви. — Може би ще помогне…

— Dios! — възкликна Естрела. Очите й се разтвориха широко, ръката й с разперени пръсти се стрелна напред и покри гладката повърхност на камъка.

— Знаете ли какво е това? — прошепна, а очите й потърсиха неговите.

— Притиснах го върху гърдите на моята племенница и тя временно излезе от дълбока кома — отвърна Кроукър. — Въпреки убеждението на лекарите, че от медицинска гледна точка това е невъзможно…

Естрела боязливо погледна тъмнозеления камък в шепата му.

— Не е разумно да носите подобно нещо у себе си, senor — прошепна.

— Не съм съгласен — поклати глава Кроукър, после натопи пръст в купчинката стрити на прах билки и изрисува кръг с триъгълник в него, а след кратко колебание добави и квадрат с точка в средата. — Тези знаци открих в къщата на Соня…

Естрела Лайес хлъцна от изненада и бързо изтри символите от масата. На тяхно място начерта овал във формата на човешко око с два ириса.

— Тези неща нямат нищо общо с вас — мрачно го изгледа тя. — Вие не сте лечител.

— Но не съм и злодей. Като хората, които са изписали символите в къщата на Соня… Искам да ги спипам!

— Защо?

Въпросът беше зададен тихо, но тонът й показа, че отговорът е важен.

— Тези хора са убили Соня. Правилно отгатнахте, че смъртта й е била ужасна… — Замълча за миг, давайки си сметка, че ще нагази в непознати води. После тихо добави: — Бях в къщата и ясно усетих присъствието на духа й, който не намира покой…

— Смятате, че тя крещи за възмездие от гроба?

„Тази жена умее да разпитва като опитен следовател“ — помисли Кроукър и поклати глава:

— Не. Соня не беше отмъстителна и мразеше насилието.

— Es verdad — кимна Естрела, а кафявите й очи станаха бездънни. Изражението на лицето й странно омекна — като дълбоко замръзнала земя под ласката на първите слънчеви лъчи, известяващи настъпването на пролетта. А Кроукър остана с чувството, че е издържал неизвестен изпит. — Какво предлагате?

— Покой — отвърна той. — Вечен покой за душата й.

Естрела Лайес пристъпи към него, гласът й прозвуча като дрезгав шепот:

— Кой ви е въвел в тайнството на Хета-И?

— Бени Милагрос. Намазахме лицата си със сажди и погребахме Соня… Познавате ли го?

— Познавах дядо му — Хумаита Милагрос — отвърна тя и рязко отстъпи назад. — Него го познаваха всички в радиус хиляда километра около Асунсион… Беше велик лечител гуарани, радваше се на огромна популярност…

— Присъствахте ли на погребението му? Бени твърди, че десет дни непрекъснато валяло, но той не мръднал оттам…

— Това е вярно — кимна жената и възобнови работата си.

— Отношенията между Хумаита и Бени бяха белязани със знака на напрежението, но и двамата не можеха един без друг… Бени беше любимият му внук, наричаше го Серо… Планината… „Планината живее по свои правила, подчинява се на свои понятия за време и пространство…“ — рече ми веднъж той. Имаше предвид Бени, разбира се…

— Чух, че се удавил в река Парагвай…

Ръцете й изпуснаха книжното пликче, което държаха, краката й започнаха да се подгъват.

— Госпожо Лайес! — Кроукър скочи и успя да я подхване навреме. Беше толкова лека, сякаш костите й бяха кухи, като на птичка. Оказа се обаче, че това не е припадък. Очите й се извъртяха с бялото нагоре, клепачите й леко потрепваха. Имаше вид на сомнамбул.

Опря магическия камък в трапчинката на шията й механично, почти без да мисли. Гласът й прозвуча странно, някак отдалеч, сякаш не излизаше от устата й:

— Родена съм в семейство на рибари… Един ужасен ден, преди двадесет години, бях излязла в реката заедно с татко и братята ми… Тогава бях на двадесет и две, омъжена и бързо овдовяла… Слънцето все още не беше се издигнало над планинските върхове, но влажният утринен въздух светеше със своя собствена светлина, извираща сякаш направо от вътрешността на перлена мида… Обичах този час на утрото, когато ярките тропически цветове все още са приглушени, а тишината — толкова пълна, че можеш да чуеш как плуват рибите във водата…

Кроукър се отпусна на колене, придържайки внимателно тялото на Естрела. Страхуваше се за нея, искаше му се да я изтръгне от този транс. Но желанието му да чуе странния разказ надделя…

— Открихме тялото на Хумаита… — продължи дребничката жена. — Отначало помислихме, че мрежата се е оплела в корените на огромното мангрово дърво, издигащо се на самия бряг… По това не бяха корени, а нещо друго, покрито с яркочервена боя… Тялото беше в седнала позиция, с дебели коренища под мишниците. Цялото в кръв… Беше ясно, че някой го е поставил нарочно там. Животните и птиците не бяха го докоснали, тъй като той беше лечител… Дори крокодилите се държаха на почетно разстояние, въпреки примитивните си мозъци…

Баща ми се размърда пръв… Слезе от лодката и внимателно освободи тялото от коренищата. Помня всичко с такава яснота, сякаш е станало днес… Той обърна трупа с лице към водата и го изми. Търкаше здраво и плачеше като дете… Никога не бях виждала сълзи в очите на татко и се изплаших до смърт. После издърпахме тялото в лодката. Лицето на Хумаита беше чисто и свежо, аз просто не можех да повярвам на това, което бях видяла броени минути по-рано: кръг с изрисуван в него триъгълник на лявата буза, квадрат с точка на дясната… Изрисувани с кръв.

Клепачите на Естрела престанаха да пърхат, тялото й се отпусна в ръцете на Кроукър. Миг по-късно тъмните й очи се заковаха в лицето му. Беше кротка и спокойна като след дълъг и освежителен сън…

Той стисна магическия камък и попита:

— Добре ли сте, госпожо Лайес?

Тя вдигна ръка, показалецът докосна челото му и започна да чертае… Овал на око с две точици вътре…

— Той не е мъртъв… Духът му се е преселил в теб… — В очите й се появи учудване: — Толкова години минаха оттогава… Татко ни закле да пазим в тайна истината за смъртта му. На разпита всички казахме, че сме открили трупа да плува по очи в реката…

— Защо баща ви е постъпил така, госпожо Лайес? Защо ви е накарал да дадете лъжливи показания?

— Защото беше видял символите и се страхуваше.

— От какво?

— Познаваше момчетата, които си ги бяха присвоили. Всъщност всички ги познаваха… Бяха много близки с Хумаита, почти като негови собствени внуци… Те го бяха убили, оставяйки като доказателство своите символи.

— Антонио и Хектор — дрезгаво изграчи Кроукър. — Близнаците Бонита…

В отговор Естрела Лайес само кимна.

— Той е бил техен наставник, обичал ги е като собствени деца. Нима у тях не е имало подобни чувства?

— Какво знаят тези двамата за обичта? — горчиво въздъхна тя. — Те са низвергнати. И от Бога, и от хората…

Въпреки светското си възпитание и образование Кроукър усети как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Но защо са го убили? — попита.

— Защото Хумаита им беше предал всичко, което знае, и те вече нямаха нужда от него… — Раменете й леко потръпнаха в прегръдката му. — Според мен Хумаита е бил наясно с какви зли хора си има работа и именно това го е амбицирало. Най-характерното за този човек беше вярата му доброто. Искал е да изкорени злото от душите на близнаците и това го е погубило… За съжаление в хода на този процес той ги е научил на всичко, което знае… И е дал в ръцете им огромна власт… Ужасна власт! — Ръцете й се вкопчиха в раменете на Кроукър: — Ти ги нарече злодеи и си абсолютно прав!

Секунда по-късно той внимателно я изправи на крака.

— Този магически камък е принадлежал на Хумаита, нали? — тихо попита Естрела.

Кроукър само кимна с глава.

— Пази го добре! Никога не се разделяй с него! — Ръцете й покриха шепата му, очите й напрегнато се взряха в лицето му. — Обещай ми, че ще откриеш злодеите! В противен случай те ще те открият…

— Обещавам.

Естрела Лайес се вгледа в очите му и кимна. Вероятно доволна от това, което зърна в тях, тя възобнови работата си.

— Разкажи ми нещо повече за онези четири символа — промълви след кратка пауза Кроукър.

Очите му не се отделяха от пръстите й — дълги и изключително подвижни, сякаш наситени със свой собствен живот. Такива пръсти беше виждал само веднъж — на концерт, изнесен от някаква камбоджанска фолклорна трупа…

— Триъгълникът в окръжността е знакът на мъжа, огъня и смъртта — започна Естрела, а пръстите й почерняха от стритите на прах сухи гъби. — Точката в квадрата олицетворява жената, водата и възкресението… — Към гъбите бе прибавена кафява прах с лек аромат на какао. — Кръстът с три концентрични кръга е символ на птица, полет и пътешествия, сърцето на Вселената…

— А четвъртият? — попита Кроукър. — Онзи, който Хумаита е избрал за себе си?

Лицето й се сгърчи от напрежение, гъста кафява течност ороси прахообразната смес.

— Окото с двойния ирис олицетворява сънищата, които виждаме с вътрешното си зрение… — Изцапаният показалец за миг се вдигна и докосна челото й, точно в центъра: — С нашето трето око… — Пръстите й се разпериха и изведнъж заприличаха на фино ветрило: — Сънищата ръководят живота ни. Така учи Хета-И… Те са най-прекият път до вътрешното съзнание, а то е достъпно единствено за лечителите… — Ръцете й счупиха някаква тънка клонка, обелиха кората и сръчно разбъркаха бялата вътрешност заедно с отварата. Във въздуха се разнесе миризма на влажна пръст, сякаш току-що изровена от брега на река Парагвай. — Вътрешното съзнание им позволява да се връщат в миналото, да оценяват настоящето и да чертаят вярна картина на бъдещето…

— Веднъж сънувах окото с двоен ирис — рече Кроукър.

Тя изобщо не се изненада.

— Скоро ще го сънуваш пак…

Той надникна през рамото й:

— Дали ще му помогне това, което правиш?

— Някои неща са определени от Бога и нищо не може да ги промени. Може би постъпвам глупаво, но и аз като Хумаита се стремя да постигна невъзможното… — Обърна се с лице към него, ръцете й стискаха купичката с гъста субстанция: — Точно това трябва да помниш, когато се изправиш срещу братята Бонита. Тяхното място във Вселената е определено, никой не може да го промени. Хумаита направи опит да го стори, решил, че вижда някаква хуманност в тях… И те го убиха. Не бива да допускаш неговата грешка, чуваш ли?

Пристъпи към леглото и внимателно събуди Нестор. Кроукър му помогна да се изправи, а тя поднесе купичката до напуканите му устни. Но нито билковата отвара, нито магическият камък на Хумаита, отново притиснат до гърдите му, бяха в състояние да прогонят вирусите, които го убиваха…