Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (13)

Глава 3

Настъпил газта, Кроукър се носеше по магистралата И-95 на север от Палм Бийч. От репродукторите се лееха мелодиите от албума на Лав „Вечна промяна“, излязъл на пазара през далечната 1968 година. Тази музика му се струваше особено подходяща за случая.

Американските интереси в Латинска Америка… Бизнес и нищо друго. Пресичаме южната си граница по същите причини, по които си пъхаме носа във вътрешните работи на всички страни по света: защита на интересите на шепа влиятелни и обикновено крайно безскрупулни типове. Сривът на икономиката в Латинска Америка вероятно ще доведе на власт диктатори, или още по-лошо — политици със социалистически убеждения. Това ние, разбира се, не можем да позволим… В Кувейт нахлухме заради петролното лоби. Кое ли лоби стои зад Гън? Автомобилното? Твърде вероятно — Мексико е втори вносител на американски коли след Канада… Никой няма да позволи ликвидирането на този пазар, особено пък от някакви си етнически недоволства. Но съответната операция е доста мръсничка, изисква време и най-вече секретност…

Мисълта за секретност отново го върна към Антонио и Хектор. „Те са истинска отрова и разчитат на здрави връзки — беше казал Рос Дарлинг. — Вероятно се ползват с протекции от високо място…“ Естествено, че се ползват. Според секретната информация те провеждат операция по нелегално набиране на органи със знанието, а може би и с одобрението на самия СОБК. Дали това е бил начинът, по който Гън за кратко време съсредоточава в ръцете си огромна власт? Дали тази власт не се крепи на труповете на хората, убити от Бонита? Колко са възрастните сенатори, конгресмени и членове на правителството, които чакат ред за нови резервни части, получили предварително уверение, че проблеми няма и всеки ще получи онзи орган, от който се нуждае умореното му тяло?… Кроукър не си направи труда да изчислява. „Когато става въпрос за оцеляване, човеците са далеч по-умни от останалите видове — това му го беше казал Каменното дърво. — Става така, защото човеците винаги си намират оправдание. Дори най-злите и покварените от тях са убедени, че постъпките им са правилни и справедливи…“

С изключение на близнаците Бонита може би… Той бе прекарал достатъчно време с Антонио, за да усети, че тези хора бяха от по-друго тесто. В душите им пламтеше жесток и неугасим огън, който лесно можеше да бъде сбъркан с Хета. Те добре различаваха доброто от злото. И напълно съзнателно бяха направили своя избор: да бъдат на страната на злото…

Напусна магистралата, прекоси булевард „Окичоби“ на изток и излезе на „Олив“, който всъщност преливаше в междущатска магистрала №1. После пое на север.

Основната му тревога продължаваше да е свързана с Рейчъл. Нейната болест съвпадаше подозрително точно с появата на Барбачена в Маями. От момента, в който разбра, че двете с Гидиън са употребявали наркотици с добро качество, той започна да подозира, че комата на племенницата му е била изкуствено предизвикана. Но по какъв начин? От кого? Имаше известни подозрения, но те трябваше да бъдат доказани…

Влезе в паркинга на болницата „Роял Поинсиана“ и изключи мотора.

Беше изправен пред изключително тежка ситуация. Не можеше да направи абсолютно нищо дори в случай, че подозренията му относно Рейчъл се окажеха верни. Тя умираше. Без бъбрека, предложен от Махур, едва ли щеше да изкара до края на седмицата. А той самият, лишен от избор, потъваше все по-дълбоко в една зловеща конспирация. Убий Хуан Гарсия Барбачена, за да живее Рейчъл… Фактът, че Махур, а след него и Дарлинг, му предоставиха достатъчно причини да ненавижда Барбачена, изобщо не променяше нещата. Едно е да убиеш някого при неизбежна самоотбрана, но съвсем друго е, когато планираш премахването на жив човек предварително, с хладна и смразяваща кръвта пресметливост… Беше срещал достатъчно наемни убийци в своя живот и знаеше по какво се различава от тях — сърцето му не беше от камък…

Слезе от тъндърбърда, понечи да изтича към входа, но бързо се отказа. Въздухът беше горещ и натежал от влага, въпреки че едва минаваше единадесет.

Болницата беше хладна и тиха, като добре смазан механизъм на швейцарски часовник. В атмосферата на всички здравни заведения има нещо особено, нещо, което те прави уморен в мига, в който се озовеш под покрива им… Може би насищат въздуха с газообразни транквилизатори, които неусетно премахват възбудата на посетителите…

Качи се в Отделението за спешна хемодиализа и пристъпи на пръсти към малката стаичка на Рейчъл. Лицето й беше бяло като вар, тялото — крехко и слабичко. Човек оставаше с впечатлението, че ще литне, ако не са завивките… Синкавите венички, които бавно пулсираха под тънката кожа, имаха болезнен восъчен цвят. Дигиталната апаратура до леглото показваше, че треската продължава. Сепсисът все още не беше овладян.

Кроукър се наведе над леглото, целуна топлото чело на момичето и прошепна:

— Открих Гидиън, скъпа… Тя скоро ще бъде тук. — Пръстите му стиснаха безжизнената ръка, отпусната покрай завивките: — Дръж се, Рейчи! Лошото остана назад, сега трябва просто да издържиш още мъничко!

В помещението се появи Мати, която очевидно беше отскочила до тоалетната. Зърна брат си и се втурна в прегръдката му.

— Къде беше, Лю? Къде прекара нощта? — В очите й имаше сълзи.

— Успокой се — прошепна той и повали лицето й. — Утре Рейчи ще получи своя бъбрек.

— О, Лю!

Нежно се освободи от прегръдката й и попита:

— У теб ли е резервният ключ за жилището ти, Мати?

Тя кимна, разрови в чантичката си и подавайки му ключа, попита:

— Открил си Гидиън, нали? Що за човек е той?

— Нещо доста по-различно от това, което очаквах…

— Искам да се запозная с него — рече тя и изтри очите си с книжна салфетка. — Имам чувството, че той е единствената ми връзка с Рейчи.

Побутна я към стола до леглото и смени темата:

— Виждала ли си доктор Стански? — Не му се искаше да говорят за Гидиън. Сестра му си имаше достатъчно грижи, нямаше смисъл да я товари с нови. Особено когато ставаше въпрос за сексуалните предпочитания на Рейчъл…

Мати изглеждаше съсипана от умора.

— Той идва по-късно — поклати глава. — Да му предам ли нещо?

— Не. Всъщност не му казвай, че съм питал за него… — Кроукър се наведе и я целуна по бузата. За разлика от тази на Рейчъл нейната беше ледена. — Добре ли си, Мати?

— Да.

— Нещо не ми се вярва… Кога си яла за последен път?

— Не съм гладна — отвърна му с пресилена усмивка.

— Въпреки това трябва да хапнеш нещо, скъпа — настоятелно рече той. — Скоро всичко ще приключи, при това добре. Обещавам ти. Но в състоянието, в което се намираш, едва ли носиш някаква полза на Рейчи…

Пресилената й усмивка стана по-широка, главата й кимна. Той се обърна и излезе. За момента не можеше да направи нищо повече за нея. Купи няколко сандвича от кафенето на приземния етаж и помоли една от сестрите да й ги занесе.

После се насочи към лабораторията за анализ на кръвни проби и откри Джени Марш надвесена над някакъв микроскоп. Двете лаборантки в дъното му хвърлиха любопитни погледи, след което продължиха работата си с центрофугата. Лекарката остави писалката, с която драскаше нещо в бележник с жълти листове, и вдигна глава. Усмивката й беше хладна и някак служебна, съвсем различна от онази, която очакваше.

— Надявам се, че следобед ще имаш време да си отспиш — рече той. — Бъбрекът ще бъде освободен някъде след полунощ.

— Отлично — делово отвърна тя. — Подготвила съм нещата, ще остана тук. В съседната стая има кушетки. Ще те уведомя в момента, в който органът бъде тук. Ако желаеш, можеш да присъстваш на операцията…

— Едва ли — поклати глава Кроукър. Един Бог знае къде щеше да бъде по това време. Може би ще се носи по течението с лице във водата. Пристъпи крачка напред и понижи глас: — Научих нещо, което може би ще е важно за теб… Във фаталната нощ Рейчъл е вземала само чист наркотик…

— Не може да бъде! — изненадано го погледна. — Като количество дрогата в кръвта й не е достатъчна, за да доведе до кома. Сигурна съм, че в нея е имало примеси, при това опасни за живота!

— И аз мислех така, но открих лицето, което е било с Рейчи през цялата нощ. То е погълнало абсолютно същия коктейл — трева, хашиш, кокаин, в същите количества. Но си е живо и здраво… Единствената разлика между нея и Рейчъл е, че тя по всяка вероятност си има два бъбрека…

— В случая това е без значение — отвърна му и се намръщи: — Нещо не е наред, но проклета да бъда, ако знам какво е то!

— Преди малко бях при момичето, Джени. Защо треската още не е преминала?

— И аз си задавам същия въпрос — отвърна тя и замислено забарабани по плота на масата. — Вероятно организмът й е прекалено изтощен, за да се справи с инфекция, която здрав човек би преодолял за няколко часа…

Той внимателно наблюдаваше изражението на лицето й.

— Май не си много убедена в това, нали?

Тя вдигна глава, в очите й се четеше тревога.

— Честно казано, не съм… — Ръката й махна по посока на микроскопа. — Не откривам абсолютно нищо, за което бих могла да се захвана… От чисто медицинска гледна точка е нормално да се очаква, че преодоляването на кризата ще отнеме известно време. Но това, което ме тревожи, е липсата на каквото и да било подобрение. Сякаш при всяка наша стъпка напред Рейчъл се инати и прави две назад…

Той изчака, надявайки се Джени да довърши мисълта си. Но след като се убеди, че тя няма подобни намерения, каза:

— А трансплантацията? Можеш ли да я направиш въпреки високата температура?

— Това не е препоръчително — отвърна с въздишка тя.

Кроукър не хареса тона й, смръщи вежди и подчерта:

— Джени, ти трябва да овладееш проклетата инфекция, преди да ти дам бъбрека!

— Правим всичко възможно, Лю — отново въздъхна тя. — Можеш да ми повярваш…

— Вярвам ти — покри с длан ръката й върху масата.

Тя се отдръпна нежно, но решително.

— Какво ти е, Джени? — изненадано я погледна. — Държиш се така, сякаш снощи нищо не се е случило!

— Когато бях в гимназията, още преди да тръгна на курсовете, превърнали в мания желанието ми да стана лекар, аз бях съвсем друг човек… — започна някак отнесено жената. — В главата ми нямаше нищо друго, освен момчета… По цял ден мислех какъв пуловер и каква пола да облека, за да покажа прелестите си по най-добрия начин… Това беше най-безгрижният период от живота ми.

Той одобрително я огледа и кимна:

— Имала си какво да покажеш…

— Беше хубаво — въздъхна тя, после стана и пристъпи към прозореца. От мястото си Кроукър виждаше как трапчинката на шията й меко пулсира. — Сега имам прекалено много отговорности и не мога да си позволя дори минутка да мисля за други неща… — Помълча, после изрече по-меко — Истината е, че ми липсваше… Това е един много лош знак…

— В какъв смисъл лош? — любопитно я погледна.

— Ще ти кажа — обърна се с лице към него тя. — Първата ми мисъл, след като се събудих тази сутрин, беше: „Какво да облека днес, за да се харесам на Лю?“

— Това не ми изглежда чак толкова лошо — усмихна се той.

— Но на мен ми изглежда точно така! — смръщи вежди. — Изградила съм си правила на поведение, това беше един дълъг и труден процес. Бях твърдо убедена, че никой не може да ме отклони от тях, но… — Ръцете й безпомощно се разпериха: — Стана така, че тези правила отидоха по дяволите!…

— Бъдете силна, доктор Марш — привлече я в обятията си Кроукър. — Позволете си да мислите и за други неща, поне по една минутка дневно… — Усети как потъва в погледа на блестящите зелени очи и тихо добави: — Убеден съм, че можеш да ми отделиш тази нищожно малка частица от напрегнатата си програма, нали?

— О, Лю…

Устните й се разтвориха под натиска на неговите, тялото й потръпна от желание. Той я погали по гърба и усети как бедрата й се притискат към неговите. В следващия миг се разделиха, спомнили си едновременно за лаборантките оттатък високата маса. „Дали сърцето й бие толкова шумно, колкото моето“ — неволно се запита Кроукър. Един поглед в очите й беше достатъчен, за да разбере, че е точно така…

Джени правеше усилия да възстанови нормалното си дишане. Жена с твърдо установени навици… Това му харесваше.

— Слушай, искам да ми направиш една услуга — помогна й той. — Ако доктор Стански се появи по-рано от обичайното време, намери начин да го задържиш по-далеч от Рейчъл…

— Защо?

— Все още не зная — отвърна той и стисна ръката й. — Работя по една версия, но не искам да говоря, преди да съм сигурен… Зная как вие, докторите, се обединявате срещу всяко обвинение…

— Мислиш, че Стански представлява заплаха за Рейчъл? — разшириха се очите на Джени. — Господи, в такъв случай си длъжен да ми разкажеш всичко!

— Ще се свържа с теб в момента, в който науча нещо конкретно — увери я. — Имам номера на пейджъра ти.

Тя задържа ръката му, очите й не се откъсваха от лицето му, сякаш беше решила на всяка цена да запомни всяка извивка и бръчица по него.

— Това, което ти казах преди малко, не е вярно — прошепна. — Чувството, че ми липсваш е прекрасно, особено след като изведнъж се появяваш в лабораторията ми. Но… — Очите й се замъглиха и той помисли, че ще се разплаче. Гласът й премина в дрезгав шепот: — Върни се, Лю! Обещай, че ще се върнеш!…

— Обещавам — отвърна с усмивка Кроукър.

Но сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Знаеше за какво мисли Джени: за видението, предизвикано от магическия камък. Той лежи по очи във водата, ръцете му са широко разперени… Безжизнен, мъртъв.

Розовият тъндърбърд го чакаше на болничния паркинг. Кроукър отключи вратата и завъртя стартера, но остана навън. В колата беше като в пещ и той се принуди да отвори вратите и да включи климатичната инсталация. Едва след няколко минути се качи и бавно подкара към апартамента на Мати. Беше му приятно да слуша равномерното боботене на мощния мотор, да усеща солидната тежест на купето, да вдъхва лекия аромат на тапицерията от първокласна кожа. Неусетно се пренесе в миналото, когато беше осемнадесетгодишен младеж и най-важното нещо на света бяха колите и момичетата. В този ред или в обратния — това зависеше единствено от настроението му… Нима все още можеше да издухва някогашното сладко безгрижие? Не, разбира се, за разлика от Джени Марш той беше израснал в „Кухнята на ада“, където всичко хубаво се постигаше на висока цена. Войната за територии се водеше всеки ден, така беше и с момичетата. Винаги се намираше по някоя луда глава, изгаряща от желание да разпилее мозъка ти по тротоара…

Насочвайки колата към паркинга за посетители на Харбър Пойнт, той неволно се запита какъв ли би станал, ако беше имал безгрижната колежанска младост на Джени. И не успя да си отговори…

Портиерът го спря и въпреки ключа в ръката му направи справка със списъка на собствениците, осигурили достъп в сградата на свои близки и приятели. За щастие Мати беше включила името му, очаквайки да преспи при нея…

Влезе в апартамента и се насочи към стаята на Рейчъл. Всичко си беше така, както го помнеше. Отвори гардероба и измъкна торбичката за хербарий. Развърза я, разрови сушените цветя и билки, пръстите му напипаха гладка подвързия. Указанията на Гидиън бяха абсолютно точни.

Седна на теглото и прокара длан по тъмносинята корица с жълти, имитиращи злато ръбове. Отвори дневника с разтуптяно сърце и започна да чете.

Рейчъл не бе записвала впечатленията си ден по ден, а просто бе отбелязвала по-важните събития. Явно не беше от момичетата, които педантично пълнеха страниците с белетристика от сорта на „събудих се, скарах се с мама, отидох на училище, видях се с Гидиън и се надрусах“…

Докато четеше, осъзна, че това не е дневник, а по-скоро описание на душевните състояния на племенницата му, които не бяха толкова лесни за разгадаване. В душата на всеки човек има дълбоко интимни области, които не могат да бъдат докосвани, а още по-малко разбрани: неясни блянове, странни желания, понякога дори и мании… Всички онези мрачни демони, които формират нашето поведение, но не обичат дневната светлина. Рейчъл беше изпитала необходимостта да вдъхне живот на тези сенки, а сега Кроукър ги изследваше и подреждаше с онова внимание, с което шаманите разглеждат разпръснатите кости на принесен в жертва звяр…

По едно време остави дневника и вдигна глава. В дъното на стаята стоеше Рейчъл. Изглеждаше съвсем истинска, от плът и кръв. Нямаше нищо общо с умиращото момиче, което беше оставил в болницата. Далеч повече приличаше на снимката с абитуриентската рокля — сериозна и тържествена, здрава… Видението отвори уста и започна да повтаря думите, които той току-що беше прочел:

„Днес нещо се счупи. Мама ми съобщи за смъртта на Доналд и аз ясно чух нещо като тътен на далечна гръмотевица. Тя ме гледаше загрижено и очевидно очакваше реакцията ми. Не направих нищо. Просто си седях и гледах в чинията с царевични пръчици. Мислех си за жестоките отношения между мен и Доналд, установили се през последните две години. И двамата се преструвахме, че всичко е свършило, но не беше така. Тази мисъл ме смаза. Не мога да обясня какво точно ми стана, но изведнъж изпитах желанието да грабна ножа и да прережа вените си. Не го сторих само защото си спомних за Гидиън и мъката, която щях да й причиня. В продължение на десет минути си представях нейното лице и кръвта ми, оплискала пода. Нейното лице и моята кръв. Стигнах до заключението, че не мога да й погодя такъв номер.

Но много ми се искаше. Усещах магнетичното привличане на очакваната болка. Изпитах желание да се забия с главата напред в онзи планински склон на Калифорния, да се присъединя към него… Как ще живея без този човек?

Просто не зная…

Работата е там, че Доналд ме обичаше. Усещах го. Обичаше ме далеч повече от мама. Мразя го за това, мразя го и за други неща. Но това не се отразяваше на моите чувства към него, дори напротив. Нещата, които той вършеше, сякаш ни свързваха още по-здраво. Странно. Мама го намрази заради жестокостта му. Тя никога не успя да я приеме. Докато мен тази жестокост ме пороби. Да, точно това е думата: пороби ме. Бях готова да направя всичко, което поиска. Всичко. И това беше тайната нишка, която ни свързваше. Ако беше пожелал да забия нож в гърдите си щях да го сторя без никакво колебание. Но той никога не би се сетил за подобно нещо, беше твърде зает да използва пениса си като оръжие…

По време на акта ме болеше. Но това беше сладка болка. Стигах до кулминация с насълзени очи и разтреперано тяло. Понякога имаше кръв. Съвсем малко. Една капчица, като алено око… Тя също ни обвързваше със силата на клетва. Отпуснали се на ръце и колене, ние заедно я бършехме. А след това той беше невероятно нежен…

Когато сподели, че е започнал да ме обучава още от ранна възраст, аз веднага си спомних за «Историята на О», която ми даде да прочета, когато бях на десет години. Знаех наизуст цели пасажи от нея. Понякога ги рецитирах по време на нашите сеанси, а той буквално се възпламеняваше… Отначало мислех, че се възбужда от думите, тъй като често прилагахме на практика всичко, което рецитирах. Но после разбрах, че не е така: той се опияняваше от факта, че съм овладяла уроците му до съвършенство…

Веднъж ме попита дали смятам за лошо всичко това, което вършим. Помня изражението на лицето му, тъй като за пръв път видях, че изпитва страх. И тогава разбрах, че той е не по-малко поробен от мен. Двамата съществувахме някак тайно, някак отделно от света. Имах чувството, че живеем само по време на нашите сеанси. Извън тайната, която ни свързваше, ние просто си губехме времето, оставяхме го да тече между пръстите ни. Това не беше живот. Болезненият стремеж един към друг, скандалите, дългите раздели и прекрасният миг на сдобряването, придружен от сладката болка и онази самотна капчица алена кръв — това беше истинският живот!“

Кроукър пое дълбоко дъх и видението се стопи. Докосна челото си с длан и установи, че е покрито със ситни капчици пот. По-голямата част от съзнателния му живот беше преминала в изследване на престъпната психика у човешките индивиди. Много от тях прибягват до самонараняване като последен опит да намерят себе си, да се спасят от неизбежното затъване в тинята. Но този акт е обречен на неуспех. Просто защото никой не може да унищожи последното убежище, от което се нуждае душата му.

С течение на времето се беше научил да не изпада в шок от подобни разкрития. Но сега ситуацията беше различна. Рейчъл не бе нито престъпник, нито психопат. Тя бе просто едно момиче, което отчаяно се нуждаеше от помощ. А на всичкото отгоре бе и негова племенница…

Това непозволено надзъртане в душата на едно младо създание беше ужасно, студ прониза тялото му. Вярно е твърдението, че никога не знаем какво мислят другите, но същото така е вярно, че в повечето случаи и не искаме да знаем…

Това бе причината, поради която прегарят ченгетата, разследващи убийства. Колкото по-способни са те, толкова по-бързо прегарят. Просто защото се излагат на по-голямо психическо натоварване, отколкото могат да понесат. Когато слънцето е прекалено силно и изгаря кожата ти, щеш не щеш затваряш очи и извръщаш глава…

Кроукър избърса потта от челото си и отново разтвори дневника. Пред очите му бавно се появи предишното видение. Този път Рейчъл седеше на пода в спалнята си, със скръстени нозе.

— Явно така ми било писано — проговори видението. — По време на прегледа Роналд докосна голата ми гърда и зърното моментално набъбна. Той го хвана с два пръста и жестоко го изви. Очите ми се насълзиха от болка и аз разбрах, че съм негова. По-късно го попитах как е разбрал това. Видял го в очите ми, отговори. Какво точно? „Беше гола и когато спрях поглед върху теб, разбрах, че между нас няма никакви бариери“ — рече той. Запитах се дали това е дефиницията на пълното отдаване. После той ми зададе въпроса, който никога няма да забравя: „Много пъти съм те виждал гола, но винаги съм усещал защитната стена, зад която се криеш. Какво я срина днес?“

Смъртта на Доналд, разбира се. Тя ме промени. Пред очите ми бавно се разкри единственият начин да оцелея. С Гидиън ми е хубаво, сигурна съм, че я обичам. Но за мен любовта не е достатъчна. У мен съществува и онова особено „нещо“, за което нямам име. Получих го благодарение на Доналд. Същото, което Роналд забеляза в очите ми. Имам нужда от него, трябва да го притежавам. Сега вече съм сигурна, че зная пътя. Сеансите ще продължат, аз ще оживея…

И тъй, доктор Роналд Стански заема мястото на мъртвия Доналд Дюк и садомазохистичните „сеанси“ продължават. Една мрачна история, която с течение на времето става все по-мрачна… Колко увредена е била психиката на Рейчъл, защо се стреми към този начин на живот? Вероятно много, в противен случай все някой би я разбрал… Това увреждане я правеше различна от останалите. Различна и непозната дори за Гидиън. Кроукър изпита желанието да я стисне в прегръдките си и да я защити от враждебния свят. Сърцето му късаше от жал за това нещастно момиче, което не можеше да разбере, че му е нужно само едно: обич… „Ако преживее това изпитание, тя трябва да започне нов живот — тръсна глава той. — А това означава, че Мати трябва да научи всичко…“ Но не сега. Все още бе рано.

Потънал в тревожни мисли, почти забрави за нещо, което му беше направило впечатление. Сети се в последния момент и отгърна предпоследната страница на дневника. Датата показваше, че записките са направени три дни преди Рейчъл да изпадне в кома.

„Този последен сеанс беше доста странен — пишеше момичето. — Всъщност всички сеанси са странни. Веднъж Доналд ми каза, че най-трудно е да се отвориш пред тъмните сили в себе си, да им се предадеш изцяло. Но този сеанс… Все пак беше по-странен от предишните…

Предполагам това се дължеше на факта, че не бяхме сами. В началото почти никога не оставахме сами… Медицинската сестра на Роналд присъстваше почти винаги, занимавайки се с разните там кръвни проби и рентгенови снимки… Предполагам, че той ги изискваше, за да оправдае честото ми присъствие в кабинета му. Но сестрата приключваше с работата и ни оставяше сами… Тогава започваше нашето дълго пътешествие. Беше странно, но вълнуващо преживяване. Вършехме всичко направо в кабинета, отвсякъде заобиколени от един коренно различен живот. Мисля, че именно по тази причина Роналд никога не ме заведе в мотел или където и да било другаде. В безличната хотелска стая нямаше да присъства онази особена връзка между доктор и пациент…

Този път обаче в кабинета имаше един мъж: мургав, висок и строен, с отсъстващото изражение на призрак. Роналд каза, че мъжът иска да гледа, и ме попита дали имам нещо против. Само да гледа, нищо повече. Идеята ми хареса, тъй като ми напомни как се чувствах от време на време с Доналд. Понякога буквално копнеех да ни види мама, макар да знаех, че тази гледка ще й нанесе дълбока рана. Това обаче беше единственият начин да ме разбере… Естествено, напълно непостижим…

Съгласих се. Мъжът остана и ни гледаше така, сякаш го беше правил и друг път. Просто знаеше как да «гледа». Не само да вижда това, което става пред него, но и да го «наблюдава». Усещах, че сеансът с Роналд означава нещо специално за него, това направи удоволствието ни още по-силно.

После Роналд се зае да разчиства, а мъжът пристъпи към мен. Дълго се гледахме в очите, накрая имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат. «Не знаех» — промълви той. Забележката му беше толкова неочаквана, че усетих как тялото ми се разтърсва от приятна тръпка. А и гласът му беше особен — нещо като дрезгав шепот. Не го попитах какво иска да каже, преценявайки, че въпросът ще прозвучи идиотски. Неизвестно как стигнах до решението, че този човек не бива да бъде притесняван с тъпи въпроси. «Не знаех, нищо за теб», добави той. Бях толкова стресната, че усетих как сърцето ми подскача като футболна топка. Изчервих се, неспособна да промълвя нито дума…

По-късно Роналд и непознатият потънаха в разговор, а аз незабелязано се измъкнах. Когато мъжете провеждат сериозен разговор, на тях не им е до момичета и жени… Влязох в съседната стая. Сакото на непознатия висеше на старата дървена закачалка, която Роналд Бог знае защо държеше в клиниката. Пристъпих натам като омагьосана. Дълго време не направих нищо, после леко опрях буза в плата. Сакото миришеше на непознатия и тази миризма ми харесваше… Бръкнах във вътрешния джоб и измъкнах портфейла. Беше от онези европейски вещи, които харесваше Доналд — прекалено дълъг, за да влезе в задния джоб. Портфейл за богати хора, тъй като за него винаги трябва костюм… Беше от крокодилска кожа, тъмносиня на цвят. Много харесвам тъмносиньото, което прелива в черно… Механично го разтворих и прочетох името му, изписано със златни букви на вътрешната страна: Трей Мерли. Какво име, Господи! Ако задраскаш «й» става tre merli^[1]. Очите ми попиваха странното име. Трей Мерли, Трей Мерли… Име на три черни сладкопойни птички едновременно…“

Тук дневникът свършваше. На двата свободни реда в дъното на страницата Рейчъл беше надраскала с молив някакъв адрес. Дали това не бе адресът на странния Трей Мерли?

Кроукър отмести очи от дневника, кръвта във вените му изстина. Според сведенията, които му даде Вонда Шепърд, собственикът на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт се казва Трей Мерли. Махур беше наел резедавия линкълн именно от тази агенция. А сега излиза, че Трей Мерли се познава с доктор Роналд Стански. Какво означава всичко това? Той нямаше отговор на този въпрос, но му стана ясно, че рано или късно злокобната машина, която беше зърнал в Маргейт, ще изплюе грозните си тайни…

Адресът, който Рейчъл беше надраскала в дневника си, се оказа на остров Хибискъс, разположен в средата на залива Бискейн. До него се стигаше по естакадата „Макартър“, до отбивката на Фаунтън Стрийт, която водеше до Палм Айлънд и оттам до Хибискъс.

Островчето беше съвсем миниатюрно — десет пресечки дълго и само две широко. Беше изцяло запълнено от просторни каменни къщи, всяка от които имаше собствен кей. Кроукър намали скоростта и отби до тротоара пред една бяла сграда. Тя беше съвсем като околните, отличаваха я само рамките на прозорците, боядисани в тъмносиньо. Излезе от колата и се протегна. Страхотната жега се отразяваше добре на раните и охлузванията му.

Измина няколкото метра павирана алея и натисна звънеца. Отговор нямаше и той мина отстрани, покрай бугенвилови храсти с разкошни оранжеви цветове. Задната част беше превърната в голяма, типична за Флорида веранда, под нея, плътно долепен до пристана, имаше басейн. Около него имаше две редици по четири лежащи столове за плаж. Ослепително бели, със сини дюшечета, те сякаш бяха готови за снимка… Тук също нямаше никого. Филтрите на басейна гъргореха като току-що нахранено бебе, над сенника се поклащаха острите листа на висока палма. На поставка до стената имаше купчина свежо изгладени хавлии на ярки райета, под тях се намираха три различни модела сенници.

Оттатък басейни се виждаше покрит пристан, водата под него самотно проблясваше. Нямаше нито яхта, нито рибарски лодки. Забеляза, че мрежестата задна врата е само притворена и се насочи натам. Дръпна я и влезе. Право пред него имаше широки прозорци, отвъд които се виждаше престорен хол. Вдясно бяха прозорците на основния апартамент, срещу тях — апартаментът за гости с две спални. Единственото нещо, което даваше признаци на живот, беше голям надуваем алигатор в зелен цвят, който леко се поклащаше в басейна. Нарисуваните му очи равнодушно Гледаха Кроукър, който се насочи към верандата. Плъзгащата се врата към хола не беше заключена и той без затруднение се озова вътре, вдишвайки с пълни гърди приятно охладения от климатика въздух.

Мебелите бяха в бяло и кафяво. Бяха скъпи и безупречно подредени, без нито една гънчица. Изящната маса за хранене в трапезарията бе украсена с ваза свежи цветя, около нея бяха подредени пет удобни стола. Но във въздуха не се долавяше миризмата на храна, нито пък на парфюм, или цигарен дим.

Отиде в кухнята. Установи, че шкафовете са добре заредени с храна. Хладилникът остави за най-накрая. След смъртта на Соня не можеше да погледне този напълно обикновен за останалите уред, без да потръпне при спомена за отрязаната й глава.

Хвана дръжката и изведнъж се запита какво ще прави, ако отвътре го погледне отрязаната глава на Трей Мерли… Стисна зъби и дръпна вратата към себе си. Но съдържанието на хладилника беше съвсем нормално — вътре имаше обичайните за всеки дом продукти.

Изчака, докато пулсът му се нормализира, вратичката се затвори с тихо съскане.

В главния апартамент бе посрещнат от още мебели в бяло и бежово: огромно двойно легло, стар, майсторски реставриран провансалски гардероб, овално стенно огледало с позлатена рамка. Краткият преглед на гардероба не донесе нищо интересно, освен факта, че Трей Мерли притежава добър вкус и много пари. И тук присъстваха тъмносиньото и бялото — главно сред костюмите и ризите. Очевидно тези цветове бяха любимите на домакина.

До стената имаше голям светлобежов сандък, висок около седемдесет сантиметра и дълъг почти колкото леглото. На нощната масичка лежеше дистанционно управление. Кроукър го взе и натисна бутончето в зелен цвят. Капакът на сандъка безшумно се отвори и от вътрешността му се издигна поставка със скъпа апаратура. Телевизор с 24-инчов екран, видеокасетофон, лазерен диск и още куп електронни джаджи с неизвестно предназначение. В отделението, което някога бе служило за съхранение на грамофонни плочи, имаше десетина лазерни диска и около две дузини видеокасети.

Върху кувертюрата на леглото лежаха три снежнобели ризи, току-що изгладени и акуратно прикрепени към правоъгълници от картон. На всеки картон белееше квитанцията от химическото чистене, залепена със скоч, а самите ризи бяха от същата кройка като тези в гардероба.

Забеляза нещо странно. Не в самите ризи, а в картоните, за които бяха прикрепени. Направи му впечатление, че са прегънати. Протегна стоманените пръсти на протезата си и внимателно повдигна най-горния от тях. Изпод него се плъзна широк плик от кафява хартия. Вътре имаше обикновена папка, от онези, които използват болничните заведения. На корицата беше изписано името „Соня Вилалобос“.

Папката съдържаше данни за здравето на Соня, събрани от доктор Роналд Стански. Формулярите бяха от клиниката му в Маргейт, а не от кабинета за частна практика в Уест Палм Бийч. Нима Соня е била пациентка на Стански?

Бързо измъкна плика изпод втората риза. С ужас установи, че това е епикризата на Вонда Шепърд и забързано я прелисти. И тя ли е била пациентка на Стански? Не вярваше в съвпадения, но дори и да вярваше, никога не би приел това, което виждаха очите му. Изследванията на двете момичета бяха почти идентични. Без значение беше дали това са някакви стандартни протоколи или не, тъй като в края на всеки от тях бяха записани данните на тест, от който кръвта му изстина.

Извади третата папка, умът му отказа да приеме името Рейчъл Дюк върху корицата. Започна да я разлиства с трепереща ръка. Мислите му поеха в посока, от която бързо му се зави свят. Ако всичко това бе вярно, значи…

Приглади картона на най-горната риза и погледна залепената със скоч розова квитанция. Химическо чистене „Джиф Тайм“, адресът беше на булевард „Бискейн“ и му се стори познат…

Изведнъж замръзна на мястото си. Откъм хола долетя някакъв шум. Придвижи се с безкрайно внимание и насочи поглед към отворената врата. Частта от широкото помещение, която можеше да види, беше все така пуста.

Изчака няколко секунди, после излезе от спалнята и тръгна по коридора. Един спокоен и познат глас го накара да замръзне, на мястото си:

— Виждам само сянката ти.

Кроукър се извърна и бавно влезе в хола. Стройният мъж с кехлибарени очи седеше в отрупано с възглавнички кресло, небрежно преметнал крак върху крак.

— Май сме обречени да се срещаме, Антонио — промълви Кроукър.

— При това най-неочаквано — кимна онзи. Ръцете му бяха спокойно отпуснати върху страничните облегалки. — Мога ли да попитам какво търсиш тук?

— Нима не се досещаш? — присви очи той.

— Искам да го чуя от теб — отвърна близнакът, а кехлибарените му очи се спряха върху лицето му след доста дълга и някак разсеяна обиколка из помещението. — Que hermosa tu boca! Колко е красива устата ти…

— Все още чакам отговор на своя въпрос! — изръмжа Кроукър.

Красивата глава изобщо не помръдна:

— Какъв въпрос?

— Относно Роза. Ти каза, че си я обичал, Антонио. Но това не може да е вярно, защото си я убил. Отрязал си главата й като на пиле!

Мъжът с кехлибарените очи дълго мълча. Но тишината бе изпълнена с напрежение. Онази тишина, която предшества оглушителния тътен на гръмотевица…

— Не — изведнъж проговори той. — Роза убих аз!

Надигна се от креслото и бавно се приближи към Кроукър. Това е единственият начин да познаеш някого — каза му веднъж Каменното дърво. — Човек може да промени името и документите си, може дори да си смени лицето, но походката ще го издаде. Тя е индивидуална като пръстовите отпечатъци, по нея можеш да го познаеш сред милиони хора… Дори да си е счупил крак, тялото му се адаптира и походката си остава същата…

Този мъж беше Хектор, а не Антонио. Вече познаваше плавната и гъвкава походка на Антонио. Брат му обаче се придвижваше по съвсем друг начин — с резки, някак нетърпеливи движения…

— Чудя се какво е намислил брат ми — каза Хектор. — Не му е в стила да разказва разни ученически спомени… — Кроукър ясно долови животинската му миризма. Явно този човек не уважаваше достиженията на цивилизацията. — Най-вече пък спомените за смъртта на Роза Милагрос… — Говореше бавно и провлечено, сякаш беше под влиянието на няколко хапчета валиум. — Дълбоко съм обезпокоен, че продължава да мисли за Роза. Казал ти е, че я обича…

— Каза, че е прокълнат — с усилие отвърна той. — А сега си мисля, че и двамата сте прокълнати…

Обърна се и тръгна към плъзгащата се врата. През стъклото се виждаха слънчевите зайчета, които играеха по повърхността на басейна. Главата на пластмасовия алигатор безгрижно се поклащаше. „Добре, че не си дава сметка как всяка минута кожата му изсъхва и се напуква под палещите лъчи на слънцето — рече си Кроукър. — Скоро въздухът ще излети от напомпаното му туловище и той ще свърши на боклука.“

Усети присъствието на другия мъж зад гърба си. Отлично. Колкото е по-далеч от спалнята, толкова по-добре.

— Веднъж сънувах, че съм прокълнат — промърмори близнакът. Каза го така, сякаш двамата водеха откровен разговор.

Кроукър спря. Виждаше съвсем ясно отражението му в стъклото на плъзгащата се врата.

— Вървях по главите на други прокълнати, обхванати от пламъци — продължи унесено Хектор. — Всъщност не точно по главите, а по вратовете им, които те услужливо протягаха при моето приближаване… А в края на тази странна пътека ме чакаше Дявола… Как си представяш Дявола, senor? Сигурно като човек с алено наметало, рога и опашка, стиснал тризъбец в ръка? Не, нищо подобно… Дяволът ми се яви такъв, какъвто ми го беше описвала мама: с грозно озъбена глава на акула, под която имаше тяло на прекрасна гола жена… — Усмихна се: — Мама ме предупреждаваше да се пазя от Дявола, senor… Но не защото е грозен, а точно обратното: защото е красив! Именно на красотата се дължи невероятната му сила!

Кроукър долови предизвикателството в думите му. Какво и се криеше зад това почти неестествено спокойствие?

— Как завърши срещата ти с Дявола? — попита той.

— Изядох го — отвърна Хектор и кехлибарените му очи светнаха от задоволство. — Изядох го без никакво колебание! Извадих скалпела и го нарязах на късчета. Мислех, че месото му ще вони на пепел и смърт, но в устата ми имаше вкус на рози… — Облиза устни: — Беше сурово, точно както мама ми го предлагаше… Тя твърдеше, че топлинната обработка лишава месото от неговата сила. Затова трябва да го ядем студено и сурово… Muy bueno…

Последната забележка се сля със светкавично действие. Кроукър се озова лице в лице с него, брадичката му се оказа притисната от желязна длан. Двата пръста на свободната ръка на Хектор се забиха в слепоочието му. Точно по този начин Антонио беше парализирал онзи стрелец на моста. Хета… Той не успя да стори нищо друго, освен да плъзне дясната си ръка в джоба на панталона.

Усети как се вкочанява от студ. Все едно, че някой го беше поставил в средата на леден блок. Направи безуспешен опит да се помръдне. Двата пръста в слепоочието го бяха парализирали изцяло, кехлибарените очи пламтяха на сантиметри от лицето му.

— Кой си ти, че да слушаш признанията на Антонио? — просъска Хектор. — Един куриер и нищо повече. А когато предадеш посланието… — Отдръпна се назад и избухна в смях: — Ще те оставя сам да отгатнеш какво ще стане тогава… — Смехът рязко секна, лицето му отново потъмня: — Но брат ми може би храни някакви илюзии… Може би мисли, че ти си нещо повече от куриер. Май ще е най-добре да те убия още сега…

— Тогава посланието ще остане непредадено — промърмори Кроукър. Тук имаше някаква загадка, но в сегашното си състояние той не бе в състояние да разсъждава.

— Сам ще го предам! — излая близнакът. — Това го искам от самото начало… Да не съм някакъв шкембелия на средна възраст, който е доволен да гледа как другите ловуват!

Напрегнал волята си, Кроукър се опитваше да вдъхне живот в пръстите на дясната си ръка. Един по един, с цената на върховни усилия, те бавно обхванаха магическия камък. Усети познатата топлина, сякаш слънцето затопляше кожата му. А заедно с разпространяването на тази топлина изчезваше и парализата…

Върху лицето на Хектор се появи замислено изражение.

— Да не би брат ми да е решил да ти разкрие бъдещето? — промърмори. — Хета-И не позволява това, но той може би иска да ти покаже как ще бъдеш предаден от най-близките си… Ние с него често сме били свидетели на подобни неща, тъй като познаваме всички потайни кътчета на човешката душа. И трябва да ти кажа, senor, че те са много мрачни!

Кроукър стисна магическия камък с още по-голяма сила.

— Антонио казва, че знаем прекалено много и това е неестествено. Станали сме това, което сме, именно защото знаем тайните на всички… Но какво от това, по дяволите? Madre de mentirasa за нас живота е една голяма игра! Играеш, или умираш. Губиш и пак умираш. Печелиш и оцеляваш, за да играеш отново… Това са нашите единствени правила. И ти живееш по тези правила, senor. Comprende?

— Разбира се, Хектор — отвърна Кроукър. — Аз comprende абсолютно всичко. — Дясната му ръка се стрелна напред и притисна магическия камък в плоския, мускулест корем на близнака.

Кехлибарените очи се разтвориха широко, устните му потрепнаха, но от тях не излезе никакъв звук. Лявата ръка на Кроукър се завъртя и му нанесе тежък удар в ключицата. Тялото на Хектор се плъзна към пода, а той се обърна и потърси ръчката на плъзгащата се врата.

Това беше грешка.

Близнакът скочи и го сграбчи през кръста. Вкопчени едно в друго, телата им полетяха напред, разбиха стъклото, претърколиха през покритата с плочки веранда и паднаха в басейна.

Плитката вода беше прозрачна, почти като въздуха над нея. За миг в съзнанието на Кроукър се мярна видението на Джени, според което той плува с лицето надолу в плитка и прозрачна вода… Дали наистина се приближаваше към последния си миг?

Над главата му се бялна коремчето на надуваемия алигатор. Ритна с крака и се понесе към него. Главата му изскочи на повърхността, устата му жадно пое глътка въздух. В следващия миг Хектор рязко го дръпна надолу и го разтърси като непокорна кукла. Зави му се свят, пригади му се. Дланта на биомеханичната протеза улучи брадичката на Хектор, хватката се разхлаби.

В следващия миг и двамата бяха над водата.

— Откъде имаш този камък? — извика близнакът и измъкна скалпела си. Извитото острие зловещо проблесна на слънцето. — Я го дай насам! Не можеш да ме спреш само с един камък!

Кроукър си спомни файла с неразкритите убийства, който бяха разглеждали заедно с Рос Дарлинг. Убиецът не е използвал трион, прерязал е гръбначния стълб само с помощта на скалпел. А това изисква огромна физическа сила. Това бяха негови думи. На които Дарлинг беше отвърнал: Трябва да е як като бик…

Оказа се, че е абсолютно прав.

Острието изсвистя във въздуха.

— Този камък не е твой! — изръмжа Хектор. — Ако не ми го дадеш, ще ти отрежа и другата ръка! За това е достатъчно само едно завъртане на китката!

— Черните камъни знаят — отвърна той, отчетливо изговаряйки думите. — Не можеш да получиш този камък, защото той принадлежи на Хумаита.

Разполагаше само с частица от секундата, за да се възползва от объркването му. Хвърли се напред, челото му влезе в съприкосновение с носа на близнака. Бликна кръв, Хектор инстинктивно отстъпи назад.

Кроукър се претърколи презглава и стъпи на дъното. Ръцете на близнака слепешком се протегнаха напред, но един добре примерен ритник в ребрата го прати обратно под повърхността на порозовялата вода. Постави надуваемото алигаторче между себе си и Хектор, после заплува към стълбичката. Обърна се точно навреме, за да види как тялото на Хектор се плъзга под водата с бързи и точни движения. Не обръщаше внимание на кръвта, която струеше от носа му, скалпелът се заби в алигаторчето със страшна сила. Кроукър остана с усещането, че устата му бе разкривена в жестока усмивка. Ръцете му натиснаха обезобразената играчка, въздухът излетя от нея със силно свистене.

Главата на Хектор изскочи на повърхността. Лицето му беше покрито с розови капчици.

— Escuchame, senor — извика той. — Даваш ми това, което винаги съм обичал! Направо обожавам такъв лов!…

— Не те ли боли счупеният нос, Хектор?

Онзи изплю кръв във водата.

— Ние боготворим болката, senor. Тя винаги е добре дошла, тъй като е солта и пиперът на нашия лов! — Скалпелът лежеше в разтворената му длан. — Когато усещаме болка, ние знаем, че сме живи!

Тръгна през басейна, на лицето му се появи хладна усмивка:

— Мислиш ли, че ще ми попречиш да ти отрежа ръката?

Кроукър вдигна магическия камък пред себе си:

— Хайде, направи го, Хектор. Веднага. Стига да можеш…

Близнакът спря на сантиметри от него, погледите им се срещнаха. Дясната му ръка изскочи над водата, размахвайки скалпела с бавни и някак лениви движения.

Кроукър насочи магическия камък напред, и той неволно отстъпи. Красивото му лице се разкриви от омраза.

— Ще запомня това! — просъска той и бавно започна да се отдалечава. — Сега се отърва, но скоро горчиво ще съжаляваш! — Стигна насрещната стена на басейна, изкачи стъпалата от тъмен гранит, прекоси верандата и изчезна.

Лю изпусна дълбока въздишка и се отпусна във водата. Стана му лошо от напрежението, устата му беше суха. Кръвта на Хектор бавно се разтваряше в бистрата вода.

Изпъшка и се измъкна от басейна, после се просна по гръб върху плочките. Отпусна глава на парапета и затвори очи. След всеки сблъсък с близнаците се чувстваше накрая на силите си. Какво щеше да стане при следващата им среща? Не искаше да търси отговор на този въпрос и затова насочи мислите си към Джени. След няколко минути на вълна почивка се надигна, взе две хавлии от поставката и се върна при колата си. Седна вътре едва след като подложи дебелите кърпи върху седалката. Обувките му жвакаха.

Извади мобифона и набра номера на Джени. Помоли се на Бога да не е в операционната.

— Ало?

Въздъхна с облекчение.

— Джени, обажда се Лю. Слушай, нямам много време, затова не ми задавай въпроси. Попаднаха ми доста интересни материали, които имат връзка със Стански.

— Казвай.

— Видях копие от медицинския картон на Рейчъл.

— Но как си…

— Няма значение. Той е знаел, че тя е с един бъбрек. През септември миналата година й е направил рентгенова снимка и е отбелязал това в картона. Освен това разполага с картоните на две жени, убити, за да бъдат използвани органите им…

Ясно чу как тя изхълца в слушалката.

— Но това не е достатъчно за…

— Знам. Важно е друго: Стански им е направил изследване за лимфоцитни антигени. Жертвите са млади и абсолютно здрави жени, които нямат причина да бъдат подлагани на подобни тестове. Освен ако…

— Освен ако органите им е трябвало да бъдат изследвани за съвместимост с организма на съответните пациенти — довърши приглушено Джени.

— Логично, нали? Представи си, че се занимаваш с подбор на органи. Какъв ще е основният ти проблем?

— Да намеря здрав донор.

— Нека предположим, че това вече е сторено…

Почти усети как тялото й потръпва.

— Тогава ми трябва време. Антигенната проба трябва да бъде вкарана в компютъра на Центъра за трансплантация. Едва след това мога да зная кой е подходящият пациент…

— Точно така. Ами ако разполагаш с тази информация преди убийството на жертвата?

— О, Лю! Кажи ми, че в момента не говорим точно за такава възможност!

— Страхувам се, че точно за това говорим. Нашият приятел доктор Стански е затънал дълбоко в мрежа за нелегално доставяне на органи. Той сравнява органите на своите пациенти с нуждите на неизвестния си господар… Всичко съвпада.

Настъпи мълчание, накъсвано от ускореното дишане на Джени.

— Лю — обади се след малко тя. — Стански има ли ЧЛА-изследване на Рейчъл?

— А 1:52, А 2:26, Б 1:30… — помнеше наизуст всичките осем показания на племенницата си.

— О, Господи! Това е профилът на Рейчъл. Но защо му е трябвало да прави това изследване? Не е могъл да знае, че тя ще има нужда от бъбречна трансплантация, нали?

„Ето в това е цялата работа“ — рече си с въздишка Кроукър.

— Джени, слушай ме внимателно — каза. — Искам да преместиш Рейчъл, и то веднага! Състоянието й позволява ли това?

— Да, но…

— В най-добрата болница!

— „Джаксън Мемориъл“ в Маями. Аз съм свързана с…

— Добре. Направи го веднага. Но не казвай на Стански къде е момичето.

— Как така? Той е семейният лекар. Аз не бих могла да…

— Поговори с Мати, убеди я да го смени. Можеш да го направиш!

— Но, Лю…

— Искам да те попитам нещо друго, Джени — не й даде време той. — Какво ще стане, ако сепсисът на Рейчъл продължава?

— Скоро няма да може да се бори с него, независимо от антибиотиците…

— Не сме ли свидетели точно на такъв процес? — процеди през зъби Кроукър. — Обади ми се, като я преместиш!

Предстоеше му да изясни още един въпрос. Картоните на Стански бяха скрити в ризите на Трей Мерли, току-що пристигнали от химическо чистене „Джиф Тайм“ на булевард „Бискейн“.

Това име му беше познато. Погледа известно време адреса, но не можа да се сети къде точно на „Бискейн“ се намира той.

Подкара към близката бензиностанция. До щанда за вестници имаше рафтове с карти на района. Купи една, взе си и две евтини хавлии за плаж, после излезе навън. Постоя известно време под горещите лъчи на слънцето, усещайки как хладината от контакта с Хектор бавно напуска тялото му.

Отвори картата и проследи булевард „Бискейн“ на север от мястото, на което се намираше. После внезапно си спомни. Пабло Лайес беше споменал, че съпругата му Естрела работи на булевард „Бискейн“. В магазин за химическо чистене, който носи името „Джиф Тайм“…

„Нюз Кафе“ работеше двадесет и четири часа в денонощието. Кроукър седеше на една масичка отвън, под навес от зелен брезент. От седефения пясък на плажа го делеше единствено асфалтовата лента на Оушън Драйв. Часът беше единадесет и десет, до момента, в който трябваше да постави Барбачена на мушката си, имаше по-малко от тринадесет часа. Макар да не бе настъпило обедното оживление, ресторантът съвсем не беше празен. Манекенки с дълги бедра и слънчеви очила, очевидно приключили с утринната серия снимки за модни списания, пушеха цигари и нападаха богати на холестерол закуски, а между хапките клюкарстваха за колежките си.

Кроукър носеше масленозелени панталони, резедава ленена риза с къс ръкав и тънки чорапи на бели точици. Всичко това беше съвсем ново, току-що закупено от близкия бутик. Само лекото поскърцване на обувките му напомняше за сутрешното къпане с Хектор. За да изсъхнат напълно, щяха да им трябват поне два дни.

Махур се появи, без да бие камбаната. Зърнал го да слиза от резедавия линкълн, той стана и прекоси платното на улицата.

Адвокатът беше облечен в стилен тъмносин смокинг „Версаче“, на ревера от фин сатен беше забодена бяла розичка. Нежните й листенца бяха изцапани с нещо, което приличаше на червило, тъмно като засъхнала кръв. Тънкото дипломатическо куфарче се поклащаше до бедрото му с някакво особено нехайство, сякаш демонстрираше изящните движения на жребец шампион пред онемяла от възхищение публика.

Лицето с остри черти не беше изгубило махагоновия си блясък, но няколко кичурчета мазна сиво-черна косица бяха полепнали по челото му. Очевидно не само Кроукър беше будувал през отминалата нощ. Все пак, наконтен по този начин, Махур съвсем не изглеждаше като човек, който цяла нощ е събирал сведения за охраната на Хуан Гарсия Барбачена…

Адвокатът хвърли поглед на златния си „Патек Филип“ и отбеляза:

— Точността говори много за навиците на човека… Добро утро, сър.

— Не съм сигурен, че е добро — мрачно отвърна той.

— Ще бъде, обещавам ви.

Очите му бяха позачервени, като на човек, който е прекалил с пиенето.

Тръгнаха бавно покрай плажната ивица. Пясъкът излъчваше горещина, имаха чувството, че се намират в пещ.

— Изглежда нощта ви не е била лека — отбеляза Кроукър.

— За някои хора официалното облекло е просто задължително — отвърна с лека въздишка Махур, предложи му едно ментово бонбонче с шоколадова обвивка и сам лапна друго. — За съжаление вече съм достигнал възрастта, при която човек получава киселини, когато прекали с шампанското…

— Шампанското винаги предизвиква киселини — усмихна се Кроукър. — Но когато сме млади, ние просто не им обръщаме внимание.

— Това е вярно — кимна Махур. — Разрухата започва отрано. От ексцесиите в живота страдат както тялото, така и психиката…

Лю усети, че адвокатът има предвид себе си, и леко поклати глава:

— Тялото трябва да има грижа за гравитацията и нищо повече. А що се отнася до психиката…

— Психиката страда от всяко хвърляне на заровете — довърши мисълта му той. — Животът е хазарт, сър. Един див и необуздан танц срещу шанса… Той никога не ни носи трайно удовлетворение.

Кроукър изпита подозрението, че животът за този човек се е ограничил върху едно: отношенията с тайнствения му клиент…

— Този танц ли ви лиши от сън през изминалата нощ? — попита.

— Никога не съм далеч от него — отвърна с въздишка Махур. — Станали сме като сиамски близнаци…

— А какво би станало, ако единият от вас изчезне или просто умре?

Адвокатът измъкна венчалната си халка от безименния пръст на лявата си ръка и замислено я завъртя между пръстите си.

— Когато човек направи първата крачка по пътя, той честото не си дава сметка къде води този път, senor… Според мен именно това неведение ни тласка напред… — Слънцето се отразяваше в гладката повърхност на халката. — Саможертвата е един от крайъгълните камъни в живота, сър… Тя винаги е различна — малка, голяма, а понякога огромна… Толкова огромна, че човек не осъзнава значението й… — Златата халка се изпречи в полезрението на Кроукър: — Този пръстен представлява девет години от живота ми, senor…

Живот, който, както сега си мисля, е бил измислен от някой друг… — Халката полетя във въздуха, блесна на слънцето изчезна сред пяната на зеленикавите вълни, които лижеха брега. — Ето го краят, сър… Един сън си отиде, на неговото сто се появи друг…

— Ще ви кажа нещо, Махур — изръмжа Кроукър. — Дяволски трудно е да пробудиш съчувствието на човек, когото си разпънал на кръст!

Адвокатът се разсмя с изненадващо тънък, почти женски смях.

— Съгласен съм. Освен че получавам киселини от шампанското, то ме прави и мъничко сантиментален. Аз ненавиждам сантименталните типове, а вие? — Между пръстите му се появи пура в алуминиева опаковка. Повъртя я известно време, после я тикна обратно в джобчето на смокинга. — В брътвежите ми има и нещо рационално… Видите ли, за разлика от вас аз усещам, че между нас се ражда някаква връзка…

— Ражда се, как не — мрачно кимна той. — Връзката между палач и жертва…

Махур отново се разсмя.

— Отчитайки факта, че не сте юрист, бих казал, че доста добре боравите с думите, senor… — Потърка мястото, на което допреди малко стоеше халката, и попита: — Но как да познаем кой е палачът и кой е жертвата?

Кроукър се спря, усетил, че току-що е чул нещо важно.

— Махур…

— Според мен времето прави всички ни глупаци, сър… — Тръсна глава, сякаш да прогони алкохолните пари от нея, и смени тон: — Да се залавяме за работа, senor… Обещанията трябва да бъдат спазени, а преди да мислим за сън, трябва да изпратим един неканен гост. — Тънката нишка, която ги свързваше допреди миг, бързо се скъса.

Ключалките на тънкото куфарче щракнаха, в ръцете на адвоката се появи плик от кафява хартия, към който с кламер бяха прикрепени няколко прегънати листа и чертежи.

Листовете бяха гъсто изписани на машина, а пликът съдържаше десетина снимки, надписани на гърба. Едрозърнести, но ясни, те явно бяха правени с телеобектив и друга шпионска техника.

— Това е всичко, което ви е необходимо, senor.

Кроукър се зае да изучава най-горната фотография. На нея беше запечатан един забележително младолик мъж с блестяща черна коса, обезоръжаваща усмивка и ястребов поглед. Не беше красив, но в случая това нямаше значение. Лицето му излъчваше сила и жизненост. Хуан Гарсия Барбачена.

— Обектът има слабост към екзотична храна с много подправки, двуколесни превозни средства и секс — съобщи Махур, благоразумно пропускайки да споменава имена. — За пребиваването му в тази страна е осигурена пълна охрана, която е под формата на конвой. Вози се в сив блиндиран ролс-ройс, пред него и зад него се движат по два мерцедеса с охраната. Тя се състои от девет човека, опитни професионалисти, които никога не се отделят от него. Четирима шофират мерцедесите, четирима дебнат с пушки, един е зад волана на ролса. Освен това има и една жена, чиято задача е да опитва храната му… — Почернелите от никотин зъби на Махур блеснаха като препечени филийки с масло: — Както виждате, пазят го като Юлий Цезар… За абсолютната власт, с която разполага, този човек заплаща с параноя.

— В този случай параноята изглежда напълно уместна — отбеляза Кроукър, докато прелистваше изписаните листове тънка хартия.

— Забележката ви е точна, сър — отвърна адвокатът и щракна капака на куфарчето си. — Това е една от причините да изберем именно вас да го целунете за сбогом… — Придърпа ръкавите на копринената риза под смокинга, златните ръкавели леко изщракаха. — Бодигардовете работят на четири смени по шест часа. Това им дава достатъчно време за почивка и те винаги са нащрек…

— А жената, която опитва храната му?

— Тя е тайландка. Когато обектът няма нужда от нея, просто се свива на кълбо край него и спи…

— Секс?

— Специалността й е друга — поклати глава той и насочи поглед към плажа, където красив златист лабрадор ловко се изви във въздуха и захапа пластмасовото фризби, хвърлено от господаря му.

Седнаха на една от близките пейки, обикновено заети от старци с бастуни, които зяпаха младите мацки по монокини мечтаеха поне за миг да бъдат отново на деветнадесет…

— При него бизнесът винаги е на първо място, но сексът е задължителен — продължи Махур. От тялото му се разнасяше миризма на текила и на някакви неизвестни цветя. — Има най-малко три момичета, нещо като харем. Няма определени предпочитания към нито едно от тях, често е в леглото с всичките…

— Щастливец — отбеляза Кроукър.

Адвокатът отметна глава, загледа се в лазурното небе и промълви:

— Не и днес.

Кроукър подхвърли:

— Виждам, че не отсяда, където отсядат повечето хора…

— Така е. Никога не прибягва до хотели. Собственик е на една сграда тук, в Маями Бийч, и на друга — в самия Маями. Водят се за складове… Но вътре са преустроени според вкуса му: разкошни спални и заседателни зали, оборудвани по последна дума на техниката. Супермодерни компютри, сателитни системи за връзка и всичко останало… Това му позволява пълен контрол и максимална сигурност, в същото време нищо не бие на очи.

— Доколкото виждам, вие сте успели да докопате и архитектурните планове — промърмори Кроукър и разтвори един от чертежите, които беше получил заедно с другите документи. — Актуални ли са?

— Абсолютно!

Той погледна към златистия лабрадор, който радостно се бореше с вълните.

— Остава само едно…

— Само кажете, сър — кимна Махур. — Ще ви доставя каквото поискате.

— Искам една далекобойна пушка, най-добре „Щайер“ с…

— Една секунда — вдигна ръка адвокатът, след това бръкна във вътрешния джоб на смокинга и измъкна портфейл, заедно с тънка златна писалка. Разтвори го, обърна една от визитките си откъм обратната страна и се приготви да записва.

Кроукър почти не обърна внимание на движенията му, тъй като погледът му беше привлечен от портфейла. Издължен и тънък, европейска изработка от фино обработена крокодилска кожа… На друга светлина положително би изглеждал черен, но под ярките слънчеви лъчи ясно се виждаше, че цветът му е тъмносин. Това беше портфейлът, който Рейчъл описваше в дневника си. Портфейлът, собственост на мъжа, който беше присъствал, на последния садомазохистичен сеанс между нея и доктор Роналд Стански… Махур е Трей Мерли!

— Продължавайте, senor — обади се адвокатът. — Готов съм…

Кроукър прочисти гърлото си и се върна в настоящето. В главата му цареше пълен хаос. „В каква конспирация се забърквам, Господи?…“ Направи върховно усилие да се концентрира.

— Искам пушка „Щайер ССГ“ с оптически мерник „Сварски“ и триножник „Харис“ — започна. — Прикладът да е увит със скоч, серийният номер да е заличен…

— Имате я. Амуниции?

— Една кутия е достатъчна.

— Друго?

— Бинокъл. Да бъде „Цайс“ 10:56, модел „Нощна кукумявка“… — Докато изреждаше исканията си с професионална компетентност, Кроукър мислеше за друго.

Махур кимна, пешовете на сакото му помръднаха от лекия ветрец:

— Ясно, senor. Оборудването ще ви доставя в осем и половина, трябва да дойдете на…

— Не — спря го той. — Аз ще определя мястото на срещата.

— Както желаете, сър.

— Барът на хотел „Ралей“.

— Много хубаво заведение — усмихна се адвокатът. — Поздравявам ви за избора. — После изражението на лицето му рязко се промени: — Искам да чуете и една забележка от моя страна, senor… Не приемайте приятелското ми отношение към вас като слабост. Зная какво сте опитали с Националния център за трансплантация на органи. Бъбрекът ще получите само след като изпълните своята част от сделката. А това означава, когато сърцето на обекта престане да бие! Нито миг по-рано, senor!

— А как ще разберете кога точно е станало това?

— Бъдете спокоен. Ще разбера, нали за това ми плащат!

Стана и тръгна към колата си. Пясъкът скърцаше под обувките му. А Кроукър отново си помисли за портфейла от крокодилска кожа, после си представи сексуалните извращения, на които Стански е подлагал невръстната му племенница пред очите на адвоката…

Може действително да е юристът Марселус Рохас Диего Махур, но едновременно с това е и Трей Мерли — собственикът на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт…

— Когато резедавата лимузина изчезна, той се върна под сенника на „Нюз Кафе“ и си поръча чаша портокалов сок с изстискан вътре лимон, двойна порция бекон с яйца и доматен сос.

Хектор го беше нарекъл куриер. Какво ли искаше да каже с това? Какво е посланието, което носи, на кого трябва да го предаде? Стисна чашата с портокалов сок и се настана една свободна масичка. Болеше го цялото тяло, затова предпочете да насочи мислите си в друга посока. Отпи глътка и се остави на кипящия живот, който го обграждаше отвсякъде.

Докато уточняваше сделката с Махур, на Оушън Драйв беше настъпила видима промяна. В заведението се бяха появили истинските професионалисти — онези, които работят с камерите и озвучителната техника. Встрани спираха камионетки с прясна стока, разтоварвани от яки момчета по потници, отпред се снимаха туристи, които много държаха обективите им да попадне рекламният надпис на прочутата кръчма. Във въздуха се носеше ароматът на пресни зеленчуци, мъжка пот и парфюм. По тротоара тежко се клатеше едър териер от породата Джак Ръсел, верижката му държеше жена по бикини с ролкови кънки на краката. Денят беше в разгара си…