Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (19)

Глава 4

Каменното дърво беше клекнал до един храст, сам в дъждовната нощ. Кроукър се настани до него. Джо остана в хижата да охранява Бени.

— Следя хода на бурята — рече индианецът. — Човек не бива да се страхува от вятъра и дъжда… — Мазолестите му пръсти стискаха раздвоено клонче. — Тая буря, дето те гони, се крие в хамака… — „Хамак“ беше индианската дума за гора. — Вече е много близо…

— Отивам да я открия — кимна Кроукър.

— Не забравяй на какво съм те учил — погледна го в очите Каменното дърво.

— Ти ще се грижиш за Бени, докато ме няма.

— Приятелят ти ще бъде в безопасност.

Той се надигна, но здравата ръка на индианеца го спря.

— Да мразиш бурята означава огромна загуба на енергия. По-добре открий път към сърцето й…

— Вече е имало опити в тази насока — въздъхна Кроукър. — Братята са успели да убият „сукиа“ именно защото той ги е обичал…

— На силата се отговаря със сила — вдигна юмрук Каменното дърво. Главата му се наклони: — Ослушвай се! Не пропускай нищо! Сам ще решиш какво е истина, и какво илюзия!

— Защо не? — почти се изсмя Кроукър. — Откакто се забърках с близнаците, всички ме лъжат!

— Учудваш ли се, Крачещ ибис? — вдигна ръце индианецът. — Живеем в лъжовен свят. Истината свети отвъд него. Лежи дълбоко под водата, на океанското дъно… Духовете разговарят с мен. Съществуването не е ограничено в света, който виждат очите ни. Ние сме пеперуди в хербарий, стига да го позволим… — Главата му рязко се завъртя, но приятелят му не чуваше нищо, освен воя на вятъра и плющенето на дъжда. — Тръгвай! — добави Каменното дърво и го изгледа отдолу нагоре: — Убеден си, че тази буря е смъртоносна, Крачещ ибис… Но не се поддавай на заблудата. За теб тя е нещо съвсем друго…

Кроукър безшумно се плъзна в гората. Дъждът продължаваше да плющи върху мангровите листа. След двадесетина крачки хижата на Каменното дърво се разтопи в мрака. От двете му страни стърчаха разкривени клони, разклащани от поривите на вятъра.

Спря под испанската вишна: не знаеше накъде да поеме. Спомни си как се чувстваше сред мрака там, у дома. В Ню Йорк работеше нощем, когато другите спяха. А благодарение на работата му те спяха добре. Но понякога у дома стават странни неща, особено нощем… Човек губи ориентация.

Нормалният ритъм на живота — събуждане, закуска в осем, тръгване за работа в девет — всичко това се нарушава. Човек неволно започва да разчита на себе си, тъй като връзките с нормалния свят ги няма.

Всичко това му носеше полза. През деня цареше невероятна бъркотия — какофония от звуци и забързани движения, хората просто са ангажирани с непосредствените си проблеми. През нощта те спят, бъркотията стихва. Тогава идва ред на онзи ритъм, който Каменното дърво нарича „разширена реалност“ и който наподобява горските шумове.

Кроукър усещаше присъствието на Хектор в дъждовната нощ. Близнакът бе ловец, още от първата им среща. Мечтаеше именно за подобна ситуация. Хищник и жертва, сами в нощта. Какви бяха думите му? Човек може да бъде разбран само, когато е сам.

Вятърът беше свеж, с неповторимия аромат на озон. Откъсна зелен плод с помощта на металните пръсти на протезата си и започна да се спуска по полегатия склон.

Постепенно си даде сметка, че някой го наблюдава. Две кехлибарени очи проблясваха иззад храстите, докато той внимателно си пробиваше път напред. Гората скоро свърши. Пред очите му се разкри океан от мангрови храсти и ниски дървета: бяло върху твърдата земя, черно на границата между суша и вода, червено в средата на канала. Щракна с пръсти и кехлибарените очи изчезнаха.

Втурна се след тях. Разстоянието беше малко, това му позволяваше да следи движението на неясния силует. Зелените клонки едва се поклащаха. Напредваше бързо и скоро си даде сметка накъде вървят. Бяха на тясна ивица суша, която щеше да свърши след около триста метра, опирайки във водите на канала. Увеличи темпото, изпревари сянката и изскочи насреща й точно там, където сушата свършваше. Тя стъписано се отдръпна назад, изправи се на задните си крака и заплашително изсъска.

Кроукър замръзна на място. Господи, това беше рис!

Прииска му се да потъне в песъчливата почва. Фосфоресциращите очи на звяра бяха заковани в лицето му, предните лапи с остри нокти гневно пореха въздуха. Бавно и с безкрайно внимание мъжът започна да се оттегля.

Точно в този момент връхлетя Хектор. Сякаш летеше на крилете на вятъра и дъжда. Стовари се върху гърба му и му нанесе силен удар в ребрата. Двамата паднаха сред мангровите коренища на брега и започнаха да се търкалят.

Но Бонита имаше на своя страна както изненадата, така и предварително обмислен план. Протезата на Кроукър попадна в чатала на здрава клонка. Почвата под нея беше мека и не му даваше нужната опора. Замахна напосоки, търсейки огнестрелната рана на рамото му. Надяваше се да му причини достатъчно болка, за да може да се измъкне. Но той изобщо не изглеждаше омаломощен.

Напротив. Ловко възседна Кроукър, юмрукът потъна в лицето му със страшна сила.

— Това е за първия път, когато счупи носа ми! — просъска. — А това за втория! — Нов нокаутиращ удар. — А сега ще платиш за раната, която ми нанесе!

Кроукър се задави от собствената си кръв, за миг загуби съзнание.

Ударите спряха така неочаквано, както бяха започнали. Той с мъка отвори очите си, изцапани с кръв и кал. В едната си ръка Хектор държеше магическия камък на Хумаита, в другата проблясваше скалпел. Порезната рана на бузата му зееше, сякаш зачервена от гняв.

— Антонио каза да го чакам — просъска. — Каза да не те пращам на оня свят без него… Проклет глупак! Тая нощ обаче няма да стане! Mira, senor, как чудотворните сили на Хумаита излекуваха рамото ми. Тази нощ принадлежи на ловеца! — Наведе се над Кроукър: — Гледай ме в очите! Искам да видиш смъртта си в тях!

Той неволно се подчини. В кехлибарените очи на близнака светеше бясна злоба, но и още нещо… В сърцето му потрепна плаха надежда. Прекрасно разбираше, че няма никакви шансове във физическото единоборство. Следователно беше длъжен да потърси друг начин…

— Искам да те питам нещо, Хектор — задъхано промълви. — Как е възможно Антонио все още да е влюбен в Роза?

— Какви глупости дрънкаш?

Острието на скалпела спря на сантиметри от лицето му. Сега най-важното беше да се печели време.

— Нима не знаеш? — продължи той. — Нима не разбираш, че това е причината да ме харесва? Между Роза и Соня има някаква невидима връзка. Антонио я усети още при първата ни среща, в къщата на Соня…

— Не знаех, че е бил там — отвърна Хектор и в гласа му за пръв път пролича колебание. — Нищо не ми е казвал.

— Че как ще ти каже? — изсумтя Кроукър. Стоманените пръсти започнаха бавно да дълбаят мекия торф, търсейки по-добра опора за протезата. — Нали щеше да го попиташ какво е търсил там? А не би посмял да ти каже истината… Защото той дойде да ми признае за убийството на Роза…

— Защо би сторил подобно нещо? — подозрително го изгледа близнакът.

— Защото ти си прозрял истината. Роза действително го е променила. Той е осъзнал това в момента, в който си я убил. Според мен точно тогава е осъзнал природата на злото, което се таи в душите ви…

Върху лицето на Хектор се изписа открито облекчение.

— Сега вече съм сигурен, че лъжеш! — изръмжа. — Ако това, което казваш, е истина, защо Антонио продължава?

— Много просто. Защото не може да спре. — Протезата беше потънала няколко сантиметра в торфа, получи се нещо като опора. — Вашият начин на живот е излязъл извън контрол, вие просто се подчинявате на инерцията… Прав ли съм, Хектор?

— Играта — кимна Хектор. — Прав си, разбира се… Madre de mentiras, не ми повтаряй отдавна известни истини!

— Но Антонио е на края на силите си — продължи Кроукър. — Все по-трудно му е да продължава… Биомеханичната протеза бавно се завъртя в торфа, палецът изскочи отгоре. — На практика той е различен от теб. Хумаита е прозрял това и се е опитал да ти го противопостави… И тук съм прав, нали?

— Хумаита! — просъска през стиснати зъби. Името на стареца прозвуча като обида. — Винаги е искал да ни раздели! Пренебрегваше връзката между нас, твърдеше, че сме отделни индивиди! Но тъмните камъни знаят, че е грешил! Той искаше да прекъсне кръвната връзка между нас! Защо? Нима не е бил наясно, че ние не можем да живеем разделени?

Кроукър започна да разбира какво се крие зад всичко това.

— Искаш да кажеш, че ти не можеш да живееш самостоятелно — подхвърли той.

— Не! — Лицето на близнака беше потъмняло от лошите спомени. — Говоря за двамата! Винаги за двамата!

— Не е вярно! — Зарът беше хвърлен. Даваше си сметка, че това е последният му шанс. От точността на това предположение зависеше животът му. — Убийството на Хумаита не извършихте двамата, нали?

Мълчание. Вятърът стенеше в дърветата.

— Двамата, двамата — промълви Хектор. Приличаше на дете, което не желае да се раздели с дълго подхранваните си илюзии.

— Не — рече Кроукър. — Ти си го убил. Ти винаги си бил ловецът. Винаги си бил жаден за кръв… Убил си Хумаита със собствените си ръце!

Хектор се пренесе в Асунсион, в тъмната нощ на река Парагвай.

— Когато го убих, също имаше буря, валеше студен дъжд. Удавих го… Още помня мехурчетата, които излитаха от устата му. Красота! А и той беше странно спокоен, сякаш предварително знаеше какво ще стане. Това ме накара да треперя от възбуда!… — Облиза устни: — После Антонио каза, че съм се откачил от каишката… Използваше този израз нарочно, за да подчертае, че съм животно… бях толкова внимателен с теб, рече. И наистина беше. Постоянно ми повтаряше, че Хумаита е важен за нас. Но аз виждах истината. Виждах как се опитва да ни раздели, да разруши специалната връзка между нас. Скрих това от брат си, въпреки че ме болеше. Тъмните камъни знаят, че той не би ме разбрал. Щеше да ме спре. Щеше да дръпне каишката, а аз щях да клекна до него, задавен от безсилен гняв… Винаги става така!

— В онази нощ Антонио не би могъл да те контролира. Думите на Роза са били истина: убийството на Хумаита е било проклятие за него. От мига, в който си го извършил, той е престанал да бъде твоята гузна съвест и се е превърнал в твой подстрекател. И именно това го изяжда отвътре…

Хектор нададе сподавен вик, острието на скалпела се стрелна към гърлото на Кроукър. Биомеханичната протеза рязко отскочи нагоре, чаталът, който я блокираше, пропука и отлетя встрани. Скалпелът се вряза в изкуствената материя, но ударът беше нанесен с такава сила, че острието все пак успя да засегне дясното рамо на Люис.

Бонита нададе дрезгав вик. Бликналата кръв очевидно го накара да изпадне в делириум, китката му завъртя острието в раната. Кроукър почти припадна от болка. В съзнанието му се мярна нещо като учудване от лекотата, с която беше готов да се предаде и да потъне в бездънната пропаст…

Съзря неясното очертание на биомеханичната протеза, паметта му се пробуди, а заедно с нея и ужасът. Това беше достатъчно, за да възвърне съзнанието му. За няколко кратки, но скъпоценни частици от секундата…

Стоманените пръсти се свиха и смазаха малкото топче в шепата му. В следващия миг протезата се стрелна нагоре, пихтиестата маса се озова в отворената уста на Хектор. Десният му юмрук потъна в адамовата ябълка на противника с ужасна сила.

Хектор механично преглътна. Очите му се насълзиха от разяждащата киселина на испанската вишна. От устата му се откъсна смразяващ кръвта вик. Рисът, който до този момент напрегнато беше наблюдавал борбата между двамата човеци, уплашено отскочи встрани и се скри в тъмната гора.

Тялото на Бонита се люшна и започна да се разтърсва от конвулсии, ръцете му притискаха гърлото, после се плъзнаха надолу, към корема. Очите му се наляха с кръв, устата му се разкриви.

Погледът му попадна на Кроукър. В дланта му се появи магическия камък на Хумаита, треперещата му ръка го притисна към гърдите.

В продължение на една безкрайно дълга секунда не се случи нищо. Поройният дъжд беше спрял, дори вятърът стихна. Нощта сякаш беше затаила дъх.

— Виждаш какво става, senor — промърмори Хектор. Конвулсиите изчезнаха, неестествената бледост бавно започна да се оттегля от лицето му. — Хета ме спаси от отравяне. Ти си безсилен срещу мен и сега ще…

Гласът му бързо заглъхваше. Очите му се изцъклиха, коремът му започна да се подува. На лицето му се изписа ужас, по челото му избиха ситни капчици пот, които бързо наедряха и започнаха да се стичат надолу. Устните му се сгърчиха в отвратителна гримаса, която сякаш отразяваше някаква невидима, но жестока битка вътре в тялото му.

— Аз… аз… — Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Челюстта му увисна, от гърлото му излетя странно съскане. То спря едва когато коремът му отново стана плосък…

Кроукър предпазливо се приближи. Наведе се над неподвижното тяло и долови някаква странна миризма. Тя се излъчваше от всяка пора на кожата му. Разбра, че Хектор е мъртъв още преди да провери пулса му. Протегна ръка и изтръгна магическия камък от бързо вкочаняващите се пръсти.

Болката в рамото го накара да се изправи. На всяка цена трябваше да намери кучешки дрян, да обели кората и да я притисне към раната. Индианците семиноли и калуса използват това растение от векове. Те изсушават и смилат на прах кората на кучешкия дрян, а получения прах посипват във водата. Упойващата му сила е толкова голяма, че рибите бързо изплуват на повърхността и за индианците остава само да ги събират в кофите си.

Насочи се към гъсталака, сигурен, че ще открие каквото му трябва. Но едва направил първата крачка, пред него внезапно се появи лицето на Антонио. Реакцията му се оказа твърде бавна. Късата и дебела тояга го улучи в слепоочието със страшна сила, тялото му се строполи като подсечено…