Кендис Макарти
Господарката на моретата (22)

Епилог

Сан Францисхо, 1855 г.

Бес току-що се бе върнала от магазина. Тялото й я болеше. Беше уморена. Търговията й вървеше много добре и тя бе изключително горда от успехите си.

Рийвз въпреки всичко беше останал. Възрастта очевидно не беше пречка за Ребека. Тя се беше омъжила за доста по-стария от нея мъж и двамата, щастливи, отглеждаха детето й.

Отначало Сет се бе разсърдил, че тя нарочно го е измамила относно това, чия собственост беше компанията. Нещата ни най-малко не се бяха подобрили, след като му каза, че тя също така притежава и дяловете на кораба.

Но се бяха споразумели. Миналото им беше дало добър урок. Любовта им бе най-важното нещо и си струваше на всяка цена да я съхранят. Толкова време бяха пропилели разделени. Всеки съжаляваше, че другият е страдал толкова ненужно.

След дълги спорове Сет се бе съгласил да откупи от Бес дяловете на „Господарката на Моретата“. Той продължи да го управлява от Сан Франциско, където решиха да си направят дом. Бес бе уредила продажбата на къщата в Уилмингтън и пренасянето на вещите й в Калифорния. Беше запазила офиса в Уилмингтън под ръководството на Питър Гуудън, служителя, който бе оставен като неин заместник по време на първото й пътуване до Калифорния. С два офиса — един на източния и един на западния бряг, Е. Меткалф Къмпани процъфтяваше. Семейство Гарет живееха охолно.

Бес се вълнуваше. Сет щеше да се върне днес. Той страшно много й беше липсвал. Не обичаше неговите плавания — после трябваше да наваксва твърде много. Искаше й се да прекарва всеки миг с него. Но беше достатъчно умна, за да го остави да бъде това, което е — морски капитан.

Всъщност тя не се оплакваше от пътуванията му, наистина, защото той вече плаваше по-рядко. Би пътувала с него, ако можеше, но не понасяше вълнението. Непрекъснато й се повдигаше. Пътуванията щяха да бъдат кошмар за нея.

Напоследък й ставаше лошо, защото най-после бе забременяла. След петгодишен брак и след като се беше отчаяла напълно, че някога отново ще забременее. Когато съобщи новината на Сет, той полудя от радост. Ентусиазмът му се предаде и на Мат. Деветгодишният Мат гореше от нетърпения да стане батко. Той растеше бързо, твърде бързо, мислеше си тя. Беше вече достатъчно голям, за да придружава баща си по време на плаванията с „Господарката на Моретата“. Сега бяха заедно.

Бес отиде в кабинета на Сет. Стаята й даваше усещането, че е близо до мъжа си, когато него го нямаше. Обичаше да разглежда пълните с книги рафтове, личните му вещи, които оставяха печата му за притежание върху тази стая. Седна на стола до бюрото му и взе една малка лодка, сложена на почетно място на бюрото му. Тя бе поднесена като изненада за Сет и беше измайсторена от сина му с помощта на Джеймз Кели.

Бес остави лодката на мястото й, облегна се на стола и погали с любов корема си. Беше доволна от живота. Но не бе простила на чичо си всички ужасни неща, които й бе причинил. Макар и да разбираше, че всичките му деяния, колкото и грешни да бяха те, са били извършени от грижа и любов към нея. Мислите й се върнаха към деня, в който бе разбрала, че Мат е жив. Още я болеше, че чичо й лично бе отговорен за дългите години, прекарани без Сет. Писмото, което Сет бе получил и което беше прекратило връзката им, беше написано от Едуард от името на Бес. Бе поискал да я предпази от това, което за него бе ужасна съдба — женитба с беден моряк. Сет Гарет не беше достатъчно добър за неговата племенница.

И за да стане положението още по-лошо, Едуард й бе отнел детето и я бе излъгал, че е умряло. И всичко това, за да запази доброто й име, помисли с болка тя. Беше страдала само защото чичо й искаше да предпази от скандал името й, името Меткалф.

Когато Джоуел й беше казал истината, тя му се беше разсърдила не по-малко, отколкото на чичо си Едуард. Но тя можеше да прости на чичо Джоусън, защото се бе погрижил за детето. Беше го завел при сестра си, добра жена, която го бе обичала като свое. А когато беше умряла, Джоуел бе взел Мат. Бил разкъсван от вярност към приятеля си и от любовта си към едно младо момиче.

Бес беше обичала чичо си Едуард, беше му се доверила, а той я бе предал. Щеше ли да му прости наистина някога? — чудеше се тя. Едуард й бе оставил писмо, в което я молеше за прошка, но тя не можеше да прости всичките години на мъка, годините без мъжа, когото обичаше. Писмото бе заключено в кутията, която Сет бе предал на Джоуел.

Бес мислеше, че чичо й е страхливец и много лош приятел, тъй като бе замесил и Джоуел Джонсън в измамата и интригите си.

Но може би, след като се роди бебето, тя щеше да мисли по-различно за чичо си, за всичките неща, които бе направил.

Една врата се тръшна в предната стая на къщата и Бес стана с разтуптяно сърце.

— Бес?

— Сет! — изтича тя към предверието.

— Мат — чу тя мъжа си, като се втурна в антрето, — човек може да си помисли, че ни е нямало три месеца, а не три дена.

Но Сет я погледна с такова желание и такава любов, че тя почувства как й прималява.

Мат се засмя и в очите му блеснаха искрици, които толкова приличаха на тези, в очите на баща му, че Бес се задъха от вълнение.

— Здравей, мамо — каза момчето и отиде при нея да я прегърне.

— О, Мати, така ми липсваше — каза тя. — Добре ли мина плаването?

— Мат! Моля те, мамо. Вече съм голям, за да ми казваш Мати.

— Стига, Матю! — скара се баща му.

Но Бес махна с ръка.

— Прав си. Вече не си бебе — гърлото й се сви и тя примига, за да скрие сълзите си. — Сет се намръщи. — Мат, бягай в кухнята да си вземеш нещо. Сигурен съм, че има пасти.

Възрастните видяха как синът им излезе тичешком от предверието и си размениха весели усмивки, предизвикани от енергията, която бликаше от него. Бес се обърна и видя как Сет я поглъща с очи.

— Ела тук. Струва ми се, че сме били разделени дълги години. Искам да те прегърна и да те целуна.

Тя отиде при него, притисна се към гърдите му и му поднесе устните си за целувка. Прегръдката на Сет бе толкова силна, че дъхът й почти спря. Устните им се срещнаха и се сляха толкова страстно, като че ли умираха от жажда един за друг.

— Как си, любов моя? — попита Сет, когато спря да я целува. Отдръпна се леко, за да погали корема й. — И как е нашето бебе?

Нежността, която прозвуча в гласа му, стопли сърцето й.

— Добре съм! И двамата се чувстваме добре — каза тя. — Особено когато и ти си вече тук.

Тя продължаваше да го докосва, за да го увери, че е истински. Годините без него я бяха научили да цени сегашното си щастие още повече.

Сет отново я притегли в прегръдката си.

— Липсваше ми. А аз липсвах ли ти?

— Всеки миг! — Тя се сви в прегръдката му и силно го притисна. Обгърна я познатата й топлина и миризма, и тя почувства как желанието пламва и се разгаря в гърдите и в корема й. Целуна Сет по гърдите и се отдръпна от него.

Съпругът й видя изражението й и си пое дълбоко въздух.

— Нели тук ли е? — попита той за икономката им.

Бес кимна и пулсът й се ускори в очакване.

— Мисля, че е в кухнята. Там беше, като се прибрах преди малко.

— Качи се горе — каза Сет. — Ще дойда, след като кажа нещо на Нели.

— Слушам, капитане! — отвърна тя шеговито.

Но не се качи. Реши да го почака. Сет се усмихна, като я видя застанала на първото стъпало.

— Не знаеш ли как да се подчиняваш на команди?

— Чии команди?

— Кокетка!

— Тиранин! — каза тя с любов и двамата заедно се качиха по стълбите, стопляни от мисълта, че нощта е само тяхна и че ще се любят, докато сияйната зора изгрее над следващия техен ден.