Кендис Макарти
Господарката на моретата (4)

Глава 4

— Ще спрем в Бразилия, ето тук — каза Сет и посочи на картата. Той се бе протегнал на бюрото и сега се изправи. — Дотогава обаче ще ни трябват вода и провизии. Можем да заредим „Господарката на Моретата“ и отново да тръгнем, за по-малко от два часа, ако трябва. Няма да изгубим ценно време.

Думите на Сет бяха последвани от продължителна тишина и той се намръщи, забелязвайки колебанието на Рийвз.

Рийвз вдигна поглед, почервеня и се размърда тромаво на стола си.

— Какво казахте, капитане?

— Какво не е наред, Джон? — Сет седна и се облегна назад, а сините му очи бяха вперени в лицето на Рийвз.

— Нещо да не е наред? — В очите на Джон се четеше предпазливост и Сет се заинтригува.

— Да не би да е нещо с Марлтън? — попита той. — Да си призная, изненадам съм как Джордж е могъл да избере толкова млад човек за такова начинание.

— Е, не е чак толкова млад, капитане. — Рийвз се чувстваше неудобно.

Капитанът присви очи и поклати глава.

— Вярно, че оная вечер беше тъмно, но не съм толкова сляп, че да не мога да позная едно младо момче. — Изведнъж Сет се усмихна широко. — Това е моят кораб, мистър Рийвз, и аз като капитан трябва да бъда наблюдателен.

Рийвз наведе глава в знак на съгласие.

— Може да е момче, но е много умен.

Сет вдигна ръка, за да го прекъсне. Лицето му беше приветливо; той се наведе напред и стиснатите му длани се отпуснаха върху лъскавата повърхност на бюрото.

— Ако Марлтън представлява някакъв проблем, Джон, може би аз мога да помогна…

Рийвз премига.

— Да помогнете, сър? Не, това просто не е нужно.

— Може би трябва да поговоря с него.

— Не!

Капитанът беше обезпокоен от енергичността на този отрицателен отговор.

— Тогава какво има?

— Роб… ъ-ъ, е много притеснен заради морската си болест.

— Разбирам.

Рийвз побърза да защити младежа.

— Вижте, сър, той не е някой, с когото да не можеш да се разбереш. Господин Меткалф му има доверие. — На лицето на Рийвз се появи подобие на усмивка. — Сега, когато плаваме в по-спокойни води, вероятно скоро ще го видим на палубата. — Изражението на лицето му се промени и той се засмя. — Тепърва ни предстои да направим от Марлтън добър моряк, капитане.

— Добре. — Сет се усмихна леко. Той се изправи, за да отиде до една малка масичка, вградена в стената, и си наля чаша вода. Обърна се към Рийвз и предложи да му налее, като посочи каната: — Джон?

Рийвз вдигна поглед от купчината документи, в която се бе вторачил.

— Не, капитане, благодаря.

Сет въздъхна. Напоследък се чувстваше преуморен и вероятно това беше причината да мисли за това, че понякога Джон се държи странно, както и за особената му мнителност по въпроса защо момчето не си показва носа навън от каютата.

Сет беше впил изпитателен поглед в Рийвз, изучаващ списъка със стоките, включени в корабния товар. Може би Джон е нервен, тъй като е подложен непрекъснато на изпитанието да откликва на нуждите на болния Марлтън. Гледането на болен човек може да изпили нервите на всеки, а Джон Рийвз не беше по-различен от другите.

Досега пътуването протичаше гладко. „Господарката на Моретата“ беше отново в движение благодарение на средствата, отпуснати от Джордж Меткалф — новия собственик на Е. Меткалф Къмпани. Той беше изпълнил своето задължение по сделката и сега корабът, натоварен със стоки на компанията и придружаван от нейните представители — Джон Рийвз и Робърт Марлтън, следваше курса си през нос Хорн към Сан Франциско. Когато стигнеше в Калифорния, и Сет щеше да е изпълнил своята част от споразумението.

Сет се чувстваше изтощен. Дали пък тези мисли не бяха само илюзии на един преуморен ум? Той не бе мигнал в продължение на няколко нощи; всъщност не беше спал добре от няколко седмици!

Пред уморения му поглед се появи видение с блеснали очи и мека кожа с цвят на сметана… с коса, чийто цвят напомняше уловени в плен лунни лъчи. Елизабет Мери Меткалф. Откакто Сет неохотно бе приел финансовата помощ на чичо й, образът й не преставаше да го измъчва. Той си спомни топлотата, с която тя го докосваше, сладостта на нейните устни; челюстите му бяха толкова здраво стиснати, че почувства болка. Имаше време, когато бяха влюбени — силно и страстно. После Сет бе принуден да замине отново по море, а пред Бес се откриха нови, по-примамливи перспективи от тези, които предлагаше скромният първи офицер на търговски кораб.

„Защо, Бес?“ — питаше се той. Нима всичко между тях е било лъжа?

Сет се проклинаше и се винеше за всичко. Но защо трябваше да го е грижа? В края на краищата той беше приключил с Елизабет Меткалф, нали? Сет се навъси. Писмото на Джордж Меткалф беше събудило спомените му — както мили, така и болезнени. И колкото да се опитваше, не можеше да прогони от съзнанието си образа на момичето.

— Всичко изглежда наред — каза Рийвз, връщайки отново Сет към действителността. Той вдигна поглед от купчината документи. — Споменахте, че в Пернамбуко имало подходящи за търговия стоки, и аз мисля, че мистър Меткалф не би възразявал, ако спрем там. Всички ще спечелим от това.

— Сигурно е така — отвърна сухо Сет.

— Чудесно. — Рийвз се изправи с документите в ръка. — Струва ми се, че обсъдихме всичко. — Капитанът кимна с глава и Рийвз се отправи към вратата. С ръка на дръжката, Джон се извърна и очите му срещнаха погледа на капитана. — Що се отнася до Роб, капитане… — Рийвз се поколеба. — Аз ще се погрижа да не ни създава проблеми.

— Надявам се да не създава. — Сет си спомни за сблъсъка на младежа с двамата моряци.

Рийвз въздъхна.

— Капитане, моят работодател сметна за крайно необходимо да изпрати именно него на това пътуване. Трябва да бъдем толерантни с него. — Той помълча, после добави с поверителна усмивка: — Освен това Роб му е роднина.

Образът на Елизабет отново завладя съзнанието на капитана.

— Знам колко ви е тежко, мистър Рийвз. — Кой би си дал труд да се грижи за роднините на Меткалф? — Ако имате нужда от помощ…

На Рийвз, изглежда, му олекна.

Благодаря ви, капитане. Няма да го забравя.

Когато Бес се изкачи по стълбата на горната палуба, беше изненадана от силата на дъжда. Времето се беше развалило. Лекият ветрец от север бе станал по-хладен и докато преди няколко минути всичко беше спокойно, сега палубата кипеше от действията на екипажа под командата на първия помощник. Мистър Кели стоеше разкрачен на квартердека, а моряците се щураха нагоре-надолу и подготвяха платната.

Бес се задъха, когато внезапен силен повей на студения вятър развя дрехите й и за малко не отнесе шапката й. Тя огледа палубата, стисна шапката си в ръка и потърси къде да се скрие от дъжда и вятъра.

Пороят беше навлажнил дрехите й и тя трепереше от студ, но все още не й се слизаше долу. Желаеше и се нуждаеше силно от тези кратки мигове, прекарани на открито.

— Стига сте се пипкали, отпуснете въжетата на десния борд!

Бес отвори широко очи, като видя как щурманът изрита силно по задника един моряк, който се мотаеше объркан наоколо. Момчето падна, но скокна бързо, за да изпълнява следващите заповеди, обилно украсени с цветисти изрази.

Бес отбеляза с тревога, че „Господарката на Моретата“ се поддава на вятъра, който връхлиташе с всичка сила върху кораба. Един от моряците нададе радостен вик — подгонен от силата на вихъра, корабът бързо цепеше водата. „С тази скорост — си помисли Бес — ще пристигнем в Сан Франциско много бързо.“

— Я виж ти, и това ако не е Роби Марлтън — чу тя един груб и неприятен, но познат глас.

Стресната, Бес се извъртя бързо, за да се окаже очи в очи с Джеф Конрад, втория помощник. Той се ухили злобно при мисълта за отмъщението, което й бе обещал. Тя си спомни за предишния им сблъсък и се озърна, като търсеше начин да избяга или да извика някого на помощ. Момичето смотолеви нещо под носа си — нямаше го Рийвз да й помогне и тя трябваше да обвинява единствено себе си за положението, в което се намираше.

— Е, моряко, пак се срещаме, а? — Конрад заплашително издаде напред лице и я сграбчи за палтото. Очите му светнаха, а жълтите му зъби се оголиха в мръсна усмивка. — Хич не беше умно да идваш тук самичък, Роби. Освен ако не си търсиш белята.

Бес не се уплаши.

— Пусни ме, Конрад — каза тя повелително.

Конрад сякаш се вцепени, после рязко отметна назад глава и вятърът разнесе гръмкото му кикотене. Бес използва този момент и го настъпи по пръстите на крака; вторият помощник изквича и я пусна. Тя направи отчаян опит да се освободи, ала Конрад отново успя да я сграбчи здраво. Момичето се строполи на палубата, притиснато от масивното тяло на Конрад.

Бес се задъхваше, а морякът изръмжа и стана. Той си разтриваше болното стъпало и псуваше.

— Шъ ти дам аз на тебе добър урок… — Заплахата му увисна във въздуха, когато той я погледна.

Конрад я оглеждаше с широко отворени очи и Бес побледня, когато видя променения израз на лицето му. Шапката й беше паднала и женствените й руси къдрици, прибрани с фиби, можеха да бъдат видени от всички. Грубиянът се приближи и сякаш в транс, посегна да докосне с благоговение един платиненорус кичур. Бес преглътна с мъка, без да забелязва шибащия дъжд, който продължаваше да развихря гнева си. Да бъде разкрита точно от този човек!

В един изпълнен с напрежение миг, погледите им се срещнаха. Очите на момичето бяха изпълнени с ужас, а на Конрад — с хитрост. По лицето му се изписа желание и той широко се ухили. Тъмните му очи светнаха.

— Я виж ти, какво сме си имали тука! — Той пристъпи към нея, присмивайки се на страха й, докато тя отстъпваше покрай парапета.

— Не ме закачай, Конрад — изсъска тя и зърна шапката си наблизо; опита се да си я вземе, обхваната от налудничавата мисъл, че ако успее да я нахлупи, ще може да избяга и отново да се превърне в момче.

В момента, в който Конрад също погледна към шапката, разбра, че намерението й е глупаво. Конрад се изхили, взе шапката и я вдигна високо.

— Нея ли търсиш, госпожичке? Кво, не щеш ли да се опознаем и да станем приятелчета?

Бес се уплаши. Тя рязко изпусна въздуха от дробовете си, а сърцето й заби неудържимо.

— Дай ми шапката!

Той отново се закиска, като игриво дърпаше шапката подобно на рибар, който дърпа стръвта.

— Що не дойдеш да си я вземеш?

Бес се опита да прецени какви са шансовете й да се справи с него. Той беше едро, силно животно и тя нямаше достатъчно сили, за да му излезе насреща.

— Мистър Конрад, проблеми ли имате?

Бес застина в изненада, като разпозна мистър Кели, първия помощник, който беше дошъл откъм десния борд.

— Мистър Кели, ми аз тука… — запелтечи Конрад и пребледня.

Шапката й се валяше на палубата, но Бес не смееше да си я вземе.

— Ако не е твоя приятелка, коя е тя, по дяволите — попита той.

Бес пламна и отправи бърз поглед към него.

— И как се е промъкнала на борда, да я вземат рогатите?

Конрад неспокойно пристъпяше от крак на крак.

— Ако щете вярвайте, ама т’ва тука е Роби Марлтън — той се обърна към Бес с мазно изражение на лицето.

— Роб Марлтън? — Кели учудено вдигна вежди и потърси погледа на Бес за потвърждение.

Тя наведе глава.

— Това е невъзможно — упорстваше той.

Първият помощник стоеше до Конрад. Той беше хубав мъж — слаб, но силен и добре сложен. Въпреки недоверието, изписано по брадатото му лице, очите му я гледаха със симпатия. Вероятно усети колко зле се чувства момичето, защото чертите му се смекчиха в израз на съчувствие и любопитство.

Бес успя само да кимне мрачно с глава.

— Мистър Кели! — прогърмя нечий глас. — Защо мързелуват тия хора?

Сърцето й ускори пулса си, когато видя, че към тях се приближава капитан Гарет. Не, не сега! Тя изпита силно желание земята да, се разтвори и да я погълне. Още не беше готова за тази среща!

— Какво става тука, Джеймс? — Сет се приближи навъсен. — Конрад, има толкова работа…

Двамата мъже се отдръпнаха и той видя, че има и трети човек. Тя се обърна с намерение да побегне, ала капитанът я хвана за ръката и грубо я спря. Момичето се опита да се освободи, на хватката му беше прекалено силна за нея — готова, или не, тя нямаше никакъв избор и беше принудена да се сблъска с него лице в лице.

Сет се взря в нея и усети как се напряга. Сините му очи я приковаха на място; тежка мъчителна тишина се възцари на палубата. Дъждът спря изведнъж, като че ли по силата на някакво вълшебство, даже вятърът застина — изненадан и смълчан.

Сет промълви едва доловимо:

— Елизабет? — Шепотът му беше толкова тих, че тя даже не беше сигурна дали наистина го е чула.

Бес преглътна с мъка, като че ли нещо внезапно я беше стиснало за гърлото. Той излъчваше същия мирис на солен въздух и сапун и на нещо, характерно само за него.

Лицето му отразяваше борбата на различните чувства в душата му — изумление, радост, разбиране, болка.

— Здравей, Сет — прошепна тя, след като отново можеше да говори. За нейна изненада, тонът й беше хладен и лишен от чувство, ала дълбоко в себе си усещаше страшния кипеж на разбунените чувства. Разтреперана, тя видя, че той отново беше станал същият както преди години. Не, помисли тя, беше станал още по-красив от преди. Тя забрави обидата и усети силно желание да го прегърне и отново да усети устните му върху своите.

— Беше толкова отдавна… — каза тя.

— Колко време мина?

Тя се престори, че не си спомня, макар че знаеше съвсем точно — пет години, шест месеца, две седмици и три дни…

Сет се вцепени, когато чу хладния й отговор.

— Може би не достатъчно дълго — каза тя и лицето му потъмня като буреносен облак.

— Бес, какво, по дяволите, правиш на моя кораб!

Тя се взря в него, ужасена от силата на гнева му.

— Братовчед ми ме изпрати! Какво, мислиш, ще правя тук иначе!

Той изруга нещо под носа си, ала тя успя да го чуе. Като че ли я прободе остър нож и от докосването му й се прииска да завие. Той се държеше така, като че ли тя го беше наранила, а не точно обратното.

Живо я изучаваше и тя беше обхваната от силно и неконтролируемо желание да се изсмее. Колко абсурдно беше, че Сет би могъл да я мрази, след като точно той беше причината за цялото й нещастие! Той беше виновният, не тя!

Мили Боже, никога не беше си представяла, че ще стане така! Смяташе да се подготви по-добре, да се изправи пред него, облечена в красива копринена рокля и косата й да бъде изящно подредена. Щеше да изглежда много съблазнителна, парфюмирана с розово масло, и той в никакъв случай не би могъл да й устои. Вместо това сега стоеше пред него парцалива и подгизнала като дете без майка, което се прехранва от просия по улиците. Тя не можеше да не признае, че в този момент нейната позиция беше губеща.

Бес си припомни, че този човек я беше използвал, а след това напуснал, и от тази мисъл отново усети напрежението в себе си. Защо изобщо си даваше труд да мисли за външния си вид? Определено не се надяваше да му направи впечатление, нито пък смяташе, че самочувствието й ще се повлияе от красивите рокли.

Бес никога повече нямаше да му позволи да я нарани отново.

Към тях се втурна Джон Рийвз, изпълнен с желание да помогне на Бес.

— Мис Меткалф, нали ви казах да си стоите в каютата! — Той беше преценил ситуацията съвсем точно и искаше да отведе Бес долу.

Момичето усети как Сет се напрегна, когато Рийвз се опита да я откъсне от него. Тя тръсна глава и отказа да се подчини. Беше вече твърде късно — Сет знаеше за нейното присъствие на кораба. Беше дошло времето да понесе последствията от това, че глупаво рискува да се покаже на палубата.

— Знаехте ли, че тя е на борда?

Недоверието в погледа му се смени с гняв, когато Джон кимна с глава.

— Дяволите да те вземат, човече, нима не помисли, преди да вземеш тази жена на борда! — Той произнесе „жена“ с такъв тон, като че ли говореше за някаква болест.

— Аз не съм просто тази жена, капитан Гарет — каза Бес. — Аз съм племенницата на Едуард Меткалф — гласът й стана хаплив. — Или може би сте забравил?

— Едва ли ще забравя някога — каза Сет саркастично, — защото ми се струва, че ще си остана вечно свързан с вас — той рязко си пое дъх и потръпна при издишването. По дяволите! Той се намръщи и изгледа последователно първо нея, а после Рийвз.

— Заведете я долу — нареди той на Рийвз. — И се погрижете да остане там.

— Не! — извика Бес. Нямаше да позволи да бъде отново затворена като товар в трюма! После се успокои и с нормалния си глас каза: — Капитане, трябва да поговорим. — Тя посегна да го докосне по ръката, но като видя как я гледа Сет, бързо се дръпна.

— Слизайте, Джон — примоли се тя. — Аз ще сляза само след минутка, нека първо да поговорим с капитана…

— Искам я долу, и то веднага! — Сет крещеше, без да го е грижа за присъствието на дамата.

— Побързайте, мис — Рийвз отново я хвана нервно за ръката. — Това не е най-подходящият момент, мис Меткалф. По-късно, може би…

— Прекалено късно е, Джон — каза тя и се дръпна. — Разкрити сме и ще е добре да се справя смело със звяра сега.

Тя дръпна назад мокрите къдрици, които се бяха измъкнали от плитките й. Ръцете й трепереха. После се обърна към Сет с пресилена усмивка.

— Капитане… Сет… моля ви. Трябва да поговорим.

Лицето на Сет се поуспокои, докато се бореше с болката от това, че я вижда отново. Никога не беше очаквал, че ще я види пак. Често си беше задавал въпроса какво щеше да прави, ако я срещнеше. А сега най-силното чувство, което изпитваше към нея, беше желанието да я удуши… и желанието да смаже с устни изкусителната й розова уста.

Лицето му стана твърдо и непроницаемо.

— Махни я от очите ми — каза той грубо, — преди да съм направил нещо, за което после да съжалявам.

— Мис Меткалф, моля ви! — Рийвз настойчиво я увещаваше силно разтревожен.

Бес беше разтърсена до дън душа.

— Сет?

— Хайде, Елизабет, моля ви! — Рийвз силно я дръпна за ръката, като усети нейната съпротива.

Сет беше непреклонен и Бес знаеше, че той никога не би отстъпил. Миглите й потрепваха и тя трябваше да приеме поражението, колкото и да не й се искаше да си то признае.

Нещата не се бяха развили така, както ги беше намислила и никой не и беше виновен. Тя въздъхна и се остави на Рийвз да я отведе.

Бес вдигна глава; дребната й фигурка беше гордо изправена и тя напусна палубата с възможно най-добрата демонстрация на чувството за собствено достойнство, на която бе способна. Когато стигна каютата си обаче, усети как я завладява силен гняв. Сет я беше унизил.

— По-късно, капитан Гарет — едва чуто прошепна тя. — Ще те видя в ада по-късно.

— Всички по местата си! — извика първият помощник и всички наоколо се разпръснаха.

След като Бес и Рийвз си тръгнаха, капитанът приведе рамене като че ли под тежестта на някаква непреодолима сила.

— Капитане? — Джеймз Кели докосна рамото на своя командир.

Сет трепна, после спря непроницаемия си поглед върху първия помощник. Устните му се изкривиха в подобие на усмивка.

— Да, мистър Кели?

Кели погледна към стълбата.

— Вие я познавате, нали? — Той отиде при Сет, който се беше облегнал на парапета и се взираше в морето. Тишината преди отговора му беше продължителна.

— Някога си мислех, че я познавам — каза той с дрезгав глас. — Но се оказа, че тя не е човек, а… змия в човешки облик.

Кели погледна изненадано капитана. В продължение на няколко мига първият помощник не знаеше какво да отговори. После реши, че най-добре ще бъде да сменят темата.

Имате ли някакви заповеди, сър?

Сет го погледна развеселен.

— Какво предлагаш?

Погледите им се срещнаха и си размениха една и съща идея:

— Да я сварим в разтопено масло?

Капитанът вдигна вежди:

— И да развалим такава кожа! Братовчед й жив ще ме одере!

— Да я завържем и да я натикаме в трюма? — Този път предложението на Кели беше донякъде сериозно.

Сет размисли върху него.

— Май че ще е прекалено, мисля аз — той въздъхна тежко. — Достатъчно е да я държите в каютата й, за да не пречи.

— Слушам, сър — каза Кели и се отдалечи.

— Мистър Кели? — Гласът на капитана го спря на място.

— Струва ми се, че това, което трябва да знаете, е, че Елизабет Меткалф не е просто змия — Сет млъкна, като видя острия поглед на своя помощник и вниманието, с което го слушаше. Сет се усмихна бавно и в усмивката му имаше нещо, което накара Кели да потрепери. — Тя е едно разглезено дете, чиято глава е пълна с идеи за всевъзможни пакости. Пази се от хубостта й и от нейната пламенност, защото въпреки невинността си тя е по-страшна и от дявола с всичките му пъклени помисли.

Кели преглътна и кимна с глава.

— Ще я държа настрана от екипажа.

Доволен, Сет наклони глава настрани.

— Благодаря ти, мистър Кели. Както винаги, твоята проницателност и преданост са забележителни и достойни за похвала.

Да го вземат дяволите! Дяволите да го вземат!

Бес нервно крачеше из каютата, лицето й беше почервеняло, а ръцете й — стиснати в юмруци. Тя спря и се взря в Рийвз.

— Какво си мисли той, че е много важен? Кой е той!

— Марл… мис Меткалф — поправи се той. — Капитан Гарет е този, който командва на кораба. Казвах ви да не се качвате на палубата. Аз…

Бес му махна да мълчи.

— Знам! Знам! Да не мислиш, че не съжалявам за глупавата си постъпка? Но станалото — станало, и сега този звяр смята, че може да ме държи долу — тя отново започна да крачи гневно из стаята. — Повече няма да стоя тук. По цели дни стоя в тази каюта, стегната като в обръч. Не ми пука от Сет Гарет, ако ще да е президентът на Съединените щати. Съвсем се е самозабравил. Аз съм Елизабет Мери Меткалф. Дори и да не знае, че работодателят му Джордж Меткалф е само каприз на моето въображение, би трябвало да се отнася с мен с по-голямо уважение, като с член на семейството!

Джон стана от стола си и спря истеричния й ход.

— Бес — каза меко той и тонът му привлече вниманието й. — Знам, че тук се чувствате като в капан, но сега, след като всички знаят, че на кораба има жена… — Рийвз се прокашля от неудобство. — Ами, тая каюта е… хм… най-безопасното място за вас на тази кораб.

Бес отхвърли тази идея с изкуствен смях.

— Наистина, Джон, кой би ми направил нещо лошо? — Тя замълча, когато видя колко уплашен е той, и в сърцето й също се всели страх. Тя се хвърли разстроена върху койката. — Какво да правя? Не мога да остана долу през следващите сто дни, ще полудея!

— Сигурен съм, че когато е безопасно, капитанът ще ви позволи да се качвате на палубата — успокои я Рийвз.

— Ще ми позволи? — каза Бес с изпълнен с презрение глас. Тя рязко се изправи. — Ще ми позволи, друг път! Видя ли му лицето? Усети ли колко ме презира? Този човек ме ненавижда!

Рийвз едва успя да прикрие усмивката си.

— Това е пълна глупост, капитан Гарет почти не ви познава, как би могъл да ви мрази! — Той се разсмя в желанието си да прогони страховете й. — Той е много ядосан, защото са го направили на глупак. Ще му мине.

„Само ти си мислиш така, Рийвз — каза си Бес, — защото не знаеш, че скъпият капитани аз не се срещаме за първи път…“