Кендис Макарти
Господарката на моретата (17)

Глава 17

През вторият ден от пътуването около нос Хорн се разрази буря. От известно време екипажът я очакваше. Пасажерите неколкократно бяха предупреждавани да се погрижат за нещата си и трябваше да бъдат подготвени за нея. Но въпреки предупрежденията и подготовката всички бяха ужасени от ураганната сила на ветровете, които заблъскаха „Господарката на Моретата“, когато опустошителната буря се разрази с пълна сила. Изплашиха се от необузданата стихия, която отклони кораба от курса му.

Първият ураганен порив дойде посред нощ и разтърси кораба. Вътрешните му стени се разклатиха. Бес бе заспала, но се надигна в полусън. Събуди се напълно, когато се разнесе ревът на вятъра. Седна в леглото и видя как фенерът се клати на куката.

Сет го нямаше на сламеника на пода. Веднага забеляза това. Помисли си, че насън е чула призива всички моряци да се качат на палубата, но сега разбра, че е било наяве. Ставаше нещо ужасно, вероятно навлизаха в опасните води около нос Хорн.

Тя се намръщи, измъкна се изпод завивките, отиде до фенера и го свали от куката, уплашена, че може да стане пожар. Спомни си за корабокрушенците от „Лейди Грей“ и че корабът им бе хвръкнал във въздуха от една случайна искра. Но пък ако угасеше фенера, рискуваше да остане на тъмно по време на цялата буря. Реши само да намали пламъка и после окачи фенера отново на стената.

Щяха да минат покрай нос Хорн за няколко дни. Така й бе казал Сет. Тези дни щяха да бъдат спокойни или бурни в зависимост от положението им, времето и самото море. Бес се почуди как щяха да издържат бурните дни, ако изобщо завършеха плаването живи. Искаше й се сега Сет да е при нея в каютата. Ревът на бурята бе нещо, което никога досега не бе чувала. Изобщо не приличаше на шквала, на който се бяха натъкнали през първите дни от пътуването им, когато отплаваха от Уилмингтън. Бес искаше Сет да й каже, че ще преживеят бурята, да види неговата вдъхваща сигурност усмивка и да почувства спокойствието, което лъхаше от силните му ръце.

Вратата се отвори и той влезе, като че ли призован от нея. Веднага забеляза, че е будна. Внезапно корабът се наклони и вратата се затръшна зад гърба му. Сет отскочи напред и се хвана за ръба на койката, за да не падне.

— Наближаваме нос Хорн — каза той със сурово лице. Тя кимна. — Тази буря изглежда дълга, но всъщност е само първата от няколкото, които ни очакват. Съветвам те да останеш долу. Вълните могат да отнесат човек зад борда само за секунди.

Бес изтръпна при тази мисъл.

— Ще се справим ли? — попита тя.

Той се усмихна. Смела усмивка озари лицето му и накара сърцето й да затрака като колелата на ускоряващ хода си локомотив.

— Да. — Но след това широката му усмивка рязко угасна. — Бъди предпазлива, Бес. Обезопаси се в койката. Ако не го направиш, може да се нараниш. Той наклони по-ниско глава и дъхът му приятно премина по врата и край ухото й. — Ще бъда страшно нещастен, ако нещо се случи с теб, Лизбет.

— Ще се пазя — обеща тя и бе възнаградена с още една усмивка.

„Господарката на Моретата“ вероятно бе подхваната от огромна вълна, тъй като корабът се наклони към десния си борд, преди да се изправи отново. Сет залитна напред и те се блъснаха един в друг, а главата му се удари в раменете й. Тя инстинктивно го обгърна с ръце и го задържа, докато се изправят отново. Почувства топлината му по гърдите си и пожела да са на друго място, в друго време и… обстоятелства.

Като се изправи и възстанови равновесието си, Сет улови погледа й. Сините му очи светеха от желание.

— Ах, Бес… само ако… — той преглътна думите си. — По-добре е да се кача горе — каза той, очевидно решил да не довърши мисълта си. — Исках само да се уверя, че си добре.

Тя кимна.

— Благодаря.

От отсрещната каюта се разнесоха писъци. Преди бурята, по нареждане на Кели, Бес бе прибрала в сандъка на Сет всички незакрепени вещи в тяхната каюта. Силният шум от чупещи се предмети я накара да се запита дали и другите жени са направили същото.

Улови погледа на Сет. Стана и се хвана за една греда, която крепеше палубата над тях.

— Ще отида да видя какво става там — каза тя.

Той я погледна тревожно и като че ли щеше да възрази. След това челото му се проясни.

— Добре. Предполагам, че имат нужда от теб, но внимавай. Опасявам се, че най-страшното все още предстои.

Без предупреждение той се наведе и бързо я целуна.

— Дръж се здраво, любима! — каза той с лека усмивка, а после се качи на палубата.

Устните на Бес още трепереха, когато той излезе от каютата, макар че допирът им бе прекалено лек и кратък, за да ги задоволи.

Бес пусна гредата и се отправи към вратата, като се хващаше за всичко, което се изпречваше на пътя й, за да може да върви. В един момент се препъна, но успя веднага да се изправи, тъй като имаше опит на море и краката й не бяха по-малко стабилни от краката на моряците. Чувстваше обаче, че другите жени не могат да се похвалят със същото. Бе чула острите писъци на Матилда и риданията на другите две жени. Звуците, които издаваха, можеха да скъсат нервите на човек. Бес реши, че трябва да намери начин да ги успокои. Иначе плаването по време на бурята щеше да стане още по-тежко за всички на борда.

Бес бе заспала по риза и панталон — нещо, което правеше всяка вечер, откакто двамата със Сет почти бяха стигнали до края на любовната игра. Изгарящата й енергия, която преминаваше между тях, не можеше да се отрече след онзи миг, в който тя почти му се бе отдала…

„Обичам го!“ — осъзна тя и това й подейства като шок. Все още. Въпреки че през последните пет години той нито веднъж не я бе потърсил.

Възможно ли бе да съжалява за решението си да не се връща. Знаеше, че той я желае. Но нима той изпитваше само това към нея? Страст?

Бес се хващаше за всичко стабилно, покрай което минаваше, докато се придвижваше от нейната към офицерската каюта. Вътре беше Матилда Данън. Тя пищеше така, че заглушаваше напълно виковете на другите две жени.

След като спря за миг пред вратата, Бес почука и силният писък спря.

— Капитане? — попита нечий изтощен глас.

— Бес е. — Тя се поколеба. — Бес Гарет. — Винаги трудно произнасяше името си по мъж. Някой я покани да влезе и Бес забеляза вътре три бледи лица. Ребека и Клара Монтегю се бяха притиснали една към друга на долната койка, а Матилда Данън изглеждаше зле и уплашена. Седеше на пода и стискаше ръба на койката.

— Боже мой! — извика задъхано Матилда. — Какво става? Потъваме ли?

— Ако потъвахме — каза Клара, — в каютата щеше да има вода, и то много вода.

— Попаднахме в буря, тъй като започваме да заобикаляме нос Хорн — каза Бес и се хвана за масата, за да не се прекатури при люлеенето на кораба.

— О, Господи! — изплака Матилда. — Ще умрем. Ще умрем. Просто го чувствам.

— Няма да умрем, мисис Данън — каза Ребека, но въпреки думите си тя изглеждаше разтревожена.

Въпреки че положението наистина беше сериозно и Бес съчувстваше на Матилда, тя се усмихна на нейното преиграване.

— Ребека е права. Сет е прекрасен капитан. Той знае какво прави. На ваше място бих се чувствала спокойна, като знам, че съм в сигурни ръце.

Ребека успя вяло да се усмихне.

— Да, наистина изглежда добър капитан. — Изразът на лицето й ясно показваше, че му се възхищава, и Бес отново усети, че я пронизва ревност, мигновена, но болезнена. Тогава си каза, че той се е оженил за нея, а не за това червенокосо момиче.

— Ако корабът започне твърде силно да се люлее, може да се завържете за койките с въжета — каза им Бес и им обясни как да го направят, без да се наранят. Всичко това бе научила от Сет.

Матилда Данън се ужаси от тази идея.

— Да се завържем за койките? Но това е варварско!

Корабът се наклони силно към щирборда и четирите жени извикаха, подхвърляни от люшкането на кораба върху побеснелите вълни. Бес първа се съвзе от уплахата.

— Не се тревожете — каза тя с надеждата, че е успяла да прикрие собствената си тревога. — Всичко ще се оправи.

— Не, няма — настоя пищната Матилда. — Всички ще умрем.

Клара започна да плаче.

— Ще умрем! Ще умрем!

— Няма! — твърдо каза Бес.

Тя хвърли умоляващ поглед за помощ към Ребека. Младата жена изглеждаше обзета от паника, но бе далеч от истерия.

Едва чуваха виковете на мъжете от главната палуба над тях. Грохотът на бурята и ревът на вятъра бяха ужасяващо силни. Като че ли се намираха във влак, който хвърчеше в тъмен тунел, а наблизо някой непрекъснато удряше барабан.

Бес трябваше да крещи, за да я чуят.

— Ребека, няма от какво да се страхуваме. Нашият живот е в ръцете на много способни моряци. Затова аз, братовчед ми — поправи се тя, — нае капитан Гарет да превози стоките ни.

Ребека кимна и страхът изчезна от лицето й.

— Погрижи се за леля си. Убеди я, че всичко ще бъде наред — нареди Бес на червенокосата жена. — Ще се опитам да поговоря със съпруга си.

Като излезе от каютата на жените, тя не видя никого. Всички трудоспособни мъже бяха на главната палуба. Къде беше Рийвз? В бака, възседнал някое буре, или горе на главната палуба заедно с екипажа?

Докато се изкачваше с мъка по стълбата, тя реши, че трябва да говори с Джон Рийвз, който, откакто се бе омъжила за Сет, бягаше от нея като дявол от тамян. Липсваше й. Искаше да се довери на някого. Мъчно й бе, че е отбягвана от най-близкия си приятел. Знаеше, че трябваше да е говорила с него досега, но беше имала твърде малко време за това. Първо, проблемите с женитбата й, а после и спасяването на корабокрушенците от „Лейди Грей“. Чувствата й към Сет бяха заели по голяма част от мислите й, като й даваха много поводи за размисъл и тревоги.

Студеният влажен порив на вятъра, който удари Бес, когато се качи на главната палуба, спря дъха й, изтръгна фибите от русите й коси и зашиба косата й по врата и лицето й. Тя се опита да се хване за страничните ванти и почти падна, загубила равновесие. Опря се отново на тях и се изправи, забравила за разпилените си коси. Тръгна да търси Сет.

Едно постоянно тракане привлече вниманието й към белите късчета лед, които удряха и се трупаха по палубата. Градушка! Всъщност поройният дъжд беше примесен с лед. Само за няколко секунди Бес се намокри до кости. Измръзна толкова силно, че се разтревожи и поиска да се върне долу. Ревът на бурята бе оглушителен. Една вълна връхлетя върху корпуса на кораба, стовари се върху дървената палуба и отново се хвърли в бушуващото море. Небето бе оловносиво, тъмно почти като нощ, но през облаците се процеждаше слаба светлина, която й позволяваше да вижда наоколо. Гледката бе потресаваща.

Хората от екипажа отчаяно се бореха със стихията. Хвърляха се да завързват скъсани въжета, тичаха по цялата палуба да изпълняват команди, увити в двуредните си палта, сложили широкополи накатранени шапки. Работеха, за да задържат съда под своя контрол. Солените морски пръски и хапещият вятър шибаха лицата им, краката им се пързаляха по покритата с лед палуба.

Сърцето на Бес се сви от страх, когато съзря Сет на юта здраво стиснал руля на кораба. Джеймз Кели стоеше до него, готов всеки миг да го смени по негова команда. От време на време той също хващаше руля, когато някоя особено голяма вълна се надигаше откъм борда, преди да се плъзне под кораба и да подхвърли „Господарката на Моретата“ високо нагоре.

Бес видя водната стена и започна горещо да се моли, докато корабът се издигна толкова високо, че пред погледа й остана само небето. Водата бе изчезнала. След това съдът отново се сгромоляса във водата, подхвърлян като че ли бе някаква малка лодка, а не голям американски клипер. Като се държеше за палубата, с глава и рамене над стълбата, Бес прецени разстоянието от Сет, който бе на юта, до нея, застанала на стъпенките. Тя се замисли дали може да го преодолее и дали бе достатъчно важно, за да се опитва. В този момент Сет погледна в нейна посока. Трудно беше да види изражението му, защото суграшицата се бе усилила внезапно и бе примесена със сняг, а вятърът носеше леда, дъжда и снега под такъв ъгъл, че видимостта бе много слаба. Видя, че той се навежда към старши помощника и че Джеймз Кели погледна към нея. След това й замаха с ръце, като й сочеше да се прибира долу.

Подчини се веднага, защото разбра, че ще бъде безумие, ако не го направи. Но сега се връщаше с още по-голям страх в сърцето си, защото се тревожеше за всички мъже… и за Сет. Бе видяла опасността на горната палуба и я бе обзел ужас. Бес събра всичката си смелост и реши да помогне по единствения възможен за нея начин, без да пречи на хората горе. Върна се в офицерската каюта, където трите уплашени жени чакаха да им вдъхне кураж. И тя се усмихна и ги увери, че е говорила със Сет, че бурята сега бе свирепа, но скоро щеше да стихне. Всичко щеше да бъде наред.

Изигра блестящо ролята си, излъга ги и отправи молитва лъжата й да се сбъдне.

Бурята продължаваше като че ли от няколко дни, а всъщност трябва да бяха часове. Лъжата на Бес не можа да успокои много бедните, изплашени жени. Тяхната истерия така я измъчи, че тя най-после си помисли, че бързата смърт бе за предпочитане пред воя на бурята и писъците на жените на борда.

Краят дойде така внезапно, че ги изненада, макар че бе посрещнат с радост. „Господарката на Моретата“ продължи да подскача по бурното море, но вятърът бе утихнал и дъждът и градушката, която бе покрила с късчета лед горната палуба, вече бяха съвсем слаби.

Бес бе прекарала по-голямата част от бурята при жените, опитвайки се да ги успокоява. Когато започна да им прилошава, тя притичваше ту за гърнето, ту за легена, за да ги поднесе при нужда. Изненада се, че тя самата не се поддаде, тъй като вонята в каютата бе отвратителна и движенията на кораба определено подтикваха към гадене.

Жените спяха изтощени от изпитанието. Бес, доволна и горяща от нетърпение да се измъкне, се отправи към каютата си да си легне. Но когато най-после се прибра, разбра, че няма нито да заспи, нито да си почине, докато не разбере дали всички, които бяха на главната палуба, са оцелели.

Тогава чу бумтящия глас на Сет и веселите викове в отговор и разбра, че те нямаше да празнуват края на бурята, ако някой бе изчезнал или… умрял. Легна си с уморена усмивка. Сет бе жив и здрав, мъжът, когото обичаше, ги бе превел всички до един през бурята.

 

 

Сан Франциско

— Би ли спрял да обикаляш като животно в клетка? — каза Кейт Джонсън на мъжа си по-скоро с нежен, отколкото със сърдит тон.

Тя се тревожеше за него. Напоследък той бе твърде зает и притеснен. И въпреки че се досещаше за причината, тя не знаеше как да го успокои.

Джоуел отиде до прозореца на гостната и се втренчи навън в нощта. Шест месеца бяха минали, откакто бе получил писмото на Сет. Шест месеца, откакто му бе съобщил, че се е съгласил да приеме задачата да донесе на Джонсън Бланшард някаква малка лакирана кутия от махагоново дърво, която бе съхранявана в сейфа на Смит & Смит, адвокати.

Кутията принадлежеше на Едуард Меткалф и Джоуел бе получил указания да я отвори и да използва това, което бе вътре, за да поправи единственото голямо зло, което бе извършил търговецът, нещо, за което до смъртта си се бе разкайвал. Едуард му бе дал ключа години преди да умре. Джоуел почти бе забравил, когато го намери сред вещите на мъртвата си сестра. Той бе дал на Рут ключа, за да го пази. Сега и Рут, и Едуард бяха мъртви и Джоуел трябваше да изпълни повелята на Едуард. Тази перспектива бавно го унищожаваше.

— Колко време? — каза той със сломен глас. — Колко време още ще мине, докато най-после пристигнат?

— Зная, че говориш за двамата, но откъде знаеш, че и двамата ще дойдат? — попита Кейт.

Тя отиде при него до прозореца, прегърна го през кръста и се сгуши в него.

— Сет ще дойде — каза той, — защото в известен смисъл съм го извикал. Ангажирал съм го да донесе нещо, което принадлежеше на Едуард. Една махагонова кутия, съдържаща проклятие или възмездие, в зависимост кой си и как гледаш на това.

Кейт се отдръпна и се намръщи.

— Не разбирам.

И Джоуел й разказа за писмото на Едуард, в което описваше кутията, и как адвокатите на Едуард са се свързали с него след смъртта му. Самият Едуард му бе дал ключа за кутията преди години, но Джоуел не беше разбрал значението му, преди да му напише писмото няколко месеца преди смъртта си. Едуард бе обяснил на Джоуел, че иска приятелят му да използва информацията от писмото, за да обясни някои неща на Бес.

— Имаш предвид, че в тази кутия има нещо, което ще помогне на Бес да разбере защо Едуард е взел бебето? — попита жена му.

Джоуел кимна. Той се надяваше само, че научавайки истината, тя ще прости на чичо си Джоусън собственото му мълчание по този въпрос през всичките години. Ами Сет? Щеше ли да се отврати от мъжа, от когото някога се бе възхищавал? Джоуел затвори очи от болка.

— Тя ще ти прости — каза Кейт. — И двамата ще ти простят. Ти се грижиш добре за детето им.

— Детето, което скрих от тях.

Кейт показа незначителността на това, като го целуна по бузата.

— В твоята душа няма и капка подлост — каза тя с тон на изкусителка, а ръцете й започнаха да галят гърдите му.

Но Джоуел се замисли дали това е вярно. Той си припомни дните, когато бе принуден да размахва камшик срещу хората си, удовлетворението, което получаваше, когато поради побоя, който им нанасяше, те му се подчиняваха безпрекословно. Някога мислеше, че тази дисциплина е необходима, тъй като без нея щеше да изпусне контрола над кораба. Ами ако грешеше? Ами ако бе твърде суров, изкусен от властолюбив?

Матю? Подсъзнателно ли бе задържал детето при себе си? Може би не поради дълга да запази неприкосновена тайната на приятеля, а защото искаше момчето да остане при него. Кейт разбра, че въпреки смелите си ласки тя бе загубила вниманието на Джоуел.

— Съдейки по лицето ти, мога да кажа, че не ми харесва накъде бият мислите ти.

Той премигна и силно се изчерви.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти кажа, мили, че ти си добър човек и имаш съвест. Вината в този случай е на Едуард Меткалф, а не твоя.

Той я целуна силно.

— Благодаря ти!

— Моля?

— Казах… — той спря и очите му светнаха, след това я взе в прегръдките си и продължи да й изказва благодарност.

 

 

След няколко променливи ту ясни, ту бурни дни „Господарката на Моретата“ заобиколи нос Хорн. Платната му висяха, окъсани на места, такелажът бе протъркан и се нуждаеше от сериозни поправки. Но, общо взето, корабът бе излязъл от бурята в добро състояние.

Бе се справил чудесно, като се имаше предвид, че е с намален брой платна. И в по-голямата си част мъжете бяха в добро настроение, сгрявани от безброй чаши чай, а и някоя друга чашка грог.

Свикнали вече с променливостта и обратите на времето край нос Хорн, хората се върнаха към задълженията си и всеки поред даваше вахта на корабния рул, така че „Господарката на Моретата“ продължаваше своя път покрай носа.

Напоследък готвачът бе надминал себе си с най-добрите ястия, приготвяни някога в корабен камбуз. Бес много бе харесала яденето, приготвено от стрити сухари, малки парченца говеждо и картофи, което бе много хранително. Съставките се варяха добре и после се подправяха с необикновено количество черен пипер. Чаят, яденето и грогът държаха мъжете в добро настроение, въпреки че дрехите им непрекъснато бяха подгизнали. А когато небето бе облачно и денят — сив, те често зъзнеха от студените ветрове край нос Хорн.

За първи път Бес усети, че най-после са приключили пътуването край острова, когато, застанала на палубата, тя се залюбува на картината около нея. През последните няколко дни тя се качваше за глътка свеж въздух винаги когато времето бе подходящо, а това рядко продължаваше повече от час, два.

Небето през този ден изглеждаше особено красиво, по-синьо от всякога. Слънцето бе по-ярко и грееше по-силно, като че ли честваше самия живот. Но Бес разбра по платната, че са заобиколили нос Хорн и че са поели курс на север. „Господарката на Моретата“ отново бе вдигнала всички платна и представляваше великолепна гледка с издутите си от вятъра платна и с корпуса си, който бързо пореше сините вълни.

— Справихме се! — каза нечий мъжки глас.

Тя се усмихна на Джеймз Кели, който се приближи към нея.

— Слава Богу! — каза тя. — На север ли плаваме?

Той кимна.

— Към Хуан Фернандес, един остров край брега на Чили. Ще спрем там за ремонт.

Бес се намръщи.

— Лошо ли е ударен корабът?

— Няма да ни трябва повече от един ден, за да го стегнем.

Към тях се приближи Пол Халоран, по-младият от двамата оцелели корабокрушенци от „Лейди Грей“.

— Правилно ли чух, че става дума за земя?

Когато старши помощникът повтори това, Халоран каза:

— Слава на добрия Господ! Жадувам да зърна суша. Имате ли някаква представа от колко време не съм виждал земя!

— Не мога да си представя — забеляза Джеймз със сарказъм, който остана неразбран.

— От седмици! — каза русокосият младеж разпалено. — От четири, а може би и от пет седмици!

Бес и старши помощникът размениха по една усмивка, защото много добре знаеха какво значи да си на море толкова време, а и повече от това.

Джеймз Кели я докосна с ръка:

— Съпругът ви гледа в наша посока и съм повече от сигурен, че не се нуждае от мен.

Сърцето на Бес се разтуптя силно, когато погледна натам, където сочеше Джеймз. Сет бе застанал на юта. Докато я наблюдаваше, лицето му бе придобило мрачно изражение. Той бе ядосан и въздухът между тях бе изпълнен с напрежение.

— Може би трябва да видя какво иска — предположи тя.

Пол Халоран я хвана за ръката:

— Не ме изоставяйте. Ако капитанът има нужда от вас, нека да дойде тук!

Бес внимателно освободи ръката си.

— Ако аз искам да отида при него, това си е моя работа, нали?

Бес ядосано тръгна към стълбата, която водеше към юта. Тя замръзна, когато видя, че Ребека Монтегю изведнъж се появи до него. Трябва да бе стояла до перилата на кърмата. Ръцете й се свиха в юмруци, като забеляза, че Сет се обръща към Ребека и лицето му засия в мила усмивка.

Изпълнена с гняв и ревност, Бес смени посоката и се запъти към стълбата за каютната палуба. Ако Сет иска да се прави на глупак, чудесно! Но това нямаше да стане в нейно присъствие. Нямаше да му разреши да я уязви и унижи.

Когато стигна до тяхната каюта, сълзите, които я заслепяваха по целия път, бликнаха свободно. Денят за нея вече не изглеждаше така чудесен.

 

 

— Капитан Гарет!

Сет с нежелание откъсна поглед от двамата мъже и жена си. До него стоеше Ребека Монтегю. Трябваше да се усмихне на изпълненото й с възхищение лице. Тя изглеждаше в чудесно здраве и кипеше от жизненост. С бледата, изпаднала в безсъзнание млада жена, която бяха качили на борда, бе станала голяма промяна.

— Как сте, мис Монтегю?

— Благодаря ви, капитане, чудесно. Особено след като разбрах, че сме заобиколили нос Хорн!

— Да. Приятно е да знаеш, че си се борил със стихиите и си излязъл победител.

Тя кимна. Зелените й очи искряха. Нейната млада красота бе привлякла вниманието на голяма част от екипажа.

Сет отново погледна към Бес и сви вежди, като установи, че е изчезнала. Огледа палубата, но тя не се виждаше наоколо. Питаше се дали е слязла долу. Проклятие! Беше се ядосал, като я видя с Пол Халоран. По дяволите! Ядосваше се всеки път, когато я видеше с Джеймз Кели, а на него му имаше доверие, тъй като този мъж не му беше само старши помощник, но и приятел.

— Как изглежда Сан Франциско? — попита Ребека, като отново се опита да привлече вниманието му.

Той премигна и смени посоката на мислите си.

— Сан Франциско? Ами, бил съм там само веднъж, и то преди повече от година. Беше преди да открият златото и преди да се стекат хората от Запад. Сигурен съм, че сега градът се е променил много.

— Разбирам — каза тя, очевидно разочарована от отговора му.

„Какво ли привлича тези две жени на Запад!“ — питаше се Сет. Сигурно не беше поради липсата на шансове на Изток. Ребека бе привлекателна госпожица и едва ли идваше тук поради липса на ухажори.

— Злато! — каза тя замечтано. — Дали има много, как мислите?

Той се усмихна весело.

— Не бих казал. А вие?

Лицето й помръкна.

— Предполагам, че няма — тя замълча. — Надявам се, че ще живея там сама. Леля Клара е мила, но… — Тя се затвори в себе си, явно съжаляваше за това, което бе казала.

— Сигурен съм, че ще се оправите — ободри я Сет с известна резервираност.

Тя засия:

— Да! Да, сигурно!

Образът на Бес продължи да преследва Сет и той осъзна, че изпитва необходимост да поговори с нея. Времето напредваше. Скоро щяха да бъдат в Калифорния и Бес щеше да поиска да се анулира брака, освен ако не успееше да промени решението си.

Той се извини на Ребека и тръгна към каютата си. „Тяхната каюта“ — помисли си той. Фактът, че тя бе и на Бес, му доставяше радост. За нещастие на два пъти го спряха да даде указания по някакъв въпрос, и измина повече от половин час, докато най-после отвори вратата.

Намери Бес заспала. Красивата й руса коса още бе прибрана, прекрасното й тяло беше облечено в синя нощница. Лежеше по гръб със затворени очи. Златистите й мигли очертаваха тъмни кръгове по бузите й. Устните й бяха пухкави, леко разтворени, тъй като леко дишаше през устата си. Той усети тихите й вдишвания и издишвания.

Бес бе свалила ниските обувки, и босите й крака, бели и малки, бяха много женствени. Сет затвори вратата и я заключи. След това се обърна към койката и се приближи.

Изгаряше от желание да докосне малките й стъпала… краката й… плоския й корем и големите гърди. Но магията на сладката й уста накрая надделя. Сет стоеше до горната част на койката и се взираше в нея, като попиваше жадно с очи красотата й, а после я целуна.