Кендис Макарти
Господарката на моретата (8)

Глава 8

Първите две седмици от пътуването минаха сравнително леко. Освен няколкодневните морски вълнения, последвали бурята, „Господарката на Моретата“ не срещна по пътя си нищо, което да я отклони от курса. Някъде далеч може би бурята продължаваше да бушува, но тя бе останала мили назад, затова нямаше никаква заплаха за клипера, екипажа и пътниците му. Въпреки това мъжете бяха нащрек и внимателно наблюдаваха черните облаци на хоризонта.

През дните след бурята Бес имаше често възможността да се качва на горната палуба на кораба.

Ако не бе придружена от замисления капитан, с нея идваше мистър Кели, първият помощник-капитан — добродушен човек, когото целият екипаж уважаваше. Правеше по три визити на ден, като всяка продължаваше по един час. Животът й се бе превърнал в очакване на миговете, които щеше да прекара на горната палуба.

Можеше да се каже, че Бес вече имаше „морски крака“, и не се чувстваше зле. Наслаждаваше се на ясното небе над себе си, на огромната набраздена морска шир, на лекия вятър, който си играеше с кичурите на русата й коса, и на дейността на заетия екипаж.

Тя бе удивена, когато узна, че мъжете никога не остават без работа. Корабът, изглежда, постоянно се нуждаеше от поддръжка и ремонт. Ако не трябваше да се лъска, лакира или търка подът, моряците използваха уменията си, за да се грижат и поддържат в ред платната и другите съоръжения.

Екипажът бе разделен на две групи. Едната, наречена „бакбортова група“, бе под ръководството на мистър Кели, първия или главен помощник-капитан, докато „щирбордовата група“ се ръководеше от Райли, новия втори помощник-капитан. Обикновено тя се качваше горе, когато на пост бе групата на мистър Кели, защото бе решила, че е най-добре да няма никой от хората на Конрад.

След като имаха късмет и бурята не бе отнела живота на никого, мъжете се чувстваха по-добре с жена на борда на кораба. Вече не гледаха на Бес със суеверие. За разлика от някои други жени тя очевидно не представляваше заплаха за кораба.

Един следобед, точно през петата седмица, откакто „Господарката на Моретата“ бе в морето, докато стоеше на горната палуба, Бес забеляза черно петно във водата от дясната страна на борда. Помисли си, че това е друг кораб.

— Земя! — изкрещя един моряк от върха на главната мачта.

Бес се изненада и присви очи, за да разгледа по-добре тъмната маса, а през това време викът на моряка бе предаден навсякъде по кораба.

Мъжете на борда, включително и помощникът, който я придружаваше в момента, бяха обхванати от трепетно очакване.

— Това трябва да е островът на Фернандо де Норонха — каза той. — Ще минем покрай него на път за пристанището Пернамбуко, където ще попълним припасите си.

Бес продължаваше да се взира към хоризонта и усети вълнение и любопитство към страната, която се простираше отпред. Островът бе покрит от облаци, които го правеха загадъчен. Какъв бе този тъмен остров?

— Норонха… Перна… — Тя се намръщи. И двете имена й звучаха съвсем непознато.

Кели се усмихна.

— Пер-нам-буко.

— Южна Америка?

Той кимна. Тя стана сериозна.

— Ще вземем прясна вода — каза тя — и прясно месо също, нали? — Гласът й бе изпълнен с надежда.

Първият помощник-капитан се ухили.

— Вероятно, но не съм сигурен. Чух, че има кафе, захар и ром. А предполагам също, че трябва да има и някакви зеленчуци и плодове.

— Не сте ли бил преди това там?

Той поклати глава.

— Капитанът е бил, но на „Господарката на Моретата“ аз съм едва от дванадесет месеца.

— Сет явно много държи на вас — каза тя и се обърна, за да огледа по-добре мъжа. — Сигурно сте добър и уважаван моряк, щом сте първи помощник-капитан. Как постъпихте на работа при капитана?

— Срещнахме се в Китай. Бях нает на „Мери Джейн“, но не се чувствах щастлив. Капитанът там беше жесток човек, лесно се гневеше и бе безсъвестен, когато станеше дума за изтърпяване на наказание или болка — очите на младия човек заблестяха, когато потъна в спомените си. — Позволяваха ни по един свободен ден на брега и малко след постъпването си бях бит с пръчка за това, че съм нарушил капитанските правила, нещо, което в действителност не бях направил. Последното нещо, което исках, бе да се върна на кораба и трябва да съм го казал на глас в таверната, в която бях постоянен клиент. Сет — искам да кажа, капитан Гарет — беше там и вероятно ме е чул. Той бе заедно с екипажа на „Господарката на Моретата“, за който точно в момента се набираха хора, а капитан бе Джоуел Джонсън.

Бес кимна.

— Познавам капитан Джонсън. Бе добър приятел на моя чичо — за миг очите й се навлажниха, като си спомни за закачките на чичо Джоусън и начина, по който успяваше да я разсмее. Толкова отдавна не го бе виждала. Всъщност именно от него бе научила за богатствата, с които би могла да се сдобие в Сан Франциско.

Бе получила вести от него няколко месеца след смъртта на чичо Едуард. Той бе разбрал по някакъв начин за смъртта на нейния чичо и веднага й бе писал, за да изрази своите съболезнования. Никога не се бе питала как чичо Джонсън е разбрал, че чичо Едуард е оставил всичко, което е имал, на нея. Чичо Едуард и Джоуел Джонсън бяха близки от години. Сигурно нейният чичо е казал на своя приятел за завещанието си.

Бес нямаше търпение да види чичо Джоусън. През последните месеци бе мислила често за него, особено след като получи писмото му. Копнееше да говори с него за своя починал чичо; никой друг, освен нея и Джоуел Джонсън не бяха скърбели така за Едуард Меткалф. Дали бе получил писмото й, в което му казваше, че идва? Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто бе решила да тръгне за Калифорния. Бе затворила къщата в Уилмингтън и бе оставила един дългогодишен служител на чичо Едуард да поддържа бизнеса. Планираше да остане в Калифорния толкова време, колкото й бе необходимо за започването на някаква търговия, преди да поеме обратно за Делауер.

— Познавате ли Джоуел Джонсън? — попита Джеймз Кели, прекъсвайки мислите й.

Тя кимна.

— Добър капитан ли беше той? — попита тя, като си припомни онези истории, в които се говореше за неговата жестокост и на които никога не бе вярвала.

— Съжалявам, но никога не съм плавал с него. Ала капитан Гарет го смята за добър човек и щом той мисли така, то аз приемам неговото мнение.

— Не разбирам — каза Бес. — Мисля, че казахте, че сте се срещнали със Сет в Китай. Не отплувахте ли тогава с тях?

Джеймз Кели поклати глава.

— Правя всичко възможно да бъда честен човек, мис Меткалф. Бях нает да работя на „Мери Джейн“ от Бостън до Китай и обратно и макар че съжалявах, не можех да не удържа на думата си и да го изоставя, преди да се завърне в Бостън. — Той погали релинга с обич към кораба и живота, който той му предлагаше. — Всъщност години по-късно срещнах случайно Сет. Дотогава Джоуел Джонсън бил уволнен и командир на „Господарката на Моретата“ бе станал Сет. Бяхме в Порт Уилмингтън. Търсех работа. Сет веднага си спомни за мен и ми предложи работа като главен помощник-капитан.

— Като слушам историята ви, мистър Кели, разбирам защо ви е наел Сет. Вие сте добър човек.

За нейна изненада той се изчерви.

— Да… ами — заекна той. — Не зная…

Тя го съжали и смени темата, въпреки че бе заинтригувана от това, което й бе казал, и й се щеше да научи нещо повече.

— Колко ни остава, преди да стигнем до Пернамбуко?

— Предполагам, че ще стигнем на съмване — каза Кели, явно облекчен от смяната на темата.

Тя бе разочарована.

— Толкова късно?

Кели се усмихна, загледан в неясните очертания на сушата.

— Опасявам се, да, мис.

— Колко дълго ще останем в пристанището? — попита тя.

Колкото и да й бе харесало пътуването, тя копнееше да постои на суха земя за известно време.

Помощникът забеляза светналите й тъмни очи и се намръщи.

— Вероятно един ден.

Тя сведе лице.

— Само един ден? О, надявах се…

— Съмнявам се, че капитанът ще ви позволи да слезете от „Господарката на Моретата“, мис…

— Бес — отбеляза, без да се замисля тя.

Той кимна.

— Бес — поправи се той. — Там може да бъде опасно за дама като вас.

Тя се намръщи.

— Очевидно не съм в безопасност и на борда на кораба, мистър Кели — каза тя. — Иначе защо щяха да ми бъдат нужни придружители?

— Джеймз — напомни й той, като се обърна към нея със същата учтивост. — Все още има проблеми, Бес. А щом капитанът казва не…

— То аз ще бъда затворник на борда на кораба — промърмори тя.

— Не затворник — поправи я помощникът. — Просто добре охраняван гост.

Когато тази нощ се оттегли за сън, Бес си обеща, че първото нещо, което ще направи на сутринта, ще бъде да поговори със Сет за слизането й на брега. На всяка цена ще го направи. Ще трябва някак да го убеди.

Мислеше си за странното поведение на Сет напоследък. Откакто бе дошъл да я види как е след бурята, се бе вглъбил в себе си и бе станал по-мрачен. Това я бе накарало да осъзнае колко малко познава Сет Гарет.

Защо бе дошъл да я види как е? Защо не бе изпратил Рийвз или Джеймз Кели? Тези въпроси я занимаваха от известно време насам, без ни най-малко да се бе доближила до отговорите. Единствената причина, до която стигаше, бе, че е братовчедка на Джордж Меткалф, новия притежател на Е. Меткалф Къмпани. Като служител на Джордж той бе отговорен за безопасността на неговата млада родственица. Но ако това наистина бе така и той я приемаше само като неприятно задължение, то защо сега я отбягваше? Щеше ли някога да разбере Сет Гарет?

 

 

Бес се събуди, прекарала една спокойна нощ. Въпреки вълнуващото очакване преди приближаването на сушата и неприятната перспектива да се изправи пред капитана за разговор с него, тя спа добре, и то по-добре, отколкото, когато за първи път се качи на борда.

За да повиши самочувствието си, Бес облече по-подходящи за нейния пол дрехи. Досега бе носила само мъжки дрехи, но вчера, след следобедното си посещение на горната палуба, настоятелно помоли Рийвз да отиде долу в трюма и да намери пътническите й сандъци. Искаше да се облече като дама. Тъй като не бе успял да намери нещата й, Рийвз бе огледал новите стоки и донесъл една рокля, червена кадифена пелерина и някои други допълнения към женското облекло. Синята рокля не беше никак претенциозна.

Нямаше фантазе по ръкавите, нито яка, нито допълнителни панделки или фльонги, украсяващи талията. Но беше с богата пола и малки копчета, които затваряха предната част на горнището. Бес се чувстваше много добре в роклята, особено като се има предвид, че от много време насам не се бе усещала като истинска жена.

Дрехата й бе малко голяма, така че тя прекара предния следобед и част от нощта в прекрояване на роклята, за да й бъде по мярка. И бе доволна от резултата.

Но когато закопча малките копчета, които вървяха по цялата предница на синята рокля, Бес започна да се съмнява дали трябва да я сложи или не. Дали видът й в тази рокля нямаше да увеличи опасенията на Сет по повод нейната безопасност? Вероятно щеше да бъде по-малко елегантна, ако си сложеше мъжката риза и панталоните, но с това нямаше да се натрапва в очите на екипажа. Поне да имаше огледало. Тогава би могла да реши какво да прави.

Бес си припомни страстното желание в погледа на Сет, докато намазваше ожуленото си място. „Сложи роклята. Бъди неотразима за него. Защо не се опиташ да го очароваш по този начин и да го накараш да ти позволи да слезеш от кораба?“

Няколко минути реса дългата си руса коса, докато тя заблестя и падна свободно по раменете й. Нави златните кичури и започна да ги прикрепя с игли, но после промени решението си. Ако искаше да използва с успех своя чар, за да получи онова, което искаше — а то бе да слезе на брега, — трябваше да довърши нещата докрай.

Бес остави косата си отново да падне свободно. Разтърка бузите си, за да им придаде цвят, а след това излезе и тръгна по коридора към каютата на Сет.

Почука и зачака. Сет не отговори веднага и тя почука отново. „Сет трябва да е горе“ — помисли си разочаровано тя, обърна се и тръгна към каютата си.

Изневиделица, точно когато се канеше да отвори люка, пред нея изникна един моряк.

— Ах, и това ако не е малката лейди? — провлачено каза той. — Колко прекрасно сме облечени сега, а?

Тя подскочи, стресната от внезапното му появяване. „Стой долу, освен ако не си придружена от мен или мистър Кели. И за Бога, избягвай контакти с когото и да било от екипажа!“

Тя разпозна мъжкото лице, но не се сети за името му. И не я интересуваше влюбеният поглед, с който я гледаше. Втренчи се в него с цялата смелост, на която бе способна. „Трябва да бъдеш твърда и той ще си отиде“ — помисли си тя. Погледна го гневно, като се надяваше да разбере какво иска да й каже.

— Ако обичате… — Бес се обърна, като искаше да продължи по пътя си, и хвана дръжката на вратата.

Но той й попречи с ръка.

— Какво сте се забързали такава?

Действията му изглеждаха заплашителни. Бес се страхуваше да отвори вратата. Ами ако я натика вътре? Ще бъде безпомощна, докато някой не чуе писъците й, а тогава щеше да бъде вече твърде късно.

— Не искам да изглеждам груба, мистър…

— Райли, мис. Ричард Райли. — За нейна изненада той се отстрани от пътя й; за да докосне челото си за поздрав при запознаването.

„Новият втори помощник-капитан.“

— Мистър Райли, аз наистина трябва да вървя…

— Защо? — Той я разглеждаше, но погледът му вече не беше така порочен. Бес се успокои малко. — Както казах, няма за къде да бързате толкова. Търсехте капитана, нали?

След като се поколеба за миг, тя кимна.

— Ами аз зная къде е. В камбуза, говори с Куксън. Искате ли да го доведа при вас?

Бес поклати енергично глава.

— Не, благодаря ви, мистър Райли. — Можеше да си представи реакцията на Сет, когато този мъж го повика заради нея.

— Щом сте сигурна…

Тя наклони глава.

— Да, благодаря. — Но когато тръгваше, го спря. — О, мистър Райли, можете ли да ми направите една услуга? Ще ми кажете ли дали вече сме пуснали котва?

— Не още. Но скоро ще я пуснем — по щастливото изражение на лицето му разбираше, че той с нетърпение очаква слизането на брега.

— Този остров — каза тя — … опасно място ли е?

— Ами, зависи.

— От какво?

— Дали сте дама, каквато сте вие, или стар, опитен моряк като мен. Никой не би проявил интерес към един моряк. — Като се ухили при смръщения й поглед, той я остави сама.

Малко след това Сет дойде в нейната каюта. Райли сигурно бе ходил при капитана, въпреки нейното несъгласие. Иначе защо би дошъл, след като през изминалите няколко дни постоянно я отбягваше?

Срещата й с Райли я разстрои. След неговото тръгване тя се заключи в каютата си. Сърцето й силно се разтуптя при мисълта за това какво е могло да се случи. Побърза да съблече роклята и в бързината да я свали по-скоро скъса всички копчета, а порцелановите закопчалки се разпиляха по пода във всички посоки. Облече ризата и панталоните, и следващите няколко минути се занимаваше със събирането на копчетата. Точно когато намери последното, стюардът на Сет, мистър Хок, дойде, за да я информира, че капитанът иска да я види в каютата си.

Докато прекосяваше коридора между неговата и своята каюта, Бес се зарече да бъде настоятелна в искането си да слезе на брега. Вероятно мистър Кели е сбъркал и няма за какво да се тревожи. Може би Сет ще й позволи да напусне кораба.

Тя чуваше как сърцето й тупти в унисон с почукването на стюарда по вратата на капитана. Хок почака няколко секунди, преди да влезе в каютата с непринуденост, характерна за човек, отдавна близък с капитана.

Бес стоеше точно пред вратата и едва дочу кратките реплики, които си размениха стюардът и Сет. Вниманието й бе привлечено от чернокосия мъж, който стоеше пред масата с разгъната карта върху нея. Дълбоката бръчка, която се врязваше в челото му, изразяваше силна концентрация на мислите. Външността на Сет Гарет все още я пленяваше.

— Влезте, мис — покани я Хок. — Той ви очаква, за да говори с вас.

Нещата не изглеждаха така, но Бес не каза нищо. Вместо това тръгна в посоката, посочена й от стюарда с ръка, и видя, че той я кани да седне.

Бес тръгна към пейката, прикрепена към преградата, като осъзнаваше, че вниманието на Сет е насочено към картите, а не към нея. Погледна отново назад към вратата и видя как Марк Хок тихо се измъква от каютата.

— И така — дълбокият глас на Сет я стресна, като я накара отново да обърне поглед към него.

Той бе вперил блестящите си ясносини очи в нея. Тя упорито стисна устни.

— Има ли друга причина, за да ме повикате тук, капитане, освен, за да ми напомните кой командва този кораб?

Устните му се извиха в невинна усмивка.

— Уплашена ли си, Бес? Това не е характерно за теб.

Тя вирна глава, а погледът й стана предизвикателен.

— Уплашена ли изглеждам?

— Изглеждаш… прекрасно — бе изненадващият му отговор.

Бес премигна. Какви ли намерения има, щом започва разговора с ласкателство? Капитанът, когото познаваше, откакто бе на борда, нямаше навика да казва приятни неща — на никого.

— Каква е причината за тази среща, Сет.

— Няма да напускаш „Господарката на Моретата“.

Тя се наежи.

— Как ли пък не!

Той зацъка с език.

— И да ругаеш, няма да ме убедиш в обратното, миличка — изглеждаше преизпълнен с търпение, но тя усещаше, че под привидното спокойствие кипи гняв. Бе посмяла да му противоречи. Нещо, което членовете на екипажа му рядко правеха — бе сигурна в това… а и нещо повече… тя бе жена. И негова бивша любовница.

Бес осъзна, че ако иска да промени решението му, ще трябва малко да промени тактиката си.

— Моля те, Сет, това е моето първо голямо пътуване. Трябва да видя слънцето и да почувствам земя под краката си, поне за известно време.

— Ще те заведа горе да видиш слънцето — въпреки че през последните дни си го виждала често. Колкото до разходката по твърда земя, страхувам се, че ще трябва да почакаш малко. Може би докато стигнем до Сан Франциско.

— Но това е след повече от два месеца!

— При хубаво време — допълни той. На лицето му бе изписана властност. — Няма да изложа на опасност твоя живот — нито този на някой друг от екипажа — само защото отказваш да послушаш здравия си разум!

— Как може слизането ми от „Господарката на Моретата“ да изложи на опасност живота на хората ти?

— Когато се нахвърлят върху теб на улицата, кой, мислиш, ще дойде да те спасява? Спести ми неприятностите, Бес. Може и да не ти е известно, но аз добре знам с кого можем да си имаме работа тук. Ако ми се възпротивиш за това, ще трябва да те накажа.

Думите на Сет прозвучаха заплашително между стените на каютата. Бес си представи как я връзват за релинга и я налагат с камшик пред мъжете.

„Няма да посмее — помисли си тя, като се загледа в строгите му черти. — Или пък ще посмее?“

Тя се почувства сразена и раменете й увиснаха.

— Колко време? — прошепна тя. — Колко време ще останем на пристанището?

Чертите му като че ли се смекчиха.

— Няколко часа, не повече.

Бес преглътна сълзите си. Толкова много бе искала да отиде на брега, да усети хладната трева под босите си крака, да намери хотел и да се окъпе нормално — дълго и с гореща вода. Очите й бяха като заслепени. Тя се обърна да си тръгва.

— Бес — дрезгаво я повика той и я накара да спре.

Усети, че той се намира точно зад нея. Усещаше леките фини облачета от учестеното му дишане върху тила си, но не се обърна. Страхуваше се.

— Погледни ме — заповяда й той.

Тя се подчини и се обърна с лице към него. Чу го как рязко си пое въздух.

— Какво е това? Сълзи?

Тя преглътна, разгневена на себе си за това, че демонстрира някаква слабост пред него, за това, че му позволява да разбере колко е разочарована. Когато я погледна, тя почувства най-абсурдното желание да се сгуши в прегръдката му, където да се успокои. Желанието й бе нелепо, защото това бе мъжът, причинил й повече болка, отколкото който и да е друг на тази земя.

И въпреки че изобщо не я докосваше, тя усещаше близостта му като милувка. Извърна поглед настрани.

— Съжалявам — каза той.

Извинение от капитана? Тя изненадано вдигна поглед. Бе чакала години, за да чуе тези думи от него… ала тогава той не се извини за това, че я изоставя. Сърцето й се успокои, а пулсът й, който се бе ускорил от думите му, се забави и влезе в нормален ритъм — напомняше по-скоро далечно глухо бучене, отколкото силен тътен.

— За какво се извиняваш, капитане? — Тонът й бе станал остър. — За това, че ме защитаваш ли? Нали това твърдиш, че правиш, като ме държиш като затворница? — „За това, че ме изостави… и никога не се върна ли?“

Видя как той се бори да сдържи гнева си.

— Загрижен съм за твоето благосъстояние.

— Колко великодушно от твоя страна.

— Пикла.

— Копеле — изсъска тя.

— Мис Меткалф, мисля, че трябва да се върнеш в каютата и да си легнеш. Очевидно си объркана. След известно време, като обмислиш тази ситуация, ще разбереш, че съм прав.

— Как ли пък не!

Той сграбчи ръката й.

— Откога си станала такава устата и опърничава?

— От деня, в който напусна Уилмингтън. — „И мен.“

Тя затвори очи и усети как отново я пронизва болка. В съзнанието й проплака бебе… и след това — само една ужасна, мъртвешка тишина. Клепачите й трепнаха, отвориха се и тя премигна срещу мъглата, която я заслепяваше.

Сет отстъпи назад с усещането, че се е допрял до огън. „Значи с онова писмо е искала да го накаже — помисли си той. — Боже мой, какво разглезено дете е тя, щом е способна да прибегне до такива неща!“ Когато я остави, тя като че ли го разбираше…

Пространството между тях бе заредено с напрежение.

— Ти знаеше, че трябва да си тръгна — каза той.

— Да, знаех, само че — по дяволите — не трябваше да ме изоставяш! — Тя се обърна с намерението да си тръгне — очевидно не желае да говори повече за това. Сега това вече нямаше значение — бе твърде късно.

И наистина бе твърде късно, реши Сет.

— Не мога да променя миналото — каза той.

— Дяволски вярно, не можеш!

— Чичо ти май не е успял да те възпита да не се изразяваш така грубо — неодобрително измърмори той.

Бес се закова на място, а в очите й заблестяха сълзи.

— Няма да позволя да се говори лошо за чичо Едуард! Той бе до мен, когато имах нужда от него. Той — за разлика от теб, Сет Гарет — беше честен човек. Добър човек!

Сет изучаваше лицето й и усети, че нещо започва да го стяга в гърдите.

— Съжалявам. Едуард Меткалф бе добър човек. Изобщо не исках да…

— Не! Ти никога не си искал да кажеш това, което казваш, нали? — извика тя, като се спусна към него с вдигнати юмруци и ги стовари върху гърдите му. — Защо не приличаше повече на него? — захлипа тя. — Защо? Защо? Защо?

Сет я хвана за китките, за да се предпази от ударите й. Сега тя хлипаше силно и не можеше да потуши риданията си, които дълбоко я разтърсваха. Не можеше да не й съчувства за болката, която изпитва, макар да знаеше, че не трябва. Очевидно мъртвият чичо й липсваше много. Първо родителите й, когато е била на девет години, а после и обичният й наставник… толкова много мъка в един така млад живот.

„Тя можеше да ме има, но вместо това избра благосъстоянието.“ — Съчувствието му към нея внезапно се изпари.

— Не мога да върна чичо ти — каза той. — Нито пък мога да ти позволя да напуснеш кораба. А сега, моля те… върни се в каютата си. Ако искаш, ще се погрижа някой да те придружи утре до горната палуба по време на престоя ни в Пернамбуко. Но, за Бога, опитай се да останеш незабелязана.

Тя не отговори.

— Ела. Ще те изпратя.

Да остане незабелязана бе почти непосилна задача за Бес Меткалф, си помисли той, докато я придружаваше до каютата й.

До момента, в който я остави сама, Бес не изрече нито дума.