Кендис Макарти
Господарката на моретата (9)

Глава 9

Порт Пернамбуко в щата Пернамбуко, Бразилия, бе красиво място, а брегът се миеше от най-лазурната вода, която Бес някога бе виждала. Небето отгоре бе брилянтно и като идеално огледало отразяваше отдалечените покриви на сградите в град Олинда, включително и камбанарията на църквата.

Облечена в бели панталони, шапка и моряшка риза, Бес стоеше облегната на релинга и гледаше с копнеж към сушата. Бе се качила горе без разрешението на капитана и без придружител, но изобщо не я беше грижа. Мъжете бяха твърде заети, за да я забележат. Моряците се суетяха по палубата, подготвяха се да пускат котва, сваляха платната и изпълняваха всички останали задължения, преди да слязат на брега. Накрая пуснаха котва на няколко ярда от бреговата линия. Бес се намръщи, учудена защо правят това, но чу един моряк да споменава за плитчините в тези води и рифовете, които можеха да бъдат опасни за един кораб. Не че нямаше кораби на дока, но явно бяха твърде много, за да може „Господарката на Моретата“ да се приближи повече.

— Мистър Кели — изрече Сет някъде зад гърба й и Бес замръзна на мястото си. — Намерете ми Джон Рийвз.

— Да, капитане — каза помощникът. — Мисля, че отиде да провери за мис Меткалф.

Бес се паникьоса. Рийвз е отишъл долу при нея! Сет бе практически зад нея. Как щеше да мине покрай него и да се върне в каютата, преди Рийвз да се качи, за да я потърси горе.

Някой я стисна с ръка за рамото.

— Безделница? — Гласът на Сет избуча в ухото й. Последва напрегната тишина. — Бес! — каза той с преувеличена въздишка. — Какво правиш горе? Знаеш правилата, моите правила.

Тя се извъртя с лице към него.

— И какво възнамеряваш да направиш затова, че съм ги нарушила, капитане? Да ме нашибаш с камшик? — Сърцето й лудо биеше в гърдите, докато гледаше суровото изражение на лицето му. В сините му очи гореше огън, а мускулчето над челюстта му нервно потрепваше.

Той вдигна ръка и докосна страната й, като я погали нежно с пръсти.

— Да те нашибам? — промърмори той. — Не… Не бих искал да увредя и инч от тази прекрасна бяла кожа — той сложи ръка на рамото й и го стисна, след това наведе глава към ухото й. — Има начини за усмиряване на една непокорна жена — дъхът му възбуждащо гъделичкаше врата и ухото й. — Да ти ги изброя ли?

Тя ахна и рязко се обърна, но той бе сложил ръце от двете й страни и по този начин я бе притиснал към релинга. Фактически бе пленница на неговата прегръдка.

— Капитане! — Джон Рийвз стоеше зад него. Сет свали ръце и отстъпи назад, а другият мъж, който трябваше да се грижи за Меткалф, се доближи до тях, задъхан от усилието от изкачването на стълбите от долната палуба до тук. — Не можах да я намеря и… — Когато я забеляза, Рийвз млъкна. — Елизабет Меткалф! — сгълча я той.

Тя вдигна вежди, учудена от острия му тон.

— Мистър Рийвз, някакъв проблем ли имате?

Сет изсумтя и на Бес й се прищя да го удари.

— Да не би да сте забравили мястото си? — каза тя на Рийвз с властен тон, като работодател на служител. Но побърза да поправи нещата. — Съжалявам, Джон. Но цялото това суетене — чух го от каютата си и ми се прииска да видя какво става.

Изражението на Рийвз се смекчи.

— Защо не ме изчакахте? Сигурен съм, че капитанът би желал да имате придружител.

— Действително — каза Сет и въздъхна. — Ще бъдеш цяла напаст за всички нас до края на пътуването. — Той се обърна към Рийвз. — Заведи я долу.

— Не! — извика тя. Бес сграбчи Сет на ръката, но бързо я пусна, когато той гневно я погледна. — Моля те, Сет — каза тя по-меко. — Не ме карай да се връщам в мрачната каюта.

Отчаянието в гласа й увисна за миг във въздуха между тях. Сет видя умоляващия поглед в очите й и отново съзря в тях детето от светлина, което бе влязло с гръм и трясък в гостната на чичо си и едновременно с това — в неговия живот. Той се съгласи. Тя бе създание на слънчевата светлина, което не можеше да живее в мрачната каюта. Реши да я остави още малко на слънце.

— Добре — каза той за голяма изненада на Бес. — Можеш да останеш още малко горе, но само докато стане време да слизаме на брега. Мистър Рийвз, останете с нея и я дръжте настрана от мъжете. Ще ви съобщя, когато стане време да вървим. Казахте, че искате да огледате и купите някакви бразилски стоки. Страхувам се, че тя ще трябва да се прибере отново долу, когато слезем на брега.

— Можехте да го кажете направо на мен, капитан Гарет — отбеляза заядливо тя. — Мисля, че все пак съм интелигентен човек и мога да ви разбера.

Бес бе обезумяла. Точно когато забеляза нещо добро в Сет, той отново стана арогантен. Той изкриви уста.

— Мис Меткалф, интелигентността ви е тема на продължително обсъждане, за което в момента нямам време. Така че, радвайте се на слънчевата светлина, но, моля ви, не ми се бъркайте в нещата!

Бес изпуфтя и Сет я сграбчи за ръката.

— Аз съм капитанът на кораба — изръмжа той. — Ще говоря на когото аз избера, а ти не бъди толкова нахална да обсъждаш това. Разбра ли?

Тя го погледна гневно и усети, че яростта и напрежението между тях катастрофално нараства. Въздухът бе нажежен и зареден с болезненото усещане за физическото му присъствие и това я накара да се отдръпне от него като опарена.

— Никога, нито за миг, не съм си помисляла, че сте нещо друго, освен капитан, Сет Гарет!

— Може би все пак ще се постараете да слезете долу? Нямам време за такива безсмислени глупости.

Бес се уплаши.

— Не! Искам да кажа… — Тя наведе глава, като се почувства победена и внезапно обезсилена. — Съжалявам — последното нещо, което искаше, бе да се върне в каютата и да пропусне животворната гледка на горната палуба — топлината на тропическото слънце и лекия полъх на вятъра, който галеше кожата й.

Сет въздъхна, сякаш също бе изтощен от битката.

— Не се инати, Бес. Чака ни дълго пътуване. Да се опитаме да се спогаждаме, а? Да започнем отново или поне да забравим за малко това, което се е случило в миналото.

Бес помисли за секунда и кимна.

— Добро момиче! — промърмори той, така че само тя да чуе. По някаква странна причина тя усети вълнение при тези две кратки думи.

„Сет е прав — помисли си тя. — Предстои ни дълго пътуване. — Ще има достатъчно време да изравня резултата. Защо да му противореча и да излагам на опасност всички свои планове?“

Сет я остави до релинга с Рийвз.

— Мис Меткалф, Бес — каза мъжът. — Той е прав, знаете ли?

Бес го погледна с раздразнение.

— Не се нуждая от вашето потвърждение, Джон Рийвз. Нито пък от коментарите ви по повод на всяко мое действие! — Гласът й се смекчи при вида на смущението, което го обхвана. — Това, от което се нуждая, Джон, е вашето приятелство… и помощ.

— Проклетата развратница смята, че върти Гарет на малкия си пръст — изруга Джеф Конрад, обръщайки се към мъжа зад него. — Ама ще го загази. Принцеса Бес. Съмняваш ли се, че мога да я укротя?

Ричард Райли се намръщи и спря да навива въжето.

— По-добре да я оставиш на мира, Конрад. Спомни си онези ивици по гърба си.

Конрад изруга.

— Няма опасност да забравя — червените ивици бяха излекувани, но когато се движеше, усещаше изопването на повредената си кожа. Той срещна погледа на другия мъж със свирепо изражение, което накара кожата на Райли да настръхне.

— Мога да се справя с жената — каза бившият втори помощник-капитан. — И то веднага щом капитанът напусне кораба. — Той се ухили порочно. — И тя няма да каже нито дума. Ако иска да оживее до Сан Франциско. — Джеф Конрад си представи всички неща, които щеше да направи с Бес Меткалф, и членът му щръкна под панталоните.

Гърдите й ще бъдат твърди, и все пак меки в коравите му загрубели ръце — се унесе в мисли той. — Ще стиска онези две възвишения от женска плът, ще ги хапе и лиже, докато тя започне да вика, просейки милост, а по-късно — от удоволствие. И после ще свали панталоните от прекрасните й крака, ще разтвори бедрата й и ще я обладава яростно, докато закрещи и захленчи. Когато по копринените й бузи потекат сълзи от обида, ще завърши неудържимата си атака, предизвикана от усещането за придобитото над нея надмощие, и после ще се надсмее над нейното унижение.

 

 

Сан Франциско, 1850…

— Джоуел, лягай си вече — каза жената. — Чувствам се самотна без теб.

Джоуел Джонсън затвори счетоводната книга и се усмихна с обич на прекрасната жена на средна възраст, която стоеше самоуверено на прага на неговия кабинет.

Не можеш да заспиш ли? — попита нежно той.

Тя кимна.

— Нуждая се от теб — измърка тя. — Хайде да си лягаме. — С тази забележка тя влезе в стаята и спря на няколко стъпки от стола му. Повдигна гърдите си с ръце, така че тежките възвишения излязоха от отвореното деколте на ленената й нощница. — Моля те…

С плам в очите и постепенно възбуждаща се мъжественост Джоуел стана от бюрото си и се доближи до нея. Прокара пръст по едното пищно възвишение и после го спусна към вдлъбнатината между гърдите й. Наблюдаваше как очите й се затварят и цялата потръпва от удоволствие и желание.

Кейт Бланшард бе не само негова любовница, но и приятелка през последните три години, от деня, в който бе дошъл в нейния приют за деца, за да потърси помощта й. От онзи ден, когато доведе детето, за което се бе грижила сестра му, той и Кейт бяха започнали да се срещат. След една седмица познанство от приятели станаха любовници и после, след две безумни и чудесни години в леглото на Кейт, когато бе научил много за любовта… и за това какви нови и изобретателни начини за любене има, Джоуел предложи на Кейт да му стане съпруга. Тя прие и оттогава бяха заедно.

Джоуел Джонсън, решен да се оттегли от длъжността капитан на „Господарката на Моретата“ заради един инцидент на борда, поради който бе загубил десния си крак от коляното надолу, най-накрая бе започнал нов живот. Ако не беше детето, за което трябваше да се грижи от дълг към паметта на сестра му, той щеше напълно да се е предал, защото му бе много трудно да понесе загубата на крака си. Но след смъртта си сестра му бе оставила едно малко бебе, което се нуждаеше от някого, който да полага грижи за него. Джоуел бе опитал за известно време да се грижи сам за него, но накрая разбра, че детето се нуждае от повече внимание, отколкото може да му предложи един стар морски вълк.

Беше взел бебето със себе си в Калифорния, защото непременно трябваше да се отдалечи от изтока… и от мрачната тайна около раждането на детето. Бе се справял добре с него, но едно двегодишно дете изискваше голяма енергия.

Тогава бе чул за Бланшардовия дом за малки сирачета. Ако някой можеше да му помогне, това бе мис Кейт Бланшард, съдържателката на дома. Един познат от бара „Конската грива“ му бе казал за нея следното:

— Една жена, която може да се справя с петнадесет младоци под един покрив, е светица, а освен това и специалист по отглеждане на деца. — Вероятно тя би могла да посъветва Джоуел какво е най-добро за детето — може би ще бъде по-добре просто да остави детето на нейните грижи.

Джоуел се обади на мис Бланшард и веднага бе окуражен от топлотата й. Казаното от стария Карл Дженкинс бе вярно. Докато я гледаше как се справя с няколкото малки дечица, които играеха в една стая, бе решил, че Кейт Бланшард със сигурност е светица.

Светица с тяло на изкусителка.

Сега, като повдигна дясната гърда, той обхвана възвишението й, потърка връхчето й и си припомни шока, който преживя, когато я видя за първи път. Бе очаквал да види една прекалено морална и педантична стара мома, но жената, която застана пред него, имаше лицето на ангел и топлотата на пламтящ огън в студена зимна нощ.

Той като че ли моментално я бе привлякъл. Бе застанал на единия си здрав крак и тя се бе усмихнала с пленителна усмивка, след което беше свела преценяващ поглед надолу, за да го огледа… и да види дървената протеза, прикрепена на десния му крак. Спомни си потрепването на черните мигли върху бузите й, но за нейна чест, устните й изобщо не потрепнаха, когато видя, че той е непълноценен човек. Бе забелязал съчувствието в погледа й, което обаче бързо изчезна и на негово място се появи израз на разбиране. Той започна да се влюбва в нея точно тогава.

Този ден Кейт го бе поканила в своя дом и той прие, след което се протегна да вдигне Матю от тревата, където го бе оставил да си играе.

— Хайде, Мати — тихо бе казал той на малкото дете. — Чичо Джонсън иска да те запознае с една хубава дама. — Смяташе, че е правилно да нарича детето на Бес Меткалф с любимото й галено име на момчето.

Приликата на малкия с Бес бе толкова голяма, че на моменти му се струваше свръхестествена. Очите му обаче бяха ясносини, като небето в слънчев пролетен ден. Имаше очите на Сет.

Джоуел обичаше Мат, макар понякога да не бе сигурен, че неговите грижи са достатъчни за детето. Той отново си представи първата среща с Кейт. Припомни си как очите й се бяха разширили, когато бе донесъл Мат в дома й.

— Я да видим кой е дошъл при нас? — тихичко проговори тя и погали меката бузка на детето.

— Мати — бе казал Джоуел. — Матю Гарет.

— Ами, сър, влизайте направо. Сега разбирам защо сте дошли при добрата стара леля Кейт — усмихна се тя. — Племенник, нали?

— Да, така да се каже, мис Бланшард — отвърна Джоуел.

— Добре, вие знаете коя съм аз — жената постави ръка върху ръката на Джоуел. — Но, моля ви, наричайте ме Кейт, мистър…

— Джоуел — отвърна й той с усмивка.

— Добре, Джоуел — каза тя с меко мъркане. — Да отидем в приемната и да поговорим за това ваше мило малко момче, а?

Джоуел така и направи. Разказа й за обстоятелствата около раждането на детето и за бащинската любов, която изпитваше към младата майка на Матю.

От този ден нататък Матю Гарет остана с Кейт. Джоуел Джонсън идваше да навестява момчето и Кейт всеки ден, докато не се ожени за нея и премести в нейния дом. Живееха щастливо вече две години. Джоуел, който бе заклет 55-годишен ерген, внезапно си бе създал семейство. За една нощ бе станал баща на шестнадесет деца, и то добър баща — с търпение, което изненадваше дори самия него.

Джоуел бе доволен. Само едно нещо му пречеше да бъде съвсем спокоен — мрачната тайна, която в края на краищата го бе накарала да се ожени. Матю Гарет…

Майка му го смяташе за мъртъв, а баща му изобщо не подозираше за неговото съществуване.

Най-добрият му приятел, Едуард Меткалф, бе говорил поверително с Джоуел, като го накара да участва в план, който трябваше да спаси репутацията на една жена, но всъщност бе разбил сърцето й. Сега Едуард бе мъртъв; миналото вече не можеше да го нарани. Всъщност той съжаляваше за това, което бе направил, но твърде много се страхуваше да поправи нещата, за да не загуби обичта на своята племенница.

Джоуел прегърна Кейт с отчаяние, породено от съзнанието, че в близко бъдеще ще изпита болка, че при изправянето на грешката на своя добър приятел ще загуби не само малкия Мат, но и обичта на младата Бес… която чувстваше почти като истинска племенница.

— Мили — дъхът на Кейт секна, когато големите ръце на съпруга й се стегнаха около нея. — Не мога да дишам.

Той бързо я пусна и се изчерви.

— Съжалявам, любов моя — прошепна той.

Тя го погледна загрижено.

— Добре ли си?

Джоуел кимна и се усмихна. С тази жена бе щастлив, и фактът, че я бе открил, придаваше смисъл на съществуването му, въпреки всичко, което можеше да се случи през следващите месец-два.

— Заради Мат, нали? — каза тя.

Той се намръщи.

— Винаги ли четеш мислите ми?

Тя му се усмихна сексапилно.

— Не — каза тя. — Но скоро Бес Меткалф ще бъде в Сан Франциско и ти се тревожиш, че двама души, които обичаш, ще се обърнат против теб и ще те обвинят за грешката на Едуард.

— Но това бе и моя грешка. Изобщо не трябваше да се съгласявам да пазя тази тайна. О, зная, че го направих, за да спасим репутацията на Бес, трябваше да й помогна по някакъв начин. Трябваше обаче да кажа на Сет за бебето.

— Мили мой — нежно каза Кейт. — Направил си най-доброто, което един човек може да направи за най-добрия си приятел. Запазил си тайната на Едуард, защото си знаел, че тя ще нарани не само Едуард, но и Бес.

— Но сега можеше да е по-различно! Сет и Бес можеха да са се оженили.

— Но нали Едуард каза, че Бес е отказала да се омъжи за един млад и беден моряк?

Джоуел се намръщи.

— Да, така е, но Сет има право да знае за сина си. — Чувството за вина, породено от собственото му участие в замисъла на Едуард, го бе накарало да мълчи. Бе отвел детето да израсне при сестра си.

Кейт го погали по бузата.

— Стига. Престани да се тревожиш. Направил си каквото трябва.

Бившият капитан обаче си оставаше със съмненията относно версията на Едуард. Всъщност никога не бе говорил с Бес за отношенията й със Сет. От години искаше да се срещне с Бес и ако е необходимо, да я убеди в качествата на Сет. Сет Гарет бе добър човек, чиято честност бе неоспорима. Само да поискаше, Бес би могла да бъде щастлива като негова съпруга.

„Сега бе твърде късно да се промени това положение на нещата — си мислеше Джоуел. — Единственото нещо, което можеше да направи за Бес, бе да я запознае с нейния малък син.“

Но щеше ли тя да му прости, че е помогнал на Едуард? Щеше ли да му прости, че я бе лишил от сина й през всичките тези години?

— Рут, моята сестра, толкова много искаше дете… — измърмори Джоуел. — Тя обичаше Мат. Ако някой й го отнемеше, това щеше да я съкруши.

Кейт прокара пръсти през посивялата му коса.

— Това бе дар за теб — да отведеш детето при Рут — каза тя. — Сигурно Бес ще бъде благодарна, че за сина й са се грижили хора, които са го обичали?

Очите на Джоуел заблестяха от напиращите сълзи, когато погледна съпругата си с благодарна усмивка.

— Ти си като балсам за ранената душа на стария моряк, Кети.

— Тогава, хайде да си лягаме, любов моя, и ми позволи да те успокоя както заслужаваш — тя смъкна ръка към панталоните му и започна нежно да търка, докато пенисът му се изправи под пръстите й.

Той изстена от удоволствие.

— Ах, Кейт, какво правиш с мен…

Когато го поведе към вратата, той на драго сърце тръгна след нея. Изпитваше благодарност. В момента животът на Джоуел бе хубав и той искаше да му се наслади.

 

 

Когато дойде време да слиза долу, Бес тръгна с грациозна походка, наслаждавайки се на онези ценни допълнителни мигове, прекарани под топлото слънце и полъха на вятъра. В този момент тя разбра опасността, която я грози от страна на екипажа, ако го няма авторитетният капитан, който да я предпази от зло.

Осем мъже щяха да слязат първи на брега, сред тях Сет и Джон Рийвз. Това значеше, че на борда ще останат осем члена на екипажа. Бес разбра, че всички мъже ще имат възможността да посетят Пернамбуко. Макар да се ядосваше, че не й се дава същата привилегия, тя мълчеше по този въпрос с надеждата, че накрая ще успее да склони Сет да й позволи да слезе на следващото пристанище.

Бес и Рийвз обсъдиха целесъобразността на бразилските стоки за продан и решиха Рийвз да види какво предлага страната и да купи захар и още нещо, което смята, че ще се търси в Калифорния и може да донесе добра печалба. Те имаха ограничени фондове, така че Рийвз трябваше да бъде много внимателен в избора си. Бес не се тревожеше, защото добре го познаваше и имаше пълно доверие в него.

Все пак Бес копнееше да отиде с него. Щеше ли корабът да има други престои? Щеше ли изобщо да види чуждо пристанище? Трябваше да поговори със Сет. В крайна сметка тя бе управител на Е. Меткалф Къмпани и въпреки че сега не можа да му каже това, можеше да настоява за правата си, като го заплаши с отплата от страна на „нейния братовчед“, ако Сет не изпълни някои от желанията й.

Със сигурност нямаше да й се случи нищо лошо, ако слезе на брега за малко. За около час. Можеше да помоли мистър Кели да я придружава за един час, а ако не мистър Кели, то Джон Рийвз можеше да бъде неин закрилник. Въоръжен, той би бил достоен противник на всеки мъж.

След като мъжете заминаха, Бес се заключи в каютата си на безопасно място, опъна се на леглото и се зачете в книгата, която Сет й бе изпратил — един елегантен жест от негова страна. Изненадана, но радостна, че сега има нещо ценно, с което да запълва времето си, тя помоли да му благодарят от нейно име за щедростта, преди да слезе на брега.

Мистър Кели се бе погрижил за нея, като й бе донесъл една газена лампа, за да има по-добра светлина, на която да чете. Тя бе поставила лампата до леглото си направо на пода и нямаше основание да не бъде доволна от допълнителното осветление.

Сега, когато половината екипаж бе слязъл на брега, а другата половина бе заета със задълженията си на кораба, Бес успя да почете на спокойствие и после да подремне малко. Събуди се от някакъв шум пред вратата на каютата.

Почувства, че дъхът й секва в гърлото. Някой се опитваше да влезе вътре. Кой ли беше това, и защо го правеше?

— Мистър Кели? Джеймз? — извика тя.

Нямаше никакъв отговор, но резето се заклати и после престана да се движи.

Бес се намръщи, слезе от леглото и поднесе фенера към щурманската маса до отсрещната стена. Огледа се за някакво оръжие, с което да се защити. Не си бе въобразила, че резето се движи само, и тъй като този, който стоеше отвън, бе отказал да се представи, можеше да предположи, че намеренията му не са добри.

Единственото оръжие, което можеше да намери, всъщност не бе никакво оръжие, а нейното нощно гърне, което за щастие в момента бе празно. Тя отиде до вратата с гърнето в ръка, притисна ухо към дървената врата и се заслуша. Бе сигурна, че чува някакво движение от другата страна. Да отвори ли вратата и да види?

Бес се поколеба. Ами ако бе някой, който само проверяваше нейната безопасност? Ако не я бяха чули и искаха само да се уверят, че вратата е заключена, за да не я притеснява никой?

Тя стоеше мълчаливо с ухо на вратата, а сърцето й започна да бие по-бързо. В същото време се опитваше да диша равномерно. Изчака няколко минути и когато не чу нищо, реши, че който и да е бил този човек отвън, той си е отишъл. И се върна в леглото при книгата си.

Малко след това на вратата се потропа. Без да се замисля, Бес стана и отиде да отвори.

— Да? — Бе достатъчно разумна да не отвори веднага.

— Джеймз е — изрече един нисък глух глас.

Джеймз Кели — помисли си Бес, доволна от идеята на първия помощник-капитан да я посети. Вече усмихната, тя отвори вратата.

— Здравейте, мистър Ке… — започна тя и се вцепени, а очите й се разшириха от ужас. Понечи да затръшне вратата, но Джеф Конрад я подпря и влезе вътре. Злите очи на мъжа проблясваха, а устата му се изкриви в налудничава усмивка, породена от факта, че е успял да влезе в каютата на Бес.

— Мис Меткалф — каза той със сарказъм. — Трябва да взема няколко неща от пътническия сандък.

Бес бе слисана.

— О! — Тя стрелна с поглед сандъка и си спомни, че бе настанена в служебна каюта, така че бе възможно някои от дрехите в сандъка да принадлежат на втория помощник-капитан. Тя кимна. — Можете да вземете каквото ви е нужно.

Преди да отиде до сандъка и да отвори капака, очите на Конрад проблеснаха за части от секундата.

— И така, кажете ми, мис Меткалф — каза мъжът, докато тършуваше из сандъка, — харесва ли ви пътуването?

Тя не отговори, но той, изглежда, не обърна внимание на това. Бес не желаеше да продължава разговора с него. Искаше само да свърши по-бързо и да си тръгне.

— Хубаво — промърмори той, а Бес с ужас видя, че бе извадил една тънка ленена дреха от вътре. Нощницата й.

Очите му лъщяха, докато я гледаше.

— Ваша е, нали мога да я взема?

— Мистър Конрад — каза тя, — най-добре би било да вземете каквото ви трябва и да си тръгвате.

Лицето му се изкриви от гняв, но това пролича в погледа му само за един кратък миг и Бес се чудеше дали не си е въобразила. Конрад отново наведе глава и продължи да се рови из сандъка.

Бес започна да губи търпение, докато чакаше Конрад да намери принадлежностите си. Знаеше, че обикновено каютата се заема от трима мъже, така че сандъкът действително съдържаше дрехите на повече членове на екипажа. Помисли си за по-раншните неприятности с този мъж, последвалото наказание, което бе изтърпял заради нея, и се разтревожи още повече.

Освен че бе нашибан с камшик от самия капитан, Джеф Конрад бе свален от длъжността втори помощник-капитан и унижен пред целия екипаж. Неспокойствието й се засили. Прекалено много време търсеше вещите си. Бес погледна към вратата и тихо се помоли мистър Кели да се върне.

— Бихте могли да ми кажете какво търсите? — предложи любезно тя.

Той свали капака достатъчно ниско, за да я погледне над него със студените си сиви очи.

— Вероятно съм сбъркал — каза той. Затвори капака и тя почувства как я обхваща напрежение, породено от заплашителното му присъствие. — Търсех резервната си риза, но може би Райли я е взел.

Бес усети как въздъхва облекчено, когато той тръгна към отворената врата.

— Благодаря, че ми позволихте да проверя.

Тя кимна, като нямаше търпение той да си отиде. Изведнъж отново й се стори, че усеща лошите му намерения. Иначе защо щеше да се представя за Джеймз Кели? Пулсът й се учести от страх и напрежение. Тя го последва до вратата, готова да затвори и заключи резето след него. Следващия път щеше да бъде по-внимателна.

Джеф Конрад бе наполовина вече излязъл, когато Бес сграбчи края на резето, за да затвори. Изведнъж мъжът я изблъска обратно вътре и тя се намери сама с него в каютата, като добре затвореното след него резе правеше невъзможно каквато и да е помощ отвън и я изолираше напълно от околния свят.

— Значи, мис Меткалф, искате да взема каквото ми е необходимо и да си тръгвам, а? — Усмивката му бе злонамерена, а сивите му очи лъщяха от порочно намерение. Той тръгна дебнешком след нея.

Дъхът на Бес спря и тя бе ужасена от отвратителната си грешка, щом разбра, че няма почти никакви шансове за спасение.

— Само да ме докоснеш и ще съжаляваш — каза тя, като се изплъзна от ръцете му. — Когато Сет научи за това…

— Ще бъде твърде късно — той се засмя и се хвърли към нея.

Тя рязко се дръпна от пътя му, като в движение удари лакътя си в ръба на щурманската маса.

— Но той ще се върне — каза тя — и ти ще си платиш.

— Дали? Защо? Ще му кажеш ли? Аз мисля, че не, защото аз ще му кажа, че си ме поканила в своята каюта и си използвала женския си чар, за да ме примамиш в леглото си.

— Ти си ненормален — задъха се тя.

— Ненормален, едва ли — каза той. — Склонен към отмъщение — да, но ненормален? Не. Мога да те уверя, че зная точно какво правя. — Той се ухили, като демонстрира изгнилите си зъби. — Ти наистина ме покани в каютата си, нали, мис Меткалф?

— Ти искаше да си вземеш ризата…

— Това, което искам, си ти, мис Меткалф, и мисля да те имам сега.

 

 

— Къде е Конрад? — попита Ричард Райли един от членовете на екипажа.

Алф Федър вдигна поглед от платното, което поправяше.

— Не съм го виждал скоро. Някой май каза, че отива в служебната кабина да си вземе някакви неща.

Внезапно Райли бе обхванат от безпокойство. В служебната каюта не бе останала нито една вещ на Джеф Конрад. Беше му наредено да вземе всичките си неща, когато му бе отнето правото на каюта и длъжността втори помощник-капитан.

Той си спомни заявлението на Конрад по отношение на Меткалф и предположи за какво може да е отишъл на долната палуба — а това не вещаеше нищо добро за Бес Меткалф.

Джеф Конрад винеше Бес за своето наказание и можеше да й създаде много неприятности. Жената изглеждаше приятна дама. Не би искал да й се случи нещо лошо.

Ричард Райли реши, че трябва да уведоми мистър Кели за това.