Пол Дохърти
Храмът на смъртта (18)

Бележка на автора

Събитията, описвани в тази книга, датират от 334 г. пр.Хр. Между Дарий, Арсит и Мемнон действително е царяло несъгласие по отношение на тактиката, с която трябвало да възпрат и унищожат Александър Македонски. Основните източници — Ариан, Диодор Сикул, Плутарх, Квинт Курций Руф и Юстин — описват подробно кроежите в персийския лагер. Накрая Арсит успява да се наложи и в резултат на това Александър спечелва голямата си победа. Според Ариан Арсит успява да избяга от бойното поле и изчезва; възможно е да се е самоубил. Като се вземе предвид колко много се издига впоследствие Мемнон по изричното желание на Дарий, предпочетох друга интерпретация — а именно, че Арсит, какъвто е бил обичаят с претърпелите поражение персийски сатрапи, е бил екзекутиран за назидание.

Битката при Граник е била обсъждана многократно от историците. Някои твърдят, че Александър е изчакал до другото утро, преди да нападне, но аз се придържах към първите източници, където се набляга на бързината и яростта на нападението на македонските войски, както и на предизвиканата изненада. Най-сигурното доказателство за достоверността на моята интерпретация е съдбата на гръцките наемници, притиснати така, че нямали никаква възможност за отстъпление, а трябвало да останат на място и да приемат боя. Александър заповядва да бъдат избити до крак — нещо, за което по-късно съжалява дълбоко. Оцелелите били оковани във вериги и изпратени да работят в мините в Македония. Наскоро при археологически разкопки са били намерени скелети, все още с останки от окови по тях.

Тактиката на Александър при Граник е описана в съгласие със съществуващите източници. Внезапното прекосяване на реката, объркването на персийските военачалници и силното желание на всеки от тях да има честта лично да убие Александър довеждат до хаос в ръководенето на битката, отслабване на центъра на персийската войска и катастрофалното й поражение.

Спазвал съм достоверност и при описанията на войската и тактиката на Александър — използването на фалангистите, охранявани от щитоносци, както и остроумния начин, по който Александър ползва леката конница да нанася бързи удари по фланговете на противника. Наистина, данните по отношение на тактиката понякога са противоречиви. Разполагаме с различни ранни източници, цитирани по-горе, а знаем също, че царят е водел личен дневник, докато военачалникът му Птолемей, който става по-късно фараон на Египет, също пише свое описание на събитията. Също както и в наши дни, и тогава военачалниците настоявали да подчертаят и собствените си заслуги за времето, когато са служели под командването на Александър: откъслечните описания от самохвалните им биографии и военни трактати са наистина любопитно четиво.

Опитах се да отразя достоверно характерите на сподвижниците на Александър — Птолемей, Селевк, Аминт и Парменион. Аристандър, магьосникът, е историческа фигура — приближен на Олимпиада, но по някакви странни съображения приеман и сред най-близките съветници на Александър. Птолемей е може би най-блестящият сред всички пълководци на Александър. Бил е славолюбив и се считал за полубрат на царя. На моменти между двамата възниквало силно съперничество.

Образът на лекаря Теламон е основан на действителна историческа личност — лекаря Филип, споменаван от Ариан и в други източници.

Историята за тесалийските девойки, изпращани в Троя, е спомената в два древни източника: в произведенията на Еней Тактик и Ликрофон. Робин Лейн Фокс, в своята блестяща биография на македонския цар („Александър Велики“, изд. „Пенгуин“, 1986), твърди, че Александър, когато пристигнал в Троя, обявил, че този обичай трябва да бъде преустановен. Еней и Ликрофон споменават съществуването на таен проход под руините на Троя.

Историята в настоящия роман се основава на проучване на движението на македонската войска между Сестос, Троя и Граник. Месеци преди това Александър действа бързо и решително, смазва съпротивата на северните племена и налага властта си над цяла Елада, но при Сестос започва да нервничи и да проявява суеверие. Прави жертвоприношение и при Сестос, и при Елея. Принася жертва и на половин път през Хелеспонт, за да спечели благоволението на боговете. Описанието на пристигането му в Троя също се основава на древните източници. Когато стига до руините на древния град, Александър явно е очарован. Принася жертви в различни части на града и изразява голямата си обич и преклонение пред Ахил, организирайки надбягване край надгробната могила на героя, където той, Хефестион и останалите му приятели полагат цветя и правят възлияния.

Историята за доспехите на Ахил също се основава на съществуващи източници. Според Диодор Сикул Александър… принесъл великолепна жертва пред Атина, посвещавайки собствените си доспехи на богинята. После облякъл прекрасните доспехи, съхранявани в храма, и се сражавал с тях в първата си битка (т.е. при Граник) (Историческа библиотека, книга 17, глава 17, стих 18). Ариан пък твърди, че доспехите „били носени пред него по време на битката“ („Походите на Александър“, книга 1, глава 11). Няма съмнение, че благодарение на тези доспехи Александър бил забелязан ясно от персийските военачалници. Ариан и Диодор Сикул, както и други източници, описват как военачалниците на Дарий напуснали позициите си и се увлекли в ожесточен ръкопашен бой с Александър и гвардията му.

Медицинските теории, споменавани в романа, също се основават на факти, особено ползването на силно вино, мед и сол. Древногръцките лекари може и да не са разбирали функционирането на човешкото тяло в цялата му сложност, но са били точни наблюдатели. Лекарите действително пътували надлъж и нашир, за да придобият знания, също като Теламон. Добро описание на методите на древната медицина може да се намери в чудесната книга „История на военната медицина“ от Ричард Гейбриъл и Карън Мец (изд. Трийнууд Прес, Ню Йорк, 1992 г.) Склонни сме да разглеждаме историята на медицината като едно постоянно движение напред, но всъщност не е така. Например, според някои специалисти един римски войник в Британия, през 90 г. сл.Хр., имал много по-добри шансове да оцелее от британски войник, служещ в Африка в края на деветнайсети век. Практиката на здраво затягане на превръзките над рани съществува в болниците чак до Първата световна война.

Александър е многолика фигура, изменчив като хамелеон, според Хегел една от големите личности в историята, преминаващ през нея като комета. Животът и подвизите му продължават да ни вълнуват и сега, хиляди години след смъртта му. Той е бил силно повлиян от родителите си; отношенията му с тях могат да се окачествят като смесица от любов и омраза. Бил е силно привързан и към Филип, и към Олимпиада, и постоянната вражда между двамата имала своето отражение върху психиката му.

Александър бил грък, който искал да бъде персиец. Човек, вярващ в демокрацията, който можел да упражнява по-подчертано единовластие от който и да било император. Можел да бъде щедър, да проявява разбиране и да прощава, но настроението му се променяло бързо и бил в състояние да бъде и жесток и безмилостен. Съдбата на Тива и на гръцките наемници след битката при Граник доказват тъмните страни в нрава му. Понякога можел да се държи като дете, както става, когато се озовава в Троя. Доверчив и наивен, Александър бил склонен да приема живота като едно голямо приключение, но същевременно можел да прояви по-голямо лукавство от баща си Филип и по-голяма отмъстителност от майка си Олимпиада.

Бил верен приятел, спазвал дадената дума. Имал слабост към поезията, особено към „Илиада“-та на Омир, а благодарение на учителя си Аристотел и към естествените науки. Бил склонен към суеверие, достигащо до невроза, но, както при Граник, проявявал зашеметяваща лична смелост. Геният му като военачалник и водач надали е надминат и досега, но същевременно той е бил склонен и към самоирония, и към смирение.

Слабостта му към пиенето е била предмет на множество спорове. Някои авторитети, като Квинт Курций Руф например, го представят като пияница, склонен към убийствени пристъпи на ярост.

Аристобул, негов близък приятел, цитиран от Ариан, твърди, че Александър пиел не толкова от пристрастяване към виното, колкото от желание да споделя слабостите на приятелите си. Така или иначе, Александър е имал своите слабости и виното ги е вадело на преден план! Може би това е едно от обясненията за непреходната му привлекателност — не само големите му победи и подвизи, но и личността му, която на моменти въплъщава най-лошите и най-добрите черти на човечеството.