Пол Дохърти
Храмът на смъртта (14)

Десета глава

Александър преминал Хелеспонт, в Троя принесъл жертва на Атина и почел паметта на героите, погребани там и по-специално на Ахил.

Плутарх

„Животописи“

— Всемогъщи Посейдоне, господарю на вълните! Повелителю на бурята! Покорителю на ветровете!

Теламон се хвана по-здраво, за да запази равновесие на бойния кораб и се загледа към шестдесетте триреми, които ескортираха флагмана на Александър, „Македонският лъв“. Сега платната му бяха събрани, котвените камъни струпани на купчина на носа. Морският бриз беше свеж и солен, слънцето огряваше палубата и блестеше върху позлатената статуя на Атина, която се издигаше на носа. Около тях се беше събрала цялата флота или поне онези триреми, които не се бяха присъединили към Парменион при прехвърлянето на останалата част от армията на Александър до Абидос. Черни и хлъзгави като змиорки, с червено око, изрисувано точно под носа, бойните кораби се събираха като вълча глутница, насочили носове към далечния бряг на Азия. Теламон се хвана за перилата.

— Жертвоприношение след жертвоприношение — прошепна Касандра на ухото на лекаря.

Той кимна. Вчера Александър беше оставил главната си армия и беше поел към носа на Елея, където беше направил жертвоприношение и възлияние в чест на Протезилай. След това те бяха поели отново. Сега, когато азиатският бряг се виждаше, Александър беше решил, с или без морска болест, да принесе нови жертви на боговете. Теламон наблюдаваше тревожно как водеха по палубата снежнобелия бик, силно упоен. Жреците се движеха напред, разпръскваха благоухания, космите между рогата на бика бяха отрязани и изсипани в купата с огъня върху импровизирания олтар, точно под носа. Теламон и останалите, които стояха на няколко метра зад Александър затаиха дъх.

— О, богове! — промърмори Птолемей. — Последното, което искаме е побеснял бик, който тича по палубата!

Жреците повдигнаха главата на животното. С помощта на сърповиден жертвен нож Аристандър сръчно преряза гърлото на бика. Предсмъртният рев на животното беше посрещнат с викове и възклицания, когато горещата, гъста кръв потече в сребърна купа. Александър, с броня, пурпурносива наметка, и лавров венец довърши жертвоприношението сред облаци благоухания и сладкия мирис на смирна, тамян и канела. Палубата потъна в кръв. Моряците топяха пръсти в нея и рисуваха линии по челата си, жадни да вземат участие в приетото от боговете жертвоприношение. Сега касапите сръчно режеха мъртвото животно, докато моряците започнаха да мият палубата с кожени ведра, пълни с морска вода. Александър се обърна към приятелите си и със светнали очи вдигна ръце.

— Направихме жертвоприношение, боговете ни отговориха, победата ще бъде наша!

Прозвуча тръба. Някъде във вътрешността на триремата заби барабан. Гребците замахнаха с греблата. Пурпурният флаг на Александър беше вдигнат. Флотата от военни триреми и съпровождащи кораби се спусна напред към азиатския бряг.

— Трябваше да стане актьор — промърмори Касандра. — Наслаждава се на всяка секунда от представлението, нали?

Останалите командири се трупаха около Александър, за да го поздравят. Разменяха се сигнали с другите кораби, които също приближаваха. Въздухът беше изпълнен със звуците на тръби и барабани. Издигаха се знамена, възбудата се предаваше бързо на всички. Мъжете се трупаха по бордовете и на носа, търсейки с поглед пристана на ахейците, където Агамемнон и армията му бяха слезли от корабите си, за да плячкосат и опожарят легендарната Троя.

Касандра, която стоеше зад Теламон, не млъкваше.

— Чух интересна история за влюбения Леандър, който плувал от Абидос до любимата си Херо в Сестос. Тя била жрица на Афродита и му давала сигнали с лампа.

— И какво станало? — попита Теламон, без да се обръща. Наблюдаваше как Александър дава нареждания на капитана.

— Една нощ имало мъгла. Лампата не се виждала. Леандър се удавил, а Херо се самоубила.

— Може ли някой да преплува Хелеспонт? — попита Теламон.

— Правено е. Широк е само четири хиляди метра. Моряците казват, че прилича повече на река, отколкото на море. Казват, че има много риба, но не мисля, че Александър се интересува от това. Виж там! — Тя посочи през ранната утринна омара и лекарят съзря очертанията на нос.

— Сигея — обясни тя. — Скалистите върхове над Троя.

— Там, където лежат заровени Ахил и Патрокъл?

— Това е и мястото, където Агамемнон запалил първия огън, за да съобщи на жена си Климнестра, че Троя е паднала. Той не знаел, че тя подготвя убийството му. Да — въздъхна Касандра. — Мислиш ли, че персите ще ни чакат отвъд върха?

Лекарят поклати глава. Гледаше как веслата се вдигат и потапят в равномерните удари на барабана и се хвана за перилата, докато корабът набираше скорост.

— Персите няма да ни пресрещнат. Те искат огромната им страна да ни погълне като птичка червей.

— А така ли ще стане?

— Може би ще стане като при Ксенофон^[1] — каза Теламон. — Ще маршируваме напред-назад.

— И как ще се върнем?

Касандра не се тревожеше, но се опитваше да предизвика реакция у този лекар с каменно изражение. Беше я заинтересувал. Човек, който прикрива чувствата си — лекар, който може да спаси човешки живот — изгнаник, който се радва на покровителството и приятелството на един цар. Непристъпният Теламон, който понякога можеше да бъде толкова мил.

— Не мисля, че някога ще се приберем.

Една чайка прелетя пред носа. Теламон си спомни как баща му разказваше, че чайките са душите на загиналите моряци.

— Ако Александър победи, той ще тръгне към края на света — каза лекарят.

— Ами ако го победят? — попита Касандра.

— Персийските кораби ще изпълнят тези води и онези от нас, които успеят да избягат, ще трябва да последват примера на Леандър и да се спасяват с плуване. — Той млъкна. — Макар че ще намерим Троя изоставена, а Александър ще може да си играе на Ахил колкото си иска.

Теламон се отдалечи. Антигона седеше под кожената тента на носа. Жрицата изглеждаше спокойна и се владееше, лицето й беше малко бледо. Сложила ръце в скута си, тя беше затворила очи, очевидно унесена в молитва. Теламон погледна към близкия кораб, нисък и черен, който цепеше вълните с носа си във форма на грифон. Александър беше вбесен от смъртта на Селена. Убийството на служителка на Атина носеше лош късмет, затова смъртта й беше запазена в тайна, а трупът й беше изгорен още същата вечер. Царят остро смъмри и Аристандър, и Теламон за липсата на напредък в разследването им.

Александър ги беше извикал и мрачно изслуша разказите им. Зад него стояха Птолемей и двамата лекари, Пердикъл и Никий. И тримата сякаш се наслаждаваха на неудобството на Теламон.

— Какво става? — беше изкрещял царят с почервеняло от гняв лице. — Да не би убиецът да е някакъв бог на смъртта? Как може да преминава през лагера ми и да убива, когото си поиска? Ти ли стоиш зад тези убийства, Аристандре?

Беше ги обвинявал и тормозил, докато гневът му премина. После бе махнал отвратено с ръце и се беше отдалечил. Ако беше искал да уплаши Аристандър, беше успял. Пазителят на тайните многословно се беше оправдавал, но както тихо беше признал пред Теламон, не виждаше нито логика, нито обяснение за смъртта на Селена. Антигона беше разстроена, но постепенно се бе съвзела. Пазачът пред палатката гръмко твърдеше, че е невинен.

— Жрицата излезе — беше казал той. — От време на време вдигах платнището и поглеждах вътре. Момичето беше дълбоко заспало на леглото с гръб към мен. Не видях нищо нередно. Никой не се е приближавал до палатката.

Теламон беше огледал местопрестъплението. Палатката имаше само един вход и както и при другите убийства, беше невъзможно някой да се промъкне през или под платнищата. Селена беше убита жестоко и сръчно, камата беше пронизала сърцето й. Трупът й беше студен, кръвта съсирена. Теламон предполагаше, че жената е умряла поне час или дори повече, преди да я намерят. Пазачът беше описал откриването на тялото. Антигона се била върнала в палатката. Той повдигнал платнището на входа, за да влезе и двамата видели трупа, проснат на пода. Дрехите на Селена бяха подгизнали от кръв, както и ленените чаршафи, и сламеника. Нямаше следи от борба, нито от съпротива. Само ужасът на смъртта, отворената окървавена уста, полуотворените очи, камата и под леглото малко парче пергамент с обичайното съобщение, но леко променени думи: „Бикът е готов за жертвоприношение, колачът чака, всичко е готово.“

Придружен от Аристандър, Теламон беше разпитал поотделно Антигона и пазача, разказите им съвпадаха. Когато Антигона излязла, Селена спяла. Никой не се бил доближавал до палатката. Когато жрицата се върнала, трупът лежал вътре. Пазачът не си спомнял кога за последен път бил надникнал вътре.

— Ами, неудобно ми беше. — Той нервно се усмихна. — Тя беше храмова служителка. Не исках да ме обвинят, че надничам.

Теламон потърка очи и се отърси от спомените, изтривайки морските пръски от лицето си. Вчера беше видял нещо, което го беше заинтригувало. Но умът му беше уморен. Не можеше да си спомни подробностите. Сякаш гледаше ръкопис — различаваше думите, но не можеше да разбере значението им. Чу вик от вахтения на носа. Бяха се появили скалите на Ретея, където бяха пристанали ахейците. Сега Александър пое руля и флагманът му литна като стрела към брега. Моряците на носа замахнаха с въжетата, към които бяха привързани камъните, раздадоха се бързи заповеди. Бумтенето под палубата спря. Използваха само един ред гребла. Останалите кораби бяха малко по-назад. Теламон усещаше вълнението, обзело всички — това беше Азия, легендарната Троя, съкровищницата на Персия.

Подпомогнат от кормчията, Александър насочи носа в пристанището. Чуха се заповеди, греблата се вдигнаха, килът потрепери, когато триремата остърга пясъчното дъно и забави ход. Царят отстъпи мястото си на рулевия и затича по палубата. Хефестион го чакаше на носа с копие в ръка. Александър го грабна и го хвърли с всички сили. То се изви в дъга и се заби в мекия пясък на плажа под възгласите на екипажа, подети от пътниците на другите кораби.

— Приемам Азия — извика Александър — като дар от боговете, спечелен с моето копие!

Одобрителни ревове последваха думите му. Сега килът на кораба газеше дълбоко, носът му подскочи, излезе от водата и се плъзна през едрия мек пясък. Най-после корабът спря, водата обгръщаше кърмата му, прииждащите вълни леко го повдигаха. Александър, облечен във величествени воински доспехи извади меча си, скочи от носа и като герой — завоевател тръгна по плажа, за да вземе копието си. Взе го и се върна с вдигнати копие и меч. Изглеждаше точно както искаше — като новия Ахил, бога на войната, върховния пълководец на Гърция, който идва да си вземе дължимото. Тези драматични жестове предизвикаха нови овации. Дрънкането на оръжие ехтеше из малкия залив и караше морските птици да се вият и крещят над водата. Капитаните на Александър внимателно оглеждаха скалите, но никой не се появи, за да им се противопостави — нито конница, нито копиеносци, не се развя нито персийско наметало, нито чуждо знаме. Брегът беше пуст. И останалата част от флотата акостира. Смъкваха платната, прибираха греблата. Два кораба за съжаление се блъснаха в подводни скали, но нямаше щети — хора, животни и багаж стигнаха непокътнати до брега.

Бяха изпратени разузнавачи. Донесоха огън в глинени съдове и запалиха лагерни огньове. Няколко войници бяха уловили риба по пътя и скоро започнаха да я пекат над пламъците. Александър позволи на хората си да се възстановят от морската болест, докато триремите се подготвяха да отплуват, очаквайки промяната на вятъра. Прозвуча тръба и дежурните по лагер обявиха, че разузнавачите са се върнали, без да видят враг наоколо.

— Добра работа — отбеляза Птолемей, докато водеше Александър нагоре по лъкатушещата пътека към скалите. — Слава на боговете! Дори група жени, въоръжени с хурки, можеха да ни отблъснат.

Теламон се радваше да се махне от плажа. Отпусна се, когато погледна към обраслата с дървета просторна равнина, която водеше към Троя. Беше пуста, сякаш заспала под горещото слънце. Нямаше нищо, освен поляни, маслинени горички и дъбови дървета. Цветя и билки, някои от които не познаваше, блестяха в ярките си пролетни цветове. Сега, малко по-далеч от морето, можеше да различи ясно очертаните склонове на планината Ида, покрити със сняг; гъстите гори от другата страна, блясъка на река и няколко струйки дим от самотни къщи.

Александър беше развълнуван, ходеше напред-назад, рецитираше стихове от „Илиада“-та и сочеше различни места край тях. Най-накрая Хефестион го убеди да си почине и да свали бронята си. Доведоха конете и обграден от редица разузнавачи, Александър поведе армията си по белия прашен път между дърветата, нагоре по надвисналия хълм към руините на Троя. Когато наближиха, видяха селяни, които носеха в дар хляб и плодове или просто стояха с широко отворени любопитни очи. Александър ги поздрави като техен избавител. Те вдигнаха ръце и нестройно му отговориха.

Най-накрая стигнаха началото на развалините — основи на дебели стени, улици, разбити порти, колони и могили. Някъде руините бяха скрити от гъста трева или дебел зелен мъх.

Александър беше очарован. Той посочи в далечината река Скамандър и известното място, където се беше провел един двубой от древната война. Самата Троя беше разочароваща — просто село от къщурки и колиби, разхвърляни между руините. Теламон не виждаше нищо героично, Омирово или драматично, но също като останалите запази мислите за себе си, докато Александър продължаваше да цитира „Илиада“-та и да бъбри.

Най-после стигнаха градския площад, обграден от руини и разрушени къщи. Някои от обитателите му говореха развален гръцки и се интересуваха повече от това какво могат да продадат, отколкото от пристигането на армията. Александър слезе от коня, върна се и помогна на Антигона. После щракна с пръсти и извика Теламон.

— Сигурна ли си, че си добре?

С потъмнели очи, бледо лице и силно стиснати устни, Антигона кимна и покри главата си с качулката на мантията.

— Може ли Теламон да ти помогне с нещо? — попита загрижено Александър.

Отново поклащане на главата. Александър би продължил с въпросите, но от една странична уличка се зададе група хора, водена от възрастен жрец, който носеше жезъл в едната си ръка, а в другата съд с благоухание, увит в парцал. Зад него едно момченце размахваше звънче. Странната процесия премина площада и беше посрещната със сподавен смях от приближените на Александър — който замлъкна под погледа на царя. Местният старейшина пристъпи напред с натруфена възглавничка, върху която имаше лавров венец, боядисан със златна боя. Той се поклони на Антигона. Примигвайки с мътните си очи, се опита да произнесе реч, но езикът му сякаш беше твърде голям за устата. Теламон подозираше, че се е подготвил за случая, като е изпил толкова вино, колкото дебелият му търбух е можел да побере. Човекът опасно се олюляваше на краката си. Хефестион си проби път към него. Антигона рязко каза нещо и старейшината му подаде възглавничката. Приятелят на царя пое позлатения венец и го вдигна така, сякаш беше короната на Азия. После внимателно го сложи на главата на Александър. Царят го намести и отново се качи на коня. Окуражени, местните жители се приближиха. Александър извади меча си и обяви, че е дошъл да ги освободи от тиранията на Персия, да възстанови демокрацията и да избави всички миролюбиви гърци. Под ръководството на старейшината те го приветстваха нестройно. Птолемей и останалите стояха с наведени глави, а раменете им се тресяха. Теламон трябваше да погледне строго Касандра, която трескаво хапеше устни. Дори Антигона тайно се усмихваше. Но Александър се беше потопил във величието на момента.

— А сега към твоя храм. — И той посочи тясната уличка, от която беше дошла процесията. — Ще се помолим в него! — Александър дръпна юздите и заедно с Антигона пое нататък. Тук-там имаше къщи, другаде — покрити с мъх руини на стени и разрушени дворци. Трудно беше да си представиш славата и гордостта на двора на Приам или украсените със злато колесници на Хектор да преминават през тези останки. Тясната уличка излезе на оживен пазарен площад, където собствениците на сергии трескаво търгуваха със селяните и земевладелците. Въздухът беше изпълнен с миризма на конски фъшкии, подправки, готвена храна и загниващи плодове.

Александър направи знак — вестителят вдигна тръбата и изсвири остро три пъти. Пазарът притихна. Всички очи се обърнаха към уличката. Александър слезе от коня и докато конярите побързаха да хванат юздите на коня му, тържествено поведе групата си към храма на Атина — малка мръсна сграда с рушащи се стъпала, които водеха до портал с колони; над портала имаше площадка с образа на Атина във военни доспехи. Вратите на тази мрачна сграда се отвориха. Във вътрешността служителките на храма се подготвяха бързо. Една все още метеше стълбите, тъй внезапно и неочаквано беше пристигането на Александър.

Антигона вървеше пред царя. Гражданите на Троя поздравяваха възторжено жрицата си, но Александър прие поздравленията като овации в своя чест. Теламон и останалите го последваха през преддверието в дългото правоъгълно светилище, с редица ниши от едната страна и огромна статуя на Атина с шлем, копие и меч.

Александър бързо запали благовоние пред статуята, повече заинтересуван от тежките кожени торби, намазани с катран, които висяха от двете й страни. По настояване на Антигона прислужниците ги свалиха, развързаха връзките и извадиха от тях внушително на вид въоръжение. Златна броня, оформена по мускулите на тялото с посребрени връзки и нараменници; наколенници с кожена подплата, украсени със сребро и злато по ръбовете; червена бойна фустанела с бяла подплата, чиито кожени връзки бяха украсени със сребърни пулове. Щитът се състоеше от пет пласта, имаше мека кожена подплата и посребрени ремъци. На повърхността от ковано злато имаше голям сребърен медальон с пищен релеф в средата. Великолепният шлем беше коринтски, украсен с гребен от позлатени конски косми, а широките предпазители за ушите и носа бяха от скъпа тъмночервена кожа.

— Доспехите на Ахил — обяви Антигона.

Теламон и останалите гледаха недоверчиво. Оръжието беше скъпо, със сигурност изработено от истински майстор. Въпреки скръбта си жрицата усети съмнението им, макар Александър да беше напълно убеден. Теламон порови в паметта си — според „Илиада“-та бог Хефест лично беше изработил тези оръжия след смъртта на Патрокъл, докато Ахил се приготвял за своя драматичен, отмъстителен двубой с Хектор.

Птолемей беше скептично настроен.

— И тези оръжия трябва да са на стотици години! Та те изглеждат, сякаш са били изработени вчера!

Теламон поблагодари наум на боговете, че Касандра не присъства — нейният висок, силен смях щеше да й струва главата. Очевидно Александър не беше чул думите на Птолемей, толкова беше омаян, а Антигона предпочете да не обръща внимание на подигравателните забележки на царските приятели.

— Те са твои, Александре — обяви тя с нисък, но ясен глас, — върховни пълководецо на Гърция, наследнико на Ахил! — Антигона се обърна към останалите, сякаш за да разсее подозренията им. — Мога да ви кажа само това, което знам. Тези доспехи са били укривани, предавани от жрица на жрица. — Тя леко се усмихна. — Наистина, били са поправяни, променяни, подновявани, но все пак са доспехите на Ахил.

Александър вече ги пробваше. Шлемът му беше малко голям и той промърмори, че ще трябва да носи качулка отдолу. Бронята му прилепваше плътно. Царят вдигна щита, който улови светлината от тесните прозорци и проблесна като златна монета. Лицето му пламтеше, очите искряха, той беше унесен в мечтата си да стане новият Ахил. Разсеяно благодари на жрицата, закле се да дари собственото си оръжие на Атина. Обеща също да построи нов храм и да върне старата слава на Троя.

Селевк сподави смеха си, докато Птолемей вдигна очи към небето. Антигона се отдръпна в сенките и Александър пое ролята на цар — жрец. Донесоха въоръжението му и го поставиха в подножието на статуята. Запалиха още благовония и облечен в новата си броня, Александър излезе от храма.

Настояваше да посети всички светини на Троя. Импровизиран олтар беше поставен на пазарния площад. Царят принесе жертви на Зевс. Възлияния бяха направени и на Аполон, Атина и Херкулес. Александър посети мястото, където синът на Ахил прерязал гърлото на Приам и отново принесе жертва. Сякаш беше забравил войските, които водеше. Хефестион тихо размени няколко думи с Птолемей и Сократ беше изпратен да организира лагера. Воден от Александър, царският двор прекара следобеда в посещение на всяко забележително място в Троя. Търговци, занаятчии и бъдещи водачи се стичаха при Александър. Възбудата нарастваше заради прекалената му щедрост. Всички разказвачи, скитащи певци и мошеници от малкото градче се рояха като мухи на сурово месо, всеки нетърпелив да разкаже своята история.

— Господарю, това е портата, през която Хектор е изкарал колесницата си.

— Царю, това е мястото, където е умрял Хектор.

— На това място, господарю, Аякс насилил Касандра и се самоубил.

Александър се опиваше от всичко това като от вино. Но един хитър продавач стигна твърде далеч. Той тръсна една очукана лира със скъсани струни пред лицето на Царя.

— Господарю, това е инструментът, който Парис е използвал, за да покори златокосата Елена. Спомни си — добави той — името на Парис също е било Александър. — Царят го изгледа мрачно и го отблъсна встрани.

Устата на Теламон пресъхна от праха, краката го боляха. Беше уморен да си припомня стихове от „Илиада“-та. Опита се да се измъкне, но Александър го придърпа и го върна обратно, сякаш тайно подозираше, че Птолемей и останалите му се присмиват.

С лекаря от една страна и Хефестион от другата, Александър не спираше нито да хапне, нито да пийне. Изглежда не забелязваше силното слънце, праха, облаците мухи или умората. Стихове от „Илиада“-та се лееха от устата му. Единственото, което направи, за да облекчи усилията си, беше да свали бронята на Ахил. Той носеше щита, а останалите предмети бяха разпределени между другите, включително Теламон. Те обикаляха отново и отново хълма, на който беше разположена Троя. Най-после стигнаха дивата, осеяна с детелина равнина, която се простираше до носа западно от Троя, гледащ към морето. Тук Александър спря и по настояване на Птолемей им раздадоха разредено вино в нащърбени чаши.

Теламон прочисти гърлото и устата си и се огледа. Само няколко от приятелите на царя бяха останали, внимателно охранявани от добре въоръжена група царски телохранители. Останалите се бяха измъкнали. Теламон се усмихна слабо на умението на Аристандър да става невидим. Александър примигна и изтри потта от челото си.

— Мислех, че е по-голяма — промърмори той и странните му, искрящи очи се взряха в Теламон. — Винаги съм мечтал за това. Като момче всяка нощ сънувах, че един ден ще вляза покрит със слава в Троя. — Той си пое дълбоко дъх. — Но сега се уморих.

Птолемей тихичко нададе радостен възглас.

Александър пъхна чашата си в ръката на Теламон. Свали наметалото и туниката си, сандалите и набедрената превръзка и застана гол пред тях. Тялото му беше покрито с пот и прах, но очевидно това не му пречеше.

— Донесете ми масло! И гирлянда от цветя — нареди той. Един войник побърза да донесе исканото. Александър се разкърши като атлет. Никой не се осмеляваше да пита защо. Птолемей мрачно погледна Теламон.

Царят се обърна.

— Смятам да тичам. Не сте ли чели „Илиада“-та? Как Ахил и Патрокъл преследвали голи вълците?

Той посочи към двете могили, които се издигаха на близкия нос.

— Гробовете на Ахил и Патрокъл — съобщи царят. — Хефестионе, ще ме придружиш ли?

— Всички ще дойдем — каза Птолемей. — Ще се състезавате, нали?

— Да, в знак на почит към моя предшественик — съгласи се Александър. — Както са правили героите по Омирово време.

Той взе стъкленицата с масло от войника, който сложи цветята на земята до него. Останалите се съблякоха като атлети, готвещи се за състезание — Птолемей — нисък, набит и жилест, Хефестион — мургав и як, Селевк — светъл и закръглен.

— Също като в Миеза — обяви Александър. — Ще се състезаваме, както правехме призори. Слава на боговете, че Клит не е тук. Щеше да ни накара да тичаме, докато паднем мъртви.

— Мислех, че са погребани заедно — каза Теламон.

На лицето на Александър се изписа гняв.

— Кой?

— Ахил и Патрокъл. Помниш ли онези редове от „Илиада“-та? — Теламон затвори очи и зарецитира: „Затова нека един-единствен съд, златната урна с две дръжки, която ми подари майка ти, да съдържа пепелта ни.“ Не бяха ли това думите на Ахил? А и в „Одисея“-та, когато Одисей среща Агамемнон в Хадес? Не разказва ли Агамемнон как Ахил и Патрокъл били погребани заедно? Защо тогава има две надгробни могили?

Александър стисна китката на Теламон и прещипа кожата му.

— Може би е така, а втората могила е била издигната като паметник. Както и да е — царят погледна приятелите си с ъгълчето на окото си, — ще се състезаваме и аз ще спечеля.

Теламон и останалите от свитата му наблюдаваха удивени как Александър се спусна като заек и пресече равнината, като мачкаше високата трева и светлочервените макове. Птолемей и другите го следваха, викаха и се смееха, но никой не настигна царя. Фигурите изчезнаха в далечината. Стигнаха могилите и обиколиха всяка по три пъти. Теламон виждаше как Александър се изкачва на всяка могила, за да полее от маслото и да остави цветя. После се затичаха обратно. Телохранителите ги приветстваха.

Теламон реши, че това му е достатъчно и тръгна обратно към града. Намери се на пазарния площад и тръгна по сергиите. Храната вече беше изкупена от интендантите. Лекарят се спря на една сергия, чийто едноок собственик крещеше цените. Загледа се в стъклениците и сандъчетата.

— Изработка на местни занаятчии — каза едноокият. — Войник ли си? Не, едва ли…

— Аз съм лекар и винаги търся сандъчета за инструментите и стъкленици за отварите си. — Теламон вдигна с любопитство едно ковчеже.

— Само няколко обола, по-малко от една драхма — обяви едноокият.

Лекарят внимателно разгледа ковчежето.

— И това е работа на местни занаятчии?

— Бих искал да кажа „не“, но виждам, че имаш остър ум. Да, прави ги един дърводелец, който живее край Троя. Той ги продава на мен, аз — на вас.

Теламон плати, взе ковчежето и се отправи към храма. Нямаше и следа от Антигона. Старецът, който пазеше вратата, имаше отпусната уста и сънен поглед. Каза на лекаря, че къщата на жрицата се намира в малка градинка наблизо. Пазачът се надигна и предложи услугите си да го разведе наоколо.

Теламон му благодари, но му каза, че ще се справи сам. Известно време обикаля из храма, но той приличаше на много други храмове, които беше посещавал. Въздухът все още беше наситен с благоуханията, които Александър беше използвал. Снаряжението на царя липсваше, както и покритите с катран кожени торби. Теламон застана под статуята и се огледа. Трудно му беше да си представи жена тъй изящна и достойна като Антигона да служи в подобно светилище. Върна се в преддверието. Преди да тръгне, пазачът отключи малко ковчеже и му подаде дебел ръкопис.

— Запиши името си и спечели благоволението на Атина.

Теламон познаваше този ритуал. Не искаше да обижда храма, затова даде една монета на човека, който сложи подлепеният с кожа свитък на земята, заедно с рог за мастило и гъше перо. Теламон разтвори ръкописа и написа датата и името си. После любопитно го заразглежда, като го развиваше на пода. Забеляза, че през последните месеци е имало малцина посетители, но едно от имената привлече погледа му — Клеон. Разпозна също името на Филип, бащата на Александър и още едно, грубо надраскано.

— Какво има? — разтревожено попита пазачът.

— О, нищо. — Теламон се изправи и старецът отново нави ръкописа. Лекарят излезе от храма. Слънцето клонеше към залез и вятърът беше по-хладен. Теламон тръгна покрай сградата. Къщата на жрицата се намираше зад стената на двора, виждаше покрива, покрит с червени плочи. Спря на вратата и леко я отвори. Озова се в малка градинка с фонтан, в средата на който имаше статуя на нимфа. Антигона седеше на една пейка с гръб към него. Канеше се да я повика, когато видя, че раменете й се тресат и осъзна, че плаче. Тъй като не искаше да я притеснява, той затвори портичката и се върна по обратния път.

Мина през града, през разрушената порта и надолу по тревистия хълм. Малката армия на Александър беше издигнала лагера си в равнината отдолу. Като опитни войници, те се бяха настанили колкото се можеше по-удобно. Някои бяха опънали палатки. Други, които нямаха такъв късмет, бяха си направили навеси от клони. Сократ беше поставил нагъсто стражи. Спряха Теламон на няколко пъти, но го разпознаваха и го пускаха да мине. Един тесалиец, който си спомни, че е видял Касандра, го придружи до мястото, оградено за царя. Там намери палатката си, пред която седеше Касандра и си бъбреше с пазача. Тя го погледна накриво.

— Помислих, че си отплавал обратно. Влизай!

Тиванката вдигна платнището. Вътре беше чисто и уютно. Касандра беше превърнала един сандък в импровизирана маса. На нея имаше хляб, сирене, месо, две нащърбени кани — едната с вода, едната с вино — и малка купа плодове.

— Чаках те.

Тя постави лампата в средата на масата. Теламон изми ръцете и лицето си.

— Хайде да вечеряме заедно — заяви Касандра. — Лекарят и неговата помощничка.

Тя се беше измила, дори беше намазала леко лицето си. Гъстата й червена коса беше прибрана назад и прикрепена с бронзова шнола.

— Откъде взе всичката тази храна?

— Ти ми даде пари. Част купих, част откраднах като всички други в този лагер. Къде е нашият герой — завоевател? Още ли обикаля из Троя с онзи смешен шлем в ръка?

Теламон се усмихна и взе парче сирене. Беше прясно и имаше остър вкус.

— Трябва да се научиш да си държиш устата.

— А ти — да не си губиш ума. Александър Македонски е опасен и хитър. Разбрах, че ти е трил сол на главата заради убийствата. Един от пазачите е чул.

Касандра напълни една чаша с вино до половината, добави вода и му я подаде.

Теламон отпи.

— Няма никаква логика. Ето го Александър Македонски, който се кани да нападне Азия. Прочел е всичко за Троя, но все пак му трябват водачи.

— И аз си помислих, че е странно — отвърна Касандра.

— Не и до днес. Когато триремата стигна до плажа. — Касандра се канеше да го прекъсне, но той вдигна ръка. — Забеляза ли как Александър тръгна направо навътре в сушата? Изобщо не му трябваха водачи. Нещо повече, когато пристигнахме при руините… — Теламон млъкна, дочул тръбен звук. — Слава на боговете! — въздъхна той. — Царят се е върнал. Както и да е, Александър стигна до Троя и я обиколи, все едно е роден в нея.

— Точно това се опитвах да кажа. Чудех се за онези водачи. Когато наблюдавахме маневрите на армията, ти ми посочи разузнавачите и леката конница. Току-що видях някои от тях да се връщат от разузнаване — не са им нужни водачи. Нещо повече, ходих и до царската шатра.

— О, не! — изстена Теламон.

— Предложих да им помогна при подреждането, носих сандъци и ковчежета. Срещнах главния писар на армията, как се казваше?

— Евмен.

— Носеше ръкописи. Хвърлих поглед на един от тях.

Теламон завъртя чашата в ръцете си.

— Беше карта. Видях градовете Ефес и Милет. Целият западен бряг на Азия с близките острови. Беше много точна карта. Евмен я държеше в ковчеже. Много съм хитра, нали?

Теламон я гледаше изумен.

— Но, но…

Подразни се от блясъка в очите й.

— Онова, което се опитваш да кажеш, учени лекарю, е: ако Александър има разузнавачи и точни карти, защо са му Критий и онези водачи? Защо единият беше убит на скалите, а другият в мрака? Кой ги е убил? Ами Критий? Знам, че смъртта му те тревожи. Чудя се… — Касандра кръстоса ръце и обгърна тялото си. — Онзи дребосък, който изчезна. Херкулес, джуджето на Аристандър. Дали не е открило нещо?

Теламон я погледна удивен.

— В името на Хадес! — извика той.

— Всичко е лъжа, нали, Теламон?

— Бях в храма. Видях името на Клеон, лекаря…

— Предателят?

— Да. Докато се връщах — Теламон й подаде чашата си, за да я напълни отново, — започнах да размишлявам. — Клеон беше дребен и пълен. Не беше много добър ездач и все пак успя да избяга от лагера на Александър, без да го заловят. Искам да кажа, ако Александър е искал, а Аристандър държеше под око лекарите…

— Мислиш, че Клеон изобщо не е избягал, нали? Предполагаш, че е убит?

— Възможно е — промърмори Теламон. — Или може би Александър играе някаква игра. Клеон е просто част от нея, както и всички ние.