Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
bobich (2009)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)

Издание:

Пол Дохърти. Храмът на смъртта

ИК „Еднорог“, София, 2003

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN 954-9745-56-2

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

След жертвоприношенията в храма на Атина, Александър оставил собственото си въоръжение, като в замяна взел онова, което било окачено там още от времето на Троянската война… Смята се, че го е носил в битката при Граник.

Квинт Курций Руф

„История на Александър Велики“, Книга 2, глава 4

Мемнон крещеше от ярост. Без шлем, с дълбока рана на дясната ръка, той гневно гледаше към Арсит. Не съчувстваше на този арогантен персийски военачалник, в момента бледа сянка на предишния надменен сатрап. Скъпата му броня беше нащърбена и разцепена. Удар с меч беше разрязал лявата му буза и лицето му беше покрито със засъхнала кръв.

— Какво да правя? — изстена персиецът. — Избиха роднините на самия Дарий!

— Обеси се! — изруга Мемнон. После рязко спря коня си и погледна назад. Небето притъмняваше. Вятър обрули лицето му. Наоколо ехтеше шумът от битката. Последните елитни части на персите отстъпваха в здрача. Коне без ездачи препускаха панически навсякъде, а покритите им с кръв собственици висяха по вратовете им. Един кон галопира в кръг, докато трупът падна от гърба му, а после се отдалечи бавно. Мемнон се обърна. Арсит беше изчезнал. Откъм брега на реката се чу ужасен рев и сякаш разцепи небето.

— Айналис! Айналис за Македония!

Мемнон се изкачи на възвишението и загледа надолу в безмълвен ужас. Цялата македонска армия, водена от отряда на Птолемей, беше преминала реката. Фалангата беше заела позиция със смъртоносно наведени копия — истинска стена от подвижна остра стомана, която пронизваше и коне, и ездачи. Персите бяха изтощени, копията им летяха нахалост. Можеха само да размахват ненужните си ками срещу тази преграда от дряново дърво и назъбен метал.

Граник блестеше червен в светлината на залеза. По течението се носеха трупове. Брегът беше обсипан с мъртъвци, а ранените се опитваха да пропълзят надалеч. Първите македонски жертви вече бяха покрити с нови трупове, много, от които облечени в пищни персийски дрехи. Докато наблюдаваше Мемнон чу друг вик по-нататък по реката. Капанът беше щракнал. Парменион и неговите войски бяха настъпили. Персите на брега разкъсаха строя си и хукнаха назад по склона. Коне се спъваха и хлъзгаха, падаха, а ездачите им се претъркулваха, само за да бъдат жестоко промушени и стъпкани. Фалангите набираха скорост, изкачваха с лекота склона. Цялата дисциплина на персите се изпари, конници запрепускаха край Мемнон.

Оцелелият му оръженосец хвана юздата на командира си.

— Свършено е!

Мемнон не можеше да отговори. Гърлото му беше пресъхнало, езикът подут. Не разбираше. Тази невероятна скорост. Как бяха паднали персите в капана на Александър! Толкова прост и смъртоносен в своята яснота! Маневрата на Александър от центъра, бруталният удар отдясно! Виждаше силите на Арсит, които тръгват срещу тази заплаха. Персите все още не разбират какво става. Мемнон си спомняше Арсит и останалите, които още бяха уверени в себе си и тихо обсъждаха как ясно се отличава Александър по прекрасната броня и как лично ще се разправят с него! Персийските вождове бяха нападнали. Почти всички бяха убити. Ръката на Митридат беше отсечена до рамото. Останалите пълководци бяха посечени и стъпкани като загниващи царевични кочани.

— Господарю.

Войникът се приведе и разтърси Мемнон за рамото. Персите, които бяха задържали нападението на македонците, вече препускаха край тях. Въздухът беше изпълнен със сладникавото ухание на кръв. Сърцераздирателни викове за помощ се носеха в сгъстяващия се здрач. Мемнон позволи да поведат коня му. Знаеше какво ще стане. Македонците щяха да ги приклещят в постепенно свиващ се пръстен от метал, и после щеше да започне истинска касапница.

— Трябва да видя Омерта! — извика Мемнон.

Те препуснаха през бойното поле. Фалангата на наемниците все още стоеше с шлемове и вдигнати щитове, за да образува стена от желязо от всички страни. С насочени копия те сякаш не забелязваха персийските коне, които се носеха край тях. Мемнон почувства, че му прилошава — хората му бяха в капан. Ако побегнеха, щяха да бъдат преследвани от македонската конница и избити.

— Единственият им шанс — извика войникът — е да задържат позицията си и да се предадат при определени условия. — Той приближи коня си до този на военачалника. — Господарю, ако те заловят, ще те разпнат.

Мемнон погледна към бойното поле, без да обръща внимание на бягащите перси. Гръцките наемници представляваха четириъгълник от желязо, напрегнат в очакване. Войникът беше прав. Те бяха наемници, биеха се за пари. Можеха да се предадат при определени условия. Александър щеше да ги вземе в своята армия и да позволи на онези, които откажат да оставят оръжията си, да се закълнат, че никога вече няма да се бият срещу него и да отидат, където пожелаят.

Мемнон и началниците от полка му се присъединиха към бягащите. Докато яздеха, умът на родосеца се изясни, отчаянието и гневът бяха заместени от желание за отмъщение. Арсит беше попаднал в капан. Мемнон подозираше, че дебелият лекар Клеон има пръст в това. Македонците бяха подхвърляли на Арсит и командирите му неверни сведения. Александър беше направил точно обратното на онова, което бяха очаквали — беше тръгнал на изток, а не на юг; беше влязъл веднага в бой, макар да беше създал у тях впечатлението, че армията му е объркана и деморализирана.

Стигнаха персийския обоз. Мемнон като луд обикаляше около каруците с изваден меч и търсеше Клеон, но всички, които пътуваха с армията, бяха избягали. Зърна Арсит и прислужниците му близо до една каруца. От бойното поле се понесе силен рев. Мемнон се взря назад в здрача. Знаеше какво е станало. Македонската армия беше стигнала до фалангата му. Персите бяха напълно разбити. Гневът на Мемнон преля. Той препусна към мястото, където Арсит забързано сваляше бронята си и пращаше прислужниците си да намерят отпочинали коне. Мемнон слезе от коня. Другите се скупчиха около него — оцелели от битката гърци. Някои бяха неразпознаваеми, покрити в кръв от глава до пети. Арсит стоеше като подплашен елен.

Мемнон отиде при него.

— Ах, ти, глупав некадърнико! Не само те победиха, но и те изиграха! Къде е Клеон? — Той стисна рамото на персиеца. Арсит се опита да се освободи, но Мемнон го държеше здраво.

— Аз съм сатрап на Великия цар!

— Ти си нищожество! — изрева Мемнон и заби меча си дълбоко в стомаха му, завъртайки го с всичка сила.

Свитата на Арсит отстъпи. Никой не възрази с дума или жест. Мемнон продължи да върти меча си в раната. Чак когато животът угасна в очите на персиеца, той издърпа острието си и блъсна трупа. Отново се качи на коня и дръпна юздите.

— Този ден свърши! — извика той. — Молете се на боговете да няма друг такъв!

 

Мрак обвиваше бойното поле. Персийската армия се беше разбягала. Александър си намери друг кон. Леко пребледнял и разтърсен, той се беше качил на седлото и заобиколен от пълководците и командирите си, приемаше поздравленията и овациите им. Теламон разсеяно погледна към зловещата фаланга от гръцки наемници, която още не беше свалила оръжие. Бяха напълно обкръжени — македонските фаланги бяха пред тях, щитоносците по фланговете, конницата в тила. В мрака отекваха виковете на умиращите и ранените. Част от помощната леко въоръжена конница вече се беше впуснала да плячкосва по-ценните предмети на мъртъвците.

— Александър Македонски! — дочу се ясен и силен глас от редиците на наемниците. — Александър Македонски! Молим за твоите условия.

Александър вдигна ръка и направи знак на един тръбач. Прошепна му нещо. Мъжът вдигна тръбата и изсвири пронизително.

— Слушайте! — извика вестителят. — Кой е командирът ви?

— Омерта!

— Омерта от Тива — прошепна Александър.

— Омерта от Тива, Македонецо!

— Къде е Мемнон? — попита вестителят.

— Убит или избягал. При какви условия ще ни пощадиш?

— При никакви — отвърна вестителят, — искам да се предадете безусловно.

Вълна от протести се понесе от редиците на наемниците.

Птолемей си проправи път към царя.

— Господарю, те молят за пощада.

— Предайте им отговора им! — отсече Александър и извърна лице към хладния ветрец.

— Вие сте гърци, които се биха срещу гърци, в разрез с гръцките закони — извика вестителят в настъпилата тишина. — Оставете оръжията.

Molon labe! — отвърна един глас, повтаряйки предизвикателния отговор на спартанците към персийския цар, когато поискал да се предадат: Ела си ги вземи.

Александър вдигна ръка и прозвуча тръбен звук, бързо последван от други. Теламон наблюдаваше с пресъхнала уста как македонската фаланга се доближава с насочени сариси. Самият Александър поведе конницата към неприятелските редици. Македонците обградиха наемниците и клането започна.

Теламон, изстинал от страх, стоеше в нощния въздух, разстроен от новото дрънкане на оръжие и ужасяващите крясъци на умиращите. Редиците на гръцките наемници изчезнаха в кървавия бой.

— Видях достатъчно — прошепна Теламон, обърна коня си и се запъти надолу към реката. Последствията от битката се виждаха навсякъде. На някои места труповете бяха скупчени по два-три един върху друг. Земята беше хлъзгава от кръв. Навсякъде се натъкваше на ужасяващи картини на търкалящи се по земята отсечени крайници. Отсечена глава с опулени очи и прехапан език лежеше, заплетена в клоните на един храст. Полудели от болка коне се гърчеха на земята и отчаяно се опитваха да се изправят. Ранените, които можеха да ходят, се отдалечаваха с окървавени лица и тела. Един персиец седеше облегнат на дърво — беше разсечен от врата до слабините; вътрешностите му се бяха изсипали, но очите му още мигаха и устните му мърдаха, а от гърлото му се носеше странен бълбукащ звук. Минаващ стрелец — критянин преряза гърлото му и започна да го претърсва за ценности, без да обръща внимание на присъствието на Теламон. Тук-там се виждаха светлини от факли, докато войниците обикаляха бойното поле за плячка или да търсят изгубени другари. Наемниците на Александър се занимаваха с тази отвратителна работа. Ранените гърци бяха премествани и за тях се грижеха лечителите и помощниците им, но персите получаваха само милостиво прерязване на гърлото от ухо до ухо.

Теламон чу писък от близките храсти на брега. Слезе от коня и го поведе натам. Група тесалийски конници бяха хванали млад персиец, бяха го съблекли и проснали по корем и се канеха да се гаврят с него. Персиецът се загърчи, когато един тесалиец клекна пред лицето му с вдигната фустанела.

— Престанете! — извика Теламон.

Тесалийците скочиха на крака и извадиха мечовете си.

— Аз съм Теламон, лекар на Александър! — Той извади печата на царя.

Конниците се отдалечиха. Персиецът се изправи. Теламон видя, че е младеж на не повече от седемнадесет лета. Вдигна една наметка и му я хвърли.

— Облечи се. — После посочи коня. — Вземи го и препускай колкото можеш по-бързо далеч от този ужас.

Без да изчаква реакцията на персиеца, той се обърна и се плъзна надолу по брега. Срещна група щитоносци, които молеха за помощ. Той спря, за да превърже раните им, но беше толкова изтощен, че дори не си спомняше как се прави превръзка. Един от войниците го хвана за ръката и го преведе през брода. На другата страна видя факла, чу гласове. Хора се струпаха около него, задаваха му въпроси. Касандра с пребледняло лице и разтревожени очи му подаде чаша вино. Хвана го за ръката и го накара да пие. Осъзна, че се препъва в мрака и пропълзява под една каруца, където заспа с Касандра до себе си.

Събуди се рано сутринта, защото един войник го риташе по крака. Касандра протестираше, мъжът й отговаряше с неприлични жестове.

— Добре! Добре! — Теламон изпълзя изпод каруцата. Погледна към небето и прецени, че трябва да е късна сутрин. В обоза цареше оживление. Пленници отиваха нанякъде под стража. Плячката от персите се пренасяше през брода. Наоколо бързаха войници с импровизирани носилки, с които пренасяха ранените македонци до малката горичка, където бяха опънати палатките на лечебницата.

— Помощ ли ви трябва? — промърмори Теламон.

Стражът, пиян и небръснат, с ръце още покрити с кръв, поклати глава.

— Моля те, господарю, кажи на твоята червенокоса кучка да млъкне! Царят иска да те види.

Той млъкна, прекъснат от силни подигравателни викове. Дълга колона мъже, само по набедрени превръзки, приковани за китките и глезените, идваше от реката. От двете им страни имаше две колони щитоносци, които блъскаха и бутаха пленниците. Минаха покрай каруците — дълга върволица нещастници, покрити с прах и кръв.

— Горките! — промърмори стражът. — Само това остана от наемниците на Мемнон!

— Колко бяха убити? — попита Теламон.

— Около три хиляди, останалите се предадоха. Отиват в сребърните мини на Македония.

Новината за пристигането на пленниците се разпространи из лагера. Насъбраха се войници, които ги замеряха с кал и камъни под звуците на обиди и дюдюкания.

— Между тях има и тиванци — обяви Касандра и погледна към Теламон. — Цял ден и цяла нощ пазих вещите ни. Тук има повече крадци, отколкото листа по дърветата. И повечето от тях са македонци.

Пазачът пристъпи напред с мрачно изражение.

— Отивам при царя — каза бързо Теламон.

Шатрата на Александър вече беше издигната, близо до мястото, където предишния ден беше разположен левият фланг, предвождан от Парменион. Царят седеше на походно столче пред палатката. Не беше спал и лицето му беше бледо и небръснато. Беше облечен в туниката, която предишния ден носеше под бронята по време на битката. Пръски засъхнала кръв покриваха ръцете и краката му, а на главата си имаше ленена превръзка. Около него в полукръг седяха писарите от секретариата. Александър беше погълнат от гледката как войниците трупаха скъпите персийски брони, донесени от бойното поле.

— Искам да изпратите девет от тях в Атина! — извика Александър. — Със следното съобщение „Александър, син на Филип и гърците, до Атина и всички гръцки градове, освен Спарта…“ Останалата част от съобщението беше кратка и ясна, описваше голямата победа. Зад Александър Теламон видя другите командири, насядали около маса в палатката. Между тях сновяха писари и разгръщаха карти. Царят продължи да диктува писма. Говореше бързо, даваше нареждания, получаваше доклади. После се обърна и засенчи очи.

— Страхотна победа, а, Теламон? Боговете показаха каква е волята им. — Усмивката изчезна от устните му. — Виждал ли си Клеон?

Теламон поклати глава.

— Той вероятно е избягал колкото се може по-надалеч — сухо отбеляза Александър — и сега се връща бавно. Но ние имаме недовършена работа, нали? Истината трябва да се разбере! — Царят махна с ръка. — Направи го бързо и тайно. После ме уведоми. И — Александър повика Теламон по-близо — не взимай червенокосата. Група копиеносци ще те придружи до Троя.

После погледна с привидна невинност смайването, изписано на лицето на Теламон.

— Какво има, лекарю?

— Троя! — ядосано възкликна Теламон. — Трябва да замина за Троя сега?

— Както би казал добрият ни учител Аристотел — прошепна Александър, — във всяко нещо има логика. Ти знаеш кой е Наифат, нали? Знаеш кой е убиецът, как са извършени убийствата, кой е предателят.

Теламон почувства слабост и седна на един стол.

— Ти си подозирал през цялото време! — прошепна той. — Играли сме си на гатанки и на сенки. И ето го сега — Александър победителят, хитрият политик. Каква роля играеше в лагера при Сестос?

Царят присви очи.

— Ами… на объркан и неопитен войник.

— Нещо повече! — продължи Теламон. — Принасяш жертви на кой ли не бог! Тревожиш се по кой път да тръгнеш; картите, водачите, тържествата в Троя. Всичко беше преструвка, ти вече беше решил какво да правиш, къде да отидеш и как да осъществиш мечтата си! Ти си играеше с нас! Заблуди мен, заблуди всички. През последните няколко дни стигнах до някакво заключение с помощта на логиката, размишлението и доказателствата. А ти си го знаел през цялото време!

— Разбира се! — остро се изсмя Александър. — Не, излъгах те, просто подозирах и се чудех дали съм прав. Трябваше да заблудя всички. Помниш ли когато се бихме с Дроксений? Победих го не защото бяхме по-силни или по-добри с меча, а с хитрост. Същото стана и в този случай. Заблудих Арсит и командирите му. Сега играта свърши. Време е да пометем всичко, да изхвърлим боклука, да се изправим срещу предателя.

— Да приложим царското правосъдие.

— Точно така. — И Александър го освободи.

— Ще се видим довечера, нали? Или може би утре. Ще ми разкажеш за всичко, което се случи.

Когато Теламон стигна Троя, нощта беше паднала. Гарнизонът, който Александър беше оставил да охранява руините и града в тях, беше жаден за новини. Войниците се струпаха край лекаря с водопад от възбудени въпроси. Теламон не им обърна внимание. Чувстваше се уморен и неспокоен. Искаше му се да беше довел Касандра или поне да се беше сбогувал с нея, но командирът на щитоносците беше получил строги заповеди.

— Наредено ми е да те закарам направо в Троя, да те охранявам и да те върна обратно.

Тълпата от любопитни се разпръсна. Командирът поведе Теламон по кривите улички към предния двор на храма на Атина. Заспалият на стълбите вратар скочи на крака. Малко по-късно Теламон беше въведен в малко помещение в задната част на храма, където Антигона беше заета с работа. Седеше на маса, върху която горяха четири лампи, а други бяха поставени в нишите в стените. Взираше се в свитък пергамент с перо в едната ръка и малка мастилница до себе си. Едва вдигна поглед, когато Теламон влезе; седеше и се потупваше по бузата с перото.

— Сам ли си, лекарю?

— Ескортът ме чака отвън.

Антигона се облегна на стената. Косата й беше разпусната и падаше на гъсти кичури около красивото й лице.

— Затвори вратата, Теламоне. Пусни резето.

— Очакваше ли ме?

— От години — отвърна тя. — Очаквах теб или някой като теб от толкова отдавна, че вече съм забравила откога.

Антигона се изправи, отиде до един шкаф и извади чаша. Напълни я с вино и я занесе на Теламон, който след като беше зарезил вратата, седеше на тясната пейка, която се простираше по цялата стена. Жрицата му подаде чашата, но той не я взе. Антигона се усмихна, отпи дълга глътка и после пъхна бокала в ръцете му.

— Идваш отдалеч. Носиш новини за голямата победа на Александър. Вече чух за нея. Арсит беше такъв глупак! Македонецът получи каквото искаше. Той дойде, за да удави персите в небесен огън. Какъв ужас ще настъпи сега! — тя отново седна и отмести пергамента. — Сметките на храма. Имаш ли други новини, Теламоне?

— Наифат.

Антигона се усмихна.

— Позабравил съм историята — призна Теламон. — Но ти си жрица на Атина и не може да не знаеш. Според една от легендите Атина се превърнала в човек, цар на име Тафиан. Ако обърнеш Тафиан, както в популярната детска игра, се получава Наифат.

— Ти ли се сети?

— Не, джуджето на Аристандър, Херкулес. Обичаше да обръща имената на хората. Направи същото с Наифат и се получи Тафиан. Какво стана, дойде ли при теб? И какво направи ти, Антигона, Наифат, Тафиан? Примами го до някое от онези самотни тресавища из равнините на Сестос? Бърз удар по главата и погребение в мочура?

— Ако го бях направила, тялото му щеше да изплува.

— Не и ако за него са вързани камъни. Сигурен съм, че лежи на дъното на някое от онези тресавища, където ще гние години наред! Въпросите на джуджето, работата на коварния му ум са спрени завинаги. Кой го уби? Ти или Селена? Или беше Аспазия? Той се разхождаше из лагера онзи ден — сигурно си го проследила или си накарала да го проследят.

— Александър ли те изпрати?

— Той те подозира.

Антигона обърна стола си, така че да гледа право към него и елегантно отпи от чашата.

— Историята е необикновена. Много малко хора знаят името Тафиан или легендата, свързана с него. Прав си, Херкулес беше бъбрива малка маймуна. Дойде да ме пита знам ли кой е бил Тафиан. Казах му, че никога не съм чувала това име.

— Но ако някой ден разбереше за легендата, щеше да се чуди как така жрицата на Атина не е разпознала името.

— Точно така.

— Как започна всичко? — попита Теламон.

— Аз бях далечна роднина на македонските царе, макар да бях родена и отгледана в Атина. Баща ми работеше в театъра.

— Където си прочела творбите на Еврипид.

— О, да — усмихна се Антигона. — Цитатите! Станах жрица на Атина в храма до Коринт. Там се запознах с Филип, едноокият и еднорък Филип. Приличаше на стар пръч и миришеше също така! — Тя се засмя. — Беше и разгонен като пръч, но аз се влюбих в него. Разбира се, той ме излъга, каза ми, че се е уморил от Олимпиада. Искаше да стана жрица в Троя, достатъчно далече от Пела, за да се наслаждавам спокойно на вниманието му. Каза, че има работа за мен, че би могъл да ме посещава — че когато планира нахлуването си в Персия, Троя ще бъде новият му дом, а аз — негова съпруга. Беше лъжец, разбира се. — Очите й се напълниха със сълзи. — Аз наистина го обичах. Дойдох в Троя. Привидно бях девствената жрица на Атина, а всъщност любовница на Филип Македонски или една от многото му любовници. Щом пристигнах тук, разбрах какво всъщност искаше Филип. Троя е само на няколко мили от Хелеспонт, кръстопътят между Гърция и Азия.

— И стана негова шпионка?

— Точно така. Любовта на Филип започна да вехне. Моята се засили, но жестоката истина стана явна — редките му посещения, липсата на писма, макар винаги да настояваше аз да му съобщавам новините. И една сутрин в храма дойде един младеж с безумен поглед, с вид на луд.

— Павзаний, убиецът на Филип?

— Да, трябваше да премахна името му от списъка на посетителите, но това щеше да изглежда подозрително. — Антигона огледа просторната стая. — Бих стояла затворена на подобно място и хиляда години, стига Филип да ме обичаше. Павзаний беше напълно обезумял. Разказа ми всичко — не само за похожденията на Филип. — Тя рязко се изсмя. — За това знаеха всички. Но Павзаний беше ходил и при майката на Александър. — Тя помълча, после продължи.

— Олимпиада дала воля на злобата си. Изброила завоеванията на Филип, между които и моето име и тъй като съм била една от последните, изляла цялата си злъч върху мен. Разказала на Павзаний как Филип се хвалел с приключенията си с мен. Настроила младежа срещу Филип и му доверила една тайна — че царят ще се разведе с нея и ще се ожени за друга.

Антигона притисна чашата до гърдите си — красивите й очи се взираха в мрака. Теламон подозираше, че многократно е разказвала сама на себе си тази история, докато не я е научила наизуст.

— Едва тогава разбрах, че не само съм била прелъстена, но и измамена.

— Ти ли окуражи Павзаний да убие Филип?

— Не, не. Олимпиада му подпали фитила. — Антигона отмести поглед. — Но да ми простят боговете, аз със сигурност раздухах пламъците — в момент на омраза, за който после съжалявах. Освен това реших да се обърна срещу Филип. В Троя идват всякакви хора. Великият Дарий има много близък помощник.

— Кой? — попита любопитно Теламон.

— Дарий го нарича Митра и го пази в тайна. Писах на Великия цар с предложение да му разкрия някои тайни. Съобщих му, че се наричам Наифат и че може да се свърже с мен в Троя. После седнах и зачаках. Можеш да си представиш какво стана след това. Митра се появи. Беше преоблечен като търговец. Беше разпитвал на пазара. Търговците, естествено, го бяха упътили към храма. Дали съм знаела кой е Наифат? Обеща ми защита, таланти злато и почетно място в персийския двор, когато пожелая. Но междувременно — Антигона отмахна кичур коса от лицето си — щях да служа на него и на господаря му. Само те двамата щяха да знаят за моето съществуване. В замяна аз обещах да им осигуря колкото се може повече сведения за Филип, македонския двор и най-вече планираното нашествие в Азия. Щом Филип изпрати Парменион да създаде предмостие, аз станах още по-полезна. Македонците често идваха тук. На свой ред аз посещавах лагера им. Те ме почитаха като роднина на Филип, жрица на Атина, гъркиня. Имаха ми доверие и научавах много тайни.

— И ги предаваше на Митра?

— Разбира се.

— Как ставаше това? С писма?

— Понякога. Друг път той идваше тук.

— Но как? — попита Теламон. — Парменион има шпиони. Този храм е бил под наблюдение.

— Троя е древен град. Подземен тунел свързва храма с пещерите извън градските стени.

Теламон присви очи.

— Показах на Митра откъде се влиза. Тунелът е много стар, издълбан в камъка, стабилен. Той идваше и си отиваше, когато си поиска. Винаги беше доволен от онова, което му съобщавах. Намеренията на Филип, интригите в македонския двор, броят и уменията на войниците, запасите, придвижването. — Тя сви рамене — и най-вече заговорите на Олимпиада срещу съпруга й — убийството на Филип и мнението ми за Александър.

— А момичетата от Тесалия? — попита Теламон. — Данъкът заради убийството на Касандра?

— Една от безумните идеи на Филип. Искаше да направя училище за жрици, които да използвам за подслушване и шпиониране.

— Но разбира се, ти не си искала това да стане.

— Имах късмет. Първи пристигнаха Селена и Аспазия. Чудех се какво да правя с тях. Те се обичаха. Бяха онова, което изтънчено наричаме „последователки на Сафо от Лесбос“. — Тя се засмя. — И двете се влюбиха в мен. Бяха много увлечени. Доверих им се — и те с радост се присъединиха към мен. Биха направили всичко за мен и срещу онези, които щяха да дойдат. На втората година не ни изпратиха момичета, но на следващата дойдоха две…

— Ами тази година?

— Чакахме ги. В пещерите, на самотния път към Троя. Според легендата те трябва сами да стигнат дотам.

— И нямаше угризения?

— Отначало, да. Но след първото убийство — никакви. Те трябваше да бъдат убивани или щяха да ни издадат. Примамваха ги в пещерата. Видът на Селена и Аспазия заблуждаваше — те бяха родени убийци. После убиваха момичетата. Можете да намерите труповете им в тунела. Точно пред входа има яма.

— Но тази година една е избягала.

— Да, Александър продължи обичая. Още веднъж стоте семейства от Локрида избраха две момичета, които да изпратят в нашия храм. Естествено, ние бяхме нащрек. Отново ги посрещнахме, но този път едната случайно се изплъзна. Останалото знаеш. Беше открита и доведена в храма. Ако нещо се беше случило с нея, щяха да възникнат съмнения. Пък и тя беше объркана, замаяна.

— А с помощта на опиат във виното това можеше да се подсили.

Антигона кимна.

— Аспазия и Селена искаха да я убият веднага, но както казах, трябваше да избегнем подозренията. В същото време Александър започна да се прочува. Разруши Тива, обяви се за върховен пълководец на Гърция и редовно поддържаше връзка с Парменион и мен. Отдаваше неуспеха на Парменион на недоброто познаване на терена. Каза ми, че свиква армията си при Сестос. Нареди ми да намеря водачи, които познават западното крайбрежие на Азия. Трябваше му и човек, който може да рисува карти — предложи ми да събера хората и да ги заведа в лагера в Сестос. — Антигона разклати виното в чашата и мрачно се усмихна. — Подцених Александър, нали? Но предполагам, че с всички е така. Той има повече страни от зар. Човек с безброй маски. Често ми пишеше, играеше ролята на млад, неопитен цар. Нетърпелив да започне похода си в Азия, но изпълнен със страх от практическите проблеми, както и възможността да си осигури помощта на боговете.

— И така, ти отиде в Сестос. Взе със себе си момичето, Критий и останалите.

— Да, бях разговаряла с Митра. Той ми каза да направя всичко възможно да объркам Александър, да предизвикам тревога, да създавам трудности. Но едно не бях предвидила — лицето й се изкриви в грозна гримаса — онази глупава тесалийка. Александър ми нареди да я взема със себе си, иначе щях да я оставя в Троя. Селена и Аспазия бяха много разтревожени. — Тя отново напълни чашата си и се усмихна под вежди на Теламон. — Не бях съгласна с тях, докато не се появи ти. Помислих си, ето един лекар, който ще приспи жената, ще успокои телесните й течности, ще отвори ума й, ще разкрие душата й и ще пробуди спомените й. — Антигона замълча. — Дори в състоянието, в което беше, тя се пазеше от мен. Заподозря ли, че аз съм я убила?

— Не, докато не събрах достатъчно доказателства. Спомних си онази нощ в палатката ти. — Теламон посочи към чашата с вино, която не беше докоснал. — На малък сандък имаше чаши и стъкленици, но ти не взе от тях, а донесе една някъде от дъното на палатката. Напълни я с вино.

Усмивката на Антигона стана още по-широка.

— Но ти пи от нея, аз — също.

— Точно така. Може и други да са я докосвали. Беше специална чаша за отравяне. Чувал съм за такива съдове, имат двойно дъно — малък диск, който може да се отваря и затваря със скрит механизъм, като позволява на праха под него да се разтвори във виното. Ти го направи преди момичето да пие. И защо не? Самият лекар на царя го беше приготвил.

Антигона отпи от чашата си.

— Можеше да ме разкриеш, когато се върна.

— Не мисля. Щеше да се защитиш. Търсехме отрова и се опитвахме да си спомним кой е докосвал чашата. И за миг не си помислих, че отговорът може да се крие в самата чаша. — Теламон хвана бокала си и плисна виното върху твърдия черен под. — Всъщност, ти имаш две чаши, нали? Съвсем еднакви. Скрила си или си изхвърлила онази с фалшивото дъно. Когато поисках да я разгледам, ти ми даде другата, която е съвсем обикновена.

— Много си проницателен!

— Не. — Теламон направи гримаса. Бореше се с умората си. — По-скоро е въпрос на логика и здрав разум — сетих се далеч по-късно.

Той се облегна на стената. Младата жена, седнала изискано пред него, е била подтикната от любов, която се беше превърнала в омраза. Мислеше си за хаоса и разрушенията, причинени от Филип, Олимпиада и Александър.

— Убийството на водачите — продължи той — е било лесно. Първият беше убит на скалите. Сигурно е страдал от носталгия. Срещнал е Селена или Аспазия. Една от тях го е пронизала бързо като змия. Трупът е трябвало да бъде намерен на скалите, но в предсмъртната си агония той се е хлъзнал на брега. Кой би заподозрял някое от твоите миловидни момичета?

— А вторият водач?

— По същия начин. Заедно с останалите се наяли и напили като скотове край огъня. Ти беше с нас в палатката на Александър, но за Аспазия или Селена е било лесно да се измъкнат. Една от тях го е убила.

— Как? — подразни го Антигона.

— Наистина ли се интересуваш? — попита Теламон.

— Пазачите казаха, че и двете са спали.

— О, да! Стигнахме до палатката. — Теламон замълча за миг. — След като пристигнах в лагера на Александър, разбрах, че моята е изгоряла. Палатките са скъпи заради кохените си покривала, въжетата и коловете, върху които се опъват. Ти или някоя от помощничките ти сте запалили пожара. В суматохата сте откраднали осем или девет парчета от вървите, с които се прикрепят кожените платнища за колчетата. Трябвало е да ги вземете оттам, защото както във всяка армия, интендантите зорко охраняват складовете си. Трябвали са ви същите върви по цвят и материя като на всички палатки в лагера. За да издигнеш палатка се изискват специфични умения. Когато кожените покривала се опънат по кола и се закрепят, те се завързват по определен начин, за да не се скъсат или разделят едно от друго.

Антигона дъвчеше устната си и го гледаше иронично.

— Ти, Селена или Аспазия сте откраднали вървите, изгорили сте палатката ми, за да прикриете кражбата и сте започнали да прилагате плана си. Не знам какво точно е станало през нощта, когато е бил убит първият водач, но сигурно е било лесно. Никой не ви е видял. След това е трябвало да бъдете по-предпазливи. Ти дойде в шатрата на Александър, докато Аспазия и Селена се преструваха на заспали. Платнището на входа беше пуснато, а пазачът се е притеснявал да не помислят, че шпионира жриците на Атина. Една от помощничките ти е станала, обула е сандали и е сложила наметка с качулка. Прерязала е връвта, с която покривалото е закрепено към кола и се е промъкнала в нощта. Другата е останала. Използвала е открадната връв, за да пристегне покривалото. Водачите тъжно пиели около лагерния огън. Един от тях отишъл да се облекчи. Съучастничката ти го последвала. Мъжът бил пиян — олюлявал се в мрака, сънлив, без да разбира на кой свят е. Селена или Аспазия го пронизала бързо и точно, като сянка в нощта. Умрял бързо. Убийцата оставила съобщенията и се промъкнала обратно в лагера. Пътеките между палатките са тъмни и изпълнени със сенки. Кой би могъл да я забележи? Пък и кого го интересувало? Върнала се в палатката, срязала връвта и се промъкнала вътре, после отново завързала покривалото със същия възел и нова връв от онези, взети от моята палатка. Предполагам, че е била Аспазия — тя ми изглеждаше по-силна от двете. — Теламон замлъкна, защото чу някакъв шум от храма.

Антигона се усмихна.

— Това е вратарят. Нали не се боиш, Теламоне? Нямам оръжие. Виното ти не беше отровено, а и хората на Македонеца са наблизо. Защо заподозря Аспазия?

— Дойдох в палатката ви в деня след смъртта й. Вещите й бяха опаковани. Забелязах, че е използван същият възел, с който връзват палатките. Реших, че е странно съвпадение — това е сложен възел, който много трудно се развързва — обикновено се прерязва. И трите сигурно старателно сте изучили как да го правите.

— Ами Критий?

— Твоята убийца още веднъж се промъкнала в нощта. Прерязала една връв на палатката на Критий и се промъкнала вътре. Майсторът на карти бил уморен и пиян — вероятно като всеки ден по това време. — Теламон разтвори ръце. — Все пак, ти си го наела. Знаела си навиците му. Било е лесно да му прережеш гърлото, да забиеш камата между ребрата му и да напуснеш палатката. Навън Аспазия, ако е била тя, коленичила. Сигурно е трябвало да пререже само две или три върви, за да влезе. След това ги подменила и изчезнала. Привидно смъртта на Критий била причинена от някаква зловеща сила или гнева на боговете.

— Ами картите?

Теламон се усмихна.

— Това беше хитро. Аспазия носела със себе си същото ковчеже, напълнено с пепел и просто ги разменила.

— Откъде знаеш?

— Видях такива на пазара отвън. Купила си две еднакви и си дала едното на Критий, за да държи картите си в него.

Антигона седеше, потупваше с пръсти по устните си и гледаше в някаква точка, високо над главата на Теламон.

— Знае ли Александър всичко това?

— Ще разбере. Нещата се объркаха, нали? Аспазия беше опитна убийца. Бърза и смъртоносна с ножа. Тя е проследила Херкулес извън лагера и го е убила. Бърз удар по главата, а после е сложила камъни по джобовете му и го е хвърлила в блатото. После се е върнала там рано сутринта…

— За какво?

— Трябвало е да се отърве от малкото ковчеже на Критий. Скрила го в кошница и се престорила, че отива да бере цветя и билки. Но Фуриите я следвали. Била нервна, възбудена и бързала да се отърве от уличаващото доказателство. Направила грешка. Оставила кошницата, извадила ковчежето и или се подхлъзнала, или кожената дръжка на капака се заклещила в пръстите й. Препънала се и паднала в блатото. Одрасканите й пръсти са от дръжката, а раната на челото си получила, вероятно когато се ударила в него. Изгубила съзнание. Ковчежето се изплъзнало от ръцете й и потънало. Тя започнала да се бори, но това само влошавало положението. Кал влязла в устата и гърлото й. Умряла бързо и трупът й останал на повърхността на тресавището.

— Беше глупаво момиче — съгласи се Антигона. — Каква глупава грешка, тя застраши всички ни.

— Ти беше много разтревожена. Аспазия се била отървала от ковчежето, но Селена била разстроена — тя беше най-уязвимата от трите ви. Само боговете знаят какво би могла да направи в истерията си. Но ти си студенокръвно чудовище, Антигона. Реши да използваш собствената си помощничка, за да пролееш още кръв и да задълбочиш тревогата. Дала си на Селена чаша вино с голяма доза приспивателно. Тя легнала на походното легло в далечния край на палатката, точно до стената, с гръб към входа. Преди да тръгнеш за пира при Александър, си се навела да я целунеш за лека нощ и си забила един от ножовете, купени от някой странстващ търговец, между ребрата й. Дълбоко заспала, с уста, запушена от твоите предателски устни, тя почти не се съпротивлявала, после е замряла. Оставила си съобщението и си излязла. Според всички Селена спяла на леглото си, обърната с гръб към пазача.

— Но я намериха просната на пода.

— Ти си жрица. Използваш овчарска гега, за да се подпираш на нея, тя е символ на сана ти. Преди да излезеш, си захванала с куката крака на леглото, а другият край е стигнал почти до стената на палатката. Аз те изпратих тази нощ — ти беше доволна, че ще ти бъда свидетел. Пожела ми лека нощ, после си отишла до мястото, където гегата е допирала платнището, пъхнала си ръка под него и си повдигнала леглото. Трупът на Селена паднал на земята. После си отишла до входа и драмата започнала.

Антигона тихо изпляска с ръце.

— Имаш много малко доказателства, Теламоне. Както биха казали софистите, „Всичко това са само предположения и хипотези.“

— Хората на Александър могат да пресушат онова блато. Хората му могат да разпитат търговеца от пазара. Ще направим внимателно претърсване. — Теламон се приведе. — Но аз не мисля, че ще се стигне дотам. Александър напусна Сестос. Ти не можеше да направиш нищо повече и се върна в Троя. Убийството на третия водач е било много лесно. Сигурно и той, и другарите му са били ужасени. Искали са да се приберат, да напуснат армията на Александър. В храма ли му каза, че ще се срещнете? Или е дошъл полупиян и хленчещ, да иска съвета и помощта ти? — Теламон не изчака отговора. — Сигурно е било така. Предложила си му да му покажеш път през тайния ти проход вън от града през полето. Завела си го до онези скали. Той е бил смаян, когато си го пронизала. Оставила си съобщението и си се върнала по същия път.

Теламон се изправи. Цялото тяло го болеше. Отиде до вратата, отвори я и се вгледа в тесния храм. Придружителите му бяха приклекнали в преддверието и разговаряха с портиера. Теламон затвори вратата и се върна.

Антигона беше напълнила отново чашите.

— Защо просто не уби Александър?

— Знаеш защо, Теламоне. — Антигона беше решила да признае всичко. — Персите настояваха. Ако Александър умреше в Гърция, той щеше, да стане мъченик. Персите бяха притеснени от влиянието му върху гръцките държави. Александър трябваше да бъде подмамен далеч от тук. Щом веднъж заминеше, гърците щяха да се върнат към онова, в което най ги бива — да се карат помежду си.

— Ами Александър?

— Той щеше да бъде оставен да се лута с малобройната си армия, да бъде предизвикан на бой, разбит, убит, или пленен. По това време персийската флота щеше да се е върнала във Вътрешното море. Нито един македонец нямаше да успее да се върне жив у дома си. Гърция отново щеше да бъде разделена. Македония щеше да бъде опустошена, а Персия щеше да даде урок на целия свят. Персите настояваха, че Александър трябва да бъде убит или пленен в битка.

— Затова ли му даде бронята?

Антигона отметна глава и се засмя.

— Аз опознах Александър. Суеверието, страха, вината за смъртта на баща му. И най-вече страстта му да бъде втори Ахил. Бронята, която взе оттук, беше специално изработена, блестяща и отличаваща се — персите искаха да влезе с нея в битката, за да го открият лесно и да го унищожат. Александър й се зарадва като дете на сладкиш. Като момче, което си играе на война, той искаше да я носи в битката като великия герой Ахил.

— Хитростта почти успя — съгласи се Теламон. — Персите насмалко щяха да го убият при Граник. Всички роднини на Дарий го търсеха и се опитваха да го унищожат.

— Всичко е както го описа, но ние направихме една грешка — замислено каза Антигона. — Забравихме за боговете, а те са милостиви към Александър. Мемнон беше прав, Дарий сгреши, а аз, Теламоне, се прощавам с този свят. — Тя вдигна чашата за наздравица. — Петнист бучиниш, питието на Сократ.

Жрицата пресуши чашата и се облегна назад, тихичко пеейки нещо. Теламон разпозна любовна песен. Антигона леко се размърда, когато краката й станаха безчувствени. Чашата се изплъзна между пръстите й и се пръсна на пода. Тя погледна замаяна, сякаш й се спеше. После се усмихна, сложи ръце на масата и наведе глава. Известно време се гърчеше, борейки се за въздух, после едната й ръка се плъзна по масата и настъпи тишина.

 

— Веднага ли си тръгна? — Александър взе купата с яхния, за да сервира лично на Теламон. Седяха сами в преддверието на царската шатра. Александър беше измит и обръснат, носеше златоткана туника, заграбена от персийския лагер, сребърни сандали, венец от злато и сребро на главата, който придържаше превръзката на място. Като се изключат раните, една синина високо на бузата и леката вдървеност, когато ходеше, той се беше възстановил бързо от битката.

— Беше мъртва — каза Теламон. — Прегледах трупа и оставих портиера да организира погребението.

Теламон беше напуснал Троя и се беше върнал веднага в лагера на Александър. Цялата армия празнуваше голямата победа при Граник. Все още водеха пленници, както и каруци с плячка от персийския обоз и самото бойно поле. Небето над Граник беше почерняло от дима на погребалните клади.

Касандра го посрещна едновременно дружелюбно и язвително. Беше си откраднала от плячката, както и от хранителните запаси, заявявайки „Когато си с македонците, ставаш македонец.“ Освен това беше уредила по-добро място за спане, беше почистила и приготвила всичко.

При завръщането си Теламон се движеше като насън. Появяваха се и изчезваха лица — Аристандър го гледаше злобно, Птолемей се перчеше с храбростта си, видя дори Клеон — разтревожен, зачервен и леко ранен. Беше успял да стигне до лагера на македонците, след като беше изпълнил задачата си.

Теламон спа известно време и рано следобед беше събуден от двама телохранители и отведен при царя. Александър беше студен, но учтив. Вече не беше пламенният пълководец, а проницателният политик, нетърпелив да се възползва по всякакъв начин от голямата си победа. Бяха разпратени писма до съседните провинции с искане да положат клетва за вярност към царя. Прокламации пътуваха към всеки гръцки град. Теламон почувства, че някой докосва ръката му и се стресна.

— Уморен ли си, лекарю? — Гласът на Александър звучеше подигравателно. — Мъчно ли ти е, че Антигона умря? Можех да я разпна, но й позволих да умре по безболезнен начин.

Теламон си спомни мъртвите тела, струпани едно върху друго на бойното поле.

— И ти ли си като баща си, лекарю? Разстройва ли те миризмата на кръв? — Александър леко наведе глава вляво, сякаш виждаше Теламон за пръв път. — Между нас има пропаст — промърмори той. — Искаше ми се да не е така. Аз просто следвам съдбата си.

— И тя включваше клането на онези наемници?

Александър игриво го плесна през китката.

— Направих грешка, бях завладян от яростта на битката и няма как да я поправя. Но Антигона? — Той се загледа в каната с вино. Взе я, отпи и я подаде на Теламон.

— Подозираше ли я? — попита лекарят.

— Бих искал да кажа… — Александър се поколеба. Облегна се на тапицирания стол, плячкосан от персийския лагер. — Бих искал да кажа, че знаех всичко, но не е вярно.

— Знаеше ли за отношенията между Филип и Антигона? — попита Теламон.

— Разбира се! Баща ми разказваше на мама за всичките си завоевания — затова тя е толкова луда. Олимпиада ми беше казала. Чудех се за Антигона — тя имаше чудесна възможност да предава сведения. Аристандър постави хора да наблюдават храма, но не успяхме да открием нещо. — Александър разпери ръце. — Имаше шпионин, който ни предаваше, но в известен смисъл това не беше важно. Исках да заблудя персите. Клеон свърши чудесна работа, но това не беше нищо…

— В сравнение със заблудата на персите?

— Естествено — разсмя се Александър. — Дарий ме нарече „наивен юноша“. Исках да създам впечатление, че съм объркан, че не съм толкова самоуверен като баща си, че се чувствам виновен за смъртта му.

— А така ли е?

— Не. — Погледът на Александър стана твърд. — Никога не съм се чувствал виновен и няма и да се чувствам.

— Имаше ли Антигона пръст в смъртта му?

— Възможно е, но същото важи и за майка ми. Донякъде подозирах Антигона, но не можех да го докажа — затова имах нужда от теб. Теламон с острия си ум и зорък поглед, изследователят на причините и следствията. Предателството е болест, Теламоне. То също има своите симптоми. — Александър си пое дълбоко дъх и посочи туниката си. — Това е принадлежало на Арсит. Изпратих съобщение на Дарий, че когато свърша тук, ще притежавам целия му гардероб. Използвах Клеон, използвах Аристандър, и най-вече използвах Антигона. Казах й, че имам нужда от водачи, от карти. Тя го предаде на персите. Аз изпратих момичета от Тесалия с надеждата, че някоя от тях може да узнае нещо, но, разбира се, Антигона се погрижи за тях. Затова поканих любимата ни жрица да се присъедини към мен в Сестос с водачите и майстора на карти. — Александър описа кръг с ръка. — Щях да разровя нещата и да видя какво ще излезе. Антигона знаеше какво прави — смъртта на водачите, загадъчните убийства, мрачните предупреждения, намесването на баща ми. Подозирах я, но нищо не можех да докажа. Трябваше да бъда много внимателен. Не исках да я обидя, нито да си навлека гнева на боговете, като екзекутирам жрица на Атина. Трябваха ми доказателства — имах нужда от теб. През цялото време персите смятаха, че си имат работа с човек, който е объркан и обременен от чувството си за вина. Е — усмихна се лъчезарно Александър, — показах им, че грешат. Истинската опасност беше Мемнон. Ако бяха последвали стратегията му, аз още щях да марширувам из провинцията, където всички градове щяха да ми затварят портите си, лишен от битка, от победа, от слава и от милостта на боговете. А сега имам всичко това. — Александър вдигна бокала си. — Затова, Теламоне, да пием за моята слава и за края на света!