Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от неизвестен език
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Седма глава

Мемнон от Родос, известен с военните си способности, препоръчвал тактиката да не се водят решаващи битки… а в същото време да се пращат сили по море и суша към Македония и войната да се прехвърли в Европа.

Диодор Сикул

„Историческа библиотека“, Книга 17, глава 18

Дроксений и четиримата му спътници бяха плувнали в пот. Те тичаха под слънцето, носейки пълно въоръжение на рамо. Спряха под една смокиня. Дроксений свали туниката, останалите го последваха и се отпуснаха в сянката, обръщайки мокрите си тела, за да почувстват хладния бриз. Само по препаски на слабините и сандали, струпали оръжията край себе си, те си разделиха сухия хляб и долнокачественото вино. Самият Дроксений разчупи хляба и остави парчетата край малката купчинка скъпоценна сол, изсипана върху едно широко листо. Взе парче и поздрави другарите си.

— За смъртта! — промърмори той.

— За смъртта! — отвърнаха му те в хор.

Приключиха с хляба и солта, пресушиха меха и го захвърлиха. После погледнаха към слънцето и внимателно заслушаха, докато водачът им припяваше химн към непобедимия Аполон. Дроксений извади меча си и го вдигна така, че острието проблесна на слънцето. После го наведе и се огледа с тъжен поглед.

— Ако някой от вас иска да си тръгне…

— Ние вече ти отговорихме — отвърна един от тях, докато късаше трева и бършеше кожата си. — Победа или смърт!

— Добре тогава. — Дроксений се усмихна. — Да помислим малко.

Той се изправи и застана на ръба на сянката. Умът му беше пълен с образи и спомени. Призраци скитаха нагоре-надолу — хубавата му жена, сестра му и брат му, старческото лице на дядо му; къщата им близо до Кадмея в Тива с белосаните стени, дворове и разцъфнали овошки, която сега бе само купчина пепел. С другарите си бяха положили най-свещената клетва в името на небето и земята, на огъня и юдата, да отмъстят за тази разруха. Макар че живееше само за отмъщението, на Дроксений му беше трудно да мисли за смърт в ден като този. Пролетната трева на равнината се разстилаше пред очите му, пожълтяла от слънцето; изпъстрена със зюмбюли и минзухари, море от оранжеви и сини цветчета. Разлистващите се дървета — тамариксът с ярките си пъпки, различните оттенъци на зелено на върбите и брястовете, всичко пробуждаше спомени за по-щастливи дни. Един от другарите му се приближи.

— Имаме голям късмет. Откъде знаеше?

— Тиранинът действа, без да мисли — отвърна Дроксений, без да се обръща. — Това е единствената слабост на Александър. Правил го е и преди — препуска в неизвестното, придружен само от неколцина приятели. Някои казват, че това било проява на приятелство. Други — че трябва да се измъкне, за да мисли. Каквото и да е, сега е нашият шанс, нашата възможност. Никога вече няма да се повтори. — Той погледна към небето.

— И ако успеем? — попита спътникът му.

— Ще се спуснем по крайбрежието — отвърна Дроксений. — Ще откраднем лодка и ще се върнем да си получим наградата. Но стига сме говорили.

Върнаха се при останалите и се въоръжиха за битка. Облякоха туниките си и сложиха върху тях бронзови брони. Помагаха си взаимно да съединят двете им половини, да пристегнат връзките, да закопчаят токите по раменете си, а после да вържат и ремъка в средата, който държеше частите на бронята заедно. Обуха военните си фустанели, които падаха на гънки до коленете им и пристегнаха бойните си колани. Завързаха сандалите си, наместиха бронзовите наколенници. Взеха кръглите си щитове, пъхнаха ръце под ремъците им, балансирайки внимателно, докато се уверят, че връзките ще издържат. Застанаха в кръг. Дроксений протегна ръка и четиримата му другари я покриха със своите.

— Трябва да го направим — прошепна водачът им. — Затова да действаме!

Вдигнаха коринтските си шлемове с щръкнали пера, всеки боядисан в различен цвят. Те ги преобразиха така, че заприличаха на богове на войната, придобили плът и кръв. Тежките шлемове покриваха ушите, а по-голямата част от лицата им беше скрита зад широките предпазители за носа, които стигаха до горните им устни. Дроксений завъртя щита и погледна горгоната, издълбана на лицевата му част.

— Ако можеше — прошепна той, — това лице да превръща враговете ми в камък.

После извади меча си. Останалите направиха същото и го последваха вън от сянката през равнината. Прикривайки се зад храстите и дърветата, те се промъкваха като вълци към телохранителите на Александър.

 

Теламон седеше под разперените клони на един дъб. Погледна към потока, който ромонеше на няколко метра от тях. Бяха си свалили сандалите, измили краката и утолили жаждата си. Хефестион беше поделил храната. Аристандър се цупеше, все още протестирайки, че не вижда смисъла от всичко това. Антигона и Теламон предъвкваха последните останки от сиренето, потънали в мислите си. Александър и Хефестион седяха, сближили глави като малки момчета и си шепнеха. Царят даваше нареждания какво още трябва да се направи. Теламон реши да не обръща внимание на Аристандър и се облегна на дървото.

— Чухте ли? — извика Александър. — Хефестион казва, че имаме припаси само за още трийсет дни, после ще трябва да си търсим храна наоколо.

— Аз имам по-лоши новини — каза Теламон, без да си прави труда да отваря очи, пъдейки една досадна муха. — Ако останем още малко тук, господарю, лагерът ще се замърси. Септичните ями преливат. Както се засилва жегата, скоро ще плъзнат болести.

— Жертвоприношението трябва да бъде направено! — настоя Аристандър. — Трябва да тръгваме.

Теламон се размърда. Беше чул някакъв шум иззад билото на хълма, където бяха останали царските телохранители. Писък ли беше? Или сблъсък на метал с метал? Хефестион и останалите не го чуха, но Александър се обърна и се взря нататък като ловно куче, мърморейки нещо под нос. Теламон беше сигурен, че е ругатня. Аристандър усети тревогата му.

— Какво има?

Лекарят се изправи, заобиколи дъба и се загледа към хълма. Долови движение, гърлото му пресъхна. На билото се появиха пет фигури. Незнайно защо той веднага се сети за един откъс от Омировата поема: изненадата на троянците, когато Ахил спира да се цупи и излиза от палатката си. Известно време петте фигури останаха на място, тъмни и зловещи на фона на небето. Хефестион скочи на крака.

— Може би е група от лагера — каза той.

Теламон погледна към мястото, където бяха оставили конете без сбруя и седла.

— Изобщо не си го помисляй — промърмори Александър, изтривайки потта от дланите си в туниката. — Конете ще се уплашат, а трябва да изкачим хълма. По-скоро ще ни пречат, отколкото да ни помогнат.

Теламон погледна през рамо. Антигона не беше казала нито дума. Само стоеше с окръглени като на сова очи, пребледняла, а устните й се движеха беззвучно, сякаш шепнеше молитва.

— Не са от лагера — заяви Теламон. — Едва ли носят пресен хляб и вино. Двамата телохранители сигурно са мъртви. Дошли са да ни убият.

Петте фигури се движеха, не като в нападение, а бавно, предпазливо. Вятърът донесе шум от дрънчене на брони и смразяващото шумолене на обутите им със сандали крака в тревата. Всички бяха въоръжени като хоплити. Не носеха наметки и вървяха в редица, само на няколко сантиметра един от друг. Слънцето блестеше по голите им мечове и по щитовете, които държаха пред гърдите си.

— Това са наемници — промърмори Александър. — Забележете как са облечени, старомодните шлемове, начина, по който държат щитовете си — нито твърде високо, нито твърде ниско; телата им са леко извъртени, готови да сближат щитовете, за да се предпазят от стрели.

— Тук не е място за упражнения — възкликна Аристандър. — Трябваше да вземем лъкове и стрели, и повече телохранители.

Александър се усмихна, полюлявайки се.

— Можем да ги надбягаме — предложи Хефестион.

— Ти, аз и може би Теламон — да — каза царят. — Но Аристандър и Антигона? Пък и Александър Македонски не бяга от никого.

Теламон беше облян в пот, а гърлото му беше пресъхнало. Спомняше си ножа, който беше извадил във винарната в Тива и колко бързо и лесно го беше забил в персиеца. Можеше ли да го направи отново? Въпреки страха си той беше възхитен от реакцията на Александър — царят явно се наслаждаваше на мисълта за предстоящата битка.

— Какво ще правим? — измърмори Хефестион.

Петимата хоплити продължаваха да напредват с умерен ход. Теламон различаваше блестящите им очи, брадатите лица. Долови мириса им — на пот и кожа — и се зачуди кой ли ги е изпратил.

— Трябва да се бием. — Александър се отдалечи и извади меча с дръжка от слонова кост от ножницата. Взе наметката си и я уви около лявата си ръка. Хефестион и Теламон направиха същото.

— Аристандре — нареди Александър, — отведи Антигона през потока. Идете при конете. И ако нещата не се развият благоприятно, направи каквото можеш.

— Аз мога да се бия — обяви жрицата. — Имам кама.

— Тогава се моли да не ти се наложи да я използваш върху себе си — каза Хефестион.

Александър излезе от сянката на дъба и пристъпи към подножието на хълма.

— Хефестионе, ти мини вляво. Теламоне — вдясно! — нареди той. — Правете точно каквото ви кажа. Трябва да ги спрем, преди да стигнат подножието на хълма. Ако стоят на наклона, ще бъдат нестабилни.

Александър бързо пристъпи напред, като държеше меча отпуснат до тялото си. Теламон избърса потта от ръцете си, вдигна меча и го последва. Александър избра позицията си — зад него беше дъбът, отляво Хефестион, а отдясно Теламон. Стоеше, изнесъл единия си крак напред, размахвайки меча напред-назад. Теламон погледна през рамо. Аристандър и Антигона бяха пресекли потока. Петимата наемници изглеждаха малко объркани от самоувереността на Александър. Водачът спря. За него и спътниците му беше трудно да намерят добра позиция по стръмния склон на хълма. Застинаха в мълчалива редица. Теламон ги изучаваше един по един. От походката им, очуканите брони, начина, по който държаха щитовете си с леко извърнати тела и насочени напред мечове, той разбра, че са ветерани, които предлагаха услугите си навсякъде около Вътрешното море.

— Приятели гърци! — извика Александър. — Каква работа имате тук? От лагера ли сте?

Водачът, чиито пера на шлема бяха боядисани в кървавочервено, пристъпи напред. Теламон различи брадато лице, блестящи очи, както и белег, който пробуди някакъв спомен — спомни си войника, който стоеше до кошарата за роби същия ден сутринта.

— Как те наричат? — настоя Александър. — Защо сте тук?

— Казвам се Дроксений — отвърна водачът. — Не сме от лагера ти, а от Тива.

— Аха! — Александър въздъхна дълбоко. — И моите ръце са изцапани с кръвта на роднините ти?

Дроксений кимна.

— От свое име ли идвате или ви изпратиха?

— Носим ти съобщение от военачалника Мемнон.

— А, предателят от Родос.

— До убиеца от Македония.

— И вие не сте по-добри — отвърна Александър. — Безмилостни убийци.

Дроксений вдигна меча си за поздрав.

— Ще ти отправим същото предупреждение, което ти отправи към роднините ни в Тива.

Зад тях Теламон чуваше хленченето и възраженията на Аристандър. Имаше чувството, че сънува. Сенчестият дъб, поляната, ясните и мелодични птичи песни; ароматът на диви цветя, примесен с мириса на войната — кожа и бронз, кръв, която ще се пролее, стържене на метал, викове и ругатни на мъже, които се борят за живота си. Всичко онова, от което баща му се беше опитал да го предпази. Наметката около лявата му ръка натежа. Обърна се настрани. Александър леко беше наклонил глава наляво и изучаваше Дроксений, сякаш той му се струваше познат. Командирът на наемниците отстъпи и се присъедини към другарите си. Александър остана неподвижен. Мъжът вдясно от Дроксений прошепна нещо. Водачът обърна глава.

— Сега! — извика Александър и скочи напред.

Изненадан, Теламон го последва. Наемниците също се раздвижиха стреснати, но тогава Александър рязко се обърна и дръпна Теламон за наметката. Лекарят хукна след царя под сянката на дъбовото дърво към потока. Изненаданите наемници нападнаха, но стръмният склон и скоростта на тичането ги правеше нестабилни. Единият се спъна и се подхлъзна, шлемът на другия се закачи в стърчащите клони на дъба. Редицата им се разкъса.

— Сега, Теламон! Сега, Хефестион! — извика Александър. — Бийте се!

Лицето на царя беше сурово, леко пребледняло, очите му блестяха. Теламон нямаше друг изход, освен да се подчини. Александър и Хефестион се спуснаха напред, а лекарят ги следваше. Врагът беше смутен. Александър нападна противника си, после бързо мина вдясно и мечът му разсече голата плът между шлема и бронята. Хефестион се блъсна в щита на наемника срещу себе си и го запрати на земята. После заби меча си дълбоко в слабините му. Мъжът се загърчи и закрещя. Александър скочи напред, за да довърши онзи, който беше навехнал глезена си, когато се спъна. Хефестион се обърна с лице към Дроксений, а Теламон се разкрачи и се изправи срещу наемника, чийто шлем се бе закачил за дървото. Сега той се беше освободил и вървеше напред с вдигнат щит, а мечът му се стрелкаше като змийски език. Теламон отчаяно се опитваше да си припомни движенията, които беше учил при упражненията в Миеза. Александър беше променил съотношението на силите, но Теламон не смееше да поиска помощ. Хефестион блъскаше с меча си по щита на Дроксений. Под дъба Александър водеше ръкопашен бой с падналия наемник. Противникът на Теламон беше опитен ветеран; косата, мустаците и брадата му бяха стоманеносиви, имаше малки черни очи, мургаво лице, насечено от белези. Леко отворената му уста, разкриваше липсващи зъби и почернели корени. На щита му беше изобразена критска танцьорка с бик. Наемникът внимателно движеше щита си, с усмивка на уста. Усещаше нервността и неопитността на Теламон.

— Ти ли си момичето в групата? — прошепна той със силен акцент.

Лекарят не отговори. Пристъпи напред — противникът му отстъпи.

— Хайде, хубавице! — изсъска мъжът.

Теламон разви наметката от ръката си, хватка, която му беше показал Черния Клит. Наемникът нападна. Лекарят отстъпи встрани и хвърли наметката в лицето му. Мъжът мина покрай него, вкопчен в дрехата. Теламон извъртя меча си и замахна с полузатворени очи към главата на мъжа. Мечът се заби дълбоко, потръпна и се изплъзна от ръката му. Противникът му се обърна. Теламон стоеше безпомощен, но един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че с наемника е свършено. Кръв се стичаше от грозната, зейнала резка от ухото до брадичката му. Мъжът се олюля встрани. Закашля се. Кръв рукна от носа и устата му. Мечът се изплъзна от ръката му. Той падна на колене и със стон се строполи на земята.

Теламон вдигна меча си. Александър беше коленичил до противника си и изтриваше оръжието си в тревата. Дроксений и Хефестион все още бяха вкопчени един в друг. Командирът на наемниците беше захвърлил щита си. Хефестион беше изгубил меча си. Стояха като любовници, вплетени в смъртоносна прегръдка, сумтяха и пъшкаха, докато се блъскаха и бутаха. Хефестион беше решил да изтръгне меча от ръката на противника си. Александър небрежно приближи към тях. Мина зад Дроксений и преди мъжът да разбере какво става, заби меча си дълбоко между ребрата му — там, където се срещаха парчетата от бронята. Хефестион го отблъсна. Дроксений залитна назад и падна на колене. Все още с меч в ръка Александър хвана украсата от конски косми и грубо издърпа шлема. Дроксений беше потънал в свой собствен свят от болка. Странни звуци излизаха от гърлото му.

— Дроксений — прошепна Александър, сякаш мъжът му беше приятел. Умиращият повдигна глава. Александър замахна с меча си, който се изви в сребриста дъга, разсече въздуха и с един удар отряза главата на наемника. Тя подскочи и се затъркаля по земята. Кръвта избликна от още изправения труп като фонтан. Александър ритна трупа на една страна и се приближи към потока. Теламон падна на колене и макар че се опита да се овладее, повърна всичко, което беше изял и изпил. Беше му студено, тялото му се тресеше, докато гледаше проснатите трупове и собствения си противник, вперил в него угаснал поглед. Наемникът, когото Хефестион беше намушкал в слабините, лежеше и стенеше в разширяваща се локва кръв. Хефестион коленичи до него. Теламон се извърна, когато дочу как мечът се врязва в меката плът, последван от последната, задавена с кръв, въздишка на мъжа. Шлемът на тиванеца все още висеше от един клон. Във високата трева лежеше проснат трупът на другия противник на Александър. Теламон усети, че Хефестион се е приближил, че слага наметката върху раменете му и пъха мях с вино под носа му.

— Хайде — прошепна Хефестион. — Пий, Теламоне. Довери ми се. — Той се наведе. — Нищо, че не съм лекар.

Теламон отпи.

Върнаха се при потока. Аристандър и Антигона бяха седнали пред Александър, който беше измил ръцете си и настоятелно разпитваше дали всичко е наред. Той намигна на Теламон и потупа земята до себе си.

— Седни, седни! Ще ти мине.

Лекарят се подчини. Мехът с вино обиколи всички. Хефестион и Александър бърбореха като момчета. Антигона беше бледа и потресена от онова, което се беше разиграло пред очите й. Аристандър мърмореше.

— Защо не доведохме Черния Клит или повече телохранители?

Александър, все още изпълнен с възторг от битката, изтри потта от ръцете си. — Ако отивам някъде, трябва ли да взимам със себе си половин Македония? — Той вдигна ръце към небето. — Благодаря ти, татко Зевс, за милостта, която прояви към сина си. Ще ти принеса много жертви в благодарност. Приемам това като знак за твоето благоразположение.

После свали ръце и сведе глава.

Теламон затвори очи. Александър беше доволен не само защото обичаше битките, съперничеството и победата — той беше чакал знак и го беше получил. Лекарят отвори очи и се вгледа в царя, който стоеше с наведена глава и беззвучно движеше устни. Беше ли се надявал Александър на подобно нещо? Нарочно ли беше излязъл извън лагера, надявайки се да получи някакъв знак, някакъв белег на одобрението на боговете? Аристандър беше прав — дори тук, в Тракия, Александър беше между врагове — хора, които биха го убили и спечелили голяма награда от многобройните му врагове в родината и извън нея. Теламон свали наметката.

— По-добре съм — каза той. — Чувстваше се затоплен, леко сънлив и гаденето беше преминало.

— Ранен ли си? — попита Александър.

— Наранено е само достойнството ми.

Хефестион сви рамене.

— На това мога да кажа само: „Лекарю, излекувай се сам“ — сви рамене Хефестион.

Теламон се изправи и се върна на полесражението. Труповете вече вкочанясваха, локвите кръв се съсирваха, обкръжени от черни облаци мухи. Искаше да се махне оттам и беше изкачил хълма наполовина, когато царят го настигна.

— Не се обиждай на Хефестион. — Александър го хвана под ръка. — Добре се справи, лекарю. Воинът, който уби своя пръв противник в битка.

— Надявам се и да е последният. — Теламон замълча. — Защо излязохме?

Сега лицето на Александър беше гладко и спокойно — каквото го помнеше. Странните му очи бяха открити и ясни. Теламон забеляза бръчиците от смях около устата, разрошената златисточервена коса, приятният аромат, който винаги се носеше от Александър, каквото и да правеше.

— Търсеше знак, нали? Сигурно си подозирал, че убийците в лагера дебнат всяко твое движение.

— Животът ми е в ръцете на боговете, Теламоне. Съдбата ми е предопределена. — Гласът на Александър беше спокоен, но твърд като желязо. — Дори цялата персийска армия да беше дошла до този поток, аз щях да се измъкна невредим. Сънят ти е верен, лекарю, късметът ми се обърна. — Той стисна ръката на Теламон. — Ти ми донесе късмет. Заслужаваш сребърна корема. Би се до своя цар и придоби aristeia. — Той видя объркването в очите на Теламон. — Смелост в битката. Сега, докато Хефестион събира конете, да видим какво е станало с нещастниците, които трябваше да охраняват мен.

Двамата конници лежаха в тревата точно зад билото на хълма. Локва кръв вече се съсирваше — истинско пиршество за мухите. Единият дори не беше имал време да извади меча си — беше убит мигновено от удар във врата. Вторият лежеше на няколко метра встрани, проснат по гръб, втренчил невиждащ поглед към небето и притиснал с ръка ужасяващата рана на гърлото си.

Теламон посочи надолу по хълма към високата, поклащаща се трева.

— Сигурно са спели, горките негодници. Дроксений и другите са се промъкнали дотук като котки. Никога не бива да заспиваш на открито, ако си войник.

Александър свали поясите на двамата войници, които показваха към кой полк принадлежат.

— Не ги заслужаваха. Онези, които ме охраняват, не бива да спят.

— Това включва и мен, Александре.

Царят тръгна надолу по хълма, като направи знак на Теламон да го последва.

— Теламоне, шпионинът в моя двор прилича на ядосана, невидима пчела, която жили, а после отлита. Който и да е, достатъчно ме е жилил. Ако Аристандър не може да го открие, тогава ти трябва да го направиш. — Александър хвана ръката на Теламон и здраво стисна пръстите му. — Мога да наема още водачи, но вече изгубихме най-добрите.

— Мислиш ли, че това е работа на шпионина? Александър направи гримаса и се загледа към пътя.

— Може би. Животът ми е в ръцете на боговете, но помня поговорката: „Помогни си сам, за да ти помогне и бог.“ Фортуна може да бъде много капризна кучка.

— Ами мъртвите? — извика Хефестион, когато заедно е останалите се изкачиха на върха на хълма.

— Остави ги! — извика в отговор Александър. — Ще се върнем в лагера и ще изпратим разузнавачите.

— Ще окачим ли наемниците на бесилката? — попита Аристандър.

— Не. Те бяха воини. Вземете оръжията и ги сложете като трофеи пред олтара до палатката ми. А сега съм жаден и съм сигурен, че Птолемей ни очаква с добри новини.

 

Царската шатра сияеше от светлината на маслените лампи, наредени по масите, както и на онези, които висяха на сребърни вериги от кръстосаните на покрива колове. Въздухът беше горещ, изпълнен със сладко ухание. Теламон се чудеше колко ли ще трае това празненство. Александър и близките му приятели се бяха излегнали из палатката. Пируваха и вдигаха наздравици с вино, разредено с много малко вода. Царят се беше преоблякъл в пурпурна роба, поръбена със злато, а на главата си носеше сребърен венец. Настояваше Хефестион и Теламон също да носят такива. Докато идваше, Теламон беше забелязал пред палатката трофеите — купчината оръжие, взето от наемниците, върху което беше поставен шлемът на Дроксений. Бившите им собственици вече се бяха превърнали в пепел върху голямата погребална клада, която Александър беше наредил да издигнат на морския бряг.

Антигона предложи на Теламон купа с плодове.

— Царят е в добро настроение.

— Има причина — отвърна лекарят. — Прие спасението си като благосклонност от страна на Зевс.

— И, разбира се, откритието на Птолемей.

— О, да — съгласи се Теламон.

Птолемей беше намерил снежнобял бик. Бяха го закарали на мястото за жертвоприношения над морето. Царят беше събрал около себе си телохранителите. Огньовете бяха запалени, задимяха благоухания, направени бяха възлияния, но Александър не остави нищо на случайността. Преди жертвоприношението да бъде извършено, той нареди на Аристандър да напише на дясната си ръка, която държеше скрита, фраза от „Илиада“-та: „Боговете са благосклонни към теб.“

Бикът беше изведен и гърлото му прерязано. Аристандър оповести, че предзнаменованията са отлични. Щеше да се разплаче от радост, докато триеше кръвта от ръцете си, за да покаже на жриците, както и на онези, които бяха край тях, загадъчното съобщение, надраскано на ръката му. Александър беше поздравен с водопад от хвалебствия и дрънчене на оръжия. После царят беше яхнал черния си боен кон и беше се обърнал към армията с кратки, пламенни изречения, които се повтаряха от глашатаите, носещи белите жезли, които символизираха службата им.

— Боговете показаха одобрението си! — извика той и вятърът понесе гласа му. — Светлината на Олимп ни обгръща! Пътят към Азия е открит. Всички ще преминем като царе през Персеполис!

Думите му бяха посрещнати с яростния македонски боен вик и дрънчене на оръжия.

При връщането си в ограденото за него място, Александър не беше на себе си от радост и възторженото му настроение се отрази на целия лагер. Писарите, ръководени от Евмен, вече бяха заети с мобилизационните списъци и внимателно преценяваха всички новопристигнали. Отговорниците за лагера получиха изрична заповед да го прочистят от негодниците, просяците, проститутките и другите скитници. Мъжете се групираха по отряди. Периметърът на лагера беше подсилен с допълнителни стражи. Дългоочакваните нареждания бяха дадени — след два дни армията щеше да отплава; флотата беше готова. След седмица щяха да бъдат в Азия.

Теламон огледа палатката. Александър беше обявил, че това е последната нощ, в която ще пируват и празнуват. Царят се изправи с мъка на крака, стиснал в ръце „чашата на приятелството“. Той погледна другарите си — Птолемей, Хефестион, Селевк, Аминт, Клит и новото допълнение, любимият пълководец на баща му — прошареният военачалник Парменион с насечено от белези лице. Той беше подсилил укрепленията в Азия и беше събрал флотата, която щеше да прехвърли армията през Хелеспонт.

— Добре хапнахте и пийнахте! — викна Александър. — Готвачите ми напълниха стомасите ви с най-отбрана храна!

Последваха одобрителни викове. Царските кухни бяха оживени и щедро предлагаха прясна писия, приготвена с оцет, зехтин и каперси; миди, глиган, подправен с множество билки, плодове, ядки и сладкиши с много мед. Виното се беше ляло като юда. Всички бяха пияни и бяха извърнали зачервените си лица със светнали очи към Александър.

— Напълних ви стомасите — отново се провикна царят, — но ви обещавам да изпълня и сърцата със слава, а кесиите с персийско злато!

Отново последва одобрителен рев. Теламон погледна наляво. Антигона гледаше Александър с блестящи очи, влажни устни и леко разтворена уста. И тя беше пила много, разменяйки чести наздравици с царя, поласкана от уважението, което Александър й беше оказал. Много рядко беше жена да присъства на подобни пиршества.

— Ще се бием и ще победим! — извика Птолемей. — Къде е Аристандър? — попита Антигона.

Теламон поклати глава. Гадателят се беше върнал в лагера вбесен. Беше успял да се овладее за жертвоприношението, но след това се беше оттеглил в палатката си сърдит и разтревожен от изчезването на джуджето си.

— Какво чух? Кой липсва? — Александър вдигна ръка, за да накара Птолемей да млъкне. После се огледа, олюлявайки се. Теламон се чудеше дали наистина е пиян или се преструва.

— Нашият пазител на тайните още ли ми е сърдит? — завалено попита Александър. — Защото едва не усети студената стомана? Иди го доведи, Теламоне. — Той остави чашата си и плесна с ръце. Един от телохранителите изскочи от сенките зад лежанката му. Александър взе щита му и започна да удря с меча по него. После се впусна в шумен танц. Останалите го последваха — те скачаха на крака, грабваха щитове и мечове от стражите и се присъединяваха към бойния танц. Качваха се на лежанките, въртяха се в средата на палатката, заставаха в кръг, биейки с мечовете по щитовете. Събираха се и се разделяха, крещейки македонския боен вик.

— Също като Филип — прошепна Антигона. — Стомана и кръв, видението на славата. — Тя кимна към танцуващите, които сякаш създаваха своя зловеща музика.

Доволен, че има предлог да излезе, Теламон кимна на Антигона и излезе в студения нощен въздух. Известно време стоя на едно място, позволявайки на бриза да охлади лицето и шията му. В далечината звънчетата на стражите подрънкваха, докато си ги предаваха от ръка на ръка — система, въведена от Александър, за да е сигурен, че навсякъде има хора и никой не спи.

Теламон се отправи към палатката на Аристандър. Входът й се охраняваше от членовете на Хора, които посрещнаха Теламон като отдавна изгубен брат, макар че се колебаеха дали да го пуснат.

— Идвам по заповед на царя! — отсече лекарят.

— Пуснете момчето да влезе! — прозвуча гласът на Аристандър. Платнището на палатката се повдигна. Теламон пристъпи вътре и изненадан спря. Аристандър беше сам, отпуснат на лежанката, заобиколен от малки лампи. Гадателят беше почти неузнаваем под тежкия си грим — очите му бяха очертани с черно, устните му бяха карминеночервени, ноктите на ръцете — тъмнолилави. Носеше златисто-черна женска туника и бяла мантия, преметната през рамо. Лежеше подпрян настрани на кушетката, с една ръка елегантно държеше сребърна чаша, а с другата бъркаше в купа със зрели сливи.

— Влез, момче! — прошепна Аристандър.

Теламон се отпусна на предложеното столче. Ако не беше толкова изненадан, щеше да избухне в смях, но суровият поглед в жестоките очи на Аристандър го накара да се овладее.

— Мъжът трябва да си отдъхне в края на деня — произнесе той. — А какъв по-добър, начин от това да си почине като жена? Така се уплаших, Теламоне. Онези ужасни мъже със страшните си мечове! Защо Александър не взе повече телохранители? И защо не ми позволи да взема моите хубавци? Хорът щеше набързо да се справи с тях! Искаш ли вино? Можеш да видиш някое от представленията им. Много са добри в „Птиците“ на Аристофан.

— Аристандре…

— Не, наричай ме Нарциса.

— Аристандре — повтори Теламон, без да обръща внимание на раздразнения поглед на събеседника си, — царят иска да те види в палатката. Знае, че си сърдит.

— Е, ще трябва да почака. Още съм разстроен. Много се притеснявам за Херкулес. Той винаги се появява по здрач. Няма кой да ме обслужва. — Аристандър се приведе напред. — Харесваш ли ме, Теламоне?

— Защо ти се доверява царят?

Аристандър го заплаши с пръст.

— Това ми харесва у теб, лекарю, че си толкова прям и откровен. Теламон няма задни мисли! И за да ти отговоря на въпроса, момче — царят ме харесва, защото… — Той небрежно махна с ръка. — Защото трябва да ми вярва. Аз знам тайни. Откривам враговете му. Унищожавам ги.

— Не се справяш много добре с Наифат.

— Не. Сякаш се опитвам да уловя мъгла.

— Откога знаете за Наифат?

— От около четири години, може би пет.

— И ти нямаш никаква представа кой е?

— Абсолютно никаква.

— Защо е толкова опасен този шпионин? — попита Теламон.

— Персите узнават тайни — отвърна Аристандър. — Бързо разкриха плановете на Филип за Азия. Парменион установи, че е трудно, почти невъзможно да направи предмостие. Не се справи много добре с Мемнон, който го отблъсна.

— Значи е човек, който е близо до македонския двор.

— Умно момче!

— А преди имаше ли убийства?

Долната устна на Аристандър трепна.

— Някои хора вярват, че е така — изфъфли той. — Да, някои хора смятат, че Филип е бил убит по поръчка на Наифат и неговия господар Митра.

— Но нали онзи луд Павзаний беше един от бившите любовници на Филип, малтретиран и насилван от някакви приятели на Филип.

— Той беше идеалният избор — отвърна Аристандър и лукаво се усмихна. — Лесно е да въздействаш на луд, да изостриш желанието му за отмъщение.

— Значи не е била Олимпиада?

— Не съм казал това — отсече Аристандър. — Теориите за смъртта на Филип са колкото космите на мечката. Повярвай ми, Теламоне — Аристандър махна русата перука и я захвърли на пода, — търсих Наифат. Рових като куче, което души из двор. Подозирах, че Наифат получава пари от атиняните, но аз купих Атина и не открих там нищо. Не, той е персиец телом и духом.

Затова бяха изпратени онези наемници днес. Затова бяха убити водачите. И горкият Херкулес… — Гласът на Аристандър заглъхна.

— Открило ли е нещо джуджето ти?

— Може би — Херкулес се промъква като сянка из този лагер. Много се интересуваше от приятелите ти, лекарите. — Аристандър наклони глава и се усмихна. — Особено от Пердикъл и връзката му с пълководеца Птолемей. Знаеш ли нещо по въпроса?

Теламон го изгледа хладно. Аристандър се приведе.

— Имаш съмнения, нали? За тези наемници, които се опитаха да ни убият днес?

— Мислех си. — Теламон огледа палатката. Чудеше се какво ли прави Касандра. Почти не беше имал възможност да говори с нея, откакто се беше върнал. Беше намерил палатката чиста и подредена, а Касандра му каза, че е намерила пресни билки, които щяха да му бъдат от полза.

— И какво си мислеше моят добър лекар?

— Водачите са били убити от Наифат. И твоето джудже Херкулес може да пострада, ако стигне твърде близо до него. Но наемниците? Не съм много сигурен.

Аристандър спусна краката си на пода и се изправи. Започна да сваля гривните и герданите от врата и китките си.

— Продължавай, Теламоне.

— Персите искат Александър да отиде в Азия — продължи Теламон. — Това е очевидно — самият цар ми го каза. При добро желание Дарий можеше да извика бойната си флота или дори да изпрати армия в Тракия. Той иска Александър да отиде в Азия, да бъде победен, да бъде пленен, опозорен и убит. Ако Наифат е негов шпионин, той щеше да следва заповедите на Дарий — обърквай Александър, плаши го, заслепи армията му, но го пусни да дойде.

Аристандър се изправи. Съблече женската роба, разкривайки кокалестото си тяло, което побърза да прикрие с тъмнозелена туника, препасана със златен шнур.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Теламоне. Отлично! Онези негодници следобед казаха, че ги праща Мемнон и сигурно е било така. Това означава, че има напрежение между Мемнон и персийските му господари. Тази новина ще заинтересува Александър. Когато Дарий разбере какво е станало, ще се вбеси. Пропастта между Мемнон и Дарий ще се разшири. Познаваш персите, Теламоне, те не обичат гърците. — Аристандър се облегна на лежанката и почука с пръсти върху устните си. — Може ли аз да кажа това на Александър?

— Заповядай — каза Теламон. — Заключението е твое.

— Мемнон има имения недалеч от Троя. — Аристандър изцъка с език, беше възприел този навик от Олимпиада. — Ще кажа на Александър да не докосваме земите му. Да видим дали можем да задълбочим недоверието между Мемнон и господарите му още повече. Елате тук, хубавците ми! — изрева той.

Хорът влезе вътре. Аристандър поиска вода и кърпа, за да измие ръцете и лицето си.

Докато правеше това, той се усмихна.

— Между другото, Теламоне, не казвай на никого онова, което ми каза тази вечер, особено на Птолемей. Той много обича да… — Аристандър млъкна, дочул гласове пред палатката.

Касандра нахлу вътре. Косата й беше разрошена, широкото й лице — още сънено.

— Казаха, че ще те намеря тук — изпъшка тя.

— Какво има, момиче? — попита Аристандър.

— Критий, майсторът на карти, е бил намерен убит в палатката си.