Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от неизвестен език
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Първа глава

Когато дошло време за следващия поход, Александър оставил Антипатър да управлява… и потеглил към Хелеспонт.

Ариан

„Походите на Александър“, Книга 1, глава 11

Моментът беше подбран от Аристандър, гадател и пазител на царските тайни; изгревът на Арктур през 42-та година на Олимпиадата. Александър Македонски стоеше в кръг от дванадесет каменни олтара, издигнати в чест на олимпийските богове. Свещеният кръг беше издигнат върху малък хълм на няколко километра от град Сестос и гледаше към стоманено сините бурни води на Хелеспонт.

Въпреки подготовката на Аристандър, поличбите не бяха добри. Студена вечерна мъгла нахлуваше откъм морето — мрачен облак, който заплашваше да угаси огньовете върху единадесет от олтарите. Александър вдигна ръка. Тръбачите вдигнаха тръбите си; протяжният им, пронизителен вой се понесе към водата и се върна към лагера на македонците, който сякаш стигаше чак до хоризонта. Настъпи мъртва тишина. Войските, събрани около хълма, вдигнаха очи към свещеното място, където царските телохранители охраняваха жертвоприношението. Онези, които бяха пристигнали първи, се взряха през оградата от колове, нетърпеливи да зърнат царя си. Александър Македонски, в униформата си на пълководец на царската армия, търпеливо чакаше, леко отметнал глава, загледан в тъмните, застрашителни облаци, които скриваха умиращото слънце и заплашваха да помрачат слабото сияние на луната и звездите. Очертаваше се мрачна, ветровита нощ.

Приятелите на Александър се бяха струпали около него. Тук беше високият тъмнокос Хефестион с острото си, мрачно лице, мустаци и брада; говореше се, че „сянката“ на Александър прилича повече на семит, отколкото на македонец. До него стоеше Птолемей, загорял от слънцето, гладко избръснат и късо подстриган. Кривогледото дясно око, счупеният нос и заешката уста му придаваха постоянно подигравателно изражение. Тук беше и Неарх, дребният критянин, който се занимаваше с катапултите, каменохвъргачките и другите бойни машини. И най-накрая Селевк, висок и едър, с тежки клепачи, който мечтаеше да стане владетел на Азия.

Отляво на царя стоеше група жреци, предвождани от плешивия, тънкокрак Аристандър с изпъкнали очи и вечно течащ нос. Той играеше ролята си според очакванията. Жрец, който знаеше тайните ритуали и беше назначен от Олимпиада, за да помага с черната си магия на сина й. Те всички го наблюдаваха, докато упоеният млечнобял вол с позлатени рога и цветна гирлянда около врата тежко пристъпи в свещения кръг. Момчето, което го водеше, спря пред Александър. С малък нож царят отряза част от космите между рогата на вола и ги разпръсна върху пламъците на единия олтар. Аристандър му подаде златен бокал с хиоско вино. Александър го изля върху огъня и отстъпи. Заведоха бика до олтара, на който не гореше огън. При сигнала на Аристандър жреците се събраха около него. Един от тях вдигна ритуалната брадва и майсторски я заби във врата на бика. Той изрева и предните му крака се подвиха. Друг жрец, възседна животното, дръпна главата му назад и с един ловък удар преряза гърлото му със закривен нож. Ревът на бика се сля с виковете на зрителите, докато кръвта му се стичаше в сребърната купа, която щеше да бъде отнесена при свещения огън.

 

Александър внимателно наблюдаваше ритуала. Припомни си думите на делфийския оракул: „Бикът е нагизден за жертвоприношение. Всичко е готово. Колачът чака.“ Думи, предсказали смъртта на собствения му баща. Беше ли принесен в жертва Филип? Беше ли майка му Олимпиада жрицата, която го е направила? И защо е било нужно това жертвоприношение? За да предпази Олимпиада или любимия й син? И беше ли самият той невинен за пролятата кръв на баща си? Или сянката на Филип щеше да се върне от Хадес, за да го преследва и измъчва в мрачните нощни часове?

Жреците бяха повдигнали трупа на бика на олтара. Александър се опита да разпръсне мрачните си мисли, когато те разрязаха корема на животното. Той отметна качулката на бойното си наметало и вдигна ръце в молитва към всевиждащия Зевс. Вътрешностите на бика се изсипаха. Внезапно ято бръмчащи мухи закръжи над локвата кръв. Лош знак. Сърцето на Александър спря. Бяха ли мухите изпратени от Фуриите? Знак за недоволство и предстоящо отмъщение на боговете? На всички богове? Или само на един? Може би на Аполон? Или на Хера? Или пък на Посейдон, от чието благоволение Александър имаше нужда, за да преведе армиите си през Хелеспонт. Сигурно другите поличби щяха да бъдат добри. Бикът беше внимателно подбран, Аристандър беше дал точни и тайни напътствия. Царят си припомни писмата, които беше получил от Олимпиада. Божие дело ли беше всичко това или имаше човешка намеса? Всеки принц беше заобиколен от предатели и убийци, но да се провали сега, още преди да е започнал?

Заровил ръце в корема на бика, Аристандър сграбчи и извади още топлия черен дроб, пълен с гъстата кръв на животното. Остави го върху олтара и го погледна; после се обърна към господаря си и леко кимна. Александър беше получил своя отговор. Поличбите не бяха добри. От кривата усмивка на Аристандър царят разбра, че дробът е увреден и боговете не го приемат. Александър сграбчи Хефестион за ръката.

— Безполезен! — прошепна той. — Замърсен, опетнен! Давам го на боговете, но те ми го връщат. Кажи на хората, че отговорът все още не е ясен.

— И? — попита Хефестион.

— Изчистете тази мръсотия! — отсече Александър и си тръгна. Напусна свещения кръг и тръгна по пътеката между войниците си. Опита се да се усмихне и почувства облекчение, когато носителят на слънчобрана му, който бързаше след него, се спъна и падна, като предизвика смях у войниците.

— Добър знак! — извика Александър и му помогна да се изправи. — Боговете знаят, че нямам нужда от защита. И те, и вие сте на моя страна. Какво повече му трябва на сина на Филип?

Думите му, които се понесоха и отекнаха над множеството, бяха приветствани с одобрителни викове. Александър продължи напред. Внезапно почувства как сърцето му изстина. Беше ли това знак от баща му? Призрак? Или предчувствие? Почувства се уязвим. Беше излязъл от свещения кръг и никой не защитаваше гърба му. От двете му страни бяха македонските му копиеносци, но всеки от тях можеше да бъде убиец. Александър овладя импулса си да побърза. Вместо това отиде до група тесалийци и започна да се шегува с тях за дългите им коси, припомняйки подвизите им при предишните походи. Някои познаваше по име и ги разпита за семействата им, но през цялото време те задаваха един и същ въпрос. Кога ще тръгнат? Кога ще прекосят Хелеспонт?

— Съвсем скоро — увери ги Александър, прикривайки неспокойствието си. — Повярвайте ми, след година всички ще бъдете облечени в коприна. Ще пирувате със златни и сребърни съдове, а персийските жени ще изпълняват всичките ви желания.

— Всичките ли? — попита някакъв шегаджия.

Александър му се закани с пръст и намигна закачливо.

— В твоя случай може да има едно-две изключения.

Бурен смях посрещна отговора му. Александър премина по-нататък. Въздъхна с облекчение, когато стигна до заграденото за него място в лагера, заобиколено от каруци и трофеи, наредени, за да привличат бъдещи победи и охранявани от елитния отряд на царската армия. Александър размени няколко думи с капитана на стражата и отмина. В центъра на мястото имаше олтар, окичен с мокри, кални цветя. Александър отиде до него, откъсна един крин и го смачка между пръстите си. Не беше ли го предупредила Олимпиада, или може би Аристотел, за соковете на това цвете? Не бяха ли отровни или…? Александър погледна към царските шатри, подредени във формата на буквата Т. В тясната част се намираше помещението, където свикваше военните си съвети, а по дългата бяха разположени покоите му. На входа се бяха скупчили група лекари. Тук беше атинянинът Пердикъл, висок и широкоплещест, с късо подстригана черна коса. Дръпнати очи, тънък нос над строго свитите устни. До него — Клеон от Самос — дребен, русокос, кръглолик и суетлив, потаен човек, приятел на първия помощник на Александър. Леонт от Платея, почернял от слънцето, с лукави очи и лигава уста, която сякаш вечно стоеше отворена. И най-накрая Никий откъде ли беше той? А, да, от Коринт. Остър поглед, остри черти и остър ум. Непокорна сива коса обграждаше лицето на стареца, обсипано с дълбоки бръчки. Лекарите си разменяха остри реплики с един войник, който им преграждаше пътя — не осъзнаха, че Александър се е върнал, докато войникът предвидливо не им обърна внимание.

— Тук ли е той, царю? — попита Пердикъл. — Чухме, че…

Вие сте дочули, а аз знам истината — пошегува се Александър. — Да, можете да го видите, но не сега.

Той намигна на Клеон и си проправи път към преддверието на палатката, чакалнята, където стояха царските прислужници. Остави им наметката си и влезе във вътрешното помещение, където имаше маса, столове, скъпоценности и лични вещи. Прислужникът, който почистваше една лампа, се обърна.

— Излез! — заповяда му Александър.

Момчето изтри ръце в туниката си и побърза да се подчини. Александър го хвана за рамото и го обърна към себе си. Вгледа се в гладкото мургаво лице.

— Ти си добро момче — усмихна му се той. — Просто съм уморен. Кажи на останалите да пазят тишина.

Александър не обърна внимание на Теламон, когото видя да седи на стол в левия ъгъл между два сандъка. Вместо това отиде до писалището си и разрови из документите, натрупани там.

— Секретарите ми винаги са заети.

— А нима всички ние не сме? — попита хладно Теламон.

Александър го погледна остро и започна да сваля бронята си.

— В името на Аполон или оня, в когото вярваш, Теламоне! Не стой там. Ела тук и помогни на стария си приятел.

Теламон се подчини, наведе се и развърза връзките под мишницата на царя.

— Променил си се — отсъди Александър.

— Както и целият свят, царю.

Теламон развърза каишката, присвивайки очи, докато я освобождаваше от катарамата.

— Стоял си твърде дълго на слънце, Теламоне. Зрението ти се е влошило.

— Винаги съм бил така, царю — не виждам надалеч.

— Някога ме наричаше Александър.

— И други неща, царю — шеговито припомни Теламон.

— Как е майка ми?

— Смъртоносна както винаги.

— Заплаши ли те?

— Не мен, а онези, които обичам.

Александър свали бронята си и я хвърли на един стол.

— Те са в безопасност. Не се плаши от нея, Теламоне. И твоето име, и тези на семейството ти са в списъка.

Царят свали фустанелата, седна на един стол и разкопча бойните си ботуши, после съблече подгизналата си от пот туника. Остана гол, само по набедрена превръзка и разпери ръце.

— Е, годен ли съм, лекарю?

Теламон изучаваше розово-бяла кожа с белези от стари рани и синини, потъмнелите части, изгорели от слънцето. Краката на Александър бяха здрави и мускулести, коремът — плосък.

— Здрав дух в здраво тяло, а, Теламоне?

— Тялото ти е годно, царю.

Усмивката на Александър се стопи. Той отиде до сандъка, извади бяла туника, обточена с пурпурна лента, и я навлече.

— Изобщо не си се променил — язвителен и циничен както винаги.

— Животът е кратък, а науката твърде необхватна, за да бъде изучена докрай — отвърна Теламон. — Възможността е неуловима, опитът — опасен, преценката — трудна.

— Еврипид?

— Не, царю, Хипократ.

Царят се приближи до него с протегната ръка. Теламон я стисна. Александър го придърпа към себе си.

— Искаше ми се да дойдеш по-рано — пламенно каза той. — Както казва Еврипид: „Денят е за почтените хора, а нощта за крадците.“ Още ли го харесваш, Теламоне?

— Особено една от мислите му — отвърна лекарят. — Онзи ценен пасаж: „Когато боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума.“

Александър почувства, че някогашният му приятел се напрегна, сякаш очакваше удар. Целуна го нежно по бузата и се отдръпна. Наклони глава встрани и доближи показалеца си до лицето му.

— Исках да дойдеш тук, защото имам нужда от теб. Защото ти вярвам. Но ако не искаш да останеш, мога да напълня кесията ти със злато и да те отпратя обратно.

— Би ми се искало да приема — усмихна се Теламон. — Но не мога по две причини. Първо, няма връщане назад. Второ, не ти е останало никакво злато.

Александър го сграбчи за ръката.

— Но имам работа. — Той погледна към входа на шатрата с мрачно лице и загрижени очи. — Някои хора в този лагер, Теламон, искат да ме видят мъртъв. Други искат да се проваля. Току-що пожертвах трети бик за два дни, най-добрите животни от стадото ми. И както при предишните, дробът му беше увреден. Не знам кое ще свърши по-напред — жертвените бикове или търпението ми към боговете. — Той замълча. — Искам да ти покажа нещо друго.

Александър нахлузи чифт сандали и потупа кожената чанта, преметната през рамото на Теламон.

— Носиш ли си лекарствата?

— Войникът носи меч, а лекарят — лековете си.

— Може да ти потрябват.

Александър вдигна покривалото и двамата излязоха от преддверието в студения нощен въздух. Веднага ги заобиколиха другите лекари — Теламон ги познаваше отдавна. Пердикъл го хвана над лакътя, лицето му сияеше от радост.

— Чух, че идваш, но не повярвах.

И другите се канеха да се присъединят към тях, но Александър повика един войник от стражата да ги придружава и те тръгнаха в мрака, внимателно преминавайки между палатките и шатрите, избягвайки въжетата и колчетата. Някои палатки бяха големи, други малки, но струпани наблизо — не само за по-голяма сигурност, но и в случай на нощно нападение. За вражеската пехота или кавалерия това щеше да бъде също толкова голямо препятствие, колкото и отряд стражи.

— На какво се усмихваш? — попита Александър, без да обръща внимание на брътвежите на другите лекари, които ги следваха.

— Сетих се за нашата младост — усмихна му се Теламон. — Черния Клит ни водеше на хълмовете и ни показваше къде и как да разполагаме лагера си. Впрочем, къде е този як негодник?

— Отиде да купи вино в Сестос. Ще вечеряш ли с мен, Теламоне?

Александър замръзна, когато забулена фигура изскочи от мрака. Войникът хвана меча си, но се успокои, когато човекът свали качулката си.

— Нашият човек от Таре! — възкликна Александър. — Майсторът на палатки. Готово ли е всичко?

Мъжът кимна.

— А огънят? — попита Александър.

Майсторът поклати глава.

— Не знам. Всичко, което мога да кажа — добави той скръбно, — е, че една хубава палатка беше унищожена. Кожата и въжетата са много ценни.

— Знам, знам. — Александър му направи знак да се оттегли. После стисна ръката на Теламон, както правеше, когато бяха момчета. — Това беше твоята палатка — прошепна той. — Имаш собствена. Двете помещения се запалиха, останаха само коловете и въжетата. Добре е, че ти не беше вътре.

— Злополука?

— Може би — отвърна Александър.

Теламон погледна встрани. Студеният нощен вятър охлади потта на челото му. Беше уморен след дългото си пътуване от Македония и лениво се чудеше защо палатката му е изгоряла. Подобни пожари избухваха често, но обикновено бяха предизвикани от небрежността на някой вътре. Канеше се да разпита по-подробно, когато Александър спря пред голяма квадратна палатка с остър покрив. Предницата й беше от платно, останалата част беше изработена от опънати кожи, прикрепени за колове с въжета и клинове. Стражът отпред вдигна платнището. Александър въведе Теламон вътре, другите лекари ги следваха.

Палатката не беше разделена на две, а приличаше на малка зала. В центъра й стоеше покрит мангал. На земята имаше вълнени килими, възглавници и малки лакирани масички. В дъното бяха подредени легла, сандъци, ракли, стол с висока облегалка и столчета около маса с кръстосани крака. Млада жена в проста тъмночервена туника седеше на масата и гледаше безучастно пред себе си. Други три жени, които тихо разговаряха в ъгъла, станаха и се приближиха. И трите носеха бледосини туники и мантии — цветът на жриците на Атина. Водачката им носеше бяла овчарска гега. Малка бронзова сова, символ на богинята, висеше от верижка на врата й, а пръстените й бяха гравирани със същия образ. Двете й придружителки бяха съвсем млади, тъмнокоси и с бледи лица. Жрицата, която се представи като Антигона, беше изумително красива и самоуверена; имаше морско сиви очи, продълговато мургаво лице, високи скули и пълни червени устни. Тя бегло напомни на Теламон на Олимпиада. Не се смущаваше в присъствието на Александър. Той се държеше много учтиво с нея, поклони се леко и разпери ръце като молител в храм.

— Царю — гласът на Антигона беше нежен, но силен, — ти ни обеща да доведеш лекар, а не цяла глутница.

Без да обръща внимание на Пердикъл и останалите, тя спокойно изучаваше Теламон с бавен преценяващ поглед; разглеждаше лицето му, сякаш се опитваше да си го припомни. Александър го представи. Теламон се почувства леко объркан и уплашен — чудеше се дали Антигона наистина се интересува от него или тайно му се подиграва.

Антигона му протегна ръка за целувка и той го направи. Пръстите й бяха дълги, хладни и уханни.

— Изглеждаш уморен. — Антигона хвана дясната му ръка и леко погали китката му с палец. — Познавам те, ти си известен лекар.

Притеснен, Теламон погледна към Александър, който се наслаждаваше изцяло на объркването му.

— Антигона, жрица на Атина — обяви Александър. — Служи на богинята в храма й в Троя. Прекосила е Хелеспонт, за да ме приветства. Това е голяма чест! Довела е и водачи.

— Водачи?

Александър направи рязък жест с ръка.

— По-късно ще ти разкажа. Първо пациентката.

Антигона се отдръпна встрани. Александър побутна Теламон към масата.

— Може би първо ще разкажеш на нашия лекар историята на младата жена.

Теламон погледна към момичето с кукленско лице и празен поглед, което седеше и беззвучно движеше устни. От време на време правеше гримаса и трепваше, сякаш се стряскаше от някакъв невидим враг. Теламон напипа пулса й. Кръвта отекваше начесто в китката й. Погледна очите й — тъмните зеници бяха уголемени, а дишането — повърхностно.

— В транс е — обяви той. — Причинен е от треската.

Теламон погледна Антигона. Тя си играеше с един от тежките пръстени със совата на Атина.

— Коя е тя? Някоя от храмовите послушници?

Александър седна на ръба на масата със скръстени ръце и впери поглед в земята.

— Тя е част от една легенда, Теламоне. Проклятието на Касандра.

— Касандра, която била изнасилена от Аякс след падането на Троя?

— Воинът — съгласи се Александър — пленил Касандра и я обезчестил. Според легендата наследниците му, стоте благородни семейства от Локрида в Тесалия е трябвало да платят обезщетение. Пророчицата Касандра била скъпа на Атина. Стоте семейства трябвало да изпращат по две девици всяка година, за да служат в храма на богинята в Троя.

— Но това е само легенда! — възрази Теламон.

— Беше допреди около пет години. Баща ми Филип искаше да влезе в Троя. Желаеше да умилостиви Атина, затова убеди тесалийските водачи да подновят обичая. Всяка пролет две момичета трябваше да бъдат превеждани през Хелеспонт, сваляни на брега и оставени да стигнат сами до Троя. Или поне, така се предполагаше.

— Аспазия и Селена — бяха първите. — Антигона посочи към придружителките си. — Но никоя от следващите не пристигна. Лично писах на Филип, но той не можеше да ми помогне — западният бряг на Хелеспонт е свърталище на бандити и престъпници. За две девойки те биха получили добри пари на пазарите за роби.

— Това е варварство! — възкликна Теламон.

— Случвало се е и преди — обясни Александър. — Тази година също.

Теламон му хвърли бърз поглед. Лъжеше ли Александър? Той видя, че царят и жрицата се спогледаха с леки съзаклятнически усмивки.

— Но сега ще сложа край на това — въздъхна Александър. — Нямаме вече нужда от жертвоприношения. Тази нещастница е била открита да се скита край руините на Троя.

Теламон огледа главата на момичето, разделяйки гъстата му коса. Напипа отоци, коричка на зарастваща рана. Лицето й беше умело гримирано, за да се прикрият зарастващите драскотини и избеляващите синини. Помоли да приближат лампата.

— Прегледахме я — каза Пердикъл, като се приближи, заедно с другите лекари.

— Тя е обезумяла — изфъфли Клеон.

— Нищо не можем да направим — тихо каза Никиас, — освен да я върнем на семейството й.

Коленичил до момичето, Теламон хвана ръката му, която беше студена и лепкава. Притисна ухо до гърдите й, помоли за тишина и долови ускореното й сърцебиене.

— Аз мога да я излекувам — обяви той.

Леонт се изсмя. Застана до момичето и погледна Теламон така, сякаш той бе виновен за раните й.

— Чудотворец ли си станал, Теламоне? Какво, ще я намажеш с жабешка мас и ще изиграеш някой танц около нея?

— И после ще те накарам да изядеш маста! — отсече Теламон.

Александър избухна в смях и се изправи.

— Няма нищо по-неприятно от лечители, които спорят за лекарство — подразни ги той.

— Аз няма да споря — Теламон стана с почервеняло от гняв лице. — И преди съм виждал хора в такъв транс. Причинява се от силен ужас.

Александър му се извини с поглед.

— Какво ще препоръчаш?

Теламон хвана брадичката на момичето и завъртя главата му.

— Кажи ми — помоли го той тихо, — от какво се боиш.

— От тъмнината.

Долната устна на младата жена потръпна. Говореше гърлено, но Теламон я разбираше. По време на изгнанието си беше работил известно време в Тесалия.

— Какво му е на мрака?

— Там бродят Фуриите. Чудовища, които като змии пропълзяват по кожата ми. — Тя притисна бузата си. — И писъците. И струящата кръв. Чудовището протяга лапа, за да ме хване. И… — Тя затвори очи и подсмръкна. — Подземието, ужасните гледки, гадната миризма.

После тя замлъкна, загледана в масата.

Теламон свали чантата от рамото си и я отвори. Внимателно разгледа стъклениците, поставени в малките джобчета, извади една и стисна ръката на момичето.

— Сега ще те приспя — каза й той. — И ще спиш много дълго време.

— И какъв ще бъде ефектът? — любопитно запита Александър.

— Ще позволи на тялото и ума й да починат. Ще освободи душата й от виденията. Понякога ще се събужда с писък, но после отново ще заспива.

— Женско лекарство — промърмори Леонт.

— Не, съвсем не. — Теламон измъкна запушалката и внимателно помириса съдържанието. — Всъщност е лекарство за войници. Царю — обърна се той към Александър, — срещал ли си войници, изгубили ума си от ужаса на битката?

— Луди — кимна царят. — Не стават за нищо.

— Те са изгубени в лабиринта на собствения си ужас — обясни Теламон. — Въртят се в кръг и отчаяно търсят изход. Не могат да заспят, а колкото повече мислят, толкова повече се отчайват и състоянието им се влошава.

— Чувал съм за това — намеси се Пердикъл. — Наричат го дрямката на Асклепий, съня на забравата.

Теламон се съгласи.

— Виждал съм мъже да спят по седмици, дори месеци. Това е всичко, което правят — спят, ядат и пият.

— И успяват ли да се излекуват? — Сега гласът на Леонт не звучеше толкова самоуверено.

— В някои случаи. Но признавам, понякога…

— Сънят е брат на смъртта — намеси се Антигона. — Те никога не се събуждат.

— Точно така е, господарке. А сега може ли да получа малко вино?

Антигона отиде към дъното на палатката и се върна с бокал с релеф на сова, пълен с вино. Опита го, намигна на Теламон и му го подаде, сякаш бяха влюбени. Теламон опита виното и се намръщи — беше силно и тъмно.

— От лозята на Хиос — обясни Антигона.

Лекарят отново отпи. За себе си реши, че ако участва в безумните походи на Александър, когато започнат убийствата и раняванията, това вино ще бъде използвано за облекчаване на болките и почистване на раните. Докато останалите го наблюдаваха, той изсипа прашеца във виното и го разбърка с абаносова бъркалка, която извади от чантата си. После взе бокала и накара момичето да пие. То отказа.

— Нека опитам аз — предложи Антигона и взе чашата.

Теламон се отдръпна. Жрицата отпи от виното, за да поощри пациентката. Опита да й даде, но момичето се сви и поклати глава. Антигона остави чашата на масата. Опитаха и другите, но никой не успя. Теламон се наведе и внимателно повдигна главата на младата жена.

— Затвори очи — подкани я той. — Представи си, че се връщаш у дома.

Бледа усмивка заигра на устните й.

— Това вино ще те заведе у дома. То е вълшебно и ще се почувстваш по-добре.

Теламон взе чашата от Антигона и този път момичето отпи. Лекарят остави виното пред него.

— Не можем да направим нищо повече — каза той.

Александър бързаше да си тръгне. Антигона промърмори нещо за погребение. Теламон прибра стъкленицата в медицинската си чанта и я затвори. Всички тръгнаха към изхода на палатката.

Там Теламон се обърна. Сега младата жена държеше чашата в двете си ръце и се взираше във виното, сякаш това бяха водите на Лета, реката на забравата.

— Ще го изпие ли? — попита Александър.

— Ще го изпие — обяви Теламон. — После ще заспи като дете, с глава върху ръцете. Или пък ще си легне.

Той огледа опустялата палатка и се усмихна тайно. Дори тук, в този военен лагер, можеше да долови, че обитателите са жени — беше по-чисто, по-свежо, имаше различни лични вещи, всичко беше подредено. Спомни си обляната в слънце стая на Аналу в храма на Изида и усмивката му изчезна.

— Ще бъде ли в безопасност?

— Ще бъде — увери го Александър. — Ще завържат платнището на палатката здраво — дори червей няма да може да се промъкне отдолу. А отпред има стражи.

Присъединиха се към останалите. Пердикъл и другите лекари си шепнеха нещо. Те ги поздравиха и си тръгнаха. Александър заговори Антигона. Сега царските телохранители ги обграждаха, свирепи и заплашителни с коринтските си шлемове, от които се спускаше украса от конски косми чак до плещите им. В тъмното те приличаха на създания на мрака, защото лицата им бяха почти напълно скрити от широките ивици метал, които предпазваха носовете и бузите им. Не говореха, единствено дрънченето на оръжие издаваше присъствието им.

— Искам да дойдеш с нас, Теламон! — извика му Александър. — Трябва да присъствам на едно погребение.

— Какво е това погребение? — попита Теламон и се уви по-плътно с наметката си заради студения нощен въздух.

— Повелителката Антигона — каза Александър, търкайки подметките на сандалите си в подгизналата от дъжда земя — ми доведе водачи от земите отвъд Хелеспонт. Щом стигнем Троя, ще продължим по брега, като поддържаме връзка с корабите си. Прекосявал ли си Хелеспонт?

Теламон кимна. Спомни си широките, брулени от ветровете равнини, тъмните гори от бор и дъб, буйните реки, които пронизваха местността с дълбоките си проломи.

— Удобно място за засади — каза той.

— И баща ми казваше същото. — Александър погледна към небето. — Ще вървим по крайбрежието, Теламоне, и няма да влизаме навътре. Не искам да попаднем на засада.

Той стисна ръката на жрицата. Зад Антигона двете послушници стояха като забулени статуи.

— Водачите са предвождани от Критий, бивш войник от персийската армия. Познава терена, знае къде има кладенци и речни бродове, в кой пролом или овраг може да дебне враг. Критий ще начертае карти и неговите хора ще ни водят. Те ще бъдат нашите очи и уши.

— А какво е това погребение? — попита настойчиво Теламон.

— Повелителката Антигона пристигна с водачите преди няколко дни. Снощи един от тях беше намерен върху камъните под скалите, тялото му беше мокро от морските вълни.

— Злополука? — Теламон не можеше да различи лицето на Александър в мрака, но почувства несигурността му.

— Не, кама, забита между ребрата му в сърцето. Бил е мъртъв, още преди да падне върху камъните.

Александър рязко се отдалечи. Антигона приближи Теламон и те редом последваха царя.

— Царят има голямо доверие в теб, лекарю. — Тя вървеше грациозно, подпирайки се на ръката му. Докосването й беше приятно за Теламон. Антигона му напомняше за Аналу — за нейното спокойствие, за смеха в очите й, за прямите й думи и липсата на лукавство.

— Познавам ли те? — попита той.

— Възможно е, Теламоне. Веднъж в нашия храм дойде пътешественик от земите на изток отвъд планините Хиндукуш[1]. Беше брамин, от тамошните жреци. Той твърдеше, че всички сме привързани към Колелото на живота и непрекъснато се връщаме към него.

— Учението на Питагор?

— Нещо подобно — съгласи се тя и леко заби нокти в китката му. — Може би сме се срещали преди, Теламон. Казват, че когато се преродим, душите ни са същите, но отношенията различни. Може би в миналия живот съм била твоя сестра? — Тя тихо се засмя. — Или майка? — После се приведе и прошепна в ухото му. — Или дори твоя любовница?

За пръв път, откакто беше пристигнал в Сестос, Теламон се разсмя. Александър хвърли поглед през рамо, но продължи да върви. Царското ограждение още беше тихо. Когато излязоха от него, ги посрещнаха миризмите на лагера — на дим, горящ торф, вонята на мокри кожи и конски фъшкии. Новината за идването на царя бързо се разнесе. Мъжете, насядали край огньовете, се приближаваха с чашите си, за да се чукнат с него, но кръгът от телохранители държеше подобни доброжелатели настрана. Стигнаха до редица палатки и спряха пред една от тях. Теламон видя, че е от онези, в които обичайно спяха по осем войника. Пред входа гореше мангал. От двете му страни две катранени факли пращяха на вятъра. От едно въже висеше съд с вода, символ на траура, за да могат опечалените, които дойдат да посетят мъртвеца, да се пречистят на излизане.

Палатката беше охранявана. Стражът вдигна покривалото и Александър влезе. В средата на палатката имаше импровизирана носилка. Трупът, поставен с крака към входа, беше обграден от лозови клонки. До главата му стоеше роб и размахваше снопче мирта, за да пропъжда настървените мухи. Около ниската носилка бяха насядали останалите водачи. Всички бяха облечени в тъмни дрехи в знак на траур. Косите им бяха наскоро подстригани, лицата — белосани и нашарени с ярки бои. Не направиха опит да се изправят, когато царят влезе и обвинителните им погледи говореха, че смятат Александър за виновен за смъртта на спътника им.

Едър плещест мъж, облечен по-добре от останалите — в туника и мантия, привързана с бял шнур около кръста, ги поздрави. Имаше хлътнали очи и набръчкани бузи; бялата му коса беше късо подстригана като на войник. Той стисна ръката на Теламон.

— Аз съм Критий. — Светлосините му очи гледаха дружелюбно. — Ти трябва да си Теламон — царят каза, че ще дойдеш.

Теламон не разбираше защо Александър е трябвало да казва на някого за неговото пристигане. Промърмори съболезнованията си и се загледа в трупа, който беше увит в ленено платно и покрит с импровизиран покров. Александър поиска чаша вино. Взе я, застана до горната част на ковчега и тържествено я вдигна като жрец, извършващ жертвоприношение на олтар.

— Моля се — каза той със силен глас — сянката на този мъж да прекоси спокойно реката на смъртта. Ще му даря медени сладки, с които да нахрани Цербер. Ще платя за лодката на Харон и аз, Александър Македонски, се кълна, че ще потърся възмездие за пролятата кръв. Кълна се в присъствието на жрицата на Атина и клетвата ми е свещена!

Александър отклони поглед встрани. За миг Теламон долови язвителна насмешка в очите му.

— Личният ми лекар Теламон, син на Марголий, македонец по рождение и възпитание, ще разследва причината за смъртта на този човек.

Александър наведе чашата, отпи дълга глътка и я подаде на първия от опечалените. Докато виното преминаваше от ръка в ръка, царят извади кесията си и изтърси от нея сребърни монети, които проблеснаха в светлината на маслената лампа. Сложи ги до главата на трупа.

— Царю! — Един войник, пренебрегвайки бдението, беше вдигнал покривалото на палатката. — Добре ще е да дойдеш веднага.

Александър изскочи навън. Теламон, Критий и жрицата го последваха. Царят дръпна войника настрана, сложи ръка на рамото му и внимателно заслуша онова, което той му шепнеше. После щракна с пръсти към Теламон и забърза нанякъде. Отново влязоха в ограждението, предназначено за царя. Платнището на палатката на Антигона беше вдигнато, в преддверието гъмжеше от войници. Теламон последва Александър, който си пробиваше път. Младата жена, която бяха оставили на масата, сега лежеше на пода като неспретната купчина дрехи. Пердикъл и Леонт седяха и я гледаха.

— Мъртва ли е? — попита Александър.

— Отровена — отвърна Леонт и се вторачи предизвикателно в Теламон.

Без да му обръща внимание, лекарят забърза към момичето. Вдигна чашата от вино. Тя беше празна. Младата жена лежеше присвита, но когато вдигна ръката й, Теламон усети, че е вкочанена. Обърна трупа. Лицето й беше бяло като платно, със странни петна на скулите. Теламон потърси пулса й, но напразно. Кожата й беше студена и лепкава, а скованите й мускули издаваха всичко. Загледа се със съжаление в полуотворените очи, в добилите леко лилав оттенък клепачи, от които сякаш щеше да рукне кръв. Устните й бяха безкръвни, почти бели, челюстта — здраво стисната.

— Какво е станало? — попита Александър.

— Отрова. — Теламон стана и изтри лицето си. — Била е отровена. Умряла е като Сократ, изпила е нещо подобно на бучиниш. Парализа, обездвижване на крайниците, задушаване.

— Първата ти пациентка тук — промърмори Леонт.

Теламон взе чашата и я подуши.

— Някой е влизал в палатката, след като излязохме.

— Това е невъзможно! — възрази капитанът на стражата. — Говорих с часовоя. Огледайте се! Никой не е идвал тук. Стражът чул движение, последвано от издрънчаване. Когато вдигнал платнището, младата жена била на земята, както я намерихте.

Теламон отиде да огледа каната с вино, но това беше само преструвка, начин да прикрие смущението си от бързината и лукавството на убиеца.

Бележки

[1] Планини в южна Азия, главно на територията на днешен североизточен Афганистан, на запад от Хималаите. — Б.р.