Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
bobich (2009)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)

Издание:

Пол Дохърти. Храмът на смъртта

ИК „Еднорог“, София, 2003

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN 954-9745-56-2

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Персийските пълководци не се интересували от мнението на Мемнон. Те рязко прекратили спора.

Квинт Курций Руф

„История на Александър Велики“, Книга 2, глава 4

Даскилий, езерната крепост на Арсит, сатрап на Фригия, беше оазис от зелена прохлада. Високите й стени и кули бяха заобиколени от пищни ливади и резервати за дивеч, обитавани от редки птици и животни. Беше същински рай, парк за наслада с градински тераси, палмови горички, сенчести алеи, сводести беседки и бликащи фонтани. Пред и зад стената на крепостта на слънцето проблясваха пълноводни езера, пълни с охранени шарани и други риби. Малки горички от зелен дъб, ясен и бор служеха за ловни резервати, специално създадени за наслада на сатрапа. Обикновено Арсит и дворът му пируваха под открито небе, но в онзи фатален ден парковете бяха пусти и тишината се нарушаваше единствено от крясъците на ярко оперените пауни по наскоро напоените морави край крепостните стени.

В слабо осветената зала за аудиенции Арсит и дворът му посрещнаха Мемнон гърка. Наемникът от Родос, облечен в обикновена туника, не обръщаше внимание на великолепните стенни гоблени, изобразяващи фантастични фигури на екзотични птици и животни. В лошо настроение той се разположи на инкрустираната със злато лежанка за пиршества и мрачно погледна малката масичка от акациево дърво пред себе си, отрупана с охладени плодове и високи тесни чаши, гравирани със сребърни тигри и пълни догоре със студено бяло вино. Мемнон виждаше само Арсит, облечен в екзотичната си владетелска роба върху светлозлатиста блуза, напъхана в панталоните му. Беше обут с чехли в пурпурно и сребристо, а на главата си носеше тясно прилепнала конусовидна шапка, завързана с панделки отзад. Бузите и устните му бяха начервени, ноктите — къносани. Накъдрените му коса, брада и мустаци блестяха от скъпи масла.

Все едно съм сред група жени, мислеше си Мемнон. Опита се да овладее раздразнението си, защото знаеше, че не е справедлив. Арсит и придворните му, налягали по лежанките из стаята, може и да се обличаха като куртизанки, но бяха смели воини и горяха от нетърпение да влязат в бой с Александър. Именно това притесняваше Мемнон повече от всичко. Той погледна надясно, където Клеон, русокосият лекар с безизразно лице, наскоро пристигнал от лагера на Александър отвъд Хелеспонт, сърбаше шумно от чашата си. Мемнон се намръщи от отвращение. Отмествайки поглед, той зърна усмихнатото лице на своя прислужник и довереник Диокъл, който го предупреди с очи, както и преди пиршеството, да се въздържа и да не обижда Арсит, Митридат, Нифрат и останалите.

— Добре ли се чувстваш, пълководецо Мемнон? — Арсит се наведе и откъсна гроздово зърно от купата пред себе си.

— Добре, но имам много работа.

Резкият отговор на гърка предизвика тишина — всички разговори спряха при това грубо нарушение на етикета. Арсит откъсна друго зърно и го пъхна в устата си.

— Имам новини за теб — очите на сатрапа блестяха враждебно. — Македонецът е в Троя. Пресякъл е откъм Елея.

— Какво? — Мемнон спусна крака от лежанката и мрачно погледна домакина си. — Колко души е довел?

— Шестдесет триреми, малка войска от около три хиляди души.

Мемнон рязко остави чашата си на масата.

— Ако знаехме, можеше да изпратим кораби или армия, която да го чака. Мислех, че ще прекоси с останалите при Абидос и после ще тръгне на юг. Какво прави шпионинът ти в техния лагер? Не трябваше ли да ни предупреди?

— Очевидно не е разбрал навреме. Александър го е решил в последния момент.

— Каква възможност! Мислех, че ще прекоси Хелеспонт с останалите! — Мемнон говореше на себе си, загледан в гоблена зад Арсит. — Можехме да го приклещим, можехме да го убием.

— Ще го приклещим и ще го убием — отвърна Арсит провлачено. — Но кой е наредил да се пратят убийци в лагера на Александър?

Мемнон погледна към Клеон. Лекарят беше скрил лицето си зад чашата.

— Да, нашият добър лекар ни донесе новините. Александър убил наемниците и натрупал оръжието им като трофей пред шатрата си.

Мемнон прошепна кратка молитва, за да се прости с Дроксений и другарите му.

— Те бяха истински воини. Загинали са достойно в битка. Какво повече може да иска един войник? — Той огледа стаята, атмосферата не му харесваше — домакините му бяха учтиви, но сдържани и предпазливи. Не ми вярват, помисли Мемнон. Неспокойството му се засили, спомените за Лизий, затворен в металната клетка, нахлуха в ума му. В двора долу го очакваха десетина хоплити. Сега съжаляваше, че не е довел повече хора от петнадесетте хиляди наемници, чийто лагер беше само няколко километра на изток.

— Александър ще бъде приклещен и убит — повтори Арсит, наблюдавайки го внимателно.

Мемнон чу шум и се обърна. Вратата се отвори. Шестима от телохранителите на Арсит влязоха в залата с извадени мечове. Клеон спря да яде и също вдигна поглед, сините му очи бяха влажни, устата му — отпусната. Той улови погледа на Мемнон и му намигна.

— Ще ти напомня, Арсит — каза гъркът спокойно, — че съм личен гост на Великия цар.

— Така е, така е.

— А този Наифат — продължи Мемнон — кой е?

— Не знаем, нали, Клеон? — Арсит вдигна чашата си в наздравица към доста пияния лекар.

— Опитах се да разбера кой е — завалено каза Клеон. — Какво ли не направих. Но кой е той? — Лекарят поклати глава напред-назад като в някаква детска игра. — Не знам.

— Значи не те бива много! — отсече Мемнон.

Арсит го погледна над ръба на чашата си.

— Той свърши добра работа.

Тревогата на Мемнон се засили. След като напусна Персеполис, той беше поддържал редовно връзка с Арсит и останалите. Беше заподозрял, че Дроксений и спътниците му са се провалили — ако бяха успели, новините щяха да се разпространят с крилете на вятър.

— И каква работа?

— Който и да е Наифат — а дори аз не знам истината, защото пише с шифър, който само господарят Митра разбира — той е свършил добра работа. Имаме сведения, че Александър не е много уверен в себе си. Водачите, които е наел — Арсит се усмихна, — са понесли загуби.

— Какво значи това?

— Няколко от тях са били убити, както и Критий, майсторът на карти. Александър може да тръгне на юг, но така ще попадне точно в капана ни. Този човек, който е убил собствения си баща…

— Няма доказателства за това.

— Не са никакви доказателства — отсече Арсит. — Той е паразит, воня в ноздрите на Ахурамазда, който ще го изпрати право в ръцете ни!

Мемнон поклати глава.

— Не, не бива да се изправяте в бой срещу него.

— А какво препоръчваш? — попита Нифрат, младият пълководец, който лежеше в съседство с Арсит. Той имаше по-светла кожа от сатрапа и по-деликатни черти, но погледът му беше яростен и нетрепващ. — Какво препоръчваш, военачалнико Мемнон?

— Да се оттеглим, да изгорим всяка къща, нива и хамбар! Да изколим добитъка или да го отведем! Да опустошим земята!

— Никога!

Резкият отговор на Арсит беше посрещнат с овации от придворните му.

Мемнон ги погледна умолително. Чу се писък на паун. Пойните птички в златните клетки в дъното на залата запяха. Арсит поклати глава и леко се усмихна.

— Божественият — заяви Мемнон — ми заповяда…

— Той ти повери командването на петнадесет хиляди наемници — прекъсна го сатрапът — и ти даде право да присъстваш на този военен съвет. Но ти не си Великия цар, Мемнон. Не можеш да даваш…

— Ще ви кажа какво мисля — отвърна Мемнон, почервенял от гняв. — Аз съм се бил срещу македонците. Изненада, бързина, жестокост — в това те нямат равни. — Той се опита да се обоснове. — Слушайте, Александър ще тръгне по крайбрежието. Флотата му е жалка, не повече от сто и шестдесет кораба, а някои от тях са товарни. Голяма част от тази флота е атинска или от други градове, които копнеят да се разбунтуват срещу македонците. Тя лесно може да бъде разгромена и прогонена от нашите морета.

— Съгласен съм с това — обяви Арсит. — Македонецът дойде, но няма да се върне.

— Тогава оттегли се — каза Мемнон. — Опустоши земята, отрови кладенците! Хората му ще се уморят и ще огладнеят, никой вече няма да оказва почести на прочутата му конница. Нека се препъва по пътя си, нека възникнат недоволство и бунтове. Нека съюзниците го изоставят и минат на наша страна. — Мемнон протегна ръце и сви пръсти. — И тогава го унищожи.

— Значи искаш да изгорим реколтата си? — попита Арсит. — Да отровим кладенците си, да избием рибата, воловете и да превърнем цялата земя в отровна пустиня. Така ли?

Мемнон кимна.

— Тревата отново ще поникне. Ще посадите нови дървета, ще доведете други волове.

— Ами хората ни? — попита Арсит.

— Нека се преместят на изток. Обещай им обезщетения, радостта да видят Александър окован и че оцелелите от армията му ще бъдат оковани и изпратени да работят в мините. Или ако искаш, разпни ги от двете страни на царския път като предупреждение към останалите гръцки държави.

— Толкова ли го мразиш?

— Толкова го мразя.

— Но ти си грък?

— Да, а Александър е македонец. Варварин.

— А той мрази ли те?

— Той се е заклел — отвърна Мемнон, като бързо отпи от чашата си, — че ще бъде безжалостен към всеки грък, който вдигне оръжие срещу него. Господарю Арсит, аз ще се бия и ако е необходимо, ще умра с теб.

— Но ние имаме други сведения.

С бързо движение Арсит разчисти масата, запращайки купите и скъпоценните бокали с дрънчене на пода. Клеон подскочи стреснат. Диокъл трепна тревожно. Ръката на Мемнон посегна към мястото, където стоеше камата му, но всички оръжия бяха останали отвън.

— Ядосан ли си, господарю Арсит?

— Бесен съм.

Персиецът се наведе и вдигна малко ковчеже, което постави на масичката до себе си. Бързо го отключи и бутна назад капака му.

— Това са доклади от шпионите ни в пристанището и района около Абидос.

Мемнон изтръпна. Подозираше какво предстои. Бързо се огледа — мургавите тъмнокоси перси неумолимо срещнаха погледа му.

— Имаш ли земи там? — попита Арсит.

— Великият цар беше много щедър.

— Аз също имам земи там — обади се един от персийските военачалници.

— И аз! — обяви друг.

— Много от нас — каза меко Арсит — имаха земи там. Но сега те са разграбени, опустошени и опожарени. Не е останало нищо, освен черна пепел и всепоглъщащи пламъци. Но твоите земи, Мемнон, са недокоснати.

— И ти знаеш защо — заяви Мемнон. — Великият цар ми се доверява. Александър, съветван от онази хитра лисица Аристандър, вероятно е наредил да не пипат земите ми, за да всее недоверие и несъгласие между нас.

— Не се съмнявам в твоята вярност — отвърна Арсит. — Така ли е, Клеон?

Лекарят хвърли бърз поглед на персиеца, после към Мемнон и тъжно поклати глава.

— Вярвам — продължи Арсит, — че Александър има също така високо мнение за теб, каквото и ти за него. И той като нас се опитва да посее съмнение и да ни настрои един срещу друг. — Арсит небрежно махна с ръка. — Но ние имаме доказателства за нещо друго. Прочети това, Мемнон.

Той подхвърли тънък свитък, завързан с панделка. Мемнон си пое дълбоко дъх, развърза възела и разгърна писмото.

— Прочети го на глас.

Гъркът усети, че не е в състояние да го направи. Ръцете му се разтрепериха. Разпозна почерка на Александър и в края на писмото личния печат на царя. В стаята настъпи тишина. Дори паунът навън не се обаждаше. Пойните птички неспокойно пърхаха в позлатените си клетки, сякаш потискащата атмосфера беше убила у тях всяко желание да пеят.

— Съгласен съм с теб, военачалнико Мемнон. — Гласът на Арсит беше малко по-силен от шепот. — Ако знаехме, че Александър ще отплава направо към Троя с такъв малък ескорт, щяхме да го причакаме по море или на сушата. И ще бъда откровен с теб — ако смятах, че твоята стратегия да опожарим земята и да отровим кладенците, щеше да свърши работа, и аз, и моите пълководци щяхме да се съгласим да го направим. Ние ти вярваме, но нямаме доверие на приближените ти. Лизий беше предател. Той искаше да се срещне с Александър в Троя. Великият цар беше прав, когато каза, че и други са замесени в това предателство.

Мемнон гледаше писмото с насълзени очи.

— Но как можем да ти вярваме напълно? — прошепна Арсит. — Когато дори прислужникът ти Диокъл е предател?

Диокъл скочи от лежанката и събори масата. Застана с протегнати ръце, устата му се опитваше да оформи някакви думи, очите му умоляваха господаря му.

— Това писмо е от Александър Македонски, нали? — продължи Арсит. — Написано е с неговия почерк, носи неговия печат! Не е подправено. Какво пише в него, Мемнон? Знам го наизуст. „Привет от Александър, цар на Македония и върховен пълководец на цяла Гърция до Диокъл, приятел и слуга на предателя. Сведенията, които ни изпрати, ще ни бъдат от голяма полза в похода ни на изток, както и разкриването на персийския шпионин Леонт. Боговете са с нас. Ще отида в Троя, за да принеса жертва на боговете и на моите предшественици. После ще дойдем да потърсим господаря ти. Кажи му да бяга!“ — Арсит млъкна. — Това пише, нали?

Той не обръщаше внимание на Диокъл, който беше паднал на колене, притиснал ръце към стомаха си.

— Да — повтори Арсит, — и как продължава? „Кажи на господаря си да бяга. Да свърши нашата работа и да изгори всичко зад себе си. Ние пак ще дойдем. И докато напредваме, силата ни ще нараства. Градовете на Азия ще отворят вратите си и ще се обединят около спасителя, който ще ги защити от огън и меч. Скоро ще се видим. Сбогом.“

— Откъде взе това? — Сърцето на Мемнон биеше ускорено, беше му трудно да говори. — Откъде го взе?

— Аз го донесох — прошепна Клеон.

— Значи просто влезе в палатката на царя, порови из кореспонденцията му и взе каквото си поиска?

— Не съм казал това. — Сега Клеон се усмихваше на Арсит. — В деня, когато наемниците ти се опитаха да убият македонския цар, в лагера цареше суматоха. Върнах се в палатката си и полегнах. Едва тогава забелязах пергаментите, оставени в малка кожена торбичка. Отворих ги и ги прочетох. Писмото, което господарят Арсит ти даде, беше между тях. Има и други. Заради суматохата в македонския лагер, може би още не са забелязали липсата им.

— Колко са? — попита Мемнон. — Има ли други гърци от моите приближени?

Арсит поклати глава.

— Не. Предателите са от различни градове. Не се тревожи, ще се справим с тях. Писмата ни позволиха да надникнем в душата на Македонеца, приятелю. — Арсит размаха пръст. — В нито едно от тях Александър не изразява желание да влезе веднага в битка с нас. Той се надява, че ще се оттеглим. Разчита на предатели в нашите градове, които да му отворят портите. — Сатрапът млъкна. Звуците, които издаваше Диокъл, бяха сърцераздирателни. Арсит скочи на крака. — Няма да говоря повече, преди този предател да си получи заслуженото!

Диокъл запълзя по пода, но Арсит плесна с ръце. Телохранителите до вратата пристъпиха напред. Минаха покрай лежанката на Клеон и изправиха съпротивляващия се прислужник на крака. Мемнон гледаше невярващо. Диокъл му служеше поне от десет години във война и мир, но писмото говореше друго. Той поклати глава.

— Писмото не е подправено. — Гъркът погледна Клеон. — Може ли да е било подхвърлено нарочно?

Лекарят поклати глава.

— Шпионинът Наифат го е оставил в палатката ми. — Той въздъхна. — Което означава, господарю, че той също е знаел, че служа на персите. Може би е искал да ме предупреди? В края на краищата един от моите колеги вече беше екзекутиран, вероятно предаден от твоя слуга. Аристандър наблюдаваше мен и останалите лекари. Ако тези писма бяха намерени у мен, щеше да ми е много трудно да дам обяснение. Затова реших да се махна оттам възможно най-бързо.

— И никой не се опита да те спре?

— Както казах, в лагера цареше суматоха заради нападението върху Александър. Оказа се лесно. Взех коня си и казах, че имам работа в Сестос. Вместо това поех по крайбрежието и наех една рибарска лодка. — Клеон разпери ръце. — И ето ме тук.

Диокъл се опита да се хвърли напред.

— Изведете го! — нареди Арсит.

Прислужникът се съпротивляваше, събори една маса. Един от телохранителите извади меча си и с един удар го просна в безсъзнание. Кръв опръска мраморния под. Пойните птички се разцвърчаха. Арсит изкрещя някаква заповед и Диокъл беше извлечен от стаята. Мемнон все още не можеше да повярва, че това е истина.

— Твърде лесно е — възрази той. — Писма, оставени в палатка? И ти, Клеон, решаваш да избягаш.

Арсит седна на ръба на лежанката си.

— Ти забравяш, че лекарят Клеон дълги месеци е служил в нашия двор. Ние му плащаме и той пое голям риск, както и Леонт, който беше предаден. Ако Клеон беше заловен, можеше да го разпнат. Пък и защо да ни лъже?

— Може би самият Александър е оставил писмата там? Защо Македонецът ще съобщава, че ще отплава направо за Троя? И защо го е направил? Сигурно е разбрал, че писмото е изчезнало.

— Защото Александър си е Александър — изфъфли Клеон. — Той е вложил сърцето и душата си в този поход. А дори да знаеше, че ще отиде в Троя, Мемнон, с всички тези приказки за отстъпление, наистина ли щеше да го пресрещнеш на брега?

Арсит почука по ковчежето.

— Забравяш останалите писма. Знаем колко души е повел Александър. От какви запаси има нужда. Откъде ще мине. И най-вече каква е стратегията му. В Троя са го приели. Не може да допусне други градове да затворят портите си пред него. Виж, Диокъл е вече мъртъв, екзекуцията беше бърза.

Мемнон затвори очи.

— Дарихме го с бърза смърт — увери го Арсит. — Главата му вече е отделена от тялото. Ние му плащахме, той ядеше с нас хляб и сол. Но доверието ни в теб е непокътнато. Същите тези писма говорят за теб по крайно обиден начин. Александър Македонски се бои от Мемнон от Родос. Затова нека му докажем, че страхът му е основателен. — Арсит разпери ръце. — Изпратихме заповеди. Армията ни се събира. Ще се бием с Македонеца.

Мемнон го слушаше с половин ухо.

— Военачалнико Мемнон, най-добре е да се оттеглиш — обяви Арсит. — Съвземи се. Преодолей скръбта си. После се върни и ще планираме отмъщението, на което ще бъде свидетел цяла Гърция.

 

Смразяващ кръвта писък стресна овчарите в ранните утринни часове. Дълъг продран вик на ужас, който прониза нощта и ги накара да се сгушат край огъня, а кучетата им завиха към обсипаното със звезди небе. Водачът им поиска да провери какво е станало, но останалите бяха по-предпазливи. Просторните равнини около Троя бяха обитавани от много призраци и пристигането на Македонеца беше пробудило древните спомени. Овчарите задържаха кучетата си наблизо и затърсиха по небето първите искри на зората. Чудеха се каква ли е била причината за ужасния писък. Македонската армия вече пет дни лагеруваше край Троя и към нея се бяха присъединили и други. В очите на овчарите това беше море от хора, стада коне, дълъг обоз с оръжия и военни машини — огромни катапулти, балисти и тарани. Бяха съзрели отдалеч македонския цар. Минаващи търговци и скитници разказваха, че още по-голяма армия, истинско море от конници, се придвижва на запад, за да пресрещне Македонеца, да го накара да се бие и да го унищожи напълно.

Овчарите обсъждаха на своя диалект коя може да е била жертвата. Все пак, македонският лагер беше обкръжен от непробиваема охрана, а околността гъмжеше от конници. Беше ли някой персийски шпионин или разузнавач? Или може би самотна селянка или пътешественик с повече пари, отколкото беше разумно по това време, се бяха натъкнали на някой от леко въоръжените конници. Или пък беше нещо по-злокобно? Жертвоприношение за боговете? Македонският цар обичаше жертвоприношенията, издигаше олтари навсякъде, облечен в свещената броня, която беше взел от храма. Старците разказваха как, когато великият персийски цар Ксеркс пресякъл Хелеспонт, принесъл в жертва хиляда бика. Щеше ли и Македонецът да направи същото? Или смяташе, че човешката кръв е по-ценна за боговете?

— На Македонеца не му върви — каза водачът на овчарите. — Изпратил вестители до градовете, но те отказали да му отворят вратите си. Владетелят на Лампаск — той говореше за близкия град — наредил да затворят портите и изгонил пратениците.

— Ще тръгне ли на бой? — попита друг овчар. — Или ще остане в Троя?

— Казват, че ще тръгне — уверено отвърна водачът. — И когато го направи, ще отведем стадата. Скоро ще имат недостиг на месо и новородените ни агънца ще изчезнат като пряспа на слънце.

— Гладуват ли? — изписука едно младо овчарче. Обикновено то свиреше с тръстиковата си флейта, но онзи вик беше секнал желанието му.

— Храната им е малко — потвърди водачът на овчарите. — Изкупиха всички запаси, пазарът опустя.

— Защо още не са ни взели агнетата? — попита друг и протегна ръце към пламъците.

— Македонецът е издал строга заповед — войниците му не бива да грабят. Според него — разсмя се водачът — ние сме му поданици и собствеността ни е свещена. Но не се тревожете — добави той уверено, — щом огладнеят, ще ни избият, а агнетата ще отидат в казана.

— Какво ще правим? — попита момчето.

— Ще се скрием в гората — обяви водачът. — Стадата, децата, всичко. Ще заровим това, което не можем да вземем и ще изчакаме негодниците да се махнат.

Един овчар погледна през рамо към пътя, който лъкатушеше на юг, бяла ивица в лунната светлина. Те палеха огъня си тук всяка нощ. Беше по-безопасно. Вълците и другите диви зверове никога не идваха там, където им миришеше на хора.

— Знае ли накъде да върви? Не му ли беше довела жрицата водачи? Чух, че някои от тях били убити.

— Не му трябват водачи. — Предводителят разпери ръце. — Нали видяхте онези конници.

Овчарите се завиха по-плътно с кожените си завивки и кимнаха. Македонските разузнавачи непрестанно обикаляха пътищата на бързите си, стройни коне. Понякога спираха и ги разпитваха на собствения им диалект. Въпросите бяха винаги едни и същи: Чули ли са някакви слухове? Виждали ли са перси? Дори бяха стигнали на изток до река Граник, взимайки със себе си двама овчари, които да им покажат най-удобния брод и да им кажат колко дълбока е реката. Бяха пресекли отвъд и проучили гористите хълмове на другия бряг.

— Мисля, че трябва да видим кой е бил.

Най-смелият овчар взе една главня от огъня. Тръгна към пътя, но после въображението му взе връх — тъмните дървета, които се поклащаха под нощния бриз, писъкът на някое животинче, крясъкът на нощна птица — и куражът му се изпари.

— По-добре да почакаме до сутринта — промърмори той.

Небето изсветляваше, слънцето се показа. Овчарите угасиха огъня и сграбчили тояги и криваци, тръгнаха към пътя. Хълмът отдясно беше осеян с пещери и пътеки. Те не им обърнаха внимание — писъкът беше дошъл от пътя. Отначало не видяха нищо, докато зоркият им водач не различи някакво цветно петно върху прашния чакъл. Забързаха към него. Трупът лежеше край пътя, кафявата туника на жертвата, черната коса и брада бяха покрити с фин бял прах. Един поглед към разкривеното от ужас лице им показа, че мъжът беше срещнал ужасна смърт. Те любопитно се вглеждаха в окървавената рана между ребрата му, в странния нож, в пергамента, пъхнат между свитите му пръсти. Взеха го и го разгърнаха. Никой от тях не можеше да чете. Погледнаха към хълма. Оттам ли беше дошъл мъжът? Дали се е криел в някоя от пещерите? Не би могъл да дойде от лагера, нали? Не носеше броня, туниката му беше скъсана и кърпена, а сандалите — евтини.

— Аз го познавам! — обяви водачът и щракна с пръсти. — От едно село е, на няколко километра на юг. Той е един от водачите, които жрицата беше наела за македонската армия.

— Какво пише на пергамента? — попита един овчар. — Някакво проклятие ли е?

Предводителят го взе и внимателно го огледа. Разпозна няколко букви, но нищо повече. Едно от кучетата зави. Всички застинаха при тропота на копита, после скочиха на крака, но не успяха да избягат. Ездачите, които се появиха иззад завоя, скриван от китка дървета, бяха от леко въоръжената македонска конница; щитовете им проблясваха в ранното утринно слънце, страховитите им копия бяха наведени, готови за удар. Овчарите се събраха накуп. Ескадронът се раздели и ги заобиколи. Един се опита да избяга, но бърз удар с дръжката на копие го върна при останалите. Овчарите стояха скупчени около трупа. Пръстенът от ездачи се свиваше, копията бяха готови за бой. Млади са, помисли си водачът на овчарите, гледайки суровите им лица. Само чакат повод, за да убият, да пролеят кръв.

— Какво е това?

Командирът на конниците скочи от черния си кон. Главата и гърба на коня му бяха покрити с кожа от пантера. Той свали бронзовия си шлем и изтри потта от лицето си с опакото на ръцете си.

— Хубава плячка, а, момчета? — той коленичи до трупа. — Знаете ли каква е присъдата за убийство?

Предводителят на овчарите разбра, че ги поднасят.

— Не знаем кой е той — предизвикателно каза един от овчарите. — През нощта чухме писък. Щом съмна, дойдохме да проверим какво е станало. И ето какво намерихме.

— Не го ли познавате?

— Познаваме го — отвърна предводителят на овчарите, добил смелост. — Мислим, че е един от водачите на вашата армия.

Командирът вече не се интересуваше от разказа му. Той извади кривия нож и без да обръща внимание на кръвта, която шурна от раната, го огледа. Водачът на овчарите му подаде пергамента. Командирът го прочете, като движеше устни. Очите му бяха изгубили закачливостта си, той преглътна с мъка и се изправи.

— От лагера е. Овчари, донесете там трупа.

После хвана юздата на коня си и скочи на седлото. Няколко конници останаха да придружат овчарите, а останалите препуснаха към лагера сред гръмотевичен тропот и облак прах.

 

Теламон беше при царя, когато пратеникът пристигна. Александър беше в добро настроение, шегуваше се с бръснаря, който се опитваше да го обръсне и се усмихваше на Теламон, който беше поискал аудиенция. Когато Птолемей въведе командира на ескадрона и показа на Александър окървавената кама и пергамента, царят грабна парче ленен плат, избърса лицето си и освободи бръснаря. После хвърли камата на земята й подаде писмото на Теламон.

— Познато ли ти е?

— Разбира се — каза Теламон. — Същото съобщение, това проклето заклинание: „Бикът е нагизден за жертвоприношение, колачът чака, всичко е готово.“

— А другите цитати? Познати ли са ти?

— От същото място са — отвърна Теламон. — „Вакханки“ на Еврипид.

— Прочети ги на глас.

Теламон бързо вдигна поглед. За секунди видя проблясък на цинично веселие в очите на царя. Преструваш ли се, мислеше си Теламон. Знаеш ли нещо повече за това, отколкото ми казваш? Погледна стиховете. Беше прекарал последните няколко дни в Троя, преценявайки всички доказателства, които можеше да събере — и колкото повече размишляваше, толкова по-несигурен ставаше в изводите си.

— Прочети стиховете, Теламоне!

— „Когато осъзнаеш какви нещастия си причинил, ще страдаш ужасно.“ — Теламон вдигна поглед. — Това е първият. Вторият е: „Към непристъпното поемаш, обзет от гняв“.

— А третият?

— „Уловихме те в мрежата си. Може и да си бърз, но вече не можеш да ни избягаш.“

— А знаеш ли какъв е моят отговор, Теламоне? — Александър попи лицето си с парчето ленен плат, което още стискаше. — Ако трябваше да изпратя отговор, щях да използвам песен седма на „Илиада“-та. „Ние ще се бием, докато боговете изберат между нас и дарят победата на единия или другия…“

— И кой е другият? — попита Теламон. — Кой е другият, Александър? Кой е Наифат?

Царят даде знак на Аристандър, който се беше спотаил в един ъгъл, да излезе.

— И пусни платнището след себе си.

Гадателят излезе със самодоволна усмивка.

— Още един водач е бил убит — каза Теламон.

— Да, на пътя — замислено отвърна Александър. — Никой не знае как се е озовал там. Видели са го да пие бира или вино, малко преди да изчезне. По един или друг начин са го измъкнали през стражата и жестоко са го убили на пътя през нощта с кама като онази, с която убиха баща ми. А тези ужасни стихове на Еврипид… — Александър седна и потърка ръцете си.

— Сигурно се тревожиш — каза Теламон.

— Така е. — Царят се усмихна. — И ако новината за това се разчуе между войниците… — Той вдигна пръст. — Това е истинската опасност! Но Аристандър няма да каже на никого. Командирът на ескадрона ще си държи устата затворена, а Теламон не споделя с никого, освен с червенокосата си варварка.

— Тя не е моя — възрази Теламон — и не е варварка, а тиванка.

— Знаеш ли — продължи Александър, без да обръща внимание на изблика му, — след няколко часа ще напуснем лагера. Парменион вече е тук. Ще тръгнем на изток към Граник. Нека боговете решат!

— На изток! Мислех, че ще тръгнем на юг по крайбрежието!

— Така мислеха и всички останали. — Александър се усмихваше, сякаш споделянето на тази важна тайна беше просто сполучлива шега.

— Ти си го решил отдавна, нали! — възкликна Теламон. — Всичко е било измислица! Ти се насочваш като стрела към сърцето на Дарий и първата битка ще се решава от съдбата!

— Не вярваш ли в съдбата, Теламоне?

— Ами Наифат?

— Не знам кой е.

— Но подозираш.

Александър покри лице с ръцете си и потупа с пръсти по бузите си.

— Подозирам няколко души, Теламоне.

— Нищо не е такова, каквото изглежда.

— Ти си лекар! Би трябвало да го знаеш.

— И Клеон беше лекар.

Царят отметна глава и се изсмя. Теламон почервеня от гняв.

— Клеон не е предател, нали? — попита той. — Не мога да си представя нашият дебеличък лекар да оседлава кон и да бяга? Той ли е Наифат?

— Не, не е. — Александър стана сериозен. — Ще ти кажа истината за него. Клеон е един от хората на Аристандър. Клеон беше роден за шпионин с безизразния си поглед, глупав вид и превзети маниери. Никой не би го сметнал за опасен, но истината е друга. Обиколил е персийските дворове и привидно е продал душата си на персите. Но те не знаят, че той ме обича като младо момиче свой поклонник. Той по-скоро би скочил в пропаст, отколкото да ме предаде. — Александър се изсмя кратко на изненадата, изписана върху лицето на Теламон.

— Той е мой шпионин, който заблуждава персите и главно Мемнон, създава объркване в редиците на врага с писмата, които му дадох. Така че преди още битката да е започнала, позволи ми да те уверя, че нямаме друг шпионин в лагера на Мемнон. Един от командирите на конницата му, Лизий, искаше да се срещне тайно с мен в Троя. Клеон подозираше, че не е искал да предаде Мемнон, а да убие мен. Лизий беше тиванец. Търсеше кръвно отмъщение. Той би целунал пръстите на краката ми точно толкова, колкото аз бих го целунал по задника! Смяташе, че Клеон е персийски шпионин и го помоли да организира срещата. Но Клеон заподозря каква е истината и вместо да ме предаде на персите…

— Предаде Лизий.

— Много добре, Теламоне. Мемнон има няколко слабости и една от тях е тази — той командва наемници, които преди всичко гледат своите интереси. Лизий не му беше казал за предстоящото си посещение, доверил се бе само на Клеон.

— А Дроксений? — попита Теламон. — Предводителят на убийците, които едва не ни изклаха?

Александър поклати глава.

— Животът ми е в ръцете на боговете. Аз съм безсмъртен и смъртните не могат да ми навредят. Дроксений можеше да ме убие толкова, колкото и да стане цар на Атина!

— Знаеше ли, че ще дойде?

— Не, но Клеон ме беше предупредил да внимавам.

— И ти си отмъсти?

— Да. — Александър поглади бедрото си. — Не персите изпратиха Дроксений и неговите убийци, те искат да ме победят в бой. Тиванците бяха хора на Мемнон, затова реших да му дам урок. Не се опитвай да убиеш лъва и да продадеш кожата му, докато е цар на животните. Ще ударя бързо и силно. Собственоръчно написах няколко писма и ги подпечатах с личния си печат. Получатели са няколко души от различни персийски градове, ужким предатели. Изпратих едно и до Диокъл, немият прислужник и оръженосец на Мемнон. Аз организирах заминаването на Клеон и се погрижих да пристигне благополучно в двореца на фригийския сатрап, където съм убеден, че той прави всичко възможно, за да предизвика неприятности.

— Значи той е казал на Аристандър за Леонт?

— Разбира се. И Аристандър тръгна на лов. — Александър се приведе и хвана ръката на Теламон. — Знам и за малките провинения на Птолемей. Тези дни и той ще получи урок. Проблемът е, че Птолемей вярва, че Филип е бил негов баща и се смята за по-добър войник и пълководец от мен! Птолемей може да е добър воин, но скоро ще разбере къде му е мястото.

Теламон гледаше искриците, които проблясваха в очите на Александър. В теб се крие повече от един човек, мислеше той. Ти си актьор. Играеш роли, сменяш маски с умението на опитен професионалист — Александър, обикновеният войник, Александър пълководецът, Александър романтикът, Александър мечтателят, Александър заговорникът.

— Бях добре обучен — прошепна царят. — С майка като Олимпиада и баща като Филип, можеш ли да ме виниш, Теламоне?

— Клеон ще бъде в опасност.

— Ние всички сме в опасност. Клеон пое риска.

— Но те няма да му повярват.

— Напротив. Заповядах на Парменион да запази земите на Мемнон край Абидос. Вече успях да отстраня Лизий. Сега ще скарам Мемнон и персийските му господари още по-жестоко. Никога не забравяй, Теламоне — персите не обичат гърците и гърците не обичат персите. Персите не вярват на гърците и гърците не вярват на персийците. Да ти кажа ли кой е истинският ми враг? Не Дарий или Арсит, а Мемнон! Мемнон е добър войник и се е бил срещу македонци. Изучил е тактиката на баща ми, както и моята. Единственото, от което се боя, е персите да не последват съветите му. Представи си. Изгорена и опустошена земя. Персите са се оттеглили далеч пред нас. Портите на градовете са затворени и няма да бъдат отворени, освен ако не постигна голяма победа. Трябва да го направя колкото се може по-скоро. Остават ни запаси само за двадесет дни. Флотата ми е малка и не се доверявам на някои от капитаните. Трябва ни храна. Трябва ни плячка. Трябва ни победа, иначе армията ще се разбунтува.

— И ти се стремиш към битка?

— Всеки ден се моля за нея.

— Ами Наифат?

— Победата ще се погрижи за него, както и ти, Теламоне. Просто искам да бъда сигурен.

— Всъщност — каза Теламон — ти нямаше нужда от тези водачи, нали? Вече имаше карти. Баща ти трябва да е поръчал да ги направят.

— Всичко това е част от плана. — Александър потри ръце. — Клеон ще посее раздор. Персите смятат, че аз съм уплашен и объркан. Те ще дойдат да се бият. По един или друг начин, с едно хвърляне на зара аз ще докажа онова, което винаги съм искал.

Александър се изправи и потупа лекаря по рамото.

— Другото оставям на теб, Теламоне, и на боговете!