Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от неизвестен език
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Дванадесета глава

На Персиеца възможността за една-единствена решителна битка изглеждала като дар от боговете. Той се надявал, не със своята смелост ще освободи Азия от тази ужасна заплаха и не ще спре дръзновението на Александър.

Диодор Сикул

„Историческа библиотека“, Книга 17, глава 20

Всички земеделци и овчари по долината на Граник години наред разказваха за голямото клане, за кървавата битка, при която облаци прах обвили полята със слънчоглед и царевица, когато речният вятър довял първия хлад на умиращия ден. Десетки години по-късно техните деца намираха оръжия — ками, мечове, щитове и копия. Най-големите късметлии попадаха на нещо по-ценно — кама, инкрустирана със злато, пръстен или друга скъпоценност, украсявала великолепните бойни облекла на персийските вождове и сатрапи. Дни наред след битката красиви коне скитали из долините, търсейки господарите си, докато каните, ястребите и хищниците от близките гори пълнеха стомасите си с плътта на труповете. Жителите на долината кимаха дълбокомислено. Те бяха видели как започна всичко — хиляди персийски ездачи, които се спускат по хълмовете през горичките от ясен, дъб, бор и кипарис. Армията на Великия цар, която препуска, за да се изправи срещу Александър, великолепна в своите бродирани със злато наметки и ризници, които блестят като рибени люспи, панталони на пурпурночервени и зелени райета, пъхнати във високи до коленете ботуши от козя кожа и украсени с пера стоманени шлемове. Красивите мидийци с гримирани и начервени лица, шапки с рога и наушници и наличници, които да предпазват устните и ноздрите им от облаците прах и рояците едри мухи. Препасани с бойни колани, инкрустирани със сребро, в които били втъкнати ками. В една ръка носели кръглите си щитове, оцветени във всички цветове на дъгата, в други леките дървени копия със заплашително назъбени остриета, наточени, за да потъват дълбоко в плътта на македонските варвари.

Конницата забавила ход, стиснала юздите на коне от всякакъв вид и цвят с украсени сбруи и великолепни покривки на седлата. Били войници, събрани от всички провинции на империята — светлокожи перси от запада яздели до мургави конници с тюрбани от легендарния Хинду-Куш. След конниците идвали гръцките наемници с обръснати глави, подстригани мустаци и бради и загорели от слънцето лица. Те марширували бодро в туники, ботуши и брони, а копията и щитовете им били натоварени на каруците, които се движели редом с тях. Предводителят им Мемнон яздел с персийските принцове, а командирът на отряда, изпитият и обсипан с дълбоки белези Омерта, наперено ги водел. Наемниците били в добро настроение. Били добре платени и нахранени. Всеки носел багажа си. Освен това персийските големци били напълнили каруците от обоза с най-хубав хляб и месо, прекрасно вино и бира от своята страна. Били получили значително количество персийски дарици с обещанието, че ще им бъдат дадени още след победата. Наемниците марширували във фаланги с осем колони и шестнадесет редици, като между всеки батальон имало голямо пространство. Тръбачите обикаляли фланговете, разузнавачите препускали напред, готови да вдигнат тревога, ако ги нападнат изненадващо. Началниците на наемниците им казали, че македонците са изгубени, объркани и нямат достатъчно провизии. Мемнон, Омерта и другите командири не им разкрили нарастващата си тревога — че персите не им вярват, че е имало яростен спор за това къде да застанат, каква да бъде позицията им и ролята им в персийския боен строй.

 

Мемнон яздел до Арсит. Сатрапът и неговите пълководци били облечени във великолепни златни и сребърни брони с пурпурни наметки. Ушите, вратовете и китките им блестели от скъпоценни накити. Само Мемнон бил облечен в обикновена туника и ризница от варена кожа, а един прислужник носел шлема и щита му. От време на време Мемнон карал Арсит да изпрати повече разузнавачи, които да разберат къде е Александър. Дори се опитал да поднови спора и молел персийските пълководци да се оттеглят, но Арсит бил непреклонен. Последният им военен съвет се провел в град Зелукея, там били взети и окончателните решения. Щели да настъпват до портата на Азия — долината на Граник — и да заемат позиция на източния й бряг. Мемнон попитал защо и узнал потресаващи новини: Александър не бил тръгнал на юг по крайбрежието, както се очаквало, а напредвал на изток, за да се срещне с тях.

— Казах ти — привлече вниманието на Арсит Мемнон, — Александър си променя решенията внезапно. Онова, което говори и онова, което прави, са две различни неща.

— Както това, което възнамерява и онова, което ще стане — отвърна персиецът. — Това също са различни неща.

Мемнон въздъхна и се взря в далечината. Някъде от равнините на Адрестея смъртният му враг се беше запътил към него.

 

 

Всъщност Александър се движеше много по-бързо, отколкото Мемнон можеше да си представи. Няколко военни части се бяха присъединили към него още в Троя. Тогава беше напуснал легендарния град, беше настигнал Парменион в градчето Арасбион и рязко беше завил на изток. Сега вече Александър беше изоставил всички преструвки — водачите бяха освободени. Разузнавачи проучваха околността. Теламон непрекъснато ги виждаше да препускат край армията. Александър искаше да бъде забелязан — огромен облак прах заобикаляше войската, хълмовете отекваха от тропота на маршируващите мъже, тракането на каруците, цвиленето на конете. Слънцето проблясваше върху оръжията, вятърът развяваше знамената на полковете, тръбни звуци непрестанно пронизваха тишината. Македонската армия беше в боен строй — две огромни части от по 750 мъже в редица и 16 в колона; между всеки осми и девети имаше разстояние, така че ако е необходимо, ариергардът да може бързо да маневрира и да се справи с всяка възможна заплаха. Конницата охраняваше фланговете, а обозът пътуваше най-отзад, охраняван от копиеносците. От време на време войниците пееха мръсни песнички за противниците си. Александър препускаше покрай армията си и даваше заповеди, които бяха повтаряни от командирите, за да ги чуят всички.

— Помнете македонския строй! Дясното крило е чукът, централната фаланга е наковалнята, а левият фланг е огънят. Всеки трябва да си знае мястото, следете командирите си! Слушайте тръбите, запомнете сигналите!

Теламон и Аристандър придружаваха царя в тези учебни обходи. Александър беше в добра форма, разменяше си добродушни шеги и закачки с военачалниците и войниците. От време на време забавяше ход и привикваше някого от средата на строя, казваше му, че познава баща му или някой друг роднина, разменяше по няколко думи и продължаваше. Разпитваше всички къде според тях ще се укрепят персите. Парменион, който командваше левия фланг, настояваше за предпазливост. Александър му се изсмя.

— Ако беше персиец — извика Птолемей, — къде би се установил?

— Ако бях персиец — отвърна Александър сред бурния смях на приятелите си, — нямаше да го има Македонеца!

Горещината се засилваше. Разузнавачите се връщаха на тълпи. Носеха точни сведения — персите били от другата страна на Граник и заемали позиция. Александър нареди на армията си да спре. Обозът се придвижи напред и оръжията бяха раздадени. Фалангистите взеха сарисите и нахлупиха плоските си шапки. Щитоносците сложиха броните си, взеха щитовете, мечовете и копията си, нахлузиха фригийските си шлемове и се строиха. Александър сложи бойното си облекло — настояваше това да са великолепните шлем, ризница, фустанела, наколенници и щит, които беше взел от храма на Атина в Троя. Сега шлемът беше украсен с бяла конска грива. Огромният Клит възрази:

— Персите ще те видят и ще се устремят към теб. Господарю, трябва ли да се перчиш като паун?

През последните дни подозренията на Теламон относно заговора се задълбочаваха. Беше го обсъждал многократно с Касандра и вече имаше теория. Понякога улавяше Александър да го наблюдава с крайчеца на окото си. Теламон подозираше, че царят знае истината. Той беше буен, шумен и величествен както винаги — дори още повече. В своята сребърно-златна броня, пурпурна наметка и великолепен шлем Александър със сигурност щеше да привлече към себе си всички персийски атаки. Царят се приведе и хвана ръката на Теламон.

— Ще яздиш ли редом с мен? Както в Миеза?

— Затова ли ме повика тук?

— Липсваше ми, Теламоне, още откакто си отиде. Ти винаги беше искрен, не лукав като Селевк или злорад като Птолемей.

Царят не обръщаше внимание на суматохата и напрежението наоколо — мъже се въоръжаваха, шепнеха молитви, сбогуваха се с другарите си, казваха си един друг какво да предадат на близките си, ако не оцелеят.

— А баща ми? — попита Теламон. — Винаги съм искал да знам. Защо се промени той?

— И ме питаш точно сега? — пошегува се Александър. — Отговорът е — заради онова, което се случва в този момент. Баща ти се умори да пролива гореща кръв, от клане, от ужаса на битката.

— Но не и ти, господарю, нали?

Александър поклати глава, събра юздите в една ръка, а с другата приглади кожата на леопардовата покривка върху гърба на коня си. Лапите на кожата висяха надолу с оголени и нарочно лъснати нокти.

— Аз не, Теламоне — прошепна Александър. — Славата и пожарът са моята стихия!

Царят заби пети в хълбоците на коня си. Аристандър беше изчезнал. С Клит отдясно и Теламон малко зад него вляво, Александър препусна покрай колоната, давайки заповед за по-бързо придвижване. Армията вече се беше подредила. Ескадрон след ескадрон конници — хетайрите, тесалийците, траките, различните пехотни полкове и отряди. Критски стрелци с лък и прашка и агриански пехотинци. В сърцето на македонската армия щитоносците и фалангистите носеха вдигнати дългите сариси и маршируваха с ускорена стъпка. Свиреха тръби, бойната линия се разгръщаше от пътя към полята, които се спускаха към река Граник. Теламон погледна назад. Касандра беше с обоза. Беше й дал точни нареждания какво да прави, ако нещата се объркат. Жребият беше хвърлен — той беше с Александър и щеше да остане с него в живота или в смъртта.

Македонците стигнаха обраслия с тръстика речен бряг и бързо се разгърнаха. Парменион с конницата и един смесен отряд щитоносци и копиеносци командваше левия фланг. Птолемей, Аминт и Сократ предвождаха централните отряди от фалангисти и щитоносци. Александър, заедно с царския конен ескадрон на хетайрите, подкрепян от два батальона щитоносци и същия брой фалангисти, командваше десния фланг.

Царят наблюдаваше всичко от един малък хълм, заобиколен от тръбачи и вестоносци.

— Припомнете си какво ще правим. — Той посочи строя. — Отляво Парменион! В центъра Птолемей, Аминт и Сократ. Аз съм отдясно! Ние сме чукът, центърът е наковалнята, левият фланг е огънят. Да преминем реката!

Придружен от приближените си военачалници и свитата си, включително и Теламон, Александър се спусна по хълма през редките върби, прещип и храсти към коритото на реката. Граник течеше лениво в своето сиво-бяло каменисто корито.

— Добре! Отлично! — промърмори Александър. Не е много дълбока.

— Широка е тридесет метра! — прошепна някой наблизо.

Теламон погледна отвъд реката и сърцето му замря. От другата страна се издигаше стръмен глинест бряг, а малко по-нататък се виждаха дървета и храсти, които щяха да затруднят всяка атака.

— Ще изчакаме — нареди Александър. — Да видим какви грешки ще направи Арсит.

 

Персийските пълководци бяха объркани. Разузнавачите им бяха донесли новини за бързото придвижване на Александър, и че той заема вече позиции. За тях беше трудно да постигнат подобна скорост — Арсит още даваше заповедите си, които се осъществяваха трудно поради лошата връзка между отделните части. Конницата се простираше в осем дълги редици, предвождани от командирите и племенните вождове. Дължината на редиците достигаше около два километра и половина — истинска дъга от стомана, шарени дрехи, знамена и цвилещи коне. Въздухът кънтеше от изкрещяваните заповеди и сигналите на тръбачите. От време на време подобни звуци се носеха през реката откъм лагера на противника.

Мемнон седеше на коня си и онемял гледаше Арсит. Лицето на сатрапа беше скрито от шлема му с широките плетени предпазители за ушите и бузите.

— Господарю, това е лудост! — възкликна Мемнон. — Александър се движи твърде бързо. — Той посочи към слънцето, което започваше да се спуска на запад. — Ти очакваше да направи лагер, за да пренощува, но той не постъпи така. Сега сме напълно…

— Върховното командване е мое — отсече Арсит. — Персийската конница ще напредне през дърветата, за да заеме източния бряг на Граник. Александър трябва да пресече и ще се провали.

— Ами моите гърци! — възкликна Мемнон и се протегна, за да сграбчи за гривата коня на Арсит.

Персиецът ядосано дръпна юздите си и обърна коня си. Помощниците на сатрапа гневно погледнаха Мемнон и посегнаха към мечовете си.

— Това е нечувано — молеше го гъркът. — Гърците ми трябва да бъдат в средата, поразяваща фаланга копиеносци. Те ще задържат македонците.

— Чу заповедите ми — хладно му отвърна Арсит. — Ще минем през дърветата. Ще разположиш хората си на височината зад персийския строй. Те няма да заемат почетното място!

— Не става дума за това! — изкрещя Мемнон. — Когато македонците се заизкачват по брега…

— Ще бъдат засипани с копия — прекъсна го Арсит. — Въпросът е приключен.

Сатрапът обърна коня си. Заехтяха заповеди. Тръбите засвириха, знамената бяха свалени и персийската армия потегли през дърветата към брега на реката.

Един от висшите военни препусна назад към мястото, където Мемнон стоеше неподвижен и гледаше невярващо към фалангата гръцки наемници, готови за битка — тъмно каре от копия, щитове и шлемове.

— Господарят Арсит ви приветства — каза конникът. — Кани ви да се биете с него на почетното място в центъра.

— Ще дойда.

Конникът се отдалечи в галоп. Мемнон дръпна юздите и бавно отиде при Омерта и помощниците му, които стояха пред фалангата.

— Знаете какво да правите!

Мемнон погледна Омерта и помощникът отвърна на погледа му; очите му блестяха през цепнатините на украсения му с пера коринтски шлем.

— Това е лудост! — прошепна Омерта.

— Това е, защото не ни вярват — отвърна Мемнон. — Омерта, бъди внимателен, задръж хората тук. Ако персийският строй се разкъса, отстъпвай само по тяхна заповед. Не мърдай без одобрението на Арсит, иначе могат да те заподозрат в предателство.

Омерта вдигна копието си за поздрав. В отговор Мемнон протегна ръка и погледна строените фаланги на наемниците.

— Знаете къде е позицията ви! — извика той. — Ние сме се били и преди с македонците и сме ги побеждавали!

Възторжен рев посрещна думите му, докато се предаваха от колона на колона.

— Заемете позиция и чакайте следващите заповеди! — извика Мемнон. — Не мърдайте нито напред, нито назад!

Сълзи пареха в очите му. Опита се гласът му да прозвучи твърдо, но окуражителните му думи звучаха кухо. Усещаше как слънцето прежуря, дочуваше писъка на птица, която се виеше над поляната, далечното жужене на пчели. Неговите хора го наблюдаваха внимателно. Беше му трудно да ги заблуди. Бясното биене на сърцето му и буцата в гърлото не му позволяваха да продължи речта си. Вдигна ръка за поздрав и обърна коня си. Яздеше, заобиколен от военачалниците си, към персийския строй.

— Не знам защо ни подозират толкова — прошепна си той. — Само ако знаех! — Задържа коня си и погледна през рамо към фалангата, която сега бавно се движеше напред. Искаше му се да се върне и да заповяда на хората си да се обърнат и да се махнат колкото се може по-далеч оттук, но това щеше да се хареса на Арсит — щеше да бъде доказателство, че на гърците не може да се вярва и Мемнон не бива да се ползва с благоволението на Великия цар. Тогава с Мемнон ще бъде свършено, а наемниците му ще бъдат нападнати от македонци и перси едновременно. Жребият беше хвърлен. Мемнон взе шлема си от оръженосеца.

— Господарю — попита го оръженосецът, — какво можем да направим?

— Бийте се и се молете! — отсече Мемнон, докато слагаше шлема си. После смушка коня си и препусна в галоп.

 

Сега македонската армия се намираше на тъмния глинест бряг на реката. Мъжете гледаха студената вода, облизваха сухите си устни и страхливо надничаха отвъд. Виждаха само глинестия бряг, обрасъл с храсти и малка горичка. Александър, заобиколен от пълководците си, гледаше и чакаше. Някъде из редиците някой запя химн. Александър изпрати вестоносец да въдвори тишина. Последното вино беше изпито, царят направи възлияние и загледа как попива в калта. Погледна Теламон, който също си беше сложил шлем и ризница, а през врата и рамото си беше преметнал боен колан с меч.

— Няма нищо по-величествено от армия в боен строй!

Теламон не можеше да не се съгласи. Александър, заобиколен от командирите на армията, стоеше върху малко възвишение — отляво се простираше цялата армия — десет хилядна пехота и петхилядна конница.

— Персите са горе-долу също толкова — обяви Александър, сякаш беше прочел мислите на Теламон. — Около дванадесет хиляди конници и пет хиляди гръцки наемници. — Царят вдигна възбудено юмрук. — Искам да видя как ще маневрират.

Тих шепот се понесе из редиците. Теламон погледна през реката и сърцето му замря. Персийската армия се движеше сред дърветата, ред след ред ярко облечени конници, чиито брони блестяха на късното следобедно слънце. Те непрекъснато прииждаха и се разгръщаха, за да посрещнат македонците. Александър едва сдържаше възбудата си.

— Вижте, вижте какво правят! — възкликна той. — Ще се опитат да ни обходят. — Царят се обърна към един от прислужниците. — Иди и кажи на Аминт, Птолемей и Парменион да разгърнат още строя. Предупреди Парменион да наблюдава внимателно противниците си.

Силен рев се надигна от редиците на противника, когато се появи група разноцветно облечени воини. Те се промъкнаха през редиците на персите и препуснаха покрай брега на реката. После спряха и се загледаха към Александър и групата край него.

— Арсит! — прошепна Александър. — Казват, че се облича като жена, но се бие като дива котка. — Острият му поглед оглеждаше вражеските пълководци. — Мемнон е там… О, слава на боговете! — Очите на царя заблестяха от вълнение. — Не мога да повярвам!

— Какво има? — попита Теламон.

— Клеоне, бих те разцелувал! — прошепна Александър. — Не виждаш ли, Теламоне? Гръцките наемници не се виждат никъде. Персите сигурно са ги разположили в тила. — Царят вдигна ръка, сякаш поучаваше група новобранци. — Никога не разполагайте пехотата зад конницата. Тя трябва да е отпред и конницата да я подкрепя, а не обратното.

Сега персийският строй се беше разгърнал напълно, за да заеме позиция — многобройни редици мъже, стена от цветове, блестящи щитове, лъскави шлемове, цвилещи коне, които пристъпваха напред-назад, завладени от възбудата на ездачите си. Вятърът донесе през реката слаби викове, звук на тръби, дрънчене на сбруя и смразяващото стържене на оръжия, които се изваждат от ножницата.

Теламон погледна към тяхната армия, разноцветните шлемове на щитоносците, фалангистите, тесалийците и траките. Хвърли поглед през рамо. Аристандър беше пристигнал пеша, заобиколен от Хора — келтските наемници бяха въоръжени с големи овални щитове; някои носеха мечове, други двуостри брадви.

— Колко е тихо! — прошепна един от пълководците на Александър.

Разгърнатата персийска конница гледаше мълчаливо към македонците. Единственото движение в македонския строй беше далеч вляво, където мулетата теглеха ужасяващите бойни машини — катапулти, балисти и огромни прашки.

Речният вятър отнесе прахта. Беше кротък пролетен следобед, огрян от залязващото слънце; Граник бавно течеше в чакълестото си корито. Над тях кръжаха и пищяха птици. Слънчогледи и цветя, смачкани под копитата на конете и тежките сандали на войниците, къпеха бреговете на реката с аромата си.

Сега вече нямаше възбуда и напрежение — само странна неподвижност, сякаш армиите, изправени една срещу друга, се чудеха дали трябва да започнат тази кървава игра. Във въздуха внезапно проехтя глас, един от войниците на Александър в централната фаланга изля поток от обиди към брега. В отговор един персиец слезе бавно с коня си до брега.

— Какво правите? — извика той. — Къде сте тръгнали в земите на Великия цар? Имате ли позволение от него? Поднесохте ли му почитанията си? Вижте се! Мъже в женски фусти! Имам съобщение за вас. Ако оставите оръжията си, ще ви напляскаме по дупетата и ще ви пуснем да си ходите!

Персиецът леко наклони глава, сякаш очакваше отговор. Един македонец от фалангата изтича напред. Обърна се с гръб към врага, вдигна фустанелата си и я развя под смеха на другарите си, някои от които взеха камъни и ги хвърлиха напосоки през реката.

— Време е! — заповяда Александър. — След мен!

Той сложи шлема си и препусна надолу по брега покрай македонския фронт. Теламон и другите нямаха избор, освен да го последват. Лекарят беше доволен, че се движи, че усеща речния вятър. Александър препускаше отпред с вдигнат меч, бронята и шлемът му блестяха и той наистина приличаше на бог. Не яздеше своя любим Буцефал, а здрав боен кон. Всяка част, покрай която минеше, вдигаше копия, удряше с мечовете по щитовете си и го поздравяваше с македонския боен вик, възхваляващ древния бог на войната.

— Айналис! Айналис! Айналис!

Викът се понесе из речната долина. Теламон виждаше взрените очи, покритите с шлемове лица, усещаше мириса на кожа, острия мирис на пот, виждаше страха и смелостта в множеството очи и лица. Минаха покрай щитоносците, които удряха с оръжията в чест на своя цар. Стигнаха центъра, където бе Птолемей. Лицето му под бронзовия шлем бе спокойно и цинично. Сократ се мъчеше да укроти коня си. Аминт, командир на елитния отряд от щитоносци изрева бойния вик, за да се освободи от напрежението и възбудата, която го изпълваше. Най-накрая стигнаха лявото крило на македонската армия, командвано от Парменион, ветеран от множество военни походи. Той също беше учуден от грешката на персите и заяви, че не вярва на очите си.

— Наемниците трябваше да бъдат там, царю — посочи той центъра на персите. — Кой знае? Може да са се отказали от тях.

Но Александър вече не се интересуваше от нищо друго, освен от бойния си план. Той стисна китката на Парменион.

— Знаеш какви са заповедите ми. Не отстъпвай. — Той посочи към катапултите и балистите. — Когато нападението започне, не ги използвай. Не принуждавай десния фланг на персите да се движи.

— Разумно ли е това?

Александър, който вече обръщаше коня си, направи рязко движение с ръка. Препусна обратно покрай строя и спря в центъра.

— Сократе, ти тръгваш пръв. Два конни ескадрона. Кажи им да вдигнат колкото се може повече шум. Вземи отряд копиеносци и помощни части. Аминте, последвай ги с отряд щитоносци — те ще укрепят позицията ни. След тях да тръгнат фалангите — Птолемей, това е твоя грижа.

— Царю — възрази Аминт, — трябва да прекосим реката. Наистина е плитка и течението е слабо, но после трябва да се изкачим по брега. Персите ще хвърлят копия.

— Нека хвърлят! — В студения глас на Александър се долавяше потиснат гняв. — Но ако смяташ, че не можеш да се справиш…

— Не, не! — Аминт поклати глава и отново сложи шлема си.

Александър се наведе и го погали под брадичката.

— Движете се косо вдясно — прошепна той. — Не се отчайвайте, не се огъвайте. Ще се справите. Сократе, тръгни пръв и пресечи направо. Аминт те следва и се движи малко по-вдясно. Успокой се, Аминте. Персите нямат пехота, имат малко стрелци, които носят по две копия. След като ги хвърлят, трябва да извадят мечовете си и да се приближат към вас. — Под шлема лицето на Аминт се разтвори в усмивка.

— Те не могат да нападат — добави Александър. — Конете им ще се пързалят, ще се блъскат, ще се спъват. Ездачи ще падат. Чакай сигнала ми. Накарай ги да почувстват гнева на Хадес в пълната му сила.

Александър се отправи отново към малкото възвишение. Направи знак на тръбача и тогава прозвуча дълъг пронизителен сигнал — знак за атака. Тръбачът на Сократ му отговори. Див рев се понесе из македонските редици, когато Сократ поведе ескадроните си към водата. Някои от персите, неспособни да сдържат вълнението си, препуснаха към водата, нетърпеливи да влязат в бой с врага. Хората на Сократ се разпръснаха ветрилообразно. Движението на тази многобройна войска вдигна кални пръски наоколо. Чу се нов сигнал. Аминт поведе своя пехотен отряд във водата. Те не тръгнаха по следите на Сократ, а оформиха клин и се изнесоха косо вдясно. Персийският командир забеляза това и започна да придвижва силите си, за да ги посрещне.

Отрядът на Сократ достигна другия бряг и беше посрещнат с дъжд от копия. Падаха коне и ездачи, животните цвилеха и ритаха. Теламон видя как един от тях беше ритнат от копито. Той падна в реката, тялото му се въртеше и гърчеше, докато плаваше по корем покрай другарите си и се опитваше да се изправи.

Тук-там хората на Сократ успяха да се изкачат на брега, само за да бъдат нападнати от персите, които се спускаха към тях, море от блестящи ками, които горяха от нетърпение да ги отблъснат. Във въздуха отекваше дрънчене на метал, конско цвилене, викове и крясъци на мъже. Един кон, чийто ездач беше обезглавен, но някак се беше заплел в юздите, се хвърли в реката, препъна се и падна, захвърляйки страховития си товар. Чистата вода на Граник стана алена. Трупове се носеха по течението. Мъже с покрити от кръв лица крещяха за помощ.

Александър наблюдаваше неподвижен. Хората на Аминт стигнаха отсрещния бряг, допрели щитовете си. Бяха пресрещнати от персийската конница. Първо се посипа дъжд от копия и редиците им се разкъсаха, мъже падаха или побягваха в кървава агония, забравили за военната дисциплина, с единствената мисъл да се спасят от ужаса срещу тях.

Александър седеше с каменно изражение. Един от ездачите на Сократ се приближи в галоп, ръцете и краката му бяха покрити с рани.

— Царю! — извика той. — Не можем да се задържим.

— Кажи на Сократ да остане, където е — каза тихо Александър.

Сега отрядът щитоносци се биеше на ръба на водата, беше им трудно да се закрепят стабилно. Някои се подхлъзнаха и бяха сгазени от другарите си. Други се отдалечиха. Най-ревностните се изкачиха на брега. Малка група щитоносци беше обградена. Мечове се вдигаха и падаха в блестящи дъги, кървави трупове се търкаляха обратно надолу по брега. Александър отново погледна неподвижния македонски строй.

— А сега чукът! — прошепна той.

Пристегна шлема си и щракна с пръсти да му подадат щита. Пребледнял прислужник му го донесе. Александър му благодари, каза му да не се тревожи и поведе собствените си ескадрони към реката.

Теламон го следваше като насън. Конят, който яздеше, беше избран от царя — силно и стабилно животно. Лекарят се чувстваше неудобно в кожената ризница и с тежкия щит в лявата ръка. Носеше меч, но не и копие — беше лош ездач и за да остане на седлото, му трябваха и двете ръце. Навсякъде край него препускаха ударните части на Александър — командваната от царя конница на хетайрите, подкрепяна от щитоносци и копиеносци.

Щом влезе в реката, Александър се придвижи бързо. Изнесе се леко вдясно, далеч от персийската войска. Въздухът кънтеше от тропота на копитата, плискането на водата, цвиленето на конете, стоновете и виковете на мъжете. Александър яздеше като обсебен. Преминаха реката, изкачиха се по брега. Група персийски конници се появи срещу тях. Александър се понесе право към врага. Копия обсипваха лицето и гърдите му. Теламон яздеше след него. Хефестион внезапно се появи от лявата страна на Александър. Отдясно беше Черния Клит, страховита гигантска фигура в черна наметка, щит с изображение на Медуза и широк остър меч.

Останалите части от нападението се изкачиха на брега, разгърнаха се и заеха позиция. Теламон видя вдясно гръцките наемници на едно възвишение с изправени копия. Точно отпред беше персийският строй, чийто фланг сега беше оголен пред атаката на Александър. Македонците нададоха бойния си вик и се спуснаха към тях. Персите вече бяха усетили опасността. Група конници се спусна да посрещне македонската заплаха.

Теламон скоро се озова в разгара на битката. Стисна по-силно коня с бедра, за да не падне. Тъй като беше зад царя, почти не срещаше противници, но виждаше резултатите от кървавата сеч на Александър — персийски конници, свалени от седлата по време на нападението, разсичани и мачкани от копитата на конете. Онези, които срещаха Александър и приятелите му в директен бой, бяха брутално премазвани и захвърляни настрана. Могъщата енергия и свирепост на Александър и групата около него не търпяха съпротива. Те се нахвърляха на коня или ездача. С един удар Клит отсече главата на един персиец, докато друг седеше на коня си и гледаше невярващо кървавата рана в стомаха си, откъдето вътрешностите се бяха изсипали в скута му. Появи се трети. Конят на Клит го докосна, но мъжът успя да премине. Теламон се обърна, за да посрещне заплахата, но ръката на персиеца с меча беше отсечена и на нейно място имаше само кървав чукан.

Постепенно силният натиск на персийската конница забави македонското нападение. Александър и останалите пред Теламон започнаха ръкопашен бой — кон и ездач срещу кон и ездач, блъскаха и бутаха, пронизваха и сечаха. От време на време някой персиец успяваше да се промъкне. Теламон пресрещна един, блъсна щита му със своя и улучи, повече с късмет, отколкото с умение, оголената плът между шията и рамото.

Най-после преминаха. Александър не се интересуваше какво става на брега на реката — единствената му цел беше да стигне до центъра на персийската армия. Въпреки грохота на битката Александър провеждаше успешно тактиката си. Все повече персийски конници от центъра се насочваха към тази нова заплаха и все повече македонски пехотинци преминаваха реката, бързо следвайки стъпките на Александър. Оглушителен рев се понесе от речния бряг, последван от македонския боен вик — фалангите бяха преминали и отблъскваха персийската конница.

Теламон се обърка. Имаше чувството, че се намира в кошмар от проблясваща стомана, викове и ругатни, падащи тела и прегазени трупове. Чуваше викове „Насочи копията“ и „Напред“, придружени от тръбни звуци. Клит крещеше нещо. Теламон вдигна поглед, изтри потта от лицето си и свали шлема си. Бяха отбили първото нападение на персийската армия, но втора вълна, водена от пищно облечените си началници, се насочваше право към Александър. Царят нададе бойния вик и се насочи към тях. Стигна до предводителя на персите и с един удар на копието, което беше грабнал отнякъде, прободе в гърдите, вдигна го от седлото и го запрати в прахта. Теламон беше зад него и сечеше с меча си. Клит, обхванат от бойна ярост, се биеше, за да защити гърба на Александър. Погледна с обезумели очи Теламон.

— Бронята! — изкрещя той. — Заради бронята е.

Теламон виждаше мургави лица — персийски воини в красиви шлемове и брони. Разбра ужаса на Клит. Сега ги нападаха персийските военачалници. Висшите началници и командири бяха разпознали Александър и заедно с телохранителите си се опитваха да приклещят и да убият македонския предводител. Ужасната битка се водеше лице в лице, меч срещу щит, щит срещу меч. Теламон просто замахваше срещу всичко, което се изпречеше на пътя му. Мирисът на кръв и кал, на пот и човешки изпражнения, кошмарният мирис на битката витаеше навсякъде около него. Перси се вкопчваха в ръцете му. Един от тях, останал без кон, се опита да го свали от седлото. Теламон го срита. Александър водеше бой с един персиец. Уби го с един удар в гърдите. Друг го заобиколи, камата проблесна в ръцете му, готова да нанесе смъртоносния удар. Теламон извика. Опита се да се придвижи напред. Появи се Клит. Беше минал пред Александър, но сега се върна назад и се вряза между царя и персиеца. С един удар той отсече ръката на противника до рамото. Гореща струя кръв избликна и опръска Александър и коня му. Животното, изпаднало в ярост, изцвили и се вдигна на задни крака. Царят се опита да остане на седлото, но се изхлузи. Блъсна коня встрани, когато един персийски конник си проби път и замахна към покритата с шлем глава на Александър. Македонецът видя опасността и отскочи. Мечът проблесна и нанесе силен удар. Клит и останалите телохранители се скупчиха около царя, който падна на колене. Персиецът беше приклещен и смъкнат от коня. Клит отметна главата му и го закла като пиле, а после срита трупа. Телохранителите обградиха царя. Теламон се смъкна от коня, захвърли щита и меча си. Свали шлема от главата на Александър. Очите на царя гледаха невиждащо, бялата му като сняг кожа беше опръскана с кръв. Теламон трескаво опипа червено-златистата коса, докато усети отока и мократа, лепкава кръв. Клит стоеше до него. Кръгът около Александър се беше увеличил и сгъстил, докато отрядите на хипаспистите заемаха позиция. Замаян, Александър се огледа.

— Как върви? — прошепна той.

— Не знаеш ли? — Мрачното лице на Клит се разтвори в усмивка. — Царю, не чуваш ли?

Теламон напипа пулса на Александър и го прегледа за рани. Той също усещаше промяната. Опасността да ги притиснат беше преодоляна. Македонците бързо се придвижваха напред.

— Пробихме! — изрева Клит. — Фалангата на Птолемей премина реката. Персите са в пълно отстъпление.

— Възможно ли е? — прошепна Теламон. — Свърши ли всичко?

— Как е царят? — рязко попита Клит.

— Понатъртен и уморен — отвърна Теламон. — Но ще живее.

Част от цвета се беше върнала по страните на Александър. Той се усмихна и с помощта на Клит се изправи на крака.

— Да ги избием! — каза царят с пресипнал глас. — Да побързаме, преди да е мръкнало!