Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от неизвестен език
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Трета глава

От Великият цар Дарий до сатрапите му… този крадец и грабител, този извратен Александър, заловете го.

Етиопската версия на „Историята на псевдо-Калистен“

Персийската бойна галера беше оставила ескорта си, след като Хиос остана от лявата й страна и пореше Хелеспонт, възползвайки се от лятната омара и приветствайки падащия мрак. Беше флагман от императорската флота, корпусът от борово дърво беше боядисан в кървавочервено над ватерлинията[1] и в черно под хакборда[2]. От двете страни, точно под бронзовия нос, блестеше скачаща пантера, а до нея беше изрисувано всевиждащото око — талисман, който да пази кораба от зло. Мемнон и капитаните му стояха на кърмата, издялана във формата на красива черупка от бяла раковина. Платната бяха събрани, мачтите свалени, бойните знамена прикрити, фенерите и лампите намалени. Дори главният гребец шепнеше командите си, докато голямата трирема[3] пореше водата, за да стигне до Сестос. Мемнон беше сигурен, че няма да ги забележат. Обсипаното със звезди небе бързо се покриваше с облаци, а мъглата, която беше желан съюзник, от време на време се повдигаше като завеса. Наблюдателите с остри погледи, застанали високо на носа и кърмата, можеха да различат светлините от лагера на Александър Македонски. Мемнон стоеше, заслушан в плискането на водата по корпуса. Греблата се издигаха като гигантски ръце, очакващи заповед. Капитанът и екипажът му бяха нащрек за всяка опасност, дори за внезапна промяна на вятъра или за наближаващ кораб.

— Не искам да ни отнесе към скалите — прошепна за пореден път на ухото на пълководеца капитанът, който също като Мемнон от Родос.

— Боговете са с нас — отбеляза Мемнон, овладявайки подтика си да го наругае. — Всичко ще бъде наред.

Той отиде до перилата и се взря през водата. Не се виждаха рибарски лодки. Александър беше сигурен, че в Хелеспонт не плават вражески кораби. Мемнон се усмихна. До известна степен беше съгласен с тактиката на Дарий. Защо да не остави Александър да вярва, че е под покровителството на боговете? Но Мемнон не вярваше в боговете, а само в силата на собствената си ръка и лукавство. Арсит, сатрапът на Фригия, не знаеше, че е тук. Мемнон имаше на разположение няколко кораба и беше решил да вземе нещата в собствените си ръце. Диокъл, глухият му прислужник, застана до него. Сложи ръката си върху неговата — знак, че иска да говорят. Мемнон го погледна със съжаление. Диокъл още страдаше от морска болест — очите и носът му течаха, около устата му имаше следи от повръщано.

— Какво има? — бавно попита Мемнон.

Диокъл направи знак с пръсти.

— Мислиш ли, че между нас има предател? Не мога да повярвам, че Лизий…

Мемнон вдигна рязко ръка и се загледа към вълните. Някъде изпод палубата някой извика с приглушен глас. Мемнон стоеше и се вслушваше в пулса на големия боен кораб; боровите греди, които се поклащаха рязко, скърцането на греблата. Корабът се издигаше и потъваше в бързото течение. От време на време кормчията издаваше заповед, предавана на гребците на трите реда пейки и някои от тях започваха да топят по-леко греблата, за да поддържат курса на триремата. Мемнон беше раздвоен и несигурен. Още не можеше да повярва, че Лизий е бил предател. Можеше много да изгуби. Но Дарий беше настоятелен. Мемнон си помисли за ужасната Кула на мълчанието, извисяваща се в небето, за мъртвите перси, увити в савани, които висяха от гредите. В клетката в средата беше оставен Лизий, без храна и вода, в очакване на дълга и мъчителна смърт. Мемнон тихо се помоли да я посрещне смело, увиснал между небето и земята, заобиколен от мъртъвци.

Диокъл докосна ръката му и му направи още знаци.

— Знам, знам — отвърна Мемнон. — Арсит и Дарий твърдят, че между нас има и други шпиони. Не го вярвам. — Той се взря по-внимателно в настоятелните движения на слугата си. После поклати глава — нищо не разбираше. Диокъл повтори жестовете си.

— Да, прав си. Нито Дарий, нито Арсит знаят за това. Те искат… — Мемнон снижи глас. — Искат вълкът да влезе в кошарата. Аз предпочитам да го убия, преди да се е доближил. — Той леко се усмихна. — Лека промяна в плана.

— Ето го знака! — Капитанът се приближи и посочи към тъмнината. — Ето там. На северозапад.

Мемнон се взря в мъгливия мрак. Брегът се показа и той зърна блясък на фенер.

— Готови ли са хората ни?

Капитанът кимна и се отдалечи. Мемнон докосна бузата на Диокъл и отиде на носа, където лоцманът отвръщаше на сигналите със засенчен фенер. Рибарската лодка се приближи. Мемнон различаваше кормчията, още един мъж под отпуснатото платно и трети на носа. Лодката внимателно подбираше курса си и спря точно под носа на триремата. Хвърлиха съединителните скоби нагоре. Лодката беше здраво завързана на края на опънатите въжета и се опитваше да избегне греблата, които замахваха към нея.

— В името на Аполон! — прошепна Мемнон на капитана. — Не искам да се заплете. Някой от капитаните на Александър може да реши да си направи нощна разходка.

— Ще я държим здраво — увери го капитанът.

Мемнон се обърна при звука от стъпки. Петима души се появиха отдолу. Всеки носеше вързоп в едната си ръка и оръжие в другата. Бяха облечени в обикновени туники, наметки и военни ботуши. Евтини накити — гривни, пръстени и гердани — проблеснаха на слабата светлина. Със сребърните обици на ушите си и ниско подстриганите си коси, те изглеждаха точно такива, за каквито се представяха — хоплити, които си търсят господар. Мемнон стисна ръката на предводителя им Дроксений.

— Знаеш ли какво трябва да направите? И какво да кажете?

— Ние сме войници от Аргос — отвърна Дроксений. — Наемници, които са дошли да припечелят от Александър Македонски. Пътували сме по суша. Имаме оръжие, но нямаме господар. Служили сме в Лидия и по-надалеч. Имали сме намерение да се присъединим към Мемнон от Родос. — Но — Дроксений докосна слабините си, за да се предпази от беда — мислим, че той ще изгуби. Когато парите и късметът свършат, наемниците си отиват.

Мемнон тихо се изсмя.

— Какво ще стане по-нататък — каза той, — зависи от вас. Подберете времето и мястото и ударете незабавно. Ако успеете да избягате, ще спечелите толкова, колкото не сте си представяли и в най-смелите си мечти. Не позволявайте да ви пленят. Ако умрете и се озовете в Елисейските полета — утеши ги той — ще направя жертвоприношение и ще се отнасям с приятелите ви като с мои приятели. — Хладният нощен въздух повдигна наметката на Мемнон. — Имате само една задача — да убиете Александър Македонски. Твърдите, че сте от Аргос, но всъщност сте от Тива. Спомнете си какъв беше този град и в какви руини го превърна Александър. — Той приближи до групата и внимателно се взря в суровите им лица. — Всеки от вас иска кръвно отмъщение. Сенките на роднините ви, майките, бащите, братята и сестрите ви крещят за отмъщение. Ударете силно и бързо! — Той вдигна ръка за поздрав. — А после тичайте като вятър.

Мемнон стисна ръцете на всички. Те отидоха до носа и с помощта на екипажа се спуснаха по въжетата в рибарската лодка. Дроксений слезе последен. Точно преди да се прехвърли през борда, Мемнон го стисна за рамото.

— Никой не знае, че идвате. Шпионите могат да бъдат многобройни и бързи като мухи. Работата ви е да убиете Александър, но внимавайте. Ако можете, опитайте се да откриете човек на име Наифат.

— И ако успеем? — Дроксений се вгледа в лицето на Мемнон. — Да го убием ли?

— Не. — Мемнон поклати глава. — Но ако боговете са благосклонни, когато се върнеш, кажи ми кой е той.

Дроксений кимна. Рибарите викаха в мрака. Мемнон чувстваше люлеенето на надигащото се море, докато започваше приливът.

Дроксений слезе долу. Мемнон му подаде вързопа през борда. Изтеглиха скобите. Капитанът изрева някаква заповед и триремата леко се отдръпна назад, главният гребец внимателно даваше указания на няколко от гребците. Военният кораб се бореше с надигащото се море, за да позволи на рибарската лодка да обърне и да се насочи към мъгливите брегове.

Дроксений тръгна към кърмата и заразглежда тримата рибари. Мемнон му беше обяснил, че те са подкупени да дойдат през нощта при знака от фенера и да откарат няколко души на брега. Беше им добре платено от хората на Мемнон, беше им обещано да получат и повече, когато работата бъде свършена.

Дроксений се хвана здраво, за да противостои на люлеенето на малкия плавателен съд. След топлината и безопасността на триремата, имаше чувството, че е захвърлен на сал в бурното море и оставен на произвола на съдбата. Но рибарите си знаеха работата. Отначало не се виждаше нищо, освен надигащото се море. Чуваха се заповеди. В мрака Дроксений съзря едва доловимите очертания на остри бели скали и малък плаж в края на тесния залив. Рибарската лодка продължи да следва курса си, докато дъното й заскърца в плитчината. Двама от рибарите скочиха и направиха знак на Дроксений и другите да ги последват. Наемниците се подчиниха. Издърпаха рибарската лодка на осеяния с камъчета плаж. Дроксений се убеди, че всичко е разтоварено и пренесено на сухия пясък. Погледна небето — трябва да беше доста след полунощ, а ги чакаше още дълъг път. Той огледа залива. Ако беше планирано предателство, сега беше моментът да се случи нещо. Някакво движение, проблясване на оръжие, цвилене на кон… Цареше пълна тишина. Един от рибарите го хвана за лакътя и поднесе отворената си ръка.

— А, да — усмихна се Дроксений. — Заплащането. Момчета! — извика той тихо в мрака — Нашите рибари искат злато и сребро. Дайте им това, което им давам аз.

Мечът на Дроксений изскочи от канията и бързо се заби дълбоко в стомаха на рибаря. Изненадан от това неочаквано нападение, мъжът само можа да отвори уста.

— Съжалявам — прошепна Дроксений. Сложи ръка зад врата на мъжа и го прониза още по-дълбоко. — Така е по-добре.

Спътниците му се справяха с другите двама рибари, които бяха изненадали. След няколко мига и тримата лежаха мъртви на плажа. Дроксений даде заповеди. Струпаха телата в рибарската лодка. Двама от хората на Дроксений се съблякоха, избутаха лодката обратно в надигащите се вълни, опънаха платното и позволиха на вятъра да ги отнесе малко по-навътре. От мястото си Дроксений чу как пробиват лодката, като разсичат дървото. Продължи да гледа през рамо към върха на скалите, като се молеше късметът да е все така с тях. Пък и защо Александър да изпраща разузнавачи? Когато отново погледна към морето, рибарската лодка вече потъваше. Двамата му спътници, отлични плувци, я оставиха на съдбата й, скочиха във водата и заплуваха към брега.

— Няма да остане и следа — обяви един от тях, отърсвайки се от водата като куче. — Вързахме труповете за лодката. Ще минат седмици, преди да ги намерят.

Дроксений ги подкани да се облекат. Щом бяха готови, убийците потънаха в мрака като хайка копои.

 

Великият цар Дарий щеше да се зарадва на хаоса и смъртта, които заплашваха да провалят пира на Александър Македонски. Той очевидно бе забравил опасността, която го заобикаляше. Водачите, доведени от жрицата Антигона, също бяха обхванати от чувство на измамно спокойствие. Бяха отдали последни почести на мъртвия си спътник. Самият Александър беше почел трупа, заплатил таксата на Харон и осигурил храната за ужасния Цербер. Сега водачите седяха около малкия огън в края на македонския лагер и се наслаждаваха на храната и виното, които царят им беше изпратил за бдението. Бяха приели смъртта на приятеля си за нещастен случай. Лагерът беше пълен с негодници, крадци и проститутки. Може би е нямал късмет — носеше му се славата на голям сладострастник.

— Беше като разгонен пръч — пошегува се един от водачите. — Сигурно са се скарали заради жена, игра на зарове или ашици.

Смъртта постоянно ги дебнеше. Всички знаеха опасностите, които ги заплашваха. С подобни мисли и думи се утешаваха водачите. Отрудени селяни от йонийския бряг, те вече обсъждаха какво ще правят със златото и среброто, което им беше обещал Александър Македонски. Жрицата Антигона им беше заповядала: „Няма да участвате в битки, само ще заведете войската на Александър на юг. В замяна ще получите толкова злато и сребро, че да ви стигне за няколко живота.“ Хитрите селяни бяха претеглили всички възможности. Гордееха се, че са гърци. Не обичаха персите с техните веещи се роби и високомерието им, с арогантните им лица, тъмни очи и неразбираем език.

— Ще бъде лесно — беше обявил предводителят им Критий. — Ще заведем Александър на юг и ще си вземем възнаграждението. Какво ще става после, е работа на боговете, не наша.

Всички се бяха съгласили.

— Къде е Критий? — изфъфли един от тях. — Трябваше да е тук и да сподели „чашата на приятелството“.

— Той е вече твърде високопоставен и могъщ, за да стои с нас — обади се друг.

Всички кимнаха в знак на съгласие, със зачервени и блеснали очи. Силното вино, което им беше пратил Александър, вече ги хващаше — започваха да се надигат стари съперничества и вражди. Винаги бяха смятали, че Критий си придава важност — беше с тъмно минало, но имаше някакво образование. Той беше обещал да начертае карти за Александър, които да показват разположението на кладенците и изворите, за да не изгинат ездачите под силното слънце.

— Трябваше да е тук — изрева Ласк, най-едрият и най-големият побойник между тях. Той се протегна, взе парче мека печена риба, напъха го в устата си и шумно задъвка. Ласк искаше вече да са преминали отсреща. Мечтаеше да се прибере у дома. Искаше съселяните му, особено жените, да го видят в пълния му блясък. Не беше ли обещал Александър на всекиго копие и меч, които да отнесат у дома си? Ласк вдигна калаената кана и без да обръща внимание на протестите на останалите, пи направо от нея.

— Какво мислиш за шансовете ни, Ласк? — попита един от спътниците му.

— Лесно е като да сееш жито! — отвърна самохвалкото, сваляйки каната. Огледа пиянски насядалите край огъня — лицата им лъщяха от мазнина. От месеци не бяха яли и пили така обилно. Ласк почувства, че стомахът му се бунтува — трябваше да пие вода, преди да заспи, иначе щеше да се събуди с главоболие и да го мъчи жажда.

— Ще ви кажа какво ще стане — облиза той устни. — Трябва да помислим за онова, което ще направят персите.

— Ами ако опожарят земята? — извика някой. — Правили са го и преди.

Ласк намигна пиянски.

— Едва ли. Те знаят, че македонците идват. Наблюдавах ги как се упражняват. Обичат равните местности. Бях долу при ограждението за роби. Говорих с една червенокоса кучка, пленена в Тива. — Той направи неприличен жест. — Имаше големи гърди. Жалко за лицето й — добави. Забележките му бяха посрещнати с аплодисменти и похотливи подмятания. — Пак ще отида там — обяви той.

— Какво казваше за македонците?

— Говорех с тази робиня. Знаете ли как се нарича? Като онази богиня, за която говори Антигона — Касандра. Но мисля, че това не е истинското й име.

Този, който беше задал въпроса, гледаше към Ласк, оголил зъби като куче.

— Както казах, гледах ги да се упражняват. Те разбиха армията на Тива пред портите й. Блъскаха по стените на града, както ковач по наковалня. Удряха по тях и ги събориха навътре. Намериха отворена порта и Александър с ордата си се вмъкна бързо. Персите няма да позволят да ги притиснат така. Александър може да познава армията си, но ние познаваме страната си.

Думите му бяха посрещнати с кимане и одобрителни възгласи. Водачите си спомняха мястото, където бяха отрасли — прашни равнини, малки горички, стръмни хълмове, дълбоки клисури, буйни потоци и реки, все още пълни от зимния сняг.

— Граник! — извика един от тях.

— Да, Граник.

Ласк си спомни бързата река и стръмните й, покрити с храсти брегове. Трябваше да поговори с Критий за това. Стомахът му се бунтуваше. Промърмори нещо, изправи се и се заклати в мрака. Спомняше си инструкциите, които им бяха дали. Дежурните по лагер бяха категорични „По голяма и малка нужда се ходи далеч от лагера!“

Ласк се запрепъва около телата на заспалите войници и гаснещите лагерни огньове. Веднъж стражата го спря. Ласк посочи слабините си.

Мъжът се изкашля, плю и го пусна да мине. Ласк се отправи към група дървета. В далечината виждаше светлините на Сестос и се чудеше дали да не иде да разгледа, града. Чу звук зад себе си и спря. Погледна назад към светлината на лагера. Тук земята беше напукана и неравна. На места различаваше каменисти плочи, покрити с мъх. Критий казваше, че някога тук имало древен град. Ласк направи гримаса в мрака. Какво ли пък знаеше Критий? Спря, облекчи се шумно и тръгна обратно към лагера. Внезапно съзря нещо, което се носеше към него, забързана сянка, изпъстрена от луната. Ласк се загледа в нея. Преди да се опомни, фигурата стигна до него. Остра болка го прободе отстрани. Опита да се защити, но смъртта го настигна бързо, като стрела в мрака. Той залитна напред. Болката беше толкова силна. Посегна към раната и хвана украсената с криле дръжка на келтския нож, забит между ребрата му. Ласк падна на колене, ругаейки тихо собствената си глупост. В дърветата се обади бухал. Ласк водачът, бъдещият герой, падна на земята и очите му гледаха невиждащо, докато някой пъхаше парче пергамент между безчувствените му пръсти.

 

Пиршеството в царската шатра се беше превърнало в хаос. Между Селевк и Птолемей беше избухнал спор за репутацията на никаква жена, която и двамата бяха обичали в Македония. Хефестион лежеше на кушетката и се усмихваше спокойно на себе си. Без да усеща напрежението, Александър, забравил гостите си, беше потънал в разговор с Антигона. Теламон почувства, че очите му натежават. Беше решен да не оставя да го занесат до палатката му, както беше казал Птолемей „като момче след първото си напиване“. Почувства полъх от студен нощен въздух. Един от телохранителите влезе в палатката. Александър стана от лежанката, те заговориха шепнешком и Аристандър се присъедини към тях. Царят бавно отиде до Теламон и срита лежанката му.

— Аристандър би искал да поговори с теб.

— За какво? — сприхаво попита Теламон.

— За отрови — Александър се усмихна и отмина.

Царският пазител на тайните вече беше до входа на палатката и нетърпеливо го викаше с жест. Теламон излезе при него, където студеният нощен въздух веднага го отрезви.

— Какво има? — попита лекарят.

— Ела с мен, Теламоне. В безопасност си, уверявам те. Повървяха малко, но лекарят чу звук и се обърна. Група здрави наемници ги следваше; келти, а не гърци — всички с различно оръжие, с панталони, напъхани в ботушите, кожени брони над туниките и шлемове във формата на глави на диви животни. Водачът им носеше през рамо леопардова кожа, а върху щита му беше гравирано всевиждащото око, личният знак на Аристандър. Мечовете им бяха извадени, а двама от тях носеха катранени факли. Теламон спря и изчака да се приближат. Келтите бяха огромни мъже, високи към два метра. Косите им бяха сплетени с ярки панделки и стигаха до раменете им. Шлемовете скриваха горната част от лицата им, а брадите — долната.

— О, хубавците ми! — Аристандър бавно тръгна назад и започна да чисти ноктите си със зъбочистка. — Не са ли хубави, Теламон? Личната ми охрана. Дузина зверове. — Той се усмихна превзето. — Хубави момчета, които ще ме разорят. Нали, красавецо? — попита той водача.

Мъжът му отговори на развален гръцки, светлосините му очи гледаха свирепо към Теламон в светлината на факлата.

— Стига, непослушнико. — Аристандър игриво го плесна през ръката. — Теламон не е моя жертва, а приятел. Не си ли мой приятел, Теламоне?

Лекарят го погледна.

— Не си ли? — тропна с крак Аристандър.

— Щом казваш.

— Нещо повече — Аристандър щракна с пръсти в лицето на водача, — той е приятел на царя, лекар на Александър. Не е предател. — Аристандър отстъпи и погледна с любов към групата въоръжени разбойници. — Знаеш ли как ги наричам, Теламоне? Моят Хор. Уча ги някои песни. Нали, момчета? — Аристандър застана срещу тях и ги подкани: — Да изпеем химна на Аполон.

Теламон с недоверие се втренчи в келтите, които, забравили за обстановката, запяха известния химн.

Аполоне, бог на светлината!

Златокъдър противник на вечната нощ!

Син на самия бог!

Поздрав, златокъдри!

Да поздравим Аполон!

Бог на слънцето!

Пееха гърлено и фалшиво. Някъде откъм палатката на царя се чу вик:

— Млъкнете, шумни негодници!

Водачът на охраната извика в отговор нещо мръсно. Аристандър потупа Теламон по рамото.

— Няма да повярваш. Те обичат Софокъл и Еврипид! — Той се обърна назад. — Нали, момчета, Хорът на тиванците!

Като деца пред учител, келтите, все още впили поглед в Теламон, зарецитираха прочутата реч на Софокъл.

В Тива, града на слънцето

дочува се божият глас милостив.

Сърцето ми се разкъсва от страх

от онова, което предстои да чуя.

Лечителко от Делос, чуй,

страхуваме се. Ти какво ще сториш?

Дали е нещо ново или старо като изтичащата ни година?

Кажи ни, дъще на безценната надежда!

Очакваме безсмъртните ти думи!

— Достатъчно! — изрева Аристандър. — Браво, момчета. — После се изкикоти. — Когато се върнем в Атина, ще поставим пиесата, независимо дали им харесва или не. Да вървим, нощта може да е млада, но аз не съм!

Аристандър закрачи бързо. Теламон го последва, заобиколен от мълчаливите, но заплашителни наемници. Напуснаха царските покои, преминаха през спящия лагер, през постовете и се изкачиха по хълма към мястото на жертвоприношението, където Александър беше издигнал дванадесет камъка в чест на олимпийските богове. Аристандър отиде и се наведе над един от олтарите. Телохранителите се събраха около него — Не толкова близо! Не толкова близо! — мило каза Аристандър. — В името на задника на Харон — прошепна той на Теламон, — не миришат много хубаво. Изпитват отвращение към къпането.

Той даде заповеди и катранените факли бяха запалени, окъпвайки мястото на жертвоприношението в светлината на танцуващите пламъци.

— Защо мислиш, че те доведох тук, Теламоне?

— Да гледам пиеса?

Аристандър се усмихна и прикри уста с шепа. Теламон изтри потта от челото си и се уви по-плътно в наметката си. Вятърът беше силен, изпълнен със соления мирис на море. Шумът на разбиващите се в скалите вълни приличаше на далечни гръмотевици. Аристандър проследи погледа му.

— Не обичам морето, Теламоне. Бих се радвал да съм отвъд него. Александър смята, че персийската флота е в Египет, закотвена в делтата на Нил. Аз не съм много сигурен в това. Ако се появят и ни попречат да прекосим, ще се моля за нов Саламин[4], но само боговете знаят какво ще стане. Как ти се струва благородният ни господар?

— Почти същият. Малко по-объркан.

— Много добре. — Аристандър размаха пръст и се загледа към телохранителите, които се бяха скупчили край импровизирания огън.

— Александър е объркан и не е объркан. Какво обяснение предпочиташ — дълго и дипломатично, или късо и ясно?

— Слабините ми започнаха да замръзват, Аристандре.

Отново смях.

— Умът на Александър? Той може да мисли едновременно за няколко неща. Той е славата на Гърция. Иска да надмине баща си и да стигне до края на света. Ти го знаеш, Теламон, но армията — не. Предстои ни да се бием докрай — това е мечтата на Александър.

— И колко ще бъдат убити?

— Този въпрос може да се сметне за предателство. Винаги измират хора.

— Значи ще разберат, че е за честта на Македония — или е за славата на Александър?

Аристандър мрачно изгледа Теламон. Вече не беше контето с боядисано лице и нокти, лицето му беше слабо и изпито, очите — сурови, устата — твърда.

— Александър е бог — изсъска той — в човешко тяло. Заобиколен е от предатели и зложелатели. Според мен има четирима души, четири стени, които защитават Александър. Олимпиада, Хефестион, аз и ти, Теламоне. Затова, моля те, не ме разочаровай.

— Войската много обича Александър.

— Защото побеждава. Да ти кажа ли нещо, Теламоне? Ще отплаваме до Азия. Александър ще търси персийската армия и най-накрая ще я срази. Или ще бъде унищожен. Няма да има компромиси, нито съмнения.

— Защо Александър просто не прекоси отвъд?

— Той търси слава, но предсказанията трябва да са добри. Той иска да прекоси като Александър, без Олимпиада да го подстрекава, нито сянката на Филип да го съпътства. Тази сутрин Александър принесе в жертва един бик на Зевс. Аз избрах лично проклетото животно! Но дробът му беше замърсен и знаците бяха лоши. Водачът и онази млада жена са мъртви. Александър ми каза и за съобщенията, които му оставят, за цитатите от „Илиада“-та.

— Колко често ги получава?

— Откак сме тук. Обикновено ги носи някой калайджия или търговец. Всеки ден пристигат писма от различни хора. Прииждат наемници, които търсят работа, всичко е само въпрос на време. — Аристандър погледна замислено към морето.

— Преди какво? — настоя Теламон. — Аристандър, не бъди толкова загадъчен! Премръзнах!

— Скоро ще ти стопля кръвта! Скоро ще я затопля!

Аристандър се отдалечи, после се върна. Теламон беше малко неспокоен. Въпреки виното и доверието му в Александър, лекарят беше уморен от този пазител на тайни, това създание на Олимпиада с шарещи очи и лоша слава.

— Не е тайна — обяви Аристандър, — че Дарий иска Александър да прекоси морето, за да го разбие, но тук трябва да има убийци, изпратени от хора, които просто искат да видят Александър мъртъв.

— Тук, в лагера? — попита Теламон.

— Да, тук, в лагера! Дори на приятелите му по чашка не може да се вярва. Чу ли за Селевк? Майка му също твърди, че бил заченат от бог. Птолемей намеква, че Филип бил истинският му баща, а Неарх винаги ще последва най-силния.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото знаеш за Александър неща, които другите не знаят — мечтите му, мислите му и демоните, които обсебват душата му. Както казах, той е объркан от жертвоприношенията и постоянните клюки. Александър иска битка. Една голяма победа срещу Персия ще означава защита от боговете. Говорих достатъчно. Остани там.

Аристандър се отдалечи. Двама от телохранителите скочиха на крака и забързаха обратно към лагера. Аристандър повика Теламон, за да се стопли край огъня.

— Е, добре — Аристандър протегна ръце, жестокото му лице беше огряно от танцуващите пламъци. — Хубавци! — прошепна той.

Келтите напомняха на Теламон глутница вълци, готова за лов.

— Добре, момчета! — Аристандър плесна с ръце. — А сега монолога на Клеон от пиесата на Софокъл. Започваме заедно от средата. Жалко, че джуджето ми Херкулес не е тук. Нищо — аз ще започна. — И той го направи:

Не наранява нищо по-жестоко…

от любовта, превърната в омраза.

Пази се от това момиче, то е враг!

Веднъж я хванах вече в престъпление,

Единствена предателка в страната ни.

Не мога аз да съм предател също,

затуй тя трябва да умре…

Теламон внимателно слушаше, докато варварите крещяха стиховете, опитвайки се да доставят удоволствие на дребния мъж, седнал от дясната му страна. Аристандър им направи знак да замълчат.

— Лично ги научих на гръцки. Много се гордея с момчетата, както и с Херкулес. Не искаш ли телохранител, Теламон? В това място, пълно с гърчещи се змии, някой трябва да ти пази гърба.

— Имам собствени планове по въпроса.

— Добре!

Аристандър се обърна и запя тихичко една от скръбните песни на своите келтски телохранители. Всички се присъединиха и още пееха, когато двамата други се върнаха заедно с лекаря Леонт и младия прислужник, който беше предложил услугите си на Теламон. И двамата изглеждаха сънливи и разтревожени. Аристандър ги накара да се присъединят към тях. Леонт приклекна и загледа умолително към Теламон.

— Съжалявам, че ви наруших съня — сладко започна Аристандър. — Кажи ми, Леонте, харесваш ли приятеля ми Теламон или го ревнуваш?

— Почти нищо не знам за него. Защо ме разпитваш? Нямаш право.

— Имам пълното право.

Леонт почеса носа си. Очите му запримигваха още по-начесто.

— Ти ли запали палатката на Теламон?

— Разбира се, че не съм!

— Но тази вечер беше в новата му палатка, нали?

Леонт умолително вдигна ръце.

— Вярно ли е или не? — настоя Аристандър. — Изпрати на приятеля ми кана вино. Хубаво хиоско вино в красива запечатана керамична кана от остров Самос. Винаги ли си толкова щедър към онези, които не харесваш?

Сърцето на Теламон спря.

— Да донеса ли виното — продължи Аристандър — и да те накарам да го изпиеш?

— За какво става дума, Леонте? — попита Теламон.

— Изпратил ти е подарък — обясни Аристандър. — В него има отвара — от буника, беладона, петнист бучиниш, воден бучиниш, змийска отвара?

Леонт щеше да скочи на крака, но телохранителят го принуди да остане на мястото си.

— Ако не ми кажеш — прошепна Аристандър, — ще се ядосам!

— Беше сок от сена.

— Аха! За да разстроиш стомаха му? За да накараш приятеля ми Теламон да прекара цял ден в нужника? Защо го направи, Леонте? Войсковите готвачи — разсмя се той — щяха да се справят по-добре.

Теламон гледаше и не можеше да повярва.

— Имаш ли петнист бучиниш между праховете си?

— Да, малко.

— Даде ли от него на момичето? На онова, което намерили да броди край Троя?

— Не съм! Не съм! Не съм докосвал чашата й!

— Вярно, вярно — съгласи се Аристандър. — Поне аз мисля, че не си го направил.

Леонт изглеждаше блед и изпит.

— Мразя Теламон. Исках да му направя номер.

— Колко сена сложи? — попита Теламон. — Проклет глупак! Знаеш колко опасна може да бъде!

— Няма нищо по-интересно от това да слушаш спор между лекари — имитира Аристандър царя. — Но нощта напредва, а аз съм уморен. Да минем на други въпроси, Леонте. Прегледах вещите ти. Кой ти даде златните дарици в кесията, която е закопана в земята под леглото ти? Дал си една на това момче.

Младият мъж, който седеше неподвижен като статуя, се стресна.

— Бил съм отвъд Хелеспонт — избухна Леонт. — Каквото имам, съм го спечелил.

— И как? — попита Аристандър. — Като лекар или като шпионин? Познаваш ли Лизий?

— Кого?

— Познаваш ли Мемнон от Родос? Гръцкият предател, на когото персите плащат?

— Срещали сме се.

— Но не познаваш приятеля му Лизий? Знаеш ли, че Лизий искаше да се срещне с Александър в Троя?

— Аз… всички знаят.

— Никой не знае! Кажи ми, Леонте — Аристандър се изправи и протегна ръце, — познаваш ли сатрапа Арсит? Съвсем скоро ще опустошим земите му. — Той посочи с пръст. — Те са точно отвъд Хелеспонт.

— Да, срещал съм го няколко пъти, но отдалеч.

— Хм. — Аристандър приклекна. — Мисля, че лъжеш, Леонт. Защо се присъедини към армията? Защо писа на царя да му предложиш услугите си?

— Познавах баща му.

— Или заради мъжа, когото си убил в Атина? Влиятелният търговец на жито? Сбъркал си най-обикновена треска с нещо по-сериозно и си му дал по-голяма доза лекарство.

— Беше грешка. Трябваше да избягам.

— Познаваш ли някого на име Наифат?

— Не, не. За какво говориш? — Леонт разпери ръце. — Признавам, че си направих шега с Теламон. Беше глупаво от моя страна.

— Да, и подкупи човек от царската свита да ти помогне. Знаеш ли, че Александър е получил тайно предупреждение да се пази от теб, Леонте?

Лекарят изстена, притиснал пръсти към устата си.

— „Не вярвай на Леонт“, само това пишеше в писмото. Е, да видим какво имаме. — Аристандър размаха пръст. — Палатката на Теламон изгоря и мисля, че ти си я запалил. Младата жена, която Александър искаше да разпита, умря загадъчно от петнист бучиниш. Ти не ни каза, че имаш от него в сандъка с лекарствата си. Изглежда познаваш Мемнон и Арсит. Имаш златни дарици, персийски монети, които криеш. Изпратил си отровено вино на личния лекар и приятел на царя. Подкупил си царски служител. Предупредили са царя срещу теб. Ти си предател, Леонте!

— Не, това е лъжа!

— Ще ти кажа какво. — Аристандър потърка ръце. — Нямаш място тук, Леонте. Време е да се прибереш у дома си.

Аристандър се обърна към предводителя на телохранителите си и заговори на език, който Теламон не разбираше. Даде му някаква заповед. Мъжете от двете страни на Леонт го изправиха.

— Какво ще правиш? Теламоне, моля те, помогни ми!

Теламон хвана Аристандър за ръката, но той го отблъсна.

— Между другото — Аристандър се обърна към прислужника, — ти можеш да тръгваш. — Ако след час те намеря в този лагер, ще накарам да те разпнат. Тръгвай! Имаш един час! Ако те видя отново, ще умреш!

Прислужникът скочи на крака и изчезна в мрака. Аристандър направи жест към телохранителите.

— Направете каквото ви казах, заведете го у дома му.

Леонт се дърпаше и викаше, но те го държаха здраво. Теламон се опита да стане, но една мускулеста ръка стисна рамото му и лекарят безпомощно гледаше как измъкнаха Леонт от жертвения кръг, покрай олтара на ръба на скалата. Телохранителите го блъснаха. Писъкът на Леонт проехтя в нощта, докато падаше към острите скали отдолу.

— Може би беше невинен! — прошепна Теламон.

— Никой не е невинен — промърмори Аристандър. — А пък и му обещах, че ще се прибере.

Бележки

[1] Ватерлиния — Черта на борда на плавателен съд, до която потапянето му при плаване е безопасно. — Б.р.

[2] Хакборд — Горната част на корабната кърма. — Б.р.

[3] Боен кораб с три реда гребци. — Б.р.

[4] Остров близо до югоизточния бряг на Гърция, западно от Атина, където през 480 г. пр.Хр. гърците побеждават персийците. — Б.р.