Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (9)

Осма глава
Топли чувства

— О, виж се само! — възкликна Биасте Гандърли, докато помагаше на дъщеря си да облече новата рокля, която лорд Ферингал й бе изпратил за тази вечер.

Едва сега, когато Мералда свали простичката рокля с висока яка, която беше носила през целия ден, майка й видя всичките й наранявания — не само двете синини на лицето, но и тези по врата и раменете, по-големи и по-ярки.

— Не можеш да се появиш пред лорд Ферингал така! — проплака тя. — Какво ще си помисли за теб!

— Тогава няма да ходя — безразлично отвърна Мералда, ала това накара майка й да се засуети още по-припряно, а смръщеното изражение, което засенчи посивялото й, изпито лице, красноречиво напомни на девойката за болестта й и за единствения начин да я спасят.

Младата жена сведе очи и остана така, докато майка й ровеше из различните долапи и вадеше кутии и буркани, пълни с пчелен восък и лавандула, корен от черен оман и различни мазила. Биасте излезе навън, за да си нагребе малко глина, която да добави в сместа, а после се върна в стаята на Мералда с хаванче в ръце и енергично се зае да стрива всичко в него.

— Ще му кажа, че е било злополука — подхвърли девойката, когато майка й започна да я налага с маската, която не само трябваше да прикрие синините, но и да ги изцери по-бързо. — Ако той падне по каменните стълби на замъка, моите синини няма да са нищо в сравнение с неговите.

— А така ли беше наистина? — попита Биасте, макар че Мералда вече я бе излъгала, че в разсеяността си се е блъснала в едно дърво.

Младата жена усети как в нея се надига паника — за нищо на света не искаше да й каже истината и да й разкаже, че любящият й баща я бе пребил.

— Какви ги говориш, мамо? — отбранително отвърна тя. — Да не смяташ, че съм толкова глупава, че нарочно да се блъсна в дървото?

— Ама разбира се, че не — усмихна се Биасте и Мералда си отдъхна, доволна, че е успяла да й отклони вниманието.

Биасте я перна лекичко с парцала, с който мажеше синините й.

— Не изглежда толкова зле — заяви тя. — Лорд Ферингал няма и да забележи.

— Лорд Ферингал ме оглежда много по-изпитателно, отколкото си мислиш — думите на Мералда накараха майка й да избухне във весел смях и да я притисне до гърдите си.

Девойката си помисли, че днес Биасте като че ли е малко по-силна от обикновено.

— Икономът Темигаст каза, че тази вечер ще се разхождате в градината — рече Биасте. — Ех, а и луната е пълна… Никога не съм се и надявала, че може да ти се случи нещо толкова прекрасно!

Мералда се усмихна — боеше се, че отвори ли уста да каже нещо, целият гняв, който я измъчва, ще се излее навън и майка й отново ще легне болна. Биасте я улови за ръката и я поведе към най-голямата стая в колибата, където масата вече беше подредена за вечеря. Тори се беше настанила край нея и нетърпеливо шаваше на мястото си. Точно в този момент Дони се появи на вратата и измери Мералда и Биасте с изпитателен поглед.

— Ударила се в някакво дърво — обясни Биасте. — Можеш ли да си представиш! Да налетиш на дърво, когато си канена на гости у лорд Ферингал!

Биасте се засмя и Мералда се присъедини към нея, ала очите й не се откъсваха от лицето на баща й.

Дони и Тори се спогледаха неловко, после всичко отмина. Семейство Гандърли се разположи край масата. Вечерята сигурно щеше да бъде спокойна и тиха, ако не беше неспирното бърборене на Биасте, която преливаше от въодушевление.

Малко по-късно, още преди слънцето да бе докоснало западния хоризонт, цялото семейство стоеше навън и гледаше как Мералда се качва в позлатената карета. Биасте беше толкова развълнувана, че изтича до средата на пътя, за да помаха на дъщеря си за довиждане. Усилието обаче се оказа твърде голямо и като че ли изпи и последната й капчица сила, защото тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Дони не я беше уловил.

— Време е да си лягаш — рече той и нежно я предаде на грижите на Тори, която й помогна да си влезе вкъщи.

Самият Дони остана навън, приковал поглед в каретата, която бързо се отдалечаваше по прашния път, а сърцето му се късаше. Не съжаляваше за онова, което беше казал на Мералда (момичето трябваше да разбере кои са наистина важните неща в живота), но от това, че я беше ударил, го болеше толкова, колкото и нея самата.

— Защо мама едва не припадна, тате? — попита Тори след няколко минути и го извади от мислите му. — Нали беше поукрепнала и все се усмихваше?

— Даде твърде много от себе си — обясни Дони спокойно.

Той бе наясно със състоянието на своята жена, тя „линееше“, както го наричаха в селото и само доброто настроение не можеше да я изцели. То можеше да я привдигне от леглото за малко, ала в крайна сметка коварната болест щеше да постигне своето. Единствено помощта на лорд Ферингал и неговите връзки можеха да излекуват Биасте Гандърли.

Дони сведе поглед към по-малката си дъщеря и видя страха в очите й.

— Майка ти се нуждае от почивка — обясни той и обгърна раменете й с ръка.

— Мералда й каза, че се е блъснала в някакво дърво — осмели се да каже Тори и той се намръщи.

— Така си беше — меко потвърди Дони, без да се опитва да скрие тъгата в гласа си, после импулсивно попита: — Защо се съпротивлява? Самият лорд си е загубил ума по нея. Не може и да мечтае за по-прекрасен живот!

Тори извърна очи и баща й разбра, че крие нещо. Той застана пред нея и когато тя продължи да избягва погледа му, я улови за брадичката и я накара да го погледне.

— Какво знаеш?

Тори не отговори.

— Кажи ми, момиче! — настоя Дони и я разтърси. — Какво се върти в главата на сестра ти?

— Обича другиго — неохотно призна Тори.

— Джака Скъли — веднага се досети Дони и я пусна.

Очите му се присвиха. Да, изобщо не беше изненадан; досетил се бе, че Мералда изпитва нещо към Джака Скъли, или поне така смята. Познаваше младежа достатъчно добре, за да разбира, че при него всичко е само фасада, лишена от особено съдържание, но въпреки това със собствените си очи виждаше, че почти всички момичета в селото са запленени от мрачния, загадъчен Джака Скъли.

— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала — проплака Тори и баща й отново я разтърси.

Момичето никога не бе виждало подобно изражение върху лицето му, ала някак си бе сигурно, че именно него е видяла Мералда по-рано днес.

— Мислиш, че всичко туй е просто една игра, а? — скара й се Дони.

Тори избухна в сълзи и баща й я пусна.

— Дръж си устата затворена пред сестра си и майка си!

— Какво ще правиш?

— Онова, което трябва, без да давам отчет на дъщерите си! — сопна се Дони и като я завъртя, я побутна към къщата.

Повече от доволна да се махне, тя изтича вътре, без да поглежда назад.

В това време баща й отново обърна очи към пустия път и към замъка, където по-голямата му дъщеря, красивата Мералда, продаваше сърцето и тялото си заради своите близки. Най-много от всичко Дони искаше да отиде там и със собствените си ръце да удуши лорд Ферингал. Бързо прогони тези мисли — имаше един друг настойчив млад мъж, с когото трябваше да си поговори.

* * *

Застанал на скалистия бряг под замъка Ок, Джака Скъли гледаше как пищно украсената карета се клатушка по моста и влиза в двора на лорд Ферингал. Знаеше кого вози каретата, още преди да види как Мералда изчезва във владенията на младия лорд. При вида на тази гледка кръвта му кипна, а стомахът му се обърна.

— Проклет да си! — изръмжа той и размаха юмрук по посока на замъка. — Проклет, проклет, проклет! Би трябвало да взема най-острия меч и да пробода сърцето ти, така, както ти прободе моето, зли Ферингал! О, какво блаженство би било да видя как кръвта ти обагря земята под теб и да прошепна в ухото ти, миг преди да издъхнеш, че не ти, а аз, аз печеля! Ала не мога! — простена младият мъж още по-високо и се просна върху мокрите скали, притиснал ръце до челото си.

— Но не, почакай! — викна той внезапно и като се изправи, докосна лицето си с пръсти. — Та аз горя! Изгарям в треска заради Мералда. О, безсърдечна магьоснице! А аз горя заради Мералда и лорд Ферингал, който посяга към онова, което ми принадлежи! Отхвърли го, Мералда!

И той яростно зарита скалата, скърцайки със зъби. Бързо се овладя обаче, напомняйки си, че единствено неговата находчивост може да му помогне да победи лорд Ферингал, че хитростта е единственото му оръжие срещу несправедливото преимущество, което лордът имаше над него благодарение не на някакви свои качества, а на кръвта във вените си. Джака потъна в кроежи как да извлече изгода от сърдечната мъка, която разяждаше душата му, за да надделее над упоритата девойка.

* * *

Мералда не можеше да отрече, че малката градинка в южната част на имението е наистина красива. Бели и розови рози, шапиче и лавандула оформяха основната градина, феерия от форми и цветове, които мамеха погледа й и я караха да се удивлява на всяка крачка. Сред тях пъстрееха ситни теменужки, а сините цветове на метличината надничаха изпод високите растения — весел поздрав за внимателния наблюдател. Дори насред неприветливата мъгла, която постоянно тегнеше над Окни (а може би именно заради нея), градината сякаш грееше и навяваше мисли за възраждане, за младост и за пролет, за живот.

Ала колкото и да бе запленена от красотата край себе си, Мералда тайничко си мечтаеше някой друг да крачи до нея в превалящия следобед, мечтаеше си да върви не до лорд Ферингал, а до Джака Скъли. Колко прекрасно би било да го прегърне насред всички тези пъстри багри и упойващи благоухания, да го прегърне и да остави устните им да се слеят, докато пчелите весело жужат край тях!

— Присила се грижи за градината — обади се лорд Ферингал, който вървеше на крачка след нея.

Думите му доста я изненадаха и я накараха да промени първоначалното си мнение за господарката на замъка. У всеки, който бе в състояние грижливо и с любов да създаде нещо толкова прекрасно, несъмнено имаше зрънце доброта.

— А вие изобщо ли не идвате тук? — попита Мералда и се обърна към младия лорд.

Ферингал сви рамене и се усмихна смутено, сякаш се притесняваше да признае, че рядко стъпва в градината.

— Не мислите ли, че е красиво? — учудваше се Мералда.

Младият благородник пристъпи към нея и взе ръката й в своята.

— Със сигурност не е по-красиво от теб! — избъбри той.

Много по-смела, отколкото на първата им среща, Мералда издърпа ръката си.

— Градината — настоя тя. — Цветята… всички тези форми и аромати. Нима не ги намирате за красиви?

— Разбира се — съгласи се лорд Ферингал начаса, тласкан от желание да й угоди.

— Погледнете ги! — повиши глас тя. — Стига сте ме зяпали! Вижте цветята, вижте изобилието, което сестра ви е събрала тук. Виждате ли как живеят заедно, как всяко цвете прави място за тези край него, как са се струпали едно до друго, но не си пречат, не си крадат слънцето?

Този път Ферингал наистина отмести очи от Мералда и погледна пъстрите цветя. Лицето му се проясни и сякаш засия.

— Виждате го, нали? — Девойката наруши възцарилата се тишина.

Ферингал продължаваше да съзерцава ярките багри, които го заобикаляха.

Когато най-сетне се обърна към Мералда, в очите му се четеше почуда:

— Живея в този замък, откакто съм се родил. И през всички тези години… не, през всички тези десетилетия градината е била тук. Ала никога досега не съм я виждал наистина. Трябваше да се появиш ти, за да ми покажеш красотата й.

И като се приближи още малко до младата жена, той отново улови ръката й, приведе се и я целуна по устните — нежно и предпазливо, а не настойчиво и нетърпеливо като предишния път.

— Благодаря ти — прошепна и се отдръпна.

В отговор на лицето на Мералда се появи усмивка.

— Трябва да благодарите на сестра си, не на мен. Доста работа е нужна, за да изглежда градината така.

— Ще го сторя — неубедително отвърна Ферингал.

Мералда се усмихна многозначително и отново насочи вниманието си към градината, мислейки си колко приказно би било всичко, ако се разхождаше заедно с Джака. Ала не Джака, а влюбеният до уши благородник беше до нея, твърде близо, и при жадния допир на ръцете му мечтите й се пръснаха на хиляди късчета. Тя насочи цялото си внимание към цветята — може би ако успееше да се изгуби в тяхната красота, да ги съзерцава, докато слънцето не се скрие зад хоризонта и дори след това, на мекия лунен светлик, някак си щеше да понесе това изпитание.

За своя чест, лорд Ферингал я остави дълго така, необезпокоявана, напълно погълната от великолепието на гледката. Слънцето залезе и пълната луна зае неговото място. Постепенно градината изгуби част от блясъка и очарованието си, с изключение на все така сладкото благоухание, което се смесваше със соления дъх на морето.

— Нима цяла вечер няма да ме погледнеш? — обади се младият мъж най-сетне и нежно я обърна към себе си.

— Бях се замислила — отвърна Мералда.

— За какво?

Младата жена сви рамене:

— За нищо особено.

Ферингал се усмихна и цялото му лице грейна:

— Обзалагам се, че си си мислила колко хубаво би било, ако можеше всеки ден да се разхождаш сред тези цветя — предположи той. — Да идваш, когато си пожелаеш, денем или нощем, дори през зимата, за да се любуваш на мразовитите вълни и ледените блокове, които постепенно ги обгръщат в сковаваща прегръдка?

Мералда бе достатъчно разумна, за да отрече догадката му, още по-малко пък да тръгне да му обяснява, че би си мечтала за подобно нещо единствено ако може да го сподели не с него, а с друг мъж, със скъпия си Джака.

— Можеш да го имаш! — развълнувано продължи лорд Ферингал. — Можеш да имаш всичко това и много повече!

— Та вие дори не ме познавате! — ужасено възкликна момичето, без да може да повярва на ушите си.

— Напротив, скъпа моя Мералда! — заяви Ферингал и като падна на едно коляно, взе ръката й в своята и нежно я погали. — Познавам те, защото цял живот съм те търсил!

— Не се чувате какво говорите — промълви Мералда, ала Ферингал не отстъпваше.

— Започнал бях да се питам дали някога ще открия жена, която да обикна с цялото си сърце — продължаваше той, като че ли повече на себе си, отколкото на нея. — Разбира се, предлагали са ми немалко жени — мнозина търговци биха се радвали да си свият сигурно гнезденце в Окни, като в замяна ми дадат ръката на някоя от дъщерите си — но у мен нищо не трепваше.

При тези думи младият мъж се изправи драматично и пристъпи към високия зид.

— Нищо — повтори той и спря изгарящ поглед върху лицето й. — Докато не зърнах Мералда. Още в първия миг с цялото си същество почувствах, че на този свят няма друга жена, за която да искам да се оженя.

Мералда занемя, напълно слисана от дързостта му, от бързината, с която се опитваше да я ухажва. Още преди да бе измислила какво да му отговори, той я прегърна страстно и впи устни в нейните, не нежно, както преди малко, а жадно и настойчиво, докато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Ти трябва да бъдеш моя! — прошепна той и в напора си едва не я събори.

Мералда вдигна ръка и го отблъсна, после направи крачка назад, но той я последва.

— Моля те, Мералда! — простена той. — Изгарям от желание!

— Казвате, че искате да ме направите своя съпруга, а се държите с мен като с уличница! — извика тя. — Никой не се жени за момиче, което вече му се е отдало!

Ферингал се закова на място.

— Но защо? — наивно попита той. — Нали е любов, как може да е грешно? Кръвта кипи във вените ми, а сърцето ми бие до пръсване от копнеж по теб!

Мералда отчаяно се огледа наоколо, дирейки начин да се измъкне. Спасението й дойде откъдето най-малко очакваше.

— С ваше позволение, господарю. — Откъм вратата на замъка долетя глас и когато двамата се обърнаха, видяха Темигаст да пристъпва към тях. — Чух вик и се уплаших да не би някой от вас да е паднал през оградата.

— Е, нали виждаш, че напразно си се тревожил — сопна се Ферингал и му махна да си върви, после отново се обърна към Мералда.

Темигаст се взря в уплашеното й, пребледняло лице и в погледа му се появи искрено съчувствие.

— Милорд — спокойно рече той. — Ако наистина възнамерявате да поискате ръката на младата дама, трябва да се отнасяте към нея с уважение. Вечерта напредва и семейство Гандърли сигурно вече очакват завръщането на дъщеря си. Ще наредя да приготвят каретата.

— Още не! — извика Ферингал, преди икономът да бе успял да направи и една крачка. — Моля те — добави, вече по-тихо и не така припряно; беше се обърнал към Темигаст, но всъщност молбата му беше към Мералда. — Още мъничко?

Старият иконом хвърли поглед към девойката и тя неохотно кимна.

— Ще се върна след малко — рече той и се прибра в замъка.

— Без повече глупости — предупреди тя своя разпален ухажор, донякъде окуражена от очевидното му смущение.

— Толкова ми е трудно, Мералда — опита се да й обясни той. — По-трудно, отколкото предполагаш. Мисля за теб ден и нощ и копнея за мига, когато ще станеш моя жена, мига, когато ще ми се отдадеш напълно.

Мералда нямаше какво да отвърне, единственото, което можеше да направи, бе да не позволи обзелият я гняв да се изпише по красивото й лице. Изведнъж пред очите й изникна образът на майка й и тя си припомни как веднъж бе чула една тяхна съседка да говори с баща й — жената се вайкаше, че Биасте най-вероятно нямало да изкара зимата, ако не успеят да й намерят по-добър подслон или пък лечител, който да я изцери.

— Не мога да чакам дълго — продължаваше лорд Ферингал. — Още тази нощ ще кажа на Присила да започне приготовленията.

— Та аз дори не съм приела да стана ваша жена! — опита се да протестира Мералда.

— Разбира се, че ще приемеш! — уверено заяви младият мъж. — Цялото село ще дойде. Ще се получи празник, който за цял живот ще остане в сърцата и спомените на онези, които го видят. Ти ще бъдеш тяхната гордост и всички ще се радват за теб.

При тези думи той се приближи и отново улови ръката й, този път нежно и почтително.

— Години, не, десетилетия наред жените от селото ще говорят колко красива е била невестата на лорд Ферингал.

Мералда не можеше да отрече, че е донейде трогната от искреността му, а идеята за подобен празник наистина й се нравеше, за сватбен ден, за който да се разказва в продължение на години. Нима имаше жена, която да не си мечтае за подобно нещо?

И все пак, макар мисълта за великолепната сватба да я блазнеше, сърцето й жадуваше другиго. Сега Мералда бе започнала да забелязва и друга страна на лорд Ферингал, една почтеност и доброта, позакъснели, може би, от безметежния живот, който той водеше, но все пак скрити там нейде в него. Ала въпреки това, девойката и за миг не можеше да забрави, че лорд Ферингал не беше и никога нямаше да бъде нейният Джака.

Темигаст се върна много скоро и съобщи, че каретата е готова. Мералда начаса отиде при него, но все пак не бе достатъчно бърза и не успя да избегне последния опит на Ферингал да си открадне една целувка.

Не че имаше особено значение. Младата жена започваше да вижда нещата в истинската им светлина, започваше да разбира отговорността, която имаше към семейството си и която беше по-важна от всичко друго. Въпреки това пътуването към дома беше унило и безрадостно, а в главата й препускаха безброй противоречиви мисли и чувства.

И този път тя помоли Лиам да спре, преди да са стигнали малката къщурка и като събу неудобните обувки, които Темигаст й бе изпратил заедно с роклята, пое боса по обляната от лунна светлина пътека. Прекалено объркана от случващото се (само като си помислеше, че ще се омъжи!), Мералда дори не забелязваше къде върви и изобщо не се надяваше да срещне Джака както предишния път. И точно затова бе толкова изненадана, когато внезапно го видя да изниква пред нея.

— Какво ти стори? — попита направо той, преди девойката да успее да отвори уста.

— Стори? — повтори тя.

— Какво правихте? — настояваше Джака. — Толкова дълго остана там!

— Разхождахме се в градината.

— Просто се разхождахте? — Заплашителните нотки в гласа му накараха Мералда да застане нащрек.

— Какво си мислиш? — осмели се да попита тя.

Джака въздъхна дълбоко и се извърна.

— Изобщо не мисля и там е цялата беда — простена той. — Каква магия си ми направила, Мералда! Какво чародейство! Сигурен съм, че и лорд Ферингал изпитва същото!

И като се завъртя към нея, заяви:

— Кой мъж би могъл да остане безразличен!

Широката усмивка на младата жена изчезна само миг след като се бе появила. Какво му ставаше на Джака? И кога обичайното му безразличие бе отстъпило място на отчаяната любов, която показваше сега?

— Направи ли те своя? — сниши той глас и се приближи на сантиметри от нея. — Позволи ли му да те има?

Мералда имаше чувството, че са я ударили с мокър парцал.

— Как може да ме питаш подобно нещо!

Джака падна на колене и като улови двете й ръце в своите, ги притисна до лицето си.

— Защото само като си те представя с него, ми се приисква да умра!

Мералда усети как колената й омекват, а стомахът й се свива на топка. Беше твърде млада и твърде неопитна, за да разбере всичко това — предстоящата й женитба, учтивото държание на лорд Ферингал, което най-неочаквано отстъпваше място на почти животински пориви, нито пък внезапната промяна у Джака.

— Аз… — заекна тя. — Нищо не стана. Е, той си открадна една целувка, но аз не му отвърнах.

Джака я погледна и девойката неволно потръпна при вида на усмивката, която плъзна по лицето му. Той се приближи още по-плътно. Устните му докоснаха нейните и по вените й сякаш потече огън. Ръцете му плъзнаха по тялото й, ала този път тя не се боеше, или поне не така, както се боеше от допира на лорд Ферингал. Не, докосването на Джака й доставяше единствено вълнуваща наслада, ала въпреки това тя го отблъсна.

— Нима можеш да отречеш, че се обичаме? — наранено попита той.

— Чувствата ни нямат никакво значение — опита се да обясни тя.

— Разбира се, че имат! — прошепна той и пристъпи към нея. — Само те имат значение.

Устните им отново се сляха и Мералда усети, че му вярва. В този миг единственото, което я интересуваше, единственото, което съществуваше в целия свят, бяха чувствата им един към друг. Тя отвърна на целувката му, отдавайки се напълно на блаженството на близостта му.

Изведнъж всичко свърши и Джака рязко се отдръпна от нея. Мералда отвори очи и го видя да пада на земята, а на неговото място се появи Дони Гандърли, освирепял от гняв.

— Как може да си такава глупачка! — кресна той и понечи да я удари, после обаче по лицето му пробяга болезнена сянка и той свали ръка.

Вдигна я отново миг по-късно, този път, за да сграбчи дъщеря си за рамото и да я побутне по посока на къщурката им, която се виждаше в далечината. След това отново се обърна към Джака, който закри лицето си с ръце и се опита да избяга.

— Не го удряй, татко! — извика Мералда и единствено отчаяната й молба спря пестника на Дони.

— Стой далеч от момичето ми! — заплашително процеди той вместо това.

— Но аз я обичам… — започна Джака.

— Ще намерят тялото ти, чак когато вълните го изхвърлят на брега!

Мералда отново изпищя и Дони рязко се обърна.

— Вкъщи! — нареди той и Мералда хукна да бяга, без дори да си даде труда да вдигне обувката, която бе изпуснала, когато баща й я блъсна.

С очи, кървясали от ярост и от дългите, безсънни нощи, Дони се обърна към Джака. Ужасен, младежът се опита да побегне, ала не бе направил и три крачки, когато Дони се хвърли отгоре му и го събори по очи в прахта.

— Мералда те помоли да не ме удряш! — уплашено му напомни Джака, ала едрият мъж го обърна с лице към себе си и го възседна.

— Мералда и сама не знае какво е добро за нея — изръмжа той и от тежкия му юмрук главата на Джака политна на една страна.

Младежът се развика и отчаяно заразмахва ръце, мъчейки се да го отблъсне от себе си. Ала въпреки съпротивата му, пестниците на Дони валяха като град отгоре му — много скоро красивите му, сини очи подпухнаха, устата му се поду, красивата му усмивка остана с един зъб по-малко, а нежната руменина на бузите му отстъпи място на морави синини. Когато Джака най-сетне се сети да прикрие лицето си с ръце, Дони, чийто гняв продължаваше да го изгаря отвътре, започна да го налага по гърдите и колчем младежът свалеше едната си ръка, за да се предпази, яростният мъж му нанасяше нов удар в лицето.

Най-сетне всичко свърши. Дони скочи, сграбчи го за ризата и с едно рязко движение го изправи на крака. Джака вдигна ръце пред себе си в знак, че се предава, ала тази проява на страхливост допълнително вбеси едрия мъж и той не можа да се въздържи да не му нанесе още едно кроше, този път в челюстта. Младежът политна назад и падна в прахта, но Дони го вдигна и отново замахна. Джака изскимтя уплашено и при този звук Дони се сепна, спомнил си внезапно за Мералда. Колко ясно можеше да си представи изражението й, когато го видеше да се прибира вкъщи с окървавени ръце! Вместо да удари Джака, той го сграбчи и го блъсна с все сила.

— Махай се оттук! — кресна сърдито. — И повече да не съм те видял да душиш около момичето ми!

С едно последно ридание, препъвайки се по пътеката, Джака потъна в нощта.