Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (16)

Петнадесета глава
Порасналото дете

— Трябва да дадете време на любовта да разцъфти, господарю — прошепна Темигаст на лорд Ферингал, докато го водеше към другия край на градината, далеч от Мералда, която съзерцаваше морето отвъд каменния зид.

Икономът току-що бе заварил младия лорд да увещава девойката да се оженят още следващата седмица. Силно притеснена, Мералда измисляше извинение след извинение, ала заслепеният от любов Ферингал ги отхвърляше с лекота.

— Време да разцъфти? — повтори той, без да може да повярва на ушите си. — Та аз ще полудея от желание! Не мога да мисля за нищо друго, освен за нея!

Последните няколко думи той изрече твърде силно и когато се обърнаха, двамата мъже видяха, че Мералда ги гледа с неодобрение.

— Както си му е редът — настоятелно прошепна Темигаст. — Нека видим дали чувствата ви ще останат все така силни с течение на времето. Това е най-доброто мерило за истинската любов, милорд.

— Нима все още се съмняваш в искреността ми? — ужасено попита Ферингал.

— Не, милорд, ни най-малко — увери го Темигаст. — Но в очите на селяните съюзът ви с младата Мералда трябва да бъде плод на истинска любов, а не на мимолетно увлечение. Не бива да излагате репутацията й на риск.

При тези думи лорд Ферингал замълча и замислено премести поглед от Мералда към Темигаст и обратно, очевидно объркан.

— Но как може да пострада репутацията й, ако се оженим?

— Ако сватбата стане прекалено набързо, селяните ще решат, че е използвала женски хитрости, за да ви омагьоса и подмами — обясни Темигаст. — За нея ще е много по-добре, ако вместо това посветите няколко седмици, за да докажете на всички, че любовта ви е искрена и почтена. Въпреки вашите усилия, мнозина ще продължат да я гледат накриво, разяждани от завист, без съмнение. Но вие трябва да я защитите, доколкото можете, и най-добрият начин да го сторите, е като не бързате с венчавката.

— Колко дълго? — настоя нетърпеливият лорд.

— Пролетното равноденствие — рече Темигаст и Ферингал отново го изгледа ужасено. — Така е редно.

— Та аз ще умра дотогава! — проплака младият благородник.

Икономът се понамръщи:

— Мога да ви уредя тайна среща с някоя друга жена, ако решите, че вече не можете да издържате.

Ферингал рязко тръсна глава:

— Дори мисълта за друга жена ми е омразна!

Топло усмихнат, Темигаст го потупа по рамото.

— Ето това е отговор на мъж, чиято любов е искрена. Кой знае, може пък да успеем да уредим сватбата за края на тази година.

Лицето на Ферингал просветна, но после отново потъмня.

— Цели пет месеца! — простена той.

— Само си представете радостта, която ви очаква след това!

— Та аз не мисля за нищо друго — печално въздъхна младият лорд.

— За какво си говорихте? — попита Мералда, когато малко по-късно Темигаст се извини и се оттегли, а Ферингал се присъедини към нея край стената.

— За венчавката, разбира се. Старият Темигаст смята, че трябва да изчакаме до края на годината. Според него на любовта трябвало да се даде време да разцъфти.

Съмнението в гласа на Ферингал бе повече от очевидно, Мералда обаче, усети как я изпълват облекчение и благодарност към иконома:

— И е съвсем прав.

Изведнъж младият лорд я сграбчи и я притегли към себе си.

— А пък аз не вярвам, че любовта ми към теб би могла да стане по-силна, отколкото е сега! — заяви той и я целуна.

Девойката отвърна на целувката му, доволна, че той не опита нищо повече, за разлика от друг път.

Вместо това Ферингал се отдръпна мъничко и я погледна:

— Темигаст ми заръча да се отнасям към теб с уважение — призна той. — Да покажа на селяните, че любовта ни е истинска и трайна. И именно това ще сторя, като изчакам. А и по този начин ще дам на Присила достатъчно време да подготви всичко. Обещала ми е да вдигне сватба, каквато Окни — каквато целият север! — никога не е виждал!

Усмивката на Мералда бе съвсем искрена. Радваше се на тази отсрочка и на възможността, която й се отдаваше да сложи в ред чувствата си към лорд Ферингал и към Джака Скъли, да свикне с мисълта за онова, което я очаква, и да се примири с взетото решение и с поетата отговорност. В едно беше напълно сигурна — твърдо възнамеряваше да доведе започнатото докрай и то не като мъченица. Щеше да се омъжи за лорд Ферингал и да се държи като господарка на замъка заради майка си и своето семейство. И може би това нямаше да се окаже чак толкова ужасно.

Тя обърна поглед към младия лорд, който съзерцаваше тъмното море, и в погледа й проблесна неподправена симпатия. Импулсивно, тя обви ръка около кръста му и положи глава върху рамото му. В отговор получи топла усмивка от бъдещия си съпруг. Той не каза нищо, дори не се опита да я притисне до себе си. Мералда трябваше да признае, че усещането беше… приятно.

* * *

— О, разкажи ми всичко! — прошепна Тори, когато сестра й най-сетне се прибра, и развълнувано се покатери в леглото й. — Докосна ли те?

— Просто си говорихме и гледахме морето — неопределено отвърна младата жена.

— Обичаш ли го вече?

Мералда замислено изгледа малкото момиче. Дали наистина обичаше лорд Ферингал? Не, не би могла да каже, че го обича, поне не по пламенния начин, по който копнееше за Джака, но навярно така беше по-добре. Може би с течение на времето щеше да се научи да обича благородния Ферингал. Младият лорд не беше грозен, ни най-малко, а сега, когато се бе поотърсил от навика си да я зяпа влюбено и непрестанно да се опитва да я целуне, Мералда започваше да вижда многобройните му достойнства… достойнства, които несъмнено щеше да се научи да обича.

— Нима вече не си влюбена в Джака? — попита Тори.

При това болезнено напомняне доволната усмивка на Мералда бързо се стопи. Тя не отговори. Като никога преди Тори бе достатъчно деликатна да си замълчи, когато видя сестра си да се обръща на другата страна, свита на кълбо, борейки се отчаяно с напиращите в очите й сълзи.

Мералда прекара тежка нощ, изпълнена със страстни сънища, от които се събуди изпотена и омотана в завивките си. Въпреки това беше в добро настроение, което се подобри още повече, когато с влизането си в общата стая видя Биасте да си бъбри с Мам Гарднър. Дребната гномка беше една от най-любопитните им съседки, която вреше забележително големия си, подобен на човка нос, навсякъде. Тя слушаше с интерес разказа на Биасте за прелестите на градината в замъка Окни.

— Мам Гарднър ни е донесла яйца — каза Биасте на дъщеря си и посочи тигана, пълен с бъркани яйца. — Сипи си, че не ми се става пак.

Мералда се усмихна благодарно на щедрата съседка и отиде до печката. Изведнъж, необяснимо защо, усети как стомахът й се преобръща при вида и миризмата на яйцата, та трябваше да изтича навън, за да повърне до един храст зад къщурката.

Мам Гарднър побърза да отиде при нея.

— Добре ли си, момичето ми? — загрижено попита тя.

Мералда, по-скоро изненадана, отколкото болна, се изправи.

— От храната в замъка е — обясни тя. — Боя се, че ме хранят прекалено добре.

Мам Гарднър избухна във весел смях:

— Много скоро ще свикнеш, дума да няма! Бързичко ще се окръглиш, с всички тези лакомства и лекия живот на благородна дама.

Мералда отвърна на усмивката й и влезе обратно в къщата.

— Все пак трябва да хапнеш — настоя Мам Гарднър и я поведе към масата.

Ала дори мисълта за яйцата накара стомаха на девойката отново да се разиграе.

— Май ще е по-добре да ида да си полегна мъничко — рече тя и се отправи към стаята си.

Чу как двете жени си говорят за нея и как Мам обяснява на Биасте за храната в замъка. Биасте, за която болестите бяха постоянен спътник, искрено се надяваше това да е единствената причина.

Само че Мералда не бе толкова сигурна. Едва сега се замисли за времето, което бе изтекло от нощта, прекарана заедно с Джака — точно три седмици. Вярно, че месечното й неразположение закъсняваше, но пък тя не бе никак редовна в това отношение…

Младата жена сложи ръка върху корема си, завладяна от радост, но и от страх.

На следващата сутрин отново й прилоша, както и на по-следващата, но тя успя да прикрие състоянието си, като просто гледаше да избягва миризмата и гледката на яйца. След като повърнеше сутрин, се чувстваше добре през целия ден и така разбра, извън всякакво съмнение, че наистина е бременна.

Във фантазиите й мисълта да роди детето на Джака Скъли съвсем не я плашеше. Представяше си се женена за него, как живеят заедно в красив замък, как се разхождат в градината, уловени за ръка, ала действителността бе далеч по-плашеща.

Беше предала както лорд Окни, така и доверието на семейството си. Открадвайки онази едничка нощ за себе си, тя най-вероятно бе обрекла майка си на смърт, а себе си завинаги бе дамгосала като уличница в очите на съселяните си.

Дали изобщо щеше да се стигне дотам, запита се тя изведнъж. Може би когато научеше, баща й щеше да я убие… в крайна сметка, нали съвсем скоро я бе пребил за нещо много по-незначително. А може би лорд Ферингал щеше да я накара да обиколи цялото село, та всички да могат да видят срама й, да я обсипят с подигравки, да я замерят с изгнили плодове и да плюят отгоре й. А може би в гнева си младият лорд щеше да изтръгне детето от утробата й и да изпрати войници да убият Джака.

Ами бебето? Какво ли щеше да стори семейство Ок с плода на измяната, превърнала главата на рода в рогоносец? Мералда бе слушала разкази за подобни случки в други кралства, истории за застрашени престоли и невръстни деца, безмилостно убивани.

Докато лежеше в леглото си нощем, в главата й препускаха объркани мисли, редяха се безброй възможности, коя от коя по-страшни, прекалено ужасни дори да си ги представи. Най-сетне тя не издържа, стана, облече се безшумно и надникна в стаята на родителите си. Свита в прегръдките на Дони, Биасте бе потънала в спокоен сън.

Изричайки безмълвно извинение към родителите си, младата жена излезе във ветровитата, дъждовна нощ. За нейна огромна изненада и тревога Джака не беше на любимото си възвишение и тя бе принудена да отиде у тях. Като внимаваше да не събуди останалите в къщата, Мералда хвърли шепа камъчета по завесата, която единствена закриваше прозореца на стаята му.

Миг по-късно пердето се отмести и красивото лице на Джака се показа в рамката.

— Аз съм — прошепна девойката — Мералда.

Занемял от изненада, целият грейнал, Джака й протегна ръка и когато тя я стисна, той я поднесе към лицето си, усмихнат до уши.

— Трябва да поговорим — обясни Мералда. — Моля те, излез навън.

— Тук е по-топло — отвърна той с обичайния си протяжен, съблазнителен глас.

Макар да знаеше, че постъпва неразумно, младата жена усещаше, че трепери от студ, затова кимна и забърза към вратата. Джака се озова там само за миг, гол до кръста и със свещ в едната ръка. Сложил пръст върху устните си, той я улови за ръка и я поведе към стаята си. Преди девойката да успее да каже каквото и да било, той вече бе впил устни в нейните и я повличаше към леглото си.

— Престани! — изсъска тя и се отскубна от прегръдката му. — Трябва да поговорим.

— После — настоя той, а ръцете му трескаво шареха по тялото й.

Мералда се надигна и направи крачка назад.

— Сега! Важно е.

Джака приседна на ръба на леглото, все така широко ухилен, но поне не направи опит да я последва.

— Закъснява ми — направо заяви тя.

Джака се смръщи, сякаш не разбираше.

— Бременна съм. От теб.

Ефектът от думите й надали можеше да бъде по-драматичен, ако вместо това го бе ударила с лопата през лицето.

— Н-н-но как? — заекна той след дълго, ужасено мълчание. — Нали го направихме само веднъж!

— Е, явно сме го направили както трябва — сухо отвърна Мералда.

— Но… — клатеше глава Джака. — Ами лорд Ферингал? Какво ще правим?

После, осенен от нова мисъл, я изгледа остро.

— Ти и той…?

— Само с теб! — категорично заяви Мералда. — Само онази едничка нощ.

— Какво ще правим? — повтори Джака и започна да кръстосва тясната стаичка напред-назад.

Никога досега девойката не го бе виждала толкова развълнуван.

— Бях решила да се омъжа за лорд Ферингал — обясни тя и се приближи до него, опитвайки се да го успокои. — Заради близките ми, ако не заради мен самата, но сега всичко се променя. Все пак, не мога да заведа чуждо дете в замъка Ок, нали така?

— Ами тогава? — попита Джака, който изглеждаше на ръба на отчаянието.

— Ти каза, че ме искаш — меко прошепна Мералда, с пълен с надежда глас. — Е, твоя съм, с цялото си сърце и малкото същество, което расте в утробата ми.

— Лорд Ферингал ще ме убие!

— Значи няма да останем тук. Нали каза, че можем да пътуваме — до Лускан или пък Града на бездънните води? Така и ще направим.

Идеята като че ли изобщо не се понрави на Джака.

— Но… — поиска да каже нещо той, но така и не довърши, само продължи да клати глава отчаяно, докато най-сетне Мералда не го разтърси, за да го накара да се съвземе. После се притисна към него.

— Ами да — усмихна се тя. — Всичко е за добро. Двамата се обичаме и ето че съдбата реши да ни събере.

— Това е лудост — заяви Джака и се отскубна от прегръдката й. — Не можем да избягаме заедно. Та ние нямаме пари. Нямаме нищо. Ще умрем много преди да стигнем Лускан.

— Нищо? — повтори Мералда, без да може да повярва на ушите си.

Едва сега започваше да разбира, че зад държанието на Джака се крие нещо повече от крайна изненада.

— Имаме се един друг. Имаме любовта си, имаме и детето!

— И ти смяташ, че това е достатъчно? — Джака също не можеше да повярва на ушите си. — Какъв живот ни очаква, според теб, при тези обстоятелства? Просешки, ето какъв! Живот, изпълнен с глад и мръсотия, единственото, което ще можем да предложим на детето си!

— Нима имаме някакъв избор?

— Ние? — Джака прехапа устни, разкайвайки се за изплъзналата му се дума, усетил, че не е трябвало да изрича мислите си на глас.

Мералда едва успя да сдържи сълзите си.

— Нима искаш да кажеш, че си ме излъгал само за да ме накараш да легна с теб? Че никога не си ме обичал?

— Изобщо не съм казал подобно нещо — увери я Джака и като пристъпи към нея, сложи ръка върху рамото й. — Но какви изгледи имаме да оцелеем? Нали не вярваш, че любовта е достатъчна? Не и когато три гърла чакат да бъдат нахранени, а ние нямаме пукната пара. А и какво ще правим, когато ти надебелееш и погрознееш и дори общото легло вече не ни носи радост?

При тези думи Мералда пребледня като платно и направи няколко крачки назад. Джака пристъпи към нея, ала тя го отблъсна:

— Каза, че ме обичаш!

— Така беше — отвърна младият мъж. — Така е.

Девойката бавно поклати глава и присви очи. Най-сетне виждаше всичко в истинската му светлина.

— Жадувал си ме, но никога не си ме обичал! — гласът й потреперваше, ала тя бе твърдо решена да запази самообладание, каквото и да й струва това. — Глупак! И сам не знаеш разликата между двете!

И като се обърна, тя побягна в дъжда. Джака дори не се опита да я последва.

Мералда прекара цялата нощ на хълма, ридаейки горчиво. Прибра се чак на сутринта. Сега вече всичко й беше кристално ясно, независимо какво й предстоеше оттук нататък. Каква глупачка бе, задето се бе отдала на Джака Скъли! До края на дните й това щеше да бъде мигът, в който бе станала жена, мигът, в който детската й невинност си бе отишла завинаги — не нощта, когато бе изгубила девствеността си, а нощта, когато за първи път осъзна, че е отдала най-съкровеното и най-скъпото си на един себичен, безсърдечен, повърхностен мъж. Не, не мъж. Момче. Каква глупачка бе само!