Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (15)

Четиринадесета глава
Откраднато семе

Уолфгар стоеше край пътя, водещ към Лускан, и се взираше в града, където бе станал жертва на несправедливо обвинение и бе понесъл зверски мъчения и публично унижение. Въпреки това в гърдите си не таеше гняв към жителите на града, нито дори към свирепия магистрат. Вярно, ако някога се натъкнеше на Джаркхелд, сигурно щеше да откъсне главата му с голи ръце, ала щеше да го стори единствено за да затвори тази страница от живота си, а не тласкан от омраза и жажда за отмъщение. Уолфгар отдавна бе надмогнал омразата. Също както в деня, когато Дървотрошача бе дошъл за него в „Кривата сабя“ само за да срещне смъртта си. Също както в деня, когато се бе натъкнал на небесните жребци, варварско племе, подобно на неговото. Беше си отмъстил на злия им шаман само защото преди много години се бе зарекъл да го стори. Не от омраза, нито от необуздан гняв, а единствено воден от усилието да продължи да води едно съществуване, в което миналото бе толкова ужасно, за да не допуска нищо да го връща назад.

С течение на времето Уолфгар бе осъзнал, че пътят му не води напред и в този миг, докато се взираше в стените на Лускан, почувства това по-силно отвсякога. Не, той вървеше в кръг, неуморимо, до безкрай, така че рано или късно се озоваваше на абсолютно същото място — място, което само пълната бутилка правеше поне донякъде поносимо, като напълно заличаваше както всеки спомен от миналото, така и всяка мисъл за бъдещето.

Уолфгар се изплю и за първи път, откакто преди месеци бе дошъл в Лускан, се запита как бе паднал толкова ниско. Мислите му се насочиха на север, към Долината на мразовития вятър, неговата родина, където бе споделил толкова приключения и щастливи дни със своите приятели. Замисли се за Бруенор, който го бе надвил в битка, когато той бе още момче, но въпреки това бе пожалил живота му и го бе отгледал като свой син. Пак Бруенор го бе завел при Дризт, за да стане истински войн. Какъв приятел се бе оказал елфът, колко приключения бяха изживели двамата, рамо до рамо, независимо в колко неизгодно положение се намираха. А ето че бе изгубил и Дризт.

Уолфгар отново си спомни Бруенор, който му бе дал най-съвършеното постижение на ковашкото си изкуство, великолепния Щитозъб. Символът на обичта му към младия варварин. А сега исполинът бе изгубил не само Бруенор, но и Щитозъб.

Замисли се за Кати-Бри, може би най-скъпата от тримата му приятели, жената, откраднала сърцето му, жената, на която се бе възхищавал и която бе уважавал повече от всеки друг на света. Може би никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели, никога нямаше да станат мъж и жена. Може би тя никога нямаше да му роди деца, ала тя беше негова приятелка, истинска и безрезервно вярна. Когато си спомни последната им среща, Уолфгар съвсем ясно осъзна истината за тяхната дружба. Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне, би споделила с него най-съкровените си мигове и чувства, ала сърцето й, сигурен бе той, принадлежеше другиму.

Тази мисъл не събуди нито гняв, нито ревност у него. Изпитваше единствено уважение, защото въпреки чувствата си, Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне. А сега и тя бе изгубена за него.

Уолфгар отново се изплю. Не ги заслужаваше — нито Бруенор, нито Дризт, нито Кати-Бри. Нито дори Риджис, който въпреки дребния си ръст и липсата на кой знае какви войнски умения, в момент на нужда би му се притекъл на помощ без мисъл за своята безопасност; би се хвърлил пред него, за да го предпази, доколкото може, със собственото си тяло. Как си бе позволил да захвърли всичко това на вятъра?

От западната порта на Лускан се показа препълнена каруца и го извади от мислите му. Въпреки лошото си настроение, варваринът не можа да сдържи усмивката си, когато разпозна седналата на капрата старица.

Морик. Двамата бяха прокудени от града едва преди няколко дни, но вместо да се махнат, продължиха да се навъртат наоколо — Морик заяви, че ако възнамеряват да оцелеят по пътищата, ще му трябват някои запаси. С тези думи той се промъкна обратно в Лускан и ако се съдеше по усилието, с което двата коня теглеха каруцата, както и по самия факт, че изобщо има каруца и коне, очевидно бе, че мисията му се е увенчала с успех.

Дребният разбойник свърна по тясна пътечка, която потъваше в гората. Там, приседнал на едно възвишение, го очакваше Уолфгар. Когато стигна при него, Морик се надигна от капрата и се поклони.

— Изобщо не беше трудно — заяви той.

— И стражите не усетиха нищо?

Морик изсумтя, сякаш самата мисъл бе абсурдна.

— Бяха същите войници, които ни изгониха онзи ден — поясни той самодоволно.

Преживяното в ръцете на лусканските власти само бе напомнило на Уолфгар, че двамата с Морик бяха големи риби в прекалено малко езеро, незначително на фона на кипящото море, каквото представляваше градът. И все пак, в тяхното мъничко кътче от Лускан Разбойника наистина бе един от най-големите играчи.

— Една торба падна, докато излизах — продължаваше Морик. — Един от стражите хукна след мен, за да ми я върне.

Уолфгар слезе от хълма, отиде до каруцата и отметна покривалото. Отдолу имаше торби с храна, както и въжета и всичко необходимо, за да си направят подслон на открито. Ала онова, което най-много се набиваше на очи, бяха бутилките, голямото количество бутилки, пълни с твърд алкохол.

— Мислех, че ще останеш доволен — отбеляза Морик и се приближи. — Това, че напускаме града, не означава, че трябва да изоставим и всичките си удоволствия. Да ти кажа, по едно време се поколебах дали да не довлека и Дели Кърти.

Варваринът му хвърли гневен поглед. Споменаването на Дели по толкова открито неприличен начин го бе засегнало до дъното на душата.

— Хайде — прочисти гърлото си дребният крадец, сменяйки набързо темата. — Нека потърсим някое закътано местенце, където да утолим жаждата си.

И той се зае да сваля дегизировката си, мръщейки се от болка. Неколкоседмичните мъчения не бяха останали без последствия — боляха го всички стави, раните по корема му още не бяха заздравели, а и колената му нямаше да се оправят скоро. Това обаче не му попречи да вдигне перуката, която току-що бе свалил от главата си, за да може още веднъж да се наслади на собственото си майсторство. След това се покатери обратно върху капрата и взе юздите в ръце.

— Конете не ги бива особено — отбеляза Уолфгар. Двете животни изглеждаха попрестарели и доста немощни.

— Златото ми трябваше, за да купя пиене — обясни Морик и варваринът хвърли поглед към каруцата, мислейки си, че приятелят му би трябвало да похарчи парите за по-добри коне, казвайки си, че от днес дните на алкохолна забрава за него остават в миналото. Накани се да се изкачи на хълма, ала Морик го повика обратно.

— По пътищата има разбойници. Така ми казаха в града. Разбойници по пътищата на север от гората, та чак до Гръбнака на света.

— Боиш се от някакви разбойници? — учуди се Уолфгар.

— Единствено от такива, които никога не са чували за мен — уточни Морик и за варварина не бе особено трудно да схване скрития подтекст — в Лускан славата на Морик бе напълно достатъчна, за да държи повечето главорези настрана.

— По-добре да сме подготвени за подобни неприятности — продължи Разбойника и извади тежка брадва изпод капрата. — Виж! — ухили се той самодоволно. — Все още е изцапана с кръвта на Крийпс Шарки.

Брадвата на самия палач! Уолфгар понечи да го попита как, в името на Деветте пъкъла, бе успял да се докопа до нея, но се отказа, сметнал, че предпочита да не знае.

— Хайде — подкани го Морик и като потупа мястото до себе си, извади една бутилка. — Да тръгваме и докато си пийваме, нека помислим как да се защитим.

Уолфгар дълго се взира в шишето, преди да се качи на капрата. Морик му го подаде, ала той отказа, стискайки зъби. Разбойникът сви рамене, отпи голяма глътка и отново му го предложи. И този път Уолфгар отказа. По лицето на Морик се изписа учудване, но то бързо се разсея — в крайна сметка, това означаваше повече пиене за него.

— Не бива да живеем като диваци, само защото си нямаме дом — заяви той.

Иронията на подобно изявление, идващо от устата на човек, който се наливаше с алкохол направо от бутилката, не убегна на варварина. През целия следобед той отказваше да се поддаде на изкушението и най-накрая Морик привърши бутилката сам. Държейки здраво юздите, Разбойника запрати празното шише в някаква скала и нададе доволен рев, когато то се пръсна на хиляди парчета.

— Доста шум вдигаш, докато се опитваш да избегнеш бандитите — изръмжа Уолфгар.

— Да ги избегна? — щракна с пръсти Морик. — Ни най-малко. Подобни люде нерядко си имат удобни лагери, където можем да се разположим царски.

— И които несъмнено принадлежат на разбойници, радващи се на някакъв успех — възрази Уолфгар. — А разбойници, които се радват на успех, най-вероятно си ги бива в онова, което правят.

— Също като Дървотрошача — напомни Морик и добави, виждайки съмнението му: — Може би ще успеем да ги убедим да ни приемат сред себе си.

— Не мисля така.

Морик сви рамене и кимна:

— Значи ще ни се наложи да ги прогоним — рече, сякаш нямаше нищо по-лесно от това.

— Изобщо няма и да ги открием! — изсумтя Уолфгар.

— Нима? — попита Морик и така рязко свърна в една пътека, че каруцата застана на две колелета и варваринът замалко не се изтърколи на земята.

— Какви ги вършиш? — изръмжа той, докато се друсаха по неравната пътека, и рязко се наведе, за да избегне изпречилия се пред лицето му клон; в същото време друга вейка го одра по ръката. — Морик!

— По-тихо, едри ми приятелю — рече Разбойника. — Насреща ни има река и мост, който несъмнено е добре охраняван.

Каруцата излезе измежду дърветата и се насочи към брега на реката. С едно дръпване на юздите Морик накара конете да забавят крачка и те поеха полека по неустойчивия мост. За огромна изненада на Разбойника преминаха от другата страна, без никой да се опита да ги спре.

— Новаци — разочаровано промърмори той, заричайки се да измине още няколко мили, след което да обърне каруцата и да се върне обратно при моста.

После обаче рязко дръпна юздите и спря, видял изпречилия се на пътя им здравеняк с меч в ръка.

— Колко интересно, че двамина като вас си позволяват да минават през моята гора без разрешение — подхвърли главорезът и като вдигна меча си, го сложи обратно на рамо.

— Твоята гора? — повтори Морик. — Пък аз си мислех, че гората не принадлежи никому и всеки може да пътува оттук.

И като понижи глас, така че само Уолфгар да го чуе, добави:

— Полуорк.

— Идиот — също така тихо му отвърна варваринът. — Теб имам предвид, не него. Сам си търсиш неприятности…

— Мислех, че ще се понрави на героичната ти природа. Пък и този бандит несъмнено има наблизо лагер с много удобства.

— Какво си говорите? — сопна се здравенякът.

— Нищо особено, добри ми господине — повиши глас Морик. — Само дето приятелят ми тъкмо казваше, че според него гората не принадлежи никому, а ти си най-обикновен крадец.

Очите на главореза се разшириха и той с мъка се опита да каже нещо свързано. Не успя и вместо това се изплю на земята.

— Аз пък ви казвам, че туй е мойта гора! — заяви той най-сетне и заби пръст в гърдите си. — Гората на Того!

— И колко би ни струвало да минем оттук, добри ми Того? — преспокойно попита Морик.

— Пет жълтици! — изръмжа разбойникът и като помисли малко, добави: — На всекиго от вас.

— Плати му — промърмори Уолфгар.

Морик се изкиска, но в този миг една стрела изсвистя на сантиметри от лицето му. Изненадан от превъзходната организация на бандата обирджии, Морик набързо промени решението си и посегна към кесията си.

Ала Уолфгар също беше променил решението си, разярен, че някой едва не го бе убил. Още преди Морик да успее да се уговори за цената, той скочи от каруцата и се нахвърли върху Того с голи ръце. После обаче размисли и рязко свърна встрани. Две стрели профучаха там, където се бе намирал само допреди миг, но той вече се бе насочил към стрелеца, когото бе съзрял, скрит в клоните на едно дърво, на около десетина крачки край пътя. Със страховит устрем мина между близките гъсталаци и връхлетя върху падналия зад тях дънер. Без да забавя крачка, вдигна масивната цепеница, запрати я в лицето на коленичилия недалеч човек и продължи.

Стигна до дървото в същия миг, в който следващата стрела се заби в земята пред краката му, но той не обърна никакво внимание, че и този път се е разминал на косъм. Скочи върху най-ниския клон и със страховита сила и не по-малко впечатляваща ловкост, се изтегли нагоре. Като чупеше изпречилите се пред лицето му вейки, той за миг се озова лице в лице със стрелеца, който отчаяно се бореше с тетивата на лъка си.

— Дръж! — викна страхливият гнол и като тикна лъка в ръцете му, скочи на земята, избирайки да падне от няколко метра, вместо да се изправи срещу разярения исполин.

Само че да избяга съвсем не беше толкова лесно. Уолфгар протегна ръка и го улови за яката. След това, въпреки отчаяната му съпротива, за варварина не представляваше никаква трудност да го издърпа обратно на клона.

В този миг чу, че Морик вика за помощ.

* * *

Застанал на капрата, Морик трескаво размахваше тънкия си меч, мъчейки се да отбива атаките както на Того, така и на един от събратята му, изскочил от близките храсталаци. Това обаче не беше най-лошото — зад гърба му се задаваше още един разбойник, а стрелите не спираха да свистят във въздуха.

— Ще ви платя! — опита да се измъкне дребният крадец, ала нападателите му само се изсмяха.

С крайчеца на окото си Морик видя как стрелецът се прицелва и побърза да отскочи назад, избягвайки както стрелата, така и оръжието на учудващо умелия противник пред себе си. Това му струва прескъпо — не успя да запази равновесие и падна от капрата право върху каса с бутилки, които се строшиха под него. Той подскочи нависоко и изпищя, размахвайки меча си без особена полза.

Того начаса се възползва от положението и се качи на капрата, ала вбесеният Морик посрещна нападението му, отвръщайки на всяко негово движение, забравил за миг и другия си противник, и скрития стрелец. Того придърпа ръката си назад, за да нанесе удар, ала Морик бе по-бърз и го изпревари. Тънкото острие се заби в десницата на полуоска и го принуди да изпусне оръжието. То издрънча върху дървената пейка, а Морик пристъпи още по-напред и завъртя меча си така, че да се предпази от атаките на втория нападател. В същото време извади от пояса си дълъг кинжал и неколкократно го заби в корема на Того. Главорезът опита да се защити, но Морик бе прекалено ловък и с лекота избягваше и неговия меч, и този на другия си противник.

Не след дълго Того политна назад и падна от капрата. Помъчи се да побегне, но не можа да направи и една крачка и рухна на земята, притиснал ръце до разкъсания си корем.

Морик чу третия разбойник да се приближава към каруцата, после във въздуха отекнаха два писъка — един нейде отвисоко и друг — откъм третия нападател. Лусканецът хвърли поглед назад, тъкмо навреме, за да види как гнолът, когото Уолфгар беше уловил, полита във въздуха, размахал отчаяно ръце, а миг по-късно се стоварва право върху третия разбойник. Двамата се сгромолясаха до каруцата, после третият нападател, който се оказа дребна жена, се понадигна и се измъкна с пълзене; гнолът остана да лежи напълно неподвижно.

Морик се нахвърли върху единствения останал противник с удвоена ярост. Само че бандитът вече нямаше никакво желание да се бие, не и когато приятелите му падаха един след друг. Отбивайки ударите на Морик, той започна да отстъпва назад и в първия удобен момент побърза да скочи на земята.

Морик го последва, въртейки умело меча си. Рязко замахване напред и също толкова рязко отдръпване, когато престъпникът спря удара му. С едно мълниеносно завъртане на оръжието, Морик го провря покрай острието на противника си и бандитът направи крачка назад, а от рамото му шурна кръв. Той се опита да побегне, ала Разбойника беше плътно зад него, принуждавайки го да се отбранява.

— Моля ви, господине — проплака бандитът, когато ударите на Морик зачестиха прекалено и стана съвсем ясно, че лусканецът го превъзхожда многократно. — Искахме само парите ви.

— Значи след като ни оберете, нямаше да ни сторите нищо лошо? — лукаво попита Морик.

Престъпникът трескаво закима и Морик се възползва от моментното му разсейване, за да нанесе поредния си удар. По лицето на бандита се проточи кървава драскотина и той рухна на колене, хвърли меча си на земята и замоли за милост.

— Мен ме знаят като доста състрадателен — рече Морик с престорено съчувствие, чул стъпките на приближаващия Уолфгар. — Но не може да се каже същото за приятеля ми.

В този миг Уолфгар връхлетя върху коленичилия мъж, сграбчи го за гърлото и като го вдигна във въздуха, го прикова о дънера на най-близкото дърво. Само с една ръка (другата бе притисната до тялото му, а от рамото му стърчеше счупена стрела), исполинът го задържа така, като го стискаше толкова здраво, че нещастникът не можеше да си поеме дъх.

— И аз можех да го спра — обади се Морик и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Едва тогава видя раната му и се обърна към бандита:

— Трябва да ни отведеш до лагера си.

— Нямаме лагер — с мъка успя да изрече престъпникът.

Уолфгар го стисна още по-силно.

— Добре! Добре! — изпищя бандитът, ала гласът му бързо се изгуби, когато пръстите на варварина му отнеха и последната глътка въздух.

С разкривено от ярост лице, исполинът стискаше все по-свирепо и по-свирепо.

— Пусни го! — рече Морик, но не получи отговор.

Бандитът се гърчеше отчаяно и махаше с ръце, ала хватката около гърлото му бе все така стоманена.

— Уолфгар! — повиши глас Морик и като сграбчи приятеля си с две ръце, задърпа с все сила. — Съвземи се, човече!

Варваринът нито го чу, нито показа, че изобщо го е усетил.

— После ще ми благодариш за това — рече Морик и макар да не бе сигурен, че си вярва напълно, стовари юмрука си в слепоочието му.

Сега вече Уолфгар пусна бандита, който се свлече на земята в безсъзнание и зашлеви Морик с опакото на ръката си, толкова силно, че дребният крадец бе запратен далеч назад. Варваринът тръгна след него и той бе принуден да вдигне меча си, готов да го забие в сърцето на приятеля си, ако се наложи. За щастие, в последния момент Уолфгар спря и замига объркано, сякаш се събуждаше от дълбок сън — беше се завърнал от мястото, където спомените го бяха отвели и този път.

— Ще ни покаже лагера си — обясни Морик и Уолфгар кимна замаяно.

После сведе очи към строшената стрела, която стърчеше от рамото му. Миг по-късно лицето му пребледня, той вдигна учуден поглед към приятеля си и рухна по очи в прахта.

* * *

Когато се събуди, видя, че се намира в каруцата, която бе спряла в края на някаква поляна, заобиколена от високи борове. Понадигна глава с усилие и за миг го обзе ужас — край него тъкмо минаваше една жена — същата, която заедно с неколцина свои другари ги бе нападнала на пътя. Какво се бе случило? Нима бяха загубили? Преди обаче да изпадне в паника, чу веселия глас на Морик и си наложи да се изправи още малко. Лицето му се изкриви от болка, когато се подпря на ръката си, след което сведе поглед — стрелата бе извадена от рамото му, а раната бе почистена и превързана.

Морик седеше недалеч оттам — надигаше пълна бутилка и дружески си бъбреше с някакъв гнол, сякаш бяха отколешни приятели. Уолфгар се хързулна до ръба на каруцата, преметна крака през нея и стъпи на земята. Зави му се свят, пред очите му заиграха черни петна. Всичко отмина само след няколко мига и той се запъти към Морик, не много стабилно, но решително.

— А, вече си буден! — възкликна Разбойника и му подаде бутилката. — Нещо за пийване?

Уолфгар се смръщи и поклати глава.

— Хайде, хайде — заваляйки думите се обади грозноватият гнол, който седеше до Морик. — Трябва да пиеш.

И той тикна лъжица гъста яхния в устата си, при което половината съдържание се изля навън и покапа по предницата на туниката му.

Уолфгар го изгледа ядовито.

— Спокойно, приятелю! — намеси се Морик, разпознал опасните пламъчета в очите му. — Микърс е приятел, верен приятел, сега, когато Того е мъртъв.

— Отпрати го! — нареди Уолфгар и челюстта на Микърс увисна от изненада.

Морик побърза да се изправи и улови варварина за здравата ръка.

— Те са наши съюзници — обясни той. — До един. Били са верни на Того, а сега са верни на мен. И на теб.

— Отпрати ги! — свирепо повтори Уолфгар.

— Живеем по пътищата! — възрази Морик. — Имаме нужда от повече очи, съгледвачи, които да оглеждат местностите пред нас, и мечове, които да ни помогнат да се установим в онези, които си харесаме за убежище.

— Не!

— Не разбираш опасностите, които ни дебнат, приятелю — увещаваше го Разбойника.

— Отпрати ги! — ревна Уолфгар с пълно гърло и като видя, че няма да постигне никакъв напредък с Морик, се нахвърли върху Микърс. — Махай се оттук и от тази гора!

Микърс погледна покрай него към Морик, който сви рамене примирено, и се изправи:

— Ще остана с него! — заяви той и посочи Морик.

Уолфгар изби купата с яхния от ръката му и като го сграбчи за предницата на туниката, го вдигна във въздуха.

— Давам ти последна възможност да си тръгнеш сам — изръмжа варваринът и го блъсна назад.

— Ама, господин Морик! — проплака гнолът.

— Върви си, върви си — нещастно рече Морик.

— И останалите ли? — обади се друг от бандата, човек, застанал в единия край на поляната насред купчина скални отломъци с лък в ръка.

— Или те, или аз, Морик — отсече Уолфгар с нетърпящ възражение тон.

И той, и Разбойника погледнаха към обадилия се човек и го видяха да поставя стрела в тетивата.

В очите на варварина припламна едва сдържана ярост и той пристъпи към стрелеца.

— Един изстрел — ледено рече той. — Толкова имаш. Сигурен ли си, че ще улучиш?

Стрелецът вдигна лъка си.

— Аз не съм — продължи Уолфгар, широко усмихнат. — О, не, няма да улучиш, защото знаеш.

— Какво знам? — осмели се да попита бандитът.

— Знаеш, че дори стрелата ти да уцели, няма да ме убие — отвърна исполинът и продължи да се приближава решително. — Не веднага, не и преди пръстите ми да се сключат около гърлото ти.

Престъпникът опъна тетивата, ала Уолфгар само се усмихна още по-уверено и продължи напред. Стрелецът се огледа наоколо, дирейки подкрепа, ала видя, че няма от кого да я получи. Осъзнал, че се е заел с прекалено могъщ враг, той отпусна лъка, обърна се и хукна да бяга.

Уолфгар се завъртя и откри, че Микърс също си бе плюл на петите.

— Сега ще трябва да си отваряме очите на четири, да не би да се върнат — недоволно отбеляза Морик, когато варваринът отиде при него. — Сами се лишихме от ценни съюзници.

— Никога няма да се съюзя с крадци и убийци! — отвърна Уолфгар простичко.

— А какво съм аз, ако не крадец? — попита Морик и предпазливо отстъпи назад.

Изражението на Уолфгар омекна.

— Е, може би само с един — поправи се той и се засмя.

Морик се разсмя неловко.

— Ето, едри ми и не толкова благоразумни приятелю! — заяви той и се пресегна за друга бутилка. — Да пием за нас двамата. Бандити по пътищата!

— Дали не ни очаква съдбата на нашите предшественици? — зачуди се Уолфгар на глас.

— Нашите предшественици не бяха особено умни — отвърна Морик. — Бях сигурен къде да ги открием, защото бяха твърде предсказуеми. Добрият разбойник напада и след това продължава към следващото подходящо за атака място. Добрият разбойник е като десет различни банди, винаги една крачка преди градската стража, една крачка пред онези, които минават оттук и отнасят на войниците информация къде да ги намерят и как да ги победят.

— Звучиш така, сякаш добре познаваш този живот.

— Е, случвало ми се е да се занимавам и с това от време на време — призна Морик. — Това, че си нямаме покрив над главата, не означава, че трябва да живеем като диваци — повтори той стария рефрен и подаде бутилката на Уолфгар.

Варваринът трябваше да впрегне цялата си воля, за да откаже. Рамото го болеше, а възбудата от битката още не беше отшумяла. В този момент мисълта за забвението, което го очакваше на дъното на шишето, бе повече от примамлива.

Ала той устоя, като се насили да се отдалечи от приятеля си и вместо това отиде в другия край на поляната, покатери се на едно дърво, настани се удобно и се зае да оглежда местността.

Ала накъдето и да се обърнеше, погледът му неизменно се връщаше на север, към Гръбнака на света, преградата, която се възправяше между него и Долината на мразовития вятър, както и към живота, който би могъл да познае там. Животът, който все още можеше да познае. Мислите му отново се насочиха към приятелите му и най-вече към Кати-Бри и той потъна в сънища, където Кати-Бри бе в обятията му, а нежните й целувки заличаваха болката, която го изгаряше.

Внезапно Кати-Бри изчезна и под ужасения поглед на Уолфгар от челото й се показаха малки рогца. Черни прилепови крила запляскаха над него и той я позна — сукубата, скверната слугиня на Ерту, приела скъпия на сърцето му лик, за да приспи съпротивата му и да го съблазни.

Уолфгар рязко отвори очи, с мъка поемайки си дъх. Опита се да прогони ужасните образи, ала те не си отиваха. Не и този път. Толкова живи и болезнени бяха те, че за няколко мига варваринът се зачуди дали последните няколко месеца не бяха поредното мъчение на Ерту, жестока измама, чиято едничка цел бе да му вдъхне зрънце надежда, та демонът да може да я стъпче в калта. Образът на сукубата бе пред очите му, ужасяващото създание, което го бе изкусило.

— Не! — изръмжа исполинът, напразно опитвайки се да прогони спомена, прекалено ужасен, за да може той да го надвие.

„Откраднах семето ти.“ Шепотът на сукубата отекна в мислите му и той не можа да го заглуши, нито да го отрече. Бяха го правили няколко пъти през всички онези години, прекарани в нечовешки мъчения. Бяха взимали семето му, за да създадат алудемони, негови деца. Този спомен, най-страшен от всичко, преживяно в Бездната, изплуваше в съзнанието му за първи път след завръщането му на Повърхността. За първи път преградите, които бе издигнал, за да не допуска тези мисли, не бяха успели да го задържат и той отново видя пред себе си чудовищното си потомство.

Видя всичко с кристална яснота. Ерту бе донесъл плачещото бебе и му го бе показал, а след това, пред ужасените очи на варварина, без да обръща внимание на писъците на скверната сукуба-майка, му бе отхапал главата. Силна струя кръв бе обляла Уолфгар от главата до петите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, безсилен срещу връхлетелия го ужас, неспособен да повярва, че демонът за кой ли път бе успял да докосне частица от него с хищните си лапи, успял бе да измисли мъчение, по-страшно от всичко, което му бе причинявал досега.

Варваринът се свлече от дървото, при което падна върху рамото си и раната отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той се втурна към каруцата, до която се бе излегнал Морик, и трескаво зарови вътре. Извади една бутилка и я отвори с треперещи пръсти.

Неговите деца! Децата, родени от откраднатото му семе!

Силната напитка изгори гърлото му и по цялото му тяло се разля огън, благословен пожар, който притъпи сетивата му и удави ужасяващите образи.