Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (21)

Двадесета глава
Последната себична постъпка

Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.

Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.

— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.

Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.

Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…

… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.

— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.

Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.

Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:

— Да не би да искаш да те убия?

— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.

— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.

Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.

— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.

— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.

Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.

* * *

— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърде голяма за тялото й.

При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.

— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.

Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.

— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.

И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.

По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.

— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.

И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.

— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.

— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!

И тя се зае да събира конците, метъра и иглите си. Присила отиде да й помогне, а Мералда побърза да свали роклята, взе простичките си дрехи и изхвърча от стаята.

Щом се озова далеч от тях, тя положи ръка върху очевидно наедрелия си корем. От срещата й с Джака бяха минали повече от два месеца и половина и макар да се съмняваше, че бебето е достатъчно голямо, за да издуе корема й чак толкова, напоследък тя наистина ядеше повече отвсякога. Може би действително бе притеснена, а може би ядеше толкова много, защото трябваше да храни двамина. Каквато и да бе причината, Мералда се зарече да внимава много до края на седмицата, за да не привлича повече внимание върху себе си.

— Ще ни донесе роклята утре — обади се Присила зад гърба й и тя подскочи от изненада. — Нещо не е наред ли? — попита Присила и сложи ръка върху рамото й.

— Нямаше ли да се притеснявате, ако се женехте за благородник?

Веждите на Присила се повдигнаха.

— Не бих се притеснявала, защото няма как да се озова в подобно положение.

— Но ако… ако се случеше — настоя девойката. — Ако се бяхте родили обикновена селянка и някой благородник…

— Въпросът ти е абсурден — прекъсна я Присила. — Ако се бях родила обикновена селянка, нямаше да съм тази, която съм сега, така че целият ти въпрос губи смисъла си.

Мералда я изгледа неразбиращо.

— Не съм селянка, защото нямам нито кръвта, нито душата на селянка — обясни по-възрастната жена. — Вие смятате, че е чиста случайност дали някой ще се роди благородник, или прост селянин, но грешите. Положението в обществото идва отвътре, не отвън.

— Значи се имате за нещо повече от нас? — направо попита Мералда.

Присила се усмихна:

— Не нещо повече, скъпа — отвърна тя снизходително. — Просто сме различни. Ние всички имаме своето място в живота.

— И моето не е до брат ви — отлично я разбра девойката.

— Не одобрявам смесените бракове — потвърди Присила.

Думите й бяха последвани от дълго, неловко мълчание.

„Защо сама не се ожениш за него“, помисли си Мералда, но не каза нищо.

— Въпреки това — продължи Присила със същия унизителен тон, — смятам да уважа избора на брат си. Животът си е негов и той е свободен да го съсипе, както намери за добре. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да те издигна колкото се може по-близо до неговото ниво.

И като протегна ръка, за да я потупа по рамото, добави:

— Наистина те харесвам, скъпа.

Да, толкова, че би се радвала да ме видиш как търкам пода в кухнята ти, безмълвно се възмущаваше Мералда. Искаше й се да възрази, да докаже на Присила, че не е права, но точно в този момент не се чувстваше ни най-малко храбра. Не, с чуждото дете в утробата си, Мералда бе твърде уязвима. Сега не бе време за конфликт със злобната Присила Ок.

* * *

Когато Мералда се събуди, слънцето отдавна беше изгряло и надничаше през прозореца. Разтревожена, тя скочи от леглото. Защо баща й не я беше събудил досега? И къде бе майка й?

Страхът й се изпари още щом отметна завесата на вратата и влезе в общата стая — цялото й семейство беше там, седнало около масата. Столът на майка й беше дръпнат назад, а тя самата гледаше към тавана, докато един непознат, облечен в монашески одежди, пееше под носа си и от време на време докосваше челото й с пръсти, натопени в сладко миришещо мазило.

— Татко… — понечи да попита нещо Мералда, ала Дони сложи пръст върху устните си и й кимна да се приближи.

— Брат Бериболд — обясни той. — От храма на Шлем в Лускан. Лорд Ферингал го изпраща, за да изцели майка ти навреме за сватбата.

Мералда зяпна от изненада.

— Значи можете да я излекувате? — попита тя.

— Това е лоша болест — отвърна монахът. — Майка ти трябва да е много силна жена, щом е устояла досега.

Уплашена, Мералда искаше да попита още нещо, но Бериболд я прекъсна и й се усмихна успокоително:

— Майка ти ще бъде много по-добре и напълно изцелена, преди аз и преподобният Ристен да си тръгнем от Окни — обеща той.

Тори изписка щастливо, а Мералда усети как сърцето й подскача от радост. Дони я обгърна през кръста и я притисна до себе си. Девойката просто не можеше да повярва. Отдавна знаеше, че лорд Ферингал ще излекува майка й, но никога не си бе и помисляла, че ще го стори още преди сватбата. Болестта на Биасте беше като огромен меч, надвиснал над главата й, а ето че сега лорд Ферингал сам го отстраняваше.

Какво доверие имаше той в нея, за да изпрати лечителя още сега, преди сватбата. Джака никога не би се лишил от един толкова силен коз. Нито заради нея, нито заради когото и да било. А ето че лорд Ферингал (който съвсем не бе глупак), й вярваше достатъчно, за да прогони сковалата дома им тревога.

Тази мисъл накара младата жена да се усмихне. От толкова време отвръщаше на ухажването на лорд Ферингал само защото го възприемаше като саможертва в името на близките си, ала сега изведнъж го видя в съвсем различна светлина. Лорд Ферингал беше добър човек, красив и богат, и преди всичко — обичаше я искрено. Единствената причина, поради която тя не бе отвърнала на чувствата му, бе нездравото й увлечение по един себичен хлапак. Увлечение, което, колкото и да бе странно, се бе изпарило с появата на лечителя.

Младата жена се върна в стаята си, за да се облече. Нямаше търпение отново да се срещне с лорд Ферингал, защото подозираше — не, сигурна бе, — че след случилото се днес вече ще гледа на него с други очи.

Двамата се видяха още същия ден — последната им среща преди сватбата. Ферингал дори не спомена лечителя, обзет от вълнение покрай приготовленията за празненството.

— Днес беше изпратил лечител у дома — рече най-сетне Мералда, неспособна да се сдържа повече. — Преди венчавката. А докато тя е болна и ти единствен притежаваш влиянието да й помогнеш, нищо не ти пречеше да ме направиш своя робиня.

Ферингал я изгледа неразбиращо.

— Че защо бих искал подобно нещо?

Непрестореното му учудване само потвърди онова, което девойката вече знаеше. Лицето й грейна в широка усмивка и тя импулсивно се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, задето излекува майка ми, благодаря ти, задето излекува цялото ми семейство!

При тези думи младият мъж засия, а сърцето му подскочи от радост и когато тя отново понечи да го целуне по бузата, той докосна устните й със своите. Мералда отвърна на целувката му с искрена топлота, уверена, че животът й с този мил, прекрасен мъж, ще бъде съвсем приемлив. Не, много повече от приемлив.

Докато се връщаше обратно към къщата на родителите си, девойката усети как въодушевлението й бързо се изпарява при мисълта за бебето и лъжата, която ще трябва да поддържа до края на живота си. Колко по-ужасна изглеждаше постъпката й сега! Доскоро Мералда смяташе, че не е сторила нищо по-страшно от това да се поддаде на погрешен импулс, но много скоро последиците от тази нейна едничка грешка щяха да превърнат неразумния й копнеж за една любовна нощ в истинско предателство.

Ето защо Мералда бе изпълнена със смесица от страх, надежда и радост, когато на следващата сутрин пристъпи в градината на замъка Ок, където я очакваха всички по-заможни люде от околностите, нейното собствено семейство, Присила и Темигаст. Тук беше и Лиам Уудгейт — облечен в празнична ливрея, той държеше вратичката на каретата, за да може тя да слезе, а усмивката му стигаше чак до ушите. В другия край на градината Мералда забеляза преподобния Калорк Ристен, един от по-високопоставените свещеници на Шлем, бога, когото лорд Ферингал почиташе. Свещеникът беше облечен в лъскави доспехи и отворен шлем.

Какъв ден и какво прекрасно място за предстоящата церемония! Веселите летни цветя бяха отстъпили място на хризантеми, невени и димитровчета, и макар те да не бяха така пъстроцветни, Присила се бе погрижила да допълни деликатните им багри с красиви гирлянди. Преди зазоряване бе паднал дъжд, но облаците отдавна се бяха разнесли, оставяйки след себе си свежия дъх на мокра земя. Водата, събрала се в неравностите на каменния зид, и капчиците върху нежните листенца на цветята, отразяваха слънчевите лъчи и образуваха миниатюрни дъги. Дори вятърът, който повяваше откъм океана, като че ли бе по-уханен тази сутрин.

Настроението на Мералда се подобри. Много скоро щеше да се омъжи и тогава вече нямаше да има от какво да се страхува. Най-лошото, което би могло да й се случи днес, бе да се препъне, докато отива към неголемия подиум в средата на двора, украсен с рицарска ръкавица и гоблен, на който беше изобразено голямо синьо око. Младата жена се почувства още по-сигурна при вида на грейналото лице на майка си — младият помощник на Калорк Ристен бе сътворил истинско чудо! Доскоро девойката се боеше, че Биасте няма да е достатъчно силна, за да присъства на венчавката, а ето че сега тя сияеше и от години не бе изглеждала толкова здрава.

Също толкова сияеща, забравила всички страхове за тайната, която криеше, Мералда закрачи към подиума. Не се препъна. Ни най-малко. Онези, които я гледаха отстрани, имаха чувството, че младата жена сякаш не стъпва по земята, а се носи над нея. Съвършената булка. И ако бе малко понаедряла в кръста, то това несъмнено се дължеше на хубавата храна в замъка.

Застанала до преподобния Ристен, девойката се обърна, за да види появата на лорд Ферингал. Той беше облечен в униформата си на командир на стражата на замъка Окни — искряща ризница, обточена със златен брокат, висок шлем, украсен с пера, и дълъг меч, закачен на кръста му. Мнозина от гостите ахнаха, жените зашушукаха одобрително и Мералда си каза, че да се омъжи за този мъж май няма да е толкова лошо. Колко красив й се струваше Ферингал, не на последно място — защото вече знаеше истината за доброто му сърце. Лъскавите му доспехи бяха повече за ефект, но въпреки това му придаваха величествен вид.

Засиял от щастие, младият благородник се присъедини към нея и церемонията започна. Калорк Ристен тържествено призова всички присъстващи да станат свидетели на свещения съюз между двамата, застанали пред него, но вместо към бъдещия си мъж, Мералда погледна към родителите си. Много скоро тя престана да слуша какво говори свещеникът, който продължаваше да реди официални слова. В един момент й поднесоха бокал с вино, от който да отпие, а после да го подаде и на Ферингал.

Птиците пееха наоколо, цветята разпръсваха весели багри и сладко ухание, младоженците бяха красиви и истински щастливи — беше се получила сватба, за каквато всяка жена от Окни можеше само да мечтае. Всички, които не присъстваха на самата церемония, бяха поканени да поздравят младата двойка пред портата на замъка. За по-бедните гости пищната церемония бе начин поне за мъничко да се откъснат от собствения си сив живот и те искрено й се наслаждаваха. Всички, освен един.

— Мералда!

Викът проряза утрото и подплаши ято чайки, накацали по скалите на изток от замъка. Всички очи се обърнаха натам, откъдето бе дошъл гласът, и върху една скала видяха самотна, слаба фигура, с увиснали рамене, която не можеше да бъде сбъркана — Джака Скъли.

— Мералда! — вопълът се откъсна сякаш от дълбините на душата му.

Младата жена погледна първо към родителите си (Дони изглеждаше така, сякаш не може да си намери място), а после към бъдещия си съпруг.

— Кой е този? — разтревожено попита лорд Ферингал.

Мералда едва не се задави и поклати глава, а по лицето й се изписа искрено отвращение:

— Един глупак! — успя да каже най-сетне тя.

— Не можеш да се омъжиш за лорд Ферингал! — продължаваше да крещи Джака и неусетно пристъпи напред, към ръба на скалата. — Нека избягаме заедно, умолявам те, Мералда!

Лорд Ферингал, а и всички останали, изпитателно се взряха в младата жена.

— Като деца бяхме приятели — побърза да обясни тя. — Сега е просто един глупак, непорасъл хлапак и не си струва да се тревожиш заради него.

Когато видя, че думите й нямат особен ефект, тя постави ръка върху рамото на Ферингал и пристъпи към него.

— Тук съм, защото двамата открихме любов, каквато никога не съм си и представяла.

— Мералда! — долетя отчаяният вопъл на Джака.

Ферингал се намръщи и погледна към скалата.

— Накарайте го да замълчи! — нареди той и се обърна към свещеника. — Обгърни го с облак от тишина!

— Твърде е далеч — поклати глава Ристен, макар че всъщност не знаеше как се прави подобна магия.

В другия край на градината Темигаст, разтревожен от последиците, които това прекъсване можеше да има, вече изпращаше неколцина войници да се погрижат за гръмогласния хлапак.

Също като стария иконом, Мералда беше силно уплашена и се питаше докъде би могла да стигне глупостта на Джака. Дали нямаше да каже нещо, което да провали сватбата, да очерни завинаги името й и дори да й струва живота?

— Нека избягаме заедно, Мералда! — викаше Джака. — Аз съм любовта на живота ти!

— Кой е този кучи син? — настоя лорд Ферингал на път да избухне.

— Един от полските работници, който си мисли, че е влюбен в мен — прошепна Мералда под любопитните погледи на гостите.

Виждайки опасните пламъчета в очите на младия благородник, тя улови погледа му и заяви с тон, който не оставяше място за съмнения:

— Дори ако не се женехме, дори ако не бяхме открили любовта, пак нямаше да искам да имам нищо общо с този глупак.

Ферингал я изгледа продължително, но просто не бе в състояние да й се сърди, не и когато я чуваше да говори толкова искрено.

— Да продължа ли, милорд? — попита Калорк Ристен, но Ферингал вдигна ръка.

— Чак когато свалят хлапака оттам.

— Мералда! Ако не дойдеш с мен, ще се хвърля върху скалите долу! — неочаквано се провикна Джака и направи крачка към ръба на канарата.

Неколцина от гостите ахнаха уплашено. Не и Мералда. Тя просто си стоеше и го гледаше с леден поглед, толкова вбесена, че изобщо не я интересуваше дали глупакът ще изпълни заканата си, най-вече защото беше сигурна, че няма да го стори. Джака Скъли нямаше смелостта да се самоубие. Единственото, което искаше, бе да й причини болка и да я унижи пред всички, да направи и нея, и лорд Ферингал за смях. Цялото това представление бе дребнаво отмъщение, а не любов.

— Спри! — провикна се един от стражите и се закатери по зъбера.

При този звук, така наблизо, младежът рязко се обърна, но не успя да запази равновесие, подхлъзна се и падна по очи. Опита да се хване за нещо, но наоколо имаше само ситни камъчета и той се плъзна назад, така че сега висеше от гърдите надолу. Под него, на около трийсетина метра, се белееха остри скали.

Войникът се хвърли, за да го улови, но закъсня.

— Мералда! — последният, отчаян зов на Джака проряза въздуха, после всичко свърши.

Колкото и да бе поразена от този неочакван, драматичен обрат, въпреки изумлението и болката си, младата жена усещаше погледа на лорд Ферингал върху себе си, с тялото си чувстваше как той следи всяко нейно движение, всяка нейна реакция. И най-незначителната грешка в този момент щеше да й струва прескъпо, когато истината за състоянието й излезеше наяве.

— Боже мой! — ахна тя и затули устата си с ръка. — Горкият наивник!

И като си придаде озадачен вид, тя се обърна към лорд Ферингал, клатейки недоумяващо глава.

И тя наистина не можеше да проумее какво се бе случило току-що. В гърдите й се бореха ненавист, ужас и спомен за споделена страст. Мразеше Джака — как само го мразеше! — заради реакцията му, когато разбра за бременността й, мразеше го и заради постъпката му днес. Ала не можеше с лека ръка да пренебрегне случилото се между тях, не можеше да се преструва, че е забравила как едва допреди няколко месеца й бе достатъчно само да го зърне, за да започне да подскача от щастие като малко момиченце. В едно Мералда бе напълно сигурна — последният вик на Джака щеше да я преследва до края на дните й.

Ала тя скри всичко това, зарови го дълбоко в себе си и се престори, че като всички останали изпитва единствено ужас и недоумение.

Отложиха сватбата. Ожениха се три дни по-късно, в едно сиво, дъждовно утро. Някак си това им се стори правилно.

* * *

През целия ден след празненството, което вдигнаха в деня на сватбата и на което бяха поканени всички от селото, Мералда усещаше някакво колебание у Ферингал. Опита се да говори с него и да разбере какво го измъчва; той обаче не каза нищо и девойката разбра, че навярно се бои. А и можеше ли да го вини? Все пак, Джака бе издъхнал с името на неговата годеница на уста!

Ала денят напредваше, виното се лееше като река, навсякъде цареше веселие и усмивката все по-често спохождаше лицето на младия мъж. Колко широка стана тя, когато Мералда му прошепна, че с нетърпение очаква да останат сами, първата нощ, в която щяха да споделят любовта си.

И тя наистина бе приятно развълнувана (макар и доста притеснена). Естествено, Ферингал щеше да разбере, че тя не е девствена, но това не бе нещо необичайно за момиче, отраснало в тежките условия на фермерския живот, изпълнен с усилен труд и почти ежедневна езда. За известно време Мералда се чудеше дали да не му разкаже всичко, да си признае за случилото се и за лъжата, с която бе намислила да го заблуди.

Но когато двамата поеха по витата стълба, отвеждаща към личните им покои, тя се отказа. Не, Ферингал бе преживял твърде много през последните няколко дни. Тази нощ трябваше да бъде нощ за удоволствия, не за болка.

Тя щеше да се погрижи за това.

* * *

Първата седмица след сватбата бе най-прекрасната седмица в живота на младата жена, изпълнена с любов и усмивки. Най-силно я сгряваха усмивките на Биасте. Семейството й не се бе преместило в замъка (Мералда не смееше да предложи подобно нещо на Присила… още не), но преподобният Ристен се бе трудил неуморно и не след дълго им бе съобщил, че Биасте е напълно излекувана, нещо, което девойката и сама виждаше върху сияещото лице на майка си.

Виждаше също така, че Ферингал, макар и разтърсен от случилото се с Джака, ще го превъзмогне. Той я обичаше, в това Мералда бе съвсем сигурна, и я обграждаше с грижи и любов.

Младата жена дори успя да сложи чувствата си към Джака в ред. Съжаляваше за онова, което го бе сполетяло, но не изпитваше никаква вина за смъртта му. Джака сам си го бе причинил, беше го сторил не заради нея, а заради себе си, както всичко, което бе правил някога. В сърцето й винаги щеше да има местенце и за него, за младия мъж от нейните първи мечти, но тя се чувстваше повече от възнаградена от мисълта, че близките й са много по-добре, отколкото някога изобщо се бяха надявали. След известно време Дони и Биасте щяха да имат свое собствено имение, а когато Тори поотраснеше още мъничко, сестра й щеше да й намери подходящ жених, навярно някой богат търговец.

Оставаше един-единствен проблем. Мералда не можеше да се отърве от чувството, че Присила започва да се досеща за състоянието й — макар външно да си оставаше все така любезна, по-възрастната жена на няколко пъти й хвърляше крайно проницателни погледи. Погледи, изпълнени с подозрение, като тези, които й отправяше и старият Темигаст. Те се бяха досетили или поне предполагаха каква е истината. Във всеки случай, скоро и останалите щяха да научат. При тази мисъл Мералда усещаше как сянка на отчаяние помрачава иначе съвършеното й щастие.

В началото дори се бе почудила дали да не отиде при Ристен и да го помоли да махне детето с някоя от своите магии. Бързо се отказа и то не защото се боеше, че свещеникът ще я издаде — въпреки че не искаше нищо, което да й напомня за Джака Скъли, просто не можеше да стори зло на невинното създание, което растеше в утробата й.

В края на първата седмица Мералда вече бе взела решение как да постъпи, в края на втората събра достатъчно смелост, за да пристъпи към действие. След като тайно бе помолила готвача да им поднесе яйца за закуска, тя седна на масата заедно с Ферингал, Присила и Темигаст. Най-добре бе да го направи, когато всички са там.

Още преди готвачът да се появи с яйцата, младата жена долови миризмата им и усети как й се повдига. Тя се преви одве, притиснала ръце до корема си.

— Мералда? — разтревожи се Ферингал.

— Добре ли си, детето ми? — попита и Темигаст.

Девойката погледна към Присила и видя подозрението в очите й. Изправи се рязко и избухна в сълзи, което, след всичко случило се, не й бе никак трудно.

— Не, не съм добре! — проплака тя.

— Какво има, съкровище? — уплаши се Ферингал и се втурна към нея.

— Там, на пътя… — обясни тя, хлипайки отчаяно. — Когато отивахме при мадам Принкъл…

— Когато ви нападнаха? — опита се да й помогне Темигаст.

— Онзи мъж, по-големият — не спираше да плаче Мералда. — Той ме насили.

Лорд Ферингал беше като поразен от гръм.

— Но защо не ни каза? — попита Темигаст след дълъг миг на неловко мълчание.

Готвачът, който се бе появил на прага със закуската, изпусна препълненото блюдо от изненада.

— Боях се да ви кажа — изхлипа Мералда и вдигна очи към своя съпруг. — Страхувах се, че ще ме намразиш.

— Никога! — възкликна Ферингал, но бе очевидно, че е потресен до дъното на душата си и дори не направи и крачка повече, за да се доближи до нея.

— И ни казваш сега, понеже…? — тонът на Присила, както и нараненото изражение на Темигаст красноречиво говореха, че и двамата са се досетили за истината.

— Защото нося детето му! — проплака Мералда.

Всичко това — страхът, напрежението, усилието да поддържа лъжата си, примесени с миризмата на проклетите яйца — й дойде твърде много и като се приведе на една страна, тя повърна. Докато кашляше мъчително, чу отчаяния вопъл на Ферингал и болката в гласа му дълбоко я нарани.

След това в стаята се възцари тишина.

Прилошаването й отмина, ала тя се боеше да се изправи, страхуваше се да срещне погледите на другите трима. Не знаеше как ще постъпят, макар че бе чувала историята на някаква селянка, която забременяла, след като била изнасилена. Никой не я бе сметнал за виновна.

Изведнъж усети как някой полага ръка върху рамото й и нежно й помага да се изправи. Присила я притисна до гърдите си, шепнейки, че всичко ще бъде наред.

— Какво да правя? — с мъка успя да изрече Ферингал, тъй като в гърлото му бе заседнала горчива буца, а тонът му бе такъв, че за миг Мералда се уплаши да не я прокуди завинаги от замъка и от живота си.

Старият Темигаст отиде при него.

— Подобни неща са се случвали и преди, милорд — опита се да го успокои той. — Дори и по тези земи.

Другите трима се взряха в него.

— Разбира се, и дума не може да става за измяна — продължи Темигаст. — С изключение на това, че Мералда не ни е съобщила веднага. За това можете да я накажете, както сметнете за добре, но ви умолявам да бъдете снизходителен към бедното момиче.

Погледът на Ферингал не омекна, но той все пак кимна.

— Що се отнася до детето — рече наместникът, — трябва да съобщим за него и то скоро. Нека отсега се знае, че то никога няма да бъде ваш наследник.

— Ще го удуша още щом се роди! — изръмжа Ферингал.

Мералда изхлипа, същото стори и Дрисила, за огромна изненада на младата жена.

— Милорд — обади се Темигаст.

Обзет от безсилен гняв, Ферингал стовари юмрук върху бедрото си и Мералда, която не изпускаше от очи нито едно негово движение, разбра, че заканата му да убие детето е само празна заплаха.

Темигаст поклати глава и го потупа по рамото:

— По-добре да го дадем на някого, милорд. Да се махне веднъж завинаги от живота ни.

Ферингал погледна жена си въпросително.

— Не го искам! — искрено отвърна тя. — Никога вече не искам да си спомням за онази нощ, ъ-ъ-ъ, за онзи ден — поправи се тя начаса и прехапа устни, надявайки се, че другите не са забелязали грешката й.

За нейно облекчение и все по-голяма изненада, отново Присила бе тази, която остана до нея и я придружи до стаята й. Дори когато другите двама вече не можеха да ги чуят, грижовното й отношение не се промени.

— Дори не мога да си представя болката ти — каза тя.

— Съжалявам, че не ти признах по-рано — отвърна Мералда и Присила я погали по бузата.

— Сигурно е било прекалено мъчително. Но ти не си сторила нищо нередно. Брат ми си остава първият мъж в живота ти, първият, комуто си се отдала доброволно, а никой съпруг не би могъл да иска повече.

Мералда преглътна давещата я вина, опитвайки се да убеди сама себе си, че Ферингал наистина е първият мъж в живота й, първият мъж, който хранеше искрени чувства към нея.

— Може би ще успеем да измислим нещо, когато се роди детето — неочаквано рече Присила и Мералда я изгледа неразбиращо. — Хрумна ми, че бих могла да се изнеса да живея някъде другаде — обясни по-възрастната жена. — Или пък да се преместя в някое от крилата на замъка, които не използваме.

Мералда продължи да я гледа недоумяващо, после изведнъж разбра. Удивена, тя дори не усети, как започна да говори с предишното си простовато произношение:

— Намислила си да го отгледаш ти!

— Кой знае… — колебливо рече Присила, — … ако успеем да се разберем.

Мералда не бе сигурна какво да каже и й се струваше, че така ще бъде чак докато бебето се роди. Щеше ли да понесе детето да бъде толкова близо до нея? Или пък щом веднъж го вземеше в ръце, щеше ли да е способна да се раздели с него?

Едва ли, каза си тя. Не можеше, не биваше да го задържи, независимо какви чувства я обземеха след раждането.

— Но да не мислим толкова напред — отбеляза Присила, сякаш бе прочела мислите й. — Засега трябва да се погрижим да се храниш добре. Вече си съпруга на лорд Ферингал и трябва да му родиш наследници, а затова трябва да си здрава.

Мералда не можеше да повярва на ушите си, на топлите думи и искрената загриженост в тях. Не се бе и надявала, че планът й ще се окаже толкова успешен, което само усили чувството й за вина.

Отминаха няколко дни и Мералда започна да вярва, че нещата се развиват както ги беше намислила. Разбира се, не всичко вървеше съвсем гладко, особено в спалнята, където бе принудена непрестанно да успокоява наранената гордост на мъжа си, като го уверява, че варваринът не й бе доставил никакво удоволствие. Накрая стигна дотам да заяви, че по време на мъчителното изпитание е била почти в несвяст и дори не е била сигурна, че то се е случило, докато не е разбрала, че е бременна.

И тогава в добре изготвения й план се появи пукнатина.

— Такива разбойници не пътуват много надалеч — подхвърли лорд Ферингал една вечер.

— О, негодниците надали продължават да се навъртат около Окни — възрази Темигаст.

— Обзалагам се, че са достатъчно наблизо — настоя Ферингал. — Търговецът Галуей има могъщ магьосник, когото мога да наема.

— Дори магьосниците трябва да знаят какво търсят — отбеляза икономът.

— Но аз не си спомням лицето му! — обади се Мералда и се присъедини към двамата мъже.

— Но Лиам Уудгейт го помни! — заяви лорд Ферингал със самодоволната усмивка на човек, който предвкусва сладостта на отмъщението.

Мералда трябваше да положи огромни усилия, за да не изглежда ужасена.