Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (24)

Двадесет и трета глава
Повторен опит за правосъдие

— Ето, псе, нахрани се за последен път! — грубо изръмжа един от стражите пред килията на Уолфгар и след като се изплю в чинията, я мушна през тесния процеп.

Варваринът не посегна към храната, нито я погледна. Просто не му се вярваше, че бе избегнал екзекуцията в Лускан единствено, за да свърши по този начин в това затънтено място. Изведнъж си каза, че може би си го е заслужил. Вярно, не бе наранил девойката, но действията му през последните няколко месеца (всъщност, откакто бе напуснал Дризт и останалите, откакто бе ударил Кати-Бри) напълно заслужаваха подобна съдба. Нима с Дризт не бяха убивали великани заради същите престъпления, които той бе извършил? Нима не бяха навлезли в Гръбнака на света по следите на група великани, за които подозираха, че се канят да нападат търговски кервани? Нима бяха проявили милост към великаните? Защо тогава той да заслужава снизхождение?

Въпреки това нещо го гризеше, не му даваше мира и разклащаше и малкото му останала вяра в човечността и справедливостта на хората — и в Лускан, и в Окни го бяха осъдили за злодеяния, които не бе извършил. В това просто нямаше логика. Ако толкова много искаха да го убият, защо не го стореха заради престъпленията, които наистина беше извършил? Такива имаше предостатъчно…

До ушите му достигнаха откъслечни думи от разговора на стражите, които се отдалечаваха по коридора.

— Какво ли отвратително дете ще се роди от такъв баща? — казваше единият. — Като го гледам какъв е огромен, бебето сигурно ще разкъса горката лейди Мералда, когато тръгне да излиза!

Уолфгар зяпна от изненада и дълго остана така, без да може да повярва на ушите си. Да, нещата постепенно започваха да си идват по местата. От предишните разговори на стражите знаеше, че лорд Ферингал се е оженил съвсем наскоро, а ето че съпругата му беше бременна и то, не от него.

Варваринът едва не се изсмя с глас на нелепото стечение на обстоятелствата, превърнало го в удобно извинение за една невярна жена, мехлем, който да успокои наранената гордост на измамения лорд Ферингал.

— Какъв късмет! — промърмори той, но и сам разбираше, че нещо повече от обикновен лош късмет го бе докарало до сегашното му положение.

Поредица от погрешни решения го бе захвърлила в този мрак, където пъплеха безброй паяци, а миризмата на смърт тегнеше във въздуха. Мрак, в който нямаше къде да се скрие от Ерту и неговите демони.

Да, Уолфгар искрено вярваше, че си е заслужил онова, което му се случваше. Не заради престъпленията, в които го обвиняваха, а заради тези, които бе извършил.

* * *

Не можеше да заспи, не можеше да затвори очи дори за миг. Ферингал си бе тръгнал рано и бе отишъл в собствената си стая, след като тя се извини, че не й е добре и го помоли тази вечер да не правят любов. Не че вниманието му я дразнеше. Тъкмо напротив, нощите, прекарани с Ферингал, бяха наистина приятни и ако не беше детето и мисълта за клетника в подземната тъмница, тя сигурно щеше да познае истинско блаженство.

През тези няколко седмици, откакто бяха женени, Мералда се бе убедила, че не е сгрешила, променяйки мнението си за лорд Ферингал. Той бе добър и внимателен и на нея никак не й бе трудно да го види в нова светлина, да забележи красивите му черти и обаянието му, макар то да бе донякъде позакърняло след всички години, прекарани под господството на Присила. С течение на времето Мералда щеше да заличи следите от нейното влияние, щеше да извади най-доброто от Ферингал на повърхността и двамата щяха да бъдат истински щастливи.

Не, проблемът не беше у него, проблемът бе тя самата. Как само се ненавиждаше! Как бе могла да допусне глупостта й да ги доведе дотук — нея — с чуждо дете в утробата, а него — раздиран от изпепеляващ гняв. Но най-страшното бе онова, което предстоеше; най-ужасното бе, че с действията си бе обрекла един невинен човек на смърт и то човек, който я бе спасил от същата тази участ, заради която сега бе осъден да умре бавно и мъчително.

След като войниците извлякоха варварина от стаята, Мералда се бе опитала да се помири с присъдата му — та той все пак беше разбойник, нападал бе и други хора, нищо чудно с други жени да не е бил толкова снизходителен.

Всичко беше напразно. Въпреки че русият исполин я беше ограбил, Мералда бе успяла да надзърне в сърцето му и да разбере що за човек е. Единствено нейната лъжа бе причина за онова, което щеше да се случи. Заради нейната лъжа един мъж щеше да умре от жестока, напълно незаслужена смърт.

Мералда се въртеше в леглото, убедена, че в целия свят няма по-ужасен човек от нея. Без да осъзнава напълно какво прави, тя стана и тръгна из замъка. Не носеше дори свещ, за да си свети, каменният под бе леденостуден под краката й, но тя не спираше. Отиде до стаята на Темигаст и долепи ухо до вратата. Щом чу равномерното му дишане, примесено със слабо похъркване, натисна бравата и пристъпи вътре. Като иконом на замъка, Темигаст държеше всички ключове у себе си, закачени на голяма, метална халка, която сега висеше над леглото му.

Мералда внимателно я свали, като непрестанно поглеждаше нервно към стареца, за да се увери, че още спи. Успя да излезе от стаята, без да го събуди и забърза — през приемната зала, покрай помещенията за прислугата, докато не стигна в кухнята, където на пода имаше здраво залостена врата. Тя водеше към подземните нива и бе толкова дебела, че никой, бил той човек, или дори великан, не бе в състояние да я отвори насила. Освен ако нямаше ключ.

Мералда опита всички ключове във връзката и най-сетне успя да се справи с многобройните ключалки и резета. Поспря за миг, за да се поуспокои и да реши какво да прави след това. В този миг до ушите й долетя смях и тя предпазливо надникна в съседната стая — стражите играеха на зарове.

Младата жена отиде до вратата на килера, отвеждащ до външната стена на замъка. Нямаше много място между скалите, особено при прилив, но друг изход като че ли нямаше. Оставяйки и тази врата отключена, тя се върна до входа на подземието и се спусна в мръсните тунели, вдигнала нощницата си високо над босите си стъпала, за да не я изцапа — всяко петънце можеше да я издаде по-късно.

Уолфгар се събуди от блед, треперлив светлик и звука на превъртащ се ключ в ключалката. Изгубил всяка представа за времето, той реши, че първото утро на неговите мъчения е настъпило. Каква бе изненадата му, когато вместо смръщени войници между решетките на вратата видя лицето на лейди Мералда.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна младата жена, хвърляйки неспокоен поглед през рамо.

Уолфгар зяпна от изумление.

— Не знаех, че ще изпрати магьосник по следите ти — обясни тя. — Мислех си, че ще остави всичко зад нас и аз ще бъда…

— … в безопасност — довърши варваринът вместо нея. — Мислеше си, че ти и детето ще бъдете в безопасност.

Сега бе ред на Мералда да го изгледа слисано.

— Защо си тук? — попита Уолфгар направо.

— Можеше да ни убиеш. Нас с Лиам, имам предвид. Там на пътя. Или пък да сториш онова, което казват, че си сторил.

— Онова, което ти каза, че съм сторил — напомни й той.

— Можеше да оставиш приятеля си да прави с мен, каквото поиска — продължи девойката. — Можеше да оставиш Лиам да умре. Поне това ти дължа.

И за огромна изненада на Уолфгар, тя завъртя ключа.

— Нагоре по стълбата и после — през вратата на килера — упъти го Мералда. — Пътят е чист.

И като запали още една свещ и му я остави, тя се обърна и забърза обратно. Уолфгар я остави да се отдалечи, за да не я застигне — не искаше да я уличи, ако го хванеха да се измъква. Откъсна един тежък свещник от стената на коридора и с негова помощ счупи ключалката, за да изглежда така, сякаш сам е успял да разбие вратата. После тръгна из тунелите, докато не стигна стълбата, отвеждаща в кухнята.

Тъй като гласовете на стражите все така долитаха от съседната стая, не можа да строши ключалките на вратата в пода, затова пък я затвори и върна всички резета на мястото им. Нека решат, че е получил магическа помощ. След това мина през килера и излезе навън, точно както младата жена му беше казала. С мъка успя да се провре през тясната врата, а когато се озова навън, видя, че почти няма къде да стъпи. Мокрите скали в основата на замъка бяха твърде гладки и хлъзгави, за да се задържи за тях, а и не виждаше как ще успее да свие зад замъка, тъй като приливът вече прииждаше.

Без да се колебае, Уолфгар скочи в ледените води.

* * *

Скрита в кухнята, Мералда кимна одобрително, когато видя варварина да затваря вратата в пода. От своя страна, тя стори същото с вратата на килера, изми краката си, за да заличи и последната следа от подземното си приключение, след което тихичко се върна в стаята на Темигаст, окачи халката с ключове на стената и се прибра в спалнята си.

Легна си и този път заспа — демоните на вината (поне част от тях) най-сетне бяха пропъдени.

* * *

Въпреки че откъм морето повяваше хладен вятър, Морик здравата се потеше под най-новата си дегизировка — дрехите на стара перачка. Застанал бе зад една каменна стена, близо до мостчето, отвеждащо в замъка.

— Защо им е трябвало да го строят върху някакъв проклет остров! — сърдито мърмореше той, макар че сегашните му затруднения бяха достатъчно красноречив отговор.

Един-единствен страж стоеше на пост върху стената над тежката порта. Човекът най-вероятно дремеше, но Морик не виждаше никакъв начин да се промъкне, без да бъде забелязан — мостът беше отлично осветен (доколкото бе разбрал, факлите щяха да горят през цялата нощ) и той просто нямаше къде да се скрие. Единствената друга възможност бе да доплува до замъка.

Морик хвърли изпълнен със съмнение поглед към плискащите се в брега вълни. Прекосеше ли ги, с дегизировката му щеше да бъде свършено… разбира се, ако не се удавеше. Плуването не беше сред силните му страни, освен това не познаваше тези води, нито чудовищата, които може би се криеха в тях.

В този момент Разбойника осъзна, че това е краят. Най-вероятно на сутринта щеше да отиде до мястото, където щяха да измъчват Уолфгар, но само за да се сбогува, тъй като не виждаше как би могъл да спаси приятеля си, без сам да се изложи на опасност.

Не, всъщност изобщо нямаше да отиде.

— Какво хубаво би могло да излезе от цялата работа? — промърмори той.

Ами да, възможно бе магьосникът, който ги бе нападнал, също да присъства и да го разпознае. А и нямаше ли да е по-добре да запомни Уолфгар такъв, какъвто беше, докато двамата още бяха свободни?

— Сбогом, приятелю — тъжно рече Морик. — Връщам се в Лускан…

В този миг водата в подножието на каменния зид заклокочи и нещо запълзя по скалата, нещо тъмно и голямо. Разбойникът инстинктивно посегна към меча си.

— Морик? — учуди се Уолфгар, тракайки със зъби от студ. — Какво правиш тук?

— Аз бих могъл да те попитам същото! — извика Морик, едновременно слисан и доволен. — Дойдох, за да те спася, разбира се — добави той наперено и му протегна ръка, за да го издърпа при себе си. — И двамата имаме доста за разказване, но сега е най-добре да се махаме оттук.

Уолфгар беше напълно съгласен.

* * *

— Ще наредя да екзекутират всички войници в замъка! — викна лорд Ферингал, щом научи за бягството на затворника на другата сутрин… същата сутрин, когато възнамеряваше да му отмъсти със собствените си ръце.

Стражът, който му бе донесъл лошата новина, неволно се дръпна назад, сякаш се боеше, че господарят му ще го убие още тук и сега. И наистина, младият благородник изглеждаше така, сякаш се кани да се нахвърли отгоре му.

— Успокой се — улови го за ръката Мералда.

— Да се успокоя? — излая той. — Да се успокоя? Кой ме предаде? Кой ще ми плати вместо онова долно псе?

— Никой! — отвърна Мералда преди ужасеният войник да успее да каже каквото и да било и Ферингал я изгледа изумено. — Нараниш ли някого, ще бъде по моя вина. Не искам кръв по ръцете си! Така само още повече ще влошиш нещата.

Ферингал се поуспокои и се облегна назад, вперил поглед в своята съпруга, жената, която най-много от всичко на света искаше да предпази от всяко страдание. След миг на размисъл, миг, в който виждаше единствено красивото, невинно лице на своята Мералда, той кимна.

— Претърсете земите наоколо — нареди той на войника. — Също и замъка — от подземията до тавана. Искам го жив!

Стражът, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, се поклони и изхвърча от стаята.

— Не се страхувай, любов моя — рече Ферингал на Мералда. — Отново ще повикам магьосника и той ще го открие. Няма да ни избяга.

— Моля те, не го прави! Не викай нито магьосника, нито когото и да било.

Думите на Мералда изненадаха всички; Присила и Темигаст повдигнаха вежди.

— Искам този кошмар да свърши веднъж завинаги — обясни девойката. — Станалото — станало. Нека го оставим зад себе си и продължим по пътя си, без да се обръщаме назад. Нека варваринът да се маха, да върви в планината и дано там срещне смъртта си. Ние обаче трябва да продължим да живеем — не в миналото, а в настоящето и заради бъдещето, заради децата, които ще имаме един ден.

Ферингал дълго я гледа, без да мигне, после кимна много бавно и Мералда най-сетне си отдъхна.

* * *

Темигаст наблюдаваше сцената и вече бе убеден. Сега вече знаеше, извън всякакво съмнение, че именно Мералда бе освободила варварина. Знаеше и защо го бе сторила — подозрението се бе появило още като видя реакцията й при появата на пленения Уолфгар в замъка. Разбира се, никому нямаше да каже какво е открил — последното, което искаше, бе да причини още болка на своя господар. Във всеки случай детето нямаше да отрасне в замъка и със сигурност нямаше да има никакви права върху наследството на лорд Ферингал.

Въпреки това, Темигаст изобщо не беше спокоен, особено когато се обърна към Присила и видя на лицето й да се изписва изражение, което спокойно би могло да бъде неговото собствено. Подозрителна по природа, тя вероятно хранеше същите съмнения по отношение на детето. И докато Темигаст нямаше никакво желание да причинява ненужна болка, комуто и да било, за Присила Ок като че ли нямаше по-голяма наслада от това. Пътят, за който Мералда говореше, изобщо не бе чист — нито онази част, която бе оставила зад гърба си, нито другата, която я очакваше.