Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (19)

Осемнадесета глава
С нежелание

— Първите ни клиенти — обяви Морик.

Двамата с Уолфгар стояха на един склон над прохода, отвеждащ в Долината на мразовития вятър, докато по пътя под тях трополяха две покрити каруци. Конете поддържаха добро темпо, което все пак не беше твърде бързо.

— Пътници или търговци? — попита Уолфгар, който не изглеждаше особено убеден.

— Търговци, и то добре натоварени — увери го Морик. — Скоростта им ги издава, а липсата на пазачи направо ни моли да се заемем с тях.

Уолфгар смяташе, че търговците постъпват крайно неразумно, като поемат на толкова опасен път без охрана, но въпреки това не мислеше, че Морик се е излъгал. В крайна сметка, при последното си пътешествие от Долината на мразовития вятър заедно с тогавашните си приятели, се бе натъкнал на каруца с търговци, тръгнали съвсем сами и незащитени.

— Изненадан ли си? — попита Морик, видял изражението му.

— Глупостта винаги ме изненадва.

— Не могат да си позволят да плащат за пазачи — обясни лусканецът. — Както повечето кервани, които пътуват до долината. Малцината, които имат достатъчно пари, избират по-безопасния западен проход. Тези тук са дребни риби, които търгуват с дрънкулки и разчитат най-вече на късмета си — било, да се натъкнат на умели бойци, които са се запътили в същата посока, накъдето отиват и те, било, да не срещнат разбойници.

— Изглежда ми прекалено лесно.

— И наистина е лесно! — възторжено заяви Морик. — И сам разбираш, надявам се, че всъщност им правим услуга.

Уолфгар не изглеждаше особено убеден.

— Помисли си само — настоя лусканецът. — Ако не се бяхме разправили с великаните, тези търговци най-вероятно щяха да свършат премазани под порой от тежки скални късове. Щяха да изгубят не само парите и стоката си, но и да се превърнат във вечеря за банда гнусни чудовища.

И като се ухили, добави:

— Не се тревожи толкова, приятелю! Единственото, което ние искаме от тях, са парите им — заслужена награда, задето ги отървахме от великаните.

Колкото и да бе странно, в думите на дребния крадец имаше логика. Поне в едно отношение сегашната му работа с Морик доста приличаше на онова, което бе вършил рамо до рамо с Дризт и останалите, когато заедно бяха въздавали правосъдие в една дива и опасна земя. Разликата бе, че досега никога не бе искал да му плащат за това.

— Най-добре би било да демонстрираме силата си, без да се налага да влизаме в бой — продължаваше Морик. — Да поискаме да ни се отплатят за усилията — с припаси и може би малко злато — а след това да ги оставим да си вървят по пътя. Можем също така просто да ги надвием (лесно ще се справим с две каруци без охрана), да си присвоим всичко и да изчезнем, без да оставяме никакви свидетели след себе си.

Усмивката му бързо се стопи, когато видя изражението, изписало се по лицето на варварина.

— Добре де, добре — побърза да отстъпи той. — Ще поискаме да ни платят и толкова.

Дори този план не се нравеше на Уолфгар, но той все пак кимна в знак на съгласие.

* * *

Избра си една осеяна с камъни отсечка от пътя, където двете покрити каруци щяха да бъдат принудени да намалят, за да не изгубят някое колело или кон. Самотното дърво, което растеше от едната страна, щеше да му осигури всичко, от което имаше нужда, ако се стигнеше до битка.

Морик пък бе застанал по средата на пътеката, така че търговците да го видят отдалеч.

— Добра среща! — поздрави той, когато те се появиха, и разпери ръце, после обаче се поотдръпна, забелязал един от мъжете зад кочияша да вдига тежичък на вид арбалет.

Все пак, ако искаше да принуди каруците да спрат, където трябва, не биваше да отива твърде назад.

— Дръпни се от пътя или ще те застрелям! — викна мъжът с арбалета.

В отговор Морик вдигна огромна великанска глава във въздуха:

— Не те съветвам да го правиш. Не би било нито правилно, нито разумно.

Каруцата се закова на място, принуждавайки и другата да спре.

Морик използва крака си (при което едва не го изкълчи), за да избута още една великанска глава иззад близкия камък.

— С радост мога да ви съобщя, че пътят напред е чист.

— Тогава се разкарай от него — отвърна кочияшът на първата кола, — ако не искаш да те застреляме и прегазим.

Морик изхихика и махна покривалото, което лежеше в краката му и под което бе скрита третата глава. Въпреки самонадеяното си държане, търговците бяха наистина впечатлени… и сериозно уплашени.

— Аз и моите приятели цяла седмица се трудихме упорито, за да прочистим пътя — обясни лусканецът.

— Приятели?

— Да не мислите, че съм свършил всичко това сам? — разсмя се Разбойника. — Ласкаете ме. Не, не, имах помощта на приятелите си.

Погледът му обходи масивните скали около пътя, сякаш там бяха скрити „многобройните“ му приятели.

— Трябва да ги извините, те са доста срамежливи.

— Карай! — разнесе се глас от вътрешността на първата кола и двамата мъже на капрата се спогледаха.

— Приятелите ти се крият като крадци — викна кочияшът. — Дръпни се от пътя!

— Крадци? — повтори лусканецът, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Та ако не бяхме ние, вече да сте мъртви до един, смачкани от тримата великани.

Вратата на едната кола се открехна и отвътре се показа възрастен мъж:

— А сега ти настояваш да ти се плати за това, нали? — тази практика очевидно му беше добре позната (както всъщност и на повечето търговци из Севера).

— „Настоявам“ е толкова грозна дума — отвърна Морик, клатейки глава.

— Не е по-грозна от постъпката ти, жалък крадецо!

Очите на Морик се присвиха заплашително и той многозначително погледна към трите великански глави в краката си.

— Добре тогава — принуден бе да отстъпи търговецът. — Колко струва героизмът ви?

— Нуждаем се от запаси, за да можем да останем тук и да се грижим проходът да си остане все така безопасен. И може би мъничко злато, един вид — награда за усилията ни.

Сега бе ред на търговеца да се смръщи.

— За да обезщетим вдовиците на онези от нас, които изгубиха живота си в битката с великанския клан — побърза да импровизира Морик.

— Не бих нарекъл трима великани „клан“ — сухо отговори търговецът. — Но не си мислете, че се опитвам да подценя усилията ви. Предлагам ви — на теб и на твоите срамежливи приятели — храна и ако се съгласите да ни придружите до Лускан, по една жълтица на ден.

Търговецът изглеждаше крайно доволен от собствената си щедрост и от находчивостта, с която бе обърнал неприятната ситуация в своя полза.

Очите на Морик се присвиха още по-застрашително при това скъперническо предложение:

— Нямаме особено желание да се връщаме в Лускан точно сега.

— Тогава приемете хапването, което ви предлагаме, и бъдете доволни на това — сряза го търговецът.

— Идиот! — промърмори Морик под носа си, а на глас каза: — Искаме не по-малко от петдесет жълтици и достатъчно храна, за да се нахранят седмина три пъти.

Търговецът избухна в смях:

— Ще получиш единствено живота си, който смятаме да ти подарим, ако си тръгнеш веднага!

И той щракна с пръсти, при което двамина мъже скочиха от втората каруца с мечове в ръце, кочияшът на първата кола също извади оръжие.

— Сега се махай! — сопна си възрастният мъж и се качи обратно в каруцата. — Прегази го! — нареди той на кочияша.

— Глупаци! — викна Морик, което беше и уговореният им с Уолфгар сигнал.

Кочияшът се поколеба и това му струва прескъпо. Стиснал края на здраво въже, варваринът изскочи от прикритието си зад една висока скала и се залюля пред двете коли, надавайки смразяващ кръвта крясък. Мъжът с арбалета се обърна и стреля, но не улучи. Разперил широко ръце, така че да събори и него, и кочияша, Уолфгар връхлетя върху тях и ги повали на пътя, стоварвайки се отгоре им. Бърз удар с лакът и кочияшът се просна на земята, миг по-късно стрелецът получи тежък пестник, който строши челюстта му и го обля в кръв.

Тримата от втората каруца се хвърлиха да помагат на другарите си — двамина заобиколиха от лявата страна на колата, третият пое надясно. Именно него пресрещна Морик, с кинжал и тънък меч в ръка, много преди човекът да успее да се добере до варварина.

Търговецът замахна и Разбойника вдигна меча си, уж за да спре вражеското острие, но вместо това в последния момент завъртя оръжие, като в същото време направи крачка напред и отби сабята на противника си с тънкия си кинжал. В същото време мечът му се стрелна към незащитеното гърло на търговеца. С горкия човек беше свършено… или поне щеше да бъде свършено, ако Морик не бе усетил как някой спира ръката му, така сигурно, сякаш пред себе си имаше не въздух, а каменна стена.

— Какви ги вършиш? — сопна се той на Уолфгар, който пристъпи напред и вдигна юмрук, при което едва не изгуби ухото си от кинжала на своя приятел.

Търговецът опита да се предпази, но беше безсилен пред тежкия пестник на варварина, който се стовари в лицето му с такава сила, че го запрати няколко метра назад. Победата на Уолфгар обаче се оказа съвсем мимолетна.

Макар и временно замаян от лакътя на исполина, кочияшът бе успял да се изправи и сега се хвърли в битката с оръжие в ръка. Още по-лошо бе това, че другите двама си бяха намерили отлични позиции: единият — върху капрата на първата каруца, а другият — пред нея. И сякаш това не бе достатъчно неприятно, ами и възрастният мъж изскочи от вътрешността на колата, стиснал пръчка в ръка.

— Сега ние сме глупаците! — извика Морик на Уолфгар и без да спира да ругае, избегна атаката на мъжа на капрата, чиито умели движения ясно даваха да се разбере, че наистина си го бива в битките.

Уолфгар реши да се заеме с човека с пръчката, ала беше запратен назад, косата му се изправи, а сърцето му се разтуптя лудо.

— Ето значи за какво била пръчката — каза си Морик, като видя яркия взрив. — Мразя магьосници!

И той се нахвърли върху мъжа пред каруцата, който спря меча му така ловко, че едва не го накара да загуби равновесие.

— Побързай! — извика Морик на приятеля си, после се приведе и отчаяно замахна, когато онзи на капрата скочи върху конете и замахна към главата му.

В това време Уолфгар се отбраняваше както от кочияша, така и от онзи, когото бе ударил преди малко. Даде вид, че се кани да посрещне нападението на кочияша, но внезапно спря, промени ъгъла на атаката си и запрати чука към възрастния търговец — последното нещо, което искаше, бе да бъде разтърсен от още една магическа мълния.

Хвърлянето беше безпогрешно — чукът се удари не в търговеца, а във вратата на каруцата, така че тя хлопна върху ръката му, тъкмо когато той се канеше да запрати нов магически изстрел към варварина. Всъщност, той го стори, само че вместо Уолфгар, мълнията замалко не улучи втория му противник.

— В атака! — кресна Морик и се обърна към скалите край пътя.

Това му спечели миг-два, в който всичките му неприятели се огледаха наоколо… напълно достатъчно, за да може да си плюе на петите, а Морик Разбойника беше отличен бегач… особено когато животът му зависеше от това.

Кочияшът направи една-две колебливи крачки към Уолфгар, доста притеснен от очевидната му сила. Другият мъж обаче се хвърли в атака, привидно безстрашно, поне докато варваринът не скочи към него със страховит рев на уста. Уолфгар промени посоката си почти веднага и отново насочи вниманието си към кочияша, хващайки го неподготвен със завидната си пъргавина. Успя да го сграбчи за десницата (не, без да усети острието на меча му върху ръката си), придърпа го към себе си и като го сграбчи през колана с другата си ръка, го вдигна над главата си. Рязко завъртане и кочияшът полетя към своя другар, който тъкмо се бе хвърлил в атака.

Уолфгар се огледа и видя Морик да се отдалечава, колкото го държат краката — разумен ход, като се имаше предвид развоя на неравностойната битка. Само че кръвта на варварина беше кипнала и той пак се обърна към каруците и двамата си противници… тъкмо навреме, за да бъде улучен право в гърдите от още една магическа мълния.

С дългите си крака Уолфгар задмина Морик само след около петдесетина метра. Мощен магически взрив раздроби един скален къс съвсем близо до тях, последва го свистяща стрела, както и подигравателните викове на търговците, ала никой не тръгна след тях по склона и много скоро каруците се изгубиха в далечината. Когато двамата приятели най-сетне спряха, за да си поемат дъх, Уолфгар сведе поглед към дупките, прогорени в предницата на туниката му и поклати глава.

— Щяхме да се справим с тях, ако след като събори кочияша и стрелеца, се беше насочил направо към онзи с магическата пръчка — ядосваше се Морик.

— И да те оставя да прережеш гърлото на твоя противник?

Морик се намръщи:

— И какво толкова? Ако не ти стиска за тая работа, защо изобщо сме тук?

— Защото ти реши да се сдушиш с лусканската измет — напомни му варваринът и двамата се измериха един друг с ледени погледи.

Морик сложи ръка върху дръжката на меча си, боейки се, че Уолфгар може да се нахвърли отгоре му.

За миг Уолфгар се зачуди дали да не стори точно това.

Върнаха се в пещерата поотделно. Морик стигна пръв и влезе вътре, Уолфгар реши да остане отвън и отиде до потока, който минаваше наблизо, за да се погрижи за раните си. Установи, че гърдите му са само леко обгорени от не особено силната магическа мълния, рамото му обаче бе пострадало лошо. Старата рана се бе отворила наново и чак когато свали туниката си, видя колко много кръв бе изгубил.

Морик го откри няколко часа по-късно, припаднал на една скала край потока. Смушка го в ребрата, за да го събуди и като вдигна две бутилки във въздуха, заяви:

— Не успяхме, но поне сме живи и това заслужава да се отпразнува.

— Нима имаме нужда от повод? — отвърна Уолфгар, без да се усмихва и се извърна.

— Първите нападения винаги завършат катастрофално — увери го Морик. — Просто трябва да свикнем един с друг, това е всичко.

Уолфгар се замисли над думите му, спомняйки си първата битка, която двамата с Дризт бяха водили заедно. Вярно, в един момент той замалко не бе премазал приятеля си при едно ниско хвърляне на Щитозъб, но от самото начало между тях съществуваше забележителна хармония, сърцата им сякаш биеха в един ритъм и затова в битка си пасваха толкова добре. Можеше ли да каже същото за Морик? Щяха ли изобщо двамата някога да си паснат?

Варваринът погледна към приятеля си, който все още се усмихваше широко, стиснал бутилките в ръка. О, да, рано или късно щеше да свикне с него. Рано или късно двамата щяха да станат като един. А може би именно това го тревожеше.

— Миналото вече го няма, бъдещето все още не е дошло — рече Морик. — Тъй че нека да живеем в настоящето и да му се радваме. Нека се наслаждаваме на всеки миг.

Уолфгар се замисли над тези думи, превърнали се в нещо като девиз за мнозина от обитателите на лусканските улици, и взе едната бутилка.