Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (1)

Пролог

Дребният мъж, познат в Лускан с най-различни имена, но най-често като Морик Разбойника, вдигна прашната бутилка във въздуха и я разклати срещу оранжевите лъчи на залязващото слънце, за да види по-ясно тъмната ивица на течността вътре.

— Има още само една глътка — установи той и понечи да я довърши.

С бързина, каквато малцина биха очаквали от някой с неговия ръст, исполинът, който седеше до Морик на края на пристана, издърпа бутилката от пръстите му. Разбойника опита да си я вземе обратно, ала едрият мъж го задържа настрани само с една ръка и пресуши бутилката на един дъх.

— Уолфгар, напоследък последната глътка е все за теб! — възнегодува Морик и вяло го тупна по гърба.

— Заслужил съм си я — заяви приятелят му.

Морик го изгледа скептично, но после си припомни предишното им съревнование, когато варваринът наистина си бе спечелил правото да довърши следващата бутилка.

— Просто извади късмет с последното хвърляне! — изсумтя разбойникът, но всъщност добре знаеше, че не е прав, а и отдавна бе спрял да се учудва на силата и уменията на Уолфгар.

— Пак ще го повторя, ако трябва! — При тези думи варваринът се изправи на крака, свали Щитозъб от рамото си и го плесна върху дланта си.

Морик не пропусна да забележи, че въпреки самонадеяността си, приятелят му не се държи особено здраво на крака и с лукава усмивка на уста също стана, стиснал вече празната бутилка за гърлото.

— Ще го повториш, казваш?

— Ако не я хвърлиш достатъчно високо, губиш — обясни русият мъж и посочи морето с върха на бойния си чук.

— И трябва да можеш да преброиш до пет, преди да падне във водата. — Морик хвърли леден поглед на варварина, докато уточняваше условията на играта, която двамата си бяха измислили преди известно време.

Лусканецът бе победил първите няколко пъти, но още на четвъртия ден Уолфгар се беше научил как да се прицелва в падащата бутилка и да разпръсва порой от стъклени парченца над залива. Оттогава Морик успяваше да спечели само ако варваринът се е почерпил повечко преди това.

— Изобщо няма да стигне до водата — измърмори Уолфгар, докато Морик замахваше.

Дребният мъж спря по средата на движението си и отново го изгледа недоволно. След това замахна и се престори, че хвърля бутилката.

— Какво? — сепна се Уолфгар, виждайки, че шишето е все още у разбойника, и вдигна очи към лицето му.

В същия миг Морик рязко се завъртя и запрати бутилката колкото се може по-надалеч и по-нависоко.

Право към залязващото слънце.

Варваринът, който не бе успял да проследи полета й от самото начало, сега бе принуден да присвие очи срещу все още ярката светлина. Въпреки това зърна целта си и с гръмогласен рев метна Щитозъб така, че великолепното магическо оръжие се запремята ниско над залива.

Морик изписка възторжено, уверен, че този път го е надхитрил — докато Уолфгар успее да хвърли чука, бутилката вече се намираше на около двайсетина метра от кея и летеше надолу към водата. Никой не бе в състояние да запрати боен чук толкова надалеч и толкова силно, че да я настигне, особено ако току-що е изпил половината от съдържанието й на един дъх!

Шишето беше на сантиметри от гребена на една вълна, когато Щитозъб го улучи и го пръсна на хиляди късчета.

— Докосна водата! — извика Морик.

— Аз печеля — отсече Уолфгар с тон, който не търпеше възражение.

На Морик не му оставаше друго, освен да изсумти примирено — и сам знаеше, че другарят му е прав. Чукът наистина бе застигнал бутилката точно навреме.

— Чиста загуба е да се хаби таквоз превъзходно оръжие за някакво си шише! — При звука на непознатия глас нейде съвсем наблизо, Морик и Уолфгар се обърнаха като един.

На два-три метра от тях стояха двама мъже с голи мечове в ръце.

— Добра среща, почитаеми Морик — започна единият — висок, слаб тип с кърпа на главата и превръзка на окото, размахвайки ръждиво, закривено острие пред себе си. — Подочух, че само преди седмица ти е паднала нелоша плячка от някакъв търговец на скъпоценни камъни, та си рекох, че ще сториш добре да я споделиш с мен и моя приятел.

Морик хвърли бърз поглед на Уолфгар, а кривата усмивка и блясъкът в тъмните му очи красноречиво говореха, че няма никакво намерение да споделя каквото и да било, освен може би острието на великолепната си кама.

— Виж, ако чукът още беше у вас — изсмя се вторият главорез, също толкова висок, но по-едър и много по-мръсен от другаря си, — сигурно можехте да поспорите.

С тези думи той замахна към Уолфгар, който отстъпи назад, не успя да запази равновесие и едва не падна от кея… или поне така изглеждаше отстрани.

— Аз пък си мисля, че трябваше да откриете търговеца на скъпоценни камъни преди мен — преспокойно отвърна Морик. — Ако приемем, че той изобщо съществува, защото в действителност, приятелю, и представа си нямам за какво говориш.

По-слабият от двамата мъже изръмжа и мечът му се стрелна напред.

— Толкоз по-зле тогава! — кресна той, но Морик не го остави да довърши и се нахвърли отгоре му.

Бърз като котка, Разбойника мина от вътрешната страна на закривеното острие, завъртя се, опря гръб в ръката на противника си и я отблъсна настрани, след което се провря под нея и докато я повдигаше нагоре с десницата си, замахна с лявата си ръка. Последните лъчи на залязващото слънце отскочиха от безпогрешната му кама, докато потъваше дълбоко в подмишницата на злощастника.

В това време другият главорез, убеден, че невъоръженият и едва държащ се на краката си мъж насреща му е лесна плячка, също се впусна в атака. Кървясалите му очи едва не изхвръкнаха от орбитите си, когато Уолфгар извади ръка иззад гърба си, здраво стиснал Щитозъб, който незнайно как се бе завърнал при него. Главорезът се закова на място и хвърли ужасен поглед на другаря си. Само че и неговото положение не беше по-добро — Морик бе успял да го обезоръжи и да го обърне в бяг и сега го следваше по петите, като го дразнеше, смееше се с цяло гърло и току забождаше кама в задника му.

— Хей! — викна по-едрият от двамата главорези и понечи да хукне след приятеля си.

— Забравяш, че мога да улуча падаща бутилка на повече от двайсет метра.

Забележката на Уолфгар го накара да спре и отново да се обърне към него.

— Не искам неприятности — заекна престъпникът и бавно остави меча си върху перилата на кея, като през цялото време се кланяше угоднически. — Никакви неприятности, добри ми господине.

В този миг Уолфгар пусна чука в краката си и той веднага престана да се вайка, без да може да откъсне очи от оръжието на земята.

— Вземи си меча, ако искаш — предложи варваринът и главорезът вдигна изумен поглед към него, после обаче, виждайки неприятеля си без оръжие (ако не се брояха огромните му пестници, разбира се), посегна към меча.

Само че Уолфгар беше много по-бърз. Противникът му едва бе успял да замахне, когато той го стисна за китката и отблъсна ръката му настрани, като в същото време стовари юмрук в гърдите му с такава мощ, че го остави без дъх и без капчица сила. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на главореза и падна на земята.

Уолфгар отново дръпна ръката му, толкова рязко, че краката на злодея се отделиха от земята, а рамото му изскочи от ставата. Няколко мига по-късно го пусна и му нанесе мълниеносно кроше в челюстта и само здравата хватка на десницата му попречи на престъпника да падне във водата. Уолфгар го сграбчи за ризата, повдигна го със страховита лекота и го задържа във въздуха.

Ужасеният главорез се опита да отслаби хватката му, ала исполинът го раздруса толкова яростно, че той едва не си прехапа езика, а ръцете и краката му омекнаха като да бяха от гума.

— Този няма никакви пари! — долетя викът на Морик и Уолфгар хвърли поглед над рамото на жертвата си.

Морик беше заобиколил своя противник и го бе подкарал обратно към кея. Главорезът куцаше лошо и хленчеше за милост, ала в отговор Разбойника отново го смушка в задника и той изпищя.

— Моля те, приятелю! — изскимтя мъжът, когото Уолфгар държеше във въздуха.

— Млъквай! — изрева исполинът и като го свали, наведе глава и стовари чело в лицето му.

В гърдите на варварина се надигна първична ярост, сляп гняв, който нямаше нищо общо със случващото се в момента и провалената атака на двамата обирджии. Уолфгар вече не беше на кея в Лускан. Не, той се бе завърнал в Бездната, обратно в бърлогата на Ерту, измъчен пленник на злия демон. А човекът пред него бе един от слугите на скверното изчадие, глабрезу или нещо още по-непоносимо, изкушаващата го сукуба. Уолфгар се намираше в Бездната с цялото си същество — оловносиви пушеци тегнеха над всичко наоколо, гнусно зловоние изпълваше ноздрите му, жестоки бичове и пъклени огньове изгаряха тялото му. Около гърлото му се бяха сключили безмилостни щипци, ледените целувки на омразната изкусителка пареха лицето му.

Колко ярко бе всичко! И колко истинско! Кошмарът, който го преследваше насън и наяве, се завърна и го впримчи в лепкава мрежа от безпощадна ярост, задуши всяка следа от състрадание и милост, а него запрати в бездна от нечовешки мъки. По тялото му полазиха ужасяващите стоножки, които Ерту използваше понякога, впиха челюсти в кожата му и запъплиха под нея, а отровните им щипци разпалваха безброй миниатюрни пожари след себе си. Те бяха навсякъде — върху него и в него, хилядите им крачка го гъделичкаха и го държаха нащрек, така че да усети още по-остро мъчението на изгарящата им отрова.

Да, Уолфгар отново беше пленник, ала за своя изненада установи, че този път съвсем не е беззащитен.

Без никакво усилие той вдигна лусканеца високо във въздуха, въпреки че мъжът едва ли тежеше по-малко от сто килограма и с първичен рев, дошъл от самите недра на изстрадалото му тяло, го запрати над кея.

— Не мога да плувам! — изпищя злощастникът и отчаяно размаха ръце и крака.

Това обаче не му помогна и той цопна във водата на пет-шест метра от кея, където запляска трескаво и се развика за помощ. Уолфгар му обърна гръб. И да го чуваше, с нищо не го показа.

Морик го изгледа изненадано.

— Не може да плува — отбеляза, когато варваринът се приближи.

— Значи сега е най-подходящият момент да се научи — студено отвърна Уолфгар, който мислено все още бродеше из задимените коридори на необхватните зандани на Ерту и периодично прокарваше ръце по тялото си в обречен опит да пропъди въображаемите стоножки.

Морик сви рамене и сведе очи към човека, който се гърчеше в краката му и стенеше:

— Знаеш ли да плуваш?

Главорезът му хвърли уплашен поглед и кимна обнадеждено.

— Тогава отивай при другаря си! — нареди Разбойника и нещастникът запълзя към водата.

— Опасявам се, че приятелчето му ще се удави, преди той да стигне до него — подхвърли Морик, но Уолфгар сякаш не го чу.

— Моля ти се, помогни му — настоя Морик и го сграбчи за ръката. — Заради мен. Не ми се ще да започна нощта по този начин.

Уолфгар въздъхна, улови пълзящия мъж с една ръка за дъното на панталоните, а с другата — за яката и го вдигна във въздуха. След това направи три големи крачки към края на кея и го хвърли с все сила. Главорезът прелетя над приятеля си и се пльосна по корем във водата.

Уолфгар дори не го видя. Изгубил всякакъв интерес към случката, той обърна гръб на двамата крадци и като призова Щитозъб с мисъл, профуча покрай Морик, който се поклони почтително на своя опасен и могъщ приятел, а после се затича след него.

— Още се мъчат да излязат — съобщи Разбойника, когато го настигна. — Дебелият така се е вкопчил в другаря си, че не могат да се задържат на повърхността. Нищо чудно и двамата да се удавят.

Уолфгар изобщо не се впечатли и Морик, който добре знаеше, че безразличието му е напълно искрено, хвърли един последен поглед към двамата мъже във водата и сви рамене. В крайна сметка, сами си бяха виновни.

С Уолфгар, син на Беорнегар, шега не биваше.

Макар че не се беше разтревожил кой знае колко за двамата главорези, Морик Разбойника все пак ги прогони старателно от мислите си и насочи вниманието си към своя приятел. Своят необикновен приятел, който се бе учил да се бие не при кого да е, а при един елф на мрака!

Дребният мъж неволно се намръщи — което, разбира се, напълно убягна от вниманието на варварина — сетил се за срещата си с един друг елф на мрака, който най-неочаквано се бе появил в стаята му, наредил му бе да държи Уолфгар под око и му беше платил предварително, като недвусмислено му бе дал да разбере, че господарят му никак няма да е доволен, ако Морик не успее да се справи с онова, което бяха „поискали“ от него. Оттогава мрачните елфи повече не го бяха безпокоили, но въпреки това лусканецът продължи да се придържа към своята част от уговорката.

Не! Той трябваше да признае, ако не пред другиго, поне пред себе си, че всъщност не беше съвсем така. Вярно, в началото отношенията му с Уолфгар почиваха единствено на мисълта за собствената му изгода, примесена също така със страх от мрачните елфи и от самия Уолфгар, както и с желание да узнае повече за мъжа, превърнал се в най-големия му съперник. Но това беше само в началото. Морик отдавна не се страхуваше от Уолфгар, макар че понякога се боеше за изстрадалия, измъчван от демоните на миналото си мъж. А елфите, които не се бяха появявали от месеци, изобщо не го тревожеха. За своя изненада Морик беше започнал да харесва Уолфгар и да изпитва удоволствие от компанията му, въпреки че варваринът често бе мрачен и сърдит.

Нещо повече, лусканецът едва не му бе казал за посещението на елфите, тласкан от желание да предупреди младия мъж, към когото се бе привързал най-искрено. Все пак не го стори — част от него, прагматичната и крайно практична част, благодарение на която бе оцелял толкова дълго в опасните лускански улици, му бе нашепнала, че никой не би спечелил от подобна постъпка. Ако мрачните елфи възнамеряваха да се разправят с Уолфгар, с него бе свършено, независимо дали знаеше предварително, или не. Та това бяха елфи на мрака, несравними войни, които владееха могъщи магии и нямаха равни на себе си в умението да въртят оръжие. Елфи, които бяха в състояние да нахлуят в стаята на Морик Разбойника съвсем безпрепятствено и да го измъкнат от леглото! А дори Уолфгар понякога трябваше да спи. И ако някак си научеха, след като се разправеха с варварина, че Морик ги е предал…

Дребният мъж се разтрепери от глава до пети и с мъка успя да прогони тези неприятни мисли, като вместо това насочи вниманието си към своя приятел. Колкото и да бе странно, Морик виждаше у него сродна душа, човек, който би могъл да бъде — и в действителност някога бе именно това — благороден и могъщ войн, истински лидер, ала който по една или друга причина бе поел по грешен път.

По същия начин Морик мислеше и за себе си, макар че ако трябваше да бъде откровен, той самият бе вървял към сегашното си положение още от съвсем малък. И все пак, ако майка му не бе умряла при раждането му, ако баща му не го беше изоставил на произвола на съдбата…

Докато гледаше Уолфгар, Морик не можеше да не си помисли за човека, който би могъл да бъде, за човека, който варваринът бе представлявал някога. Ала обстоятелствата се бяха стекли по-друг начин и ги бяха обрекли на сегашното им съществуване. Морик не хранеше никакви илюзии за отношенията си с Уолфгар. Истинската причина да се сближи толкова много с варварина, напук на здравия разум — та него го следяха елфи на мрака, в името на всичко свято! — бе, че го възприемаше като по-малък брат.

Това, както и фактът, че приятелството на човек като Уолфгар допълнително увеличаваше славата му из лусканските улици. За Морик бе важно да извлича полза от всичко.

Денят клонеше към своя край, нощта скоро щеше да се спусне над града — времето на Морик и Уолфгар, времето, когато обитателите на улицата се събуждаха за живот.