Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (13)

Дванадесета глава
Вярна на семейството си

— Търговецът Банси би искал да говори с вас, милорд — с тези думи Темигаст се появи в градината, където седяха Ферингал и Мералда и мълчаливо попиваха багрите и уханията около себе си, любуваха се на пъстрите цветя и красивия залез, така искрящ на фона на тъмните морски води.

— Нека дойде — отвърна младият лорд, щастлив да покаже най-новото си завоевание.

— По-добре вие идете при него, господарю — възрази Темигаст. — Нали го знаете какъв е нервен, а и доста бърза. Боя се, че няма да е добра компания за скъпата Мералда. Нищо чудно да развали приятната атмосфера на градината.

— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.

И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.

Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.

И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.

Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.

— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.

— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.

Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.

— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!

Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.

— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.

— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.

— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.

Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:

— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.

При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.

— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.

На лицето й грейна обезоръжаваща усмивка, пред която дори Присила беше безсилна.

— Работя над нея от години — обясни тя. — Садя цветята и се грижа за тях и все търся сортове, които да цъфтят по най-различно време, та всяка седмица да се разтварят нови и нови цветове.

— И усилията ви са дали резултат — искрено я поздрави Мералда. — Обзалагам се, че в цял Лускан, пък и в Града на бездънните води няма градина, която да се мери с вашата.

Девойката неволно се усмихна при вида на руменината, плъзнала по бузите на Присила — май най-сетне бе открила слабото й място.

— Е, не е лоша — съгласи се лейди Ок. — Но в Града на бездънните води има градини, които се простират на площи, по-големи от цялото ни имение.

— Може да са по-големи, но не е възможно да са по-красиви — настоя Мералда и за няколко мига Присила остана без думи, хваната напълно неподготвена от топлите думи на това селско момиче.

— Благодаря ти — успя да избъбри най-сетне тя, а месестото й лице засия с такава широка усмивка, каквато Мералда никога не бе очаквала от нея. — Искаш ли да видиш нещо много специално?

В началото младата жена се поколеба, тъй като все още й беше трудно да се довери на Присила, но после си каза „какво пък толкова“ и позволи на Присила да я улови за ръката и да я поведе обратно към замъка. Минаха през няколко малки стаички и стигнаха до едно тайно стълбище, в края на което имаше миниатюрно дворче, повече приличащо на грешка в плана на замъка и толкова тясно, че едва имаше място двете да застанат една до друга. Мералда се разсмя възторжено при вида на мястото. Въпреки че каменните стени бяха сиви и напукани, в средата на дворчето имаше леха с макове. Повечето бяха от обикновените, тъмночервени макове, които тя познаваше, но няколко имаха нежнорозови цветове, каквито младата жена никога не бе виждала.

— Тук работя с растенията — обясни Присила и я поведе към саксиите.

Първо коленичи пред обикновените макове и с една ръка докосна стъблото, докато с другата нежно разтвори червените листенца, за да открие тъмната сърцевина на цвета.

— Виждаш ли колко е здраво стъблото? — попита тя.

Мералда кимна и също се приведе над цветето.

Присила се изправи и отиде при саксиите с розовите макове. И този път внимателно разгърна деликатните листенца и откри скритата между тях сърцевина, която тук не бе черна, а снежнобяла. Мералда докосна стъбълцето и усети, че то също е много по-нежно.

— С години използвах все по-светли и по-светли растения — обясни Присила. — Докато най-сетне постигнах това — макове, съвсем различни от обикновените.

— Макове „Присила“ — възкликна Мералда и с огромно удоволствие чу по-възрастната жена да избухва в смях. — Наистина! Името е съвсем заслужено. Трябва да ги покажете на търговците, които минават оттук на път към Лускан. Сигурна съм, че тамошните дами ще платят скъпо и прескъпо за толкова нежни макове.

— Търговците, които идват в Окни, се интересуват единствено от практични неща — отвърна Присила. — Сечива и оръжия, храна и напитки (винаги напитки!) и може би някоя и друга изящна резбована дреболия от Десетте града. Лорд Фери има прекрасна колекция от тях.

— Как бих искала да я видя!

При тези думи Присила я изгледа странно:

— Предполагам, че и това ще стане — сухо рече тя, сякаш едва сега си бе спомнила, че пред нея стои не обикновена прислужница от селото, а жената, която скоро щеше да се превърне в господарка на замъка.

— Въпреки това трябва да ги продавате — окуражително настоя Мералда. — Може да ги занесете в Лускан, в откритите им пазари, за които съм чувала, че били толкова интересни.

Макар и за кратко усмивката се върна на лицето на Присила.

— Е, ще видим — отвърна тя, а в тона й се долавяше следа от прежното високомерие. — Разбира се, подобно търгашество повече приляга на селяните.

Мералда обаче не се стресна. В този един-едничък ден беше постигнала повече напредък с Присила, отколкото изобщо бе вярвала, че може някога да постигне.

— А, ето ви — разнесе се глас откъм входа на замъка; и този път появата на Темигаст бе съвсем навременна. — Ще трябва да ни извиниш, скъпа Мералда, но по всичко личи, че лорд Ферингал ще бъде зает цялата вечер. Боя се, че Банси е истински дявол, когато дойде дума за пазарене, а пък днес е донесъл няколко вещи, които доста се понравиха на господаря, та той ми нареди да попитам дали би искала да ни посетиш утре през деня.

Мералда погледна към Присила, търсейки някакъв знак как да постъпи, но по-възрастната жена бе напълно погълната от маковете си, сякаш край нея нямаше никой друг.

— Предай му, че непременно ще го сторя — отвърна девойката.

— Надявам се, че не си ни прекалено сърдита — рече икономът и тя се разсмя при това нелепо предположение. — Отлично тогава. Най-добре е да тръгваш вече — каретата те очаква, а ми се струва, че се задава буря.

— Никога не съм виждала по-прекрасни цветя от розовите ви макове — рече Мералда на жената, която скоро щеше да стане нейна родственица.

Присила я улови за дрехата и девойката се обърна учудено. Каква беше изненадата й, когато лейди Ок й подаде малък розов цвят.

Двете се усмихнаха, после Мералда мина покрай Темигаст и се качи в каретата. Икономът се позабави, вперил заинтригуван поглед в господарката на замъка.

— Приятелка? — попита той.

— Едва ли — беше хладният отговор. — Но ако си има свое цвете, може би ще остави моите на мира.

Темигаст се изкиска и тя му хвърли смразяващ поглед.

— Една приятелка съвсем не би била нещо толкова ужасно, колкото явно си мислиш — отбеляза той и забърза, за да настигне Мералда, а Присила остана сама, потънала в необичайни и неочаквани мисли.

* * *

Докато Мералда се връщаше от замъка Ок, в главата й бушуваха най-различни мисли. Смяташе, че е постигнала голям напредък с Присила и дори си каза, че някой ден двете може би ще станат истински приятелки.

Още в мига, в който си го помисли, избухна в бурен смях. Присила никога нямаше да бъде нейна приятелка, защото винаги щеше да се има за нещо повече от нея.

Ала девойката вече знаеше, че това не е така и то не заради случилото се в градината, а заради онова, което бе преживяла предишната нощ с Джака. Колко по-добре разбираше света сега или поне своето собствено кътче в света! Миналата нощ се бе оказала преломен момент в живота й. Мигът, в който бе поела юздите на живота си в свои ръце и бе взела онова, което искаше, мигът, в който сама бе решила какво да стори, й бе дал сили да приеме огромната и не особено примамлива отговорност, която животът бе стоварил върху раменете й. Да, сега вече знаеше как точно да постъпи. Щеше да накара лорд Ферингал да играе по нейните правила, докато не го отведеше до олтара на сватбения параклис в замъка Ок. И тя, и близките й (което бе много по-важно) щяха да получат от него онова, от което се нуждаеха. И макар че всичко това си имаше своята цена и то цена, която именно тя трябваше да плати, новата Мералда, вече жена, а не момиче и щеше да я плати доброволно и дори сама щеше да постави част от условията.

Все пак, радваше се, че не й се бе наложило да прекара твърде дълго време насаме с лорд Ферингал, не и тази вечер. Той без съмнение щеше да се опита да й натрапи близостта си, а тя не бе сигурна, че ще има достатъчно воля да не му се изсмее в лицето.

Доволно усмихната, младата жена се обърна към прозореца и пътя, който криволичеше пред тях. В този миг го видя и усмивката й се стопи. Джака Скъли стоеше върху едно скалисто възвишение, самотна фигура, вперила поглед натам, където тя обикновено слизаше от каретата.

Мералда се надвеси от прозореца от другата страна, така че Джака да не я види, и повика седналия на капрата гном:

— Добри ми кочияшо, моля те, откарай ме до нас тази вечер.

— О, мис Мералда, така се надявах да ме помолиш точно за това — отвърна Лиам. — Струва ми се, че един от конете има проблем с подковата, та се чудех дали на баща ти няма да му се намерят метален прът и един чук.

— Ама разбира се! Отведи ме у дома и съм сигурна, че татко ще ти помогне да поправиш подковата.

— Чудесно! — зарадва се кочияшът и накара конете да ускорят крачка, като подръпна юздите им.

Мералда се облегна назад и се загледа през прозореца. Макар да бе далеч, знаеше, че мъжът на хълма е Джака — отлично познаваше тази изпълнена с безнадеждност поза и въпреки че не можеше да види лицето му, съвсем ясно си представяше нещастното му изражение. В този миг девойката едва не промени решението си. Дали пък да не нареди на кочияша да спре и да я остави да слезе? Защо да не отиде при Джака и да не прекара още една нощ под звездите, нощ, изпълнена с любов и свобода? А може би трябваше да избяга с него и да живее единствено заради себе си и своето щастие, а не за другите.

Но не, не можеше да причини това на майка си и баща си, нито на сестра си. Мералда бе дъщеря, чиито родители можеха да разчитат, че ще постъпи правилно. А в този случай това означаваше веднъж завинаги да загърби чувствата си към Джака.

Каретата спря пред малката къщурка и още докато Мералда посягаше към вратичката, Лиам бе скочил от капрата и бе изтичал да й отвори.

— Нямаше нужда — рече младата жена, когато гномът й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Нали ще ставаш господарка на замъка — весело отвърна старецът и й намигна доброжелателно. — Не може да се отнасям с теб като с обикновено селско момиче.

— Всъщност не е толкова лошо — отвърна Мералда. — Да бъдеш обикновено селско момиче, имам предвид — допълни и Лиам се разсмя сърдечно. — Дава ти възможност да се махнеш от замъка, когато падне нощ.

— Както и да се върнеш в него, когато си поискаш — добави Лиам. — Господарят Темигаст казва, че съм на твое разположение, мис Мералда. Мога да отведа и теб, и цялото ти семейство, където пожелаете.

Девойката се усмихна широко и кимна с благодарност. В този миг забеляза, че вратата на къщата е отворена, а баща й стои на прага с обичайното си напоследък мрачно изражение.

— Татко! — повика го тя. — Ще можеш ли да помогнеш на приятеля ми… — тя се поколеба и се обърна към кочияша. — Хубава работа! Дори не знам как се казваш!

— Повечето благородни дами не си дават труда да попитат — отвърна Лиам и двамата с Мералда отново се разсмяха. — Пък и на вас, хората, ние всичките ви изглеждаме досущ еднакви.

И като намигна закачливо, старият гном се поклони:

— Лиам Уудгейт, на вашите услуги.

Дони Гандърли пристъпи напред.

— Този път не си останала дълго в замъка — подозрително отбеляза той.

— На лорд Ферингал му излезе неочаквана работа с един търговец — обясни Мералда. — Помоли ме да дойда отново утре. Обаче Лиам има проблем с една подкова. Ще можеш ли да му помогнеш?

Дони погледна към конете и кимна.

— Разбира се. А ти се прибирай, момиче. Майка ти пак е болна.

Мералда се втурна в къщата. Биасте беше на легло и цялата гореше, а очите й бяха хлътнали дълбоко в изпитото й лице. Тори бе коленичила край нея с кърпа в едната ръка и кана със студена вода в другата.

— Стана й зле малко след като ти излезе — обясни момичето.

Мералда сведе поглед към майка си и й се прииска да падне на колене и да заридае. Колко немощна изглеждаше Биасте, колко непредсказуемо бе състоянието й, сякаш всеки ден вървеше по тясна, криволичеща пътека, покрай която като ужасяваща пропаст зееше собственият й гроб. Само голямото щастие я подкрепяше, откакто лорд Ферингал за първи път покани дъщеря й в замъка. Отчаяна, младата жена се вкопчи в единственото, за което се надяваше, че би могло да помогне на майка й.

— О, мамо! — престорено недоволно възкликна тя. — Точно сега ли намери да се разболееш отново!

— Мералда — въздъхна Биасте, но дори това се оказа прекалено голямо усилие.

— Е, значи просто трябва да се оправиш и то по-бързичко! — отсече девойката с все същата шеговита строгост.

— Мералда! — възмути се Тори.

— Нали ти казах за градината на лейди Присила? — продължи сестра й, без да й обръща внимание. — Бързо се оправяй, защото утре идваш с мен в замъка. Заедно ще се разходим из градината.

— Ами аз? — примоли се Тори и когато се обърна, за да я погледне, Мералда забеляза, че има още един слушател — облегнат на стената, Дони я наблюдаваше внимателно, а по мъжественото му, ала изморено лице, бе изписана изненада.

— Да, Тори, и ти можеш да дойдеш с нас — рече девойката, опитвайки се да не обръща внимание на баща си. — Но само ако ми обещаеш, че ще се държиш прилично.

— О, мамо, оправяй се по-бързо! — примоли се момичето и улови ръката на майка си, която като че ли наистина се пооживи.

— Върви, Тори — рече Мералда. — Иди при кочияша, казва се Лиам, и му кажи утре по пладне да дойде да ни откара в замъка. Мама не бива да върви чак дотам.

Тори хукна навън, а сестра й се приведе над Биасте:

— Оправяй се — прошепна тя и я целуна по челото.

Майка й се усмихна и кимна в знак, че ще се опита.

Мералда излезе от стаята, съпроводена от изпитателния поглед на баща си. Чу го как дърпа завесата на входа на спалнята, която споделяше с Биасте, а след това идва при нея.

— Ще ти позволи да доведеш и двете? — попита Дони тихичко, така че жена му да не го чуе.

Мералда сви рамене.

— Сам реши, че иска да му стана жена. Ще се окаже пълен глупак, ако ми откаже тази малка услуга.

Дони се усмихна благодарно и я прегърна. Въпреки че не го виждаше, Мералда бе сигурна, че баща й плаче. Тя поривисто отвърна на прегръдката му и зарови лице в силното му рамо, болезнено напомняне, че макар да се бореше храбро за добруването на семейството си, в много отношения тя си оставаше просто едно уплашено, малко момиченце.

И как само я сгря целувката, която баща й положи върху челото й, нежно доказателство, че постъпва правилно.

* * *

От един хълм недалеч оттам Джака Скъли гледаше как Дони Гандърли помага на кочияша да поправи подковата на един от конете си. Двамата си бъбреха и се смееха весело, като да бяха отколешни приятели и като си спомни начина, по който Дони се бе отнесъл с него предишната вечер, горкият ревнив Джака едва не припадна от яд. Нима Дони не разбираше, че лорд Ферингал иска съвсем същите неща, за които той така свирепо го бе наложил? Нима не виждаше, че неговите намерения са по-добри от тези на лорд Ферингал, че той и Мералда са със сходни положение и потекло и затова би бил правилният избор за нея?

После Дони влезе обратно в къщата, а отвътре се показа по-малката сестра на Мералда и подскачайки от радост, изтича да говори с кочияша.

— Нима нямам нито един съюзник? — прошепна Джака, хапейки сърдито долната си устна. — Всички ли са против мен, заслепени от незаслуженото богатство и влияние на Ферингал Ок? Проклета да си, Мералда! Как можа да ме предадеш така! — провикна се той, без да го е грижа дали вятърът няма да отнесе думите му до Тори и кочияша.

Повече не можеше да ги гледа. Притиснал юмруци до очите си, той се хвърли на земята.

— Има ли място под слънцето, където има справедливост? О, трижди проклет живот, направил ме просяк, мен, комуто хиляди пъти повече би прилягала кралска мантия! Каква е тази правда, която хвърля най-сладката награда в ръцете на глупец като Ферингал? Какъв е този вселенски ред, който определя, че кесията е по-силна от повика на тялото? Проклет, проклет живот! И трижди проклета Мералда!

Джака дълго остана така, проснат на земята, сипейки ругатни и хленчейки като хваната в капан котка. Дълго след като Лиам Уудгейт оправи подковата, изпи една чашка с Дони Гандърли и си тръгна; дълго след като майката на Мералда най-сетне потъна в необезпокояван от треска сън; дълго след като Мералда разказа на сестра си всичко, което беше преживяла с него, с лорд Фернигал, с Присила и с Темигаст. Дълго след като бурята, която старият иконом бе предсказал, връхлетя със страховита ярост, носейки леден дъжд и мразовити вихри.

Продължи да лежи на хълма и когато облаците се разпръснаха, отстъпвайки място на прекрасен изгрев, а работниците се появиха на нивата. Един от тях, единственото джудже в групата, отиде при него и го подритна с върха на ботуша си:

— Мъртъв ли си, или мъртвопиян? — сопна се то.

Джака се претърколи настрани, потискайки стона, надигнал се в гърдите му, когато свирепа болка прониза схванатото му тяло. С жестоко наранена гордост, прекалено ядосан, за да се изправи очи в очи с когото и да било, младият мъж стана и се отдалечи тичешком.

— Странна птица — подхвърли джуджето и всички около него закимаха.

Много по-късно, когато дрехите му бяха изсъхнали, ала студът, попил в кожата му през нощта, още не си бе отишъл напълно, той се върна на полето. Понесе хокането на отговорника на малката групичка, както и подигравките на останалите селяни, без да каже нищо, ала му костваше неимоверни усилия, за да си върши работата както трябва, тъй като в главата му се гонеха хиляди мисли, завладяло го бе безгранично униние, а кожата му лепнеше под лъчите на безмилостното слънце.

Още по-черно отчаяние го налегна, когато видя каретата на лорд Ферингал да спира пред къщата на Мералда само за да поеме обратно към замъка малко по-късно, понесла този път повече от един пътник.

Те всички бяха против него.

* * *

Никога преди Мералда не се бе наслаждавала толкова на посещенията си в замъка, въпреки че лорд Ферингал не положи никакво усилие да скрие разочарованието си, задето няма да може да остане насаме с нея. Присила пък кипеше от гняв при мисълта, че този път във великолепната й градина ще се разхождат не една, а цели три селянки.

Все пак на Ферингал бързо му мина, а Присила (с помощта на няколко многозначителни покашляния от страна на Темигаст) запази учтивата си маска. Единственото, което имаше значение за Мералда, бе усмивката на майка й и блаженото изражение, с което тя вдигаше изпитото си лице към топлите, слънчеви лъчи и вдъхваше сладкото ухание на цветята. При тази гледка девойката усети как я изпълва решителност и надежда за бъдещето.

Не останаха много дълго в замъка — прекараха едва около час в градината, след което им бе предложен лек обяд и още една кратка разходка между цветята. После, по покана на Мералда, нещо като извинение към лорд Ферингал за неочакваните гости, младият лорд се качи в каретата, за да ги изпрати до вкъщи, изпроводен от погледите на Темигаст и вкиснатата Присила.

— Селяни! — промърмори сестра му. — Би трябвало добре да го натупам, задето води подобни хора в замъка!

Темигаст се изкиска, развеселен от предсказуемата й реакция.

— Вярно, че са необразовани — отбеляза той. — Но определено не са неприятни.

— Калтаци!

— А може би гледаш на цялата работа от погрешния ъгъл — подхвърли Темигаст с крива усмивка.

— На селяните може да се гледа по един-единствен начин — сопна се Присила. — С презрение.

— Ала семейство Гандърли скоро няма да бъдат селяни — не можа да се сдържи старият иконом.

Присила изсумтя несигурно.

— Защо не приемеш случващото се като едно голямо предизвикателство? — предложи Темигаст и тя го изгледа с любопитство. — Като това да отгледаш деликатно цвете от една луковица.

— Семейство Гандърли? Деликатни?

— Може и да станат с помощта на лейди Присила Ок. Какъв огромен успех би било да ги просветлиш, подвиг, който би накарал брат ти да се хвали пред всеки търговец, който мине оттук, забележително постижение, което несъмнено ще достигне чак до ушите на лусканското висше общество. Великолепно украшение за Присила Ок.

Присила отново изсумтя, а съмнението не слезе от лицето й, но все пак не каза нищо повече, нито дори тихо промърморените обиди, които обикновено сипеше под носа си. Вместо това се отдалечи, придобила изведнъж замислено изражение, потънала в някакви свои планове.

Темигаст разбра, че е налапала въдицата или поне е склонна да го направи. Старият иконом поклати глава. До ден-днешен не спираше да се учудва на презрението, с което повечето благородници гледаха на хората, над които властваха, дори ако тази власт не бе нищо друго, освен щастливо стечение на обстоятелствата.