Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (2)

Първа глава
Закотвен

— Как мразя това място! — възкликна магьосникът Робилард, докато „Морски дух“ заобикаляше дългия вълнолом, зад който се издигаше пристанището на град Лускан.

Капитан Дюдермонт, към когото беше насочена тази забележка — висок, добре сложен мъж, с обноски на благородник и спокойно, сериозно държание, само кимна. И преди беше чувал подобни коментари от своя магьосник. Погледът му се насочи към града в далечината и специфичните очертания на Домовата кула на мистиците, където се помещаваше прочутата магьосническа гилдия на Лускан. Именно тя беше причината за неприязънта на Робилард към северния град, макар че той никога не бе навлизал в подробности и се бе задоволил само с няколко неразбираеми забележки за „идиотите“, стоящи начело на кулата, и неспособността им да различат истинския талант от лукавия мошеник. Дюдермонт подозираше, че на Робилард някога му е бил отказан прием в кулата.

— Защо точно Лускан? — продължи да се оплаква магьосникът. — Градът на бездънните води щеше да ни свърши много по-добра работа. Никъде по Саблен бряг няма по-добри докове от тамошните!

— Лускан беше по-близо — напомни му Дюдермонт.

— Два-три дни, не повече — възрази Робилард.

— И ако в тези два-три дни ни беше застигнала буря, повреденият корпус можеше да се разцепи на две и сега телата ни щяха да хранят раците и рибите в Саблено море. Неразумен риск, само за да спасим гордостта на един-единствен човек.

Робилард понечи да каже нещо, но за щастие схвана смисъла на последната забележка, преди да успее да се изложи още повече. Лицето му се навъси.

— Пиратите щяха да победят, ако не бях изчислил последния си взрив до съвършенство — измърмори той, след като се успокои, и Дюдермонт нямаше как да не се съгласи с това.

Стореното от магьосника по време на последния им лов на пирати наистина бе впечатляващо. Преди няколко години „Морски дух“ — новият, по-голям, по-бърз и по-силен „Морски дух“ — беше нает от управниците на Града на бездънните води срещу пиратите. Никой кораб преди това не се бе справял така добре с тази задача. Дотолкова, че когато морякът в наблюдателницата забеляза два пиратски съда в северната част на Саблено море, съвсем близо до Лускан, където „Морски дух“ често се подвизаваше, Дюдермонт едва му повярва. Дори славата на шхуната беше достатъчна, за да опази тези води спокойни месеци наред.

Тези пирати бяха дошли да дирят разплата, не да грабят и затова се бяха приготвили да се изправят срещу много по-сериозен противник в сравнение с обикновените търговски кораби — на борда на всеки от тях имаше катапулт, голям брой стрелци, както и по двама магьосници. Въпреки това злодеите се оказаха надхитрени от Дюдермонт и великолепния му екипаж и надиграни от могъщия Робилард, който прилагаше уменията си в подобни битки повече от десет години. С едно заклинание той бе създал илюзията, че „Морски дух“ е жестоко пострадал, с прекършена гротмачта и трупове по палубата. Като глутница изгладнели вълци пиратите обградиха шхуната и започнаха да се приближават, единият кораб — отляво, другият — отдясно, твърдо решени да довършат вражеския съд веднъж завинаги.

Само че „Морски дух“ изобщо не беше пострадал, тъй като Робилард с лекота бе отбил нападенията на противниковите магьосници, а малките катапулти на пиратите бяха безсилни срещу здравия корпус на шхуната.

Стрелците на Дюдермонт, до един блестящи войни, бяха нанесли мощен удар на приближаващия враг, след което „Морски дух“ вдигна платна със завидна бързина и сръчност и с високо вдигнат над водата нос се провря между двата пиратски кораба и се понесе по вълните.

Робилард обгърна противника в облак от мълчание, така че магьосниците им да не успеят да изрекат каквото и да било защитно заклинание, после запрати срещу тях три огнени кълба — бум! бум! бум! — светкавично бързо, по едно върху всеки от корабите и едно по средата. Неговата атака беше последвана от обичайната канонада на балистата и катапулта. От „Морски дух“ към двата пиратски съда полетяха тежки вериги, които досъдраха такелажа им, както и кълба горящ катран, които допълнително подкладоха пращящите пламъци.

С прекършени мачти, подмятани от морските вълни и обхванати от огъня, пиратските кораби потънаха за броени минути, а разразилият се пожар бе толкова страховит, че Дюдермонт и екипажът му успяха да извадят само шепа от пиратите от студените води на океана.

Все пак „Морски дух“ също не се беше отървал напълно невредим. В резултат на битката му беше останало само едно здраво платно. Същинската опасност обаче идваше от дупката, зейнала току над ватерлинията. На Дюдермонт му се бе наложило да изпрати близо една трета от екипажа си да изгребва вода от трюма, което бе и причината „Морски дух“ да се насочи към най-близкото пристанище — Лускан.

Всъщност Дюдермонт дори предпочиташе Лускан пред далеч по-големия Град на бездънните води. Въпреки че именно южният град издържаше кораба му, а той самият бе добре дошъл в домовете на всички тамошни благородници, Лускан беше по-гостоприемен към останалите членове на екипажа му, обикновени моряци, които не притежаваха нито положението, нито обноските, нито желанието да споделят трапезата на аристокрацията. Лускан, както и Градът на бездънните води, си имаше ясно разграничени класи, ала и най-низшите прослойки на неговото общество все пак бяха няколко стъпала над тези на южния град.

Появата на „Морски дух“ бе посрещната с приветствени викове от всички кейове по бреговата линия — всички в Лускан познаваха и искрено уважаваха Дюдермонт. Честните рибари и моряците от търговските кораби на Лускан, както и от всички северни градове по Саблен бряг, отдавна бяха оценили по достойнство работата на капитан Дюдермонт и бързата му шхуна.

— Добър избор, мен ако питаш — подхвърли Дюдермонт.

— И храната, и жените, и забавленията в Града на бездънните води са по-хубави — отвърна Робилард.

— Но не и магьосниците — не можа да се сдържи Дюдермонт. — Домовата кула на мистиците несъмнено е сред най-уважаваните магьоснически гилдии в Царствата.

Робилард простена и сърдито се отдалечи, мърморейки си проклятия под носа.

Дюдермонт не се обърна, за да го проследи с поглед, ала съвсем ясно чу гневното чаткане на твърдите му подметки по дъските на палубата.

* * *

— Да го направим набързо, тогаз — измърка младата жена и изду устни, докато си играеше с мръсната си руса коса. — Колкото да се успокоя преди пак да хукна между масите.

Исполинът прокара език по зъбите си — имаше чувството, че някой е натъпкал голям, прашен парцал в устата му. След като смяната му в кръчмата на Арумн бе свършила, двамата с Морик бяха отишли на пристана, за да удавят остатъка от нощта в големи количества алкохол. Както обикновено, бяха останали до зори, когато Уолфгар най-сетне се бе довлякъл до „Кривата сабя“, мястото, където живееше и работеше, и бе пропълзял в леглото си.

Само че Дели Кърти, сервитьорка в кръчмата и негова любовница през последните няколко месеца, беше дошла да го търси. Някога Уолфгар я смяташе за приятно развлечение, черешката върху тортата на алкохолните му подвизи и дори грижовна приятелка. През първите му, най-трудни дни в Лускан именно тя му бе помогнала да се справи, погрижила се бе за нуждите му, душевни и физически, без да задава въпроси, без да го съди и без да иска нищо в замяна. Напоследък обаче връзката им бе започнала да се променя и то доста драстично. Сега, когато бе свикнал с новия си живот, посветен изцяло на опитите да държи настрани спомена за изстраданото в лапите на Ерту, варваринът постепенно бе започнал да вижда Дели Кърти в друга светлина.

Емоционално тя все още беше дете, малко момиченце, копнеещо за внимание. Уолфгар, който наближаваше трийсетте и беше с няколко години по-голям от нея, внезапно бе станал „възрастният“ в тяхната връзка, а нуждите на Дели вече засенчваха неговите.

— Все ще намериш десетина минутки за мен, нали, Уолфгар? — прошепна сега тя и като се приближи още малко, прокара пръсти по бузата му.

Варваринът я улови за китката и нежно, но твърдо отмести ръката й настрани.

— Нощта беше дълга — отвърна той. — А и се надявах да си отдъхна малко повече, преди отново да се заловя със задълженията си.

— Но на мен ми се ще…

— Да си отдъхна повече — повтори Уолфгар, натъртвайки всяка дума.

Дели рязко се отдръпна, а изкусителното й изражение отстъпи място на студено безразличие.

— Толкоз по-добре тогаз — грубо рече тя. — Да не мислиш, че си единственият, дето иска да сподели леглото ми?

Уолфгар дори не я удостои с отговор. Пък и единственото, което можеше да й каже, бе, че изобщо не го е грижа, че всичко това — и пиенето, и побоите — са просто начин да избяга, нищо друго. В действителност той я харесваше и уважаваше, смяташе я за приятелка или поне би я смятал, ако не беше убеден, че вече не е способен да бъде ничий приятел. Наистина не бе възнамерявал да я нарани.

А сега тя стоеше в стаята му, разтреперана и несигурна как да постъпи. Изведнъж, почувствала се почти гола в тънката нощница, тя обви ръце около тялото си, изскочи в коридора и изтича в стаята си, затръшвайки вратата след себе си.

Уолфгар затвори очи и поклати глава, после се изсмя безпомощно, като чу как вратата на стаята й се отваря отново. Стъпките на Дели отекнаха по коридора, някаква друга врата се захлопна и всичко утихна. Уолфгар добре разбираше, че целият този шум е заради него, за да може той със собствените си уши да се увери, че тя възнамерява да потърси утеха в обятията на някой друг.

Да, Дели беше сложна личност, със свои собствени демони, навярно по-страшни и от неговите. Младият мъж се запита как изобщо се бе стигнало дотук. В началото връзката им беше толкова проста и кристално ясна — двама души, които имаха нужда един от друг. Ала постепенно отношенията им бяха започнали да се усложняват, а нуждата се бе превърнала в емоционална опора, патерици, без които младата жена не бе в състояние да направи и крачка. Дели искаше Уолфгар да се грижи за нея, да я закриля, да я уверява, че е красива, ала той знаеше, че не може да се грижи дори за себе си, камо ли за някой друг. Дели се нуждаеше от обичта му, ала той не можеше да й даде и зрънце любов. За Уолфгар имаше само болка и ненавист, само спомени за демона Ерту и шестте безкрайни години, прекарани в нечовешки мъчения.

Младият мъж въздъхна и разтърка очи, за да прогони и последните следи от съня, после посегна към бутилката, която се търкаляше наоколо, но тя се оказа празна. С ядовито ръмжене я запрати в стената, където бутилката се пръсна на десетки парчета. За миг Уолфгар си представи, че вместо стената там е било лицето на Дели Кърти и макар да се сепна, фактът, че изобщо си го бе помислил, не го изненада особено. За миг се зачуди дали пък тя нарочно не го е докарала до това състояние — нищо чудно да се окажеше, че съвсем не е невинното дете, каквото изглеждаше, а коварна изкусителка. Възможно ли бе, когато дойде при него първия път, уж за да го утеши, всъщност да е възнамерявала да се възползва от състоянието му, за да го оплете в мрежите си? Може би да го накара да се ожени за нея? Поискала беше да го спаси, за да може един ден той да я избави от жалкото съществуване, което водеше в кръчмата?

Внезапно Уолфгар осъзна, че кокалчетата му са побелели, толкова силно бе стиснал юмруци. Напрегна волята си, разтвори ръце и си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. От устните му се отрони неволна въздишка, докато прокарваше език по немитите си зъби, после бавно се изправи и се протегна. И този път, както почти всеки следобед от много дни насам, установи, че двуметровото тяло го боли на още повече места от предишния ден. Погледът му пробяга по масивните му ръце и макар че те все още бяха по-здрави от тези на почти всеки от расата му, Уолфгар забеляза, че мускулите му са започнали да се отпускат, сякаш кожата постепенно ставаше прекалено широка за тялото му.

Колко различно се събуждаше сега, в сравнение с утрините преди всички тези години в Долината на мразовития вятър, когато работеше часове наред заедно със своя осиновител, джуджето Бруенор, въртеше ковашкия чук и вдигаше тежки камъни, или когато заедно с Дризт отиваха на лов за дивеч или за злочинстващи великани и прекарваше цял ден в тичане и битки. Колко по-усилни бяха онези дни, ала товарът му тогава бе само физически, не и душевен. Там и тогава, Уолфгар не знаеше що е болка.

Мракът в сърцето му, най-лютата болка — ето откъде идваше всичко.

Мислите му се върнаха назад, към онези изгубени години, когато работеше и се биеше заедно с Дризт и Бруенор, или пък тичаше по брулените от вятъра склонове на Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината, и преследваше Кати-Бри…

При мисълта за Кати-Бри младият мъж усети как по тялото му плъзна вледеняващ студ и остави след себе си всепоглъщаща пустота, запълнена миг по-късно от образа на Ерту и скверните му слуги. Веднъж една от тези слугини, ужасяващата сукуба, бе приела образа на младата жена, а Ерту с лекота бе убедил жертвата си, че я е отвлякъл и сега тя е обречена да изстрада същите мъчения като него, заради него.

Беше я изправил пред него, беше я разкъсал пред очите му парче по парче и я бе погълнал сред реки от кръв.

Уолфгар с мъка си пое дъх и се насили да мисли за Кати-Бри, истинската Кати-Бри. Беше я обичал, навярно тя беше единствената жена, която някога бе обичал, ала ето че я бе изгубил завинаги. В това варваринът беше напълно убеден. Дори ако се върнеше в Десетте града и отново я видеше, връзката между тях вече бе прекъсната, погубена от белезите, оставени от Ерту, и от начина, по който Уолфгар бе реагирал.

Дългите сенки, които надничаха през прозореца, му напомниха, че денят преваля и че смяната му като пазач в кръчмата на Арумн Гардпек скоро ще започне. Само че онова, което беше казал на Дели, не беше лъжа — наистина се нуждаеше от още почивка, затова се строполи обратно в леглото и потъна в дълбок сън.

Нощта отдавна се бе спуснала над Лускан, когато Уолфгар най-сетне се появи в претъпкания салон на „Кривата сабя“.

— Закъснява, както обикновено — отбеляза Йоси Локвата, мършав тип с изпъкнали очи, редовен посетител на заведението и добър приятел на Арумн. — Не че се учудвам. Напоследък работи все по-малко и пие все повече.

Арумн Гардпек, добрият, но строг и винаги практичен съдържател на „Кривата сабя“, понечи да отвърне по обичайния си начин и да каже на Йоси да си затваря устата, ала всъщност нямаше как да не се съгласи с него. Уолфгар пропадаше все повече и ханджията, който се бе сприятелил с него от самото начало, се измъчваше, като го гледаше. В началото Арумн се бе заинтересувал от младия мъж единствено заради отявлената му сила — могъщ войн като Уолфгар несъмнено беше отлична придобивка за кръчма, която се намира в опасната пристанищна част на пълния с побойници град. Ала още след първия си разговор с варварина, Арумн бе почувствал, че онова, което изпитва, е нещо повече от задоволство, задето си е намерил добър пазач. Да, той наистина харесваше младия северняк.

Но Йоси бе винаги до него, за да му отваря очите за възможните клопки, да му напомня, че рано или късно и могъщите пазачи се превръщат в храна за плъховете в канавките.

— Да не си мислиш, че слънцето просто е паднало във водата? — подхвърли Йоси, докато Уолфгар минаваше покрай бара и се прозяваше широко.

Исполинът спря, обърна се и го изгледа заплашително.

— Половината нощ вече отмина — добави дребният мъж, а от обвинителен, тонът му набързо стана нехайно дружелюбен. — Ама аз държах мястото под око вместо теб. Че и на два-три пъти замалко не ми се наложи да разтървавам разни побойници.

В погледа на Уолфгар се промъкна неприкрито съмнение:

— Та ти не би могъл да строшиш прозорец и с най-тежката сопа — заяви той и отново се прозя.

При тази обида Йоси, който не се отличаваше с особена смелост, просто поклати глава и се усмихна отстъпчиво.

— Ние с теб наистина имаме уговорка за работното ти време — напълно сериозно се намеси Арумн.

— Както и за това от какво в действителност се нуждаеш — напомни му Уолфгар. — Според твоите собствени думи, същинските ми задължения започват по-късно, защото рано вечер рядко има неприятности. Каза, че смяната ми започва по залез-слънце, но ми обясни, че всъщност няма да ти трябвам до по-късните часове.

— Така си беше — кимна ханджията и Йоси изпъшка нещастно. Той се бе надявал, че варваринът, за когото смяташе, че е заел мястото му на най-добър приятел на Арумн, хубаво ще бъде скастрен. — Само че нещата се промениха — продължи кръчмарят. — Ти си създаде репутация, а с нея и немалко врагове. Всяка вечер идваш все по-късно и това не убягва от вниманието им. Боя се, че някой път ще се появиш едва призори и ще ни намериш изклани до един.

По лицето на младия мъж се изписа неприкрито недоверие и като махна пренебрежително с ръка, той се накани да си тръгне.

— Уолфгар! — Настоятелният глас на Арумн го накара да се обърна раздразнено. — Липсват три бутилки — продължи тихо ханджията, а тревогата в гласа му беше очевидна.

— Обеща ми всичкото пиене, което поискам.

— За теб — настоя Арумн. — Не и за приятелчето ти, дето все се спотайва в сенките.

При тези думи очите на всички наоколо се разшириха — малцина кръчмари в пристанищния град биха посмели да говорят по този начин за Морик Разбойника, един от най-опасните обитатели на лусканските улици.

Уолфгар се изсмя и поклати глава.

— Добри ми Арумн — започна той, — нима ще му кажеш да си държи ръцете далеч от твоето пиене?

Ханджията се смръщи и Уолфгар му отвърна със същото.

В този миг в салона влезе Дели Кърти, очите й бяха зачервени и все още пълни със сълзи. При вида й Уолфгар усети как го жегва чувство на вина, ала това не беше нещо, което би си признал на глас, така че просто се обърна и отиде да скастри един пияница, който бе започнал да вдига врява.

— Подмята я като мръсен парцал — отбеляза Йоси.

Арумн въздъхна сърдито. Наистина, беше се привързал към Уолфгар, ала поведението на варварина започваше да подлага добрите му чувства на сериозно изпитание. Дели му беше като дъщеря и ако той не престанеше да се държи с нея по този начин, не след дълго двамата щяха да се изправят един срещу друг.

Арумн насочи вниманието си обратно към Уолфгар тъкмо навреме, за да види как хваща гръмогласния пияница за гърлото, отнася го до вратата и, без да се церемони много-много, го изхвърля навън.

— А мъжът не беше направил нищо — възнегодува Йоси. — Ако продължава така, скоро ще останеш без посетители.

Арумн въздъхна дълбоко.

* * *

В другия край на бара трима мъже следяха движенията на Уолфгар с неподправен интерес.

— Не може да бъде — отсече един от тях — мършав, брадат човек. — Светът не е чак толкоз малък!

— Казвам ти, че е — настоя другарят му по средата. — Тогава те нямаше с нас. Няма как да го забравя, не и някого като Уолфгар. Плавал съм с него от Града на бездънните води до Мемнон и обратно, а пък да не ти казвам с колко пирати сме се преборили заедно!

— Изглежда ми като човек, дето никак не е лошо да имаш на своя страна, когато се биеш с пирати — отбеляза Уейлан Миканти, третият от малката групичка.

— И още как! — съгласи се вторият. — Ама приятелят му си го бива още повече. Него и вие го знаете. Тъмнокож, един такъв дребничък и хубав, ама по-свиреп от ранен сахуагин, а острието, тъй де, остриетата, ги върти по-бързо от всеки друг, дето съм виждал.

— Дризт До’Урден? — попита брадатият. — Исполинът е пътувал с мрачния елф?

— Аха — потвърди вторият и те го зяпнаха, готови да попият всяка негова дума.

Той се усмихна, не само защото беше център на внимание, но и защото си бе припомнил вълнуващото пътешествие заедно с Уолфгар, Дризт и черната пантера на елфа.

— Ами Кати-Бри? — поинтересува се Уейлан, който, също както останалите си другари от екипажа на „Морски дух“, здравата бе хлътнал по младата, способна жена, много скоро след като тя и елфът се бяха присъединили към тях преди няколко години.

Дризт, Кати-Бри и Гуенивар бяха плавали с моряците в продължение на дълги месеци. Колко по-лесно беше да обръщат пиратите в бяг, когато тримата приятели бяха заедно с тях!

— Кати-Бри се появи след Портата на Балдур — обясни морякът. — Долетя с огнена колесница заедно с едно джудже, Бруенор Бойния чук. Никога дотогава не бях виждал нещо подобно. Джуджето прекара колесницата право през платната на един от пиратските кораби, с които се биехме. Потопи го собственоръчно и пак не спря да сипе закани и да се оглежда за още противници, дори когато го извадихме от водата!

— Е, сега вече си измисляш — не му повярва дребният брадат моряк.

— Не, така е — намеси се Уейлан. — Чувал съм съвсем същата история и то лично от капитана и от Дризт и Кати-Бри.

Това бе достатъчно, за да убеди другаря му. Тримата помълчаха известно време, без да свалят поглед от варварина.

— И си сигурен, че това е той? — обади се дребният след малко. — Този ваш Уолфгар?

Преди морякът да успее да довърши, исполинът свали Щитозъб от гърба си и го окачи на стената.

— И още как! — увери го другарят му. — Надали някога ще забравя него или този чук. Може да строши мачта с един-единствен удар или пък да уцели някой пират в окото от сто крачки.

В другия край на стаята Уолфгар тъкмо се разправяше с един от гостите. Само с една ръка той го улови през гърлото и със страховита лекота го вдигна от мястото му, отнесе го до вратата и го изхвърли на улицата.

— Най-силният мъж, когото съм срещал някога — отбеляза вторият моряк и приятелите му нямаше как да не се съгласят.

Тримата пресушиха чашите си и останаха още малко преди да си тръгнат от „Кривата сабя“ и тичешком да отидат право при капитана си, за да му кажат кого са видели току-що.

* * *

Капитан Дюдермонт прокара замислено пръсти по грижливо поддържаната си брада, опитвайки се да преглътне чутото. Опитваше се наистина усилено, защото всичко това просто нямаше смисъл. Докато плаваха заедно с него през онези славни години, прекарани на борда на „Морски дух“ в преследване на пирати в Саблено море, Дризт и Кати-Бри му бяха разказали тъжната история за гибелта на Уолфгар. Разказът им дълбоко беше наскърбил Дюдермонт, който искрено се бе привързал към младия варварин по време на пътуването им до Мемнон.

Уолфгар беше мъртъв, така му бяха казали Дризт и Кати-Бри, и той им вярваше. Ала ето че сега един от собствените му хора твърдеше, че варваринът е жив и здрав и работи в „Кривата сабя“, пивница, която самият Дюдермонт неведнъж бе посещавал.

Мислите на капитана неволно се върнаха назад във времето, към „Герба на русалката“ в Града на бездънните води. Там за първи път се бе срещнал с Дризт и Уолфгар и младият варварин не бе допуснал да бъде въвлечен в кръчмарско сбиване с един побойник на име Бънго. Какви подвизи бяха извършили Уолфгар и другарите му след това — от спасяването на дребния си приятел от лапите на един от престъпните паши на Калимпорт, до спечелването на Митрил Хол обратно за клана Боен чук. Самата идея, че Уолфгар може да работи като бияч в някаква съмнителна кръчма в Лускан, му се струваше абсурдна.

Още повече, че според Дризт и Кати-Бри Уолфгар беше мъртъв.

Дюдермонт се замисли за последното си пътешествие заедно с двамата приятели. „Морски дух“ бе хвърлил котва край един далечен остров, където сляпа вещица се бе обърнала към Дризт с гатанка за оногова, когото той „за изгубен смяташе навеки“. Тримата се бяха сбогували насред не какво да е, а в едно езеро, където „Морски дух“ се бе озовал по погрешка.

Възможно ли беше Уолфгар да е жив? Капитан Дюдермонт бе видял твърде много, за да отхвърли вероятността с лека ръка.

Все пак, изглеждаше му по-реално хората му да са се объркали. В крайна сметка, те нямаха кой знае какъв опит с варварите, които до един им изглеждаха еднакви — високи, силни и руси. Нищо чудно просто да се бяха объркали. „Кривата сабя“ сигурно наистина имаше варварин за пазач, ала той не беше Уолфгар.

Много скоро Дюдермонт престана да мисли за това — имаше си достатъчно други задължения, както и уговорки да посети много от аристократичните домове на Лускан. Три дни по-късно, по време на вечеря в къщата на един благородник, разговорът се насочи към смъртта на един от най-прочутите злодеи в града.

— Много по-добре сме си без Дървотрошача — заяви един от гостите. — Той несъмнено беше най-голямото зло, сполетявало някога града ни.

— Най-обикновен уличен главорез — възрази друг. — Даже не беше чак толкова силен.

— Как ли пък не — настоя първият. — Беше в състояние да спре каруца с препускащи коне само като се изправи пред тях. Виждал съм го с очите си.

— Обаче не можа да се справи с новото момче на Арумн Гардпек. Когато се опита да му натрие носа, нашият Дървотрошач се озова на улицата заедно с вратата.

Дюдермонт наостри уши.

— О, да — съгласи се първият гостенин. — Момъкът на Арумн. По-силен от който и да било мъж, като слушам какви истории се носят за него. А и този негов чук. Не съм виждал по-великолепно оръжие.

При тези думи Дюдермонт едва не се задави — отлично помнеше могъщия Щитозъб.

— Как му е името? — полюбопитства той.

— На кого?

— На новото момче на Арумн Гардпек.

Двамата мъже се спогледаха и свиха рамене.

— Уолф-нещо си — отвърна единият.

Вместо да се запъти обратно към „Морски дух“, когато няколко часа по-късно си тръгна от къщата на своя домакин, Дюдермонт се отправи към най-опасната част на Лускан и обявената с лоша слава Улица на полумесеца, където се намираше „Кривата сабя“. Влезе в кръчмата без колебание и си придърпа стол край първата празна маса, която му се изпречи. Забеляза русия исполин още докато сядаше. Да, това несъмнено беше Уолфгар, синът на Беорнегар. Въпреки че не го познаваше чак толкова добре, а и не го беше виждал от години, у Дюдермонт не се появи и капчица съмнение. Впечатляващият ръст, усещането за страховита сила и пронизителните сини очи на младия мъж веднага го издаваха. Вярно, изглеждаше някак измъчен, с неподдържана брада и мръсни дрехи, но си беше Уолфгар и никой друг.

Варваринът срещна погледа на капитана за миг, но когато отмести очи секунда по-късно, в тях нямаше и следа от разпознаване. Дори Дюдермонт да бе хранил някакви съмнения, те се разсеяха начаса при вида на великолепния боен чук, преметнат през широките му рамене.

— Да пиеш ли си дошъл, или да се биеш?

При тези думи Дюдермонт се обърна и видя до себе си млада жена с поднос в ръка.

— Е?

— Да се бия ли? — не разбра той.

— Като гледам как си се втренчил в него? — отвърна жената и кимна към Уолфгар. — Мнозина идват тук, за да се сбият, и пак мнозина трябва да ги изнасяме навън. Но толкоз по-добре за теб, ако си дошъл да се биеш и толкоз по-добре за него, ако го оставиш мъртъв в някоя канавка.

— Не търся свада с никого — увери я Дюдермонт. — Но, моля те, кажи ми как му е името?

Младата жена сви рамене, очевидно подразнена, макар че капитанът нямаше никаква представа защо.

— Уолфгар — отвърна му тя. — И по-добре изобщо да не се беше вясвал насам.

И без да попита дали новодошлият иска нещо за пиене, се обърна и си тръгна.

Дюдермонт бързо я забрави и насочи цялото си внимание към русия варварин. Как се беше озовал тук Уолфгар? Защо не беше мъртъв? И къде бяха Дризт и Кати-Бри?

Капитанът остана дълго на мястото си, просто седеше и изучаваше обстановката. Часовете течаха, нощта започна да преваля и кръчмата постепенно се опразни, докато не останаха само Дюдермонт и един дребен човечец на бара.

— Време е да си вървиш — подвикна ханджията и когато не получи отговор, се обърна към своя пазач.

Огромният варварин отиде до масата на Дюдермонт и се извиси над него.

— Сам ли ще си излезеш, или искаш да излетиш? — сопна се той. — Ти решаваш.

— Доста път си изминал, откакто се би с пиратите на юг от Портата на Балдур — рече в отговор капитанът. — Но не съм сигурен дали е било в правилната посока.

Уолфгар наклони глава на една страна и го изгледа изпитателно. За миг по брадясалото му лице пробяга сянка — като че ли някога бе виждал този човек.

— Нима забрави пътешествието си на юг? — продължи Дюдермонт. — Битката с пирата Пиночет и огнената колесница?

Очите на Уолфгар се разшириха.

— Какво знаеш ти за всичко това?

— Какво знам ли? Та нали именно моят кораб ви отведе до Мемнон и обратно, Уолфгар. Приятелите ти Дризт и Кати-Бри доскоро плаваха заедно с мен, макар тогава да вярваха, че си мъртъв.

Исполинът неволно отстъпи назад, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В ясните му сини очи се разрази буря от чувства — от носталгия до пареща ненавист. Трябваха му няколко дълги мига, докато се съвземе.

— Бъркате се, добри ми господине — рече той най-сетне за огромна изненада на Дюдермонт. — И за името, и за миналото ми. А сега е време да си вървите.

— Но, Уолфгар… — опита се да каже капитанът, после изведнъж подскочи, усетил нечие присъствие зад себе си — единственият друг посетител в кръчмата се бе приближил, без той да го усети.

Уолфгар погледна към дребния мъж, после кимна на Арумн и след миг колебание той извади пълна бутилка изпод бара и я подхвърли към Морик, който сръчно я улови.

— Ще си вървиш или ще излетиш навън? — повтори варваринът.

Дюдермонт беше поразен от тона му, изпълнен с ужасяваща празнота, не студен или заплашителен, а напълно безчувствен, който красноречиво говореше, че наистина ще изпълни заплахата си и ще го изхвърли от кръчмата, ако не си тръгне начаса.

— „Морски дух“ ще е в пристанището поне още една седмица — рече капитанът и се отправи към вратата. — Винаги си добре дошъл на борда, като гостенин или като част от екипажа, защото аз все още помня — довърши твърдо той, а обещанието му остана да виси във въздуха дори след като беше излязъл.

— Кой беше това? — попита Морик, когато Дюдермонт потъна в непрогледната лусканска нощ.

— Един глупец — отвърна исполинът и отиде до бара, за да си вземе втора бутилка, след това излезе заедно с Морик, хвърляйки последен поглед към Арумн и Дели.

* * *

Капитан Дюдермонт трябваше да повърви доста, докато стигне от „Кривата сабя“ до „Морски дух“. Гледките и звуците на нощен Лускан го заливаха отвсякъде — гръмки, завалени гласове, долитащи откъм многобройните пивници, кучешки лай, приглушен шепот в тъмните ъгли — ала той не ги чуваше, потънал дълбоко в мислите си.

Значи Уолфгар все пак беше жив, ала в много по-лошо състояние, отколкото би могъл да си го представи някога. Предложението да го приеме на борда на „Морски дух“ бе напълно искрено, но след видяното в кръчмата Дюдермонт бе сигурен, че младият варварин няма да се възползва от него.

Какво да стори тогава?

Искаше да му помогне, ала бе достатъчно мъдър, за да знае, че не може да се помогне на човек, който сам не желае помощ.

— Следващия път, когато решиш да си тръгнеш от някоя вечеря, ще сме ти задължени, ако ни уведомиш къде смяташ да ходиш — Дюдермонт чу сърдит упрек, когато най-сетне наближи „Морски дух“.

Вдигна очи и видя Робилард и Уейлан Миканти да го гледат укорително.

— Не бива да се разхождаш сам — добави и Уейлан, но Дюдермонт само махна с ръка.

Робилард се намръщи:

— Знаеш ли колко врагове сме си създали през всичките тези години? Мнозина биха дали торби със злато, за да те видят мъртъв.

— Именно затова си имам магьосник, който да ме пази — спокойно отвърна Дюдермонт и стъпи на мостика.

Робилард изсумтя възмутено:

— И как очакваш да те пазя, когато дори не знам къде си?

Дюдермонт спря и вдигна поглед към него, а по лицето му се разля широка усмивка:

— Ако с магиите си не можеш да откриеш мен, как да ти имам доверие, че ще успееш да откриеш враговете ми?

— Той е прав, капитане — намеси се Уейлан, като видя как Робилард почервенява от гняв. — Не са малко онези, които биха дали мило и драго да те спипат насаме в някоя тъмна уличка.

— И какво тогава? Нима трябва да държа целия екипаж на кораба под ключ? — попита Дюдермонт. — Никой да не смее да излезе в града от страх да не бъде застигнат от отмъщението на някой приятел на пиратите?

— Малцина от нас се осмеляват да напускат „Морски дух“ сами — настоя Уейлан.

— И още по-малко са онези, които са достатъчно добре познати на пиратите, за да се превърнат в мишена — избухна Робилард. — Враговете ни надали ще нападнат някой обикновен и лесно заменим моряк, защото това би означавало да си навлекат гнева на Дюдермонт и на управниците на Града на бездънните води. Несъмнено обаче рискът би си струвал, ако залогът е животът на капитана на „Морски дух“.

При тези думи магьосникът въздъхна и изгледа Дюдермонт дълбоко и настоятелно:

— Не бива да излизаш сам — завърши твърдо той.

— Трябваше да навестя един стар приятел — обясни капитанът.

— На име Уолфгар? — досети се съобразителният Робилард.

— Така си мислех — мрачно отвърна Дюдермонт и като прекоси мостика, мина покрай двамата мъже и отиде в каютата си, без да каже нищо повече.

* * *

Мястото беше прекалено малко и прекалено долнопробно, за да си има име — жалка дупка, в която се събираше най-изпадналата измет на Лускан, предимно моряци, издирвани заради ужасяващи престъпления. Моряци, които се страхуваха, че ако се появят открито, в който и да е град, неминуемо ще бъдат арестувани или убити на място и то с пълно основание. Ето защо, където и да хвърляха котва техните кораби, тези хора се събираха в подобни бърлоги — задни стаички в мръсни коптори, удобно скътани близо до пристанището.

Морик Разбойника отлично познаваше тези местенца — самият той бе започнал като съгледвач за едно от най-опасните свърталища в Лускан още като малко момче. Разбира се, сега вече не ги посещаваше — гостите на далеч не толкова западналите заведения, където ходеше напоследък, го уважаваха и зачитаха и преди всичко се бояха от него, докато тук той беше просто още един престъпник, дребен крадец сред безмилостни убийци.

Само че тази нощ Морик не можеше да устои на изкушението да се отбие, не и когато лично капитанът на прословутия „Морски дух“ бе дошъл, за да говори с неговия нов приятел Уолфгар.

— Колко е висок? — попита Крийпс Шарки, един от двамата главорези, които споделяха масата на Морик.

Крийпс беше посивял, едноок морски вълк с проскубана брада, която висеше на фъндъци по червендалестите му бузи. Наричаха го Крийпс Скръндзата, защото колкото охотно вадеше ръждясалата си стара кама, двойно по-неохотно отваряше кесията си. Скъперничеството му се простираше дотам, че му се свидеше дори да си купи истинска превръзка за сляпото око, та Морик имаше чувството, че тъмната дупка, която зееше на мястото му, се взира в него изпод крайчеца на кърпата, която той беше увил около главата си.

— Поне една глава и половина по-висок от мен — отвърна Разбойника. — Може би дори две.

Крийпс хвърли поглед към своя другар, който изглеждаше повече от екзотично — имаше гъста, черна коса, а лицето, вратът и всяка частица от тялото му, която се виждаше — а като се имаше предвид, че носеше само една препаска около кръста, виждаше се почти цялото му тяло — бяха покрити с татуировки. Морик проследи погледа на Крийпс и неволно потръпна. Макар и да не знаеше почти нищо със сигурност за спътника на Крийпс, беше чувал слуховете, които се носеха за него — Тий-а-никник. Всъщност пиратът бе човек само наполовина, другата му половина беше кулан, рядка и неимоверно свирепа раса войни.

— „Морски дух“ хвърли котва в пристанището — подхвърли Крийпс и Морик кимна. На идване бе зърнал тримачтовата шхуна със собствените си очи.

— Има брада, която обрамчва цялото му лице — добави Морик, опитвайки се да опише Дюдермонт възможно най-добре.

— Седи изправен? — обади се татуираният пират и Разбойника го изгледа неразбиращо.

— Изправен ли седи в стола си? — „преведе“ Крийпс и изпъна рамене, за да онагледи въпроса. — Сякаш някой му е заврял кол в задника чак до гърлото?

Морик кимна и се усмихна:

— Висок и изправен.

И този път двамата пирати се спогледаха.

— Звучи точно кат’ него — заключи Крийпс. — Мръсното псе. Давам цяла кесия със злато, за да усетя гърлото му под ножа си. Изпратил е един куп мои приятели на морското дъно, а пък колко плячка сме изгубили зарад’ него хич и да не ти казвам!

За да подсили още повече думите му, Тий-а-никник извади препълнена кесия и я метна върху масата. Изведнъж Морик осъзна, че жалката дупка е притихнала, а очите на всички са насочени към него и двамата му събеседници.

— Таз’ гледка ти се нрави, нали, Морик? — кимна Крийпс към кесията на масата. — За теб са, че и още десет пъти по толкова, ако не се лъжа.

При тези думи пиратът скочи на крака толкова рязко, че столът му полетя назад.

— Какво ще кажете, момчета? На кого му се намират шепа жълтици за главата на капитан Дюдермонт?

Долнопробната кръчма се разтресе от гръмогласни викове и проклятия срещу Дюдермонт и екипажа му, от чиито ръце бяха загинали толкова много пирати.

Морик почти не ги чу, толкова бе погълнат от гледката на кесията със злато. Дюдермонт бе дошъл да посети Уолфгар. Посетителите на жалкото заведение до един щяха да дадат по шепа жълтици, към тях щяха да се присъединят и още мнозина от другарите им. Дюдермонт познаваше Уолфгар и му имаше доверие. Хиляда жълтици. Десет хиляди? Морик и Уолфгар с лекота можеха да се доберат до капитана на „Морски дух“. Алчният разбойник усети как му се завива свят само при мисълта за възможностите, които се откриваха пред него.