Робин Лий Хатчер
Магията (38)

Тридесет и седма глава

— Брат ми може и да е престъпник — каза Реджина, след като бяха прекарали два часа в кабинета на Фарли, — но не е глупак. — Касандра остави дневника, който четеше на слабата светлина на свещта, и погледна майка си. — Той няма да остави доказателства, които могат да бъдат използвани срещу него, лесно да бъдат намерени. Може би писмата и дневниците са написани с някакъв код. — Обърна се и бавно огледа стаята. Погледът й се движеше по многобройните рафтове и етажерки, рамката на камината и бюрото. — Знам, че е някъде тук. Сигурна съм! Винаги толкова много е пазел тази стая.

Касандра повтори движенията на майка си: обърна се и огледа кабинета. Вече бе прочела дневниците от етажерката до бюрото, бе изчела писмата, струпани на масичката под, прозореца, бе претърсила всички чекмеджета в стаята.

Реджина, загледана в изстиналите въглени, се приближи до камината.

— Винаги съм мразела тази стая! — Гласът й бе изпълнен с горчивина и гняв. — Също колкото ненавиждах и намесата на Фарли. Но никога не съм допускала, че може да стигне чак дотам…

Касандра спря да слуша, а стоеше загледана в сцената пред себе си. През ума й преминаха спомени за лицето на вуйчо й и рамката на камината. Видя се като малко дете. Вуйчо й я бе вдигнал на ръце… нещо се движеше, имаше черна дупка. Споменът беше смътен. Можеше и да греши. Може би всичко бе плод на въображението й.

— Мамо…? — Касандра се изправи. — Мамо, мисля, че знам. — Реджина я погледна — в очите й още светеше отвращение. — Скрил ги е в рамката на камината. — Касандра почувства как я обзема вълнение. — Веднъж ми показа мястото, когато бях малка.

Майка й се отдръпна от камината:

— Сигурна ли си? Доколкото знам, Кетърингхол никога не е имал тайни входове и скривалища.

— Сигурна съм — отвърна с разтреперан глас Касандра.

Взе свещта и тръгна към камината, като се опитваше да си спомни какво точно бе видяла преди толкова много години, но споменът оставаше неясен. Реджина пое свещника и го вдигна високо, за да освети по-добре цялото място. Касандра прокара ръка по рамката, премести любимата лула на вуйчо си, няколко списания и книги. Очите й се взираха в слабата светлина, като се мъчеха да открият нещо необикновено.

Започна да се отчайва, когато пъхна пръсти между камъните и мазилката. Нямаше нищо. Може би си бе въобразила всичко, защото й се искаше да е така.

Тъкмо щеше да се откаже, когато един малък камък мръдна под пръстите й.

— Мамо! — пошепна Касандра, останала без дъх.

Реджина застана до нея. Двете се спогледаха. Всяка от тях знаеше, че и другата изпитва същото вълнение и страх.

Със свито сърце Касандра хвана сивия камък и го изтегли. След това вмъкна ръка в тесния отвор. Отначало й се стори, че това е само изкъртен камък. Отново се усъмни в детския си спомен. И точно тогава докосна нещо метално. Прокара пръсти по предмета и откри, че е дръжка.

— Ти го намери — заключи Реджина, очевидно разбрала за откритието по изражението на Касандра.

Тя кимна, хвана металната дръжка и подръпна. Част от камъните и мазилката се задвижиха и се обърнаха навън, също както вратата се отваря на пантите си. А когато се отвори, видяха, че това наистина е врата — врата към скривалище.

Двете жени отново се спогледаха.

Този път Реджина се приближи първа. Постави свещника на рамката на камината, бръкна в тъмното скривалище и измъкна купчина книжа и два дневника.

Сърцето на Касандра биеше лудо, а устата й пресъхна. Нервно облиза устни, но не протегна ръка да вземе документите от майка си, както й се искаше. Изразът върху лицето на Реджина я спря.

— Вярно е — пошепна по-възрастната жена. — Вярно е, мили боже! — Тя се отпусна на пода, разстла книжата пред себе си и започна да ги чете.

Касандра отново премести свещника, седна до майка си на пода и посегна към двата дневника. След миг се потопи в разказ за измами и алчност, който смрази душата й.

 

 

Деймиън крачеше из спалнята си в Пойнт Котидж. Тази нощ сънят бягаше от него. Както и да се опитваше, не можеше да прогони чувството, че с Касандра не всичко е наред.

Отиде до прозореца и се подпря с две ръце на стъклото загледан отвъд облените в лунна светлина поля. Спокойната гледка пред него с нищо не успокои тревогата, която го гризеше.

Не трябваше изобщо да й позволява да го уговори да чака! Те беше неговата жена, майка на нероденото му дете. Той я обичаше и тя го обичаше. Щеше да стане негова съпруга, независимо какво би казал или направил някой друг. Трябваше да се откаже от тази игра.

Ако тя не му бе казала колко ще й бъде трудно да се сбогува с родителите си, никога не би отложил разговора с баща й дори с един ден. Но думите й му припомниха какво значи да имаш семейство, да имаш хора, които се тревожат за теб, и остана безпомощен пред молбата й.

Как можеше да й откаже, когато тя го гледаше с молба в сините очи? И бездруго вече бе твърде виновен пред нея. Не искаше отново да я наранява.

А сега се съмняваше дали бе разумно, че отстъпи пред нея. Макар тя непрекъснато да го уверяваше, че в Кетърингхол всичко е наред, той не бе убеден. Дори сенките под очите й го правеха подозрителен.

Е, нещата щяха да се променят. Беше говорил с баща й, преди да си тръгне от Кетърингхол, беше му обещал брачен договор, който щеше да бъде гаранция, че новите му роднини никога вече няма да живеят в нужда. Смяташе така да оформи договора, че Фарли никога да не може да сложи ръка върху парите. Утре — не, днес, защото отдавна бе минало полунощ, щеше да каже на Касандра, че ще се оженят веднага. Искаше да я види вън от онази къща. Искаше я в ръцете си. Искаше да я види там, където щеше да е в безопасност.

В безопасност… Ръцете му се свиха върху рамката на прозореца. Защо тази вечер имаше толкова силно усещане, че тя не е в безопасност?

 

 

Касандра вдигна глава от документите и видя, че майка й тихо плаче. Сълзите се стичаха по страните й и падаха върху книжата в скута й.

— Мамо?

Реджина вдигна глава:

— Не съм знаела, че Фарли го мрази толкова. Някога бяха приятели. Как можех да знам, че ще направи това?

— Винаги си била глупава кокошка, скъпа сестро! — заяви Фарли с жесток смях и влезе в кабинета. Далеч от светлината на трептящата свещ, по лицето на вуйчо й падаха зловещи сенки.

— Защо, Фарли? — прошепна Реджина. — Защо си направил такова нещо? Санфорд никога не те е обиждал. Беше ти приятел от детинство.

— Защо ли? Защото беше парвеню, който не си знае мястото! Защото имаше безочието да мисли, че може да се ожени за теб! — Фарли се приближи: — Защото виждах как той забогатява, а ние обедняваме — и всичко заради тази проклета корабна компания! Защото видях възможността и се възползвах от нея. Не бях глупак като баща ни или пияница като брат ни. Бях решил да не остана без пари, когато стана барон Кетъринг.

— Когато станеш… — Лицето на Реджина пребледня: — О, боже! Не и това, Фарли! Кажи ми, че не си го сторил.

Фарли сви рамене и наведе глава на една страна в безпомощен жест.

— Ти си убил Грегори — прошепна Реджина. — Убил си собствения си брат заради една титла!

Касандра ужасено изстена.

Фарли я погледна сурово, без да обръща внимание на думите на сестра си. Засмя се и каза:

— Не мисля, че дъщеря ти разбира всичко, което чу, Реджина. Да й кажем ли? Да й кажем ли, че някога ти бе влюбена в сина на нашата гувернантка и искаше да се омъжиш за него? Да й кажем ли как взех всички мерки Санфорд Тейт и майка му да бъдат изпъдени?

— Санфорд Тейт? — Касандра изпусна дневника на пода. Несъзнателно постави ръка на корема си, за да го предпази, тъй като усети някаква слабост.

Реджина я прегърна през раменете, но не сваляше очи от брат си:

— Вече загуби цялото богатство, което придоби, Фарли. Ясно е, че и ти не си по-добър от татко и Грегори в боравенето с приходите на семейството. Компанията „Тейт“ вече не съществува и скоро ти няма да имаш нищо. Когато се разбере истината за теб…

Фарли не й обърна внимание и отпъждаше думите й като нахални мухи. Беше свъсил вежди и втренчено гледаше Касандра. А после отвори широко очи.

— По дяволите! — измърмори Фарли. Погледът му се спря върху Реджина. — Деймиън не прилича много на баща си, нали, скъпа сестро? Но все пак — достатъчно, за да мога да се досетя. Всъщност сигурно съм го съзнавал, но никога не съм мислил… Разбира се, името ме подведе. Първото име на сина му е Санфорд, също като неговото. Но имената може и да се сменят. — Смехът му прозвуча остро и безрадостно в изпълнената с напрежение стая. — Не просто син на Тейт, но при това и пират. А аз го посрещам в собствения си дом!

Приближи се толкова бързо, че завари Касандра напълно неподготвена. Сграбчи я грубо за ръката и я изправи на крака.

— А ти носиш копелето му! Играла си на любов с човека, който се опитваше да ме унищожи. — Разтърси я така силно, че главата й започна да се люшка напред-назад, а зъбите й затракаха. — Грижил съм се за теб като за собствена дъщеря, а ти ме предаваш по такъв начин. Госпожа Санфорд! Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Уличница такава!

— Фарли, спри! — Реджина скочи и го сграбчи за ръката. Той се обърна гневно към сестра си и я удари по главата с опакото на ръката си. От силния удар тя политна към пода.

— Мамо! — Касандра изтича при нея и й помогна да се изправи. Когато се обърна, видя, че вуйчо й блъска документите и дневниците обратно в скривалището.

— Няма смисъл, вуйчо Фар. Сега вече знаем истината. Не можеш повече да я криеш!

Фарли замря. После бавно се обърна към нея. Насочи пистолет към Касандра с ужасяваща усмивка:

— Ако издадете още един звук, ще ви застрелям начаса!

 

 

Деймиън беше сигурен, че ще се почувства като глупак, когато пристигне в Кетъринг хол в малките часове на нощта и започне да обяснява на Касандра защо я е събудил от дълбок сън. Не беше човек, който вярва на предчувствия или пък обръща внимание на страха.

Но тази нощ сърцето му бе изпълнено с опасения, които не му даваха покой, и затова той възседна коня си и подкара в галоп под лунната светлина — гонеше вятъра.

Показаха се каменните стени на Кетърингхол. Гледката не го успокои — той по-скоро почувства да го обзема ужас. Не го бе грижа дали ще го вземат за глупак. Трябваше да види Касандра тази нощ, още тази минута!

Щом жребецът спря, той скочи от седлото и изтича по стъпалата към предната врата. Задумка по нея с тежкия си юмрук. Изчака само няколко секунди и повтори, след това — отново и отново.

Най-накрая отвътре се чу глас:

— Добре, добре. Имайте търпение! — Вратата се открехна на сантиметър. — Какво искате, сър? — попита икономът с дрезгав глас. — В този нощен час!

Деймиън подпря вратата с длан и насила я отвори.

— Искам да видя Касандра.

— Госпожица Касандра… но… но не можете да видите милейди по това време.

— Доведете ми я или аз сам ще отида! — заплаши го Деймиън.

— Добри ми господине… — започна отново старият иконом.

— По дяволите! — изруга Деймиън и го изтласка встрани. Беше изкачил стълбата наполовина, когато горе се появи Хенри Джеймисън — разрошен, със свещ в ръка.

— Какво е това? Какво става тук? — попита той.

— Искам да видя дъщеря ви, сър!

— По това време?

— Може да ме вземете за луд, но искам да съм сигурен, че с нея всичко е наред. Хенри наистина го приемаше за луд. — Моля ви, господин Джеймисън, просто идете до стаята й и погледнете! Ще почакам тук, ако искате. Ако ми кажете, че спи, няма да я безпокоя.

— Глупости — измърмори Хенри и се обърна. А по-силно каза: — Ще надникна да я видя.

Следващите минути бяха най-мъчителните в живота на Деймиън. А само един поглед към лицето на Хенри, когато се върна, беше достатъчен, за да се потвърдят и най-лошите му опасения.

— Няма я! — съобщи Хенри. — А също — и жена ми!