Робин Лий Хатчер
Магията (11)

Десета глава

Деймиън взе решението си през нощта. Нямаше да чака отговора на Абърнати. Щеше да отплава за Каролина, щом „Магия“ се приготвеше за пускане на вода. Не можеше да поеме риска да остави Касандра при себе си дълго време. Ако я оставеше, нямаше да може да удържи на думата си да не й се случи нищо лошо.

Не, по-добре беше да я заведе при годеника й сега. А щом се отървеше от нея, Деймиън щеше да си намери някое хубаво момиче в най-близката кръчма и с него да утоли изгарящото го желание. След като тази работа се уредеше, щеше отново да насочи мисълта си там, където бе нужно. Отново щеше да се съсредоточи върху методичното и пълно разорение на Фарли Дънуърди.

На следващата сутрин той стоеше на верандата, когато Касандра влезе в трапезарията. Деймиън си позволи известно време да я наблюдава, без да издава присъствието си.

Харесваше я в простата синя памучна блуза и в пола. Харесваше я без фустите и корсета, който стягаше тялото й в неестествени форми. Природните й очертания бяха много по-привлекателни. Имаше тънка талия, високи и здрави гърди. Бедрата й бяха приятно закръглени.

След пристигането им в Сорсъри Бей тя не се стараеше да се пази от слънцето и кожата й бе придобила златисто кафяв оттенък. Сребристо русата й коса, сплетена отново в голяма плитка, бе станала още по-светла от слънцето.

Навярно несъзнателно бе издал някакъв звук, защото тя се обърна и вдигна поглед към него. В широко отворените тъмносини очи той лесно четеше мислите й, сякаш бяха отворена книга. Касандра бе объркана от чувствата си към него. Тревожеше се, че я привлича такъв долен човек. Доброто възпитание не й позволяваше да изпитва към един пират друго, освен презрение.

Но не беше ли и той също толкова объркан от своите чувства? Никога преди жена не бе го омайвала и привличала като Касандра. Никога преди жена не бе завладявала мислите и въображението му до такава степен, че да забрави единствената си и най-важна цел в живота.

Но в живота му нямаше място нито за нея, нито за странните чувства, които тя събуждаше в гърдите му. Знаеше го и с нищо не можеше да го промени.

Той се намръщи и влезе в трапезарията.

— Накарай Рут да приготви багажа ти! Утре ще отплаваме за Чарлстън.

— Толкова скоро ли получи отговор от Абърнати? — Лицето й пребледня.

— Не. Не сме получили отговор и няма да го чакаме. Ако те отведем сега, ще можем по-бързо да те предадем, когато той плати откупа.

— Ами ако не плати? — Гласът й едва се чуваше.

Велики боже! Не знаеше ли тя какво е въздействието й върху мъжете? Абърнати би бил глупак, ако не платеше. Всеки мъж, в чиито вени все още тече кръв, би платил с радост кралски откуп само, за да има тази жена в ръцете си дори за една нощ — да не говорим, ако имаше възможност да я направи своя съпруга.

— Ако не плати, ще те върна в Англия, при баща ти.

— Наистина ли ще направиш това?

Потисна желанието си да отговори, че ще направи онова, което тя иска, и вместо това каза:

— Какво друго бих могъл да направя с теб, Касандра? Да не мислиш, че вечно ще те държа моя пленница? — Гласът му стана ненужно суров: — Нямам друга полза от теб, освен откупа, който ще ми донесеш.

Думите му я засегнаха повече, отколкото искаше да си признае.

— Защо са ти парите? — бързо отвърна тя с разтуптяно от гняв сърце. — Плантацията ти, изглежда, върви добре. И ако трябва да вярвам на думите ги, корабната ти компания също преуспява.

— Нямам нужда от парите. — В черните му очи изведнъж припламна гняв. — Но вуйчо ти се нуждае от тях, а аз съм решил да се погрижа той да не ги получи.

Гневът й премина в объркване:

— Вуйчо ми? Но какво общо има той с това? Откупът ще бъде за теб, не за него.

Той остави въпроса й без отговор.

— Погрижи се багажът ти да е готов. Ще отплаваме при първа възможност. — Мина покрай нея и изчезна в коридора зад трапезарията.

Загледа се след него, удивена, че той изведнъж толкова й се разсърди. И какво точно искаше да каже за вуйчо й, който имал нужда от парите, но нямало да ги получи? Господин Абърнати бе изпратил още преди месеци сумата по брачния договор на вуйчо й. Така че, с или без откуп, вуйчо Фар нямаше какво повече да получава. И защо Деймиън бе решил да попречи на вуйчо й да получи парите от Абърнати, дори и да имаше причина той да му ги изпраща?

Касандра седна на стол до голямата тъмна полирана маса, като хапеше устни, замислена върху многото останали без отговор въпроси.

Възможно ли бе корабната компания на Деймиън да е пострадала от успехите на корабите „Тейт“ в миналото? Но вуйчо й беше честен човек. Не би направил нищо, което правилата на търговията да не позволяват. Деймиън положително разбираше това. Не можеше да обвинява вуйчо й заради успешната работа на корабите „Тейт“.

И ако не това беше причината за гнева му, тогава какво? Загадъчните му думи нямаха смисъл.

Погледна към вратата. Ако можеше да научи истината, може би щеше да разбере Деймиън по-добре. И макар това да беше против здравия разум, тя много искаше да разбере.

Касандра стана от стола. Щеше да намери Професора. Той знаеше нещо за миналото на Деймиън. Може би щеше да й каже онова, което й бе нужно да научи.

Той обаче нямаше да може да й каже защо, Касандра чувстваше нужда да знае.

 

 

Не след дълго Касандра откри Професора в просторната му, но претъпкана канцелария в пристройката до голямата къща. Бюрото му беше отрупано с книжа и счетоводни тефтери. Той стоеше приведен напред, подпрял лакти на бюрото, замислен и намръщен едновременно.

Тя почука леко на вратата:

— Професоре?

Той вдигна глава и свали очилата си, които се бяха смъкнали до върха на носа му.

— А, значи намери канцеларията ми, мила. Чудех се кога ще започнеш да изучаваш къщата. Видях те да се разхождаш навън.

— Преча ли? Мога да дойда по друго време.

— Не, не, влез, моля ти се. Очите ми се уморяват от всички тия цифри. — Стана и посочи стола срещу себе си: — Заповядай, седни, а аз ще погледам хубавото ти лице.

Тя послушно се приближи.

Лицето на Професорът отново се намръщи:

— Какво те тревожи, Касандра?

— Деймиън ми каза да се приготвя за заминаване. Ще ме заведе незабавно в Чарлстън.

Професорът повдигна вежди, но не каза нищо.

— Професоре… — Касандра седна, изчака и той да се настани и продължи: — Би ли ми казал нещо за Деймиън? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера.

— И защо ти е да го разбираш, скъпа? Не е ли по-добре да заминеш за колониите, да се омъжиш за Абърнати и да забравиш Деймиън?

Тя сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута й.

— Не съм сигурна, че наистина мога да го забравя, Професоре — отвърна тя тихо. Усети сълзи да парят в очите й и се изненада. Успя да ги преглътне, преди отново да вдигне глава. — Моля те, разкажи ми за него!

Той я гледаше замислено. Тя вече почти не се надяваше на отговор, когато той кимна:

— Добре, Касандра. Ще ти кажа това, което смятам, че имам право да споделя с теб за Деймиън. Но има някои неща, за които само той може да говори.

Тя закима в знак на съгласие.

Отново последва дълго мълчание, докато Професора реши откъде да започне. Когато заговори, гласът му беше тих, но уверен:

— Деймиън е бил малък, не повече от дванайсетгодишен, когато е пристигнал на Барбадос с договор за наемен работник. Първият му господар бил жесток човек. Спотсуд се отнасял дори с животните си по-добре, отколкото със слугите и робите. Деймиън опознал до болка какво е да те налагат с камшик по гърба през онези първи години, но нямало как да избяга.

Касандра прехапа устни, за да не отрони стон. Професорът стана и се приближи до прозореца. Известно време стоя загледан в тръстиковите полета.

— Деймиън бил изпълнен с омраза и ожесточение не само срещу човека, който го изпратил в Барбадос, и не само заради отношението на господаря си, а и заради всичко, което виждал, че вършат с останалите като него. Когато виждал, че някой друг слуга е малтретиран, винаги се стараел да му помогне. А от това печелел само по-сурови наказания.

Касандра си представяше всичко, за което Професора разказваше. Виждаше как високият младеж говори в подкрепа на по-слабите, на по-нещастните. Не я изненадваше — макар че би трябвало, — че той се е държал толкова почтено.

Професорът поклати глава и добави тихо:

— Документите му били продадени на Джедидая Бенджамин, когато Деймиън бил на седемнайсет години. Деймиън не очаквал нищо по-добро от това, което бил преживял със Спотсуд, но за първи път от години открил внимателно и човешко отношение. Мисля си, че ако не е бил продаден на Джедидая, Деймиън едва ли щял да доживее до двайсет и първата си година.

В стаята настъпи тишина. Касандра чувстваше със сърцето си какъв сърдит младеж е бил Деймиън. Представяше си побоите, които е изтърпял, и имаше чувство, че страда заедно с него. Не знаеше защо документите му са били продадени на Джедидая Бенджамин, но мълчаливо благодареше на Бога за това.

Когато разбра, че Професора няма да продължи, без да го подкани, Касандра го подсети:

— Веднъж ми каза, че Деймиън ти е спасил живота.

— Да. Така беше.

— Как?

— Нямах воля за живот, когато Сара умря. Не ме беше грижа какво ще стане с мен. Исках само и аз да умра. Деймиън ми вдъхна воля за живот. Открихме, че имаме еднаква цел. Той ми даде стимул за живот.

Касандра се зачуди каква ли обща цел биха могли да имат тези двама толкова различни мъже. Искаше да попита, но Професорът не й даде възможност.

— След като Деймиън изслужи срока си по договора, той се върна в Англия, но откри, че там не му е останало нищо. Никой от семейството му вече не бил жив, нямал никаква собственост. Единствените хора, които познавал, били семейство Бенджамин, а също мъжете и жените, с които бил работил в захарните плантации на Барбадос. Върнал се на Карибите, открил този остров и започнал да изгражда своя плантация. От самото начало отказваше да има роби или наемни работници по договор. В тези поля работят само свободни хора.

— Деймиън спомена, че е служил като капер по време на войната с Испания. — Професорът кимна и се извърна от прозореца, като отново срещна погледа й. — Но защо го е правил? Защо е трябвало да излиза в морето и да се бие, след като е сложил началото на плантацията?

— Защото знаеше, че само по този начин може да събере пари и да си купи собствени кораби.

— Това ли го е подтикнало към пиратството?

Професорът отговори на въпроса й с въпрос:

— Когато гледаш Деймиън, само пирата ли виждаш в него, Касандра?

Не знаеше какво да каже. Спомняше си различните Деймиъновци, които бе виждала в него, всичко, което я бе карал да чувства. Мислеше за ужасния начумерен капитан демон; за това, как изглеждаше на щурвала: — висок, силен, уверен. Мислеше си за добротата, която най-неочаквано долавяше в гласа му, но и за внезапните гневни изблици. Мислеше си за устните му върху нейните, за чудния им вкус и как стомахът й се свиваше само от един негов поглед.

— Мисля, че ти казах достатъчно, скъпа. Всичко друго, което би искала да научиш, трябва да чуеш от самия Деймиън.

Тя стана, доволна, че може да излезе навън. Имаше нужда от свежия полъх на вятъра, за да разсее объркването в главата си.

— Касандра… — спря я гласът на приятеля й, преди да е направила и крачка. Тя погледна Професора в очите. — Деймиън има и други белези, освен белезите от камшика на Спотсуд. Белезите в душата му по-трудно ще зараснат. Не само добротата на Джедидая е необходима, за да се укроти желанието на Деймиън за мъст.

Касандра отново се потопи в размисъл. Професорът бе разкрил само малки частици от живота на Деймиън. Макар и да хвърляха известна светлина, отговорите му пораждаха нови въпроси. Сега сякаш познаваше Деймиън по-слабо от преди. Но от това, което наистина знаеше, й се приплака.

Дали сълзите й бяха за младежа, малтретиран от злия си господар, или защото не тя щеше да е тази, която ще помогне да зараснат раните в сърцето му?

— Благодаря ти, Професоре — прошепна тя и излезе с наведена глава. Не чу прощалните му думи:

— Ако е рекъл Господ, отново ще се видим, Касандра Джеймисън.