Робин Лий Хатчер
Магията (35)

Тридесет и четвърта глава

На Деймиън вечерта му се стори безкрайно дълга. Отговаряше на въпросите на семейство Джеймисън с колоритни описания на дома си в Карибите и на годините като капер в служба на Нейно величество. Не искаше да лъже родителите на Касандра, затова реши да отминава въпросите, на които просто не искаше да отговаря, като сам задаваше въпроси и прехвърляше разговора върху другите.

Хенри Джеймисън се интересуваше само от земята и от наемателите, от реколтата и добитъка. Макар и да бе продал имението, той продължаваше да се тревожи за благосъстоянието на хората, които от поколения бяха живели и работили там. Деймиън реши, че загрижеността, която Касандра проявяваше към другите, е наследена от баща й.

Реджина Джеймисън бе за него загадка. Почувства, че тя е нащрек с него и не може да бъде така лесно измамена като съпруга си. Все пак усети, че тя го възприема, макар и предпазливо, и знаеше, че то се дължи на факта, че Касандра го харесва. Реджина би приела всичко или всеки, който би направил дъщеря й щастлива. Деймиън не смяташе да я разочарова. Да направи Касандра щастлива бе станало главната му цел, изместила другата, много по-зловещата.

Целта му може да се бе променила, но от това вечерта в присъствието на барона не ставаше по-лека. Деймиън изпитваше омраза всеки път, когато бе длъжен да отговаря на въпросите му. Не му харесваше, че седи на една маса с него, яде храната му и води учтив разговор със същия този човек, когото от години искаше да унищожи. Но най-противна от всичко му беше мисълта, че Касандра се намира в неговата къща. Макар тя, както изглежда, да бе приела извиненията за предателството спрямо любовта им и да бе готова да тръгне с него, той щеше да се опасява за сигурността й, докато не застанеше редом с него на борда на „Магия“ и докато не оставеха Англия зад гърба си.

— Сър Деймиън, мислех си… — Деймиън погледна Фарли, старателно прикривайки чувствата си към него. — Смятате ли да останете в Пойнт Котидж още дълго?

— Не, лорд Кетъринг. Мисля, че работите ми тук ще приключат скоро. — Отново погледна Касандра. На страните й се появи руменина. С мъка се удържаше да не я хване за ръка, да я замъкне в някоя тъмна стая и да я целува, докато цялото й тяло пламне.

— Тогава може би трябва да обсъдим въпроса за корабите, които продавам.

Деймиън посегна към чашата с вино и отговори, без да вдига очи:

— Бих предпочел да оставя този въпрос на адвоката си.

— Разбира се, както желаете. — Фарли изскърца със стола по пода, когато стана от масата. — Защо не отидем всички в салона? Може би ще успеем да убедим Касандра да ни развлече с някоя песен. Племенницата ми е всестранно подготвена, сър Деймиън.

Деймиън се усмихна и отново погледна Касандра. „Знам — помисли си, когато очите им се срещнаха. — Повече, отколкото можеш да си представиш, бароне.“

 

 

Едва след полунощ останалите членове на семейството, по настояване на вуйчо й, най-сетне се извиниха и се оттеглиха за сън. Касандра се страхуваше, че майка й няма да поиска да ги остави насаме с Деймиън дори за миг. Но тогава Фарли изтъкна, че Касандра е вдовица, а не момиче, току-що излязло от детската стая. Имаше право да говори с мъж, ако пожелае.

— Мисля, че майка ти не ме харесва — каза Деймиън тихо, когато вратата се затвори зад останалите.

Касандра се обърна към него:

— Тя просто е объркана. Казах й, че обичам моя… моя съпруг. Тя ме видя да плача за него.

— Разбирам. — Деймиън се приближи до нея: — Господин Санфорд е бил щастливец.

Тя кимна и бързо пое дъх. Кожата й настръхна от близостта му.

— Той не е трябвало да те изпуска.

— Той… умря.

— Бил е невнимателен глупак. Никой умен мъж не може да умре и да те остави вдовица.

Гърлото й се сви:

— Аз го обичах.

— Ами мен, Касандра? Можеш ли да ме обикнеш? — Сложи ръце върху раменете й, а очите му опипваха лицето й.

— Но аз те обичам, Деймиън! — прошепна тя. — Никога не съм преставала да те обичам.

Той властно я прегърна и тя се отпусна в ръцете му. Вдигна устни, за да приеме целувката му, възбудена от допира и вкуса на устните му след толкова много месеци. Изненада се, че цялото й тяло така бързо откликна на милувките му. Притисна се към него, за да бъде по-близо, да бъде част от него.

Не знаеше колко са останали така прегърнати, но трябва да бе минало доста време. Когато се отдръпнаха един от друг, тя бе останала напълно без дъх.

— Ще се оженим веднага — каза Деймиън, докато пръстите му продължаваха да галят лицето й, косата, ръцете.

— Не мога!

В погледа на Деймиън имаше и изненада, и болка. Тя вдигна ръка и я сложи на бузата му.

— Не искам да кажа, че не мога да се омъжа за теб — увери го тя, — но трябва да почакаме малко.

— Защо?

— Защото не искам родителите ми да разберат, че съм ги лъгала за господин Санфорд. Трябва да им дам време да свикнат с мисълта, че те обичам. Веднъж вече са ме изгубвали и ще им бъде много трудно да ме отпратят втори път. — Притисна се до гърдите му и отново потърка буза в черното му сако. — И за мен ще бъде трудно да им кажа сбогом.

Той погали косата й с едната си ръка, а другата се промъкна към шията й.

— Страхувам се за теб, моя любима! Тук не си в безопасност. Вуйчо ти…

— Той не знае кой си. Ти сам каза това. Иска този брак и ще бъде най-големият ми съюзник, когато обявя, че ще се оженим. Освен това… — Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. — Вуйчо Фар никога не би ме наранил. Не и физически. Извършил е някои отвратителни неща — ти ме убеди в това, — но винаги е бил добър с мен. Не мога да забравя всичко, което е направил за мен.

— Ами ако познае, че бебето е от капитана на „Магия“, а не от покойния Санфорд? Би могъл…

— Той не знае нищо за бебето. Никой не знае.

Деймиън я притисна по-силно:

— Една седмица. Ще изчакам една седмица и ще говоря с баща ти. Нито ден повече.

— Добре — съгласи се тихо тя, тайно доволна, че ще трябва да чака само една седмица.

 

 

На следващата сутрин Касандра стоеше пред огледалото и се взираше в отражението си. Ако някой я видеше без дрехи, нямаше да може да скрие положението си. Обърна се настрани и прекара ръка по леко издутия си корем. Имаше късмет, че последната мода предлагаше широки горни дрехи. Това помагаше да се скрие внимателно отпуснатата талия на траурните й рокли.

Въздъхна и се извърна от огледалото.

Предполагаше, че Деймиън е прав за опасността, ако вуйчо Фар заподозреше истината. Но защо трябваше да подозира? Пък и имаше само една седмица. Една седмица не беше дълго време, но щеше да означава много за нея и родителите й.

„Страхувам се за теб, любов моя!“

Вуйчо й нямаше да й причини зло, бе уверила тя Деймиън и упорито се мъчеше сама да повярва на думите си. Независимо каква беше истината, тя искаше, имаше нужда да вярва, че в човека, помогнал за възпитанието й, имаше нещо добро.

Но вярно бе и това, че едва можеше да понася допира на Фарли. Понякога й се искаше да му крещи, да го пита как е могъл да обвини невинен човек в измяна просто, за да открадне компанията му. Искаше настойчиво да знае какви други ужасни неща е вършил. Искаше да разбере кои други невинни хора са пострадали от алчността му. И искаше да знае как е могъл да продаде собствената си племенница, само и само да запази нечестно получените си богатства.

Касандра въздъхна отново от отчаяние, когато свърши с тоалета си и излезе от спалнята.

Къщата бе тиха днес. Майка й бе завела трите скъпоценни кученца и Вълшебник на гости у една от съседките. Не беше тайна, че братът на Реджина ненавиждаше кучетата, и след като тази сутрин заплаши, че ще ги издави до едно, майката на Касандра реши, че ще бъде най-добре да ги изведе за през деня. Хенри тръгна да я придружи.

Да, къщата бе тиха. Твърде тиха. Странно бе, че Кетърингхол не е изпълнен както обикновено с прислужници, които чистят спалните, бършат прах във входното антре, готвят изискани ястия. Сега в замъка имаше по-малко прислуга. Доказателства за недостига на средства имаше навсякъде. Върху рамката на камината в хола лежеше дебел слой прах. Подовете бяха зацапани и издраскани. Храната бе скромна.

Откакто се бе върнал от Лондон, вуйчо Фар не криеше финансовите си затруднения. Непрекъснато говореше за тях. Касандра знаеше, че всичко това сигурно е вярно. Баронът никога не би освободил прислугата, ако това не се налагаше. Твърде много обичаше удобствата.

Сутринта, когато Фарли спомена от каква полза ще бъде бракът й със сър Деймиън, тя едва не му каза, че желанието му много скоро ще се осъществи. За малко да съобщи, че обича сър Деймиън от Сорсъри Бей, но успя просто да кимне в знак на съгласие, разкъсвана между истината и лъжите, недоволна от липсата на доверие, което някога бе неразделна част от живота й.

С объркани мисли, Касандра безцелно минаваше от една стая в друга и най-накрая излезе навън. Ноемврийският вятър бе студен, но до каменните стени на замъка Касандра намери пейка, на която се настани под слънчевите лъчи.

Със затворени очи се наслади на топлината. Скръсти ръце на корема си и изведнъж се усмихна, а тревожните й мисли се разсяха. Щом дойдеше пролетта, щеше да държи в ръце детето — сина на Деймиън. Сигурна беше, че ще е момче. Ще има черна коса и тъмните очи на баща си, а един ден ще стане и висок колкото Деймиън. Ще обича морето като баща си. Ще бъде интелигентен и красив, смел и честен. Ще бъде… като Деймиън.

„Деймиън!“

Скоро щеше да му стане жена. Скоро щеше да има всичко, което е желала.

„Истинска страст…“ Усмихна се леко, когато си помисли за нощите, които щяха да прекарват заедно — до края на живота си щяха да са заедно нощем.

„Великолепен…“ И тя си го представи в най-великолепния вид — застанал на щурвала на кораба. Видя как вятърът роши косата му, почувства мириса на море и усети как палубата се поклаща под краката й.

„Скоро, Деймиън…!“

 

 

Фарли ровеше из купчина стари писма. Знаеше, че трябва да е някъде тук. Никога не би го изхвърлил. Знаеше, че може да се окаже много ценно в бъдеще.

А… ето го!

Издърпа писмото от купчината и нетърпеливо го прегледа. Да, точно то беше, би трябвало да му донесе няколкостотин лири стерлинги.

Стана от бюрото си, изпълнен с очакване. Къде беше Бенет най-сетне? Бе почти пладне. Фарли му бе дал указания да дойде в Нортъмбърланд, за да се срещнат, и Бенет би трябвало да ги изпълни. Не би се опитал да противоречи на барона. Дълги години бяха работили заедно.

Започна да крачи неспокойно из кабинета, докато умът му трескаво работеше. Трябваше да намери начин да събере повече пари. Имаше нужда от цяло съкровище.

Единственият сигурен отговор, изглежда, беше Касандра. Трябваше бързо да я омъжи. За щастие, нещата със сър Деймиън, изглежда, вървяха добре. Но уреждането на брака изискваше време, а той нямаше много време, пък и адвокатите никога не бързаха. Фарли не можеше да си позволи да чака. Трябваше да събере пари, за да се задържи на повърхността.

Свали резето от един прозорец и започна да го отваря.

— Извинете, лорд Кетъринг — обади се зад гърба му Мълинс. — Фарли се обърна и погледна иконома си. — Господин Бенет е пристигнал от Лондон, милорд.

— Покани го, Мълинс. — Опита се да прикрие нетърпението си. — Покани го веднага.

Фарли се върна до бюрото си и седна в големия стол зад него. Облегна се напред, подпрял лакти на бюрото и стиснал в ръце писмото.

 

 

Касандра бавно се пробуждаше на каменната пейка, замаяна от дрямката и топлото слънце. Протегна се и опъна гръб, за да премахне схващането, когато чу гласове, които стигаха до нея през отворения прозорец на кабинета на вуйчо й:

— Не говориш сериозно!

— Уверявам те, че съм напълно сериозен, Бенет.

— Ти просто ме изнудваш, така ли?

Фарли сниши глас:

— „Изнудване“ звучи много неприятно. Предпочитам да говорим за инвестиция.

— Наричай го както си искаш, но то си е чисто грабителство.

— Споразумяхме ли се за цената? Хиляда лири?

Касандра обърна глава към прозореца, но не смееше да помръдне, дори едва смееше да диша.

Когато човекът, наричан Бенет, проговори отново гласът му, вече звучеше по-овладяно:

— Откъде да знам, че ще унищожиш писмото, след като платя хилядарката?

— Давам ти думата си! — отвърна Фарли любезно. — Толкова много години сме работили заедно — не може да си нямаме известно доверие.

Последва продължително мълчание, после Бенет каза:

— Предупреждавал съм те и преди, че ще бъдеш свързан с мен. Ако правителството знаеше за незаконните ти дейности…

— А, ти да не искаш да отидеш в затвора или — още по-лошо — просто да видиш как ще бъда наказан редом с теб? — Вуйчо й се засмя. — А освен това аз имам и други писма, и други материали. Би трябвало вече да ме познаваш по-добре, Бенет! Би трябвало да знаеш колко педантично пазя такива неща. И други от правителството ми дължат услуги. Може обвиненията ти да се обърнат против теб. Мисля си, че ти може да се окажеш в затвора, а аз да бъда обявен за невинен. Да не би да искаш семейството ти да страда заради хиляда лири?

— Искаш да кажеш, че имаш материали за нашите…?! — Човекът замълча, после продължи: — Симсън, Уеб, Тейт, Пилкингтън… Всичко е записано? Водил си бележки?

Тейт. Той бе казал Тейт.

Касандра затвори очи и се опря на каменната стена. Зави й се свят, а ударите на сърцето й отекваха като барабанен звън в ушите. Не чу какво отговори вуйчо й. Не чу дали Бенет казва още нещо.

Вярно беше! Всичко, което Деймиън й бе казал, всичко, което Оливър й бе казал, беше вярно! Вуйчо Фар го потвърди със собствените си думи. Тя бе принудена да вярва, разбира се, след онова, което Оливър й съобщи, но една частица от нея все още се съпротивляваше на доказателствата. Сега и последната надежда бе изчезнала.

Побиха я студени тръпки. Човекът, когото познаваше от детството си, изобщо не съществуваше. Той бе някаква измислица. Истинският Фарли Дънуърди беше друг човек, когото тя не познаваше, беше коварен човек.

Какво трябваше да прави сега? Докосна издутия си корем. Деймиън имаше право — тя може би се намираше в опасност. Ако вуйчо й откриеше или само заподозреше, че това дете може да е потомък на капитана на „Магия“, какво ли щеше да направи?

Санфорд Тейт… Госпожа Санфорд… Беше смятала, че като използва това име, по някакъв начин ще предаде на детето си нещо от предците му, но сега разбра колко глупаво бе постъпила. Ами ако името събудеше спомени у вуйчо й? Какво ли би направил тогава?

Тя бавно стана от пейката и се промъкна зад ъгъла, по-далеч от отворения прозорец. Щом се увери, че никой не я вижда или чува, побърза да се прибере в стаята си и да заключи вратата.

Остана загледана в заключената врата дълго време, обхваната от мъчителен страх. Но постепенно успя да го превъзмогне. Деймиън бе наблизо. Родителите й живееха в същата къща. След по-малко от една седмица щеше да се омъжи и да се махне оттук. Нямаше от какво да се страхува.

Но други имаха основания за тревога. Фарли трябваше да бъде спрян, преди да е съсипал живота на други хора. Тя не познаваше този господин Бенет, нито пък знаеше защо вуйчо й го изнудва, но който и да бе той, вуйчо Фар представляваше заплаха и за него.

И тогава си спомни нещо друго. Бенет знаеше нещо за Санфорд Тейт. Бенет очевидно бе замесен отдавна в смъртоносните планове на Фарли. Бе споменал за досиета. Писма… досиета… документи… Някъде из кабинета на вуйчо й трябваше да има доказателства. Тя трябваше да ги намери! Щеше да изчисти името на Санфорд Тейт от обвинението в измяна. Деймиън отново щеше да може да носи името Тейт с гордост, каквато му се полагаше. Тя щеше да му го върне, като макар и малко го овъзмезди за бедите, които нейното семейство бе причинило на неговото.

Касандра започна да отстъпва, докато краката й опряха в леглото. Седна, все още вперила очи във вратата.

Отговорите бяха долу, в кабинета. Беше сигурна. Щеше да намери отговорите в кабинета на Фарли. Само трябваше да изчака вуйчо й да напусне Кетърингхол и тя щеше да намери нужните доказателства!