Робин Лий Хатчер
Магията (30)

Двадесет и девета глава

Пътуването от Лондон до Нортъмбърланд беше дълго и мъчително, но Касандра успя да наеме частна карета и не се наложи да изтърпи обществения дилижанс. Парите, които капитан Идън й даде, бяха достатъчни, за да си плати най-скъпите странноприемници по пътя. Преди да падне нощта, щеше да си е у дома.

У дома. Можеше да сложи глава на гърдите на майка си и да поплаче, ако иска — сякаш досега не бе плакала достатъчно. Можеше да излезе с баща си из полята и да погледа как овцете пасат по хълмовете. Щеше да е хубаво да държи ръката му и просто да се преструва, че нищо не може да наруши покоя, който е намерила тук. Да, хубаво бе отново да си е у дома.

Прокара ръка по черната рокля, която си бе купила в Лондон, преди да поеме на път. Нервно облиза устни и започна да си преповтаря историята, която бе измислила през последните седмици в морето.

Била е отведена невредима в Чарлстън, където господин Абърнати платил откупа. Но скоро и двамата разбрали, че не си подхождат, и тя си осигурила завръщането в Англия. Но на кораба се влюбила в капитана.

Сърцето й болезнено се сви, когато си представи своя капитан — с развяна от вятъра дълга коса, очи — черни като катран, красиво лице с изсечени черти, с ръце, които могат да огънат желязо, но да бъдат толкова нежни, че с милувката си да я довеждат до екстаз.

Слаб стон се откъсна от устните й.

„Не, няма да мисля за него. Няма.“

С голямо усилие отново се съсредоточи върху историята, която скоро щеше да разказва на семейството си.

Влюбила се в капитана и се оженили на кораба. Най-напред отплавали за Барбадос, но там съпругът й се разболял. Останали на острова и известно време изглеждало, че той се подобрява. Тъкмо се готвели да отплават за Англия, за да се запознае той със семейството й, когато получил нова криза и умрял.

Когато наемаше каретата и кочияша в Лондон, Касандра се бе представила като госпожа Санфорд. Смяташе да носи това име до края на живота си. Може би беше глупаво, че взе първото собствено име на Деймиън за фамилно, но един глас в нея непрекъснато й напомняше, че детето им трябва да има поне някаква връзка с баща си. Макар любовта й към Деймиън да бе погубена, тя си признаваше, че докато бе жива, двамата бяха изпитвали много силни и красиви чувства.

„Сигурна съм, че баща ти щеше да те обича, малкия ми“ — помисли си Касандра, притвори очи и се отпусна на облегалката.

Не бе усетила как люлеенето на каретата я бе приспало, докато колата не спря и кочияшът извика от капрата:

— Тук сме, госпожо, освен ако не съм сбъркал указанията ви.

Касандра, за да прогони съня, изправи се и погледна къщата. Да, това беше имението Джеймисън. Беше си у дома.

Не дочака кочияшът да слезе и да й отвори вратичката. Отвори си сала. Вдигна полите си, за да не се спъне в тях, слезе бързо и се затича към предната врата.

— Мамо! Татко!

Опита се да отвори вратата, но тя бе заключена. Почука.

— Мамо! Татко! Аз съм, Касандра. Дойдох си!

Беше съвсем тихо. Къде ли бяха всички?

Вълшебник изскимтя и започна да драска роклята й с лапа. Тя погледна кучето, което бе я последвало от каретата, и разбра, че сега тук липсваха тъкмо звуците на кучетата. Трите галени кученца на майка й вече би трябвало да са вдигнали олелия от другата страна на вратата. Татко винаги заплашваше, че ще се отърве от тях, ако не престанат да джавкат, щом пристигне някой, но мама и Касандра знаеха, че това са празни закани. Той не би могъл нито да ги унищожи, нито да ги изпъди. И той ги обичаше, макар никой да не му казваше, че тайната му любов към животните е очевидна.

Внезапно вратата се отвори. Очите на икономката се разшириха от изненада:

— Господи боже, това е госпожица Касандра!

— Хати… — Обви ръце около жената и силно я прегърна. — О, Хати, толкова се радвам да те видя.

— Милостиви боже, вече не се надявахме отново да ви видим, госпожице.

— Къде са мама и татко? — Касандра погледна зад икономката, като се надяваше, че ще види майка си да слиза по стълбите, а баща й да излиза от библиотеката.

— Не са тук, госпожице. Те вече не живеят тук.

Касандра отново погледна Хати:

— Не живеят тук ли? Хати, какво говориш?

— Така е, госпожице Касандра. Продадоха къщата и отидоха да живеят с негова милост в Кетърингхол.

— Не… но това е невъзможно! — прошепна тя.

Хати я потупа по рамото, очите й плувнаха в сълзи:

— Те толкова ще се зарадват, като ви видят, госпожице! След като сте тук, всичко ще се оправи. През последните месеци сърцата им бяха разбити. По-бързо идете при тях!

— Да, да, така ще направя. — Обърна се и видя, че кочияшът започва да сваля сандъка й. — Почакай! — извика му Касандра. — Ще продължим.

Наведе се, взе Вълшебник и бързо тръгна към каретата. Настани се и разсеяно погали кученцето. „Какво ли се е случило, докато ме нямаше? Какво ли се е случило?“

 

 

Прескот отвори вратата на кабинета на Фарли в лондонската му къща.

— Ваша светлост, пристигна капитан Хау.

— Хау? — повтори Фарли и остави писалката.

— Да, милорд. Поканих го във вестибюла.

— Доведи го при мен!

— Да, милорд.

Фарли остана загледан във вратата, а в гърдите си усети ледени иглички от ужас. Елайъс Хау не би трябвало да е в Лондон. „Маги лав“ трябваше да се върне най-рано след два месеца. Можеше да има само една причина за присъствието му тук — нещо не бе наред.

Несъзнателно смачка на топка белия лист хартия и изруга, когато усети какво е направил. Трябваше да започне писмото отново. На граф не се изпраща писмо, писано на смачкана хартия, особено когато в него има обяснения за забавяне на изплащането на заема.

По дяволите! Не можеше да си позволи нови проблеми сега. Парите, които зет му даде от продажбата на имението Джеймисън, бяха почти изхарчени. Разбира се, той уж трябваше да ги използва, за да се намери Касандра, но би било прахосничество да се използват парите по такъв начин. Фарли беше уверен, че никога вече няма да видят племенницата му, а ако се върнеше, на какъв живот можеше да се надява, след като е била пленница на пирати? По-добре никога да не научават за съдбата й.

Изпита леко чувство на вина, но го изтласка дълбоко в съзнанието си. Обичаше племенницата си, но трябваше да бъде практичен. По-важни въпроси изискваха вниманието му. Ако в скоро време не се сдобиеше със средства, го очакваше пълен крах.

Фарли съзнателно бе свел очи над бюрото си, когато капитанът влезе. Едва след като той нервно се прокашля, Фарли вдигна поглед:

— Капитан Хау, изненадан съм. Не ви очаквах в Лондон още известно време. Вярвам, че не е възникнал проблем.

Хау държеше шапката пред гърдите си.

— Съжалявам, милорд, но има проблем.

— Така ли? — Гласът на барона не издаваше, че сърцето му тупка отчаяно. — И какъв е той моля?

— Пирати. „Магия“.

Перодръжката изпращя в ръката на Фарли.

— Нямахме нито екипаж, нито оръдия да се бием с тях, сър. Както си спомняте, свалихме повечето оръдия заради палубата за робите. Тогава се опитвах да ви кажа…

— Не е нужно да ми напомняте собствените ми решения, капитане. — Фарли се изправи.

— Да, милорд.

— Пиратите са взели всичко, предполагам. Дори и робите.

— Да. — Капитан Хау премести поглед някъде зад главата на Фарли. — И след това той заповяда да изгорят кораба.

— Той е изгорил мой кораб?

— Да. — Хау прочисти гърло. — И ме изпрати с послание до вас.

Какво нахалство! Пълното безочие на този отвратителен пират разгневи Фарли — просто не можеше да продума. Даде знак с ръка на капитана да продължи.

— Каза, че има намерение да потопи всеки кораб на „Тейт“, с който се срещне, и преди да приключи, ще ви остави без пукната пара. — Преглътна с усилие и отново измести поглед от работодателя си.

— Има и още, Хау. Казвай!

— Ами, милорд, каза, че иска да ви види в ада.

Фарли се обърна с гръб към капитана:

— Предадохте съобщението си. Довиждане!

В мига, преди да излезе, Фарли знаеше, че капитанът иска да попита дали няма да бъде изпратен на друг кораб, но нямаше да спечели от това. Фарли не можеше да държи на служба неудачници. Независимо от причините.

Миг след като вратата се затвори зад Елайъс Хау, Фарли грубо изруга, стовари ръка на най-близката полица и помете всичко на пода.

— Ще те намеря, капитане! Дори това да е последното нещо, което ще направя, ще те намеря! Не аз ще бъда в ада. Не можеш да ме победиш в тази игра. Тя се играе по моите правила.

 

 

Касандра точно слизаше по стъпалата на каретата пред Кетърингхол, когато чу майка й да я вика. Вдигна очи и видя Реджина на отворената врата. Бързо остави Вълшебник на земята и се затича към майка си, почти се хвърли в прегръдките й.

— О, мили боже, ти ли си? Моята Касандра!… Моята Касандра! — Реджина се отдръпна, като здраво стискаше ръката на дъщеря си, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. През сълзи я заразглежда.

— Мислехме си… о, милото ми дете, мислехме си, че сме те загубили завинаги. Опитвахме се да те намерим по всички възможни начини и почти се бяхме отчаяли. — Докосна лицето на Касандра: — Но ти си жива и си добре.

— Добре съм, мамо. — По лицето й се стичаха сълзи. — Добре съм.

Реджина отново я привлече към себе си.

— Благодаря на Бога! — прошепна тя. — Благодаря на Бога!

Останаха прегърнати дълго време. И двете извадиха кърпички и избърсаха очи. Сякаш усетил тъгата на господарката си, Вълшебник започна да скимти и да дърпа полата й.

Касандра вдигна кучето и го показа на майка си.

— Това е Вълшебник. Дълъг път изминахме заедно.

— Внеси го вътре — посочи майка й, като се стараеше гласът й да звучи весело. — Трябва да ми разкажеш къде сте се намерили с малкия ти приятел. Трябва всичко да ми разкажеш!

— И ти има какво да ми казваш, мамо. Хати ме изпрати тук.

Реджина въздъхна:

— Ще оставя баща ти да ти разкаже за имението Джеймисън. Твърде мъчително е за мен да говоря за това още.

— Къде е татко?

— Скоро ще се върне. Всяка вечер по това време прави малка разходка. Толкова ще е щастлив да те види. Не знаеш какво преживя през всички тези месеци.

— А вуйчо Фар?

— В Лондон е. Веднага ще му съобщим за щастливото ти завръщане.

В ушите на Касандра звучаха обвиненията на Оливър: „Тъкмо той бе замислил отвличането ти от «Пийкок»… Тъкмо Дънуърди прибра откупа от Абърнати…“

Касандра потрепери, тъй като не бе сигурна, че вече е готова да се срещне с вуйчо си.

Баща й силно се бе състарил след заминаването й за Америка. Никога по-рано не бе забелязвала бръчките около очите и устата му, нито пък тези, които прорязваха челото му. Не бе забелязвала превитите му рамене, прегърбени като под тежък товар. Движенията му също изглеждаха по-бавни. Да, много се бе състарил, откакто го бе видяла за последен път. Натъжи се, като си помисли, че и тя е виновна за това.

Същата вечер седяха с Хенри Джеймисън пред камината и Касандра наблюдаваше баща си. Преди майка й да се оттегли за сън, Касандра разказа историята за починалия си съпруг и чу как баща й бил принуден да продаде семейното имение.

— Неизбежно беше, детето ми — увери я баща й. — Вложенията ми напоследък не носеха печалба.

Но от дребните неща, които се споменаха вечерта, тя разбра, че родителите й са продали имението, за да наемат хора да я търсят. Зачуди се дали някой от тези хора няма да я разобличат по-късно. Молеше се това да не става. И без това бе лошо, че родителите й са загубили дома си. Щеше да стане още по-зле, ако научеха, че внукът им, за когото още не подозираха, е незаконен син на пирата, който разорява „Тейт“, а следователно и тях.

— Изглеждаш уморена, детето ми — забеляза Хенри и прекъсна мислите й, като се наведе и сложи длан на коляното й. — Трябва да си легнеш. Ще поговорим сутринта. Когато възвърнеш силите си, ще ми разкажеш повече за съпруга си. Сигурно много си го обичала. Съжалявам, че не можах да се запозная с него.

Гърлото й се сви.

— И аз съжалявам, татко — прошепна тя, а пред очите й изплува образът на Деймиън, застанал на щурвала с развята от вятъра риза. — И аз съжалявам.

 

 

Касандра стоеше до прозореца в спалнята си и наблюдаваше изгрева. През нощта беше спала малко и сега бе изпълнена с безпокойство и енергия. Когато беше малка, винаги се радваше на посещенията си в Кетърингхол, но тази сутрин не изпита радост. Нищо не беше както в миналото. Нищо не беше такова, каквото трябваше да бъде.

Затвори очи, защото имаше опасност да й потекат сълзи. Това, за което копнееше, бе да чувства под краката си люлеенето на корабната палуба, да усеща аромата на соления бриз и да чува как вълните се плискат в корпуса. До болка й се искаше да погледне към щурвала и да види Деймиън на него.

— И аз се чувствах така преди много години — каза майка й тихо от прага.

Касандра се обърна, като бързо изтри сълзите си:

— Аз… аз не чух кога си влязла. Защо си станала толкова рано, мамо?

— Не се преструвай, че не те боли. Разбирам те.

Касандра преглътна, като се мъчеше да спре отново напиращите сълзи. Мислеше, че болката й е вече е преминала, че обидата и объркването вече са назад. Мислеше, че е успяла да потисне спомена за Деймиън така, че да не може повече да й причинява страдание.

Реджина прекоси стаята, обви с ръка кръста на дъщеря си и двете отново се обърнаха към прозореца. Загледа се в зелените хълмове и оранжевата слънчева топка, която висеше над тях.

— И аз едно време бях влюбена като теб. И той ме обичаше. Искахме да се оженим, но баща ми и братята ми забраниха. Бях едва на шестнайсет години и недостатъчно възрастна, за да знам какво искам, каза ми тогава Фарли. Освен това човекът, когото обичах, нямаше нашето обществено положение, нито пък беше достатъчно богат, а това бе много важно за семейството ми. Майка му беше наша гувернантка: на Грегори, Фарли и мен като деца. — Реджина поклати глава: — Трябваше да им се противопоставя. Трябваше да избягам и да се омъжа за него, но не бях силна. Никога не съм била силна. — Прегърна дъщеря си по-здраво и я погледна: — Ти си имала късмет, детето ми. Не си се отказала от любовта си, когато си я срещнала. Ако и аз бях имала твоята смелост…

Касандра не знаеше дали майка й вярва в измислената история, дали не подозира, че няма никакъв господин Санфорд, че никога не е имало венчавка. Чудеше се дали майка й вече не се досеща, че има и бебе на път.

— Какво стана с човека, когото си обичала? — попита тя тихо.

— Повече не го видях. Той и майка му се преместиха, след като бе уреден бракът ми с баща ти. След години научих, че се е оженил и има син.

Касандра погледна майка си в очите:

— Толкова ужасно нещастна ли беше с татко?

Реджина се опита да скрие сълзите си и поклати глава:

— Не, скъпа. Баща ти е мил и добър човек. Грижеше се за мен дори когато това не беше лесно. — Докосна бузата на Касандра и продължи: — И ако не беше той, нямаше да имам и теб. Години наред се страхувах, че няма да имам дете. Ти беше благословията, от която се нуждаехме. — Отново поклати глава: — Не, не съм била ужасно нещастна с Хенри.

Касандра често бе подозирала, че в миналото на майка и е имало и друга любов, но все пак бе странно да си представи жената до себе си като младо момиче, влюбено в някого, както тя — в Деймиън.

Реджина я дръпна за ръката:

— Ела, седни, скъпа. — Отиде до дивана, настани се и потупа мястото до себе си. — Бих искала да ми разкажеш нещо повече за твоя господин… Санфорд.

Касандра усети, че се задушава. Каква пауза направи майка й, преди да произнесе името! Тя положително знае, че Касандра е измислила всичко. Дали да каже истината на майка си?

Не, не би могла да каже цялата истина на никого. Дори на баща си и майка си. Трябваше да предпази детето си от презрението на обществото, а това означаваше, че никой не бива да знае истината за месеците, които бе прекарала в морето.

Но можеше да сподели части от истината — и точно това щеше да направи сега.

— Беше чудно красив, мамо. Никога не съм виждала човек като него. По-висок от другите мъже и с такива широки и силни рамене! Когато ме държеше в ръцете си… — Усети, че се изчервява, щом спомените нахлуха в главата й.

— И той ли те обичаше? — попита майка й.

Касандра се поколеба за миг, после отговори:

— Да, обичаше ме. — Да можеше сама да си повярва! Надяваше се, че и той я бе обичал, поне за известно време. Може и така да е било, но тя вече никога нямаше да узнае. — Не знаеше как да изрази чувствата си, но ме обичаше — добави тя тъжно.

— Радвам се, че те е обичал, дъще. Макар и да сте били само за кратко време заедно, доволна съм, че си изживяла това щастие.

Касандра отиде и седна до майка си. Сложи глава на гърдите й и прошепна:

— Минава ли изобщо болката?

— Ще отслабне — отвърна Реджина и погали косите на Касандра. Нужно й е време, но постепенно ще отслабне.