Робин Лий Хатчер
Магията (24)

Двадесет и трета глава

Мадагаскар.

Земята, зелена и назъбена, изплува от Индийския океан. Високо над крайбрежното плато се намираше плодородна земя, обрасла с гъсти гори, през които течаха буйни реки, а по-навътре целият остров бе зает от масивни планини, опрени в лазурното небе.

На „Магия“ му бяха нужни няколко дни, след като островът се появи на хоризонта, за да успее да хвърли котва. Преди да се насочи към дълбокия залив в североизточния край на острова, Деймиън нареди да вдигнат на мачтата пиратското знаме.

От мястото си на носа Касандра гледаше флага с изобразен магьосник на черен фон и отново бе обхваната от лоши предчувствия. Притисна Вълшебник към гърдите си, като търсеше утеха от дребната твар, но кучето не можеше да й предложи кой знае какво.

Обърна се към острова и загледа как сушата приближава. На върха на един хълм забеляза обширна бяла къща с червен покрив и зелени кепенци на прозорците. Под нея имаше множество по-малки сгради, построени покрай лъкатушещата пътека към кея. Макар че във водата имаше много рибарски лодки, друг търговски кораб нямаше.

„Магия“ още не се бе нагласил до дървения кей, когато към пристанището се отправи карета, теглена от два бели коня. Приближи се и спря точно срещу кораба. Кочияшът скочи от капрата и се забърза да отвори вратата.

Първото нещо, което се появи, беше дървена протеза вместо десния крак на човека. Останалата част от тялото му беше също така смайваща. Беше с ръст над средния и бе облечен изцяло в червено кадифе. Пръстите му бяха отрупани с големи пръстени със скъпоценни камъни. Под широката триъгълна шапка със забучено огромно щраусово перо се подаваше къдрава черна перука. Лицето му не се виждаше, понеже бе в сянка.

— Забележителен човек, нали? — попита Деймиън, докато заставаше до Касандра при перилото.

Тя продължаваше да гледа мъжа в червено:

— Кой е той?

— Капитан Майрън Огълторп от „Джезъбел“. Някога беше страшилището на Индийския океан и на Червено море. Сега управлява царството, което виждаш пред себе си. Нарича го Залива Сейнт Джон. — Той сниши глас и стана сериозен: — Той ми е приятел, но внимавай с него, Касандра. Има голяма слабост към красивите жени и ти непременно ще му харесаш.

Касандра погледна към Деймиън да види дали не я закача, но в тъмните му очи изобщо нямаше смях.

— Хайде. Вече поставиха трапа. — Погледна кучето в ръцете й: — Може би е по-добре да оставиш Вълшебник в нашата каюта.

— Дълго ли ще останем тук?

— Да.

— Тогава ще го взема със себе си. Някой ще го уплаши в мое отсъствие.

Деймиън сви устни — дори след четири седмици не беше по-благосклонно настроен към мелеза, отколкото в деня, когато го намериха, — но не каза нищо. Само хвана Касандра за ръка и я поведе по стълбите на носовата палуба.

— Боже мили! — възкликна Огълторп, когато двойката се появи на трапа. — Ако това не е самият капитан Деймиън от плът и кръв! А аз си мислех, че отдавна си отплавал към края на света, приятелю.

Деймиън се приближи и двамата се ръкуваха.

— Радвам се да те видя, Майрън.

— Забелязвам, че си намерил нещо по-добро за гледане от Оливър тия дни. — Той се наведе, за да огледа спътницата на приятеля си по-добре.

Касандра с учудване откри красиво и доста одухотворено лице под широката периферия на червената шапка. Огълторп имаше дълъг и прав нос, квадратна брадичка и подвижни, светлосини очи. Вече не беше младеж, но не бе и стар.

— Касандра, позволи ми да ти представя Майрън Огълторп, крал на Залива Сейнт Джон. Майрън, това е Касандра Джеймисън.

— Приятно ми е. — Той пое дясната й ръка и я вдигна към устните си. — Госпожица Джеймисън?

Тя усети, че се изчервява, докато кимаше. Не й беше ясно как, но беше убедена, че той вече се е досетил, че е любовница на Деймиън.

— Надявам се, че няма да ви е трудно да ме наричате Майрън. — Огълторп се протегна и поглади главата на Вълшебник. — А този кой е?

— Вълшебник — отвърна Касандра.

— Щастливо куче е този Вълшебник, задето се намира така близо до сърцето ви. — После Огълторп й предложи да го хване под ръка и я поведе към каретата. — Елате, прекалено горещо е да се седи на слънце по пладне. А и кралицата видя кораба и ви очаква горе.

Огълторп й помогна да се качи. Но Деймиън постави ръка на рамото му и му попречи да я последва. Отдалечиха се от колата и поговориха малко. Огълторп на два пъти протегна ръка към морето.

Накрая и двамата се върнаха при каретата. Огълторп махна на Деймиън да се качи пръв и той седна до Касандра. Огълторп се разположи срещу тях.

Касандра се загледа през прозореца на каретата, докато конете препускаха през селото. Домовете и гостилниците бяха прилепени към склона като рачета по корпуса на кораб. Видя много лица във входовете — и на мъже, и на жени. Повечето изражения бяха любопитни, а някои — подозрителни.

— Заливът Сейнт Джон вече не е същият, приятелю — тъжно подхвана Огълторп. — Като си помисля какъв беше само преди петнайсет години… — Той въздъхна. — Но тогава ти си бил само момче. Не би могъл да помниш онези славни години. Пък и вие сте различни — и ти, и екипажът ти. — Отново въздъхна: — По тези места вече са останали малцина от някогашното ни братство.

— Ти, изглежда, не страдаш кой знае колко заради това — засмя се Деймиън.

Огълторп също се усмихна:

— Да, аз не мислех, че е нужно да пилея златото си по пиене и жени като останалите глупаци. А и знаех, че дните ни са преброени. Сега много от хората, с които някога плавах, лежат на дъното на океана или живеят в мизерия… — Той замълча, защото каретата спря пред голямата къща на хълма.

Един местен слуга им отвори вратата. Домакинът им слезе пръв, обърна се и подаде ръка на Касандра:

— Елате, мила госпожице Джеймисън. Жена ми много ще се радва да се запознае с вас.

Той свали гостенката от каретата и я преведе през отворените врати, без да чака Деймиън. Преминаха през дълъг покрит вход и влязоха в обширна стая с висок таван, която гледаше към залива и океана. През прозорците, които заемаха цяла стена, Касандра имаше видимост на много километри в три посоки.

— Може да оставите кученцето си тук, госпожице Джеймисън. Танан ще се погрижи за него.

Тя погледна слугата с чалма, който стоеше до вратата. Тъмнокожият мъж й кимна и тя пусна Вълшебник да проучи помещението. Тъкмо се изправяше, когато в стаята влязоха Деймиън и една жена.

Касандра знаеше, че се е вторачила прекалено дръзко, но не можеше да се възпре. Пищните форми на жената бяха обгърнати от почти същия костюм като на Майрън Огълторп — от бялата вратовръзка до дългата жилетка, официалното сако, бричовете и черните ботуши. Разликата беше само, че дрехите й не бяха червени, а в ярък зелен цвят. Под триъгълната шапка, която закриваше лицето й, се лееше водопад от гъсти червени къдрици.

— Кралицата — съобщи Огълторп — е дошла да се срещне с госпожица Джеймисън.

Жената махна шапката си и се отдалечи от Деймиън.

— Значи — дрезгаво заключи тя, докато светлокафявите й очи оглеждаха Касандра — нашият Деймиън най-после си е намерил жена. Това е добре.

Не беше красавица, каквато Касандра очакваше да срещне. Очите й бяха прекалено раздалечени едно от друго, устата й — доста широка, челюстта й — твърде голяма и квадратна. Беше необичайно висока за жена — поне осем сантиметра по-висока от мъжа си. И все пак у нея имаше нещо необикновено, което караше Касандра да се чувства безцветна и обикновена.

Жената повдигна брадичката на Касандра с показалец:

— Имаш ли си малко име, моето момиче, или трябва да ти казвам просто госпожица Джеймисън?

— Касандра.

— Касандра? Тогава ще ти казвам Каси. А ти ми викай Кейт, макар че съм достатъчно възрастна, да ти бъда майка, и може би е по-редно да ми казваш госпожа Огълторп. — Тя се обърна: — Танан, кажи на готвача да приготви закуски за гостите. Поднеси ги на верандата.

Касандра никога не беше срещала хора като семейство Огълторп. В един миг говореха и се държаха като кралските особи, каквито се предполагаше да са — в следващия миг езикът им ставаше толкова солен, че я сърбяха ушите.

В следобедните часове научи, че двамата съпрузи са плавали заедно на пиратския кораб „Джезъбел“. Майрън Огълторп е бил капитанът, а Кейт — на която съпругът й и някогашният екипаж казваха кралицата — неговият помощник. Бяха натрупали богатство благодарение на нападенията си върху препълнените със съкровища кораби на индийските мюсюлмански богаташи. Повече от десет години бяха използвали за база пиратското скривалище в Залива Сейнт Джон. Бяха плячкосвали товари със слонова кост, наркотици, скъпоценни камъни и още много стоки. Но най-добри били корабите, доставили вече товара си и връщаш се към домашните си пристанища със сандъци, пълни със злато и сребро.

Касандра научи, че по умението да си служи с къса сабя и револвер Кейт не отстъпвала на никой мъж. Кралицата разказваше спокойно за човека, когото убила, защото си е позволил с нея волности, които тя не е била склонна да търпи. Касандра бе едновременно очарована и отвратена от признанията на Кейт.

— Но онова бяха други времена, интересни времена. — Тук Кейт въздъхна театрално. — Всички големи капитани са или мъртви, или са се оттеглили поради старост. И подобни на тях вече никога няма да видим. Сега трябва да съм благодарна и на новините, които научаваме от другите кораби. Така навярно е най-добре. Освен това остарявам. А не трябва да забравям и децата.

Касандра изумено вдигна глава:

— Децата ли?

Огълторп се плесна по коляното и се изсмя:

— Сега успя да я изненадаш, кралице. Никога не си приличала особено на майка.

Кейт не му обърна внимание:

— Имаме шест деца. Ще ги видите на вечеря. — Тя стана от стола си и махна царствено с ръка: — Сега ще изпратя Танан да ви отведе двамата с Деймиън до стаите ви. Сигурни съм, че бихте искали да си починете и да се освежите. Вечерята е в девет часа.

Касандра не каза нищо, докато слугата не ги остави в голяма спалня с изглед към залива. Още щом се затвори вратата, Деймиън се изсмя:

— Сигурно трябваше да те предупредя — обясни й той, когато тя се обърна към него. — Майрън и Кейт не са крал и кралица, каквито можеш да срещнеш другаде.

— Така е, съгласна съм.

Деймиън стана сериозен.

— Но недей да ги подценяваш, Касандра. Аз може и да съм привързан към тази двойка, защото са били добри към мен в миналото. Но те могат да бъдат и така безмилостни, както чу от разказите им. Вече може и да не плават с пиратски кораб, но сърцата им не са се променили. По душа са още пирати и живеят по пиратските закони.

Касандра почувства тръпка по гръбнака си. Наведе се и вдигна Вълшебник от пода, заглади нервно козината му и погледна към Деймиън:

— Защо сме тук?

— Защото ти ще останеш тук.

— Аз ли ще остана тук? — Гласът й беше тих и задъхан.

— Да. Не мога да те взема със себе си. Ще бъде прекалено опасно. Ако по нас открият огън… — Той се спря, но добави: — Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

Тя знаеше, разбира се, че са дошли в Мадагаскар, за да може той да продължи с нападенията си над корабите „Тейт“, но едва сега това й стана така ясно. Бяха плавали толкова седмици без произшествия. Това бяха прекрасни и идилични мигове за Деймиън и Касандра. Беше й лесно да забрави мисията му, да забрави отмъщението, заради което той живееше.

— Но ти няма да си в безопасност, Деймиън — пошепна тя. — Няма да си в безопасност, докато продължаваш с това.

Тогава той отиде при нея. Взе Вълшебник от ръцете й и внимателно го остави на пода. Изправи се и привлече Касандра към себе си.

— Ще се върна за теб — обеща й той със заровени в косата й устни.

— Но ти не можеш да ми обещаеш и това. — Успя да преглътне горещите сълзи, които изгаряха гърлото й, защото бе решила твърдо да не му показва, че сърцето й е разбито.

Деймиън повдигна брадичката й и я накара да го погледне. Искаше му се да й обещае, каквото очакваше от него. Искаше му се да й каже, че бъдещето им е осигурено. Но не можеше.

— В този живот нищо не е сигурно, Касандра — тихо й каза той.

— Но ти търсиш опасностите.

— Не, прекрасна моя, аз търся справедливостта.

Тя поклати глава, после отново я допря в гърдите му.

Знаеше, че я бе разочаровал. Знаеше, че й се иска да спори с него, да се опита отново да промени намеренията му. Беше й благодарен, че не го направи. Това бе достатъчно трудно. Вече бе видял колко е лесно да стане каквото тя иска, дори когато е решил обратното. Само да можеше да си представи какво е започнала да значи за него!

Той обичаше Касандра. Обичаше я с всяка частица от тялото си. Беше нещо повече от екстаза, когато се любеха, повече от спирането на дъха му, когато я видеше на палубата, повече от начина, по който можеше да го накара да се усмихне. Чувствата му отиваха по-дълбоко — в тъмните, отдавна забравени ъгълчета на сърцето му.

Копнееше да й каже какво изпитва, но не можеше — дори ако успееше да открие думи. Навярно нямаше думи, които да изразят усещанията му — а дори да имаше, той нямаше как да ги произнесе, преди да е удържал обещанието пред паметта на баща си. Когато унищожеше Фарли и възстановеше притежанието си върху корабите „Тейт“, тогава — и само тогава — щеше да бъде в състояние да каже на Касандра, че я обича.

Затвори очи и я притисна по-силно към себе си, а болката в гърдите му нарасна. За него нямаше да има следващ ден с нея, докато не изпълнеше обета си.