Робин Лий Хатчер
Магията (2)

Първа глава

Атлантически океан, април 1714 година

Касандра Джеймисън се облегна на перилата и обърна лице към ситните солени пръски, които се носеха от двете страни на търговския кораб, поел през Атлантика. Усмихна се радостна, че чувства под краката си палубата, че слънцето и водните пръски галят лицето й. Въпреки че се притесняваше от онова, което я очакваше в другия край на пътешествието, самото пътуване й доставяше удоволствие. Първите три седмици бяха изминали под почти безоблачно небе, с попътен вятър и тихо море. Нито веднъж не бе имала морска болест. Всъщност никога през живота си не се бе чувствала по-добре.

— А, ето я моята сладка малка морячка!

Обърна се и видя, че през палубата, откъм носа на кораба, се приближава вуйчо й.

Висок, строен и красив мъж, едва прехвърлил петдесетте, Фарли Дънуърди, барон Кетъринг, носеше цяла перука върху главата си, която Касандра знаеше — бе доста плешива. Сините му очи — по-светли от нейните, които приличаха на майчините й — бяха отправени към нея с обич. Беше модерно облечен: в дълъг жакет и жилетка, като носеше закопчани с жартиери червени копринени чорапи до коленете. Диамантени пръстени украсяваха три от пръстите на лявата му ръка и два на дясната.

„Никой не би допуснал, че състоянието на семейството ни е застрашено“ — помисли си тя, като се надигаше на пръсти, за да го целуне по бузата. Но не го осъждаше за богатото облекло. Вуйчо й бе важна личност, благородник. Не можеше барон Кетъринг да прилича на просяк само защото семейството преживяваше трудности. А сега, когато предстоеше да се получи обещаното по брачния договор от Олдин Абърнати, дори можеше да се очаква, че тези трудности скоро ще бъдат забравени.

Касандра обаче не искаше да мисли за господин Абърнати. Денят бе чудесен и не биваше да го разваля.

— Добър ден, чичо Фар — поздрави го тя и посочи към водата: — Не е ли прекрасно? Отдавна е трябвало да настоявам да ме вземеш на морско плаване. Никога досега не съм се чувствала така добре. Само ако знаех…

— Наистина е прекрасно, скъпа. Знаеш, че преди да умре брат ми Грегори и да наследя титлата му, аз самият бях капитан на „Пийкок“. И бих могъл да добавя, че търговията ми вървеше успешно. Обичах да плавам до чужди пристанища. — Засмя се, загледан нежно в племенницата си: — Не съм виждал друга девойка, запленена от океана като теб. Ако се бе родила момче, щях да те направя капитан на един от корабите си, когато пораснеш.

— Аз съм на двайсет и една години. Не съм ли достатъчно пораснала? Навярно би могъл да ме научиш как да бъда корабен капитан, макар че съм жена.

— Едва ли има мъж на борда, който би изпълнявал твоите команди, Касандра — засмя се пак Фарли. — Всички мислят само как да откраднат от теб някоя целувка. Твърде хубава си, за да искаш да вършиш мъжка работа. — Той се загледа във водата: — Не, по-разумно е да се омъжиш добре и да осигуриш наследници от мъжки пол за корабите „Тейт“, когато мен вече няма да ме има. Лошо е обаче, че няма кой да наследи титлата ми.

Касандра се намръщи. Старала се бе да не мисли за женитба и за наследници. Когато стигнат до Америка, щеше да е принудена да мисли за тези неща. Деляха ги само няколко седмици от Каролина, където годеникът й, Олдин Абърнати, очакваше пристигането й в град Чарлстън.

Изведнъж забеляза, че очите на Фарли се присвиват, и проследи погледа му. Най-напред не видя нищо, освен синевата на небето, което се допираше до зелено-черния океан. Готвеше се да го попита какво има, но той я изпревари:

— Виждаш ли го?

Касандра присви очи, както бе направил той:

— Не.

— Ей там — посочи вуйчо й.

Тя поклати глава, но после й се стори, че забелязва нещо: някаква точка в далечината.

— Какво е това?

— Друг кораб. Стори ми се, че го зърнах и вчера, но не бях сигурен. Днес е по-близо. Мисля, че ни следи.

— Английски кораб ли е?

— Не знам. Не мога да разбера от такова разстояние.

Касандра се загледа по-съсредоточено, като искаше да фокусира погледа си.

Фарли се извърна от перилата:

— Мисля, че е добре да поговоря с капитана. А ти, предлагам, да се върнеш в каютата си.

— Но защо? — погледна вуйчо си изненадана. — Той е тъй далече. Каква опасност може да представлява за нас?

— Не искам да те тревожа, мила, но е възможно корабът да е пиратски.

— Пиратски кораб? — Касандра пак се загледа в океана, а сърцето й заби по-бързо. — Но пиратите едва ли биха посегнали на кораб, който плава под английско знаме.

— Пиратите не уважават никакви знамена и не се подчиняват на никого — отвърна Фарли сериозно. Постоя още миг и се отправи към кърмата.

Въпреки предупреждението на вуйчо си, Касандра не се прибра в каютата. С развята от вятъра светлоруса коса, тя се насочи към палубата при носа, като не сваляше поглед от малката точка близо до хоризонта.

Касандра никога не бе се поддавала на неоправдани страхове, за разлика от майка си. Реджина Дънуърди Джеймисън бе известна с това, че винаги лягаше болна, когато животът ставаше труден. Касандра се бе заклела никога да не постъпва така. Не обичаше подобни глупави превземки. Смяташе, че е много по-разумно да се обръщаш с лице към онова, което те плаши.

И все пак изпитваше странен трепет, като размишляваше за възможността корабът на вуйчо й да бъде завзет от пирати. В спокойния си досега живот никога не бе допускала, че може да се окаже така близо до истинска опасност. Тази мисъл малко я плашеше, но същевременно бе и вълнуваща.

— Не е, който господарят мисли, че е, милейди.

Изненадана, Касандра се обърна по посока на гласа. Едноокият моряк, известен като Маус — Мишката, се ухили и показа широка празнина в устата си на мястото на няколко липсващи зъба.

Касандра се постара да успокои учестените удари на сърцето си.

— И откъде знаеш какво мисли вуйчо ми? — попита тя с необичаен за нея нервен тон.

— Аз съм с господаря Дънуърди кажи-речи от осемнайсет години. Откакто пое компанията „Тейт“. С него съм още от началото, когато беше капитан на „Пийкок“, преди да стане барон и прочие. — Усмивката му изчезна и гласът му се сниши: — Научих се да познавам какво мисли вуйчо ти. Май че по-добре и от теб.

Касандра погледна дребния моряк смръщена, като се чудеше какво да му отвърне. Не че не го познаваше. Откакто се помнеше, той често се бе появявал в имението Кетърингхол по поръчение на вуйчо й. Знаеше, че той не беше просто един от моряците, макар да не й беше ясно защо вуйчо Фар бе превърнал грозния, едноок човек в нещо като свой секретар. Сигурна бе, като съдеше по простоватия му говор, че той не може нито да чете, нито да пише. И съвсем трудно й бе да си представи от каква полза може да е той за компанията „Тейт“.

Застанал пред нея с многозначително блеснало око, сега той я караше да чувства, че… може да чете мислите й. Това не й харесваше. Никак не й харесваше.

 

 

Когато нощта се спусна над Атлантика, Деймиън продължаваше да стои близо до носа и да се взира на запад. Чуваше как вълните се плискат около кораба, как над главата му плющят грамадните платна и как поскърцват скрипците. Под него, пред носа, водата се издигаше високо, понасяше се край водовъртежи и зелени, блъскащи се една в друга, вълни, преди да се разбие на пяна. Корабът „Магия“ изглеждаше така уверен в своя път, както бе и самият Деймиън. Корабът сякаш бе част от него. Може би наистина беше.

Деймиън още си представяше силуета на „Пийкок“, очертан на хоризонта от последните златни лъчи на деня. Колко измамно далече изглеждаше той!

Но не достатъчно далече, за да се спаси.

Деймиън бе дал заповеди на хората си преди един час. Щяха да плават през цялата нощ с пълна скорост. „Магия“ бе един от най-бързите тримачтови морски кораби и екипажът му бе опитен. Знаеше как да извлече максимална скорост от платната си. Нямаше да им е трудно да настигнат търговски кораб с трюм, пълен със стока.

И то каква стока! Чай. Ориенталски коприни. Подправки. Порцелан. За такава стока щяха да получат добри пари от колонистите в Америка. Който предложеше такива стоки на купувачите, щеше да спечели голямо богатство.

А който бе натоварил стоката, щеше да претърпи голяма загуба, когато му я отнемат.

Деймиън се усмихна мрачно. Да, нямаше да му е трудно да превземе „Пийкок“. Смяташе да изненада търговския кораб на зазоряване.

Обърна се, като усети движение зад гърба си. Оливър, помощникът му, пресичаше палубата с широки крачки.

— Готово ли е всичко? — попита го Деймиън, когато морякът се приближи.

— Да. Готово е. — Оливър тревожно се смръщи. — Удави ме, ако щеш, но не мисля, че планът ти е добър, Деймиън. За младата дама, имам предвид.

— Не съм те питал за мнението ти.

— Не, сър. Не си.

Деймиън се загледа в помощника си в очакване да продължи. Оливър никога не криеше мислите си. Затова Деймиън и сега не очакваше, че ще ги премълчи.

— Мисля, че ще е достатъчно да вземем товара от „Пийкок“. Дънуърди никога не е поемал толкова голям риск. Оставил е на кораба само петнайсет оръдия. Моряците му са по-малко от сто души и нито един от тях не струва много. И не нас ще очакват. Досега не сме имали по-лесна задача от тази.

Деймиън повдигна едната си вежда:

— Е, и?

— Не е ли достатъчно, че Дънуърди ще понесе загубата? Трябва ли да вземаме и госпожица Джеймисън?

— Да. — Строгият глас на Деймиън прозвуча заканително.

— Тя е съвсем младо момиче. Няма нищо общо с корабите „Тейт“ и няма защо да я държиш отговорна за делата на Дънуърди. — Оливър замълча и след малко добави: — Според това, което съм чул, тя е невинно девойче.

Деймиън стисна устни, но не издаде по друг начин надигащия се в него гняв.

— А коя от жертвите му не е била невинна? Не беше ли невинен Маус, когато заради Дънуърди загуби окото си? Ами Професора? Ами ти, Оливър? Беше ли виновен? — Острият му поглед се премести върху грозния белег, който пресичаше лицето на Оливър. — Не помниш ли какво ти стори той? — Отново се обърна към хоризонта. — Няма да й се случи нищо лошо. Няма да направим нищо повече от това, което вуйчо й смяташе да извърши с нея. Навярно ние ще се грижим за нея по-добре, отколкото би могъл екипажът на „Гиневир“. Щом получим откупа, тя ще бъде върната на годеника й, без изобщо да е пострадала.

Помощникът дълго мълча, после отговори:

— Както заповядаш, капитане.

Оливър едва успя да прикрие неодобрението си. И когато собственикът на кораба замълча, той се извърна и се отдалечи.

Деймиън се заслуша в отдалечаващите се стъпки на помощника си, докато те заглъхнаха сред шума на морето, а заедно с тях се изпариха и мислите му за племенницата на Фарли Дънуърди. Не искаше да мисли за нищо друго, освен за сладкия вкус на отмъщението. Вече си представяше с наслада изненадата по лицето на Фарли, когато капитанът пират се качеше на търговския кораб призори.

 

 

Фарли се отпусна в стола си и вдигна чашата портвайн до устните си. Отпи и вкуси с наслада богатия аромат, като задържа питието върху езика си, после бавно го глътна. Тогава напрежението започна да го напуска.

„Гиневир“ трябваше да е пристигнал преди два дни. Беше започнал да се страхува, че непочтеният капитан на този съмнителен кораб е избягал с парите му. Тревожеше се, че плановете му се объркват. Макар парите от брачния договор с Абърнати да бяха помогнали много за покриване на дълговете му, Фарли имаше нужда от още много пари, за да преодолее напълно загубите си в последно време.

Фарли стисна чашата, като си помисли за непрекъснато получаваните съобщения, че през последните три години корабите „Тейт“ са обект на пиратски нападения. Съдовете му се завръщаха в Англия отново и отново с празни трюмове, а капитаните разказваха за бързоходния кораб „Магия“, който се появявал изневиделица, и за капитана пират, който им заръчвал да предадат поздрави от него на Фарли Дънуърди, докато хората му ограбвали всичко по-ценно от корабите.

Слава богу, предложението на Абърнати пристигна точно навреме. И добре, че племенницата му бе разумно момиче. Когато й обясни колко близо са до разорение и как майка й и баща й ще завършат дните си без пукната пара и бездомни, тя разбра, че едва ли има друг избор, освен да приеме предложението на Абърнати за женитба.

Фарли отпи още малко портвайн и поклати тъжно глава.

Касандра щеше да му липсва. Едва ли щеше да чувства друг почти като свое дете, а и тя винаги бе проявявала голяма обич към него. Вярно, че той не ценеше особено Абърнати. Предполагаше, че има доста неприятен характер, а и прекалено много му харесваха силните напитки. Но беше богат и искаше Касандра достатъчно силно, за да е готов да плати за нея скъпо. Това бяха двете му най-добри качества. Единствените, които имаха значение за Фарли.

Бе приел предложението на Абърнати без колебание. Според него, целта винаги оправдаваше средствата.

 

 

Касандра се мяташе неспокойно в леглото. В сънищата й се явяваха сватби и пиратски кораби. Единият сън се сливаше с другия, но и двата бяха безсмислени. Беше доволна, когато изведнъж се събуди.

Седна в леглото, сви колене пред гърдите си и ги обгърна. Напразно се опитваше да забрави сънищата си. Изглежда, господин Абърнати бе решил да се настани в мислите й, независимо дали бе будна или спеше.

Не искаше да се омъжва за този човек, когото всъщност не познаваше — беше двайсет години по-стар от нея и го бе виждала само веднъж. Живееше отвъд океана, далече от родителите й, от дома й, от всичко, което обичаше. Но какво друго можеше да стори, щом вуйчо Фар й обясни положението? Не можеше да позволи родителите й да бъдат хвърлени в затвор за длъжници, нали? Толкова страшна жертва ли беше това? Може би щеше да се научи да обича господин Абърнати. Може би…

„Но ти не го обичаш, Касандра. — От миналото изплува гласът на майка й.

— Ще го заобичам.

Потъмнелите сини очи на Реджина издаваха дълбока болка:

— Трябва да обичаш човека, за когото се омъжваш. Трябва да изпитваш истинска страст към него.

— И твоят брак е бил уреден, мамо, а се е оказал успешен.

— Да — бе отвърнала майка й с глас, тих като въздишка. — Бракът ми бе уреден.“

Спомни си тъгата, която пробяга по лицето на Реджина; и сега, както тогава, бе готова да заплаче.

Истинска страст. Винаги бе искала това, винаги бе мечтала за това. Точно по тази причина бе отхвърляла предишните предложения за женитба. Бе чакала да се влюби безумно. Искаше да се омъжи според гласа на сърцето си. Не бе искала да се учи да обича или просто да бъде доволна. Бе искала повече. Много повече.

Преглътна горещата буца в гърлото си. Нямаше полза да мисли за тези неща. Трябваше да мисли за дълга си към семейството. Вуйчо й не би поискал това от нея, ако имаше друг изход. Родителите и вуйчо Фар винаги й бяха давали, каквото пожелаеше. Никога не бяха я разочаровали. Затова и тя не можеше да ги разочарова — дължеше им твърде много.

Измъкна се от койката и както бе боса, се приближи до илюминатора, загледана в тъмата отвън. Лунната светлина танцуваше по мастилено черното море и осветяваше гребените на вълните, които се гонеха към хоризонта.

След това се сети за другия си сън, за пиратския кораб. Припомни си злия капитан от съня. Беше дебел и мръсен, каквито несъмнено са всичко пирати. На бедрата му бяха препасани револвери, окървавена сабя бе втъкната в колана му. Поклащаше се, псуваше и заплашваше да върши с нея отвратителни неща.

Потръпна и се замисли дали корабът, който вуйчо й бе видял, наистина е пиратски. И побърза да се върне в леглото. Сгуши се под одеялото на топло и сигурно място в очакване на нови, по-приятни сънища.