Робин Лий Хатчер
Магията (12)

Единадесета глава

„Магия“ пореше развълнуваното море покрай брега, към Каролина. На хоризонта от изток се трупаха сиви облаци, което значеше, че ще има буря преди падането на нощта, но Деймиън бе решил да пусне котва в пристанището на Чарлстън, преди вятърът и дъждът да ги настигнат.

До сутринта щеше да се е отървал от Касандра. Щеше да е доволен, когато приключи с тази работа. Твърде дълго бе пренебрегвал собствените си задължения. Нямаше да позволи да бъде отвличан от онова, което трябваше да свърши. Деймиън бе взел Касандра, за да ускори финансовото разоряване на вуйчо й. Вече бе време да се върне по морските пътища и да направи всичко възможно Фарли да не получи възможност да се съвземе, дори и временно. Баронът имаше сериозни неприятности. Не беше време Деймиън да се отказва от постоянните нападения върху корабите „Тейт“.

Застанал на най-горната палуба, Деймиън даде няколко заповеди на моряка на щурвала, после бързо се отправи към стълбата и слезе долу. Искаше да отбележи някои неща в корабния дневник, а трябваше да планира и следващата акция на „Магия“. След като отне товара на „Пийкок“ и обърка плановете на Фарли за откупа на племенницата му, положението на компанията „Тейт“ сигурно бе станало още по-нестабилно. Деймиън трябваше да научи какво възнамерява да прави сега баронът. Затова трябваше да се върне в Англия.

Пред каютата на Касандра се поколеба. Не бе говорил с нея от сутринта, когато й каза да се приготви за заминаване. Контактът между тях се осъществяваше чрез Оливър. По време на пътуването на север тя рядко се качваше на палубата. Когато Касандра решеше да излезе от каютата — отново облечена в тесните корсажи и широките поли — Деймиън внимаваше помежду им да има достатъчно голямо разстояние. Усещаше твърде остро желание, когато тя бе наблизо. Усещаше и това, че тя не е щастлива, а собственото му отношение към нейното състояние не го радваше. Нямаше време да се тревожи за племенницата на Фарли. Не му бяха нужни нови усложнения. За всички щеше да е по-добре, ако остави нещата така, както бяха.

Но колкото и да се стараеше, мислите му никога не бяха далеч от русокосата красавица със загоряло от слънце лице, с големи сини очи, облечена над извивките на тялото й в свободните дрехи от острова.

Деймиън изруга тихо и продължи по коридора, смръщил лице.

Касандра въздъхна, когато стъпките му се отдалечиха. Знаеше, че е Деймиън. Винаги познаваше решителната му твърда походка. За миг си бе помислила, че може да почука на вратата й, че може отново да й проговори.

Но той, разбира се, не го направи. Със сърцето си предчувстваше, че няма да го направи. Достатъчно ясно беше й дал да разбере, че не иска да има нищо общо с нея. По време на пътуването тя се опитваше да си внуши същото. Но знаеше, че се залъгва. Тя искаше да има много общо с него. Твърде много!

Беше се влюбила капитана пирата на „Магия“.

Касандра затвори очи и притисна пръстите си върху тях. Тялото й пламтеше. Дали не беше болна? Дали чувствата й към капитана не бяха само бълнувания на болен мозък?

Усети остра болка в гърдите си.

Не, не беше въображение. Бе отдала сърцето си на човек, когото нейните родители, вуйчо й, доброто общество никога нямаше да приемат, човек, който най-вероятно щеше да умре с примка на шията или прободен от сабя.

Любовта й беше безнадеждна не само защото Деймиън бе такъв, какъвто е, но и защото той изобщо не се интересуваше от нея. Ето, сега я водеше при друг човек, който скоро щеше да бъде неин съпруг, човек, когото тя не обичаше и никога нямаше да обикне. По едно време се бе надявала, че ще започне да обича Олдин Абърнати, но сега това вече не можеше да стане. Не и сега, когато Деймиън бе откраднал сърцето й.

„Откраднал сърцето й.“ Колко подходящи бяха думите, помисли си тя, изправи гръб и свали ръце от очите си. Наистина беше откраднал сърцето, й също както той и хората му бяха ограбили „Пийкок“, бяха задигнали всичко ценно. Но последвалата кражба й се струваше още по-лоша. Коприни, сатени, скъпоценности, порцелан и подправки — всичко можеше да се възстанови. Но не и сърцето.

Може би, в края на краищата, той наистина бе демон капитан. Само едно беше сигурно — никога нямаше да му позволи да разбере какво чувства. Щеше да отиде при Абърнати, без някой да е наранил гордостта й. Нямаше да позволи на Деймиън да види колко е нещастна. Затова бе прекарала по-голяма част от пътуването в каютата си. Колкото и да искаше да стои на палубата, не можеше да понася да го вижда, без да говори с него. И знаеше, че ако говори с него, ще се издаде.

Отново пое дълбоко дъх, готова да посрещне всичко, което я очаква. Когато настъпеше моментът, щеше да се сбогува с Деймиън и с моряците от кораба му с високо вдигната глава. Една Джеймисън знаеше как да изпълни дълга си. Щеше да отиде при господин Абърнати, да се омъжи за него и да стане добра съпруга. Щеше да направи всичко това заради родителите и вуйчо си и щеше да забрави капитан Деймиън.

Все някак щеше да успее да го забрави.

Докато плаваха към Чарлстън, Деймиън постоянно се взираше в морето за „Сий хаг“ — „Морската вещица“. Опасяваше се, че през нощта може да са се разминали, и затова се изненада, когато тази вечер видя кораба на котва в пристанището. Мик Бръсълс, капитан на неговия кораб „Си хаг“, бе потеглил с писмото на Деймиън за откупа две седмици, преди Деймиън да напусне Сорсъри Бей. Досега вече трябваше да е потеглил по обратния път с парите.

Пуснаха лодка във водата и я изпратиха до „Сий хаг“. Скоро Оливър се върна с Мик Бръсълс. Деймиън ги посрещна в каютата си.

— Изненадан съм, че си още тук, Мик — възкликна той, докато другият капитан сядаше.

— Да, също колкото съм и аз, сър. Страхотно се измъчихме, докато намерим Абърнати. Плантацията му е доста далеч от Чарлстън и когато накрая я открихме, ни казаха, че той не е там и не го очакват скоро. Оставихме му съобщение. Едва днес получихме отговор.

— Е, и? — Деймиън беше нетърпелив.

Мик погледна Оливър, след това — отново Деймиън.

— Заявява, че вече е платил откуп и няма да се остави да го изнудват за още пари.

— Вече е платил? Но това е… — Деймиън изведнъж замълча. Стисна юмруци и ги стовари върху бюрото. — По дяволите! Фарли е поискал откупа, без дори момичето да е при него!

И Мик, и Оливър продължаваха да мълчат.

И Деймиън бе онемял от гняв. Беше подценил нахалството на Фарли. Още преди трябваше да осъзнае, че като вземе Касандра, това нямаше да спре вуйчото. Какво го интересуваше барона мръсник дали Касандра наистина е заведена при годеника й? Щом имаше парите, Фарли щеше да е доволен. В края на краищата никой нямаше да заподозре, че барон Кетъринг е замесен по какъвто и да е начин. Винаги е бил много предан на племенницата си.

— И какво ще правим с нея сега? — осмели се да попита Оливър.

Деймиън поклати глава и се загледа през прозореца. Съмняваше се, че Фарли много се е разтревожил за племенницата си, след като бе взета от „Пийкок“. Съмняваше се дали изобщо се е опитал да разбере какво е станало с нея. А след като вече бе взел и парите за откупа, Деймиън се съмняваше, че вуйчото дори ще се опита да я намери.

Оливър се покашля:

— Капитане? — Деймиън го погледна през рамо. — Какво ще правим с госпожица Джеймисън?

Деймиън се опита да потисне нежните чувства, които се надигаха в него въпреки раздразнението му.

— Ще я дадем на Абърнати. Той е платил за нея. — Обърна се и изгледа двамата моряци: — Ще обсъдим въпроса сутринта. Лека нощ, господа.

Оливър и Мик се спогледаха, после кимнаха и напуснаха каютата.

Щом вратата се затвори след тях, Деймиън отново стовари юмрук върху бюрото си. По дяволите! По дяволите проклетия Фарли Дънуърди! Трябваше да се досети, че баронът ще направи нещо подобно. Деймиън трябваше да доведе Касандра направо в Чарлстън.

Но това, разбира се, не би могъл да направи. Трябваше първо да разтовари стоката, взета от „Пийкок“. Не би могъл да изложи на риск моряците си, като дойде най-напред тук. Твърде опасно би било за всички.

Омразата бушуваше в гърдите му. „Победата на Фарли ще е краткотрайна“ — закле се Деймиън. Щеше да му отнеме не само откупа, но и всичко останало. И когато го разореше във всяко отношение, Деймиън се надяваше да отнеме и живота на Фарли. Искаше да го види как умира — както бащата на Деймиън бе умрял — в страдания, които човешко същество не може да понесе.

Касандра чуваше как вятърът блъска кораба и усети мириса на дъжда, който се изсипваше над пристанището. Въпреки лошото време, тя се наметна с пелерината си и излезе от каютата. Като се подпираше с ръка о стената, забързано тръгна към стълбата.

Доколкото можеше да види в тъмнината, на палубата нямаше никой. Платната бяха здраво навити, мачтите се олюляваха, а корабът се поклащаше. Касандра вдигна качулката и се изкачи на главната палуба. Пое дълбоко соления въздух и се отправи към дясната страна на кораба, впила поглед в светлинките, проблясващи на брега.

Чарлстън. А някъде зад града бе плантацията на Абърнати.

Опита се да си представи какъв ли ще е животът й като съпруга на този човек. Опита се да се види като домакиня, която дели с него леглото и се грижи за децата му. Нямаше да е толкова трудно. Господин Абърнати беше богат и щедър. Или поне бе проявил щедрост, когато й предложи брак. В писмата си обещаваше, че нищо няма да й липсва. Не, той положително щеше да се грижи за нея.

И освен това — на четирийсет и една години не беше толкова стар. Може би тя дори щеше да го сметне за красив. Единственият път, когато се бяха срещнали, тя беше съвсем малко момиче и не му бе обърнала почти никакво внимание: никога не бе си представяла, че един ден той ще й бъде съпруг. Де да можеше да си спомни как изглежда, да й беше пратил портрета си, както тя бе пратила своя. Де да можеше…

Само да можеше да остане на „Магия“ с Деймиън! Само ако й беше безразлично, че той е пират, че взема от другите, за да пълни джобовете си, а не разбира, че върши злини, и дори не се смята за пират. Само да се бе запознала с Деймиън по някакъв друг начин. Само ако…

Уви се по-плътно с пелерината, като се стараеше да не обръща внимание на чувството на празнота в гърдите си. Нямаше смисъл да мечтае положението да е по-различно от това, което беше. С мечти нищо не се променя. Утре щяха да я заведат в Чарлстън. Щеше да се види с годеника си и скоро щяха да се венчаят. Такава бе съдбата й.

Докосна устните си с пръсти и се опита да си припомни колко сладки бяха устните на Деймиън. Само да можеше да получи още една целувка от него… Сълзите й се примесиха с дъждовните капки, светлините на брега се замъглиха.

Господи, болката в гърдите й бе почти непоносима! Защо майка й не я предупреди, че истинската страст е истинска само когато е споделена? Защо никой не бе я предупредил, че любовта е истински блажена, ако има кой да й отговори?

„Иди при него. Кажи му, че не можеш да се омъжиш за Абърнати. Кажи на Деймиън, че го обичаш.“ Касандра сподави риданията си.

Само ако наистина можеше да отиде при него! Но тя бе така възпитана, че знаеше кое е редно и кое — не. Представите й за света бяха точно определени. Имаше добро, имаше и зло. Имаше черно, имаше бяло. Човек изпълняваше дълга си към семейството. Човек спазваше правилата на обществото. Поведението трябва винаги да бъде морално и правилно.

Родителите и вуйчо й я бяха закърмили с тези ценности. Как можеше да се обърне против тях сега? Как можеше да се превърне в любовница на пират? Това би смазало родителите й, вуйчо й — също. Господин Абърнати тогава може да си поиска обратно парите от брачния договор. А това можеше да разори цялото й семейство.

Не, не можеше да избяга от това, което трябваше да направи. Можеше да си мечтае за хиляди неща, но с това нямаше да промени утрешния ден. Когато за първи път легнеше с мъж, той щеше да й е непознат. Никога нямаше да бъде мъжът, когото обича.