Уилям Шекспир
Хамлет (6) (Принц датски)

Пета сцена

 

ХАМЛЕТ

Къде ме водиш още? Говори!

Нататък не отивам.

 

ДУХЪТ

Чуй!

 

ХАМЛЕТ

Аз слушам.

 

ДУХЪТ

Не е далеч часът, във който пак

посред мъчителните серни пламъци

ще трябва сам да се повърна аз.

 

ХАМЛЕТ

О, беден дух!

 

ДУХЪТ

Недей ме съжалява

и с остър слух чуй туй, което искам

да ти разправя.

 

ХАМЛЕТ

Говори! Мой дълг

е да те слушам.

 

ДУХЪТ

И да отмъстиш,

щом чуеш.

 

ХАМЛЕТ

Що?

 

ДУХЪТ

Аз съм духът на твоя

баща: осъден за известно време

да броди нощем по света, а денем да

горя сред пламъци, додето изгорят

там всички мои грехове и бъдат

очистени от мен. Но ако да

не бе ми забранено да разправям

за тайните във този мой затвор,

аз бих започнал разказ, грозен разказ,

от който и най-кроткото словце би

разбило своя дух, би помразило

кръвта ти в жилите и твоите две

очи — те биха полетели мигом

като звезди из своя кръг,

и твоите буйни меки къдри биха

настръхнали, би щръкнал всеки косъм

като бодли на гневен еж… Но нивга

ухо от плът и кръв не ще узнае

туй откровение. Чуй, чуй, о чуй!

Ако обичаш своя скъп баща…

 

ХАМЛЕТ

О, боже!

 

ДУХЪТ

Отмъсти за скверното,

нечуто негово убийство.

 

ХАМЛЕТ

Как!

Убийство?

 

ДУХЪТ

Да, убийство, по-позорно

от най-позорното убийство — грозно,

невиждано и неестествено.

 

ХАМЛЕТ

О, казвай скоро! С вихрени крила,

бърз като мисъл или блян любовен,

бих полетял за мъст!

 

ДУХЪТ

Готов си — виждам.

Дори да бе ленив като тревата,

повиснала над сънний бряг на Лета^[1],

ти пак би трепнал ужасен!

Чуй, Хамлет:

разправя се, че ме ухапала

змия, като съм спял в градината,

и с таз измислица за мойта смърт

измамен е народът в цяла Дания.

Но знай, достойни момко, че змията,

която умъртви баща ти, днес

стои на неговия трон.

 

ХАМЛЕТ

О, моя

пророческа душа! Той — моят чичо!

 

ДУХЪТ

Да, тоз коварен, зъл кръвосмесител

с омайни думи и подкупни ласки

— о, думи зли и ласки, що са в сила

да прелъстят — спечели за позорни

наслади волята на моята

лъжовно-добродетелна съпруга.

О, Хамлете! Какво падение!

Аз, който тъй я любех, че откакто

съм брачна клетва дал, бях неотстъпно

ней предан; и — да падне при един

злощастник, който е пред мен, по ум

и дарби, едно нищо!

Макар и твърда, добродетелта

пак бива прелъстена от греха;

и в сладострастие когато пламне

дори блестящий ангел — той отвръща

се от божественото свое ложе

и цял жадува низост.

Но тихо! Сякаш лъхна утрин въздух.

Ще бъда кратък. В моята градина

когато спях, тъй както всеки ден

след обед, твоят чичо се промъкна

над мирния ми сън с отровен сок

от хебона^[2] в едно стъкло; след туй

отровата в ухото ми наля,

а тя е тъй враждебна за кръвта,

че в миг, като живак, по всички цеви

на тялото се спуща и с внезапно

могъщество разпръсва и съсирва

кръвта, спокойната и чиста кръв.

Тъй също стана с мене: в миг — подобно

на Лазаря^[3] — покрита с язви кожа

обгърна чистото ми тяло.

Така — насън — ръка на брат внезапно

отне от мен живот, жена и трон.

В цвета на моите грехове угаснах,

без изповед, причастие и прошка —

и тук без съд осъден и заточен

съм аз — и нося върху себе си

неопростени всичките си грехове.

 

ХАМЛЕТ

Ужасно! О, ужасно! О, ужасно!

 

ДУХЪТ

Ако си жив човек, недей търпя

да стане царственото датско ложе

 

 

 

леговище на сласт и брачен срам.

Ала каквото и да правиш — свойта

душа не опетнявай, недей пламва

от злоба срещу свойта майка: нека

Бог да я накаже и онези тръни,

о, тръните на съвестта, забити

със живо жило в нейните гърди…

Прощавай ти! Светулката показва,

че утрото е близко — тя гасне.

О, сбогом! Сбогом! Сбогом! И помни ме.

 

ХАМЛЕТ

О, мощ небесна! О, земя! Що още?

Да кажа ли и ад? Спри! Спри, сърце!

Вий, мои жили, не старейте бързо —

крепете ме! Що? Да те помня?

Да, беден дух, додето памет бъде

в този разнебитен череп! Да те помня?

Да, днес из плочата на мойта памет

ще излича аз всички празни басни,

пословици и максими от книги

и всички мъртви букви, отпечатани

там някога от разни впечатления;

и твойта заповед сама ще свети

тук, в книгата на моя ум — без сянка.

Кълна се, да! О, гибелна жена!

Злодей! Злодей проклет, злодей усмихнат!

Дай книга тук! Веднага да запиша,

че някой може да ти се усмихва

— усмихва, да — и пак да е злодей:

поне тук в Дания такива има!

Ти там си, чичо! (Пише.) Чуй девиза мой!

 

А той е: „Сбогом! Сбогом! И помни ме!“

Аз дадох вече клетва!

 

ХОРАЦИО

Принце! Принце!

 

МАРЦЕЛ

Принц Хамлет!

 

ХОРАЦИО

Боже, бди над него!

 

МАРЦЕЛ

Бди!

 

ХОРАЦИО

Хей там! Хей, принце, хей!

 

ХАМЛЕТ

Хей, хей, момче! Тук, пиленце, ела!

 

МАРЦЕЛ

Що има, принце?

 

ХОРАЦИО

Как сте, скъпи принце?

 

ХАМЛЕТ

Чудесно!

 

ХОРАЦИО

Разкажете, принце!

 

ХАМЛЕТ

Не,

ще издадете всичко вий.

 

ХОРАЦИО

О, нивга!

Кълна се, принце.

 

МАРЦЕЛ

И аз също.

 

ХАМЛЕТ

Как,

човешкото сърце дали е с разум?

Наистина, ще пазите ли тайна?

 

ХОРАЦИО И МАРЦЕЛ

О, да! Заклеваме се, принце!

 

ХАМЛЕТ

Няма

във цяла Дания злодеец, който

да не е също и подлец безсрамен.

 

ХОРАЦИО

Не е потребно, принце, дух от гроба

да дойде да ни каже туй.

 

ХАМЛЕТ

Да, вярно,

ти имаш право. И безцеремонно, мисля,

ръце ще стиснем и ще си заминем,

вий — дето дух и склонност ви зоват

(защото всеки има дух и склонност),

а аз пък — ето, — аз отивам на

молитва.

 

ХОРАЦИО

Но това са, принце, само

безсмислени, разбъркани слова.

 

ХАМЛЕТ

Сърдечно съжалявам, че те ви

обиждат! Честно слово, да, сърдечно.

 

ХОРАЦИО

В тях, принце, няма никаква обида.

 

ХАМЛЕТ

Свети Патрик^[4] да чува!

Но в тях има, Хорацио,

голяма, зла обида.

А колкото за призрака пък — нека

ви кажа: той е един честен дух.

Туй само. Повече недейте иска

да знаете какво е имало

тук между нас. Обаче, мили мои,

като приятели, съученици, войни —

едно ми обещайте.

 

ХОРАЦИО

Що е, принце?

Готови сме.

 

ХАМЛЕТ

Недейте казва никога,

каквото сте видели тази нощ.

 

ХОРАЦИО И МАРЦЕЛ

Да, принце!

 

ХАМЛЕТ

Закълнете се!

 

ХОРАЦИО

Аз — нивга, принце, честно слово!

 

МАРЦЕЛ

За Бога, нито аз!

 

ХАМЛЕТ

Пред моя меч!

 

МАРЦЕЛ

Ний се заклехме, принце!

 

ХАМЛЕТ

Да, на дело.

Пред моя меч, на дело!

 

ДУХЪТ (под земята)

Клетва дайте!

 

ХАМЛЕТ

А-ха, храбрецо! Ти ли казваш туй?

Да, ето — чуйте какво заповядва

затвореният долу: дайте клетва!

 

ХОРАЦИО

Но, принце, за какво?

 

ХАМЛЕТ

Да не открийте

на никого каквото сте видели.

Пред моя меч сложете клетва!

 

ДУХЪТ (под земята)

Клетва!

 

ХАМЛЕТ

Hic et ubique?^[5] На друго място!

Елате тука, господа,

ръце над моя меч сложете пак!

Ни дума за това, което чухте —

пред моя меч тук клетва!

 

ДУХЪТ (под земята)

Дайте клетва!

 

ХАМЛЕТ

Добре го казваш, стари кърте! Бързо

дълбаеш долу! Славен рудокоп!

Елате тук сега, добри другари.

 

ХОРАЦИО

О, небеса! Това е чудно, странно!…

 

ХАМЛЕТ

И странно трябва да остане то!

Да, има повече неща в небето

и на земята, драги ми Хорацио,

отколкото си мислиш с твойта жалка

наука… Но елате тук

и тук, като преди, се закълнете,

пред мене в името на вишния,

че нивга, нийде, колкото и странен

и чуден да изглеждам аз — защото

по-късно може би ще бъде нужно

да се преструвам на чудак, — пред мене

се закълнете вий, че никой път,

ако ме видите такъв, не ще

изкажете пред някого — например

отпущайки ей тъй ръцете си

или поклащайки глава, или пък

подхвърляйки двусмислени слова,

като: „Добре, добре, ний знаем, но…“

или: „Можали бихме, ако искаме…“,

или: „Кой знай, навярно има хора,

които…“, въобще с такива смътни,

двусмислени слова, че никой път

вий няма да изкажете пред някого,

че знайте нещо зарад мене — да,

за всичко туй, пред Бога и небето,

ми клетва дайте!

 

ДУХЪТ (под земята)

Клетва дайте!

 

ХАМЛЕТ

Стига,

смири се, дух немирен! А сега

оставям, господа, с любов към вас;

доколкото един бедняк като Хамлет

би могъл да изкаже любовта си

към своите приятели — Бог види, —

ще гледам да го сторя. Да вървим,

но моля ви се; всявга с пръст на устни!

Без бряг е времето? О, скръбен дял —

нима аз бих го в брегове сковал?

Елате, да вървим.