Уилям Шекспир
Хамлет (17)

(Принц датски)

Серия
Великите трагедии (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tragedy of Hamlet, Prince of Denmark, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 24 гласа)

Пета сцена

Елсинор. Стая в двореца.

Кралицата и Хорацио.

 

КРАЛИЦАТА

Не, аз, не искам да говоря с нея.

 

ХОРАЦИО

Тя настоява, тя е извън себе си.

И заслужава милост.

 

КРАЛИЦАТА

Но що иска?

 

ХОРАЦИО

Говори много за баща си, казва, че

светът е злобен; стене, бий гърдите си;

ядосва се от нищо и говори

неща с неясен смисъл. Думите й

сами не значат нищо, ала тонът

им кара тоз, който ги слуша, сам да

ги свърже и да схване смисъл в тях.

И тия думи тя изказва с жестове,

с гримаси тъй, че всеки би помислил:

„Наистина, в тях има мисъл“… Може

би не тъй ясна, но във всеки случай —

печална, безутешна. По-добре е

да се говори с нея: иначе

тя би събудила опасни мисли

у зле настроените духове.

 

КРАЛИЦАТА

Пуснете я да влезе.

 

(Излиза Хорацио.)

 

Душата ми от грях и мъка болна

от всяка шушка се бои неволно;

грехът е пълен с безразсъден страх

и без да ще, издава, че е грях.

 

(Връща се Хорацио с Офелия.)

 

ОФЕЛИЯ

Де е прелестната кралица на Дания?

 

КРАЛИЦАТА

Как си, Офелия?

 

ОФЕЛИЯ (пее)

Твоята любов от друга

как бих разпознала?

Шапката му — в раковини,

с меч и със сандали[1].

 

КРАЛИЦАТА

Уви, девойко мила, що значи тази песен?

 

ОФЕЛИЯ

Какво казвате? Не, моля ви се, чуйте!

 

(Пее.)

 

Той умря, изчезна, мила,

той умря, изчезна,

при глава му — зеленика,

при нозете — камък.

О!

 

КРАЛИЦАТА

Ала, Офелия…

 

ОФЕЛИЯ

Моля ви се, чуйте.

 

(Пее.)

 

Бял като сняг бе плащът негов…

 

(Влиза кралят.)

 

КРАЛИЦАТА

Уви! Виж тук, мой мили.

 

ОФЕЛИЯ (пее)

И покрит с цветя,

оросени с топли сълзи,

сълзите на любовта.

 

КРАЛЯТ

Как сте, нежна госпожице?

 

ОФЕЛИЯ

Добре — Божа воля! Казват, че кукумявката била хлебарска дъщеря[2]. Ах, Господи, ний знаем какво сме, но не знаем какво трябва да бъдем. Бог да ви благослови трапезата!

 

 

КРАЛЯТ

Намек за баща й.

 

ОФЕЛИЯ

Моля ви се, нека да не говорим за това. Но ако ви питат какво значи това, кажете:

 

(Пее.)

 

Утре е ден на свети Валентин[3],

ти ще ме чакаш самин

и под прозореца — млада мома, аз

твоя ще съм, Валентин.

Той й отвори — в най-нова премяна

влезе тя вътре сама.

Пусна мома той да влезе при него

но не излезе мома.

 

КРАЛЯТ

Нежна Офелия!

 

ОФЕЛИЯ

Вярвайте, ха! Без да се заричам, но ще довърша.

 

(Пее.)

 

Дево света и света Катерино!

В срам ме сърцето боли!

Всеки млад момък тъй също би сторил —

боже, ах, колко са зли!

Казва тя: „Ти преди туй обеща ми

да се ожениш за мен“.

Той отговаря й:

„Вярвай, оженил се бих — да не беше

влязла ти вече при мен.“

 

КРАЛЯТ

И откога е тя все тъй?

 

ОФЕЛИЯ

Надявам се, че всичко ще бъде добре. Трябва само да бъдем търпеливи. Но аз не мога да не плача, като помисля, че са го сложили в студена пръст. Трябва да се каже на брат ми за това. И така, благодаря ви за добрия съвет. Тук, кочияш! Лека нощ, госпожи. Лека нощ, мили госпожи, лека нощ! Лека нощ!

 

(Излиза.)

 

КРАЛЯТ (към Хорацио)

Вървете подир нея. И пазете я, моля ви се.

 

(Излиза Хорацио.)

 

О, това е страшната

отрова на дълбока скръб, която

извира само от внезапната

смърт на баща й. О, Гертруда! Знай,

когато идат скърбите, не идат

те поотделно, дебнешком, а вкупом,

на цели пълчища. Баща й — мъртъв,

а след това — и твоят син изчезнал,

сам той безумен, буен причинител

на своето заслужено изгнание;

народът във смущение, изпълнен

от мрачни, злобни мисли за смъртта

на скъпия Полоний! И сами ний

постъпихме неумно, като го

погребахме набързо и потайно.

А ето и злочестата Офелия,

откъсната от себе си и своя

прекрасен ум, без който ние сме само

едни картини или безсловесни

животни. И най-после туй, което е

най-важното от всичко — нейният

брат тайно е дошъл от Франция,

бълнува чудеса, скрит в облаци,

а пък не липсват и клюкари,

които тровят неговия слух

с измислици най-мръсни за смъртта на

баща му… Да, и знай: при сгоден случай,

макар против самата истина,

мълвата не ще закъснее да

похули нашта чест. О, мила ми

Гертрудо! Всичко туй с безброй стрели

отвред над мене сипе смърт, която

е незаслужена.

 

(Шум зад сцената.)

 

КРАЛИЦАТА

О, боже мой!

Какъв е тоя шум?

 

КРАЛЯТ

Къде са моите

швейцарци?[4] Нека здраво да пазят входа!

 

(Влиза един благородник.)

 

Какво е това там?

 

БЛАГОРОДНИКЪТ

О, господарю,

спасявайте се! Нито океанът,

прелял из своите брегове, поглъща

полята с по-безумна бързина —

тъй както в тоя час Лаерт, застанал

начело на една бунтовна сбирщина,

сломява вашите слуги. Тълпата

го прогласява крал. И сякаш че

не е било, като че не е имало,

от днес започва свят, като че нищо

тук, никакви обичаи — обичаи,

които са едничката подпора

на всяка власт, — тълпата вика вън:

„Да изберем Лаерт за крал, Лаерт!“

Ръце, езици, шапки възхваляват

го чак до небеса: „Лаерт да бъде крал!

Крал, крал — Лаерт!“

 

КРАЛИЦАТА

Как весело крещи

тълпата в свойто заслепление!

Това е бунт, о вий, неверни псета!

 

 

(Шум отвън.)

 

КРАЛЯТ

Вратите са разбити.

 

(Влиза Лаерт, въоръжен: след него датчани.)

 

ЛАЕРТ

Къде е кралят?… Стойте вий отвън!

 

ДАТЧАНИТЕ

Не, не! Да влезем!

 

ЛАЕРТ

Оставете ме

самичък тук.

 

ДАТЧАНИТЕ

Добре, добре.

 

ЛАЕРТ

Така,

благодаря ви! Стойте на вратата!

О, подъл крал! Върни баща ми!

 

КРАЛИЦАТА

Лаерте, тихо…

 

ЛАЕРТ

Тази тиха капка

във мойта кръв — о, тя ме прогласява

за незаконен син, баща ми пък —

за рогоносец, и жигосва мойта

любима майка като блудница,

тук — между целомъдрените й

невинни вежди.[5]

 

КРАЛЯТ

Но какво, Лаерте,

повдига в твоята душа такъв

огромен бунт? Гертруда, остави го,

не бой се ти за мен, о, не! Защото

една божественост закриля краля,

така че всякаква измяна,

с каквато и да бъде цел, не може

да му стори нищо.

Кажи, Лаерте, от какво си тъй

сърдит и разгневен? Пусни го ти

Гертруда. Говори, човече.

 

ЛАЕРТ

Де е

баща ми?

 

КРАЛЯТ

Мъртъв.

 

КРАЛИЦАТА

Но не от смъртта си.

 

КРАЛЯТ

Не, нека пита сам.

 

ЛАЕРТ

А как е той

умрял? Не искам да се гаврят с мене!

Мри в ада, вярност! Клетва — дявол взел те!

Благоволение и съвест — вий

в най-черни преизподни потънете!

Не се боя от грях! Тук аз стоя,

презрение над двата свята хвърлям —

да става щото ще! Едно аз искам:

да отмъстя, да отмъстя докрай за

баща си!

 

КРАЛЯТ

Нима някой би те спрял?

 

ЛАЕРТ

Не, нито целий свят пред мойта воля!

С моите средства, здраво съчетани,

ще зная с малкото да сторя много.

 

КРАЛЯТ

Добри Лаерте, ако искаш ти

да знаеш истината за смъртта

на твоя скъп баща — дали си вписал

под твойто отмъщение смъртта

на всеки враг или другар, бил той

печелещ или губещ?

 

ЛАЕРТ

О, не: само

смъртта на враговете му.

 

КРАЛЯТ

А знаеш ли

кои са те?

 

ЛАЕРТ

Приятелите си

посрещнал бих с отворени обятия

и като пеликана, който сам

се жертва, аз бих им дал кръвта си.[6]

 

КРАЛЯТ

Така, сега говориш като верен

син и достоен благородник, да.

Че аз не съм виновен за смъртта на

баща ти и че жаля най-дълбоко

за нея — туй ще блесне като ден

пред твоя поглед.

 

ДАТЧАНИТЕ (отвън)

Нека влезе вътре!

Пуснете я!

 

ЛАЕРТ

Какъв е тоя шум?

 

(Влиза Офелия окичена с фантастични цветя и венци.)

 

О, жар, сърце ми изсуши ти! Сълзи

горчиви, седем пъти прегорете

вий силата на моите очи!

Кълна се! Ще платя за

твойта лудост аз, докле везните

към мен се наклонят… О, майска розо!

Девойко скъпа! Мила сестро! Нежна

Офелийо! О, небеса! Възможно

 

 

ли е ума на младата девица

да е тъй смъртен, както и живота

на стария баща? Природата

е нежна в любовта и в свойта нежност

тя плаща скъпоценна жертва за

любимото.

 

ОФЕЛИЯ (пее)

Положиха го в смъртен саркофаг,

ой-нон — нони — нони — ой-нони!

И сълзите обляха гробний праг…

Прощавай, гълъб мой!

 

ЛАЕРТ

Да беше с ум и нам за мъст да беше

напомнила, не би било тъй силно.

 

ОФЕЛИЯ

Вий трябва да пейте: Надолу! Надолу!

А вий го изпращате долу…

О, как приглася чекръкът! Лъжлив пазител е този,

който остави да грабнат дъщерята на господаря му.

 

ЛАЕРТ

Туй нищо значи повече от нещо.

 

ОФЕЛИЯ

Ето розмарин[7], който е за спомен — моля ти се, мили, помни ме! А ето теменугите са за вярност.

 

ЛАЕРТ

Една мъдрост в лудостта: спомен и вярност съединени.

 

ОФЕЛИЯ

Ето ви копър и гълъбовка… Ето пък звъника за вас, а тук малко за мене. Вий бихте могли да я наречете трева на благодатта на света Неделя. О, вий бихте могли да носите вашата звъника не тъй, както аз. Ето тук маргаритки. Исках да ви дам и теменуги, но те всички увехнаха, откакто е умрял баща ми. Казват, че умрял спокойно…

 

(Пее.)

 

Ах, моят любезен е моята радост.

 

ЛАЕРТ

Печал и спомен, страст и болна мъка

огряват образа й с дивна прелест.

 

ОФЕЛИЯ (пее)

Той няма ли да дойде пак?

Той няма ли да дойде пак?

Не, не! Той мъртъв е, уви!

И ти към своя край върви.

Той няма да се върне пак.

Брадата му бе бяла като сняг

и като лен му бе косата;

изчезна той, изчезна,

и всяка скръб е безполезна.

Бог нека му спаси душата!

И душите на всички християни.

Моля Бога за това.

Бог да бъде с вас!

 

(Излиза.)

 

ЛАЕРТ

Ти виждаш ли това, о Господи?

 

КРАЛЯТ

Лаерте, трябва да докосна твойта

печал. Недей отхвърля туй ми право.

Ала върви и избери от своите

приятели най-мъдрите и нека

те бъдат съдници между нас двамата.

Намерят ли ме те виновен в нещо —

далечно или близко, — аз ти давам

живот, корона, царство, давам всичко,

което аз наричам мое, в твое

наследство. Ала ако не — бъди

доволен и ме остави спокоен.

Сдружен със твоята душа, аз вярвам,

че ще й дам утеха.

 

ЛАЕРТ

Тъй да бъде!

Безвестната му смърт — погребан скришом,

без меч, без герб, без знаци върху гроба,

без литургия и без почести —

о, всичко туй е вик гърмящ между

небето и земята, който вика

към мене, че аз длъжен съм да питам.

 

КРАЛЯТ

О, да, разбира се. И над виновната глава

съдийската секира ще падне след това.

Ела със мен.

 

(Излизат.)

Бележки

[1] „Шапката му — в раковини, с меч и със сандали“. — Облекло на поклонник от Средните векове.

[2] „… кукумявката била хлебарска дъщеря“. — Според една английска народна легенда Господ превърнал хлебарската дъщеря в кукумявка заради коравосърдечието й.

[3] Ден на Свети Валентин — 14 февруари, английски народен празник на любовта.

[4] „Къде са моите швейцарци?“ — През Възраждането много крале са използвали за телохранители наемни швейцарци.

[5] „… между целомъдрените й невинни вежди“. — Уличните жени са били дамгосвани на челото с нажежено желязо.

[6] „… като пеликана, който сам се жертва, аз бих им дал кръвта си“. — Имало поверие, че пеликанът храни малките си със собственото си тяло и кръв.

[7] „Ето розмарин…“ — Всяко цвете и трева са имали особено значение. Розмаринът се давал за спомен, теменугата — за вярност, копърът означавал ревнивост и т.н.