Уилям Шекспир
Хамлет (11) (Принц датски)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Великите трагедии (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tragedy of Hamlet, Prince of Denmark, (Обществено достояние)
Превод от
, (Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2006–2011 г.)

Издание:

Уилям Шекспир

Хамлет

 

Английска

Шестнайсето издание

 

Превод: Гео Милев

 

Предпечат и експонация: „Дедракс“ ООД

Коректор: Нина Иванова

Формат 84×108/32. Печатни коли 14,5

 

Печат „Симолини-94“ — София

 

© Ваня Мичева, предговор, 2006

© Светла Коева, библиотечно оформление, 2004

© Издателство „Дамян Яков“ 2006

 

ISBN-10: 954-527-312-7

ISBN-13: 978-954-527-312-4

История

  1. — Добавяне

Трета сцена

Стая в двореца.

Влизат кралят. Розенкранц и Гилденщерн.

 

КРАЛЯТ

Не ща го тук, без да сме сигурни

пред буйствата на лудостта му. Затова

гответе се за път — ще тръгнете

веднага с него вий за Англия.

Дългът към нашето достойнство

не позволява да търпим тъй близо

пред нас, във всеки час, опасността на

безумствата му.

 

ГИЛДЕНЩЕРН

Ний ще се приготвим.

Свещен и праведен е тоя страх

да мислиш за онези много, много

човешки същества, които покрай Ваше

Величество живеят и се хранят.

 

РОЗЕНКРАНЦ

Дори и простият живот на всеки отделен мъж

е длъжен да се брани от туй,

което го заплашва с гибел.

А още повече, разбира се,

пък оня, със чието благо свързан е

живота на мнозина. Не умира

един монархът само — той увлича

със себе си и всичко близко. Той е

огромно колело, изправено

на върха на висока планина,

и вързани за неговата ос

са хиляди неща: политне ли

то в пропастта — и всяка дребна вещ

споделя участта му. Напразно не ридай

монархът, ако ли народът не страдай.

 

КРАЛЯТ

Стегнете се за бърз път, моля ви,

защото трябва да сковем в окови

страха си, който волно днес се шири.

 

РОЗЕНКРАНЦ И ГИЛДЕНЩЕРН

Ний ще побързаме.

 

(Излизат.)

 

ПОЛОНИЙ

Кралю, при майка си отива той.

И аз пък ще се скрия зад завесата,

за да подслушам разговора. Тя

ще му надума всичко, както трябва.

Но умно казахте, че е потребно

и друг свидетел, освен майката,

да чуе скришом разговора им.

Защото, като майка, тя не може

да бъде безпристрастна. Прочее,

преди да легнете да спите, аз

ще дойда да ви кажа всичко чуто.

 

КРАЛЯТ

Благодаря ти, скъпи ми Полоний.

 

(Полоний излиза.)

 

О, моя смраден грях достига Бога!

Проклятие най-древно нося аз —

братоубийство! Нито мога да

се моля — искам страстно, но не мога.

Грехът ми — той е по-силен от мойто

желание. И както някой с две

дела зает в едно и също време —

стоя в съмнение над туй, което

би трябвало най-първом да направя —

ала не правя нищо. Що от туй,

че с братска кръв е таз ръка покрита?

Нима в небето нежно няма дъжд

да я изчисти като сняг? Защо

е милостта, ако не зарад прошение?

Не е ли с двойна мощ молитвата,

за да предварди от падение

и да спаси от гибел? Поглед вдигам

нагоре към небето за молитва.

Грехът ми е извършен.

Но, о, с каква молитва да започна?

„Прости ми скверното убийство…“ — Не!

Това е невъзможно — че все още

аз притежавам туй, което беше

цел на убийството: короната

и мойта гордост, и мойта кралица.

Как би могъл да се прости грехът

на оня, който все пак притежава

плода на тоя грях? В развратния летеж

на този свят ръката позлатена

на грешника разбива всяка правда

и често престъплението подкупва

с цената си закона! Но горе там

не е така. Лъжа там няма, голо

е всяко дело там — и ние сме

принудени да сложим върху челото

на собствения грях признание за всичко.

Тогаз какво остава? Да се види

що може да направи разкаянието.

А що не може то? Но сам додето

човек не се разкае, що може то?

О, мъка! О, гръд, черна като смърт!

О, мойта свързана душа, която

се бори за освобождение,

но само още повече затяга

веригите си!… Милост, ангели!

Превийте се, корави колене!

И ти, стоманено сърце, смекчи се

като плътта на нежен младенец!

Дано да бъде всичко пак добро.

 

(Отдалечава се и коленичи за молитва.

Влиза Хамлет.)

 

ХАМЛЕТ

Сега бих свършил лесно — той се моли.

Да, в този миг!… Ще бъде в миг в небето.

Но ще ли отмъстя с това? То значи:

един злодей, убиец на баща ми —

и аз, едничък негов син, днес да

изпратя тоя същия злодей

в небето!

О, туй ще бъде не мъст, а награда.

Насън, без страх той е убил баща ми,

сред майски цвят на греховете му —

що става с тях, небето само знае.

Но разумът ни казва, че е зле

на оня свят за него. И дали

бих отмъстил аз, ако го сразя сега,

в тозчас, когато чрез молитвата

душата му очиства се от грях,

готова да се пренесе в небето?

Не.

Меч, долу днес! По-грозен ти ще блеснеш,

когато той заспи пиян или

когато е сърдит, или пък се

търкаля в удоволствията на

кръвосмесителното ложе, да,

при веселба, или когато псува,

или при нещо друго без следа

от светост — о, тогаз удри и нека

с нозе към небесата да политне

душата му към ада, като ада

проклета, зла и черна. Но сега

ме чака майка ми. Не се грижи —

туй с малко твоите дни ще продължи.

 

(Излиза.)