Катрин Крамер
Циганско небе (9)

Пътят към подземието беше тъмен и страшен. Това впечатление се засилваше още повече от мътните пламъчета на факлите, които носеха мъжете в тъмни одежди. Стълбите бяха стръмни и веднъж или два пъти Рафаел беше сигурен, че ще се спъне и ще падне. Ала силните ръце на пазачите му го предпазиха от падане.

— Защо ме водите в това страшно място? Аз съм гражданин на Кастилия. Нямате право да ме третирате по този начин.

— Защото сте помагали на евреите да избягат, за престъпления срещу църквата. Защото вие самият сте покръстен.

— Аз — покръстен? Това е смешно обвинение и вие го знаете много добре. Аз не съм конвертит, а лоялен християнин!

Хуан Дорадо се усмихна студено и жестоко.

— Лоялен християнин? Не бих нарекъл това подходящо обозначение за човек, обвинен, че е помагал на бегълци и привърженици на еврейските ритуали.

Рафаел нямаше възможност да отговори, защото Хуан Дорадо изведнъж потъна в мълчание и даде знак на подчинените си да поведат задържания надолу по дълъг, слабо осветен коридор, който водеше към дузина мънички килии. В ниските помещения без прозорци миришеше на гнило. Рафаел беше убеден, че никога няма да свикне с вонята, но после си каза, че в момента това беше най-малката от грижите му.

— Сложете го във втората килия! — заповяда Хуан Дорадо. — Ще му покажа какво става с хората, които предават моето приятелство! — Той избра един ключ от връзката, която висеше на колана му, и направи подигравателен поклон. — Да се надяваме, че подслонът ще ви хареса.

Рафаел чу изтракването на ключалката и усети как нечия ръка го блъсна вътре. За миг се почувства свободен и се нахвърли върху омразния свещеник. Ала Хуан Дорадо отскочи настрана с гъвкавостта на котка.

— Оковете го! — Трима стражници го задържаха.

— Не! — Рафаел се опита да се пребори с тях, но те бяха в мнозинство и бързо се справиха с него. Затвориха го в малката килия и сложиха на ръцете му железни пръстени, закрепени с вериги за стената.

— Това ще охлади желанието му да се бие с нас — изрече подигравателно единият от мъчителите му.

— Само искреното и открито признание за всичко онова, което сте извършили, ще ви предпази от по-нататъшни неприятности. — Рафаел знаеше много добре, че Хуан Дорадо говореше за мъчения, но не показа страх. — Искам да чуя имената на хората, които са ви помагали.

— Вървете по дяволите!

Свещеникът се намръщи, гласът му прозвуча дрезгаво.

— Единствената ви надежда за спасение е пълното и открито признание за вината ви. Кои са съучастниците ви?

— Нямам съучастници. Нищо не съм направил. — Никога нямаше да предаде Джовани и другите, никога! — Нямам какво да ви кажа.

— Тогава ще си понесете последствията, сеньор. Ние имаме начини да ви принудим да ни сътрудничите.

Разпитът продължи, докато главата на Рафаел забуча и му се зави свят. Въпроси, въпроси, един от друг по-безумни.

— Ядете ли свинско?

Рафаел се изсмя подигравателно.

— Да, когато е добре опечено, е едно от любимите ми яденета.

— Ядете свинско, макар да сте конверт?

— Не съм конвертит. Аз съм християнин, макар че вие не ми давате основания да се гордея с вярата си. Хора като вас са обида за бога.

— Млъкнете, или ще ви обвиня и в богохулство. — Хуан Дорадо крачеше напред-назад в малката килия, присвитите му очи жадно оглеждаха задържания. Застана пред него и призна с понижен глас: — Знам, че не сте покръстен, но това ще си остане наша тайна. Все едно дали сте извършили престъпление, достатъчно е да ви обвиня, че сте покръстен, и ще получите строго наказание.

— Знаете истината и въпреки това ще допуснете да ме подложат на мъчения. Що за човек сте вие?

— Аз съм човек, който прави онова, което трябва. Но не ми е нужно да се оправдавам пред вас. Вие сте човек, в чиито вени тече еврейска кръв! — Рафаел го погледна изненадано и той обясни: — Да, знам, че майка ви е била еврейка. Открих тайната на произхода ви. Познавам позора ви.

— Майка ми беше красива жена, почтена жена и аз се гордея с нея. Не е позорно, че съм роден от такава жена, но аз не съм евреин.

Хуан Дорадо се разтрепери от гняв.

— Според еврейските закони всяко дете, родено от еврейска майка, е евреин! Аз съм се заклел да освободя Испания от хората, чиято кръв е опетнена!

— Евреите са дошли в Испания много преди християните. Ако бях истински евреин, щях да се гордея с вярата си. — Рафаел не посмя да каже нищо повече, защото се страхуваше, че отмъщението на Хуан Дорадо ще падне и върху близките му.

— Аха, най-после разкрихте истинските си чувства! Колко жалко, че не повиках писар да запише признанието ви. Но аз няма да го забравя. — Той се обърна към вратата и повика пазачите. — Затворникът ще ни каже имената, които искаме да чуем.

Свалиха веригите на Рафаел и го отведоха в голямо и сравнително чисто помещение. Когато очите му свикнаха със светлината, той се огледа и потръпна при вида на пълния набор от инструменти за мъчение, подредени в залата.

— Играчките на брат Дорадо — промърмори един от пазачите и се ухили злобно. — Сигурно няма да мине много време, сеньор, и вие като другите ще запищите за милост.

Рафаел знаеше, че беше обичайно да показват на затворниците инструментите за мъчения, за да си представят последствията, ако не искаха да признаят.

— Аз съм великодушен — усмихна се Хуан Дорадо. — Ще дадем на обвиняемия две седмици да се покае за греховете си. Точно след две седмици разследването ще продължи.

„Две седмици“ — повтаряше си Рафаел. Той беше затворник, без надежда за спасение. Все едно дали щеше да признае или не, съдбата му беше подпечатана. Отричането го обричаше на адски мъчения. Щяха да го окачат с главата надолу, да разтегнат тялото му с тежести, да наливат в устата му вода, да забиват клинци под ноктите му и какво ли още не. А пък ако признаеше, че е виновен, щеше да отиде направо на кладата.

— Значи трябва да призная? Да кажа, каквото искате да чуете, за да избегна страданията? Това ли очаквате от нещастните си жертви, отче Дорадо? — Гласът на Рафаел преливаше от презрение.

— Трябва да получим сведенията, които искаме — отговори ухилено Хуан Дорадо. — Впрочем, сеньор де Виласандро, спомняте ли си красивата картина, която ми подарихте? Наскоро сбирката ми се обогати с още едно произведения на същия художник, което принадлежеше на брат ви.

— На брат ми? — При мисълта, че Карлос и семейството му бяха във властта на този демон Рафаел побледня като мъртвец. Брат Дорадо забеляза страха му и се опита да му нанесе смъртоносния удар.

— Брат ви е в затвора на инквизицията в Толедо. Жена му ни разказа твърде интересни истории.

— Господи! — Рафаел знаеше, че мъченията на инквизицията караха хората да признават много неща, които не знаеха. Бедната Мария! Толкова кротка и добра, така отдадена на семейството си. Какво й бяха сторили? — Аз не съм нито евреин, нито покръстен! Брат ми, децата му и аз сме лоялни християни. Колко пъти трябва да ви го повтарям?

— А случайно да сте циганин? — Отново страховитата леденостудена усмивка. — Може би изобщо не познавате жената, която се е настанила в къщата на Филип Наваро?

— Тя няма нищо общо! — Рафаел беше твърдо решен да защити Алисия, ако трябва, и с цената на собствения си живот. Ако беше сигурен, че няма да й се случи нищо лошо, щеше да издържи на всяко мъчение.

— Ще видим. Ще видим. — Хуан Дорадо обясни на своя специален затворник какви са плановете му за него. След две седмици щели да го отведат обратно в Толедо, за да го изправят пред съда. На процеса щял да присъства самият брат Томас де Торкемада — каква висока чест!

Първите лъчи на утринното слънце огряха хоризонта и осветиха пътя на групата ездачи, които препускаха към Толедо. Алисия вече беше минавала по този път. Но тогава беше сама, докато сега я придружаваха баща й, десетина слуги и капитан Джовани. Когато научиха къде е затворен Рафаел, те взеха решение да го освободят, все едно дали с кралска милост, с измама или с насилие.

— Можем да се преоблечем като монаси и да го измъкнем под носа й! — уверяваше я Джовани, който въпреки опасността настояваше на убеждението си, че всичко ще свърши добре.

— Първо трябва да си издействаме аудиенция при краля и кралицата. Вярвам, че Изабела ще ме изслуша, въпреки влиянието, което има върху нея онази костенурка Торкемада. Някога воювах за правото на младата кралица срещу лудата дъщеря на Анри IV. Аз бях един от хората, които й помогнаха да седне на трона, и оттогава винаги се е вслушвала в думата ми. — Филип Наваро и венецианският капитан се разбираха много добре още от първата си среща. Джовани уважаваше безкрайно много испанския благородник и побърза да се съгласи с него. — Ще се опитам да убедя кралицата, че трябва да освободи Рафаел.

Алисия погледна към баща си и изпита угризения на съвестта. Не му бе казала всичко, което знаеше за Рафаел и Джовани. Самата тя знаеше едва отскоро за тайната дейност за Рафаел, за смелостта му да се опълчи срещу Хуан Дорадо и за истинското предназначение на корабите. В нейните очи Рафаел беше герой, но кралицата сигурно не мислеше като нея. Как ли щеше да оцени действията на любимия й? Засега можеше само да гадае.

— Междувременно денят настъпи и групата препусна по-бързо. Алисия се радваше, че беше облечена в мъжки дрехи. Кожените ботуши, стегнатият жакет и панталонът бяха много по-удобни от женските фусти.

— Колко още ни остава да яздим до Толедо? — Гласът на Джовани издаде, че изпитваше болка, и Алисия предположи, че не е свикнал да язди.

— Само няколко мили, сеньор — отговори с усмивка дон Филип и посочи напред, където черният път се вливаше в павираните улици на града. Последните три мили им се сториха тридесет — всички бяха изтощени от неспирното препускане. Алисия непрестанно разтъркваше зачервените си и сълзящи очи. Като видя огромната тълпа, която излизаше от града, тя първо си помисли, че има халюцинации. Трябваше отново и отново да бърше очите си, докато се убеди, че хората бяха съвсем истински.

— Това са евреите, хората, на които Рафаел искаше да помогне — обясни тъжно Джовани. — Погледнете ги добре, сеньорита, и запомнете тази картина на нечовешко отношение към ближния!

На коне и магарета, пеша и в коли, млади и стари, здрави и болни се точеха в безкрайно, безнадеждно шествие. Прогонването от Испания беше започнало. В горещината и праха на юлското утро отиващите си евреи представляваха толкова тъжна гледка, че и най-коравите сърца се разчувстваха.

Следваше ги ято инквизитори, които непрестанно подканяха измъчените хора да побързат. Болката и отчаянието в очите на прогонените събудиха съчувствието на Алисия и тя прокле Торкемада. Какво бъдеще очакваше тези хора? От баща си беше научила за декрета на великия инквизитор, който забраняваше на християните да им помагат. Рафаел беше пренебрегнал декрета и мисълта за онова, което беше извършил, я изпълваше с гордост, но и със сковаващ страх. Смелост като тази на Рафаел трябваше да бъде възнаградена, Алисия беше убедена в това.

Колкото повече наближаваха града, толкова по-малко хора се движеха насреща им и най-сетне дон Филип даде воля на гнева си.

— Глупаци! И Изабела, и Фердинанд са глупаци и безумци! Испания гони своите търговци и банкери. Не се съмнявам, че много скоро ще ги последват маврите, нашите най-добри занаятчии и земеделци. Ние сме най-страшните врагове на собствената си страна, и всичко това заради хора като Томас де Торкемада и Хуан Дорадо. Ако бях моряк, щях да събера всичките си кораби и да помогна на тези нещастни хорица. — Той се обърна към Джовани и в очите му блесна искра. — Ето какво е правил Рафаел! А вие сте му предоставили корабите си!

— Да, синьор. Радвам се, че вече го знаете. Рафаел е смел мъж. Не мога и не искам да повярвам, че такъв прекрасен човек ще бъде изгорен на клада като еретик.

— Нали знаете, че рискувате живота си, ако ви заловят?

— Това е риск, който трябва да поема. По света няма много хора като синьор де Виласандро. Не бих се уважавал, ако не го подкрепя в този труден миг. Капитан Джовани никога не оставя приятелите си в беда! — Италианецът пришпори коня си и показа блестящите си бели зъби в предизвикателна усмивка. — Да побързаме. Трябва да свършим работа. Ако зависи от мен, Рафаел ще се озове в топлите обятия на Алисия още преди края на този ден.

— Ще се боря да изпълня желанието ви. Да се молим на бога Изабела да ни изслуша благосклонно, защото от Торкемада не може да се очаква милост.

 

 

В затвора на инквизицията беше тъмно, цареше тишина. Единствената реалност, която Рафаел познаваше, беше малката, шест на седем стъпки килия и сламеникът, който му служеше за легло. В постоянния мрак никога не беше сигурен дали е ден или нощ, но тук, в Толедо, поне не беше окован за стената.

Легнал по гръб, той се взираше в невидимия таван и си представяше лицето на Алисия. Мислите и спомените за нея бяха единственото, което го поддържаше жив и му помагаше да не загуби разума си. Често се питаше дали любимата му знаеше къде са го довели.

Затвори очи и се опита да заспи. Сънят беше единствената му почивка, сънищата — единственото му убежище от влажната, воняща килия, но имаше периоди, когато тази единствена почивка му беше отказана. Будеха го на неопределени интервали денем и нощем и се опитваха да разколебаят волята му да издържи. Чудно ли беше, че винаги беше изтощен и непрестанно го болеше глава? Гладът също го държеше буден. Даваха му само сух хляб и рядка супа, и то само веднъж на ден, колкото да оцелее. Хуан Дорадо не искаше смъртта да го лиши от една жертва! Въпреки всичко, което трябваше да изтърпи, Рафаел беше благодарен, че е жив. Докато имаше живот, имаше надежда.

Рафаел прекара четири дни в затвора на Хуан Дорадо, преди да го хвърлят с вързани ръце и крака в една строго охранявана кола и да го откарат в Толедо. Тогава все още не можеше да повярва, че наистина е паднал в ръцете на инквизицията и ще се изправи пред върховното й съдилище.

Оттогава бяха минали почти три седмици. Три седмици в затвора на Толедо. Пазачите не му казваха какво го очаква, надявайки се, че страхът и напрежението ще го разколебаят. Душевни мъчения. През цялото време над него тегнеше опасността да го подложат и на физически мъчения. Това не беше празна заплаха. Писъците и болезнените викове, които се чуваха от всички страни, му доказваха, че инквизиторите често прилагаха инструментите за мъчения. Скоро щеше да дойде и неговият ред.

Торкемада… Колко още дни щяха да минат, преди да се изправи пред този безсъвестен убиец? Светеше ли все още поне една искрица надежда да бъде помилван? Може би великият инквизитор щеше да го пощади? Рафаел беше чувал за затворници, държани в килиите си години наред, без да бъдат разпитани и изправени пред съда, и тази перспектива го измъчваше повече от непосредствената заплаха на смъртта. Тоталната изолация го подлудяваше. Даже лицето на пазача, който превъртя ключа в ръждясалата ключалка и отвори вратата, беше приятно разнообразие.

— Трябва да дойдете с мен.

— Къде ще ме водите?

— Почакайте и ще разберете — изръмжа пазачът.

Очаквайки да го отведат в стаята за мъчения, Рафаел стисна здраво зъби и реши да се изправи спокоен пред съдбата си. Беше много изненадан, когато вместо това се озова в залата за аудиенции на светия официум — съд от инквизитори, изпратени от Торкемада. Сред тях беше и Хуан Дорадо, който се усмихна на затворника с тесните си устни, и Рафаел разора, че от тези хора не можеше да очаква милост. Около масата, на която стоеше голямо разпятие, обкръжено от запалени свещи, седяха няколко монаси и двама свещеници, един нотариус и един данъчен чиновник. Един от свещениците държеше в ръце евангелието, върху което обвиняемият трябваше да се закълне. Нотариусът записа името и възрастта на Рафаел.

— Знаете ли в какво сте обвинен?

— Че съм последвал съвета на Христос да помагам на съседите си и да обичам ближния си — отговори Рафаел и със задоволство отбеляза, че Хуан Дорадо се изчерви като рак.

— Лъжете! Вие сте помагали на евреи, на чиято съвест тежи смъртта на Христос. Налице са доказателства, че сте ми осигурили кораби.

— Торкемада издаде едикт, с който евреите бяха прогонени от Испания. Аз само подпомогнах заминаването им. При толкова насилие останаха твърде малко места, където можеха да отидат.

— Помагали сте на евреи?

— Нима самият Христос не е бил евреин?

— Той е син божи! Синът на нашия господ–бог е основател на християнската църква! — Хуан Дорадо скочи от мястото си и удари с юмрук по масата. — По божията воля всички народи трябва да бъдат християнски. Еретиците, евреите и циганите са открита обида за намерението на бога. — Той се обърна към обвиняемия и се опита да му говори вразумително. — Еретичеството заслужава вечно наказание.

— Аз не съм еретик!

— Ще отречете ли, че сте живели между цигани? Хайде, защо мълчите? Аз имам писменото свидетелство на човек, който ви е наблюдавал и е присъствал, когато сте убили спътника му. — Рафаел веднага разбра, че ставаше дума за Хосе, човека, който се бе опитал да го убие, като го беше хвърлил в реката. Ето каква беше наградата му, че го бе пощадил. Сега щяха да го обвинят и в убийството на Мануел — какво извъртане на фактите!

— Никога в живота си не съм убивал невинен! — Рафаел проследи как всяка казана от него дума се записваше от нотариуса. С каква бързина се движеше черното перо по пергамента. — Вие сте повярвали в думата на един крадец. Доказателството, дадено от него, е невярно.

— Значи го наричате лъжец?

— Точно така!

— Достатъчно! Вие сте подсъдимият тук, не нашият свидетел. — Хуан Дорадо присви очи и се опита да нападне от друга страна. — Преди вас в съда бяха снаха ви и брат ви. Съпругата на брат ви ни разказа интересни неща. Каза, че докато сте живели в дома на съпруга й, е станала свидетелка на еврейски ритуали, упражнявани от вас. Видяла ви е да сменяте чаршафите си в събота, учудила се, че сте отказали да ядете свинско, че сте се къпали винаги в петък вечер. Обяснихме й, че това се прави, за да се подготвите за еврейския ви сабат. Чули са ви да шепнете молитви на еврейски. — Това бяха лъжи и Хаун Дорадо го знаеше.

— Вие говорите лъжи или сте глупак, отче Дорадо. Аз не съм евреин! Маята майка е приела кръщението, за да се омъжи за баща ми. Аз съм се родил като християнин, дете на християнски родители. Моите родители са ме кръстили. — Рафаел се обърна към другите съдии. — На евреите беше забранено да яздят, а аз прекарах по-голямата част от живота си на гърба на коня. Евреите не могат да носят оръжие, а мечът ми беше мой верен спътник, докато вие ми го отнехте!

— Изричали ли сте еврейското символ верую?

— Не!

— Празнувате ли пасха? Чели ли сте тората? — В старанието си да докаже, че Рафаел изповядва еврейската вяра, Хуан Дорадо започна да говори глупости. Монасите и свещениците изглеждаха впечатлени от отговорите на обвиняемия. — Вярвате ли, че Библията е била продиктувана от божието слово? — Хуан Дорадо се изправи пред обвиняемия и размаха юмруци. Изчерпал запаса си от обвинения в еврейство, той премина към покръстените и гневно обвини Рафаел в престъпление срещу Испания, задето е помагал на преследваните да избягат. В страха си, че Рафаел ще съумее да се защити с умни отговори, отец Дорадо изричаше все нови и нови обвинения, без да му дава време да отговори. — Признайте си! Ние знаем всичко! Разкажете ни кои бяха другите, които помагаха на бегълците, за да мога да спася душите им. Не се бойте, признайте всичко!

— Нямам какво да призная.

— Какъв силен мъж! — Един дребен, дебеличък свещеник беше силно впечатлен от устойчивостта на Рафаел.

— Не е толкова силен, че да не мога да му счупя врата. Очевидно се налага да потърся помощта на Торкемада. — Смехът на Хуан Дорадо беше безмилостен. — Знам, че е обичайно да оставяме време на затворниците да обмислят последствията от отказа си да направят признания. Затова в безкрайната си милост ще дам на Рафаел де Виласандро още един ден да се покае за греховете си. Утре рано сутринта отново ще се съберем тук, за да продължим разследването, и този път обвиняемият няма да се отърве. — Свещеникът се изправи и даде знак на другите да се оттеглят. Когато всички си отидоха, се обърна отново към Рафаел. — Помнете какво ви казах! Нали видяхте инструментите за мъчения? Знаете ли какво означава да ви налеят с вода така, че да се пукнете? Или да ви разтеглят, докато костите ви започнат да пращят? Ако не ми дадете информацията, от която се нуждая, ще се запознаете с всичко това. Утре започват мъченията.

Голямата зала искреше в светлината на стотици свещи и факли и Алисия затрепери от вълнение, когато пажовете извикаха името на баща й. Дали застъпничеството му за Рафаел щеше да успее? Когато докосна амулета си, своя „муленги дори“, пъхнат в корсажа й, тя се почувства по-уверена. Може би дори добрият Христос щеше да направи някое чудо, за да освободи Рафаел. Дано, дано всичко да завърши добре!

Докато вървяха по дългата пътека към подиума, където на високи столове седяха кралят и кралицата, Алисия наблюдаваше възхитено двамата мъже, които вървяха от двете й страни. А те наистина представляваха великолепна гледка. Баща й носеше дълга наметка от зелено кадифе, закопчана на раменете, която се развяваше при всяка крачка и разкриваше златната подплата. Панталонът му беше с цвят на старо злато, на главата си носеше черна барета. Джовани беше пременен с наметка от червено кадифе, на шапката му се вееше разкошно перо. Алисия крачеше между тях в тежка роба от черно кадифе, обточена със златни ширити. Когато стигнаха до подиума, тя последва примера на мъжете и се сниши в дълбок поклон.

— Ваши величества — поздрави дон Филип.

— Изправете се, дон Филип. — Кралица Изабела се усмихна благосклонно и поздрави с добре дошъл човека, който беше най-верният й поданик и добър приятел. — Отдавна не съм ви виждала, много отдавна. Но войната в Гранада и другите дела, които ме занимаваха, ме направиха роб на времето.

— Въпреки това красотата ви не е пострадала ни най-малко. Вие сте красива както винаги. Може би дори повече.

— А вие сте все същият очарователен идалго, който е останал в спомените ми.

Алисия вдигна очи да погледне кралицата, от която зависеше съдбата на Рафаел, и установи, че й беше симпатична.

— Коя е тази красива млада жена редом с вас, дон Филип? Да не сте си намерили нова жена? — В голямата зала се надигна шепот, но кралицата го прекрати с едно движение на ръката. — Изправи се, детето ми. — Тя премести поглед към Джовани. — А кой сте вие?

— Казвам се Джовани Луиджи Албердичи, венециански търговец и капитан, ваше величество.

— Още един моряк! — Кралицата изглеждаше зарадвана, но кралят до нея изръмжа нещо неразбрано и се намръщи. — Вече познавам един смел капитан от вашата страна. Казва се Христофор Колумб.

— Чувал съм за него. Той е от Генуа. Доколкото разбрах, търси нов път за Индия.

— Вярвате ли, че ще стигне в Индия, като тръгне на запад? Джовани се усмихна.

— Аз вярвам, че всичко е възможно, ваше величество. Отговорът му очевидно беше правилен, защото Изабела се усмихна и очите й заблестяха. Тя хвърли тържествуващ поглед към своя съпруг и гордо се изправи. Очевидно двамата бяха водили спорове по темата. Едва сега Алисия забеляза краля, който беше изместен от центъра на вниманието от впечатляващото присъствие на своята кралица. Със силна брадичка, тъмна коса, нисък и набит, Фердинанд изглеждаше вечно мрачен. Усетил погледа й, той я огледа с такава жадност, че тя се изчерви и побърза да отвърне очи.

— Кое е това красиво цвете? — проговори най-сетне кралят.

— Това е дъщеря ми, Алисия Мария Наваро. В безкрайната си доброта господ я върна на вечно тъгуващия й баща. Дойдох при вас заради нея, ваше величество. В затвора на вашия град е хвърлен мъжът, който владее сърцето й, обвинен несправедливо от моя доведен син. Моля ви да проявите милост и да го освободите. — След думите на дон Филип се възцари мълчание. Сърцето на Алисия биеше като безумно, умолителният й поглед се устреми към кралицата.

Най-сетне Изабела прекъсна неловкото мълчание.

— Вашият доведен син е Хуан Дорадо, свещеник и инквизитор. Щом той е повдигнал обвинение срещу избраника на дъщеря ви, това е дело на църквата, а не на кралицата. Защо сте дошъл при мен?

Дон Филип се поклони смирено.

— Защото знам, че ваше величество наблюдава много внимателно действията на инквизицията и че има правото да помилва осъдените. Аз гарантирам за обвиняемия!

Изабела стана от трона си и направи няколко крачки по подиума. Погледът на мъжа й я следеше и като видя студенината в очите му, Алисия изпита страх. Знаеше от баща си, че кралят често се облагодетелства от конфискуваното имущество на осъдените. Това означаваше, че ще иска да осъдят и Рафаел!

— Искам да говоря с брат Дорадо! Веднага го доведете тук! — Заповедта на Изабела беше изпълнена незабавно. Хуан Дорадо влезе в залата, както винаги целият в черно, и се изправи срещу втория си баща със злобно святкащи очи.

— Как смееш да се намесваш в божиите дела? — изсъска той и се прекръсти, за да впечатли кралицата с набожността си.

— А вие как смеете да обвинявате несправедливо един невинен човек, за да се облагодетелствате от нещастието му? Аз търся справедливост. — Дон Филип не беше в състояние да скрие отвращението си.

— Дон Филип е дошъл заради дъщеря си. Иска да освободим…

Хуан Дорадо не даде възможност на кралицата да завърши думите си. От устата му изригна жесток, подигравателен смях. Вдигна кръста и го размаха заклинателно.

— Дъщеря му! Дъщеря му! Този човек е луд. Това не е дъщеря му, ваше величество, а една циганка. Езичница. Вещица, която е объркала сетивата му.

— Не! — изплака извън себе си Алисия. — Аз съм негова дъщеря!

— Дъщерята на дон Филип Наваро загина още когато беше дете. Удави се! Нима твърдите, че сте възкръснали от мъртвите като нашия спасител Исус Христос?

— Не, аз… — Алисия беше толкова стресната, че не намери думи за отговор.

— Тя е моята дъщеря!

— Аз пък казвам, че това е невъзможно. Имам свидетели, които ще докажат, че детето е било изоставено от бавачката си и се е удавило. Течението е отнесло тялото му.

— Тя е моята дъщеря!

— Нямате доказателства! Нямате доказателства! — Свещеникът възбудено задърпа яката на расото си, сякаш го задушаваше. — Тя е некръстена. Циганка! Ако позволите да я разпитам, ще докажа верността на обвиненията си чрез собственото й признание. Моят втори баща е луд. Дошъл е да се застъпи за живота на един покръстен евреин и твърди, че някаква си циганка е негова дъщеря! Но бог лично ще произнесе присъдата си. Отведете я!

Дон Филип се хвърли върху Хуан Дорадо в отчаян опит да запази дъщеря си. Ала не успя да изтръгне Алисия от ръцете на пазачите, които се втурнаха да изпълнят заповедта на Хуан Дорадо.

— Не! Нямате право да я арестувате. Не искам да загубя дъщеря си толкова скоро след като отново се върна при мен. Не ваше величество, умолявам ви! — Ала молбата му към Изабела остана без отговор. Поне така изглеждаше.

— Не се измъчвай, татко. Ще отида с тях. Ще бъда смела. — Алисия гордо изправи рамене и заяви с цялото си достойнство: — Ако непременно искат да пожертват Рафаел, съм готова да умра с него. — Когато пазачите я заобиколиха, тя се обърна още веднъж към кралицата и невинният й поглед проникна в душата й. — Отец Хулио ме научи, че добрият Христос обича хората и им прощава. Защо тогава неговите привърженици не обичат ближните си? Защо нямат милост?

Алисия не можа да каже нищо повече, защото пазачите я извлякоха от залата. И тя бе станала жертва на предателството на Хуан Дорадо.