Алисия се загърна в окъсания си шал и се опита да се разположи по-удобно под малката кола, където беше намерила убежище за нощта. Свита на кълбо, за да се предпази от любопитните погледи, тя затвори очи. Обзе я отчаяние и отново поведе борба с желанието да се откаже от битката за оцеляване. Много по-лесно беше да заспи и никога вече да не се събуди. Кой се интересуваше истински от нещастното циганско момиче? Горгио със сигурност не. Рафаел отдавна я беше забравил. Никой не се беше загрижил за нея, никой не я даряваше дори с искрица дружелюбие.

Никой, освен отец Хулио, поправи се тя. Само той беше взел съдбата й присърце и сега сигурно мислеше за нея. Мисълта, че на света имаше една личност, която не беше зле настроена към нея, събуди жизнеността й. Тя зарови пръсти в косата си и намръщено си каза, че сигурно изглеждаше ужасно. Тя, която толкова обичаше чистотата, не се беше изкъпала нито веднъж, откакто беше в Саламанка. Беше мръсна и дрипава. Изпълнена със срам, тя си припомни как едно малко дете я бе показало с пръст, докато молеше за хляб, и отново чу режещите думи на майката: „Не й позволявай да те измами. Те я циганка!“

Защо я мразеха толкова? Та те изобщо не разбираха какви бяха циганите. Никой циганин не би останал бездеен, никой не би гледач равнодушно как едно човешко същество умира от глад, без да сподели хляба си с него. Всички горгио бяха жестоки. Всички, освен отец Хулио. Алисия се изкуши да се върне в църквата и да го намери, но споменът за мъжа в червено я спря. Онзи мъж приличаше на ястреб, а очите му бяха дяволски. Ако паднеше в ръцете му, със сигурност щеше да й стори зло. Не можеше да се върне в църквата, но мисълта да заспи и никога вече да не се събуди също не й харесваше. Затова реши да продължи борбата и да победи въпреки злобните горгио.

Петлите тъкмо бяха открили утринния си концерт и шумното кукуригане отклони за момент вниманието й. Където имаше петли, имаше и кокошки. Следвайки звука, Алисия си представи как щеше да закуси. Нямаше огън, за да опече някое пиле, но кокошките означаваха яйца, а тя беше достатъчно гладна, за да открадне няколко за закуска. При такъв глад можеше да яде дори сурови яйца. Вярно, циганите не ядяха яйца, но тя беше видяла, че и Рафаел, и отец Хулио ги ядяха с удоволствие.

Алисия намери кокошките в малък навес, издигнат зад едноетажна дървена къща по-надолу по улицата. Тя се промуши покрай стената и стигна до навеса, без никой да я усети, но когато наближи, кокошките се разкрякаха възбудено.

Алисия изруга тихо и мушна стройните си пръсти под най-близката кокошка. Взе едно яйце, чукна го леко и изля в устата си топлата, лепкава течност. Смръщила нос, изпълнена с отвращение, тя глътна бързо суровото яйце и посегна към следващото. С учудване установи, че то беше много по-вкусно от първото. Възможно ли беше яйцата да й харесат? Почувства как силите й се възвърнаха, макар мисълта, че се е нахранила с нещо чуждо, да я потискаше. Но тук имаше много яйца, а и кокошките със сигурност щяха да снесат още: Окуражена от тази мисъл, тя изпи още две яйца и когато беше готова да си тръгне, се стресна от крясъците на жена, появила се внезапно зад гърба й.

— Крадла! Проклета крадлива циганка! Кокошките ми, кокошките ми! — На входа беше застанала дребна, набита жена, която блокираше с телесата си пътя за бягство.

— Не съм откраднала нито едно пиле… — Алисия се опита да обясни, но крясъците на жената уплашиха пернатите и те се нахвърлиха да я кълват. Скоро по ръцете й потече кръв. — Моля ви, не съм взела нито едно пиле! Бях гладна и изядох няколко яйца, това е всичко. — Алисия пристъпи напред и погледна умолително непознатата жена.

— Лъжкиня! Залових те на местопрестъплението! Ще се погрижа да те накажат най-строго. — Жената се втурна към улицата, търсейки с поглед някой войник, който да арестува Алисия. Със сила, идваща от отчаянието, младата жена я блъсна настрана и хукна навън. Нямаше да позволи на горгио да я затворят. Побягна с лека крачка по неравния калдъръм, преследвана от двама мъже, решена да спаси живота си. Мяташе се между ниските къщи, няколко пъти се спъна и падна, разрани коленете и дланите си, но всеки път скачаше и продължаваше бягството си. В паниката си Алисия забрави всяка предпазливост и изскочи точно пред самотния конник, който препускаше по пътя.

— Направи място на сеньор Наваро, циганско изчадие! — изкрещя един войник, но вече беше много късно. Алисия се спъна в един откъртен камък и рухна на земята. Падането отне дъха й и тя остана да лежи, докато застрашителният тропот на копитата наближаваше.

— Майко божия! — Филип Наваро забеляза младата жена, паднала на пътя, и напразно се опита да спре коня си. Единственият шанс да я спаси беше да я прескочи, но това я излагаше на опасност да бъде улучена от тежките копита. — Исусе Христе! — Конят му направи огромен скок и когато посмя да се обърне, дон Филип с облекчение установи, че момичето не беше ранено. Ако не беше толкова добър ездач, конят със сигурност щеше да я смачка.

Дон Филип скочи от седлото и се върна, за да помогне на младата циганка да се изправи.

— Всичко наред ли е, сеньорита? — Тя беше толкова бледа, толкова тънка, че му дожаля. Това ли беше момичето, за което бе разказал Енрике? — Ето, вземете кърпичката ми. — Изтри внимателно праха от лицето й и приглади назад влажните коси. — Съжалявам, не ви видях. Изскочихте пред коня ми и не можах да реагирам навреме…

— Добре съм. — Гласът на Алисия беше само задавен шепот. Погледът й се стрелкаше безумно на всички страни, за да открие преследвачите. — Моля ви, оставете ме да си отида. — Тя се опита да се отдалечи, но дон Наваро я задържа.

— Може би сте ранена. Аз ще ви помогна. — Едва когато силните му ръце я обгърнаха, той я погледна в лицето и изохка уплашено. — Майко божия! — Погледът му се впи в момичето, сякаш беше видял призрак. Сърцето му спря да бие, после направи огромен скок. Какво беше това циганско момиче? Беше красиво, най-красивата жена, която някога беше виждал. Косата й, наситенокафява, светеше под лъчите на утринното слънце и му напомни болезнено за косата, която някога толкова обичаше да милва. Нослето, малко и право, безупречно гладката кожа — всичко това му напомни за едно друго лице, но очите, тези два смарагда, които отговориха на погледа му с огнена гордост, отново отнеха дъха му. Колко добре познаваше тези очи, колко години го преследваха в сънищата му.

— Моля ви, искам да си отида. — Алисия се уплаши до смърт от втренчения поглед на непознатия мъж.

— Каталина! Каталина! — изохка дон Филип и направи крачка назад. Май беше на път да загуби ума си. Каталина беше мъртва. Мъртва. Това момиче не беше любимата му жена, но въпреки това… Приликата беше смайваща и той се разтрепери, разкъсван от мъчителни спомени.

— Трябва да се махна оттук. Преследват ме. Моля ви. Моля ви. — Алисия отчаяно се опита да се освободи от силните му ръце, но беше много изтощена от безумното бягство и не успя.

Филип Наваро усети страха на момичето, но сърцето не му позволи да го пусне. Беше обсебен от спомена за миналото.

— Каталина…

— Аз не се казвам Каталина. — Алисия поклати глава. Очите на мъжа се замъглиха от тъга.

— Не, разбира се, че не. Съжалявам. Вие просто ми напомнихте за нея. Каталина беше съпругата ми. Обичах я безумно, но тя умря. Не мога да я забравя, колкото и да се опитвам.

Трогната от болката му, Алисия сложи ръка върху неговата.

— Много съжалявам, че сте я загубили. — Усети се странно привлечена от този мъж и се запита защо. Той беше горгио, напълно непознат, но тя въпреки това му разказа историята за яйцата и кокошките, за своята невинност и за страха си, че ще се озове в затвора.

— Вярвам, че не сте откраднали нито едно пиле — заяви той, докато я водеше към коня си. — Елате с мен. Няма да ви оставя сама на улицата. Няма да понеса да ви видя да страдате от нетърпимостта на хората.

Алисия вдигна поглед към красивото лице с класически черти, по което почти нямаше бръчки. Беше възхитена от него, въпреки това възрази тихо:

— Не мога да приема великодушието ви. Аз съм циганка, а циганите трябва да бъдат свободни.

— Но вие ще бъдете свободна — увери я Филип Наваро. — Ще можете да идвате и да си отивате, когато поискате, но ще имате достатъчно храна и покрив над главата си. И моята закрила, ако я искате.

— Искам да работя за храната и подслона си — изрече решително тя и гордо отметна глава.

— Щом настоявате. Хайде, елате с мен. Моля ви. — Очите му бяха в ярък контраст с тъмния тен на лицето — сини очи, изпълнени с дружелюбие. Алисия измери с поглед красивото лице, гъстата коса, пронизана от сребърни нишки, блестяща под яркото слънце, и стигна до извода, че нямаше да сгреши, ако тръгнеше с него.

Когато я вдигна на седлото на коня си, Филип Наваро отново се почувства млад, сякаш годините му се бяха стопили.

Алисия се хвана здраво за кръста на среброкосия благородник, който препускаше уверено по тесните улички на града. Без да обръща внимание на ужасените лица на хората, които зяпаха ококорено гордия кабалеро и окъсаното циганско момиче, Алисия се наслаждаваше на ведрото чувство, че този мъж й беше изпратен от съдбата. Двамата стигнаха до предградието и очите на Алисия се разшириха от изненада, когато пред тях изникна огромната хасиенда, заобиколена от желязна ограда. Слънчевата светлина танцуваше по керемидения покрив и всичко изглеждаше недействително, като видение, появило се от глада и отчаянието.

— Това е домът ми — обясни гордо мъжът и Алисия извика възхитено. Възторженият й поглед обхождаше къщата.

Когато пристигнаха, дон Филип й помогна да слезе от седлото и предаде юздите в ръцете на дотичалия ратай.

Докато вървеше по каменната пътека към къщата, Алисия се обърна назад и отново се запита дали беше постъпила умно, като се съгласи да дойде тук. Този мъж беше абсолютно непознат. Защо беше тръгнала с него? Какво я беше накарало да му се довери така лесно?

— Тук ще ви хареса — каза дон Филип. — Аз ще се погрижа да живеете добре.

На първия етаж имаше кръгли балкони, заградени с железен парапет със същата шарка, каквато беше на оградата. По стените се виеха яркозелени растения с плътни, блестящи листа.

— Красиво е — въздъхна Алисия и спря поглед върху мраморната статуя на гол ангел, поставена в средата на фонтана близо до входната врата.

— Произведена е във Венеция — обясни гордо Филип Наваро и я поведе към портата с енергичната крачка на човек, който си е възвърнал младостта. Вратата бе отворена от млад мавър с бял тюрбан, който й се усмихна и показа блестящите си бели зъби, образуващи ярък контраст с тъмната кожа.

— Хадай, кажи на Хуанита да донесе чиния със смокини и сирене. Кажи й да стопли вода за младата дама. Тя е гостенка на дома ми.

Мавърът се поклони мълчаливо и побърза да изпълни заповедта.

— Ваша гостенка? — пошепна Алисия. — Не, не. Аз не мога да живея тук, без по някакъв начин да заплащам храната и подслона си. — Старата упоритост, която бе проявила и пред отец Хулио, отново я завладя и тя вирна гордо крехката си брадичка. Ала когато срещна погледа на среброкосия мъж, сърцето й се разтопи. В очите му имаше толкова тъга, че тя забрави напълно гордостта си и попита съчувствено: — Защо сте толкова тъжен, когато ме гледате? Сигурно защото ви напомням за нея, за Каталина? — Странно колко утешително прозвуча името от устните й.

Той кимна и й разказа за смъртта на съпругата си: починала, след като го дарила с прекрасна дъщеря. Обичал и двете с цялото си сърце, а когато загубил и детето, вече не искал да живее.

Алисия усети мъката му и докосна ръката му.

— Разбирам защо сте тъжен. И аз загубих човека, когото обичах най-много на света — баща си.

— Съжалявам, детето ми. — След дълго мълчание дон Филип предложи шепнешком: — Може би ще съумеем да преодолеем тъгата си заедно. — Той я поведе нагоре по витата стълба и стоя дълго пред една дебела дървена врата, преди да каже: — Когато ви видях, се почувствах отново жив.

— Вие се държахте много добре с мен. Като истински добър човек.

— Не. Не съм добър, че ви доведох тук. Направих го от егоизъм. Когато ви виждам, когато сте наблизо, си представям, че Каталина не е мъртва. Това трае само няколко секунди, но ми е достатъчно. Простете на стария човек, че ви използва по този начин. Когато ви чух да говорите, когато видях лицето ви, усмивката ви, си спомних времето, когато бях щастлив. Дължа ви много.

Той отвори вратата и Алисия влезе в голяма стая. Първото, което видя, беше огънят в голямата каменна камина. Изпълнена с благодарност, тя застана пред него, за да стопли скованото си тяло.

— Заповядах да ви донесат храна и вода за баня. Моят дом е ваш дом.

Той излезе и я остави сама. Алисия се огледа в голямото помещение и се почувства неловко. Странното високо легло в средата беше почти колкото колата на Рудолфо и имаше голям балдахин. Тя го обиколи заинтересовано и попипа четирите дебели стълба, поставени в ъглите, които й напомниха за дърветата в гората. Разпозна шарките на естествената дървесина, откри и шарки с листа и лози. Докато пръстите и се плъзгаха по фината политура, тя се запита какво ли щеше да каже Рудолфо, ако можеше да ги види.

— О, татко, това ли си искал за мен, когато на смъртното си легло пошепна думата „Леон“? — Духът му отговори с „да“ от дълбините на сърцето й. Тя се бе върнала при своя народ, но дали щеше да намери щастие?

Алисия разгледа с интерес красивите ръчно тъкани пътеки и тапетите с разнообразни шарки. Тук бяха работили много изкусни занаятчии. До леглото стояха четири маси с висок гръб, три от тях покрити с дебели възглавници, и тя се залита за какво ли ги употребяваха. Преди да намери отговор, в стаята влезе дребна стара жена, крепейки препълнена с ядене табла. Тя остави таблата на голата маса и посочи една от покритите с възглавници маси.

— Седнете и си починете, сеньорита, докато опитвате от вкусното ядене, което сме ви приготвили — покани я старицата.

Алисия си напълни чиния със смокини, сирене и ябълки и приседна на пода до масичката, покрита с възглавници. Балансирайки чинията в едната си ръка, тя облегна другата на кадифената възглавница и започна да яде, вдигна глава едва когато чу въздишката на жената.

— Не бива така. — Жената я гледаше с високо вдигнати вежди, тонът и погледът й изразяваха неодобрение. — Седнете на стола, не на пода.

Алисия се учуди. Не можеше да разбере какво е сбъркала.

— Тук ми е удобно. — Нямаше намерение да позволи да й заповядват, но отбеляза името, което жената беше дала на странните масички: столове. Трябваше да запомни тази дума и че глупавите горгио я използваха, за да настаняват върху масите задните си части.

Тя продължи да се храни, но не усещаше вкуса на храната. Бдителният й поглед се плъзгаше по фигурата на възрастната жена, за да прецени дали имаше насреща си приятел или враг. Господинът я бе нарекъл Хуанита. Алисия стигна до заключението, че, макар и горгио, тази жена беше приятелски настроена към нея. Това личеше по очите й, които я наблюдаваха с майчинска загриженост.

— Бързо свалете тези мръсни и изпокъсани дрехи — заповяда тя, когато три момчета поставиха до огъня голямо ведро и го напълниха с гореща вода. — Изкъпете се хубаво, а през това време аз ще ви потърся нещо да облечете.

Алисия свали блузата, полите и меките кожени обувки и се приближи до ведрото. Сладкият аромат на водата я замая. Досега се беше къпала в езера и реки, а през зимата се триеше гъба. Нямаше представа как трябва да се изкъпе в това голямо ведро. Потопи ръка във водата и се изненада от горещината й.

Наля студена водя от кофата, която стоеше до ведрото, и бавно се потопи във водата. Скоро свикна с топлината и усети как скованите й крайници се отпуснаха. Наведе се и загреба с шепи, за да се полее, когато от вратата се чу гласът на Хуанита:

— Седнете удобно, сеньорита, не се страхувайте. И се натъркайте със сапуна. Вижте, това е сапун. — Тя показа на Алисия малък бял предмет, който във водата образуваше пяна. Сапунът ухаеше като дивите цветя в гората през пролетта и Алисия се насапуниса от глава до пети. Забавляваше се като дете с мехурите, които се пукаха, и се мръщеше от паренето в очите си.

— Харесва ми този сапун — изрече високо тя и се облегна назад със затворени очи, за да се наслади на благотворната топлина. Най-после един обичай на горгио, който да й се понрави.

Най-сетне, когато водата изстина, Алисия стана, взе меката ленена кърпа от ръцете на Хуанита и се уви в нея.

— Намерих ви хубава рокля между нещата на доня Виолета — обясни прислужницата и й подаде одежда от син брокат. Макар че беше стара и избеляла, Алисия я огледа възхитено и плъзна пръсти по сложните шарки и тъмносините конци.

— Ще ви е голяма, но ще трябва да я носите, докато ви намеря нещо по-добро.

— Благодаря, Хуанита — пошепна Алисия и я дари с дружелюбна усмивка.

— Сега си починете — каза възрастната жена и й показа как да увие косата си с друга ленена кърпа. — Ако имате нужда от нещо, трябва само да ме повикате. Сеньор Наваро желае да имате всички удобства. — Тя се огледа колебливо, сякаш се боеше да не я подслушват, и добави: — Предупреждавам ви да се пазите от доня Луиза. Не се мяркайте пред очите й, иначе няма да сте щастлива тук. — Тя се огледа страхливо и бързо напусна стаята.

Доня Луиза… Защо името й прозвуча познато? Защо я изпълни със страх? Алисия никога не беше срещала тази жена и въпреки това имаше чувството, че вече е чувала името й. Странно… Тъмно предчувствие легна като сянка върху нея.

Вратата на църквата се затвори с трясък и Рафаел се стресна. Не биваше да изразява чувствата си по този неуважителен начин. Отчаяно се опитваше да намери циганското момиче, за да изпрати вест на Алисия, и трябваше да започне от църквата, където я беше видял Енрике.

— Мога ли да ви помогна, синко? — Рафаел се обърна рязко и се озова срещу усмихнат свещеник с кръгло лице и фигура на херувим.

— Вие ли сте отец Хулио?

— Да, аз съм.

— Тогава сигурно можете да ми кажете нещо за циганското момиче, което сте подслонили преди няколко дни. Трябва да я намеря! — Ударите на сърцето отекваха гръмко в ушите му и Рафаел беше сигурен, че и свещеникът ги чуваше. — Къде отиде тя?

Отец Хулио не отговори. По лицето му пролича, че не знаеше дали може да има доверие на Рафаел и че е твърдо решен да защити циганското момиче.

— Моля ви, отче, трябва да ми кажете. Искам само да пратя вест на едно друго циганско момиче, на една жена, която обичам с цялото си сърце. — В очите му имаше толкова силна молба, че отецът се трогна. — Аз не съм като Енрике Дорадо и не съм от хората, които презират циганите. Няма да й сторя зло. Моля ви.

— Ох, синко, вярвам ви, но за съжаление не знам къде отиде момичето. — Отец Хулио поклати глава. — Жалко, много жалко. Много исках да й помогна. Беше толкова измършавяла, само кожа и кости. Такова хубаво и толкова гордо момиче. — Кръглото лице почервеня от гняв. — Щеше да остане тук, при мен, и всички щяха да се отнасят добре с нея, но Енрике Дорадо нахлу като дявол в човешки образ и я прогони.

— Да, знам, той ми разказа историята. Дойдох при вас с надеждата, че момичето се е върнало или че вие имате идея къде бих могъл да го намеря. Знаете ли защо се е отделила от племето си? Разказа ли ви нещо, което може да ми помогне да я открия? Да не би да са я прогонили?

— Младата жена е напуснала племето си доброволно, след като починал баща й, който бил водач на кервана. С последните си думи й заповядал да дойде в Леон. Бедният човек. Ако е знаел с каква враждебност ще бъде посрещната дъщеря му, сигурно никога нямаше да й позволи да стъпи в Леон. Ние, християните, непрекъснато говорим за доброта и любов към ближния, но това са само празни думи. — Той даде знак на Рафаел да го последва. — Елате, ще ви отведа в жилището си, за да се утешим с няколко чаши вино.

Докато вървеше след закръгления свещеник, Рафаел неволно го сравняваше с Хуан Дорадо. И двамата бяха божии служители, но бяха различни като деня и нощта.

Докато в дома на Хаун Дорадо стените бяха покрити с предмети на изкуството, в стаята на отец Хулио имаше няколко лавици с книги. Свещеникът направи широк жест и се усмихна.

— Тези книги са моите приятели. С тях пътувам през времето и пространството и откривам тайните на великите умове. За съжаление има хора, които искат да ни отнемат този божи дар и да ни върнат в мрачното време, когато човекът е бил сляпа твар. Все пак аз се надявам, че разумът ще победи, защото човешкият дух е връзката му с бога. — Той посочи едно удобно кресло и покани госта си: — Заповядайте, седнете. — Наля на Рафаел чаша вино и се разположи удобно насреща му. — Но да не говорим повече за мен. Разбрах, че се интересувате от младата циганка.

— Попитах ви дали не е била прогонена от племето си. Чух, че това се случва често. Казахте ми, че е напуснала табора след смъртта на баща си по своя воля, но аз познавам ярко изразената лоялност на циганите и не мога да разбера защо това събитие е станало причина да се раздели със своите.

— Ще отговоря с две думи: гордост и страх. Мъжът, който заел мястото на баща й, я преследвал и я унижавал. Заплашил я, че ще я вземе насила и ще я има всеки път, когато му се поиска. Учудва ли ви тогава, че тя е избягала? — Отец Хулио скръсти ръце като за молитва. — Навсякъде има лоши хора. Бедното дете. Бедното красиво дете. Защо не можах да й помогна!

— Ако я намеря, ще имате възможност да го сторите. — Макар да не познаваше младата жена, историята на бягството й в Леон засегна най-тънките струни на душата му. Не можеше да се отърве от представата, че подобна съдба можеше да застигне и неговата Алисия. Ако Рудолфо умре и Стиво заеме мястото му, повтаряше си той, Алисия ще се сдобие с опасен неприятел.

— Трябва да я намерите, преди да е станало много късно. В деня, когато дойде при мен, едва бе успяла да се отскубне от гневната тълпа. Много ме е страх за нея. Всяка нощ виждам в съня си очите й. Ясни зелени очи, които ме молят за помощ.

— Зелени очи? — Рафаел скочи. Циганките със зелени очи бяха рядкост. Не, това беше невъзможно. Не биваше да мисли за Алисия, да я вижда във всяка друга жена. И все пак. — Как се казва момичето? — попита с треперещ глас той.

— Странно име за циганка. Всъщност не бива да го смятаме за странно, защото в действителност тя не е циганка. Била осиновена като малко момиченце. На смъртния си одър баща й разкрил истината и пожелал тя да се върне при своя народ. Какъв шок е преживяла…

— Не е циганка? — Рафаел си спомни колко горда беше Алисия с произхода си и потръпна.

— Хората в Саламанка бяха жестоки към нея. Каза ми, че не би могла да живее сред сънародниците си. Бедната Алисия. Бедното дете, разкъсвано между два свята.

— Алисия… — изпъшка Рафаел и се свлече на стола. — Не, това не може да бъде.

— Да, името й е Алисия. Помня го много добре, синко. — Отец Хулио отиде при Рафаел и сложи ръка на рамото му. Младият мъж беше смъртноблед, сякаш бе видял призрак.

— Баща й… Помните ли името на баща й?

— За съжаление не. — Отец Хулио притисна пръсти към челото си и затвори очи, за да се концентрира. — Рикардо… Рамондо… Родриго…

— Рудолфо?

— Рудолфо ли? Да, точно така. Името му беше Рудолфо.

— Майко божия! — Рафаел беше толкова шокиран, че изруга високо и отец Хулио се намръщи неодобрително. Господи, наистина беше Алисия! Тя и никоя друга! Въпреки това му се искаше да не е тя, защото мисълта, че след заминаването му я преживяла такива изпитания, а той не е бил до нея, за да я подкрепя, беше повече, отколкото можеше да понесе. — Откъде дойде момичето? Каза ли ви? Знаете ли откъде е тръгнал керванът?

— От околностите на Толедо. Разказа ми, че били отседнали в гора. — Най-сетне отец Хулио разбра защо Рафаел задаваше всички тези въпроси. — Вие я познавате. Тя е жената, която обичате. Да, в погледа й имаше дълбока тъга… — Отец Хулио затвори за малко очи и когато отново ги отвори, столът, на който беше седял Рафаел, беше празен.

Рафаел препускаше като луд по улиците на Саламанка. Главата му бучеше болезнено. Алисия! Трябваше да я намери. Какво беше направил? Беше изоставил на произвола на съдбата единствената жена, която някога беше обичал. Неговата прекрасна, горда циганка се скиташе по враждебните улици на Саламанка, самотна и гладна.

А Рудолфо беше мъртъв! Мисълта за стария циганин го пронизваше болезнено. Гордият, благороден мъж, който искаше единствено щастието на дъщеря си. Мъртъв. Отишъл си завинаги. Бедната Алисия беше преживяла тази огромна загуба, без да намери утеха в прегръдките му. Горчивината му стана непоносима. Защо тръгна с брат си, защо не се вслуша в зова на сърцето си? Страданието на Алисия беше неговото наказание, огънят на преизподнята.

— Алисия! — Викът му се смеси с рева на вятъра. Наистина ли беше вярвал, че е много лесно да я намери? Колко улици имаше градът? Щеше да претърси всяка уличка, всички църкви, всички къщи, но щеше да я намери!

Рудолфо е знаел, че ще умре! Затова бе побързал да омъжи дъщеря си за Рафаел, за да я предпази от злобата и похотта на Стиво. Рудолфо бе поверил на Рафаел най-скъпото нещо на земята, а той, слепецът, го захвърли. Предаде доверието на Рудолфо. Дали Алисия щеше да му прости някога? Дали самият той щеше да си прости?

Рафаел препускаше, тичаше и обикаляше улиците и къщите, спираше пешеходците, чукаше на всяка врата с отчаяната надежда да намери поне един човек, който да му каже, че е видял циганското момиче. Вкопчваше се в най-слабата искрица надежда, но макар да срещна много хора, които го увериха, че преди няколко дни видели О Дели млада и хубава циганка, никой не можа да му каже със сигурност какво беше станало с нея. Единствената следа водеше към пазарния площад.

Най-сетне се стъмни и Рафаел трябваше да признае поражението си, поне за този ден. Ала не пожела да се върне в богатия дом на семейство Наваро, не се поддаде на измъчващия го глад и не влезе в някоя от многобройните кръчми. Някъде в този град беше Алисия, гладна и премръзнала. Как би могъл да седне и да яде? Как да потъне в утешителен сън в мекото си легло, докато тя трябваше да спи на студените, корави камъни!

Камбаните на близката църква удариха осем, но Рафаел продължи да броди по улиците, след като настани коня си в обора на един хан. Кварталът, в който се движеше, беше убежище за крадци, проститутки, войници, авантюристи и пияници — опасно място за благородник. Но това беше единственото място в града, което щеше да предложи убежище на циганин, и Рафаел се вкопчи в надеждата, че Алисия ще дойде да прекара нощта именно тук.

С ръка върху дръжката на меча Рафаел вървеше по средата на улицата и се оглеждаше бдително. Тъмни сенки прелитаха над луната като зли духове и скриваха светлината и. Най-сетне, надвит от умората, глада и жаждата, Рафаел намери тихо местенце и седна в сянката на една къща. Скри лице в ръцете си и се опита да намери утеха в мислите си, но сънят не искаше да дойде. Алисия! Името й гореше в сърцето му. Образът й беше най-прекрасната му мечта.

„Аз съм циганка, горгио“ — повтаряше му гласът й. Каква гордост имаше в тона й! Циганка! Толкова е различна от нашите дами, беше първата му мисъл, толкова дива и необуздана. Неговите сънародници презираха циганите. За съжаление и той беше слепец като онези, които бяха преследвали майка му. Християни. Евреи. Цигани. Маври. Какво значение имаха тези имена? Нали всички бяха хора?

Циганка! Ако Алисия беше дъщеря на благородник, дали той щеше да я напусне, за да изпълни мисията си в Толедо? Циганка! Той беше глупак и я презря. А нима имаше по-прекрасен човек от Рудолфо? Имаше ли друга жена на света, толкова достойна за любовта му като Алисия? Циганка! Дори когато се ожени за нея, дяволът не го остави на мира и го превърна в жертва на собствената му слепота. Алисия не беше циганка, тя беше испанка. Каква жестока ирония!

— Не! — Въпреки опасностите, които го дебнеха, Рафаел нададе див вик на ранено животно. Заплашваше го най-страшното: да изгуби жената, която обичаше, най-прекрасната душа, която беше влязла така неочаквано в живота му.

Как ли се е чувствала Алисия, когато Рудолфо най-после й е казал истината? Плакала ли е? Или е побесняла от гняв? Бедната Алисия — да научи, че всъщност не е циганка.

Нощта беше студена. В опит да се стопли Рафаел обхвана коленете си и ги притисна към тялото, както правеше като малко момче. За него имаше само един път. Забрави Хуан Дорадо, забрави желанието си да спаси невинните покръстени евреи. Трябваше да остане в Саламанка, за да намери Алисия. Утре щеше да прати вест на дон Филип, за да обясни отсъствието си. Някой ден, някой много хубав ден може би щеше да се върне в дома на благородния мъж с Алисия под ръка.

Меката светлина на утринното слънце погали затворените клепачи на Алисия, тя отвори очи и объркано се взря в тавана. Къде се намираше? Споменът за две дружелюбни сини очи я успокои — намираше се в дома на любезния благородник, който й обеща подслон и работа. Легнала върху дебело одеяло пред камината — леглото беше прекалено меко за нея. Алисия се протегна доволно и се огледа. Първото, което забеляза, беше огромният стенен килим насреща й: разкошна ловна сцена, толкова живо представена, че очите й се насълзиха. Дали някога щеше да се върне отново в онези хубави гори?

— Трябва да забравя какво се случи вчера и да живея за днес — каза си тя и решително изтри сълзите си. О Дел отново беше взел присърце съдбата й и я бе довел в тази хубава къща, далече от студа и жестоките лица на гневните горгио. Тя беше получила шанс за нов живот и не биваше да иска повече.

Тихо почукване възвести появата на първия натрапник. Вратата се отвори безшумно, показа се лицето на Хуанита.

— Будна ли сте, сеньорита? — Възрастната жена влезе в стаята и смаяно установи, че Алисия лежеше на пода. — Ранена ли сте? Сигурно сте паднали от леглото?

Алисия се изправи бързо. Не искаше да шокира добрата жена.

— Не съм паднала — беше всичко, което каза, и огледа с интерес таблата, която носеше Хуанита.

— Прясно мляко и топли сладки от хлебно тесто, изпържени в зехтин и посипани със ситна захар. Специално за вас.

Алисия си спомни какво беше научила предишната вечер и седна на един от столовете. Не беше толкова неудобно, колкото си беше представяла, и тя се усмихна зарадвано на Хуанита, когато взе таблата от ръцете й. Сладките бяха много вкусни. Алисия показа признателността си, като облиза последните кристалчета захар от пръстите си — и за пореден път установи, че Хуанита я гледаше ужасено.

— Не бива да правите така — произнесе укорно възрастната жена. — Ръцете се почистват с кърпа.

— Но аз исках само… — Алисия се засегна от укора, защото жестът трябваше да изрази благодарността й. Така беше обичайно при циганите.

Като видя колко нещастна беше Алисия, Хуанита й се усмихна окуражително.

— Има много неща, които трябва да научите, сеньорита. Все забравям, че трябва да бъда търпелива. С времето ще се научите. Дон Филип ми каза, че сте наша най-скъпа гостенка.

Алисия се намръщи. Не искаше милостиня.

— Аз съм дошла тук да работя. Не стоя по-високо от вас. Трябва да работя, за да заслужа храната и покрива над главата си.

— Тогава първата ви задача е да се облечете. — Хуанита излезе за малко и се върна с голям вързоп дрехи. — Мисля, че тези са достатъчни, докато шивачът вземе мерки и ви ушие нови. Не са много модерни, но са хубави.

Алисия избра яркочервена пола й и черно елече, които стегна върху дългата бяла риза. Предположи, че и тези дрехи, подобно на синята брокатена рокля, са принадлежали на доня Виолета, и си обеща да благодари на непознатата дама.

— Дрехите бяха на доня Виолета, когато беше съвсем младо момиче — бъбреше весело Хуанита, докато разресваше гъстите къдрици на Алисия, за да ги сплете. — Много сладко дете беше. Бедният дон Филип! Скоро ще разберете, сеньорита, че този дом не е читав. Но аз няма да говоря повече за това. Той ме помоли да се грижа за вас, а аз го слушам за всичко.

Алисия искаше да попита Хуанита за хиляди неща — за Каталина, за среброкосия горгио, но жената сложи ръка на рамото й и решително я изведе от стаята. Двете слязоха по широкото стълбище и спряха пред благодетеля й, който ги очакваше под една арка.

— Какво великолепно утро! — поздрави весело дон Филип и улови ръката й. — Добре ли си починахте? — Гъстата сребърна коса и подрязаната брада светеха под утринното слънце и Алисия го гледаше с възхищение, докато ясносините му очи я подложиха на щателен оглед. За кого й напомняха тези очи?

— Спах дълбоко и дълго, благодаря.

— Дрехите, които ви е намерила Хуанита, ви стоят много добре. Изглеждате прекрасно, Кат… — За малко да я нарече с името на починалата си съпруга, но спря навреме. — Не. Не бива да ви наричам така, вие си имате свое име. Простете. — Той вдигна едната си сребърна вежда, за да намекне, че още не беше чул името й.

— Алисия — отговори бързо тя й дон Филип побледня като мъртвец. Господи, защо я гледаше, сякаш беше видял призрак?

— Не! Не, не може да бъде! Това е само жестока шега. — Гласът му беше толкова тих, че Алисия едва го чу, но болката в очите му предизвика съчувствието й. — Бог си прави шеги с мен. Защо, защо? Винаги съм се старал да бъда честен и почтен. Защо изпрати на пътя ми жена, която е копие на починалата ми съпруга и носи името на дъщеря ми? Името на малкото момиче, което се удави! — Той я хвана за раменете и впи поглед в очите й. — Нали не ме лъжете? Нали това не е жестока шега? Нали не сте се наговорили с никого да ме измъчвате? — Широко отворените очи, които отговориха на погледа му, бяха напълно искрени. — Виждам, че не сте от жените, които бяха се съюзили с моята съпруга. Ако наистина се казвате Алисия…

В желанието си да му хареса Алисия стисна ръката му.

— Ако името ми ви причинява болка, можете да ме наричате с друго име, все едно какво. Не искам да бъда причина за вашата болка. Вие бяхте много добър с мен.

— Алисия! — Ръкостискането му беше топло, бащинско. — Алисия. Ще повтарям името, докато болката ми отслабне. Алисия. Алисия. — Челото му постепенно се изглади. — Ако друга жена носеше това име, щях да се ядосам, но на вас ви отива, детето ми. — Той даде знак на Хуанита да се оттегли и отведе Алисия в една грамадна стая. Предложи й стол, който беше голям почти колкото легло.

— Разкажете ми всичко за себе си. Как живеехте при циганите?

Алисия започна историята си от самото начало. Разказа на великодушния горгио всичко за Рудолфо, за добрината, с която се отнасял към нея, за гордостта си, че е негова дъщеря, за щастливите дни с хората от племето, за дългите пътувания с кервана от коли. Разказа му за Зуба и Тодеро, за Пало и Мала. Смееше се, докато му разказваше весели случи от живота в табора, ала когато спомена името на Стиво, лицето й помрачня. Докато говореше, тя разкриваше сърцето си пред непознатия испанец. Накрая спомена дори горгиото, който беше разбил сърцето й.

— Всъщност баща ми Рудолфо умря заради онзи горгио — прошепна през сълзи тя. — Опита се да го върне, но сърцето му не издържа и…

— Значи напуснахте племето след смъртта на баща си?

— Стиво бе избран за водач и аз трябваше да си тръгна. Знаех, че той ми е враг. Онова, което искаше от мен, беше немислимо. Знам, че никога не би се осмелил да поиска такова нещо от момиче с циганска кръв. — Очите й се напълниха със сълзи. — Но той знаеше, че аз не съм родена като циганка, че не съм родна дъщеря на Рудолфо.

Филип Наваро спря да диша. Гласът му прозвуча задавено:

— Какво означава това, че не сте истинска циганка?

— Рудолфо ми разказа историята, преди да умре, макар да знаеше, че ще разбие сърцето ми. Решил е, че трябва да го знам. — Алисия затвори очи, за да се пребори с напиращите сълзи. Не можеше да не плаче при спомена за онзи трагичен ден. — Татко ми разказа, че някаква жена от рода на горгио ме довела в циганския лагер. Казала му, че нямам родители, които да се грижат за мен, затова му предложила да ме вземе в племето. Накрая Рудолфо ме закле да дойда в Леон, за да намеря семейството си.

— Значи произхождате от Леон? — Дон Филип Наваро я гледаше втренчено и мислите му явно бяха на десетки мили оттук. Алисия беше много учудена, че историята й го развълнува така силно. — Да, мисля, че скоро ще знаем много повече за вашия произход и за семейството ви. — Като видя въпросителния поглед на Алисия, тонът му се смекчи. — Уверен съм, че с ваша помощ ще прогоня демоните на миналото. Ще ми помогнете ли, Алисия? Искате ли да внесете малко радост в живота на един остаряващ мъж?

Алисия кимна с готовност и се зарадва, като видя усмивката му. Болката изчезна от сините очи и той отново стана предишният дон Филип — красив, силен и самоуверен мъж като Рудолфо. Тя изслуша спокойно обещанието му да я направи дама, защото изобщо не можеше да си представи колко дълбока ще бъде промяната, която щеше да настъпи в живота й. Сигурно такава беше волята на съдбата.

Валеше. Едри капки — сълзите на О Дел — се стичаха по дебелите стъкла на прозорците. Алисия се взираше недоволно през зеленикаво–жълтите стъкла и копнееше да е навъди, чувстваше се затворена в тази къща на горгио, колкото и да беше просторна. Тя въздъхна и се облегна на рамката, опря чело о хладното стъкло и отново си заповяда да бъде търпелива.

Когато времето позволяваше, Алисия прекарваше дните си на терасата, за да диша чист въздух. Много й се искаше да спи навън и щеше да попита дон Филип, но не искаше да го гневи и реши да отложи молбата си. Той искаше да я направи дама и тя беше длъжна да уважи желанието му.

Дама, глупости, каза си ядосано Алисия. Не беше сигурна дали живее в сън или в кошмар, защото животът на горгио не беше лесен. Имаше толкова много неща, които не биваше да прави, толкова правила и предписания, че тя непрестанно се чудеше как горгио успяваха да ги запомнят. Ала в желанието си да хареса на мъжа, който й беше направил толкова добрини, тя се стараеше ден и нощ. Да види усмивката му — това си струваше цената, която плащаше.

Ходейки напред-назад по стаята, Алисия мислеше за дните, които беше прекарала в дома на дон Филип Наваро. Той беше много добър с нея, тя не го отричаше, но понякога я смущаваше с въпросите и изпитателните си погледи и тя не разбираше защо. Нерядко имаше чувството, че той се опитваше да я накара да извади нещо от най-тъмните дълбочини на спомените си, но въпросите му й причиняваха само главоболие. Тя искаше да си спомни, но всеки път, когато беше съвсем близо до момента, в който щеше да повдигне булото на спомена, се озоваваше пред затворена врата. Може би О Дел не искаше тя да си спомни, поне засега.

Освен това тя съвсем не беше сигурна дали можеше да живее щастливо в света на горгио, все едно колко се стараеше. Понякога се питаше дали тя наистина беше скъпа гостенка или пленница, макар че Филип Наваро спазваше обещанието си да й даде пълна свобода. Въпреки това, беше ли чудно, че Алисия избягваше да среща погледите на дамите на дома, които я посрещнаха със същата враждебност, която бяха проявили хората от Саламанка? Помнейки съвета на Хуанита, тя се държеше далече от съпругата на дон Филип, която беше открито враждебна. Тъй като се чувстваше по-добре в компанията на готвачката, ратаите от обора и домашните прислужници, предпочиташе да прекарва времето си с тях. Много бързо разбра, че доня Луиза избягваше хората, които бяха по-нископоставени от нея. Кухнята беше единственото място, където Алисия се чувстваше сигурна.

Ударът на гонга проникна в мислите на Алисия и тя се намръщи. Първото, за което я беше укорила Хуанита, беше навикът и да яде с пръсти. Възрастната прислужница й показа две странни на вид неща и й обясни, че те са предназначени да поднася с тях яденето към устата. Настани я на голямата маса в трапезарията на прислугата и започна да й показва как да се храни. Защо горгио не ядяха с пръсти? Като си припомни как за първи път беше занесла нещо за ядене на Рафаел и с какъв ужас реагира той, когато разбра, че трябваше да яде с пръсти, тя неволно се засмя. Дали и той се беше чувствал както тя сега?

— Вземете вилицата и я забодете в месото, след това отрежете малко парченце с ножа — повтаряше Хуанита и строго следеше старанията на Алисия да поднася парченцата към устата си с малкия инструмент, наречен вилица. Опитите да се нахрани, без яденето да пада в скута й, я вбесяваше и тя ругаеше гневно, с което поставяше на още по–голямо изпитание търпението на Хуанита. Ругатните бяха строго забранени.

„Не бива така, не можете, недейте…“ — това бяха фразите, които Алисия чуваше по сто пъти на ден. Много й се искаше да избяга от острия език на Хуанита, но когато страстите се охладяха, прогонваше лошите мисли от съзнанието си. Една циганка, все едно истинска или не, никога не нарушаваше дадената дума, а тя бе дала дума на Филип Наваро, че ще остане в къщата му.

Защо бе дала това обещание, питаше се често тя. Не беше затворена в този дом, но нещо по-силно от врати и вериги я задържаше в него — привързаността и обичта към този човек, която от ден на ден ставаше по-дълбока. След смъртта на Рудолфо не беше изпитвала такова чувство. Филип Наваро щеше да бъде добър циганин, помисли с усмивка Алисия. Не беше сигурна дали ще посмее да му направи такъв комплимент. Щеше ли да се обиди от думите й, които за нея бяха най-голямата похвала? С тези мисли слезе по широкото стълбище и изчака доня Луиза, която бързаше нанякъде с обичайното си мрачно лице.

Бедният дон Филип, размишляваше Алисия, докато се стараеше да остане незабелязана. Учудващо ли беше, че къщата изглеждаше толкова мрачна? Дъщерята на доня Луиза беше същата като майка си. Семейството на Филип Наваро седеше на масата с толкова мрачни лица, та първоначално Алисия беше помислила, че са в траур. Вечерята трябваше да бъде повод за весели разговори и музика — циганите умееха да ценят радостта от живота. Алисия имаше твърдото намерение много скоро да поговори с дон Филип за това.

Дебелите пънове в камината се бяха превърнали в пламтяща жарава. Изкусителните аромати от кухнята, които се смесваха с миризмата на дървени въглища, напомниха на Алисия, че е гладна. Вратата към крилото за прислугата беше в другия край на залата, зад трапезарията на семейството, и когато се запъти нататък, тя чу отвътре възбудени гласове.

— Колко време смяташ да държиш в дома ни тази… тази твар? — Алисия позна пронизителния глас на доня Луиза.

— Дълго, много дълго — гласеше отговорът на дон Филип.

— Как смееш да пренебрегваш желанията ми? Аз не я искам в къщата си!

— Правя го със същото удоволствие, с което ти винаги си пренебрегвала моите желания. Младата жена ме прави щастлив, нейното присъствие ме изпълва с радост.

— Но тя е циганка! Ще открадне всичко, което притежаваме, и някоя нощ ще офейка с плячката. — При тази обида Алисия се сгърчи като от удар.

— Била е възпитана при циганите, но в действителност е дама от испански произход. Във вените й тече много по-благородна кръв от твоята, доня Луиза. — В гласа на дон Филип имаше ирония, сякаш искаше да припомни на жена си ниския й произход.

— Как смееше да ме обиждаш! Ще видиш какво ще се случи, когато Енрике се завърне от кралския двор. Той няма да търпи присъствието на тази жена в дома ни, също като мен. Той ще ти даде да разбереш! Надявам се само, че ще го изслушаш. Синът ми Енрике Дорадо е истински благородник! — Дон Енрике Дорадо. Името напомни нещо на Алисия, но в момента не можеше да се сети къде го е чувала. Ако той е син на тази жена, сигурно е ужасно неприятен, каза си тя. Не гореше от желание да го срещне.

— Ако е благородник, то е само защото аз… — Дон Филип не довърши изречението. — Няма да се карам с теб. Предпочитам да се наслаждавам на щастието си. Изправих се срещу един призрак, който в крайна сметка се оказа изключително радваща среща. Вече знам, скъпа съпруга, че не бива да вярвам в думите на хора, които изричат неистини само за да преследват собствените си егоистични цели. Нещата вече не са такива, каквито изглеждат.

— Говориш глупости! Глупости! Наистина не разбирам какво искаш да кажеш. — В гласа на доня Луиза имаше смущение.

— Много скоро ще разбереш, скъпа. С времето ще разбереш. — Алисия щеше да продължи да слуша, но видя Хуанита, която й махаше от вратата в края на залата, и забърза към нея, засрамена, че я бяха заварили да подслушва. Ала Хуанита не каза нищо, от което Алисия заключи, че това беше обичай при горгио. Дали някога щеше да разбере живота на испанците? Не, никога. Но след като беше чула изпълнените с омраза думи на доня Луиза, тя беше още по-твърдо решена да се опита. Филип Наваро бе казал, че тя го прави радостен и щастлив, и тя нямаше да го разочарова. Щеше да направи така, че той да се гордее с нея и онази мрачна жена да вземе назад обидните си думи. Решена да успее, Алисия се закле в окото на баща си.

Небръснат, изтощен и измършавял, Рафаел де Виласандро приличаше по-скоро на просяците и другите окъсани фигури, които населяваха мръсната улица, отколкото на млад благородник, но това не го притесняваше. Под властта на болката си той бе забравил гордостта. Претърси всеки сантиметър от града, но преживя само разочарования и поражения. Алисия беше изчезнала и той очакваше най-лошото.

Междувременно бяха минали две седмици. Накрая гладът и изтощението го надвиха и той реши да се откаже от гладуването. Купи си хляб и козе мляко от един уличен търговец и седна да яде. Трябваше да запази тялото си живо и силно, макар че душата и сърцето бяха станали безполезни. Искаше само да го оставят на мира в мъката му. Високите идеали и твърдото намерение да помага на нещастните покръстени бяха забравени.

Рафаел седеше в една сенчеста кръчма, сам, макар че грубо скованите дървени маси бяха заети от много хора. Тук се събираха най-бедните, отблъснати от обществото люде. По-рано Рафаел никога не би дошъл на такова място, но то беше много подходящо за сегашното му състояние. Шумните разговори между гостите се смесваха със звъна на чашите. Всеки разказваше невероятни истории, езиците не млъкваха, разпространяваха се какви ли не слухове. Рафаел се облегна назад, изпразни чашата вино и се опита да не чува приказките, но откъслеци от тях все пак проникваха до ушите му.

— Войната в Гранада свърши.

— Крайно време беше.

— Толкова мъже загинаха! Все пак Испания победи.

— А колко пари глътна войната! Исусе! Да бях докопал поне един от пропилените гулдени.

Значи войната е свършила, каза си Рафаел. Все пак нещо, на което можеше да се зарадва. Последната крепост на маврите в Испания беше завладяна. Какво щяха да предприемат сега крал Фердинанд и кралица Изабела?

— Снощи се върнах от Арагон. Там избухнали въстания срещу Светата инквизиция. Убили един инквизитор. Никой не иска изгаряния.

Рафаел наостри уши. Трябваше непременно да чуе какво се е случило в Арагон. Изведнъж се сети за Хуан Дорадо и потръпна. Жесток човек като него заслужаваше да бъде наказан, но Рафаел не желаеше никому да умре от жестока смърт.

— Това е твоето мнение. Аз обаче смятам, че всички неверници трябва да бъдат прогонени от страната. Не знаеш ли колко неверници живеят между нас? Говоря за евреите.

— Евреите заеха на кралицата огромни суми, те помогнаха на Испания да спечели войната!

— Това е само доказателство, че са дяволски богати. Евреите живеят в лукс, докато ние, честните хора от Леон, тънем в мръсотия.

— Торкемада каза, че господ е дал сили на Испания да победи неверниците, за да я прочисти. От маври, от евреи, от цигани.

— Ще прогоним проклетите цигани! Те омагьосват с поглед!

Пред очите на Рафаел падна червено було. Вдъхновен от виното и от трупания в гърдите му гняв, той извади меча си от ножницата и скочи с толкова рязко движение, че преобърна масата.

— Испания трябва да бъде прочистена от идиоти като вас! — изкрещя той. Съзнаваше, че е сам срещу цялата кръчма, но трябваше да удари и не го беше грижа за последствията. Хора като тези бяха накарали Алисия да страда.

— Кой е пък този? — попита един мъж, едър, як ковач.

— Не знам и не ме интересува. Никой няма право да ме нарича идиот! — Трима–четирима мъже наскачаха и заплашително наобиколиха Рафаел. — Вземете си думите назад или ще си платите за наглостта, сеньор!

Преди Рафаел да е успял да каже и дума, мъжете се нахвърлиха върху него с бутилки, ножове и мечове, жадувайки да пролеят кръвта му. Кръстосаха се острия, загърмяха гневни проклятия.

— Ама той се бие като побеснял!

Рафаел наистина се биеше със смелостта на отчаянието, но и най-силният воин на Испания не беше в състояние да се справи с толкова много противници. Бавно, но сигурно те изтласкаха Рафаел към стената и дивите им погледи издаваха, че животът му беше в опасност. Изведнъж с учудване установи, че вече не е сам.

— Видях, че имате нужда от помощ, синьоре! — каза някой и също извади меч. Прояви се като умел боец, размахващ меча с похвално усърдие. Макар че пак бяха малцинство, Рафаел и непознатият мъж бързо разгониха противниците си. Едва когато останаха сами, Рафаел си позволи да огледа по-отблизо своя спасител и остана впечатлен от онова, което видя. Пред него стоеше внушителен мъж на около тридесет години, облечен по италианска мода в туника без ръкави на тъмнозелени, оранжеви и червени ивици, с тъмнозелена риза и подходящ панталон. Гъстата тъмна коса под зелената барета, украсена с пъстро перо, беше прошарена от първите сиви кичури по слепоочията. Не беше красив, но видът му завладяваше вниманието.

— Кой сте вие? — попита любопитно Рафаел. Тъмнокосият мъж се поклони учтиво.

— Джовани Луиджи Албердичи, на вашите услуги, синьоре. А вие?

— Рафаел Кордоба де Виласандро. — Двамата си размениха само един поглед, но той беше достатъчен за преценка. — Защо ми помогнахте?

— Защото не ми е приятно един да се бие срещу цяла орда диваци. А и не ми хареса какво говореха. Надявам се да сме им дали добър урок.

— Много ми се иска да вярвам в това. Прибързах, но когато заговориха за циганите, трябваше да ги набия. Мразя хората, които преследват други хора, все едно дали са цигани, маври или евреи. — Рафаел вдигна преобърнатата маса и покани новия си познат да седне при него. — Джовани Луиджи Албердичи. Името ви ми звучи познато.

— Аз съм само един прост капитан на кораб. Търговец от Венеция. Понастоящем повечето от корабите ми са в Бискайския залив.

— В Бискайския залив? Какво ви е довело толкова близо? За миг Джовани присви очи.

— Дойдох да търся един човек, но за съжаление узнах, че е бил сполетян от страшна съдба. Нека да не говорим повече за това.

— Капитан значи. Колко кораба притежавате?

— Пет. Занимавам се с внос и износ. Внасям в страната ви венецианско стъкло и товаря на корабите си маслини, пипер, подправки и кастилска дантела.

Пет кораба, каза си Рафаел. Пет кораба на път към Венеция. Въпреки че Фернандо де Торга, който беше картограф и навигатор, беше поел задачата да набави кораби, с които да изведе покръстените от страната, Рафаел не искаше да изпусне удобния случай. Помощта на този италиански капитан можеше да бъде много ценна. Пет кораба!

— Всички кораби ли са в залива?

— Не, за момента само четири.

Четири кораба, поправи се Рафаел, достатъчно, за да откарат стотици бегълци в Рим или Константинопол. Този мъж беше честен и смел, но дали щеше да рискува глоба от петстотин гулдена? Той беше венецианец и християнин, следователно евреите и покръстените не го интересуваха, но Рафаел усети със сърцето си, че Джовани Албердичи нямаше да му откаже помощта си. Как обаче да заговори по темата, без да се изложи на опасност? Шпионите на Торкемада бяха навсякъде. Е, този капитан със сигурност не беше от тях.

— Може би това не ме засяга, но чувството ми подсказва, че в главата ви се върти нещо повече от кораби. Изглеждате тъжен и унил. Аз съм много добър слушател, амиго мио. — В тъмните очи светеше съчувствие и макар че го познаваше едва от няколко минути, Рафаел му разказа всичко за Алисия и отчаяните си опити да я намери.

— Наистина ли мислите, че вашата любима е била сполетяна от жестока съдба?

— Много ми се иска да вярвам, че е жива и че ще я намеря отново, но се боя, че само си фантазирам. Алисия изчезна и аз съм най-нещастният човек на света.

Венецианският капитан поклати глава.

— Вярвайте на сърцето, не на разума. Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Сигурен съм, че много скоро ще видите отново вашата скъпа Алисия. — Той свали баретата си и я сложи на масата.

— Моля се на бога да се окажете прав!

— Ако вие не я намерите, може пък тя да ви намери. Точно така стана с моята Изабела и сега съм най-щастливият човек на света, но това е друга история. — Джовани си наля още вино и продължи: — Да се върнем на корабите ми. Защо проявихте интерес към вас? Да не сте моряк?

— Моряк ли? Не. Притежавам маслинови горички на границата с Леон. В момента обаче ги използвам за други неща. — Рафаел реши да се довери на италианеца. Нямаше какво да губи. — Интересувам се от вашите кораби, защото искам да помогна на хората, застрашени от инквизицията. Познавате ли човек на име Фернандо де Торга? Той е картограф и навигатор, наполовина испанец, наполовина италианец. Доколкото си спомням, произхожда от Венеция.

— Де Торга? Да, познавам го. Тъкмо заради него дойдох в Саламанка.

— Наистина ли? Срещнахте ли се вече с него? Джовани поклати глава и лицето му помрачня.

— Значи още не знаете нищо.

— Какво да зная?

— Фернандо де Торга е арестуван.

Сърцето на Рафаел спря да бие.

— Арестували са де Торга?

— Не викайте, амиго. Разпитват го, това е всичко. Да се надяваме, че няма да каже много.

Рафаел стисна чашата си с такава сила, че я счупи.

— Вие не познавате методите на инквизиторите. Те са измислили такива мъчения, че ще накарат и най-силния мъж да проговори. А се наричат християни! Привърженици на божия син, който проповядваше доброта и любов.

— Що се отнася до мен, излагал съм се и на по-страшни опасности. Ако сме предпазливи и направим бърз ход… — Джовани измери новия си приятел с изпитателен поглед. — Разбира се, ако вече не сте променили решението си.

Очите на Рафаел горяха трескаво.

— Да променя решението си? Никога! Напротив, решителността ми се увеличава с всеки миг. По своя вина загубих жената, която обичах. Мисълта за смъртта не ме плаши. Нищо не се е променило, сеньор, освен че сега трябва да поема не само своята мисия, но и задачите на де Торга. В края на януари трябва да изпратим първия кораб с бежанци. Ще ви дам подробна карта, за да видите къде са именията ми. Аз ще събера семействата, което са в опасност, и ще ги скрия в дома си. Там ще имат храна и подслон.

— Аз пък ще подготвя корабите и ще ви помогна да прекараме товара през страната и градовете. — Джовани вдиша чашата си и му кимна окуражително. — Пия за успеха. Бог да е с нас.

Рафаел се поколеба.

— Не се ли боите от гнева на Торкемада?

— Не ме е страх от онзи луд свещеник. Не се боя от никого. Единственото, което ме плаши, са несправедливостта и омразата. — Двамата изпиха виното си на един дъх и се заеха да обсъждат плановете си. — Тук има един свещеник, който е на наша страна. Казва се отец Хулио. — Джовани шепнеше тайнствено. — Познавате ли го?

— Не така, както ми се иска. Но какво участие има той в мисията?

— Играе двойна роля. От една страна, ще ви помогне да намерите хората, които са в опасност. Втората му задача е да фалшифицира документите, които ни трябват, за да изведем корабите с преследваните от пристанището.

След като обсъдиха предстоящите задачи, Джовани се сбогува с Рафаел с топла приятелска усмивка.

— Бог да е с вас!

— И с вас, приятелю.

— Когато свършим работата, ще намерите любимата си циганка, сигурен съм. — Венецианецът нахлупи баретата си и излезе от кръчмата, без да хвърли поглед назад. Рафаел излезе малко след него. Трябваше веднага да говори с отец Хулио. Отиде тичешком до църквата и влезе безшумно.

Вътре беше тъмно, само около олтара горяха свещи. Рафаел падна на колене и произнесе пламенна молитва.

— Значи се върнахте, синко. — Гласът на отец Хулио дойде от вътрешността на църквата. С няколко бързи крачки той се озова до Рафаел, дишайки тежко от напрежение.

— Трябваше да говоря с вас. Извинете, че тогава избягах презглава.

— Разбирам ви.

— Трябваше да я намеря.

— И какво? Намерихте ли я?

— Не.

Отец Хулио посегна към една свещ и я поднесе към лицето на Рафаел. Като видя изтощението му, поклати глава.

— Имам чувството, че съм бил в адския огън и съм се върнал — обясни тихо Рафаел.

— Точно така изглеждате, синко. Но постъпката ви беше безполезна. И излишна. Ако бяхте почакали, вече щяхте да знаете, че божията мъдрост действа по тайнствен начин. — Той потупа Рафаел по рамото и добави: — Вашата циганка е била намерена.

— Алисия? Къде? Кога? — Рафаел скочи и обиколи възбудено църквата, сякаш любимата му беше там. — Здрава ли е? Къде е?

— Не е тук. Не се върна при мен. Научих историята едва вчера. Бедното дете едва не било сгазено на улицата, но било спасено от един почтен човек и сега се намира в къщата му.

— В къщата му? Каква къща? — В желанието си да узнае нещо повече Рафаел се вкопчи в дрехата на отец Хулио. — Кажете ми, отче, трябва да знам! — Забелязал мрачния поглед на свещеника, той бързо пусна ръкава му. — Моля ви!

— Алисия се намира в дома на дон Филип Наваро. Той я е намерил същия ден, когато вие дойдохте при мен.

— Филип Наваро! — Рафаел зяпна смаяно.

— Да, Филип Наваро. — Отец Хулио проследи как Рафаел отметна глава назад и избухна в грозен смях. — Моля ви, синко, не се смейте. Това е божи дом.

— Господи, колко съм бил глупав! През цялото време, докато я търсех, тя е била под носа ми! Защо съм толкова глупав, защо? Но Джовани беше прав — когато двама души се обичат толкова силно, всичко свършва добре. Намерих я! Все едно къде, намерих я! — Обзет от силна възбуда, Рафаел прегърна свещеника и изскочи от църквата, за да отиде при любимата си.

Луната имаше блещукащ ореол от злато и сребро, лъчите й танцуваха по плочките на терасата и й придаваха омагьосан вид. Застанала до прозореца в стаята си, Алисия се взираше замечтано навън. Мислите, които я вълнуваха, не бяха особено приятни.

Междувременно беше опознала къщата и обитателите й. Имаше право да се движи свободно навсякъде. Вътрешният двор, около който беше изградена къщата, беше прекрасен, всяка спалня имаше балкон, от който се разкриваше гледка към градината.

„От колко време съм в тази къща?“ — запита се тя, тъй като беше забравила да брои дните. Достатъчно дълго, за да не се чувства вече циганка. Тя се променяше, разкъсвана между два свята, опитваше се да язди едновременно два коня — с други думи, правеше точно това, от което Рудолфо я беше предупреждавал да се пази.

Рудолфо. Ако можеше да я види сега, той нямаше да я познае, както нямаше да я познаят и другите хора от племето. Междувременно се бе превърнала в испанска дама както искаше дон Филип. Гъстата грива от тъмни коси беше сплетена на две дебели плитки, увити в сложна фризура. Така почти през цялото време беше под покрив, кожата й беше станала много по-светла. Бузите й все още грееха в здрава розовина, устните бяха естествено червени, но очите бяха пълни с меланхолия и страх. Алисия не принадлежеше към този свят, все едно колко скъпи и изискани бяха одеждите й.

„Приличам на испанска дама“ — мислеше тя, докато се оглеждаше в голямото огледало на стената, Алисия ли беше тази, която я гледаше, или друга жена? Нямаше ги блузата и тънките пъстри поли, на тяхно място беше дошла роклята, която в момента беше предпочитана от дамите на Леон. Днешният тоалет беше яркочервен, обсипан с цветенца от златен брокат. Алисия харесваше особено много набраните ръкави. Фустата се подаваше под роклята — според дон Филип това бил последният вик на испанската мода. Разказа й още, че лично кралица Изабела въвела модата на стегнатото елече. Така талията на дамата изглеждала още по-тънка в сравнение с обемната пола.

На всичкото отгоре трябва да нося и корсет, каза си гневно Алисия. Мразеше този инструмент за мъчения. Подобно на железните решетки около къщата той беше символ на изгубената свобода и на отчуждаването й от живота на циганите.

Жените на горгио бяха много глупави. Как издържаха в тези невъзможни рокли? Беше й безкрайно трудно да седи и да се движи с тези смешни дървени обръчи, в тази неудобна рокля. Алисия направи поредния безуспешен опит да се намести малко по-удобно. Всеки ден проклинаше обръчите, които испанците наричаха „вердугос“, и ако дон Филип не беше настоял да ги носи, сигурно щеше да ги хвърли в огъня. Но той беше толкова добър към нея и ако му правеше услуга, като носеше тези глупави поли и фусти, жертвата й не беше толкова голяма.

— Ах, ето къде си била! Пак си се скрила в стаята си и се цупиш. — Алисия се обърна рязко и видя застаналата на вратата доня Виолета, както обикновено с намръщено лице. Дон Филип беше добър към нея, но господарката на дома и младата й дъщеря бяха повече от враждебни. Въпреки старанията на Алисия, разгневена от нарастващата привързаност на дон Филип към циганското момиче, Виолета се отнасяше към нея с високомерно пренебрежение.

— Не се цупя — отговори тихо Алисия. — Просто размишлявах.

— И долу можеш да размишляваш! Татко ме изпрати да ти кажа, че вечерята е готова. — Виолета се понесе по коридора с шумящи поли и Алисия я последва.

Останалите вече седяха около масата и когато влезе, Алисия веднага усети върху себе си студените очи на доня Луиза. „Пак тази омраза в очите й, омраза и страх“ — помисли си тя. Отскоро тези зли сиви очи я преследваха и насън и макар да се опитваше да прогони глупавите си мисли, тя имаше чувството, че някога, много отдавна, вече е виждала тези очи. Сега доня Луиза отново я гледаше злобно и местеше поглед между нея и съпруга си. Дали се страхуваше от нещо, което знаеше Алисия?

— Изглеждаш великолепно в червено, мила Алисия. Но аз го знам отдавна. — Дон Филип я погледна топло, изпълнен с нежност. — Ела, седни.

Алисия седна колебливо. Не й харесваше да се намесва в напрежението между членовете на семейството, усещаше с всяка фибра на тялото си неловкостта, която тегнеше над масата. Важността на добрите маниери беше толкова нова за нея, че дълбоко в себе си винаги изпитваше страх да не направи някоя грешка. А когато чуваше доня Луиза да я нарича „онази езичница“ — естествено в отсъствието на дон Филип, неловкостта й още повече нарастваше.

— Не си ли гладна, мила? — попита загрижено дон Филип. — Яж, яж!

— Тя закъсня и не каза молитвата. — Виолета я удостои с подигравателен поглед. — Крайно време е да се научи да сяда навреме на масата. Или не е нужно да благодари на бога за всекидневния ни хляб?

— Виолета! — Дон Филип се разтрепери от гняв. — Ако още веднъж чуя подобни думи, ще те накажа. Алисия е наша гостенка!

— Прости ми, татко. — Виолета сведе глава, обаче в погледа на доня Луиза светна триумф. Алисия съвсем правилно предположи, че доня Виолета нарочно я беше извикала със закъснение на вечеря, за да я подиграе. Защо тези две жени бяха толкова злобни?

Дон Филип се хранеше мълчаливо, потънал в мислите си, след малко погледна Алисия и каза:

— Виолета ми напомни — макар че намерението й очевидно беше друго, — че е време да прочетеш Светото писание, дете мое. Ще извикам отец Хулио да ти преподава.

Алисия си спомни добрия свещеник и красивата църква и се усмихна в знак на съгласие.

— Знаеш ли нещо за историята на християнството? — попита дон Филип.

— Знам, че християните палят свещи и говорят с бога. Знам и за вашия Христос — отговори гордо Алисия, спомнила си деня в църквата. — Знам, не майката на вашия бог и на детето Исус се казва Мария.

— Христос и Исус са едно и също лице, детето ми. Трябва да научиш още много неща, но се радвам, че вече знаеш нещо.

След похвалата на дон Филип Алисия продължи с по-голяма увереност.

— Той бил закован на едно дърво, за да могат всички горгио да живеят вечно. Той искал да ги спаси от огньовете на Бенг, за да не станат роби. — Очите й добиха замислено изражение. — Може би този Христос е бил циганин, след като е бил беден и е скитал по страната. И той като циганите…

— Циганин? Наричаш Исус циганин? — Доня Луиза трепереше от гняв. — Ако Хуан беше тук да чуе какво говориш! Тя е еретичка! — Сивите й очи святкаха злобно и Алисия беше готова да скочи от масата и да избяга, но дон Филип й се притече на помощ.

— Дръж си езика зад зъбите, жено! Тя не е еретичка, а невинно дете, което трябва да бъде насочено към вярата. Ако не беше станала жертва на жестока измама… — Дон Филип нямаше време да продължи, защото в този миг в стаята влетя задъханият Рафаел де Виласандро. — Дон Рафаел! — Филип Наваро остана смаян от занемарения външен вид на госта си, но като истински благородник не обели и дума за това. — Разтревожих се за вас. Посланието, което ми изпратихте, беше неясно…

Рафаел не чу нито дума. Цялото му внимание беше съсредоточено върху незабравимите очи, които изведнъж се напълниха с гняв и болка.

— Алисия? — В гласа му имаше изумление. Не беше очаквал да я види в този вид. Циганското момиче беше изчезнало и на негово място стоеше най-красивата испанска дама, която някога беше виждал. — Алисия!

При звука на гласа му Алисия се вцепени и лицето на Рафаел изчезна зад було от сълзи. Появата му я зарадва, но при спомена за предателството му гневът вкорави сърцето й. Не можеше да мисли, не можеше дори да диша. Чувстваше се като подгонена сърничка и трепереше под силата на погледа му.

— Алисия! — Забравил другите присъстващи, Рафаел направи крачка към нея. С всяка фибра на сърцето си копнееше да я заключи в прегръдката си. По пътя към дома на дон Филип си представяше как двамата ще се прегърнат и не очакваше да бъде отблъснат. — Алисия?

— Не! — Гласът й беше едва доловим шепот. — Върви си! — Всички обиди, целият гняв, който беше натрупала в сърцето си, избликнаха на повърхността. — Мразя те. Не искам да те видя никога вече. — Тя му обърна гръб и избяга от стаята.

— Алисия! — Рафаел се опита да я последва, но дон Филип го задържа. — Моля ви, трябва да отида при нея, има толкова неща, които трябва да й кажа…

— Оставете я да се наплаче и да подреди мислите си. Сега е в плен на чувствата и не може да ви изслуша. Такива са жените. — Дон Филип остана твърд и хвърли предупредителен поглед към доня Луиза и Виолета. Този път обаче съпругата му не се обади. Стана от масата, махна на дъщеря си да я последва и двете напуснаха трапезарията, без да се докоснат до яденето си.

— Радвам се, че жените излязоха. Трябва да ви кажа много неща, а съм сигурен, че и вие имате какво да ми кажете. Елате с мен, тук не е подходящото място. В тази къща има много очи и уши. — Той кимна многозначително към крилото на прислугата.

Макар и неохотно, Рафаел го последва в библиотеката — дълго, препълнено с книги помещение с кожени кресла и голяма дъбова маса.

— Откъде познавате Алисия? — започна направо Филип Наваро. — Тя ли е младата жена, за която ми разказвахте?

— Алисия е жената, която обичам. Тя ми спаси живота и ме отведе в циганския лагер. От онзи ден животът ми се промени.

Филип Наваро избухна в смях.

— Невероятно! Алисия има буен темперамент, но сърцето й е пълно с любов. Тя е най-голямата радост в живота ми. — Посочи на госта си едно от креслата и продължи: — Разкажете ми историята, дон Рафаел. Сигурен съм, че ще мога да ви помогна.

Рафаел се зарадва, че имаше възможност да излее душата си. Думите му потекоха като неспирен поток. Разказа как беше прелъстил Алисия и я беше изоставил, за да намери крадците, които се бяха опитали да го убият. Разказа за страха си, че Алисия е станала жертва на бруталното нападение над циганския лагер, за напразното търсене и за отвличането си от хората на Рудолфо.

— Рудолфо беше страхотен мъж. Съжалявам, че не можах да се запозная с него.

— Той беше мъдър и силен и аз никога няма да го забравя. Според закона на циганите Алисия е моя съпруга. — Рафаел извади от джоба на ризата си парчето от сватбеното гърне. — По-рано само щях да смръщя нос при такава церемония, но сега… Алисия е моя жена, все едно какво ще кажат свещениците.

— Ваша жена? — Дон Рафаел вдигна високо едната си вежда, но очевидно тази мисъл му допадна. — Защо тогава тя пристигна сама в Саламанка? Защо не я доведохте със себе си?

— Защото съм глупак! — Рафаел премълча причините за заминаването си не защото нямаше доверие в дон Филип, а защото не искаше да го забърква в плановете си. Даже мъж с положението на дон Филип не беше напълно сигурен пред козните на Торкемада. — И платих скъпо и прескъпо за безумието си! Седмици наред живях в нищета, за да я намеря. Когато отец Хулио ми каза, че е намерила подслон в дома ви, веднага хукнах насам.

— Само за да се озовете пред една плачеща жена, която очевидно сте наранили дълбоко.

— Тя не разбира какво се случи! Трябва да й обясня! Аз обичам Алисия повече от живота си. Може би доскоро не съм го знаел, но сега го знам. Докато живеех в страх, че ще я загубя завинаги, разбрах, че без нея не си струва да живея. Тя трябва да ми прости. Трябва отново да ме обича! — Рафаел се почувства освободен от голям товар и най-сетне забеляза, че бе говорил дълго и предълго, вместо да чуе какво имаше да му каже дон Филип. Връхлетя го внезапна ревност. Ами ако Филип Наваро също имаше любовни намерения спрямо Алисия? Той й бе предложил храна и подслон, обличаше я като испанска дама. И всичко това само в името на любовта към ближния? Стори му се съмнително и реши да чуе какви са намеренията на домакина му. — Вече знаете какви са моите чувства. Сега ми кажете вие какъв интерес имате към Алисия.

Дон Филип се усмихна, развеселен от очевидната ревност на Рафаел.

— Аз спасих една млада циганка и се озовах пред съвършено копие на съпругата си, на жената, която изгубих преди много години. Доведох я тук и трябва да призная, че мотивите ми не бяха безкористни. — Като видя как Рафаел се скова, той добави бързо: — Алисия е на същата възраст, на която щеше да бъде днес дъщеря ми.

— Вашата дъщеря?

— Изглежда твърде хубаво, за да е истина, самият аз още имам съмнения, но сърцето ми подсказва, че това е тя. Името Алисия всъщност не е испанско, а е форма на името Алис. Това беше името на прабаба ми и аз го дадох на дъщеря си, когато се роди. Считах го за невероятна случайност, но после узнах, че Алисия не е циганка.

— Това е иронията на съдбата — прошепна Рафаел, спомнил си собствените си предразсъдъци спрямо привидното наследство на Алисия.

— Момиченцето е било заведено в циганския лагер от непозната жена! Мога само да предполагам каква е била причината, имам своите основателни подозрения.

— Значи мислите, че…?

— Беше ми казано, че малката ми дъщеря е претърпяла злополука, че е излязла на разходка с бавачката си и се е удавила. Нямах причини да се съмнявам в тази версия, но тялото й никога не беше открито. Сега знам със сигурност, че са ме излъгали. С всяка фибра на сърцето си вярвам, че Алисия е моята изгубена дъщеря. Опитах се да й помогна да си спомни, но засега без успех. Тя е прогонила спомена от съзнанието си, но знам, че един ден той ще се върне.

Рафаел и дон Филип не подозираха, че в този момент някой ги подслушва. Притиснала ухо до вратата доня Луиза не можеше да повярва в онова, което чуваше. Възможно ли беше тази красива млада жена да е момичето, което някога тя лично беше отвела при циганите? Възрастта, името, зелените очи… Засега не можеше да направи нищо, но беше твърдо решена да не позволи съпругът й да узнае за предателството й. Всичко, което беше планирала и за което работеше, щеше да бъде изгубено, ако Алисия си спомнеше. Нима всичките й мъки и усилия щяха да отидат нахалост? Хуан, Енрике, Виолета — какво щеше да стане с тях? И какво щеше да стане със самата нея? Никога нямаше да забрави какво е да живееш в бедност, никога вече нямаше да се върне в предишния си живот.

Енрике. Енрике знаеше какво трябва да се направи. Трябваше само да има търпение. Трябваше да изчака завръщането му и двамата заедно щяха да прогонят циганското момиче.

Застанала на балкона на стаята си, Алисия гледаше към мократа от дъжда градина и усещаше как дъждовните капки се смесваха със сълзите по бузите й. Роклята й беше мокра, но тя не забелязваше нищо. Сърцето й биеше като безумно и тя се вслушваше отчаяно във всеки шум, който идваше отвън.

Надяваше се Рафаел да я последва и в същото време се боеше от предстоящия сблъсък.

Когато вратата на стаята й се отвори и тя погледна в тъмните очи на Рафаел, й се дощя да избяга. Само съзнанието, че нямаше място, където да се скрие, я задържа.

— Трябва да говоря с теб, Алисия.

— Няма нищо, което искам да чуя от теб, горгио! — Рафаел направи крачка, към нея и тя стисна здраво зъби.

— Може би е вярно, но аз съм твърдо решен да говоря с теб. — Като разбра, че не можеше да го прогони, Алисия въздъхна и се върна в топлата, светла стая. Рафаел я огледа внимателно и забеляза колко голяма промяна беше настъпила у нея — тя излизаше далеч извън дрехите, които носеше, и новата й прическа. Когато бяха заедно за последен път, тя не беше нито дете, нито жена, сега хубостта й беше разцъфтяла напълно и тя беше станала истинска красавица, надарена с прелест, на която дори нещастието не бе успяло да навреди. — Аз те обичам, Алисия.

— Не ми говори за любов! О, горгио, ти не знаеш значението на тази дума. Любовта е много повече от сливането на телата, тя е нещо, което идва от сърцето. Ласкателните думи са безсмислени, само делата имат значение. Твоето поведение ми показа, че изобщо не държиш на мен. Ти ме предаде!

— Естествено, че държа на теб. Затова си тръгнах без желание…

— Защо ме остави? Нали бяхме щастливи? Бях готова да ти сваля звездите от небето, ако беше пожелал. Ти ми каза, че ме обичаш, и аз с готовност ти повярвах. Но вече не съм глупавото циганско момиче, което наивно предлага сърцето си.

— Имах причини. Брат ми дойде да ме търси. Не можех да рискувам отново да причинят зло на народа ти. — Той не посмя да й разкаже цялата история, защото можеше да застраши живота й.

— Уж си бил загрижен за мен, горгио, а си тръгна без нито една дума за сбогом.

— Повярвай ми, Алисия, имах твърдото намерение да се върна при теб. Затова ти оставих пръстена. Това беше залог, клетва.

— Пръстена? — Алисия го носеше на тънка панделка на шията си. — Солис ми го даде и каза, че си искал да ми платиш за услугите. Разказа ми, че си заминал с радост.

— Подла лъжкиня!

— Но тя се закле в гроба на баща си!

— Въпреки това те е излъгала. Ако някой ден я срещна, ще я накарам да си вземе думите назад. Тогава те обичах и сега те обичам. — Той застана пред нея и сведе глава, така че устните му почти докоснаха ухото й. По гърба й пробягаха тръпки и тя се разтрепери. — Боже, но ти си съвсем студена, роклята ти е влажна от дъжда. Дай да те стопля, Алисия.

Тя беше готова да падне в прегръдката му, но споменът за смъртта на баща й отново издигна стена между тях. Рудолфо умря в опит да върне Рафаел в лагера.

— Не! Рудолфо умря, защото тръгна да те преследва. Сърцето му не издържа. Никога няма да забравя!

— Безкрайно съжалявам за смъртта му. Той беше благороден човек. Но аз не съм го убил, Алисия! Той знаеше, че ще умре, затова толкова бързаше да ни ожени. Искаше да имаш човек, който да се грижи за теб, когато вече го няма.

Думите му отговаряха на истината и тя не можеше да го обвини искрено в смъртта на Рудолфо. Но имаше още много неща, които не можеше да му прости. Ако я беше изоставил само веднъж, може би щеше да му прости. Но Рафаел я изостави два пъти. Тя му се отдаде, отвори се за любовта му — само за да го загуби отново. В сърцето й имаше рани, които никога нямаше да зараснат.

— Щеше ли да ме напуснеш, ако бях една от вас, а не циганка? — попита тихо тя и отвори широко очи, за да прочете истината по лицето му.

— Алисия… — Рафаел не беше в състояние да й отговори. И сам не знаеше отговора.

— Но аз не съм циганка! Затова ли сега мислиш, че съм достойна за любовта ти? Права ли съм? — Надвита от гордостта и гнева, тя избълва поток от проклятия срещу него, без да съзнава какво говори. — Вярваш ли, че толкова лесно мога да забравя презрението ти? Ако вярваш, значи си глупак! Никога няма да ти простя. Никога! В деня, когато ме напусна, любовта ми умря. Умря с Рудолфо.

— Тогава нямам какво повече да ти кажа, Алисия. Бъди щастлива. И аз като теб съм гост в дома на дон Филип, но няма повече да ти досаждам с молбите си.

— Рафаел… — Тя искаше да му каже, че е излъгала, че любовта й никога няма да умре, че само я е страх да му се довери още веднъж, да отвори сърцето си и отново да бъде измамена. Ала не каза нищо и го остави да си отиде.

С ръка на бравата Рафаел се поколеба. Обърна се и втренчи поглед в прекрасното й лице.

— Всъщност те харесвах повече с разпусната коса — промълви задавено той. — Алисия, моята прекрасна малка циганка!

Когато Рафаел излезе, Алисия изпита чувството, че зимният вятър, който идваше от планините, я е повалил на земята. Беше готова да го повика, да му изкрещи, че и тя го обича, но викът й беше само беззвучен шепот.

Следващите дни бяха мъчителни. Алисия държеше да избягва Рафаел, за да не й напомня за болката й, но пространството на къщата беше ограничено и нямаше как да не се срещат. Нощем, сама и изпълнена с копнеж да падне в обятията му, тя се оставяше на сънищата си. Той беше първата й любов, единствената й любов и съзнанието, че стаята му беше в другия край на коридора, беше огромно изкушение. Защо не можеше просто да отиде при него, да се любят, отново и отново да усеща омаята на страстта? Алисия се бореше със себе си и гордостта успяваше да я държи далече от прегръдката на Рафаел и от леглото му. Той я беше напуснал и тя искаше да вярва, че го е направил, защото се срамуваше от циганския й произход.

Дори опитите на доня Луиза да сватоса Рафаел Виолета не намалиха решителността й. На закуска и вечеря момичето винаги седеше до него, тъмните очи постоянно търсеха лицето му. Изражението й не оставяше съмнение, че Виолета Дорадо принадлежеше към света на Рафаел по начин, който беше недостъпен за Алисия. Въпреки новопридобитите си маниери и елегантните си дрехи Алисия оставаше циганка в сърцето си и всеки презрителен поглед, който Виолета изпращаше към нея, й го напомняше.

Тази вечер погледите на Алисия и Рафаел се срещнаха над масата и тя се опита да се усмихне. Ала преди да е отворила устни, перленият смях на Виолета й напомни присъствието й и тя побърза да отмести поглед.

По време на вечерята доня Луиза преследваше с желязна решителност плана си да сближи Рафаел и Виолета. Макар изражението на Рафаел да не оставяше съмнение, че младата дама не означава нищо за него, болката и ревността на Алисия се засилваха с всяка минута.

Нека се ожени за тази глупава гъска, това не я интересуваше! Тя ядеше, но не усещаше вкуса на храната, пи твърде много вино, но не успя да прогони мъчителния спомен за целувките му. Властното му присъствие я изнерви до крайност.

Виолета цвъркаше и гукаше и макар че Рафаел не отговаряше на вниманието й, Алисия не понасяше да го вижда до нея. Тя проклинаше безмълвно и Виолета, и Рафаел. Виолета беше от неговия народ, от неговото съсловие, той заслужаваше тази ужасна жена, увиснала на лакътя му. Отношенията им трябваше да й бъдат безразлични. Въпреки това Алисия се измъкна при първия удобен случай и щом се озова в стаята си, от очите й потекоха едри, горещи сълзи.

Мрачни, заплашителни фигури се прокрадваха все по-близо до Рафаел. Опасността ставаше все по-реална. Шпионите на Торкемада бяха навсякъде. Тъй като страдаше от студенината на Алисия, той беше безумно храбър и неуморим в старанията си да помогне на заплашените от инквизицията. Досега имаше успех. Като работеше в тясно сътрудничество с отец Хулио, той успяваше винаги да бъде една крачка напред пред тайните емисари на фанатичния Хуан Дорадо и скоро събра голяма група покръстени, които без негова помощ щяха да станат жертва не само на мъченията, но и на кладите на инквизицията.

Бедни и богати, търговци, благородници и селяни бяха в опасност и Рафаел изпитваше засилващо се огорчение към хората, които с непредпазливите си приказки и злобата си бяха донесли зло на съседите си. Всичко, което трябваше да кажат, беше, че покръстеният отказвал да яде свинско или заешко, че е празнувал еврейски празник или е бил видян да чете тората, за да предизвикат арестуването и разпита му. Ако подозрението паднеше върху някой мъж, на опасност беше изложено цялото му семейство — чиновниците на инквизицията не се спираха пред нищо, за да намерят доказателства. Нямаше друга милост, освен смъртта, нямаше край на мъченията, освен чрез признания, нямаше присъда, а клада за онези, които бяха обявени за виновни.

Най-голямата мъка на Рафаел беше, че когато успяваше да спаси двама покръстени, винаги имаше трети, на когото вече не можеше да помогне.

— Трябваше да побързам! — изплака той пред отец Хулио, когато арестуваха млад търговец на подправки, поредната нещастна жертва, на която не бяха успели да помогнат.

— Аз съм не по-малко виновен от вас. Не се измъчвайте с обвинения. Кой можеше да знае какво ни очаква? Никога не знаем коя е следващата избрана жертва. — Отец Хулио се усмихна тъжно. — Нещастникът бил издаден от човек, който му дължал значителна сума. Най-подлият начин да се освободиш от дълга си, не намирате ли?

— Сега и жена му трябва да страда! — Рафаел засенчи очите си и проследи как прекарваха заловените през града с боси крака, съпътствани от непрекъснат гръм на барабани. Търговецът беше красив младеж, още ненавършил тридесет години, известен в целия град с честността си. А сега беше осъден да умре на кладата. Рафаел неволно си помисли, че само благодарение на божията милост не беше на мястото на нещастника, и потрепери. Той също имаше врагове. — Отец Хулио, няма ли начин…?

— Да им помогнем сега? Не, синко, не. Избийте си тази безумна мисъл от главата. Всеки опит неизбежно би довел до вашата собствена мъчителна смърт.

Рафаел знаеше в сърцето си, че отец Хулио е напълно прав, но докато слушаше злокобния гръм на барабаните и гледаше бледите лица и разширените от ужас очи на търговеца и жена му, през ума му минаваха безумно дръзки мисли. Трябваше да намери начин, за да измъкне нещастните жертви от ноктите на инквизицията!

— Безсърдечни копелета! — изруга полугласно той. Макар че никой не чу проклятието, отец Хулио го побутна предупредително.

Процесията се състоеше от десетина покръстени. Бяха ги облекли в жълти одежди, украсени с изображения на дяволи и пламъците на ада. Вървяха със сведени глави и всеки носеше незапалена свещ. Рафаел знаеше какво им предстои: колове те, на които щяха да ги завържат, за да ги изгорят живи, вече бяха забити здраво в земята.

Милостиви боже, защо? Рафаел не можеше да разбере религиозното усърдие, което караше свещениците и инквизиторите да отнемат живота на други човешки същества. Бог беше един. Каква разлика имаше по какъв начин го почитат? Никога нямаше да проумее фанатичния плам на Торкемада. Беше изказал мислите си пред отец Хулио и получи отговора, че и той не го разбира, защото е разумен, спокоен човек.

Двамата седяха в библиотеката на свещеника и скоро се задълбочиха в оживена теологична дискусия. Рафаел започна с въпрос към свещеника защо толкова много покръстени рискуваха да практикуват еврейски обичаи и еврейското право. Знаеше, че много от тях бяха готови да приемат наказание и дори смърт, само и само да запазят предишната си вяра.

— Много евреи смятат християните за хора, които говорят едно, а вършат друго. Ние почитаме Христос, проповядваме любов към ближния и безкористие, но сме движени единствено от алчността си. По улиците на нашите градове има стотици хора, които умират от глад, но ние се обличаме във великолепни одежди и се кичим с бисери. Говорим за целомъдрие, а много от нашите свещеници, монаси и епископи се забавляват с жени и млади момчета. Папа Родриго Борджия, известен като Александър VI, се хвалеше на всеослушание с децата си. Затова много евреи са убедени, че у нас няма страх от бога.

— Но да умрат за вярата си?

— Аз изпитвам уважение към хората, които имат тази смелост. Мога само да се надявам, че един ден вярата ни ще стане по-чиста и искрена, че ще се освободим от недостатъците си и отново ще заобичаме ближните си. Един ден, когато това безумие с кладите отмине…

„Безумието с кладите няма да свърши скоро“ — каза си тъжно Рафаел. Запита се какво ли мислеше Алисия за християнското учение, което й преподаваше отец Хулио, и му стана още по-тъжно. В онова, което вярваше нейният народ, имаше толкова невинна красота. Дали тя щеше да разбере с каква мисия се беше нагърбил съпругът й? Ако й разкриеше тайната си, ако й разкажеше за помощта, която оказваше на покръстените, дали тя щеше да го одобри? Щеше ли да му прости, ако й разкажеше за Джовани де Торга и корабите, които чакаха скъпоценния си товар в залива? Нещо го тласкаше да й каже всичко и досега беше мълчал само от предпазливост. Не искаше да я изложи на опасност, макар че с това си навличаше гнева й. През последните седмици намираше утеха единствено в работата, опитваше се да забрави болката си. Дали Алисия щеше да го обикне отново? Можеше само да се надява. Два кораба с бегълци вече бяха отплавали за Рим, още два чакаха в залива и Рафаел се закле, че щом изпратеше тези два кораба, щеше да приключи мисията си. Когато опасността отминеше, щеше да разкаже всичко на Алисия и да се надява, че искреността му щеше да разпали искрите на любовта, които бяха останали в сърцето й.

— Бог да ми е на помощ, но се боя, че никога няма да преодолея себе си и да му простя. — Шепотът на отец Хулио върна Рафаел в настоящето и той видя начело на шествието обекта на това необичайно за свещеник признание. Гневните думи на отец Хулио бяха предназначени за свещеника със зеления кръст на инквизицията, загърнат в зловеща черна мантия. Това беше Хуан Дорадо, неочаквано дошъл от Толедо в Саламанка.

Рафаел много скоро разбра защо отец Хуан Дорадо се бе появил така неочаквано в Саламанка — узна го от устата на самия свещеник. След, като се разположи удобно в църквата на отец Хулио и превърна библиотеката му в своя служебна стая, инквизиторът на Торкемада и служител на аутодафето Хуан Дорадо извика Рафаел на доклад.

Нощта беше студена и около луната имаше сияние, което предвещаваше нещастие. Докато вървеше към църквата, Рафаел се опитваше да подреди мислите си. През главата му минаваха всевъзможни опасения: че Хуан Дорадо е узнал нещо за корабите, които чакаха в залива, че с последния си дъх де Торга е изпуснал неговото име, че смелият венециански капитан Джовани е бил заловен, че са пленили корабите, че фанатичният свещеник е узнал нещо за еврейската му кръв и за екзекуцията на майка му. Във въздуха още висеше острата миризма на дим, горчив и злокобен спомен за кладите от днешния ден и предчувствие за собствената му съдба, ако го заловяха. Ала когато си спомни писъците на нещастните, които загинаха на кладата тази сутрин, и когато осъзна, че беше спасил десетки и стотици хора от същата страшна участ, решителността му се върна. Не съжаляваше за онова, което правеше, болеше го само, че бе разбил сърцето на Алисия. Алисия, Тя беше единственият човек на света, за когото щеше да страда, ако го осъдеха на смърт.

Рафаел изпита желание колкото се може по-бързо да приключи конфронтацията с Хуан Дорадо. Осветено от трепкащата светлина на свещите, лицето на свещеника с тесните, подигравателно извити устни беше също така бледо, очите му святкаха също така злобно, както го беше запомнил Рафаел. Заобиколен от купчини документи, той четеше някаква грамота и сякаш се усмихваше. Беше толкова погълнат от четенето, че за момент Рафаел се поддаде на надеждата да остане незабелязан. Ала Хуан Дорадо вдигна едната си тънка вежда и промърмори:

— Влезте преди Рафаел да е издал дори един звук.

— Наредихте да се явя, отче. — Рафаел се ядоса на себе си, защото гласът му бе прозвучал смирено, но си напомни, че трябваше да бъде предпазлив.

Хуан Дорадо го погледна с безучастно изражение, което не разкриваше настроението му.

— Седнете. — Измери Рафаел със студен поглед и продължи: — Очаквах да ми се обадите, но вие мълчахте.

— Простете ми. Единственото ми извинение е, че бях зает. Вашият баща е интересна личност.

— Той ми е втори баща. Много добре знам как прекарва времето си. Тези глупави бикове! Но вашият дълг изисква да ми помогнете, все едно кой се опитва да отклони вниманието ви. Такава беше уговорката ни, нали?

— Посветих много време и усърдие на задачата си, но не открих нищо, което да ви докладвам.

Веждите на Хуан Дорадо се вдигнаха опасно.

— Нищо ли? Нима твърдите, че в цяла Саламанка няма нито един покръстен, нито един евреин, чиито действия биха представлявали интерес за мен? Трябва ли да заключа, че Саламанка е съвършен град, истински рай за почтените християни? — Той удари с юмрук по масата и документите подскочиха. — Не! Ако това беше вярно, днес нямаше да присъствам на публично изгаряне. Защо не вие, а друг трябваше да ми съобщи за тези нарушения на правото?

Рафаел затрепери вътрешно от трудно потискан гняв, но успя да изобрази на лицето си любезна усмивка.

— Съжалявам. Ще се постарая да стана по-добър.

— Нима не знаехте нищо за търговеца? Казаха ми, че веднъж сте ходили в магазина му.

— Стори ми се, че искрено уважава новата си религия и изпълнява обредите й, но аз нямам вашия усет и вашия остър поглед, отче.

Най-сетне Хуан Дорадо се усмихна.

— Аз виждам от пръв поглед какво става в сърцето на човека. Що се отнася до вас, чух, че сте дарили сърцето си на красива жена. Може би този път няма да ви се разсърдя за проявената слабост.

Рафаел спря да диша. Нима тази хитра лисица бе узнала нещо за Алисия?

— Жена ли? — попита той с добре изиграна невинност.

— Не се притеснявайте, драги, аз нямам нищо против да ухажвате сестра ми. Виолета ще получи хубава зестра и е толкова добре възпитана, че ще ви бъде покорна съпруга.

— Виолета? — Мисълта беше смешна, но Рафаел бързо се включи в играта. — А аз се надявах, че съм запазил чувствата си в тайна. Сега, като зная, че мога да разчитам на благоволението ви, се чувствам наистина облекчен. — Стана му ясно откъде черпеше информация Хуан Дорадо: от доня Луиза. „Съпруга, глупости! — каза си ядно той. — Само Алисия може да бъде моя съпруга. Никога не бих се оженил за Виолета. По-добре да остана до края на живота си сам.“

Хуан Дорадо изведнъж стана много по-любезен, може би заради увереността, че най-после се е намерил кандидат за ръката на сестра му. Заговори за семейството си и Рафаел веднага разбра, че обичаше майка си и сестра си. Довери му, че винаги е бил любимият син на майка си, че двамата имат в много отношения еднакви възгледи. Ала не беше привързан към дон Филип, втория си баща, точно обратното, говореше за него с гняв и презрение. Главната причина беше, че дон Филип отказваше да дава пари на доведените си деца. Хуан Дорадо беше станал свещеник само защото нямаше собствено богатство, но вече не съжаляваше за решението си. Семейството на Томас де Торкемада беше дори по-бедно от неговото, но Торкемада въпреки това бе станал велик инквизитор и Хуан Дорадо очевидно се надяваше, че и той като началника си един ден ще се сдобие с власт и богатство.

Изведнъж Дорадо прекъсна светския разговор и взе един от документите, за да покаже, че е време да се захванат с по-сериозни неща.

— Имате ли представа какво държа в ръката си? — Рафаел поклати глава. — Инструмент, с който можем да освободим Испания от всички опасности.

— Нима покръстените вече не представляват опасност? Усмивката на Хуан Дорадо съдържаше заплаха.

— Покръстените вече нямат значение. Сега трябва да уловим по-голяма риба. След като омразната война с маврите свърши, можем да хвърлим стръвта. — Гласът му се понижи до шепот, сякаш се боеше да не ги подслушват. — Самите евреи.

— Евреите? — Рафаел побледня. Беше чул подобни слухове, но не можеше да повярва, че Торкемада ще се осмели да нападне открито най-лоялните граждани на Испания. Трибуналът на инквизицията беше изграден, за да се занимава с хората, които се бяха отрекли от християнската църква, но не с евреите. Ала той знаеше, че много хора мразеха евреите, защото въпреки всички закони и предписания, които им казваха как да се обличат, какви занаяти да упражняват и къде да живеят, те бяха постигнали благополучие и добро положение в обществото. Заможността им предизвикваше завист, която лесно можеше да прерасне в омраза. Рафаел бе чул даже един безумен слух, че християнската кръв била по-тъмночервена, сякаш кръвта можеше да промени цвета си при кръщението.

— Триумфът на кръста в тази страна никога няма да е пълен, докато евреи обитават градовете ни.

— Какво казахте? — За Рафаел беше все по-трудно да сдържа чувствата си.

— Ще поискаме да се покръстят или ще ги пратим в затвора. Не е чудно, че покръстените изпадат толкова лесно под влиянието на старата си религия, като виждат колко меко се отнасяме към евреите. Злините на евреите са известни и непреодолими. Въпреки мерките, които бяха взети за разделянето на християните от евреите, злото продължава да съществува. Евреите всеки ден предприемат опити да върнат новите християни в старата вяра. Немалко от покръстените се поддадоха отново на заблудата и кладите на инквизицията не са в състояние да унищожат всички. Държа в ръката си първия проект на едикта за заточение. Трябва му само одобрението на краля, за да получи силата на закон.

Заточение! Да те прогонят от собствената ти страна — това беше най-голямата несправедливост.

— Кралят и кралицата отложиха решаването на въпроса въпреки молбите на брат Торкемада, но аз съм убеден, че одобрението е само въпрос на време. Торкемада е силен човек. Техни величества ще последват съвета му.

— Но евреите доказаха верността си!

Хуан Дорадо заплашително събра вежди.

— Еврейските пари ни трябваха, докато водехме войната срещу маврите, но войната свърши. — В очите му светнаха злобни искри. — Макар че знаят за намерението на Торкемада и изпращат апели до Изабела и Фердинанд, в които много умело напомнят, че именно те дадоха парите за похода на кръста срещу неверниците, аз знам, че победителят ще бъде Торкемада.

„Не!“ — извика вътрешно Рафаел. Това беше невъзможно. Изабела и Фердинанд не можеха да проявят такава жестокост, не можеха да забравят верността на евреите, не можеха да останат слепи срещу истината.

— Ще ги накараме да погледнат истината в очите. Торкемада няма да ги остави на мира. Само въпрос на време е да спечелим. Затова ви повиках. Ние трябва да подготвим победата на Торкемада. Щом кралят и кралицата подпишат едикта за заточение, аз трябва да действам. И ще го направя с ваша помощ.

Рафаел се надигна бавно, устремил поглед в лицето на Хуан Дорадо.

— Какво трябва да направя.

— Искам да изготвите списък на всички евреи в Саламанка, както и описание на имуществото им. Трябва да знаем какво е еврейското богатство в града, за да сме подготвени.

„Това сигурно означава, че искаш да го заграбиш за себе си“ — помисли си Рафаел. Искаше да отхвърли искането на Хуан Дорадо, да плюе в мършавото му лице, но замълча. Щеше да положи всички усилия, за да спре Торкемада и тази змия, която вършеше работата му. Щеше да направи списък на евреите, но не за целта, предложена от Хуан Дорадо. Намерението му беше да предупреди всички евреи в Саламанка, че ще се разрази буря, за да потърсят убежище навреме. Ако предупредеше еврейските старейшини, те щяха да пледират пред краля и краищата и може би да постигнат успех. Рафаел просто не можеше да си представи, че една страна има намерение да изпрати най-верните си поданици в затворите. Това би било против всички закони на бога и човечеството. Ако наистина такава беше волята на Торкемада, кой можеше да бъде сигурен за живота си в тази страна?

Трябваше да даде всичко от себе си, за да помогне на евреите, както помагаше на покръстените. Два кораба чакаха в готовност. Щеше да се моли на бога да не ги използват за целта, за която бяха предназначени. Може би щеше да се намери човек, който да спре Торкемада и честолюбивия му инквизитор.

Пътищата извън Саламанка бяха оживени и Алисия се опитваше да върви в крак с дон Филип Наваро. За днес й бяха обещали едно особено удоволствие — да гледа борбата с бикове. Един от най-добрите бикове на дон Филип щеше да се сблъска с най-сръчния бикоборец в Леон.

— Сеньор Наваро! — Млад мъж се поклони пред дон Филип и отвори тясната решетка към оградената с висока ограда арена. Алисия се озова сред развълнувано множество, което крещеше „оле“ с такова въодушевление, че тя се запита дали пък борбата с бикове вече не беше започнала огледа се объркано, но дон Филип й се усмихна успокоително и й даде знак да продължи.

— Сеньор Ферос може да е най-великият тореро в Испания, но аз съм убеден, че моят Дябло ще бъде равностоен противник. — Дон Филип сложи ръка на кръста й и умело я преведе през множеството, което й приличаше на стадо диви животни. Страхът й, че някой може да се спъне и да бъде стъпкан от тълпата, се уталожи едва когато дон Филип я настани на пейката на високата платформа, откъдето щяха да наблюдават борбата.

Прозвуча мощен сигнал на рогове и Алисия се стресна, в единия край на арената се показа процесия от ездачи и пешаци, натруфени в ярки одежди като пъстри птици. Множеството нададе възхитени викове и през навалицата премина вълна на очакване. Процесията спря в средата на арената. Бикоборците излизаха един след друг и се покланяха грациозно. Тълпата ги поздравяваше с гръмки викове „Тореро! Тореро!“ С най-голямо въодушевление бе посрещнат едър мъж, облечен от главата до петите в яркочервено. За да покаже уважението си към зрителите, известният Ферос свали шапката си и я хвърли към пейките.

— Браво! Браво! Тореро! Тореро! Ферос! Ферос! — В този миг големият бикоборец беше кралят на народа и Алисия потръпна от същото очакване като зрителите. Сигурно борбата с бикове беше нещо велико, след като всички бяха толкова въодушевени. Даже дон Филип, обикновено толкова спокоен, се присъедини към виковете на тълпата. Седнала сковано на крайчеца на пейката, Алисия затаи дъх, без да знае какво трябваше да очаква. Как беше възможно човек да се бие срещу бик?

Когато началният шум утихна, Филип Наваро се усмихна и каза:

— Радвам се, че ви помолих да дойдете. От седмици насам за първи път ви виждам с ведро лице. — Погледна я изпитателно и продължи: — Нещо ви тревожи и аз много искам да ви помогна, разбира се, ако е по силите ми.

— Нищо ми няма! — Очите на Алисия не можаха да скрият болката толкова бързо, колкото излъгаха устните й.

— Но това нищо ви гризе отвътре. То ще ожесточи сърцето ви. Кажете ми какво ви е, Алисия. Нима не съм ваш приятел? — Много отдавна искаше да й разкаже, че тя е негова дъщеря, но нещо му забраняваше. Трябваше да изчака подходящ момент. — Кой ви прави нещастна? Може би доня Луиза?

Изражението на Алисия изпревари отговора.

— Тя е толкова… недружелюбна. Опитах всичко, за да й харесам, защото е домакинята, но… но…

— Тя не желае да види добрите ви страни. Аз също го забелязах и се опитах да я предупредя. Тя ревнува, дъще. Не обръщайте внимание на острия й език. Не искам да станете жертва на злобата й. Вие сте радост за умореното ми сърце и върнахте интереса ми към живота. Толкова съм ви благодарен, Алисия. Забравете лошите маниери на жена ми!

Младата жена отвори уста да каже още нещо, защото доня Луиза беше само част от тревогите й, но тъй като не знаеше как да сподели болката си от предателството на Рафаел, замълча и проследи шествието. Мисълта за Рафаел й причиняваше душевни терзания и я изпълваше с неутолим копнеж. Никога не беше помисляла, че един мъж ще е в състояние да я накара да страда така. Никога нямаше да преодолее загубата на любовта си.

Преди да тръгнат, тя беше чула разговора между доня Луиза и дъщеря й и не можеше да го забрави. Дамата не за първи път изтъкваше пред младата Виолета предимствата на Рафаел като съпруг и девойката въодушевено се съгласяваше с нея.

— Той е идеалната партия. Ако се омъжиш за богатия приятел на Хуан, всички ще ти завиждат. Той е земевладелец. Има маслинови гори. Много подходяща партия, наистина много подходяща.

— И колко добре изглежда… — Алисия оприличи гласа на Виолета на рев на влюбена крава и неволно се засмя. Не беше толкова сляпа, че да не разбере каква игра играеха двете изискани дами. Самата мисъл, че Рафаел и Виолета…

„Той е мой мъж! Само мой!“ — Колко хубаво беше, ако можеше да хвърли тези думи в лицата им и да се наслади на смайването им. Извади парчето от сватбеното гърне, доказателството, че беше омъжена жена, и го стисна до болка. Трябваше да потисне ревността си. Нали знаеше, че Рафаел не признава брака им. Той беше свободен, поне в собствените си очи. Защо тогава беше казал, че я обича? Всеки ден ставаше с твърдото намерение да му прости и да забрави, копнееше да се хвърли в прегръдките му. А може би беше вече твърде късно? Удари на барабан я изтръгнаха от мрачните мисли и тя се обърна към арената. Бикоборците бяха излезли и на тяхно място стоеше самотен бик.

— Това ли е Дябло? — попита тя и дон Филип поклати глава. На лицето му ясно беше изписано пренебрежение към жалкото животно. Според Алисия обаче то беше много опасно с големите рога и силни крака. Докато следеше движенията на торерото, облечено зелено и черно и размахващ наметалото си, докато бикът ровеше с копита в пясъка, тя се наслаждаваше на играта им. Изведнъж обаче бикът нападна и Алисия не можа да сдържи вика си. Очевидно от дълбините на паметта й бе изплувал ужасен спомен, защото инстинктивно се вкопчи в дон Филип и изплака:

— Ще го убият, ще го убият! Моля те, направи нещо, мили татко!

— Мили татко — повтори тихо дон Филип, разтърсен до дън душа. Много добре помнеше, че малката му дъщеричка винаги го наричаше така. Ако до днес беше имал някакви съмнения в идентичността на Алисия, в този миг те се разсеяха окончателно. — Не се бой мила, всичко ще свърши добре. Бикът няма да го убие. — Той я прегърна закрилнически и извика тържествуващо: — О, Алисия, Алисия, вече няма съмнение. — Тя го погледна с големи, питащи очи, учудена от думите, които беше произнесла — думи, дошли от друго място и време, извън способността й да си спомни. — Не си ли разбрала, не го ли знаеш? Алисия, аз съм твоят баща! — изрече нежно дон Филип.

Викове „Браво!“ и „Оле!“ заглушиха отговора й, но той разбра по израза на лицето й, че разкритието му я бе извадило от равновесие. Толкова отдавна искаше да й го каже! Вече не можеше да пази тайната за себе си.

— Алисия? Алисия! — Мълчанието й го обезпокои. — През всичките тези години мислех, че си мъртва. Тя ми каза, че си се удавила. Едва сега разбрах, че ме е лъгала, както за много. Други неща.

— Вие сте моят баща? — Алисия се опита да вникне в думите му. — Баща ми! — Тя протегна ръка, плъзна пръсти по брадата му и се усмихна. Толкова пъти беше сравнявала дон Филип с Рудолфо и беше стигнала до заключението, че двамата си приличаха във всичко, макар че благодетелят й беше горгио. Рудолфо щеше да се зарадва, каза й инстинктът и тази увереност я успокои. — Сърцето ми казва, че думите ви са истина, но Рудолфо…

— Ще продължи да заема особеното си място в сърцето ти — прекъсна я меко той. — Аз те разбирам и никога няма да направя нещо, за да залича спомена за него. Той ти е дал любовта, която аз не можах да ти дам, затова заслужава вечната ми благодарност.

Алисия следеше борбата с бикове през мъгла от сълзи. Радваше се, че дон Филип не я беше излъгал и че торерото винаги успяваше да се измъкне от нападащия бик, като размахваше мантията си. Ставащото на арената не я интересуваше, защото се опитваше да подреди мислите си. Баща й! Филип Наваро беше родният й баща. Вече не беше сама и тази мисъл я зарадва. Възможно ли беше още от началото да е усетила, че среброкосият горгио е нещо съвсем особено? Дали тъкмо затова го бе последвала с готовност в дома му? Улови ръката му и се притисна до него. Той беше прекрасен човек. Не можеше да не го обича. Но в главата й напираха много въпроси. Трябваше да разбере защо се бе озовала при циганите. Опита се да си припомни какво й беше разказвал. Дъщеря му е била на четири години, когато са му казали, че се е удавила. Рудолфо й беше казал, че е дошла при него на същата възраст. Тя притисна челото си и отчаяно се опита да си спомни. Ала всичко, което видя, бяха две студени сиви очи. Очите на доня Луиза!

— Не! — изплака тя. Не беше възможно. Коя жена беше толкова жестока, че да отнеме детето от баща му! И все пак… очите на доня Луиза я разтревожиха в първия миг, когато я видя. Трябваше да си спомни какво се беше случило, само така щеше да се освободи от кошмарните видения, които я преследваха.

— Погледни, Алисия, това е Дябло. Този великолепен черен екземпляр е моят бик! — Алисия вдигна глава и проследи как бикът излезе на арената, за да се срещне с торерото, натруфен в елегантен червен костюм. Дон Филип й беше обяснил, че за да възнагради бика за сръчността и смелостта, в края на борбата торерото го убивал с меча си. Тя стисна умолително ръката на баща си и той й се усмихна окуражително. — Всичко зависи от зрителите, Алисия. Да се надяваме, че ще пощадят Дябло.

Всички зрители бяха напрегнати. Онези, които не бяха намерили места за сядане, се надигнаха на пръсти, за да не пропуснат нито една подробност от драмата. Бикът, който ровеше с копита и пръхтеше презрително, беше силен противник и нямаше да позволи да бъде лесно надхитрен. Вместо да напада, той парираше умело всеки удар на торерото. Най-сетне сведе глава и се хвърли напред. Блестящите му рога се забиха в тялото на бикобореца. Бликна кръв и Алисия скри глава в рамото на дон Филип. Не искаше да гледа повече. Искаше да пощадят животното, но не желаеше смъртта на торерото.

— Торо! Торо! — Множеството, което в предишните двубои подкрепяше бикоборците, сега беше на страната на победителя. Алисия прокле безмълвно безмозъчната тълпа, която жадуваше за кръв, за човешка кръв. Борбата с бикове беше много по-брутално зрелище, отколкото си беше представяла.

Двубоят между човека и животното вървеше с променлив успех. Надделяваше ту единият, ту другият, а множеството придружаваше сменящото се щастие с гръмки ревове.

Алисия отвори очи едва когато тълпата замлъкна, но първото, което видя, не беше нито бика, нито торерото. На известно разстояние от нея се виждаше ухилено лице, което й беше много добре познато. Новата среща с този мъж я разтрепери. Обзе я страх и тя се опита да се скрие зад гърба на дон Филип.

— Какво ти е, Алисия?

— Виждаш ли мъжа, който гледа към нас? Не съм го забравила. Заради него избягах от църквата.

— Знам. — Дон Филип поклати глава. Ненавиждаше доведения си син. — Това е Енрике Дорадо, Алисия. Но не се бой, аз няма да му позволя да ти стори зло.

— Енрике Дорадо?

— Моят доведен син. Синът на доня Луиза. Милостивият бог да ни е на помощ, той се връща от кралския двор!

— Доведен син? — Когато дон Енрике се запъти към тях, Алисия с мъка потисна порива да избяга. Дон Филип щеше да я закриля, както й беше обещал. Мъжът посвети вниманието си на ставащото на арената и остана на известно разстояние от тях. Подобно на повечето зрители, той беше вдигнал палец, за да покаже, че Дябло трябва да бъде пощаден. Алисия неволно се запита дали Енрике Дорадо щеше да се смили над нея, ако тя попаднеше в положението на бика.

Както бикоборецът се бе приближил към бика, дон Енрике пристъпи към Алисия, следейки с очи всяко нейно движение. Собственическият, изпълнен с коварство поглед й напомни за лешояд, особено когато се обърна към дон Филип. Макар да се боеше за собствената си сигурност, Алисия се уплаши още повече за човека, който преди малко й беше казал, че е неин баща. Не се съмняваше, че Енрике Дорадо живее само за деня, в който щеше да унищожи втория си баща. Тази мисъл я накара да положи безмълвна клетва: точно както дон Филип се беше заклел да я закриля, така щеше да го пази и тя. Енрике Дорадо щеше да разбере с кого си има работа!

— Дябло беше перлата на деня! Много се радвам, че го пощадиха. Ти си истински майстор в отглеждането на бикове. — Дон Енрике вдигна глава към несъщия си баща и се усмихна ласкателно. Без да са го поканили, седна до Алисия и нарочно притисна бедро към крака й. — Но в момента ме интересуват неща, които нямат нищо общо с биковете. Коя е благородната сеньорита, която те придружава днес?

— Алисия Мария Наваро, наша близка роднина и много скъпа гостенка. — Враждебното изражение на дон Филип съдържаше ясно предупреждение към Енрике да се държи прилично и да не си позволява волности.

— Алисия Наваро? Може би далечна братовчедка? — Той посегна към ръката на Алисия и я поднесе към устните си, за да я поздрави с добре дошла. — Значи сте и моя роднина.

Преценяващият му поглед издаде, че я беше забравил и не виждаше в нейно лице окъсаната циганка, а аристократка с висок ранг. За момента борбата с бикове беше забравена и опитният ласкател се опита да й замае главата с лицемерни комплименти. По пътя към дома на дон Филип продължи да я обсипва с внимание, не спря дори когато семейството седна на масата за вечеря. Енрике Дорадо изобщо не се стараеше да прикрива интереса си към новата гостенка и Рафаел побесня от ревност.

„Ако този тип посмее да я докосне, ще изпита гнева ми“ — повтаряше си гневно Рафаел. — Макар да се съмняваше, че Алисия би могла да се заинтересува от Енрике, ревността не преставаше да го измъчва. Тя все още отговаряше на погледа му с хладна резервираност, но той не можеше да откъсне очи от нея. Толкова беше красива!

Светлината на свещите хвърляше фини отблясъци върху изкусната фризура и върху разголените според модата дръзки гърди. Така му се искаше да разплете плитките й и да зарови пръсти в копринената коса! Колкото и изкусителна да беше новата мода, Рафаел копнееше да си възвърне своята циганка.

Времето никога не се беше влачило така безкрайно бавно като тази вечер. Непрестанните комплименти на Енрике изнервиха Рафаел до крайност. Ако не беше този надут пуяк, той щеше да вземе ръката на Алисия, да я отведе в градината, да я увери в любовта си и да я грабне в прегръдките си. О, Алисия! Знаеше ли тя колко го нараняваше с презрение то си? Хвърли й въпросителен поглед и за момент се осмели да се надява, защото в очите й блесна любов. Но Алисия бързо извърна поглед и разруши илюзията му.

„Изглежда толкова тъжен — мислеше си в това време тя, — сякаш носи на раменете си цялата тежест на света.“ Семето на прошката покълна в сърцето й и когато погледите им отново се срещнаха, тя се усмихна — усмивка, която отново събуди надеждата му. Непременно щеше да намери начин да си възвърне любовта й. Да върви по дяволите Енрике Дорадо!

— Дон Рафаел! Дон Рафаел! — Макар че досега не й беше обърнал внимание, доня Луиза заговори и даже го побутна по ръката. — Мисля, че още не знаете какво ни разказа синът ми. Не се ли интересувате какво става в двора? — Без да изчака отговора на Рафаел, тя продължи да бъбри, повтаряйки дума по дума новините, които беше донесъл синът й. — Какво ви е мнението за онзи капитан? — попита накрая тя.

— Капитан ли? — Рафаел предположи, че става дума за Джовани, и се престори на изненадан. — Капитан? Не познавам никакъв капитан.

— Цяла Испания говори за Христофор Колумб! Дори аз дадох пари за безумното му приключение. Представете си каква смелост, да се яви пред Фердинанд и Изабела и да ги убеди в необходимостта да му дадат три кораба, с които да плава в продължение на три месеца и дори повече в непознати води. Майко божия! После ги помолил да го направят адмирал и да му връчат кралско пълномощно. — Енрике продължи възбудено историята, започната от майка му.

— И как са реагирали тяхно величество? — Интересът на Рафаел се събуди. Първата му мисъл беше, че би могъл да използва тези кораби и запаси за своята цел.

— Отказаха му, но аз предполагам, че в крайна сметка ще наложи волята си. Кралица Изабела е силно впечатлена от него, макар да е италианец. Колумб настоявал да отплава най-късно през август. Ще поживеем и ще видим. В момента има друг проблем, който създава грижи на Негово величество. Проблемът с евреите!

— Проблемът с евреите? Какво знаете вие за този проблем? — За първи път Рафаел се заинтересува истински от Енрике Дорадо.

— Какво знам ли? — Младият мъж очевидно се наслаждаваше на възможността да застане в центъра на вниманието и продължи многословно. Пренебрегвайки Рафаел, той адресира думите си към Алисия, сякаш на масата присъстваше само тя. Разказа абсурдни слухове, истории, които Рафаел вече знаеше и които се разпространяваха от хора, желаещи да дискредитират евреите и да увеличат властта на Торкемада. Разказа откровени лъжи — за евреи, които се опитвали да принасят в жертва християнски деца, за опозоряване на кръста. В двора дори предполагали, че болестта на младия принц дон Хуан се дължала на еврейската низост. Енрике съобщи, че евреите от Толедо получили писмо от константинополските евреи, в което ги призовавали всички търговци, лекари и духовници да мамят християните.

— Известно е, че един еврейски лекар в Толедо слага отрова под ноктите си и когато опипа езика на пациентите си, те умират.

— Не вярвам нито дума! — Дон Филип изпревари Рафаел, който се готвеше да протестира. — Тези истории са злобни лъжи, измислени от хора, желаещи да разпалят вражда и нетърпимост. Много хора завиждат на евреите. Учудвам се как дори ти, Енрике, си паднал толкова ниско, че да разпространяваш жалки лъжи. А най-лошото е, че тези смешни слухове се тълкуват като набожно усърдие.

— Брат ми също е убеден, че слуховете са верни! — защити се с почервеняло от гняв лице Енрике.

— Много се радвам, че Фердинанд няма в Леон и Кастилия същата власт, каквато има нашата добра кралица. Убеден съм, че Изабела ще се вслуша в гласа на разума и няма да изложи на опасност еврейските ни съседи. — Дон Филип удостои доведения си син със строг поглед.

— Обаче Изабела се вслуша в молбите на Торкемада — продължи триумфиращо Енрике. — Как би могла да възрази срещу истината? Евреите отказват да признаят Исус Христос за свой бог и спасител, те се настаниха в християнските страни като у дома си, крадат, мамят и убиват християни, дори деца. Те са безсрамни, макар че продължилото столетия страдание, което им наложи господ бог, е знак за презрението му.

— Или за любовта му — изръмжа Рафаел, който мразеше този суетен паун не по-малко, отколкото брат му.

— Достатъчно! Достатъчно! Не искам да чувам в къщата си лъжи и клевети. Евреите са граждани на Леон, Кастилия и на цяла Испания, те са наши съседи…

— Скоро вече няма да имате съседи евреи — засмя се коварно Енрике. — Торкемада и Хуан са прави: няма да има обединена Испания, докато в страната ни живеят евреи. Испания трябва да стане изцяло християнска! — В очите му светеше гняв, но на лицето му играеше коварна усмивка. — Ако искаш да ми затвориш устата, няма да узнаеш какво се случи…

— Моля ви, дон Филип, оставете го да говори. — Рафаел трябваше да узнае какво е станало.

— Бях там в деня, когато евреите дойдоха да се молят за пощада. Чух твърденията им, че били направили много за Испания, чух как обещаха, че вече няма да правят сделки с християни. Говорителите им бяха Абрахам Сенеор и Исак Абарбанел.

Рафаел беше чувал тези имена — това бяха двамата евреи, въоръжили кастилската армия за похода срещу Гранада. Тяхна беше и заслугата за победоносното завършване на войната.

— Обещаха тридесет хиляди дуката за военните разходи. Тридесет хиляди дуката! Достатъчно, за да изкушат всеки мъж, даже крал. Обаче Торкемада беше там и направи всичко, за да унищожи изкушението в зародиш. Когато разбра какво може да се случи, той се хвърли между говорещите и успя да убеди техни величества, че не бива да приемат това позорно предложение!

Рафаел живо си представяше сцената. Познаваше ораторското изкуство на студения, изпълнен с омраза Торкемада, който умело разпространяваше отровни думи и лъжи. Винаги бледен, винаги задъхан, винаги обзет от възбуда и гняв. Дълбоко хлътналите очи святкаха от фанатична треска и възмущение. Рафаел си представи как се е изправил и е вдигнал кръста в мършавите си, сбръчкани ръце и потрепери.

— „Някога Юда предаде божия син за трийсет сребърника, а сега ваши величества имат намерение да го продадат отново за тридесет хиляди! Продайте го, но първо ме освободете от всяко участие в тази мръсна сделка!“ — произнесе Енрике с гръмовит глас, сякаш за момент се беше превъплътил в самия Торкемада. — С тези думи отецът хвърли разпятието на масата пред стреснатите величества и излезе от стаята. — Енрике се изсмя доволно. — Едиктът за заточение е подписан.

— Заточение? Значи ще прогонят евреите от страната? — Изпълнен с безкрайно съчувствие, Рафаел не беше в състояние да се гневи. Проклинаше всички фанатици като Торкемада и усърдните им помагачи като Хуан Дорадо. Омразата и предразсъдъците разрушаваха човешките души, а хората не заслужаваха това. Той знаеше, че кралят и кралицата никога не биха подписали такъв едикт, ако не беше Торкемада с фанатичната му злоба.

— Искате ли да ви кажа за циганите? — Енрике отметна глава назад и се изсмя. — И от тях ще се отървем. Ще ги прогоним от страната, след като се разправим с евреите!

Алисия изскочи като светкавица от трапезарията и побягна по дългите коридори с едничката мисъл да се скрие в градината и да остане сама.

Беше хладно, силният мартенски вятър вееше в лицето й, но не острият бриз беше причина за треперенето й, а онова, което беше чула от Енрике Дорадо: прогонване. Заточение. Тези думи означаваха много повече от изгнание. Можеше да се очаква ново пламване на омразата и насилието срещу хората, които бяха презирани, откакто бяха стъпили на испанска земя. Тодеро, Зуба и всички останали — каква съдба ги очакваше? Къде щяха да отидат? Алисия се уви в шала си и затвори очи, обзета от чувство за безпомощност. Та тя дори не знаеше къде бяха хората от племето. Как да им помогне? Нищо ли не можеше да направи за тях?

Изпълнена със страх, тя вдигна лице към небето, сякаш очакваше отговор от блещукащите звезди. Вече не знаеше в какво да вярва, нито на кой бог да се моли. Отец Хулио говореше за бог на любовта, който според него беше християнският бог, но тя не можеше да отвърне лицето си от О Дел. Нима двамата не бяха едно и също? Един бог, само че с различни имена? Не беше ли той и бог на евреите?

— Помогни на всички, моля те! О, моля те, помогни им! Отец Хулио казва, че си милостив. Не позволявай да победи дяволът. Нали всички сме твои деца? — Отец Хулио беше нарекъл привържениците на Христос овчици, които имат нужда от овчар, и тя пламенно се надяваше, че в този миг Исус бдеше и нямаше да допусне вълкът Торкемада да нахлуе в стадото му.

Алисия вървеше бързо по градинската алея, опитвайки се да подреди мислите си. Днес се бяха случили толкова много неща и тя не знаеше как да се справи с всички едновременно. Появата на Енрике Дорадо, този зъл дух, беше сериозна причина за тревога. Признанието на дон Филип, че беше негова дъщеря, също трябваше да се обмисли. Ами Рафаел? Тя го обичаше, в това нямаше съмнение, а тази вечер, когато погледите им се срещнаха, осъзна, че и той я обичаше. Защо продължаваше да подхранва гордостта, която ги разделяше? Защо се държеше като глупачка? Тя беше дъщеря на дон Филип. Какво значение имаше, че сега Рафаел щеше да я смята за равноправна, докато по-рано я презираше? Трябваше ли да стои настрана и да гледа как Виолета се стреми да се докопа до мъжа, когото обичаше? Не! Гордостта беше самотен другар в леглото и Алисия го бе разбрала отдавна.

Изпращяването на един клон я предупреди, че не е сама, и тя се обърна да види кой я следва. Полускрита от гъстата шума, в сянката беше застанала мъжка фигура. Алисия предположи, че е Рафаел, и забърза към нея.

— Рафаел? — фигурата не се обърна и не отговори. — Рафаел? — Предпазливостта я накара да забави крачка. Очите й напразно се опитаха да различат нещо в мрака. — Кой е там? Кой сте вие?

С всеки нерв на тялото си Алисия усети върху себе си пронизващ поглед. Това не беше Рафаел, нито пък дон Филип.

— Хубава вечер, нали, сеньорита? — Остро изсеченият профил на Енрике Дорадо се очерта ясно под лунната светлина, когато мъжът излезе от сянката.

— Много хубава, сеньор, но доста студена. Мисля, че е време да се прибера в стаята си.

Тя се опита да мине покрай него, но той протегна дългата си ръка и я спря.

— Не бързай толкова, красавице. Искам да се опознаем по-добре. — Той я привлече грубо в прегръдката си. Намеренията му бяха очевидни.

— Пуснете ме! — Алисия се опита да се изтръгне от хватката му, но той не й позволи.

Единственият му отговор беше смях, докато я влачеше към храстите. Стресната и ужасена от внезапното нападение, Алисия скоро се окопити и поведе същата ожесточена борба, която беше водила със Стиво. Фризурата й се развали и гъстите коси нападаха по раменете, очите и засвяткаха предизвикателно. Никой мъж нямаше да я вземе против волята й, все едно горгио или циганин. Този мъж твърдеше, че е благородник, но не беше по-добър от Стиво! И щеше да усети камата й, както се беше случило със Стиво.

— Пуснете ме! — Това беше последно предупреждение, но Енрике Дорадо не се отдръпна. Предполагайки, че тя е твърде страхлива, за да избяга, той разхлаби хватката си. Алисия чакаше точно този миг. За да не забрави живота си като циганка, тя продължаваше да носи малката си кама, скрита в полите на роклята. Сега беше благодарна за това оръжие.

— Филип си въобразява, че като ми е заповядал, ще ви оставя на мира. Но аз ще му покажа, че мога да си взема онова, което съм пожелал. Искам ви и ще ви имам.

— О, не, горгио, няма да ме имате! — Синята брокатена рокля беше смачкана и разкъсана от борбата и треперещите от гняв гърди бяха разголени. Алисия вдигна ръце, готова да се защитава.

— Горгио? — Енрике Дорадо очевидно беше изумен. „Колко ли беззащитни млади жени са станали жертва на похотта му?“ — запита се Алисия. Защо позволяваха да ги завладеят толкова лесно? Е, тя нямаше да му позволи. Никога! Острието на камата блесна под лунната светлина и очите на Енрике се разшириха от изненада. — Божичко! Какво е това?

— Нож, горгио. Ако направите само една крачка, ще усетите острието му. — Мъжът не се трогна от предупреждението и Алисия продължи: — Уверявам ви, че ще го използвам! Пазете се! Не искам да ви нараня, но ще го направя.

— Да не мислите, че ме е страх от вас? — Той я гледаше жадно и се хилеше. Очевидно се готвеше да я изнасили, но когато се хвърли напред, Алисия заби острието в тялото му. — Ох… ранен съм! — Вместо да се отдръпне, Енрике побесня от гняв.

— В името на бога, аз бях готов да ви взема нежно и внимателно, но сега се кълна, че ще съжалявате за дързостта си.

Той я дръпна рязко за роклята, за да я приближи до себе си, и Алисия с ужас осъзна, че тези глупави поли и обръчи й пречеха да се движи. Енрике се изви настрана, за да избегне нов удар, и стисна китката й, но Алисия напрегна цялата си сила и успя да задържи оръжието. Огледа се трескаво, надявайки се някой да излезе от къщата и да ги види. Не можеше да не са чули шума от борбата! Енрике отгатна мислите й и се изсмя злобно.

— Никой няма да ви чуе. Заети са с теологични дискусии.

— Тогава ще се справя съвсем сама! — Използвайки арогантната му самоувереност, Алисия се хвърли върху него със сила, която го зашемети. От ръката му пръсна кръв и Енрике втренчи смаян поглед в тъмночервеното петно на ръкава си.

— Не исках да ви сторя това, но трябваше. Не ми оставихте избор.

— Коя сте вие? Какво ми направихте? — Енрике присви очи от болка и гняв и най-сетне я позна. — Отец Хулио! Циганката! Проклета уличница! Мръсна циганка! Какво търсите тук?

— Не съм циганка, макар че бих предпочела да съм. Аз съм дъщеря на дон Филип Наваро. — Гневът я бе тласнал да направи признание, за което щеше горчиво да съжалява.

— Дъщеря на дон Филип? — Енрике я огледа невярващо. — Негова дъщеря? Значи той има извънбрачна дъщеря? — В момента беше неспособен да размисли какво означаваше това. — Но която и да сте, предупреждавам ви. Вие проляхте кръвта ми и сега съм ваш смъртен враг. Никой не може да пролее безнаказано кръвта на Енрике Дорадо, най-малкото една жена. Ще съжалявате за поведението си тази вечер, горчиво ще съжалявате, докато сте жива. Ще се погрижа да си платите за дързостта.

В стаята гореше само една свещ и пламъчето й трепкаше и танцуваше от въздушното течение, докато доня Луиза и синът й Енрике Дорадо тихо разговаряха.

— Значи е казала истината? Циганката, която ме нападна, е дъщеря на стария. Майко божия! Загубени сме!

— Не, разбира се, че не сме. Толкова години работих за твоето бъдеще, толкова дълго чаках и няма да позволя на една проклета… тихо, чувам някакъв шум!

— Това е само ревът на вятъра. Всички вкъщи спят дълбоко… Как я е намерил?

— Тя сама дойде при него.

— Циганката, която беше при отец Хулио? — Доня Луиза кимна и Енрике изруга. — В ада да иде дано този свещеник, дето все се меси! Ако тогава знаех коя е, щях да й попреча да влезе в живота ни. Сега никой нямаше да знае къде е.

— Но тя е тук и дон Филип знае.

— Трябваше веднага да я прогониш.

— Не можех да рискувам. Какво трябваше да направя, да я отровя ли? — Последва дълго мълчание. — Никога не бих направила такова нещо. Аз не съм убийца, Енрике.

— Можеше обаче да приложиш някой по-бавен метод и да ни освободиш от присъствието й. А сега сме изправени пред свършен факт. Откъде ти хрумна да я отведеш при циганите? Колко жалко, че тогава съм бил още дете! Сигурно щях да измисля нещо по-добро.

— Ти си неблагодарен. Махнах я от къщата, за да проправя пътя на собствените си деца. Не исках и вие да страдате, както съм страдала аз. Когато жената на Филип умря, направих всичко, за да го накарам да се ожени за мен. Постигнах успех. Откъде можех да знам, че възнамерява да остави всичко на дъщеря си, като умре?

— Още ли не е променил завещанието си?

— Не. Още не! Не е говорил с мен за това, но аз го знам. Чух как го каза на Рафаел де Виласандро. Ако онази си спомни, че именно аз съм я завела при циганите, дон Филип ще ни изгони от къщата си. Той никога, никога не бива да узнае какво съм сторила.

— Не мислиш ли, че те подозира?

— Да, подозира ме, но не е сигурен. Имам късмет, защото Алисия не си спомни за миналото. — Тя се изсмя презрително. — Тя е циганка с душа и сърце!

— Циганка!

— Чаках да се върнеш, надявах се, че ти ще знаеш какво трябва да се направи. Не можем да й сторим нищо, без да събудим подозрение, Филип я охранява ден и нощ, сякаш е рядка скъпоценност, а скъпият ни гост Рафаел де Виласандро не я изпуска от очи. Да не говорим за Хуанита! Човек би могъл да си помисли, че старата й е майка — брани я като квачка пиленцето си. Ако някой се осмели да вдигне ръка срещу нея… Не, твърде опасно е.

— Тогава няма да правим нищо. — Енрике шумно изпусна въздуха от дробовете си и угаси свещта. В помещението се възцари пълен мрак. — Както ти каза, малката е циганка.

— Тя е дъщеря на Филип, всеки глупак го вижда. Лично аз я заведох при циганите. Знам…

— Ти знаеш, но другите не! Тя е циганка! Твоят мъж не може да докаже противното. Нали сама каза, че момичето не си спомня?

— А циганите ще бъдат изгонени! Боже, какъв добър план!

— Тя е езичница, неверница, тя е от хората, които по волята на Торкемада трябва да бъдат прогонени от страната. Нужно ли е да говоря още? — Грозният смях на Енрике отекна в стаята. — Няма за какво да се тревожиш, скъпа мамо. Когато прогоним циганите и евреите, тя ще бъде между тях. Имаш думата ми!

Рафаел ходеше напред-назад из стаята си като тигър в клетка и следеше свещта на стената, която бързо се смаляваше. Не можеше да спи, но не беше и очаквал друго след онова, което чу тази вечер в трапезарията. Енрике Дорадо — даже името му го вбесяваше, като си спомнеше как поглъщаше Алисия с поглед. Докато този човек беше в къщата, любимата му беше изложена на голяма опасност.

Енрике Дорадо! Колкото повече го опознаваше, толкова по-силно се отвращаваше от него. По свой начин той беше също толкова опасен като брат си. Ами Алисия? Дали Енрике беше познал циганското момиче, което бе прогонил от църквата? Не. Той се отнасяше към нея с уважение, макар че очите му бяха пълни с похот.

Крачки в залата засилиха тревогата му. Кой беше буден в този късен час? Надникна предпазливо през открехнатата врата и видя Енрике да се разхожда самодоволно напред-назад. Когато застана пред вратата на Алисия и сложи ръка на бравата, Рафаел се приготви за скок, но Енрике бързо пусна бравата и изчезна в своята стая.

До тази вечер Рафаел стоеше далече от Алисия, верен на обещанието си да не я моли за прошка, но сега разбра, че трябваше да я види, да говори с нея, да я предупреди. Алисия, неговата прекрасна, безгрижна циганка, трябваше да узнае колко лоши хора бяха братята Дорадо.

Застана пред стаята й и решително натисна бравата. Беше заключено, но Рафаел беше твърдо решен да говори с нея.

— Алисия! Алисия! Отвори вратата, трябва да поговорим! — Гласът му беше настойчив шепот. — Алисия, аз съм, Рафаел!

— Рафаел! — В този миг гласът на любимия беше за Алисия най-прекрасният звук на земята. Забравила всичко, освен потребността да се сгуши в силните му обятия, тя отвори вратата.

Рафаел влезе и бързо заключи. Енрике можеше да се върне! Обърна се и се изуми от страха в очите на Алисия. От него ли се страхуваше тя?

— Не съм дошъл да ти сторя зло, скъпа. Искам да те предупредя. Не исках да те уплаша. Може би е по-добре да си отида.

— Не! — Тя трепереше с цялото си тяло и без да се колебае, Рафаел я притисна в обятията си.

— Какво ти е, Алисия? Защо трепериш? — Тялото й се притисна о неговото и той вдъхна дълбоко аромата й. — Алисия?

— Енрике… преди малко… в градината. — Очите й се напълниха със сълзи и тя се вкопчи в него. — Той е същият зъл човек като Стиво!

— Енрике Дорадо? Ще го убия. — Мускулите му се стегнаха и той стисна здраво зъби, за да се овладее. Алисия постепенно престана да трепери. — Той… стори ли ти нещо?

Алисия се изсмя подигравателно.

— Не бих позволила на мъж като него да ме унижи. Нападна ме, но го раних с камата си.

— Още ли носиш кама под дрехата си? — Рафаел си представи каква сцена се беше разиграла в градината и въпреки че положението беше много сериозно, избухна в смях. Колко ли се е стреснал Дорадо, като е разбрал, че жертвата му съвсем не е така безпомощна, както се е надявал!

— Не се смей, горгио! — Дългите седмици обучение и възпитание се стопиха и Алисия отново стана такава, каквато я носеше в спомените си, каквато я обичаше. Отново беше неговата дива циганка.

— Радвам се, че отново държа в обятията си моята прекрасна циганка. — Алисия носеше проста рокля от бял лен, краката й бяха боси, дългата тъмна коса падаше свободно по раменете. Рафаел не устоя на изкушението и зарови пръсти в копринените къдрици. Колко пъти си беше представял как го прави… — Не можеш да си представиш колко ми липсваше. Доня Алисия е очарователна испанска дама, но дори тя не може да заеме мястото на моята прекрасна циганка! — Погледът му се плъзна бавно по стройното тяло и спря върху пълните гърди.

Усетила силата на погледа му, Алисия вдигна глава и в очите й светна съпротива, но като видя каква любов грееше в зениците му, всички гневни думи, които се беше приготвила да изрече, спряха на гърлото й.

— Обичам те, Алисия. Често съм ти го казвал, но няма да спра да го повтарям. — Устните му се опънаха в тънка линия, бръчиците около очите се задълбочиха. — Тази нощ дойдох при теб, за да те предупредя да се пазиш от Енрике Дорадо, но сега виждам, че предупреждението ми идва много късно. Той е опасен. Всички Дорадо са опасни. Боя се, че се намираме в гнездо на оси. Най-силното ми желание е да избягаме някъде много далеч.

— Наистина ли искаш да ме вземеш със себе си? — попита несигурно Алисия.

— Би ли тръгнала с мен, любов моя? — Рафаел взе ръката й и притисна горещите си устни в меката длан. Тази нежна ласка само засили вътрешното й вълнение.

В този момент Алисия разбра, че въпреки всичко, което й беше причинил, тя щеше да го обича вечно.

— Да, Рафаел, готова съм да тръгна с теб. — Всички бариери на гордостта и съпротивата се сринаха. Единственото, което искаше в този момент, беше да му покаже, че го обича, че се нуждае от него.

Новата хармония помежду им беше крехка и Рафаел си заповяда да бъде предпазлив, за да не я разруши. Беше мечтал за новата им среща и възхитителната и усмивка му напомни преживяното блаженство, меките извивки на тялото й събудиха у него силно желание да я люби. Въпреки това прегръдката му беше внимателна. Алисия се притисна в него, бузите й се зачервиха, очите й бяха широко отворени. Устата му се приближи, но тя не се отдръпна. Той искаше нея, не Виолета. Обичаше циганката, не дамата!

Устните му се сляха с нейните и допирът до топлата му уста отново потопи Алисия във водовъртежа на объркващите, замайващи чувства, които беше искала да забрави. Беше прекрасно отново да се наслади на целувката му, да усети биенето на сърцето му съвсем близо до своето. Тя простена тихо, обви ръце около шията му, притисна гърдите си към гръдта му и краката си — към неговите. Гневът и болката се изпариха без остатък.

Когато Алисия капитулира, Рафаел забрави всичко наоколо, освен нежното тяло на любимата жена в прегръдките си. Копнежът, толкова дълго потискан, си проби път навън.

— Алисия! — Устните му си придвижиха към ушенцето й, после към челото, слязоха към шията, отново намериха устните й и Алисия отново разбра, че обичаше Рафаел и никога нямаше да помисли за друг мъж.

Като в треска тя се притисна към него, в тялото й пламна желание и дори не помисли да протестира, когато той я вдигна, пренесе я през стаята и меко я положи върху огромното легло.

— Знаеш, че искам да те любя, Алисия, но ако не ме желаеш, веднага ще си отида. — Рафаел дишаше накъсано, в очите му гореше желание, но Алисия въпреки това беше убедена, че ще изпълни думата си.

— Не си отивай. О, Рафаел, така исках да дойдеш при мен. Мислех си, че онова кокалесто момиче…

— Виолета? — Рафаел не можа да потисне смеха си. — Аз обичам само теб, Алисия, и очите ми са слепи за другите жени. Вярно е, че доня Луиза прави всичко, за да ме ожени за дъщеря си, но е имала нещастието да избере мъж, който обича друга. — Опитните му устни отново намериха нейните, сякаш искаха да подпечатат клетвата му. Бавно, треперещи от желание, пръстите му се плъзнаха по тялото й, свалиха тънката долна риза и разголиха снежнобелите гърди. Като видя парчето печена глина, което Алисия носеше на шията си, той го докосна почтително. — Аз бях най-големият глупак между мъжете, любов моя. Можеш ли да ми простиш?

— Отдавна съм ти простила, макар че устните ми говореха друго. Аз ти принадлежа, Рафаел, сега и завинаги. — Алисия го погледна с цялата си любов. Имаше чувството, че го вижда за първи път, сякаш двамата никога не бяха се срещали, а се познаваха толкова добре.

Когато Рафаел започна да милва гърдите й, тя се разтрепери, пулсът и се ускори. Страстта в очите му пареше кожата й. Прегърна го отново и му предложи устните си, за да се наслади на целувките му. Нежно прегърнати, двамата се отдадоха на дълго сдържаните чувства. Съблякоха се взаимно, с нетърпеливи ръце, и Рафаел се отпусна върху нея с дълбок стон.

Страстта им експлодира в буен, бърз акт, в който телата и душите им се сляха. Чувственият ритъм ги увлече във водовъртеж, от който нямаше излизане. Дългите й крака се увиха около хълбоците му и тя го завладя, както той беше завладял нея. Тялото й беше като съд с мед, изпълван от топлината и любовта му. Екстазът ги вдигна във висините, за да ги свали веднага след това в пропастта на неземното блаженство. Двамата се сляха завинаги в едно същество и двете сърца станаха едно сърце.

— Обичам те, Алисия, и винаги ще те обичам, все едно какво ни очаква, все едно какво ще ти говорят за мен, и ти никога не бива да го забравяш. Моля те да ми вярваш, да ми се доверяваш. — Рафаел я погледна с безкрайна любов и внимателно приглади назад разбърканите тъмни коси. — Обещал съм си да изпълня една мисия и трябва да я завърша, преди да бъдем завинаги заедно.

— Вярвам ти. — Тя се сгуши в него, зарови лице върху топлите му гърди и се почувства щастлива и сигурна. За момент двамата влюбени забравиха жестокостта и злото в света и се посветиха изцяло на любовта си. Рафаел беше омагьосан от невинността й. Тя му даваше възможност поне за малко да забрави тревогите си. Да забрави Торкемада, инквизицията, омразата и насилието, да мисли само за любовта.

Двамата прекараха цялата нощ заедно, сплели ръце и тела, и никой не смееше да сложи край на прекрасната магия, която ги беше събрала отново. Любиха се още веднъж, бавно и нежно, без предишната буря на чувствата, но отдаването им беше също така пълно. Алисия не искаше да заспи, не и докато Рафаел я милваше нежно по гърба и й говореше колко я обича. Но чувството за сигурност скоро я изпрати в блаженото царство на сънищата.

— Рафаел? — Когато отвори очи, за да поздрави утрото, тя беше сама и за момент се уплаши, че всичко е било само сън. Господи, сън! Заля я вълна на разочарование, но когато протегна ръка, откри върху възглавницата си парченце печена глина до нейното. Знак, че той ще се върне. Че любовта им ще ги съедини завинаги, както си бяха обещали в сватбените клетви.

Сега, когато беше сигурна в любовта на Рафаел, Алисия започна да гледа на света с други очи. Беше доволна и се чувстваше жива. Светът беше красив! Даже упоритото старание на доня Луиза да сватоса Виолета и Рафаел не беше в състояние да разруши щастието й. Вече беше сигурна, че Рафаел беше само неин. Всяка нощ идваше при нея, за да й докаже любовта си.

Много скоро обаче Алисия трябваше да разбере, че щастието е крехко и трошливо. Двамата не можеха да забравят завинаги останалата част от света. Надигаше се буря и Рафаел беше в самия й център. Алисия забелязваше загрижеността му, но когато го молеше да й се довери, той пазеше мълчание — от страх, че ще я повлече със себе си и ще й навреди. През следващите седмици му се наложи на няколко пъти да отсъства за дълго от къщата на дон Филип. Алисия се тревожеше за него, но постоянно си повтаряше, че бе обещала да му вярва. Вече знаеше, че Рафаел щеше винаги да се връща при нея.

Естествено тя имаше и други занимания. Прекарваше много време с баща си и връзката между двамата все повече се заздравяваше. Беше сигурна, че той наистина й е баща, но не посмя да му каже за сцената в градината, защото не искаше той да намрази Енрике. За да се предпази от второ подобно нападение, тя престана да ходи в градината, винаги носеше камата си и излизаше само с един или двама придружители. Всяка вечер заключваше грижливо вратата на спалнята си и пускаше резето. Въпреки това имаше чувството, че Енрике Дорадо постоянно я преследва. След случилото се онази нощ той беше неин враг и тя не биваше да забравя този факт. Инстинктът й подсказваше, че Енрике Дорадо изчакваше в засада, за да удари, но тя нямаше представа какво я очаква.

Наближаваше лятото и красотата му замайваше сетивата. Макар че копнееше да прекарва повече време навън, Алисия избягваше да се заседява в градината. Следвайки примера на другите жени в къщата, тя шиеше и бродираше, но така и не се научи да харесва тези занимания. Затова беше много щастлива, когато баща й я покани да отиде с него в града. Пренебрегвайки укорителните погледи и пренебрежителните забележки на доня Луиза, Алисия напусна къщата с радостта на пусната на свобода птица.

Оживените улици бяха украсени със знамена и цветя, които създаваха празнично настроение. Алисия се зарази от общото веселие. Влюбената жена беше като ярко светеща звезда, която изпращаше лъчите си надалеч. Дон Филип беше много щастлив от промяната, настъпила у дъщеря му.

— Рафаел де Виласандро е чудесен човек, истински благородник. Много се радвам, че успя да върне усмивката на устните ти.

Припомнила си страстните им нощи, Алисия се изчерви и се запита какво ли щеше да направи баща й, ако знаеше.

— Аз го обичам, татко, и сега знам, че и той ме обича истински. Той ми го каза.

— Нима си се съмнявала в любовта му? Аз никога. Много добре си спомням как в първия миг, когато те видя, лицето му грейна от любов. Преди няколко месеца ми беше разказал за любовта си към една млада циганка, която се надявал да намери отново. Радвам се, че най-после се намерихте.

Трубадури и артисти в ярки одежди, с арфи и лютни на гърба, се движеха между множеството, готови да попеят за няколко златни монети. Един от младите мъже беше добър познат на дон Филип, той отиде при него и разтърси ръката му.

— Момчето е от съседско семейство. Казва се Алфонсо Суарес. Отдавна харесва Виолета, но доня Луиза не го одобрява за свой зет.

— Защо?

— Защото е само пети син, без състояние, без земя и без надежда някога да забогатее. Затова реши да избере живота на скитащ трубадур. Жал ми е за него, наистина ми е жал. Боя се, че безличната ми доведена дъщеря ще си остане стара мома.

— Наистина ще бъде жалко, ако никога не познае силата на любовта.

Силният удар на камбана възвести часа и заглуши смеховете и шумните разговори на множеството и песните на трубадурите. Алисия научи от баща си, че много от хората отивали да гледат турнир, и любопитството й се събуди.

— Какво представлява турнирът? Да не е нещо като борбата с бикове?

Дон Филип избухна в смях.

— В много отношения е подобен, но има и разлики. Участниците в турнира провеждат двубои помежду си, за да завоюват слава и да премерят силата и уменията си. Според, мен е много по-опасно да се биеш с друго човешко същество, отколкото с бик. Всъщност не знам… — Той улови ръката й. — Ела, ще ти покажа.

Щом стигнаха до турнирната площадка, дон Филип показа на дъщеря си пистата, посипана с пясък, високата трибуна с пейки, покрита с балдахин. Като видя пъстрите палатки и младите мъже в блестящи брони, Алисия се развълнувах. Прибра полите си, за да върви по-бързо, и тръгна редом с дон Филип.

Палатките и трибуната бяха украсени като улиците на Саламанка, но във въздуха витаеше напрежение. Всички присъстващи си шепнеха за кралския едикт, с който гонеха евреите.

Дон Филип настани Алисия на една пейка под балдахина, откъдето се виждаше много добре какво ставаше на пистата. Възседнали грамадни бойни жребци, пременени в искрящи брони, рицарите се сражаваха с мечове и копия.

Денят беше много горещ и Алисия скоро ожадня. Погледна към дългите маси, отрупани с пресни плодове и освежителни напитки, и изказа желание да получи нещо за пиене. Дон Филип я накара да му обещае, че няма да напуска мястото си, извади кесията си и се запъти към масите. Алисия го проследи с поглед, но очите и спряха върху добре позната фигура, скрита в сянката между масите и павилиона. Рафаел! Любимият й беше тук! Забравила даденото обещание, Алисия скочи и забърза към него. Ала когато се приближи, видя, че не беше сам. До него стоеше едър тъмнокос мъж и двамата бяха задълбочени в разговор. Неспособна да обуздае любопитството си, младата жена се приближи безшумно.

— Трябва да направим нещо, и то бързо, Джовани — каза в този момент Рафаел.

— Корабите са почти готови. Чакам само товара, амиго мио. — Безобидни думи, но Алисия не се остави да бъде измамена. Честото отсъствие на Рафаел от къщи и острата интуиция й подсказаха, че любимият й беше в опасност. Беше й казал, че изпълнява някаква мисия. Какво ли правеше? Надяваше се да получи отговор, но когато приближи, двамата мъже моментално прекъснаха разговора си. Възцари се напрегнато мълчание.

— Алисия! Какво правиш тук? — В погледа на Рафаел блесна гняв и тя разбра, че не беше добре дошла.

— Татко ме доведе. Никога не съм гледала турнир. Рафаел…

— Това ли е красивата Алисия, за която сте ми разказвали? — Мъжът на име Джовани се поклони учтиво. — Колко е хубава! Нищо чудно, че е завладяла сърцето ви. Сега разбирам защо така трескаво претърсвахте улиците на Саламанка, за да я откриете.

Под изпитателния му поглед Алисия се изчерви. У Джовани имаше нещо, което веднага й хареса, и тя импулсивно отговори на усмивката му.

— О, забравих да ви се представя. Името ми е Джовани.

— Джовани. Ще го запомня.

— Джовани е моряк, капитан, Алисия. За съжаление Саламанка е много далече от морето. Джовани докарва с корабите си венецианско стъкло и изнася маслини и говеждо от Леон.

— Маслини? Говеждо? — Толкова въпроси напираха в главата й, но държанието на Рафаел, макар и учтиво, показваше ясно, че сега не беше подходящият момент. Тайнствеността му я разтревожи още повече. Алисия се съмняваше, че й бе казал истината за отношенията си с италианеца, но нямаше време да го попита, защото в този момент дон Филип се върна на пейката и я потърси с поглед. Макар и със съжаление, тя се сбогува, кимна на двамата мъже и ги остави сами.

— Не сте и казали. — Това беше установяване на истината, не въпрос.

— Не. Не искам да я излагам на опасност.

— Може да стане още по-опасно, ако не знае. — Джовани погледна укорно приятеля си. — Хайде да се махаме оттук. Не бива да будим подозрение с дългия си разговор. Ще седнем на пейките и ще погледаме турнира. Доколкото знам, един от участниците е от Венеция.

Никой от двамата мъже не забеляза, че ги наблюдаваха. Две двойки очи ги проследиха, когато се отдалечиха.

— Жената, която дойде да ги поздрави, е същата, за която ви разправях. В момента живее в дома на втория ни баща.

— Алисия!

— Нашата циганка.

— Предполагам, че Рафаел де Виласандро й е любовник.

— Любовник?

— Нима това те вълнува?

— Аз му се доверих. Разчитах на него. Ако има афера с тази жена, последствията могат да бъдат много неприятни. Да се надяваме, че не съм извършил глупост.

— Когато разказах за едикта, той сякаш се уплаши. Възможно ли е да е вълк в овча кожа?

— Може би. Трябва да го наблюдаваме по-внимателно, Енрике. — Хуан Дорадо, който се подготвяше грижливо за предстоящата разправа с евреите, добави името на Рафаел де Виласандро в списъка на хората, които трябваше да бъдат следени от шпиони.

Когато Рафаел се върна в дома на семейство Наваро, беше вече доста късно, но той копнееше да намери утеха в обятията на Алисия. Може би тя щеше да му помогне да забрави какво беше видял днес. Злокобна участ очакваше евреите от Саламанка. „И на това му викат християнска любов към ближния!“ — мислеше си ожесточено Рафаел. В града се говореше, че еврейски семейства заменяли къщите си срещу едно магаре или лозята си срещу топче плат. Тъй като ги принуждаваха да се освободят от цялото си имущество и да заменят получената сума срещу стоки, благородните християни от града сключваха множество изгодни сделки. Повечето успокояваха съвестта си, като казваха, че било много по-голяма несправедливост да конфискуват открито имуществото на еврейските им съседи, но каква разлика имаше между едното и другото? Евреите щяха да бъдат прогонени от страната, в която живееха от няколко века, и на всичкото отгоре бяха принудени да продадат всичко, което притежаваха, а между християните имаше много алчни люде, готови да се възползват от тежкото положение на ближните си — и един от най-алчните беше Хуан Дорадо.

Всичко, което Рафаел можеше да направи в този момент, беше да обещае на евреите да ги изведе от страната с корабите на Джовани. С болка съзнаваше, че това не беше достатъчно. И все пак, ако откриеха, че им е помогнал, щяха да го накажат най-строго. Беше на наредено християните да не се сдружават с евреи, да не им помагат, да не им дават храна и подслон. Който се осмеляваше да им помага, биваше обвинен в съучастие с еретици и осъден на затвор или дори на смърт.

За съжаление Торкемада не се задоволяваше с постигнатото. Във фанатичното си усърдие той забрани на християните да помагат на прогонените евреи по улиците с надеждата, че някои от тях ще признаят заблудата си и ще приемат християнската вяра. Всички доминиканци бяха мобилизирани за акцията по покръстването. Кралят подписа едикт, с който призоваваше израилтяните да се покръстят. Торкемада подчертаваше факта, че който приеме християнството преди изтичането на определените за емиграцията три месеца, ще има право да остане в страната. Да остане, за да бъде изгорен на клада като покръстен? Торкемада наистина ли си въобразяваше, че хората, които досега не се бяха отказали от вярата си, ще изявят готовност да го направят в тази тежка ситуация? Този човек беше или луд, или глупак.

Рафаел беше влязъл в града преди отварянето на портите, преди търговците да подредят сергиите си. Ужаси се, като видя облечените в черно и бяло доминиканци, които призоваваха евреите да приемат светото кръщение. Монасите бяха нахални като уличните хлапета и Рафаел се отврати от спектакъла. За тях нямаше свято място. В усърдието си бяха проникнали дори в синагогите.

Няколко евреи се покръстиха, но повечето отказаха категорично. Рафаел успя да се свърже с познати семейства и да ги изпрати от Саламанка в Мадригал, от Бедина О Дел Кампо в Ла Мота и оттам в Португалия, където чакаха корабите на Джовани. Капитанът беше обещал да ги откара във Венеция. По маршрута беше изградена верига от помощници, все честни и справедливи хора, осъждащи насилието над евреите. Все още имаше християни, които практикуваха законите на братската любов.

Рафаел не искаше да мисли повече за това. Искаше да го прогони от съзнанието си и да потърси забрава в обятията на Алисия.

Когато влезе, цялата къща беше тъмна. Само една свещ осветяваше коридора, но той знаеше пътя до стаята на Алисия наизуст. Промъкна се безшумно до вратата и даде уговорения знак. Боеше се, че тя вече е заспала, и остана приятно изненадан, когато вратата се отвори само след миг.

— Рафаел! — Той влезе и бързо я грабна в прегръдката си, задуши думите й с целувка. Дългата, тъмна коса беше разпусната и великолепните копринени къдрици го замаяха.

Само меката светлина на луната осветяваше спалнята на Алисия. Когато се вгледа в лицето й, Рафаел откри следи от тревога, но и от любовта, която тя вече не се опитваше да крие. Дълго време я държа в прегръдката си, после я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. С бързо движение отметна завивката и я положи върху белия лен. Целуна я отново, завладя устните й, езикът му започна да изследва дълбините на устата й. Не остави нецелунатта и не помилвана нито една частица от тялото й. Алисия отговаряше на нежностите му със страст, дива и необуздана като сърцето й.

— Обичам те, Алисия!

Тя го погледна дълбоко в очите и се разтрепери от болезнена нежност. Чуваше ударите на сърцето му и знаеше, че и нейното бие в същия ритъм. Ръцете й милваха и галеха тялото му, както той правеше с нея. Плътта му се стопли под милувките й, напълни се с пулсираща сила. За първи път Алисия беше активната страна, меките й движения донесоха удовлетворение на Рафаел и отнеха от сърцето му мъчителната болка и огорчение. Тя беше негова, той й принадлежеше и Алисия се зарадва на това взаимно притежание. На света нямаше нищо друго, освен този мъж, който я изпълваше, който я обичаше. Сливането остави у тях усещане за сладост и нежност.

— Скъпа моя Алисия, моля се на бога никога вече да не ти причинявам мъка.

— Единствената мъка, която няма да преживея, е да остана някога сама, без теб! — Тя се сгуши в него и го обгърна с ръце и крака, сякаш трябваше да го задържи завинаги. — О, Рафаел, усещам, че си в опасност! Този човек, Джовани…

— Той е приятел, истински приятел. Той ми помага. Не мога да ти кажа нищо повече. Не искам да те излагам на опасност.

— Рафаел…

— Тихо, мила, не говори. — Рафаел отново завладя устните й, заглуши въпросите и прогони от мислите й всички грижи и съмнения. Възцари се тишина. Чуваше се само биенето на сърцата им, тихите въздишки, когато двете тела се сляха в едно, когато двамата отново изпитаха блаженство и щастие може би за последен път преди злокобните събития, които им предстояха.

В средата на лятото дните бяха горещи и слънчеви, а нощите — топли и безсънни. Алисия щеше да запомни този месец като времето на най-голямото щастие в живота си, но и като време, изпълнено с предчувствие за надвиснало нещастие.

Месец юни започна с празници, музика и пиршества. Като че ли всеки човек търсеше поводи да празнува. За първи път в живота си Алисия се остави на чувствата да я ръководят и се зарази от общата веселост и от празничното настроение. Само зачестилите меланхолични пристъпи на Рафаел застрашаваха щастието й. Непрекъснато го разпитваше, но той упорито пазеше мълчание. Забравяше измъчващите я съмнения само когато лежеше в обятията му. Под постоянната закрила на дон Филип Наваро и вярната Хуанита, тя не знаеше нищо за интригата, която се плетеше зад стените на хасиендата.

За тази вечер дон Филип бе планирал празненство, на което смяташе да признае Алисия за своя дъщеря. Алисия Мария Наваро, дъщеря и наследница на семейното богатство. Алисия посрещна вестта за празника със смесица от радост и страхливо очакване. Тя се гордееше, че е негова дъщеря, и въпреки това непрекъснато се питаше какво щеше да означава това разкритие за гордостта на Виолета Дорадо. Макар че вечно мрачната млада жена се отнасяше към нея с неприкрита враждебност, Алисия я съжаляваше и много й се искаше да бъдат приятелки. А как щеше да реагира доня Луиза? Макар че в последно време се опитваше да се държи учтиво, в очите й светеше омраза.

Звездите блещукаха на черното небе, лекият вятър носеше от градината аромат на рози и Алисия излезе на балкона, за да се наслади на топлата лятна нощ. Градината беше украсена с фенери, на издигнатия подиум пееше трубадур и си акомпанираше с лютня. Алисия позна Алфонсо Суарес и се усмихна. Всяка влюбена жена мечтаеше хората от обкръжението й да са щастливи като нея. Искрено желаеше тази вечер младежът да предизвика усмивка на лицето на Виолета. Ако узнаеше що е щастие, доведената й сестра нямаше да завижда на другите.

— „Лицето на моята любима е бяло като роза, косата й е черна като гарваново крило.“

Алфонсо спря под прозореца на Виолета, без да крие, че пееше баладата си за нея. Младата дама излезе на балкона и потърси с поглед облечения в яркочервен костюм певец. Изразът на лицето му издаде, че не я е забравил. Огънят на страстта, който беше пламнал някога в душата му, се събуди.

— Тихо, Алфонсо! Мама ще побеснее от гняв. Забрави ли колко лоша може да бъде? — пошепна Виолета и се огледа страхливо.

— Не ме е страх от гнева на майка ти. Не биваше да те напускам. Ти си единствената жена, която обичам, Виолета.

— Алфонсо! — Протестиращият глас на момичето не можеше да скрие радостта, която й доставиха думите на певеца. Алисия ги гледаше изненадано. Когато се усмихваше, тъмнокосата Виолета изглеждаше почти красива.

— Ела с мен! — Алфонсо придружи молбата си с дисонантен акорд.

— Не мога! О, Алфонсо, мама иска да се омъжа за друг.

— Обичаш ли го?

— Мисля, че не. Но не бих понесла да разбия сърцето му.

— Тогава ще разбиеш моето.

— Не говори така!

— Тогава ми дай доказателство за любовта си. Един знак, това е всичко, което искам. — Алисия видя как Виолета свали розата, която носеше в косата си, и я хвърли на певеца. — Червена роза, съвършено красива, но и тя се изчервява от завист към устните ти.

— Не бива да говориш така, Алфонсо. Скоро ще се омъжа. Майка ми… — Алисия бързо се дръпна назад в стаята си. Макар да беше сигурна в любовта на Рафаел, думите на Виолета пронизаха сърцето й. Затвори вратата и остави певеца да пее за любовта. Мина по дългия коридор и излезе във вътрешния двор.

Дон Филип беше поканил много хора, които Алисия не познаваше. Мъже с пъстри панталони и жакети, дами в официални тоалети и блестящи скъпоценности. Те напомниха на Алисия за хората, които я подиграваха през първите дни след идването й в града. Дощя й се да избяга.

— Ето те най-после, Алисия! — Дон Филип посрещна сърдечно дъщеря си и я целуна по бузата. — Днес е денят, който толкова пъти съм си представял в мечтите си. Ден на щастие, но и на болка. Ти се роди точно на този ден преди осемнадесет години. Затова реших, че именно днес трябва да те представя на приятелите си.

Хвана я под ръка и я поведе с горда усмивка от група на група. Представи я на толкова много хора, че главата й се замая. Никога нямаше да запомни имената им. Някои от хората, които бяха хвърляли камъни подире й, сега я поздравиха сърдечно, защото не я познаха. Отец Хулио често й повтаряше, че прошката е божия благословия, и Алисия с въздишка се опита да прогони опасенията си. Ако тези хора бяха приятели на баща й, тя трябваше да се научи да ги обича.

Погледът й непрестанно търсеше Рафаел и когато най-сетне го видя, сърцето й преля от любов. Погледите им се срещнаха и Алисия веднага разбра, че любимият й беше загрижен. С цялото си сърце пожела да отиде при него, но многото гости образуваха непреодолима бариера.

Жените и мъжете разговаряха оживено, свиреше музика, слугите носеха табли с освежителни напитки. Часовете минаваха. Най-сетне Рафаел успя да стигне до Алисия.

— Дон Филип ми каза, че днес е рожденият ти ден, Алисия. Отдавна съм му казал, че сме женени.

— Казал си му? Значи знае за нас?

— Помоли ме да повторим клетвите си пред свещеник. Тревожи ли те тази перспектива? Искаш ли да се омъжиш за мен още веднъж? — Тя усети топлия му дъх, когато пошепна в ухото й: — Обичам те, моя циганска съпруго.

Алисия не намери думи да му отговори, но усмивката й беше достатъчно изразителна. Очакваше той да я помоли да се оженят според християнската вяра, съзнавайки, че разменените брачни клетви бяха необходимост за добрия християнин. Отец Хулио много пъти й беше обяснявал колко важна е тази церемония. Така тя и Рафаел щяха да бъдат свързани не само по циганските, но и по християнските закони. Това беше добро и правилно. Рудолфо щеше да се зарадва. Двамата се запътиха към Филип Наваро, за да получат благословията му. Алисия вярваше, че той ще им я даде от сърце.

— Татко… — Думите на Алисия заглъхнаха в гневен вик. Доня Луиза, която беше отишла да види защо се бави дъщеря й, се върна сама, с пергамент в ръка. — Какво става? Какво се е случило? — Очаквайки най-лошото, Алисия последва Рафаел и дон Филип, които се втурнаха да подкрепят обезумялата жена.

— Какво се е случило? Престани да плачеш, жено, и ми кажи какво става! — Дон Филип изтръгна пергамента от скованата ръка на жена си и го прочете. Алисия остана смаяна, когато на лицето му изгря усмивка. — Виолета ни е напуснала. Трубадурът Алфонсо Суарес я е отвлякъл — разбира се, с нейно съгласие. — Той намигна на Рафаел. — Поръчала е да ти предадем, че много съжалява, ако ще разбие сърцето ти. Препоръчва ти да се опиташ да я забравиш.

— Никога няма да й простя. Да избяга с този… с този… — Доня Луиза се обля в сълзи и побърза да излезе. Макар че не обичаше хората да плачат, Алисия не можа да потисне усмивката си. Радваше се на щастието на Виолета и изпитваше облекчение, че доведената й сестра вече нямаше да преследва Рафаел. Може би всичко се беше обърнало към добро.

Алисия се носеше на вълните на щастието. Беше намерила баща си, Рафаел я обичаше — какво повече можеше да иска от живота? Макар че на празненството имаше много хора, тя виждаше само Рафаел. Даже втренченият поглед на Енрике Дорадо не беше в състояние да помрачи щастието й. Замаяна от присъствието на своя любим, тя не забеляза влизането на облечения в черно свещеник. Обърна се към него едва когато всички присъстващи спряха да разговарят и отстъпиха да му сторят път.

— Сигурно си дошъл да празнуваш с нас, отче Дорадо? — попита студено дон Филип и направи кратък поклон.

— Дошъл съм по божие поръчение! — Студени, жестоки очи се впиха в лицето на Рафаел. — Сред нас има враг. — Хората в залата затаиха дъх. Всички погледи се устремиха към Хуан Дорадо. На вратата се появиха седмина специални служители на инквизицията.

— Как смееш да нахлуваш в дома ми! — Дон Филип не се страхуваше от доведения си син, но не беше в състояние да отблъсне въоръжените мъже, които заобиколиха Рафаел.

— Арестувайте този човек! — По знак на Хуан Дорадо двама от мъжете заловиха Рафаел.

— Арестувате го? В какво е обвинен?

— Светата инквизиция не е длъжна да дава обяснения, когато арестува враговете на църквата. Обвиняемият ще научи в какво се състои вината му, когато застане пред съда. Нашата задача е да изтръгнем признанието му.

Обезумяла от страх и гняв, Алисия се хвърли към Рафаел.

— Не! Не можете да го отведете! Не можете! — Мъжете я отблъснаха брутално. Треперейки от безсилен гняв и ужас, тя проследи как мъжете в черно изведоха любимия й от залата. Рафаел де Виласандро беше в ръцете на омразния Хуан Дорадо.

— Рафаел! — Писъкът на Алисия се загуби в бъркотията и врявата, които беше предизвикало арестуването. Тя се опита да тръгне след него, но баща й застана на пътя й. — Трябва да съм до него. Татко, моля те!

— Не, Алисия. Сега трябва да запазим спокойствие. Трябва да сме предпазливи. Ако изпаднем в истерия, само ще помогнем на враговете му. Ако тръгнеш след него, няма да му помогнеш, само ще навредиш на себе си. Надявам се, че ме разбираш? — Алисия кимна и падна на гърдите му, разтърсена от силни ридания. Той я помилва по косата и се опита да я утеши. — Сигурно е станало недоразумение. Рафаел е честен човек. — Хвърли гневен поглед към току-що влязлата доня Луиза и изфуча гневно: — Синът ти е полудял, жено. Заповяда да арестуват човека, когото той лично изпрати като гост в дома ми. Защо? Властта, с която се сдоби така неочаквано, го е отровила!

— Може пък този Рафаел да не е толкова честен, колкото си мислиш. — Доня Луиза му обърна гръб и се отдалечи. Хвърли настойчив, многозначителен поглед към Енрике и едва забележимо му кимна. Надяваше се да се възползва от случилото се в своя изгода. Енрике се ухили в отговор и отново съсредоточи вниманието си върху втория си баща и дъщеря му.

Болката на Алисия беше мъчителна за дон Филип и без да се догажда за намеренията на жена си, той се опита да успокои дъщеря си с едно прибързано обещание:

— Незабавно ще отида при доведения си син и ще го накарам да сложи край на този театър. Преди да е минал и час, ще доведа Рафаел обратно в дома си и ще можеш да го прегърнеш.

Той отведе неудържимо хълцащата Алисия в спалнята й и й нареди да остане там и да не отваря на никого. Макар че беше потънала в мъката си, тя му обеща да изпълни нареждането. Излезе на балкона, за да види как баща й напусна къщата, вслуша се в постепенно заглъхващия конски тропот и се опита да си вдъхне смелост.

Тихата й стая беше приятно убежище след бъркотията в залата, мирен пристан, където Алисия се опита да подреди мислите си. Щеше да даде време на баща си да помогне на Рафаел и нямаше да му пречи с бурните си чувства. Въпреки това беше много уплашена от мисълта, че Рафаел вероятно имаше някаква вина. Беше го чула да разговаря с италианския капитан за някакъв товар и знаеше, че той имаше тайни от нея. Може би трябваше да отиде при италианеца и да открие истината? Не. Любовта означаваше доверие. Тя беше сигурна, че Рафаел никога не би направил нищо, с което да навреди на добрите хора. Трябваше да бъде търпелива. Баща й щеше да се върне, както беше обещал, и да доведе Рафаел.

Алисия седна на леглото си, затвори очи и се опита да успокои лудо биещото си сърце. Не й беше лесно да се упражнява в търпение.

— Господи, моля те, върни ми Рафаел! — зашепна тя, спомнила си поученията на отец Хулио, уверенията му, че богът на християните се вслушва в молбите им. Дали щеше да я чуе? Беше толкова вглъбена в молитвата, че отначало не чу чукането по вратата.

— Алисия! Алисия! — извика доня Луиза от коридора и отново почука. — Алисия, пусни ме да вляза. Нося вест от баща ти.

— От баща ми? — Алисия скочи и се втурна към вратата. — Какво се е случило?

— Отвори вратата и ще ти кажа — гласеше отговорът. Макар че нямаше причини да се бои от доня Луиза, Алисия се поколеба. — Ако не отвориш веднага, ще си отида. В крайна сметка съдбата на Рафаел де Виласандро изобщо не ме засяга!

Алисия открехна вратата и огледа недоверчиво нощната посетителка.

— Баща ми. Рафаел… — Сърцето й спря да бие. Доня Луиза не беше сама. Зад нея стоеше синът й Енрике Дорадо и на лицето му беше изписана злокобна усмивка. — Не! — Алисия се опита да затвори вратата, но доня Луиза бързо мушна крака си в отвора. — Какво става? Защо…? — Някъде дълбоко в паметта й се появи споменът за ситуация, много подобна на тази.

— Трябва да дойдеш с нас, Алисия. Ще те отведем при баща ти. Той пита за теб. — Усмивката на доня Луиза беше студена и корава като лед, но гласът й звучеше меко, едва ли не нежно.

— Не! Татко ми нареди да остана тук. — Зелените очи се срещнаха със сивите на доня Луиза в безмълвен дуел и Алисия отново изпита чувството, че преживява един стар кошмар. Жената я хвана за рамото и я задържа.

— Нямам време за обяснения. Ела с мен, момиче! — Тя я дръпна към вратата, но Алисия вече не беше малкото момиченце от някога и отказа да се подчини. Животът с циганите я беше направил силна и тя се изтръгна от хватката на доня Луиза. — Енрике! Бързо! Хвани я, преди да е избягала.

Енрике гледаше злобно, готов да я сграбчи в случай, че се опиташе да мине покрай него. Но Алисия се втурна към балкона и щеше да скочи, ако не я беше задържал в силните си ръце.

— Не бързай толкова, циганко! Този път няма да се измъкнеш.

Алисия го изрита и диво размаха ръце в опит да се защити, опита се да вика, но той затисна устата й. „Ножът ми — помисли си отчаяно тя. — На всяка цена трябва да се добера до ножа си!“

— Веднага я накарай да замълчи или ще събуди прислугата! — Енрике изпълни заповедта на майка си, като натъпка в устата на Алисия част от шала й. — Гостите си отидоха, слугите се оттеглиха. Долу е спокойно, но трябва да побързаме, защото Филип може да се върне всеки момент. — Тя хвърли тържествуващ поглед към Алисия. — Веднъж вече се опитах да те махна от тази къща, но ти се върна, за да ме унищожиш. Този път ще се погрижа да не се върнеш. Ще кажа на баща ти, че си полудяла от мъка заради случилото се с дон Рафаел, затова си престъпила волята му и си избягала. А всеки знае, че нощите в Саламанка са опасни. Толкова много неща могат да се случат на едно отчаяно момиче…

— Ще я отведем при Хуан. Той знае какво трябва да се направи. Той е човекът, който обеща да освободи града ни от евреите и циганите. — След думите на Енрике се възцари зловеща тишина. Чудовищният план, съставен от майката и сина, замая Алисия. Обзе я отчаяние. Щяха да я отведат. Никога вече нямаше да види баща си и Рафаел. Ножът й! Това беше единствената й надежда. Енрике грубо я блъсна към вратата.

— Колата чака пред вратата. Вече съм впрегнал конете. Ако сме предпазливи, никой няма да заподозре нищо… — Насред думите на Енрике вратата се отвори с трясък и на прага като ангел на отмъщението застана дон Филип Наваро.

— Какво става тук? — Очите му искряха от гняв, ръката му беше върху дръжката на меча.

— Заловихме я да краде, мъжо! Когато й се скарах, тя посегна към ножа си. Ако не беше Енрике…

— Лъжкиня! Мръсна лъжкиня! Да не ме смяташ за глупак? Някога успя да ме измамиш с невероятната история как Алисия избягала от бавачката си и паднала в реката, но днес няма да ти се удаде. Тогава не подозирах за предателството ти, но днес съм поумнял. Пусни дъщеря ми или и двамата ще платите с живота си за престъплението, което се готвите да извършите!

Дон Филип Наваро изглеждаше толкова страшен, че Енрике моментално пусна Алисия.

— О, татко! Аз си спомних! Тя дойде в стаята ми, точно както тази вечер, и ме хвана. Каза ми, че искаш да ме видиш, но това беше лъжа. Отведе ме при циганите! — Алисия се наведе и извади малката си кама. Вдигна я високо и я показа заплашително на Енрике Дорадо.

— Не, Филип, нищо не съм и направила! Тя е полудяла!

— Наистина ли, Луиза? Да не мислиш, че през всичките тези години не те подозирах? Искрено се надявах да си невинна, предполагах, че бавачката се е опитала да спечели нещичко от изчезването на детето ми, но тази вечер ти се издаде сама. Искам ти и тази жалка твар, която си родила, още тази вечер да напуснете къщата ми.

— Не! — Забравила гордостта си, Луиза Тереза Дорадо Наваро изплака и падна на колене. — Прости ми! — Протегна умолително ръце и продължи: — Не исках да й сторя зло. Прости ми! Направих го, защото те обичах и те ревнувах от детето. — Тя хвърли безумен поглед към Алисия. — Съжалявам. Никога няма да се опитам да ти сторя зло. Няма да говоря, ще се скрия някъде, само не ме гонете оттук! Не искам на улицата!

— Няма да те оставя да гладуваш. Аз съм човек на честта. Но не искам никога повече да те видя, чуваш ли! — Дон Филип се потърси отвратено. — Махайте се оттук, преди да съм променил решението си. Треперя, като си помисля какво щеше да се случи тази нощ, ако не се бях върнал навреме. Дано бог ти прости годините на самота и тъга, които ми донесе — аз не мога. — Стиснал ръце в юмруци, със зачервено от гняв лице, той ги изчака да излязат, но когато се обърна към дъщеря си, очите му се напълниха със сълзи. Заключи я в обятията си и скри лице в уханната й коса. Най-после всичко помежду им беше ясно. Алисия беше наистина неговата дъщеря.

— Къде е Рафаел, татко? — Алисия предугади отговора му и сърцето й изстина. — Не са те пуснали при него!

— Охраняват го строго. Дано господ изпрати проклетия Хуан Дорадо в ада! Но доведеният ми син още не е победил. Смятам да изпратя отец Хулио при папата и да помоля Светия отец да изслуша Рафаел. Ако трябва, ще нападна затвора на инквизицията, но ще ти върна мъжа, когото обичаш, Алисия. Кълна се в бога!

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Крамер Циганско небе (8)

Метаданни

Данни

Циганско небе

Информация

История

Сваляне / Връзки

Катрин Крамер
Циганско небе (8)