Катрин Крамер
Циганско небе (10)

Вратата на килията се отвори с трясък, двама пазачи хванаха Рафаел от двете страни и без обяснения го повлякоха по стръмна стълба надолу към подземната зала.

— Побързайте. Побързайте! Самият велик инквизитор иска да ви види.

— Торкемада! — Пазачите го блъснаха в залата и Рафаел се озова лице в лице с човека, който в действителност управляваше Испания. И друг път го беше виждал, но днес целият се разтрепери. Пред него стоеше самият дявол.

— Вие ли сте Рафаел Кордоба де Виласандро? — Торкемада беше висок и мършав, косата му беше започнала да посивява. Очите, впити в лицето на Рафаел, лежаха дълбоко в орбитите и в зениците им го реше огънят на фанатизма. Тялото му беше приведено от възрастта, но въпреки това излъчваше сила и величие. — Трябва ли да повторя въпроса си? — Жестоката уста под дългия нос почти не се движеше, докато говореше.

— Да, аз съм.

— Рафаел Кордоба де Виласандро. Да продължим. — Хуан Дорадо излезе от сянката на господаря си. Изглеждаше възбуден, и твърдо решен да ускори следствието. — Проучихме грижливо доказателствения материал, разпитахме обвиняемия. Показахме му стаята за мъчения, но той отказва да признае и да назове съучастниците си.

— Какви доказателства имате? — попита с режещ глас Торкемада.

— Наредих да разпитат няколко моряци по крайбрежието между Испания и Португалия, обърнах се и към рибарите. Моите пратеници потвърдиха подозренията ми. Имам ценна информация за майката на този човек. Преди няколко години са я изгорили като конверса.

— Майка ми беше християнка от еврейски произход и е била осъдена несправедливо.

— Майка ви е била изгорена като конверса?

— Майка ми е била невинна. Горд съм, че съм неин син. Писарят зад малката кръгла маса усърдно записваше всяка дума на обвиняемия.

— Той не иска да признае. Високомерието му заслужава наказание. Да го подложим на мъчения! — По заповед на Хуан Дорадо пазачите хвърлиха Рафаел върху голямата дървена маса и го овързаха с въжета. Стегнаха ръцете и краката му в здрави примки и безмилостно ги задърпаха, докато се врязаха дълбоко в плътта му. През цялото време Хуан Дорадо сипеше въпроси и изискваше отговори. Мъченията продължиха незнайно дълго време, но Рафаел не се огъна. Нищо на света не беше в състояние да го накара да предаде съучастниците си. Не можеше да тласне и друг човек към гибел. Затова страдаше мълчаливо и посрещна с благодарност мрака на безсъзнанието.

— Напръскайте го с вода, за да дойде на себе си. Трябва да продължим разпита! — един пазач посегна към кофата със застояла вода и я плисна върху измъчвания. Рафаел простена и с мъка отвори очи. — Вижте, в погледа му отново свети дързост. Този метод е твърде мек, хайде да приложим разтягането!

— Нали нямаме намерение да го убием? — намеси се укорително Торкемада.

— Лекарят ще се погрижи за него. Познавам този човек. Това е единствената възможност да спасим душата му и душите на другите грешници.

Рафаел беше уверен, че ще издържи и второто мъчение. Нямаше да се огъне пред мъчителите си. Така наречената „гаруча“ се състоеше само от едно въже, прекарано през макара на тавана. Съблякоха го и той застана предизвикателно пред мъчителите си. Палачът изви ръцете му назад, върза ги и прекара въжето през макарата на тавана.

— Помислете си, синко. Вие сте гладен, уморен, гол и вързан. Кажете ни, каквото искаме да знаем, и ще ви пощадим. — Гласът на Торкемада звучеше почти съчувствено, но от очите му святкаха пламъци на набожно усърдие. Очевидно се преструваше на загрижен, но мълчанието на Рафаел го вбеси. — Вдигнете го!

Двама мъже бавно задърпаха свободния край на въжето. Ръцете на Рафаел постепенно се вдигнаха над главата, той се изправи на пръсти и накрая увисна на въжето. Цялата тежест беше поета от неестествено извъртените ръце. Никога в живота си не беше изпитвал такива болки. Въпреки волята си той нададе силен вик. Пазачите го вдигнаха още по-високо, докато тялото му се залюля над главите на великия инквизитор и другите духовници.

— Кажете ни, каквото знаете. Кой помагаше на покръстените да избягат? Сигурно вашата циганска любовница е откраднала корабите с магията си?

— Не! Не познавам никаква циганка! — Рафаел говореше през здраво стиснати зъби. Трябваше да защити Алисия. Хуан Дорадо беше способен на всичко.

Разгневен, че обвиняемият продължава да отрича, Хуан Дорадо заповяда на палачите да го вдигнат още по-високо и после да го пуснат. Движението надолу бе прекратено рязко и раменете му почти изскочиха от ставите.

— Той защитава своята циганка, тази вещица! — Очите му пламтяха безумно. — Кажете ми, каквото искам да зная. Ще ви попитам още веднъж, Рафаел де Виласандро!

— Нямам какво да ви кажа! — Когато го спуснаха към земята, Рафаел се преви от болка, но успя да потисне виковете си.

Когато бе свален на пода, пазачите вързаха на краката му тежести, за да увеличат болката, и мъчението продължи.

— Кои са съучастниците ви?

— Нямам съучастници. Не съм извършил нищо лошо. Не познавам никакви цигани. — Болката се стрелна през ръцете и раменете му, но Рафаел отново успя да потисне виковете си. По-скоро щеше да умре, отколкото да изложи Алисия на опасност. Тя беше дъщеря на Филип Наваро и той беше длъжен да я защити. Всичко щеше да свърши добре, само трябваше да запази мълчание. Още малко, още само миг! Той захапа здраво устните си, за да не изпищи, и усети топлината на собствената си кръв.

— Пуснете го. Явно се е съюзил със самия сатана. Твърде малко мъже са в състояние да победят страданието, както направи той. — Торкемада го огледа с интерес. — За днес мъчението приключва.

Рафаел усети с безкрайно облекчение как свалиха въжетата от китките му. Стисна ръце в юмруци, после ги разхлаби, за да напълни с кръв изтръпналите си пръсти.

— Благодаря ви, ваша милост. — Чувстваше се измъчен и объркан, но поне тялото му не беше пострадало. Поне раменете му бяха още в ставите си.

Торкемада вдигна ръка, но преди да е направил някаква забележка, Хуан Дорадо пошепна нещо в ухото на един мъж с качулка и го изпрати навън.

— Той казва, че не е направил нищо нередно. Отрича, че познава цигани. Аз ще докажа, че е излъгал. Тук имам четирима цигани и ще доведа веднага един от тях.

Рафаел потрепери. Може би Хуан Дорадо по някакъв начин беше успял да залови хора от рода на Алисия? „Кои ли са? Солис, Стиво, Зуба, Тодеро?“ — питаше се отчаяно той. Ала когато вратата се отвори, в стаята за мъчения влезе… самата Алисия.

— Алисия! Майко божия!

— Рафаел! О, Рафаел! — Тя се втурна към него, скри глава на голите му гърди и го прегърна. — Заловили са Зуба и Тодеро, Стиво и другите. Какво ще правим? Не можем да причиним смъртта на народа ми, не можем!

Невинните думи на Алисия осъдиха на жестока смърт не само Рафаел, но и самата нея. В очите на Торкемада той беше жалък лъжец.

— Щом лъже за циганите, значи и лъже и за другите неща. — Хуан Дорадо бързаше да изплете коварната си мрежа около своята жертва. — Аз ще докажа, че всичко, което той казва, е лъжа. Той е конвертит, който е помагал на други като него и на евреи да избягат от страната. Той се е съюзил с цигани и богохулници. Ще го пратя на кладата! И двамата ще отидат на кладата!

— Направете, каквото трябва. — Без да удостои затворниците с поглед, Торкемада бързо напусна помещението и остави Рафаел и Алисия във властта на Хуан Дорадо.

— Тя е невинна. Аз съм виновен. Ще призная всичко, ако я пощадите. Обещайте ми, че ще я освободите, и ще заявя готовността си да плюя в лицето на самия сатана.

— Не, Рафаел, не! — Алисия се отдели от любимия си и го погледна укорително. Нямаше да му позволи да се пожертва за нея. Нямаше да го предостави на мъчителите му.

— Наистина ли ще признаете всичко, ако я освободя? — Тънките устни на Хуан Дорадо се разтегнаха в злобна усмивка. Естествено той нямаше намерение да освободи дъщерята на дон Филип Наваро, но Рафаел не биваше да го знае.

— Моля ви, аз искам да остана с него. — Алисия беше готова да падне на колене пред монаха.

— Позволете ми да прекарам само една нощ в обятията й и ще направя всичко, което искате от мен. Ще подпиша всички документи, които ми представите. — Рафаел имаше чувството, че преговаря със самия дявол.

— Защо не? Тази молба няма да промени нищо. — Отзивчивостта на Хуан Дорадо събуди подозренията на Рафаел. Въпреки това перспективата да прекара една нощ със своята Алисия беше изкушение, на което не можеше да устои. Трябваше да поеме риска. Освен това им оставаше надеждата да избягат. Прегърнал здраво Алисия, той се запъти с твърда крачка обратно към килията си. Сигурно щеше да измисли някаква възможност да спаси невинната. Това беше последната му мисъл, преди вратата да се затвори зад гърба му. Този път мракът в килията му беше добре дошъл.

Когато тежката врата се затвори и ключът проскърца жално в ръждясалата ключалка, Алисия примигна няколко пъти, за да привикне към тъмнината.

— Рафаел? — Докосването на ръката му я успокои и тя се сгуши на гърдите му.

— Като те видях, едва не умрях, Алисия. Защо си тук? Какво стана? През цялото време си мислех, че си на сигурно място в Саламанка. Това беше единствената ми утеха. Защо си тук?

— Баща ми дойде в Толедо по моя молба и ме взе със себе си. Той изложи твоя случай пред кралицата и всичко щеше да мине добре, ако не беше този зъл свещеник!

Сърцето на Рафаел се сви от страх.

— Чуй какво ще ти кажа, Алисия. Трябва да се съсредоточиш и да си спомниш всичко, на което те е учил отец Хулио. Никога вече не бива да говориш за О Дел и за живота си при циганите. Ако продължаваш по този начин, се излагаш на опасност. Разбираш ли ме?

— Да, знам какво искаш да кажеш. Че трябва да се отрека от народа, когото обичам, от нещата, на които са ме учили от дете, за да спася собствения си живот. Искаш да се държа така, сякаш никога не съм познавала Рудолфо, най-умния и най-добрия човек, когото познавам. Трябва ли също да отрека, че те обичам?

— Да, трябва! Само така ще те пощадят. Аз съм загубен, Алисия. Въобразих си, че мога да се боря с несправедливостта, и при това загубих най-скъпото си нещо на света — теб!

— Не си ме загубил, Рафаел. Никога няма да изгубиш любовта ми. След като знам какво си направил, те обичам дори още повече. През цялото време си мислех, че си ме напуснал, а ти си помагал на хората в опасност! — Тя докосна лицето му и с внимателни, нежни пръсти очерта смелия профил.

Рафаел се отдръпна назад, за да се пребори с чувствата си.

— Аз съм осъден затворник, отлъчен от обществото, презиран от собствения си народ. Скоро ще се простя с живота. Някак си трябва да докажем, че Хуан Дорадо е лъжец. Дон Филип сигурно има начин да докаже, че ти си неговата изгубена дъщеря. Само така ще ти върнат свободата!

— Това вече няма значение, Рафаел. Аз съм готова да умра с теб, ако трябва. В действителност съм повече циганка, отколкото горгио, макар да съм дъщеря на дон Филип. Винаги ще запазя в сърцето си поученията на Рудолфо. — Тя извади от корсажа си лентата, с която бяха размерили ковчега на баща й. — Това помага на човек, който е попаднал в опасност или седи в затвора. Донесох го за теб. То ще те освободи.

Рафаел нежно затисна устата й.

— Не говори повече, Алисия. Тези приказки се тълкуват като богохулство. Ако някой те чуе, кладата ти е сигурна също както на мен. Трябва да забравиш тези опасни мисли!

В очите й заблестяха сълзи.

— Не мога, Рафаел. Аз съм такава, каквато съм. Отец Хулио ме научи на много неща за вашите християнски обичаи и аз ги приемам, но вярата на циганите е проникнала дълбоко в сърцето ми. Понякога се обърквам, но съм разбрала едно и то е много важно: О Дел и вашият християнски бог са едно и също. Няма значение как наричаме своя бог, важно е как се отнасяме към другите хора. Вашият спасител е проповядвал любов към ближния — циганите също вярват в това. В какво се състои различието ни? Достатъчно ли е то, за да ни отнемат живота или да ни прогонят от тази страна? Важно е да се обичаме и да се уважаваме, защо тези мрачни свещеници отказват да го разберат?

— Защото не са мъдри като теб… О, Алисия, ти не бива да умреш! Ти трябва да живееш за мен. Целият живот е пред теб. Искам да се омъжиш и да имаш децата, които не можахме да имаме двамата. Искам да имаш мъж, който ще те защитава, когато аз вече няма да мога. — Представата, че тя щеше да лежи в обятията на друг, ще ражда децата му, беше ужасно мъчителна, но Рафаел беше решен да мисли само за доброто на своята любима.

— Никога няма да родя дете на друг мъж. Не искам друг мъж. Искам само теб, Рафаел. Дай ми твоето дете. Тази нощ! — Рафаел все още беше напълно гол и нежното плъзгане на пръстите й по гърдите му разпали жаждата в тялото му. — Люби ме, Рафаел, люби ме!

Той зарови пръсти в косата й. С наивността си тя му бе дала възможност да я спаси. Бременната жена не беше заплашена от мъчения и смърт, докато роди детето си. А дотогава щяха да минат много месеци. Последна отсрочка. Може би достатъчно време за дон Филип да намери начин да спаси дъщеря си. Даже Изабела не можеше да бъде толкова безсърдечна, че да откаже милост на жена, която очакваше дете. И най-важното — той щеше да остави на света част от себе си, дете, родено от голямата му любов към Алисия.

— Да, Алисия, тази нощ ще те любя с цялото си сърце. И тази любов ще трае във вечността. — Досега беше слаб, но любовта й го направи силен, прогони болката от мъченията през последните седмици. Сламеникът стана любовното им гнездо и двамата се предадоха на силата на желанието си.

Алисия повярва, че се е отделила от земята и се е понесла към небесата. Тялото й пламтеше под целувките му, желанието й растеше с всяка секунда. Горяща от страст, тя го прегърна и се притисна към него, докато отговаряше на целувките му с цялата си жажда. Дните на страх, на търсене и копнеж, всички въпроси, които пареха в душата й, бяха забравени в топлата му прегръдка. Той беше едновременно нежен и настойчив и я възбуди до крайност, преди да покрие тялото й със своето. Вкопчена в него, тя го обви с ръце и крака и го последва в буйния, задъхан ритъм на сливането.

В блаженството от любовта им мракът на външния свят беше забравен. Само магията на мига беше действителна. Вплетени един в друг, двамата подпечатаха клетвата си да се обичат вечно и в този момент знаеха, че каквото и да се случи, любовта им никога няма да угасне. Никой и нищо не беше в състояние да ги развали. Някъде дълбоко в себе си Алисия усети, че от това сливане щеше да се роди детето на Рафаел.

Сгушена на топло в обятията на Рафаел, Алисия спеше спокойно. Както лежеше така, тя приличаше на ангел и дори монахът, който надничаше през процепите на вратата, беше трогнат от невинността й. Миналата вечер Хуан Дорадо го беше изпратил да подслушва и да запомни какво си говорят затворените, за да използва собствените им думи срещу тях, но брат Родриго нямаше сърце да последва тази заповед постави двамата влюбени сами. Какво от това, че щеше да предизвика гнева на началника си!

Брат Родриго се покашля и потропа на вратата, за да събуди спящите. Алисия се вкопчи в Рафаел, сякаш любовта й щеше да го спаси от надвисналото зло.

— Не го отвеждайте!

Рафаел се освободи нежно от ръцете й и я погледна втренчено, сякаш искаше да запомни лицето й завинаги.

— Сключих сделка и тази сутрин трябва да платя. Хуан Дорадо ще получи само една жертва! — Той стана и бързо се облече, готов да се изправи срещу Хуан Дорадо и Торкемада. — Отведете ме при съдиите ми.

Монахът отвори вратата, без да крие симпатията си.

— Ако това има значение за вас, сеньор, трябва да ви кажа, че поне аз вярвам, че не сте зъл човек. Много бих искал да ви помогна с каквото мога. Хуан Дорадо се преструва на много набожен. Томас де Торкемада донесе на страната ни много страдания, но стремежът му е да направи Испания религиозно единна. За разлика от него брат Дорадо действа само в свой собствен интерес.

— Виждам, че наистина бихте се застъпили за мен, ако можехте, и ценя високо съчувствието ви. Моля ви, погрижете се да не причинят зло на Алисия. Аз съм готов да се жертвам за нея и ще го направя. — Рафаел бързо понижи глас, защото в коридора се бе появила омразната фигура на Хуан Дорадо. Свещеникът изглеждаше самодоволен — очевидно се наслаждаваше на предстоящата победа. Рафаел предположи, че пергаментът в ръката му съдържаше признанието му. Той трябваше да постави отдолу само името си, за да си подсигури смърт на кладата. Това не го тревожеше особено, много по-страшно беше, че никога вече нямаше да види Алисия.

„Роди ми син или дъщеря, любов моя“ — закле я безмълвно той — когато срещна погледа й. „Знай, че аз те обичах и че с теб бях най-щастливият човек на земята.“ Сякаш отгатнала мислите му, Алисия спря да се облича и сложи пръст на устните си. Този жест на сбогуване извика сълзи в очите на Рафаел.

— Държа в ръцете си записа на вашето признание. Позволих си да систематизирам показанията ви. — Хуан Дорадо не се опитваше да крие усмивката си. — Като си спомня първата ни среща… как разговаряхме за изкуство и успяхте напълно да ме заблудите с ласкателствата си… Знам, че ще мине дълго време, преди душата ви да излезе от адския огън. А можехме да работим заедно…

— Искахте да използвате и мен, както използвате всеки, с когото имате някакви отношения, нали? Вече съм убеден, че сте използвали в своя собствена изгода дори брат Торкемада. — Удар в лицето накара Рафаел да замълчи, но мислите му продължаваха в същата посока. Ако можеше да убеди Торкемада, краля и кралицата, че брат Дорадо действа в своя собствена изгода, ако можеше да докаже, че беше присвоил значителна част от конфискуваните имущества, вместо да ги прати в кралската съкровищница, щеше да се спаси! Хуан Дорадо се беше възползвал от прогонването на евреите, за да се обогати. Но кой щеше да повярва в показанията му? Кой щеше да се съгласи да изслуша един осъден? Брат Дорадо усърдно убеждаваше всички в набожността си и беше известен със строгата си самодисциплина. Само Рафаел знаеше истината. Хуан Дорадо му беше възложил да изготви подробен списък на имуществата на прогонените евреи, за да осигури своя дял.

— Простете, ваше преподобие! — Младият монах, който беше поел наблюдението на затворниците след полунощ, дотича от другия край на коридора, но свещеникът не му обърна внимание и се съсредоточи върху пергамента.

— Никога няма да узнаете колко силно съм копнял за унищожението ви — изграчи той. — От деня, в който открих, че ме мамите, не мисля за нищо друго. Като ви видях с дъщерята на Филип Наваро, веднага ми стана ясно, че работата не е чиста. Много добре си спомням турнира. Тогава не забелязахте, че ви видях да говорите с онзи венециански капитан. — Коленете на Рафаел омекнаха. Нима знаеха за участието на Джовани? — Много ми се иска да окача на въжето и онзи проклет чужденец, който се осмелява да се меси в испанските дела!

— Ваше преподобие… — Младият монах плахо подръпна Хуан Дорадо за ръкава.

— За бога, какво има? — изфуча гневно свещеникът. Нещастният монах се сви като ударен и събра цялата си смелост, за да заговори отново.

— Кралицата. Кралят. Заповядват ви веднага да отведете затворника и момичето при техни величества.

За първи път от залавянето си Рафаел усети полъх на надежда. Може би това беше шансът му да бъде изслушан! Надеждата му се засили още повече, като видя изненадания и разочарован поглед на свещеника. Той изпрати безмълвна молитва към небето и последва Хуан Дорадо и четирима монаси по дългите, извити стъпала нагоре към залата. Когато влезе в просторното помещение, там бяха събрани двадесетина души, между които откри дон Филип Наваро и Джовани.

— Ваши величества са ме повикали? — Хуан Дорадо не беше в състояние да скрие тревогата си. Размаха пергамента и продължи: — Тъкмо щях да получа признанието на виновния.

— С мъчения и заплахи, нали? — Забележката на дон Филип Наваро бе посрещната с недоволно смръщване от кралицата, пренебрегвайки укора й, благородникът прегърна закрилнически дъщеря си и я отведе настрана.

— Специална делегация замина при негово светейшество папа Инокентий, за да му разкаже за арестуването на сеньор де Виласандро. Отец Хулио ни е изпратил послание, за да ни извести волята на Светия отец, че докато той вземе решение, разпитите трябва да се прекратят.

Рафаел изслуша заявлението на кралицата с огромно облекчение. Поне засега беше спасен.

— Но, Ваше величество, аз вече имам признанията на подсъдимия. Трябва ми само подписът му и ще имаме нашето аутодафе! А какво ще правим с циганското момиче?

Кралица Изабела устреми дружелюбен поглед към Алисия.

— Циганското момиче, което според мен изобщо не е циганка, ми направи дълбоко впечатление с призива си за милост. Намирам, че ние прекаляваме с твърдостта си по отношение на хората с друга вяра. Искам да й покажа, че аз мога да бъда милостива също като нашия спасител Исус Христос, в чието слово вярвам. Затова отменям всички разпоредби около арестуването на сеньор де Виласандро и смятам лично да се занимая със следствието.

— Вие? — Хуан Дорадо беше бесен, но не посмя да противоречи на кралицата.

— Дон Филип е мой стар приятел и аз го ценя високо като съветник. Затова му вярвам. Вие повдигнахте обвинение, че тази млада жена не е неговата изгубена дъщеря, а някаква си циганка. Той ви нарече лъжец и изрази съмнения във вашата лоялност. Макар че лично той е платил за обучението ви по католическо право и ви е помогнал да станете свещеник, дон Филип изрази съмненията си, че сте подходящ за високата длъжност, която заемате. Той е на мнение, че вие жадувате единствено за повече власт и водите борбата с враговете на вярата главно за да задоволите честолюбието си и да се обогатите, вместо да проповядвате божието слово. И още ви обвинява, че си присвоявате имущества, които трябва да станат собственост на църквата и на короната. Много сериозни обвинения, не намирате ли? Особено последното.

— Аз съм лоялен на първо място към бога и след това към ваши величества! Този човек не е прав. Той ревнува, защото аз последвах признанието си и успях. Той е един оглупял старец. Защо изобщо го слушате?

— Защото намирам, че дон Филип е мъдър човек, във всяко отношение. — Кралица Изабела се обърна към дон Филип и му даде знак да говори.

— Вашата единствена лоялност е честолюбието, отец Дорадо! — започна дон Филип и призова доведения си син да даде доказателства за противното. Рафаел видя удобния случай да подкрепи обвиненията на дон Филип, излезе напред и разказа как Хуан Дорадо му беше поръчал да изготви списък с имуществата на всички евреи в Саламанка, подлежащи на прогонване.

— Ако се поровите в книгите му, много скоро ще откриете, че този свещеник не е нищо повече от един алчен негодник, позволил си да злоупотреби с вашето доверие, ваше величество. — Рафаел направи дълбок поклон и неволно сгърчи лице — болките в изтерзаното му тяло не бяха намалели. И за всичко беше виновен Хуан Дорадо! — Събраните данъци отиват в неговите сандъци, не в кралската съкровищница. Взе от мен скъпоценна картина като подарък, после е конфискувал друга картина от същия художник от брат ми, след като го е обвинил в неизвършено престъпление. Присвоява си земи, добитък и всякакво друго имущество!

— Тежки обвинения хвърляте, сеньор де Виласандро. — Изабела изненадано вдигна вежди.

— Всичко това са лъжи! — изсъска Хуан Дорадо.

— Ще призовем бог да ви бъде съдия. — Докато местеше поглед от единия към другия, кралица Изабела намери решението, което щеше да разкрие истината. — Обявявам двубой! Вие, брат Дорадо, имате право да изберете между славните воини на Испания онзи, който ще се бие вместо вас, защото сте божи човек и не умеете да си служите с оръжие. Сеньор де Виласандро обаче засегна романтичната страна на душата ми. Той ще се бие не само за собствената си чест и свобода, но и за своята дама. Ако успее, ще го обявим за невинен и ще освободим всички обвинени по това дело. Ще приема победата му като знак, че той и хората, които е искал да защити, са невинни в очите на бога.

— Със сигурност не всички, ваше величество! — Очите на Хаун Дорадо святкаха от мъчно потискан гняв.

— Казах всички! Който извоюва победата, е удостоен с божията милост и аз ще го удостоя с доверието си.

Двубоят трябваше да се състои на турнирната площадка, почти същата като онази в Саламанка, където Алисия беше видяла първия турнир в живота си. Този ден обаче на карта беше заложена не само честта, но и животът. Ако Рафаел загубеше двубоя, кралица Изабела щеше да го приеме като божия присъда. Това означаваше, че не само той, а и всички останали са виновни. И все пак горгио са глупави, повтаряше си Алисия. Ако Рафаел изгубеше, причината щеше да е дългото му затворничество, изтощението и гладът. В това състояние той не можеше да се изправи срещу по-силен противник, който не познаваше затворите на инквизицията. Въпреки това трябваше да се възползва от единствения си шанс!

Дон Филип й бе подарил фино изработен златен кръст и тя го стискаше здраво в десницата си. За да отдаде дължимото на старата си вяра, държеше в другата ръка своя „муленги дори“. Дали бог щеше да се вслуша в молитвите й и да запази Рафаел?

Теренът беше украсен с пъстри знамена, многобройните зрители бяха весели, развълнувани от предстоящото зрелище. Алисия беше шокирана от безгрижието им. Това не беше развлечение за тълпата, а крайно сериозно дело! Вместо да се тревожат за изхода на борбата, мъжете сключваха облози кой ще бъде победителят. Наистина ли смятаха, че господ ще помогне на един от противниците само за да се обогатят те? Тази мисъл я караше да трепери.

Възбуден шепот премина през множеството и привлече вниманието на Алисия към полето, където Рафаел и противникът му заеха местата си. За разлика от обичайните турнирни сблъсъци Рафаел и другият мъж бяха без коне и брони това засили убеждението на Алисия, че двубоят ще завърши със смъртта на единия.

— Бог да е с него! — пошепна тя и се вкопчи в ръката на баща си, който седеше до нея.

— Ще бъде, Алисия — успокои я той. — Не се съмнявай в Рафаел. Ако не вярвах в божията присъда, щях да намеря начин да предотвратя този двубой. Инстинктът ми подсказва, че Рафаел ще победи.

Джовани, който беше на същото мнение, закима усърдно.

Двамата противници носеха панталони и дълги жакети. Рафаел беше облечен в златно с червени пламъци на гърдите — знака на инквизицията, докато противникът му носеше бяла туника с червен кръст, подобен на символа на кръстоносците — очевидно, за да изрази почитта си към Хуан Дорадо.

Когато стигна до края на полето, Рафаел се обърна към Алисия, поклони се и я поздрави с меча си — знак, че тя беше неговата дама и той щеше да се бие за нея. Този жест предизвика аплодисменти и приветствени викове от хората, които желаеха успеха му, и дюдюкания от онези, които бяха заложили срещу него.

— Кралицата пристигна — извика дон Филип. — И кралят е с нея! — Алисия се обърна към редицата удобни столове, украсени с кралския герб. — Двубоят може да започне.

Алисия видя как кралица Изабела кимна на Рафаел и противника му и протегна към тях огромния златен кръст, който държеше в ръцете си. Мъжете го целунаха и зрителите отново избухнаха във въодушевени викове.

Противниците бяха избрали да се бият с мечове, „бог да те закриля, Рафаел, любими мой“ — помисли си Алисия, докато наблюдаваше приготовленията за двубоя. „Трябва да живееш — за себе си, за мен и за нероденото дете, което заченахме. Искам да те даря с още много деца!“

Рафаел усети устремения върху него поглед на Алисия и дълбоката й любов моментално вля нови сили в изтерзаното му тяло. Трябваше да спечели. Огледа внимателно противника си — нисък, набит мъж със силни мускули. Очевидно силата му беше в мускулите, докато Рафаел знаеше, че умът и сръчността също са много ценни качества, и възнамеряваше да се възползва от тях в хода на двубоя.

Оглушителният сигнал на тромпетите прогони всички други мисли. Двамата противници вдигнаха мечовете и закрачиха един към друг. В левите си ръце здраво стискаха дървени щитове, обковани с метал, готови за онова, което щеше да дойде.

Започна жесток двубой. Меч срещу меч, щит срещу щит. Рафаел веднага разбра, че ниският, набит мъж ще се опита да го надвие със сила. Стисна здраво меча и щита си, за да не го изпусне, когато противникът удари. Изскърца със зъби и парира удара, но силата му го свали на земята. Зрителите нададоха силен вик. Без да губи самообладание, Рафаел се претърколи настрана и при следващия удар острието на противниковия меч се заби в меката земя на сантиметри от главата му. Вбесен, чуждият рицар се хвърли върху противника си с намерение да го удуши. Двамата се затъркаляха по земята, докато зрителите крещяха въодушевено.

Най-сетне Рафаел успя да се изтръгне от яката хватка на противника си и отстъпи назад. Ръмжейки като разярен звяр, с жажда за убийство в погледа, противникът му отново се нахвърли върху него, но този път Рафаел умело парира удара.

Двубоят беше безмилостен. Чуждият рицар нападаше отново и отново, вбесен от лекотата, с която Рафаел парираше ударите му. Гневът го направи непредпазлив. Сетивата на Рафаел, изострени от смъртната опасност, реагираха светкавично и му позволяваха да отбива сигурно всеки нов удар, докато накрая светкавично премина в контраатака и изби меча от ръката на противника си. Жадни за кръв, зрителите изреваха одобрително.

Кралят, който се славеше като един от най-добрите воини в Кастилия, скочи от мястото си, ядосан от хода на двубоя, и призова избраника на Хуан Дорадо да вземе отново меча си. Мъжът се възползва от намесата на краля и бързо вдигна оръжието от земята.

Битката се възобнови и зрителите затихнаха в напрегнато очакване. Рафаел проклинаше почтеността си, която не му бе позволила да убие невъоръжен човек, и се молеше на бога това да не доведе до собствената му гибел. Беше прекарал няколко седмици почти без сън и храна и се чувстваше смъртно уморен. Зави му се свят, раменете му, още невъзстановени напълно след мъчението с разтягане, боляха непоносимо. Трябваше бързо да приключи двубоя, защото умората щеше да го надвие. Тялото му нямаше да издържи още дълго, даже в името на честта и любовта.

Рафаел присви очи и се опита да се концентрира. Помътеното му съзнание създаде образите на трима въоръжени мъже, които се нахвърлиха върху него с намерението да го убият. Разтърси глава и се опита да погледне ясно на противника си, който в този миг връхлетя върху него като разярен бик. Острието на меча се заби в рамото му, прониза го силна болка, от раната потече кръв.

— Рафаел! — Викът на Алисия отекна болезнено в главата му. Стисна здраво зъби, за да се пребори с непоносимата болка, и изложи лице на хладния вятър. Зрителите наскачаха от местата си в очакване на сигурното му поражение, но раняването не беше намалило ни най-малко решителността му да победи.

Противникът му нададе грозен рев и се хвърли отново напред, за да нанесе смъртоносния удар. В момента, когато мечът му разсече въздуха, Рафаел се наведе и без да губи присъствие на духа, протегна крак. Това подпечата съдбата на противника му. Силното движение го повлече към земята, гневът го заслепи. Докато мъжът насреща му диво размахваше ръце и крака, Рафаел се възползва от предимството си и нанесе бърз и добре обмислен удар. Острието на меча проникна дълбоко в тялото на рицаря.

— Мили Боже, вие ме убихте! — Мъжът се сви като новородено в майчината утроба и огромното червено петно на дрехата му показа, че Рафаел беше улучил.

Рафаел затвори очи и произнесе кратка молитва за душата на противника си, без да чува виковете на зрителите, които го приветстваха бурно. Равнодушието и безчувствеността на множеството към смъртта на противника му го ужасиха. Да, той беше победил, но цената беше друг човешки живот. Загрижено проследи появата на лекарите и зачака да чуе присъдата им. Беше убеден, че раната е смъртоносна, но след кратък преглед двамата лекари облекчено заявиха, че раненият ще се оправи, ако веднага му пуснат кръв.

Замаян от нахлулото в сърцето му облекчение, Рафаел чу отново сигнала на тромпетите и видя как всички зрители обърнаха глави към кралицата. Чу как Изабела го обяви за победител и възвести невинността му, поклони се почтително, но очите му потърсиха лицето на Алисия. Единственото, за което копнееше, беше да падне в топлите й обятия. Съзнанието, че с помощта на господа правото беше възтържествувало, беше прекрасно, но най-важното за него беше Алисия. Това беше последната му мисъл, преди да загуби съзнание.

Рафаел отвори очи и разтърси глава, за да прогони сивата мъгла от погледа си. Къде се намираше?

— Алисия!

— Тук съм, любими. — Тя хвана, ръката му и я сложи върху гърдите си. — Бог беше с теб и с всички нас. — Погледът й беше пълен с нежна загриженост. — Кралят и кралицата те обявиха за невинен, аз бях призната за законна дъщеря и наследница на баща си. Зуба, Тодеро, Стиво и другите потеглиха към Португалия със сигурна охрана. Както виждаш, всичко е добре!

— Къде сме? — Той протегна ръка, привлече я към себе си и сложи главата й на гърдите си.

— На мястото, където се срещнахме за първи път. Победата ти предизвика такъв шум, че татко потърси скрито местенце, което да те предпази от хората, желаещи да те поздравят. Знаеше, че въодушевлението им няма да ти се отрази добре. Знаеше също, че предпочитаме да останем сами.

Мъглата в мозъка му още не се беше разпръснала, но когато се огледа, веднага разбра, че се намираха на мястото, където някога беше циганският лагер. Бученето на реката се смесваше с шепота на вятъра.

— Къде е твоето „муленги дори“?

— В потока, където му е мястото. Знам, че ти беше спасен по божията воля, а не от магия. Отец Хулио винаги ми е казвал, че правото ще победи неправдата, и сега знам, че е казал истината.

— Отец Хулио е мъдрец, във всяко отношение. Надявам се, че скоро ще се върне от Рим, защото ми трябва свещеник. — Забелязал загрижения й поглед, Рафаел се засмя. — Време е да се венчаем и държа церемонията да бъде извършена от отец Хулио. — Целуна меката тъмна коса, която гъделичкаше лицето му, премести я до себе си и се наведе над нея. — Къде е баща ти? — попита задавено.

— Двамата с Джовани настояха да бдят над нас, но се настаниха така, че да не ни виждат. Смяташ ли, че си достатъчно отпочинал, любими…

Вместо отговор Рафаел я грабна в прегръдката си и устата му жадно завладя нейната. Любовта беше победила неправдата.