Катрин Крамер
Циганско небе (6)

Рафаел вдигна глава и се огледа замаяно, опитвайки се да пренебрегне пронизващата болка.

— Карлос! — В този миг нападателят го позна и извика ужасено.

— Исусе Христе, това е брат ми! Карлос стегна юздите с такава сила, че едва не падна от коня, и възбудено размаха ръце. — Спрете, глупаци, веднага спрете! Това не е циганин, това е Рафаел! — Скочи от седлото и се втурна към падналия. — Лошо ли си ранен?

— Не, раната е повърхностна — изпъшка Рафаел. — Но е много болезнена. Благодаря на бога, че никога не си бил особено точен в ударите с меч, братко, иначе щях вече да съм мъртвец. — Притисна длан към раната и се опита да спре кръвта. Само няколко сантиметра вдясно и раната щеше да бъде смъртоносна.

Карлос смъкна кърпата от врата му, стегна ръката му над раната и го огледа подозрително.

— Какво търсиш тук? Защо си в този вид? Въпреки болките си Рафаел се усмихна.

— Който се придвижва като циганин през страната, трябва да се облича като циганин. Това е сватбеният ми костюм, братко.

— Сватбен костюм? Ти да не си полудял? Нямаме време за шеги. Трябва да те махнем оттук, преди да са ни открили. Тогава ще сме принудени да се бием.

— Да се биете? Не, братко, няма да има битка. Моля те, Карлос, остави тези хора на мира.

— Да ги оставя на мира? Тези крадливи копелета те отвлякоха, измъкнаха те от моята земя. Ако бях събрал повече хора, сега щяха да изпитат божието наказание!

Рафаел се надигна с мъка и се вкопчи в раменете на брат си.

— Не! Не смей! Обещай ми, че няма да ги закачаш. Те са честни хора. Вярно е, че ме отвлякоха, но вината е изцяло моя.

— Каква вина? Да, разбирам, ти не си на себе си. Защо да си виновен? Те са те вързали като животно. Когато Пепе ми разказа, се заклех да отмъстя. Само като си помисля — собственият ми брат, испанец и кастилец, да не е сигурен на моята земя! — Карлос внимателно положи брат си на земята и го погледна пронизващо. — Знаеш какво е мнението ми за циганите.

— Не си прав. И двамата не бяхме прави да ги съдим толкова строго. Сега знам истината. През последните дни имах възможност да ги опозная.

— Добре, добре, да речем, че съм ги преценил погрешно. Въпреки това съм на мнение, че трябва да им дадем добър урок, та да се научат да не отвличат кастилци от собствената им земя. Но ще се подчиня на желанието ти и няма да ги закачам. — Той помогна на брат си да седне и махна на един от мъжете да доведе коня, който водеше за юздата. — Довел съм ти Дябло. Рафаел се поколеба.

— Почакай, Карлос, не мога да си тръгна така. Трябва да говоря с един човек. Трябва да се сбогувам.

— Да се сбогуваш? Да се сбогуваш с циганите? — Изведнъж Карлос разбра. — Тук е замесена жена, нали?

— Жена ми. Да, тя е циганка. Отвлякоха ме, за да отмъстят за честта й, и сега съм женен човек. Не разбираш ли, братко, не мога да си тръгна, без да я видя още веднъж! — Рафаел се гърчеше от болки, но въпреки това се опита да стане. Карлос го натисна към земята.

— Дойдох да те отведа вкъщи и ще го направя веднага. Нямаш време за любовни приключения. Не ми се сърди, но съм толкова ядосан, че с радост ще излея лошото си настроение върху негодниците, които ти толкова цениш. Ти ще си виновен, ако хората ми разбият няколко глави. Яздихме дълго, докато те открием. Не мога да им заповядам да седнат и да чакат, докато брат ми се сбогува с циганската вещица.

— Тя ми е жена!

— Глупости! Бракът ви не е сключен пред свещеник. Ти знаеш не по-зле от мен, че церемонията, която са ти натрапили, не важи. Жената ти е любовница, нищо повече. Хайде, опитай се да станеш. Търпението ми свърши. — Карлос се метна на коня си и хвърли предупредителен поглед към брат си.

— Не мога да я напусна, преди да съм й казал защо си отивам. Няма да трае дълго, Карлос. — Рафаел трепереше от болка. От опит знаеше, че Карлос ставаше много жесток, когато някой се опиташе да го измами. Гордостта беше най-отличителната му черта и един ден щеше да го доведе до гибел. За да запази уважението на хората си, беше готов да плюе в лицето на дявола. — Моля те, братко.

Преди Карлос да е успял да отговори, вниманието им бе привлечено от странно шумолене в храстите. Карлос даде знак на един от мъжете да провери откъде идваше шумът. Испанецът разбута клоните с меча си и предизвика отчаяни женски писъци. От храстите излезе уплашената до смърт Солис, хвърли се на земята и помоли за милост.

— Това ли е твоята циганка, Рафаел? — попита Карлос и изпухтя презрително.

— Не!

— Тогава значи е подслушвала. — Унищожителният поглед на Карлос не се откъсваше от коленичилата жена. — Налага се да я вземем с нас. Виж колко е красива, Пепе. Давам ти я.

— Не смей да я докосваш, Карлос. Ще тръгна с теб. — Рафаел хвана ръката на Солис и й помогна да се изправи. — Не се плаши, няма да им позволя да ти сторят зло.

— Аз… аз… само се опитах да те намеря… Съжалявам…

— Не си извършила нищо лошо, но сега можеш да ми направиш голяма услуга. Трябва да кажеш нещо на Алисия от мое име. Ще го направиш ли, Солис? Моля те.

Очите на Солис бяха пълни със страх. Отлично помнеше нападението над циганския лагер, смъртта на Ващи, загинала пред очите й. В момента беше готова да обещае всичко на горгиото, за да се спаси.

— Да, да, ще направя всичко, което ми кажеш.

Рафаел я погледна изпитателно в очите. Не беше сигурен може ли да й се довери. Макар че се беше опитала да го прелъсти, тя принадлежеше към народа на Алисия и беше единствената му надежда да изпрати последните си думи на жената, която обичаше.

— Кажи на Алисия, че е трябвало да си отида. Не искам на съвестта ми да тежи кръвопролитие. — Рафаел посочи въоръжените конници. — Трябва да тръгна веднага. Кажи й какво се е случило и че ще се върна при нея. Ще се върна и ще я намеря, разбираш ли?

— Разбирам. Сега я напускаш, но ще се върнеш при нея. Точно така ще й кажа. — Солис гледаше с учудване раната на ръката му. Защо Рафаел трябваше да тръгне с хората, които преди малко се бяха опитали да го убият? Горгио бяха странни хора. Когато се обърна да си върви, Рафаел я хвана за ръката.

— Почакай. — Тя се обърна и той свали от ръката си пръстена, който беше принадлежал на майка му — най-скъпото му притежание. — Дай пръстена на Алисия. Това трябва да й покаже, че ще се върна. — Пусна пръстена в шепата й и напразно се опита да скрие сълзите в очите си. Алисия щеше да го чака. Той щеше да се върне при нея. Защото я обичаше.

Солис стисна пръстена в шепата си и се усмихна.

— Ще го дам на Алисия. Имаш думата ми. — Тя проследи как Рафаел с мъка възседна коня си, държейки ранената си ръка. Едва когато ездачите се скриха зад храстите, се запъти обратно към лагера. — Значи искаш да дам пръстена на скъпата ти женичка, горгио? — изсъска тя и се изплю върху златната халка. — Избяга от мен, като че съм отровна, а докато ми говореше за онова мършаво момиче, очите ти се напълниха със сълзи! — Като си припомни отвратения поглед, който Рафаел й бе хвърлил одеве в гората, тя се ядоса още повече. — Проклет да си, горделивецо! Високопоставеният и могъщ горгио не се интересува от бедната циганка! — Солис избухна в грозен смях.

— Алисия се държи така, сякаш съм само прах под нозете й, сякаш потребността ми да имам мъж е болест. Разхожда се с вирнат нос, сякаш е циганската кралица, а пък аз съм чувала старите циганки да си шепнат, че тя изобщо не е от нашите. Ще видим какво ще остане от гордостта й, като свърша с нея — закани се тя.

Стиснала пръстена, тя спря за миг, изкушена да остави красивото бижу за себе си, но после й хрумна по-добра идея.

— Добре, горгио, ще дам пръстена ти на милата Алисия — пошепна тя. — Дала съм обещание и ще го изпълня. — Събра дългите си поли и се втурна към лагера.

Крякането на кокошката и ругатните на Алисия привлякоха вниманието на циганите. Какво, за бога, правеше дъщерята на Рудолфо?

— Глупаво пиле! Дяволско изчадие! — Перушината гъделичкаше Алисия. Сънародниците й бяха на мнение, че яйцата, млякото и други „хлъзгави“ субстанции отслабват човешкия организъм, затова никой циганин не хапваше яйца. Миналата нощ обаче Рафаел бе помолил за яйце за закуска и Алисия реши да изпълни желанието му. Щом обичаше яйца, трябваше да ги има. Беше решила да му поднесе изненада.

Докато чакаше търпеливо кокошката да снесе яйце, тя приготви лук, парче сушено свинско и малко див чесън. В момента нямаше пипер, но щеше да се справи и без него.

— Днес се радвам, че Кея те открадна, глупаво пиле — каза с усмивка младата жена, когато кокошката снесе още едно яйце, и побърза да го хване. — За награда ще се погрижа да не се озовеш в тенджерата още довечера. Виждаш ли колко съм добра! — Тя прогони весело кокошката и се зае да приготвя яйцата. Беше толкова погълната от готвенето, че не забеляза появата на Рудолфо.

— Нима ще ядеш яйца? — попита той с добре изигран ужас.

— Приготвям ги за съпруга си, татко. Горгио имат странни навици на хранене, но съм решила да го поглезя, ако това го прави щастлив.

— Очевидно мъжът ти е бил добър към теб. Чета го по лицето ти и се радвам, Алисия.

— Той е всичко, за което съм си мечтала, татко. Аз съм най-щастливата между жените. Обичам и съм обичана. — Тя разбърка внимателно яйцата и погледна с обич баща си. — Благодаря ти, че ми го доведе, татко. Както винаги досега, ти доказа, че знаеш какво правиш. Той ще стане чудесен циганин.

За момент лицето на Рудолфо помрачня и усмивката му угасна, но веселите искри в очите на дъщеря му прогониха загрижеността му.

— Чудесен циганин, казваш. Да, може би… Познава конете и ги обича също като нас. — Рудолфо се огледа, питайки се къде се бе скрил зетят му. Трябваше вече да е приключил с храненето и пиенето на конете.

Алисия опита яйцата и хареса вкуса на ястието. Рудолфо я смъмри, но тя се засмя самоуверено.

— Не се притеснявай, татко. Рафаел ще стане циганин, но аз няма да стана горгио, въпреки че искам да опозная традициите и странните обичаи на народа му.

Дали някога ще живее щастливо сред народа си? — запита се за пореден път Рудолфо, изкушен да й каже истината, след като вече бе намерила любовта си. Вместо това цъкна неодобрително и каза само:

— Не се опитвай да живееш между два свята, Чави. Имаш само един задник и не можеш да яздиш два коня едновременно.

Алисия прихвана дългата си коса и гордо вирна носле.

— Аз съм циганка, татко, и винаги ще си остана такава. — Изсипа яйцата в дървената чиния, която беше украсила с резенчета ябълки, и се засмя. — Не се притеснявай за мен.

Двамата с Рудолфо отидоха до края на циганския лагер, за да потърсят Рафаел. В този миг между крайните коли се появи Солис, препъвайки се от усърдие да се прибере по-скоро. Алисия я огледа любопитно и с известна ревност, същото много добре знаеше какво е търсила Солис в гората. Очевидно е последвала Рафаел като разгонена котка, каза си тя, но няма да й позволя да ми го отнеме.

Като се дръпна бързо настрана, за да не се сблъска със Солис, Алисия се обърна към конете с надеждата да забележи някъде Рафаел. Да не би да се бяха разминали.

— Няма да го намериш — произнесе зад нея Солис. — Той си отиде.

— Отишъл си е? — Алисия се обърна рязко и едва не разсипа чинията с яйцата.

— Да, отиде си — потвърди Солис и й показа златния пръстен. — Остави ти това.

Преди Алисия да е успяла да реагира, Рудолфо застана заплашително пред Солис.

— Какви ги говориш, жено? — изгърмя той и очите му засвяткаха опасно.

— Горгиото напусна циганската си невеста — обясни развеселено Солис. — Тръгна с мъже от неговия народ.

— Не! — извика стреснато Алисия. — Лъжеш! Той не би ме напуснал, не и сега. Не, не ти вярвам! — Тя захвърли чинията, сграбчи Солис за раменете и я раздруса, докато очите й я умоляваха да признае, че я е излъгала. — Не е вярно, нали? Признай, че ме излъга — Едва намесата на Рудолфо ги раздели О Дели.

— Тишина! — изгърмя гласът му и двете жени се подчиниха, както бяха свикнали от детските си години. — Първо ти — кимна той към Солис. — Говори.

— Горгиото напусна лагера. Бях тръгнала към езерото да се изкъпя, когато видях четирима мъже на коне да препускат право към него и да му махат. Като ги видя, горгиото се развълнува и размаха ръце като обсебен от дявола. — Солис нервно навлажни с език пресъхналите си устни. Всъщност дотук не беше казала нито една лъжа.

— Ами ако са били врагове? — изплака Алисия, която отказваше да повярва, че Рафаел я е напуснал отново след първата им любовна нощ. — Моля те, татко, трябва да тръгнем след него! Ами ако го убият?

— Да го убият? Даже горгио не убиват братята си. — Очите на Солис святкаха злобно. Тя подаде пръстена на Алисия и се усмихна доволно, като видя измъченото й лице. — Той ми даде това за теб… като възнаграждение за твоето… благоволение. Горгио имат обичай да плащат на жените, с които са се… забавлявали. — Докато Алисия потръпваше при всяка дума, Солис вдигна пръстена и го размаха под носа й, но когато Алисия посегна към него, бързо дръпна ръката си. — Пръстенът е от чисто злато, много е скъп… значи няма да останеш с празни ръце.

Дори присъствието на Рудолфо не беше в състояние да обуздае гнева на Алисия. Тя нададе яростен вик и се нахвърли върху Солис като тигрица. Оскуба косите й, издра лицето й, ухапа я и я заудря, където свари. Естествено Солис не се предаде и й отговори със същото.

— Лъжкиня! Ти го искаше, а той ти е отказал. Откраднала си пръстена му и се опитваш да ме подиграеш.

Докато двете жени се търкаляха по земята, Рудолфо гледаше мълчаливо. Може би беше по-добре дъщеря му да излее огорчението и омразата си върху Солис. Не се съмняваше в умението на Алисия да се бие. И се оказа прав. Треперейки от гняв, Алисия натисна главата на Солис в земята.

— Веднага признай лъжите си, вещице! Кажи ми истината, или кълна се, ще ти изскубя всички коси от главата! Кълна се в ръката на баща си!

Със съзнанието, че Алисия ще удържи на клетвата си, Солис престана да лъже.

— Казах ти истината. Заклевам се, че той ми даде пръстена за теб, ей там. Кълна се в гроба на баща си! — Алисия я дръпна за косата и очите й се напълниха със сълзи. — Кълна се, кълна се!

— Пусни я, Алисия. Щом се закле в гроба на баща си, значи не ни е излъгала. Никой циганин не произнася тази клетва, ако лъже, дори Солис. — Рудолфо помогна на дъщеря си да стане и я прегърна утешително. — Той си е отишъл, Чави, отишъл си е. Дано О Дел му прости, защото аз не мога. — Даде знак на Солис да стане и заповяда: — Махни се оттук, жено. Остави ни сами. Онова, което имам да кажа на дъщеря си, не е предназначено за чужди уши.

Солис стана и изтърси праха от полите си. Треперейки от гняв и унижение, тя хвърли пръстена на земята и се отдалечи с бързи крачки. Очите й святкаха от гняв. Не се обърна нито веднъж.

Забравила всичко около себе си, Алисия падна на гърдите на баща си и избухна в плач.

— Аз го обичах, татко, толкова го обичах! Защо ме напусна? Защо, защо?

— Не знам, Чави. — Рудолфо стисна зъби и си обеща, че много скоро ще разбере какво се бе случило в действителност. Притисна Алисия до гърдите си, помилва нежно гърба й и я остави да се наплаче. Гневът срещу горгиото го задушаваше. С такава сила стисна пръстена в ръката си, че едва не го счупи.

— Ще го намеря и ще узная истината, давам ти думата си — пошепна той, вдигна я на ръце и я понесе към колата й.

Алисия се пъхна под завивките в мекото си легло като ранена пеперуда, която търси убежище в пашкула си, и затвори здраво очи, за да не плаче. Второто предателство на Рафаел беше много по-болезнено от първото, причини й много повече страдание, защото този път беше абсолютно сигурна в любовта му. Отвори му сърцето си, отдаде му се без остатък. Живият спомен за нежността му, за страстта, която споделиха, се запечата завинаги в сърцето и душата й. Защо беше толкова доверчива? Защо повярва, че той иска да остане с нея и да бъде приет в племето?

— О, Рафаел! — произнесе задавено тя и зарови лице във възглавницата.

Жестоките думи на Солис я преследваха. Знаеше, че отмъстителната циганка е способна на най-отвратителните лъжи. Но никой циганин не би се заклел в гроба на баща си, ако беше излъгал. Никой циганин, дори Солис. А Рафаел го нямаше.

Ами пръстенът? Защо беше поръчал точно на Солис да й го даде? Ако не го беше видяла със собствените си очи, нямаше да повярва. Рафаел не беше способен на подобна безчувственост, той никога не би разбил сърцето й умишлено. Тя не искаше да повярва, че е оставил пръстена като възнаграждение за благоволението й, както нетактично се беше изразила Солис. Може би й беше оставил пръстена в знак на разкаянието си, че я напуска, но дори това не можеше да я утеши. Дали я съжаляваше, защото знаеше, че не може да отговори на любовта й със същата сила? Или се чувстваше задължен да й остави спомен за дните, които бяха прекарали заедно? Съжаление! Как смееше този горгио да я съжалява! Дори само мисълта за подобна обида я вбесяваше. Тя беше циганка, от народа рома, дъщеря на Рудолфо, не някаква си слаба женичка, достойна за съжаление! Можеше да понесе всичко, дори омразата му, само не съжаление.

При тази мисъл Алисия скочи от леглото, стисна ръце в юмруци и излезе от колата. Без да обръща внимание на любопитните погледи, с които я проследиха другите цигани, и без това учудени от гнева на Рудолфо, който беше излязъл от лагера заедно с Тодеро, тя тръгна да търси баща си. Нека си приказват!

Алисия вдигна глава и си заповяда да съхрани гордостта си. До деня на смъртта си щеше да твърди, че се радва, дето съпругът й си е отишъл, защото й е бил натрапен насила. След като наплиска зачервените си очи със студена вода, тя изписа на лицето си усмивка и се зае с всекидневната си работа. Животът можеше да продължи и без него, много скоро тя щеше да докаже това и на себе си, и на другите цигани.

Докато търкаше тенджерите, за да приготви обяда, Алисия чу детски смях и забеляза Мала и Пало, които си играеха във високата трева. Мала беше силна за възрастта си, същото диваче, каквото беше Алисия на нейните години. Алисия проследи с интерес как двете деца се сбиха, но когато Пало седна на гърба на сестра си и поиска тя да се разплаче и да признае, че той е победителят, побърза да се намеси. Много добре знаеше, че Мала никога нямаше да се признае за победена и рискуваше някое нараняване.

— Моля те, Пало, позволи й да стане! — извика Алисия и се опита да изглежда много сериозна и сърдита, когато се изправи над двамата, в погледа й блесна предупреждение. Тя помогна на Мала да стане, докато Пало се отдалечаваше обидено.

— Къде е Рафаел? — попита момиченцето и претърси лагера с поглед.

— Вече няма да споменаваме горгиото — отвърна остро Алисия, изведнъж обзета от горчивина. — Отиде си и никога няма да се върне.

— Отишъл си е? — Мала примигна смаяно. Очевидно не й повярва. — Но аз го харесвах! Защо си е отишъл?

— Наистина ли го няма? — попита Пало, който внезапно беше изникнал зад тях.

— Да, отиде си. Върна се при своя народ. — Възцари се тишина, докато двете деца се опитваха да проумеят неочакваната новина. Най-сетне Пало, който малко ревнуваше горгиото, помилва ръката на Алисия.

— Това означава ли, че пак ще спим в твоята кола? — Алисия кимна и момчето се засмя зарадвано. — Тогава се радвам, че си е отишъл.

Мала изпъна крехките си рамене и застана плътно пред брат си, за да го погледне в очите.

— Аз пък не се радвам. — В гласа й прозвуча гняв. — Аз го харесвах… Освен това е ужасно да говориш такива неща. — Двете деца се погледнаха сърдито, очевидно готови отново да се сбият, ала преди да се е намесила, Алисия чу викове и тропот на копита. Тя нададе уплашен вик, като видя, че Тодеро препускаше към лагера и водеше за юздите коня на Рудолфо. Циганският водач беше проснат напреки на гърба на жребеца. Жените, които приготвяха обяда, наскачаха и се развикаха като обезумели.

— Рудолфо! Татко! Господи, татко! — Без да чува виковете на жените, Алисия се хвърли към безжизнената фигура.

— Какво се е случило, Тодеро? — попита най-сетне Алисия, като вдигна обляното си в сълзи лице към младия циганин. — Той… мъртъв ли е?

— Не, не е мъртъв. Още не — отговори съвсем тихо Тодеро. — Не можахме да намерим мъжа ти. Не стигнахме далеч, защото Рудолфо рухна. Боя се, че е сърцето, Алисия. Беше толкова гневен, искаше непременно да намери твоя горгио. Видях как се хвана за гърдите и… и се преви от болки. След това вече не можеше да каже нищо.

— Да го отнесем в колата. Бързо. — Четирима мъже се втурнаха да помогнат. Внимателно отнесоха Рудолфо в колата на Алисия и го положиха върху мекото легло. След почтителен поклон те оставиха Алисия сама с баща й. — Ти няма да умреш, татко. Не ти позволявам да умреш! — зашепна до ухото му тя, опитвайки се да преодолее страха си. Досега винаги се беше възстановявал от кризите и този път щеше да се оправи. Обаче лицето му беше много бледо, ръцете му бяха студени и не мърдаха. Тя посегна към китката му, за да намери пулса, биенето беше съвсем слабо, сякаш Рудолфо беше съвсем близо до смъртта.

Алисия затвори очи за молитва. Не можеше да изгуби баща си точно сега. О Дел не можеше да бъде толкова жесток.

— Ще направя всичко, което поискаш от мен, само запази баща ми! — помоли с треперещ глас тя и стисна ръката на Рудолфо.

Алисия остана през целия ден и до късно през нощта до леглото на баща си, докато той се бореше със смъртта. Облекчи мъките му, доколкото можеше, свари му билкова отвара, милваше нежно лицето му, докато през цялото време се измъчваше от чувство за вина. Ако не беше спасила проклетия горгио от реката, нямаше да се стигне дотам. Ако Рудолфо не беше тръгнал да го гони, за да й го върне, сега щеше да бъде жив и здрав.

— Ти мислиш само за моето щастие, татко, както винаги. — Отвън се чуваха песните на оплаквачките, циганите вече тъгуваха за своя вожд. Алисия бе обзета от страшното съзнание за неизбежност, но се пребори с него с мрачна решителност.

— Не, татко! Не ти позволявам да умреш! Няма да умреш, чуваш ли! — Взе голямата му ръка между нежните си пръсти и го погледна пронизващо в лицето, сякаш му заповядваше да живее. — Моля те, татко, върни се при мен!

— Алисия. — Името й се отрони от устните му като дрезгав шепот. Сякаш чул думите й, Рудолфо отвори очи. В погледа му се четеше безкрайна болка. — Трябва… да ти кажа нещо, преди да умра.

— Няма да умреш!

— О, да, ще умра. Душата ми… вече си взема сбогом. — Той се сгърчи от болка и стисна ръката й. — Преди това обаче… трябва да ти разкажа… преди да напусна тази земя… Ти… трябва да знаеш.

— Моля те, татко, не говори. Трябва да щадиш силите си.

— Не… трябва да ти кажа. Ти не си… не си… — Прекъсна го пристъп на мъчителна кашлица и Алисия бързо капна в устата му няколко капки от топлата отвара. Напитката спря кашлицата и му даде малко сила. — Нямаше да те обичам по-силно, ако беше… мое собствено дете.

Думите му улучиха Алисия като удар в лицето.

— Какво каза, татко?

Рудолфо отчаяно се опита да се надигне, но се отпусна назад и отново се сгърчи от болка.

— Ти… не си такава, за каквато се мислиш, Алисия. Младата жена затвори очи и дълбоко в сърцето си разбра какво искаше да каже баща й. Отдавна имаше чувството, макар и неясно, че е различна от другите. Често беше улавяла подозрителните им погледи. Това ли беше причината, поради която й бяха разрешили да се омъжи за горгиото?

— Не. Не… Аз съм циганка. — Ами сънищата й? Коя беше жената от сънищата й? Тя се наведе към баща си и попита тихо: — Ти… наистина ли твърдиш, че не съм от твоята кръв и плът? — Преди той да е успял да отговори, Алисия продължи: — Дори да е така, ще ти кажа нещо татко: когато две сърца са свързани от любов, тази връзка е много по-силна, отколкото ако бях твое истинско дете.

Той протегна ръце към нея и я привлече към себе си. Мазолестите му ръце помилваха нежните й пръсти, но много бързо се сгърчиха отново в агонията, която изсмукваше последните му сили.

— Ти ме разбираш, дете мое. Толкова дълго отлагах да ти разкрия истината, толкова ме беше страх от този ден… Но сега, когато ще умра, вече нямам право да крия от теб тайната на произхода ти. Когато си отида…

— Ти няма да умреш! — изплака Алисия, но бързо изтри сълзите си. Трябваше да бъде силна, и заради него.

— Всички хора умират. Аз ще си ида по-рано, отколкото възнамерявах. Никой не живее вечно, Алисия. Отивам да се срещна с нашия творец. — Той помълча малко, за да събере сили, и й рече твърдо: — Ти не си циганка.

— Не съм циганка? — В гласа й имаше безкрайна болка и тъга. — Не съм циганка? — Истината, от която винаги се беше страхувала, бе изречена.

Доколкото можеше, Рудолфо й разказа историята за жената, дошла при него с надеждата да се отърве от малкото зеленооко момиче. Докато говореше, той стискаше до болка ръката и.

— Трябваше да ти кажа по-рано, но се страхувах да не те загубя, Алисия. Трябваше да помоля горгиото да те отведе при собствения ти народ, скъпа, но вместо това… Аз… аз съм само един стар човек с всичките му слабости, мило дете… и не можех… не можех да понеса да те загубя. Прости ми.

— Аз ли да ти простя? Няма какво да ти прощавам. — Алисия бързо изтри сълзите си. Вече нямаше сили да се бори. — Ти ме дари с цялата любов на света, татко. Горда съм, че съм твоя дъщеря, и ще се гордея до края на живота си. Аз съм твое дете. Аз съм циганка. Тук, татко тук! — Тя сложи ръка на сърцето си, за да потвърди думите си. Рудолфо се усмихна.

— Да, в сърцето си ти си циганка. Пълна с огън и страст. Но ти трябва да разбереш, че си горгио, Алисия. Леон. Запомни тази дума. Леон. Там те доведоха при мен и един ден трябва пак да се върнеш там.

— Град на горгио! — Алисия буквално изплю думата. — Аз съм циганка и ще си остана такава до деня на смъртта си.

— Не… не… изслушай ме… Казах ти истината не за да те нараня, а за да се опиташ да намериш близките си. Леон. Запомни, Алисия. Леон. Там са корените ти… Изнеси ме навън. Ей сега ще умра. Моля те. — Лицето на Рудолфо побеля като ленения чаршаф, на който лежеше. Най-сетне Алисия повярва, че щеше да загуби баща си. Повече не можеше да отрича истината.

— Веднага ще извикам мъжете да те изнесат, татко. — Тя вдигна платнището и махна на Тодеро и други двама силни младежи. — Баща ми… баща ми желае да го изнесете навън.

Циганите избягваха да умират в затворени помещения и тя не искаше да наруши този обичай. Макар че сърцето й се съпротивляваше срещу предстоящата загуба, тя знаеше истината и се съобрази с волята на баща си.

Алисия сведе глава и тръгна начело на малката процесия към мястото, където Рудолфо щеше да намери вечен покой. Останалите цигани вървяха след носилката, плачеха и си скубеха косите. Всички тъгуваха искрено за човека, когото бяха обичали и почитали, и държаха да се сбогуват с него. Минаваха един по един и се навеждаха над Рудолфо, който, завит до брадичката, беше положен под огромно старо дърво. Молеха го да им прости злото, което може би неволно му бяха сторили, и той отговаряше шепнешком, че им прощава.

— Нека О Дел прости на всички ви. — След това и той ги помоли да му простят, ако им е сторил някакво зло, защото за циганина не беше добре да напусне този свят, без да е очистил съвестта си.

Церемонията се проточи до късна нощ. Циганите пиеха вино и разказваха истории за смелостта и ума на Рудолфо, за добрините, които беше направил на племето, докато беше негов водач. Така споделяха мъката си. Нощта изглеждаше безкрайна, но никой не заспа, дори децата. Най-сетне, малко преди разсъмване, Рудолфо почина. Последната му дума беше „Алисия“ и той напусна земния свят, за да отиде в друг, непознат, извън земните представи.

Неутешима, по-самотна отколкото когато и да било в живота си, Алисия си взе последно сбогом с баща си. Никога вече нямаше да чуе как Рудолфо я нарича Чави, никога вече нямаше да се стопли от усмивката му. Той си отиде. Завинаги. Тя падна върху безжизненото му тяло, извика отчаяно името му и се вкопчи с все сила в него, сякаш искаше да го задържи в земния свят. Най-сетне мъжете се намесиха и я отведоха настрана.

Погребението на Рудолфо бе извършено с всички церемонии, полагащи се на водача на племето. Облечен в най-хубавите си дрехи, той изглеждаше почти като приживе. Очите му бяха затворени, сякаш бе потънал в мирен сън, по пръстите му святкаха пръстени, на китките искряха гривни. Камшикът, символ на мъжественост при циганите, лежеше до него заедно с всички земни богатства, които щяха да бъдат изгорени заедно с тялото му. Циганите не запазваха нищо, което беше принадлежало на мъртвия.

Отвореният ковчег, скован от Тодеро, беше поставен в колата на Рудолфо. Платнището на колата беше свалено и всички можеха да виждат тялото. Алисия, която през последните дни беше използвала колата за себе си, оставаше без покрив. Малкото превозно средство трябваше да стане кладата на Рудолфо.

Младата жена седеше в краката на мъртвия и леко се полюляваше в ритъма на тихия си плач.

— О, татко, татко — пошепна тя и най-сетне отвори очи, за да види как опечалените цигани оказваха последна почит на мъртвия.

— Рудолфо, ние те предаваме в ръцете на бога, на О Дел — напяваха те и хвърляха върху мъртвия златни монети — последния си земен дар.

Тъжната мелодия на цигулка и китара прозвуча в ранната утринна мъгла и се сля с гласовете на циганите. Лицата бяха мокри от сълзи, напевите на оплаквачките не замлъкваха нито за миг.

В продължение на три дни Алисия не беше спала, нито се беше хранила. През цялото време беше бдяла над тялото на Рудолфо и сега се чувстваше слаба и безпомощна. Сякаш усетил слабостта й, Тодеро отиде при нея и зашепна в ухото й окуражителни думи. Алисия се опита да му се усмихне, но лицето й беше сковано в маската на тъгата и тя неволно се запита дали някога пак щеше да се засмее.

— Благодаря за всичко, което направи, Тодеро — произнесе с мъка тя.

— Вземи това, ще ти донесе късмет — отвърна той и пъхна в ръката й парче от вървите, които беше използвал да размери ковчега. Нарязани на малки парчета и вързани на възел, тези върви имаха магическа сила, наричаха ги „муленги“ или „огърлицата на мъртвия“. Който ги носеше постоянно със себе си, можеше веднъж да ги използва, за да помогне на човек, хвърлен в затвора или изпаднал в трудно положение. Приемайки дара на Тодеро, Алисия не можеше да си представи, че един ден ще се възползва от магическата му сила, за да спаси живота на много скъп за нея човек.

— Можеш да го използваш само веднъж. След като ти помогне, го хвърли, най-добре в течаща вода.

— Добре, ще го хвърля — отговори с треперещ глас тя и се включи в хора на оплаквачките. Стиво излезе напред със запалена факла. Като видя пламъците, Алисия се ококори стреснато.

— Не! Не! Как така ще го изгорите? Не бива да го наранявате! — Силните ръце на Тодеро я възпряха да се хвърли към баща си.

— Рудолфо е мъртъв, Алисия, и ти трябва да го приемеш. Не бива да му пречиш да напусне земния свят. Ти си циганка и трябва да бъдеш силна.

— Циганка… — Алисия сведе глава и даде воля на сълзите си. Тя не беше циганка! Каква беше всъщност? Никаква. Тя не беше никаква. Пламъците, които поглъщаха тялото на Рудолфо, поглъщаха и нея. — Сбогом, татко. Никога няма да те забравя. Докато съм жива.

Тодеро се опита да я отведе, но тя остана на мястото си.

— Ела с мен, Алисия.

— Не, трябва да остана — изхълца тя и го погледна в очите, зачервени като нейните. Изтри сълзата от ъгълчето на едното му око и промълви трогнато: — Благодаря ти, Тодеро. Ти си верен приятел. Ти и Зуба сте единствените ми приятели. Никога няма да ви се отблагодаря.

Макар че пламъците едва не опърлиха кожата й, тя остана докрай, загледана в огромната клада, за да се сбогува с баща си. Най-сетне не остана нищо, освен пепел. От Рудолфо остана единствено споменът за неговата доброта и любов. Алисия знаеше, че животът й никога вече нямаше да е същият. Тъгата й никога нямаше да отмине. Една светлина изчезна от живота й, една звезда падна от небето.

Когато се върна при другите, тя се питаше как щеше да живее без обичта и закрилата на Рудолфо. Изобщо не помисли, че циганите трябваше да си изберат друг водач. Рудолфо беше водач на племето от най-ранните й детски години и тя беше твърдо убедена, че щеше да продължи да ги води и след смъртта си. Ала много скоро чу гласовете на мъжете и настояванията им да побързат с избора. Необходими били силна ръка и остър ум, които да ги водят.

— Тодеро. Той е умен.

— Маноло. Той е най-стар и опитен.

— Стиво. Той е син на Фури Дай.

Стиво. Алисия потръпна и за миг забрави болката си. Не. Не биваше да изберат Стиво. Даже да беше син на самата богиня на земята, той не беше роден за цигански водач. Те трябваше да разберат. Жестокостта не беше доказателство за сила, острите думи не бяха свидетелство за мъдрост.

— Стиво. Моят син ще бъде вашият нов водач. — Гласът беше на Яна, Фури Дай. Старата жена стоеше гордо изправена, набразденото от безброй бръчки лице изразяваше решителност, сребърната коса се вееше от вятъра. Възрастната жрица на земната богиня внушаваше страхопочитание на всички в племето. Тя протегна ръце към събралите си и с поглед им заповяда да се подчинят. Очите й напомниха на Алисия за влечуго и тя отново се разтрепери. Спомни си други очи, които я бяха гледали по същия начин, студено и безчувствено, Фури Дай обаче се усмихна и каза:

— Имах видение, деца мои. Синът ми е единственият, който може да ни води. Той ще ни направи отново силни, за да се преборим с християнския демон, който се нарича Торкемада, Стиво. Стиво трябва да бъде.

Думите й бяха приети като волята на богинята.

— Проклета вещица! — пошепна Алисия. — Пепелта на баща ми още не е изстинала, а тя бърза да му определи наследник.

Когато отвори уста, за да протестира, Алисия установи с ужас, че гласът й потъна в хора от одобрителни викове. — Стиво! Стиво! Стиво!

Циганите се стълпиха около новия си вожд и с шумни крясъци го вдигнаха на ръце, за да го подхвърлят три пъти във въздуха. Стиво, мъжът, който беше враждебно настроен към Алисия, който многократно беше заплашвал да завладее тялото й, сега беше водач на племето.

На десетки мили от циганския табор Рафаел де Виласандро стоеше пред фанатичния свещеник със замръзнала усмивка на устните. В ръцете му беше картината на Светата дева с младенеца, подаръкът, който трябваше да спаси десетки и стотици невинни хора.

— Само моят собствен живот е разрушен — пошепна той. През последните дни непрекъснато мислеше за Алисия. Дали Солис й бе предала посланието му? Дали Алисия щеше да го чака, докато изпълни мисията си и бъде свободен да се върне при нея?

— Какво казахте, скъпи приятелю? — попита Хуан Дорадо, докато изпитателният му поглед се плъзгаше по картината. Той прокара език по сухите си устни, сякаш се готвеше да погълне прекрасното творение.

— Просто изрекох на глас една своя мисъл — отговори бързо Рафаел. Нима можеше да излезе сърцето си пред този фанатик?

— Вероятно отново се замислихте за тежкото изпитание при циганите? — попита свещеникът и преди Рафаел да е успял да отговори, продължи: — Проклети езичници! Жалка паплач! Само като си представя, че са отвлекли един християнски благородник от собствената му земя! Но аз ви обещавам, че един ден Кастилия, Леон и Арагон ще бъдат прочистени от позорящите ги еретици. Естествено заедно с тях ще се освободим и от покръстените. — Под трепкащата светлина на свещите разкривеното от гняв лице напомни на Рафаел за самия сатана. Съзнавайки, че трябваше много да внимава с отец Хуан Дорадо и да крие грижливо мислите и чувствата си, той протегна картината към свещеника.

— Вземете я, отче. Тя е ваша, както обещах. — Така му се искаше да сграбчи жалкото същество, което си въобразяваше, че изпълнява божията воля, да го раздруса, докато зъбите му затракат, и да му заяви, че той е еретик, а не покръстените, евреите или циганите. Ала се въздържа. Един ден щеше да каже на Хуан Дорадо какво мислеше за него, но този ден беше още далеч.

Милвайки платното като влюбен, свещеникът се радваше на новото си съкровище.

— Елате, трябва да й намерим най-хубавото място. Двамата обиколиха църквата и най-сетне спряха в една ниша, осветена от трепкащата светлина на свещите. Хуано Дорадо посочи малкия олтар.

— Тук. Точно тук. Съвършено е, нали?

— Да — отговори Рафаел, докато наблюдаваше мъжа, отдал се фанатично на делото си. Не му предложи помощта си при окачването на картината, остана настрана, заслушан в тихия му шепот.

— Добро място избрах — почетно и проветриво. Оттук Светата дева ще бди над набожните християни и ще съди враговете на небесния отец и на нейния син, сега и във вечността. — Хуан Дорадо се прекръсти, сведе глава и отстъпи крачка назад.

— Той, той е истинският враг на добрия небесен отец — каза си Рафаел, задавен от миризмата на тамян. През едно счупено стъкло повя свеж въздух и го спаси. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да продължи да ласкае суетата на свещеника, да му предлага приятелството си, без да разкрива отвращението си. В този миг обаче презираше по-силно себе си. О, Алисия, Алисия… Дали всичко беше наред при нея? Дали Рудолфо я наблюдаваше бдително, докато вършеше утринната си работа? Ами Стиво? Щом се сетеше за жестокия циганин, Рафаел стискаше юмруци в безсилна ярост. Ако онзи се осмелеше да докосне неговата Алисия…

— Зле ли ви е? Искате ли да излезем навън? Рафаел, сине, какво ви е? — Отец Дорадо докосна ръката му с искрена загриженост, изобличаваща в лъжа студенината на сърцето му.

— Нищо ми няма. За момент се почувствах зле, но вече ми мина. Да, хайде да излезем навън. — О, Алисия. Тя му бе дала всичко. Дали някога щеше да й се отплати?

— Простете, сеньор де Виласандро, но вие изобщо не ме слушате. Нещо не е наред. Какво ви става? Можете да ми се доверите. — В гласа на Хуан Дорадо прозвуча хлад и Рафаел ядно разтърси глава. Мислите му постоянно се отклоняваха и това беше заплаха за мисията му. Трябваше да довърши онова, което беше започнал.

— Не съм доволен да прекарвам дните си в дома на брат си и да садя маслини — заговори бързо той с надеждата гласът му да прозвучи искрено. Намръщеното чело на свещеника бързо се разведри, погледът му отново стана дружелюбен.

— Разбирам, синко. И аз се чувствах така преди няколко години. Не преставам да се учудвам колко си приличаме с вас. — Той се засмя тихо. — И аз имам брат. Сега разбирам какво ви е. Аз също трябваше да намеря своя път и сега аз, а не по-големият ми брат, имам име и власт. Ако направите, каквото ви казвам, ако обещаете да ми бъдете верен, вие също можете да станете могъщ. И тогава край с маслиновите горички.

— Вярност? — Рафаел направи крачка напред. — Кажете ми какво трябва да направя.

Някъде в далечината прозвуча барабанен бой — грозният тътен, който възвестяваше, че някой нещастен човек е на път да загуби живота си. Дали щяха да го обесят или да го изгорят? Хуан Дорадо сякаш не забеляза нищо, но докато говореше, барабаните подчертаваха думите му със злокобно стакато.

— Необходими са ми очи и уши, за да следят враговете ни, онези, които твърдят, че са добри християни, но в сърцата си остават евреи и продължават да се отдават на ереси, като тайно почитат своя бог. Искам вие да съберете информация за тези хора.

— Искате да шпионирам за вас? — Рафаел не успя да потуши режещия тон на гласа си. Свещеникът се засмя.

— Точно така. Именно това искам от вас. Щом събера необходимите доказателства, мога да поискам екзекуции и да прочистя страната ни от тези жалки червеи. Другата ви задача е да се погрижите еретиците да не ми избягат. — Хуан Дорадо очевидно се боеше да не ги подслушват, защото понижи гласа си в шепот. — Утре сутринта ще тръгнете за Леон.

— Какво ще търся в Леон?

— Ще гостувате на баща ми, по-точно на пастрока ми Филип Наваро. Трябва да знаете, че с възрастта баща ми е станал снизходителен и постепенно оглупява. Подозирам дори, че е благосклонен към евреите. Искам в Леон да има човек, който мисли и чувства като мен. Имам нужда от вас. Ще отидете ли?

Рафаел отново помисли за Алисия. Леон беше толкова далеч! Не можеше да обърне гръб на Кастилия и да забрави може би завинаги топлите обятия на жената, която обичаше. Ала нямаше друг изход. Твърде много хора зависеха от решението му.

— Радвам се, че ме изпращате в Леон — отговори той с принудена усмивка. — Край на маслиновите горички, нали, отче?

— Край на маслиновите горички, синко. Бог ще ви възнагради за вашата вярност. Оставете всичко на мен. Аз ще подготвя пътуването ви. — Свещеникът се обърна и се запъти обратно към църквата с чувството, че току-що беше извоювал решителна победа.

— Прости ми, Алисия, прости ми — пошепна Рафаел. — Ще се моля на твоя О Дел и на моя Исус да бдят над теб, докато се върна.

Силната буря сякаш бе отворила всички шлюзове на небе, но керванът продължаваше напред по наводнения път. Жените, децата и старците седяха под платнищата на колите. Всички жени — с изключение на Алисия. За да я тормози, Стиво й заповяда да язди редом с него. Сега той беше водачът на племето и никой не смееше да се опълчи срещу волята му, освен може би Тодеро. Верният Тодеро. Но Алисия не можеше да допусне приятелят й да се изложи на опасност заради нея и понасяше мълчаливо тежкото пътуване.

Когато няколко коли заседнаха в калта, керванът най-сетне спря. Алисия се зарадва на почивката и разтърка схванатия си кръст. Никога досега не беше яздила толкова дълго.

— Слизай от коня! — заповяда внезапно Стиво.

— Да сляза ли? — повтори смаяно тя.

— Няма да търпя безделници, жено. Ти си силна, въобразяваш си, че можеш да се справиш с всеки мъж. Хайде, докажи ни силата си, като помогнеш на мъжете да измъкнат колите от калта. — Той се ухили коварно. — Слизай веднага!

— Копеле! — изсъска ядно Алисия и скочи от гърба на коня. Мъжете вече бяха промушили здрави тояги между дървените спици на колелата и се опитваха да измъкнат първата кола от гъстата кал. Алисия се присъедини към тях и напрегна всичките си сили. Въпреки че се окаля до ушите, тя изпита дълбоко удовлетворение, когато колелото бе освободено. Засмя се триумфално, уверена, че е дала добър урок на Стиво, но когато погледна към него, блясъкът в тъмните му очи я предупреди, че само беше усилила гнева му.

Той отиде при нея, събори я в калта и със злобна усмивка посегна към гърдите й.

— Бори се, Алисия, продължавай да се бориш. Нищо няма да ти помогне, уверявам те. Няма да чакам дълго. Тази вечер, когато устроим лагера си, ще бъдеш моя. Ще те имам, когато си искам, защото Рудолфо вече го няма да ме спре.

— Никога! Ще се боря с теб с всяко поемане на дъх, с всеки удар на сърцето си. — Алисия протегна нокти като котка, за да издере лицето му, но той беше по-бърз от нея. Сграбчи ръцете й и я задържа.

— Отбранявай се, все ми е едно. Аз не искам сърцето ти, Алисия, искам само тялото ти. — Притисна уста в нейната и я целуна брутално, за да й покаже какво я очакваше. Алисия захапа с все сила омразната уста.

— Кучка! — изрева той, разхлаби хватката си и изтри кръвта от устата си. — Не знаеш ли, че като водач на племето мога да те изпратя на заточение?

— Не можеш да ме прогониш, Стиво, защото не съм направила нищо лошо. Ти не си цар. Длъжен си да се подчиняваш на закона на циганите.

Отговорът му беше груб смях.

— Много лесно ще намеря причина да те прогоня. Ти си горгио — това е достатъчно.

— Горгио?

— Нима не знаеше?

Алисия потрепери. Стиво притежаваше оръжието, способно да я нарани, и беше наясно със страха й.

— Знаех, разбира се. Рудолфо ми каза. А ти откъде знаеш?

— Майка ми го знае отдавна. След смъртта на Рудолфо потвърди подозренията ми. Горгио! Малката чуждоземна вещица!

— Аз съм много по-истинска циганка, отколкото ще си ти през целия си живот, Стиво. Аз имам чест, нещо, което ти нямаш. Ти имаш само власт и се стремиш единствено да задоволиш собствените си егоистични желания. — Той я сграбчи отново и тя се изплю презрително в лицето му.

— Ще те убия! За това ще те убия! — изсъска Стиво през здраво стиснатите си зъби. Раздруса я болезнено и промени мнението си. — Не. Няма да те убия, но още тази вечер ще си пожелаеш да съм го сторил. Чуваш ли ме, вещице! Ще плачеш и ще ме молиш да те убия! — Изправи се с мъка, изтри калта от лицето си и я изгледа пронизващо. След това се отдалечи и Алисия остана сама с мъката си.

Той ще изпълни онова, с което ме заплашва, и аз няма да мога да му попреча, каза си унило тя. Ако викам, ще нарани хората, които ще ми се притекат на помощ. Стиво е жесток, а вече го няма Рудолфо, който можеше да го спре. Всички се боят от него, боят се от майка му и магическата й сила. Какво да правя? О Дел, научи ме какво да правя! Младата жена затвори очи и произнесе тиха молитва. Когато отново отвори очи, в съзнанието й изникна магическата дума. Леон. Рудолфо й бе казал, че там ще намери корените си. Дали беше предвидил този ден?

Дъждът трополеше неуморно по платнището на колата и децата, които се бяха свили вътре, надничаха сърдито. Беше ли в състояние да напусне народа си? Имаше ли кураж да тръгне към непознатото? Стиво се обърна към нея, разкривил лице в подигравателна усмивка, и отговорът дойде от само себе си. Нямаше да остане нито минута повече. Трябваше да напусне циганите. Това беше въпрос на оцеляване.

Трябваше да се отдалечи незабелязано, без никой да я види. Щеше да тръгне сам–сама през страната! Мисълта я уплаши, но когато възседна коня си, бе обзета от едно–единствено желание — да стигне жива и здрава до целта си. Да отиде в Леон и да намери корените си.

Напрегната като струна, Алисия чакаше удобен случай да изпълни намерението си. Моментът дойде, когато Стиво даде сигнал за тръгване. Докато керванът мъчително си пробиваше път през леещия се дъжд, Алисия мълчаливо каза сбогом на хората, с които беше израснала. На своя народ. Да, те бяха нейният народ. Циганка или не, тя беше част от тях.

Преди да е променила решението си, Алисия пришпори коня си и препусна напред под воя на буреносния вятър, в посоката, в която се надяваше да намери Леон.

Като постоянно пришпорваше Грай, Алисия продължи пътя си, докато краката й се разраниха, гърбът й се скова, а очите й запариха болезнено от дъжда и вятъра. Страхът, че Стиво ще тръгне след нея и ще осъществи заплахите си, беше единствената й движеща сила. Трябваше да стигне възможно най-скоро в Леон. Там щеше да е на сигурно място. Все някак щеше да се справи и да започне нов живот в северната страна.

Оглеждайки се често дали не я преследваха, тя продължи напред в полумрака, докато изтощението не я принуди да спре. Когато най-сетне слезе от коня, рухна в тревата и пропълзя в тесния процеп между две скали. Едва допряла глава до земята, потъна в толкова дълбок сън, че всеки, който я видеше в това положение, би я сметнал за мъртва. Дълбокият сън без сънища облекчи мъката й и излекува израненото й тяло. Когато най-сетне се събуди, все още беше нощ и първият й поглед беше към мътното сияние на луната. Сама. Тя беше сама. Думата прозвуча мъчително, защото до снощи познаваше само сигурността и обичта на циганския си род. Изведнъж останала сама, тя се запита дали беше постъпила умно, като избяга презглава. В тази пустош със сигурност имаше опасни животни, а хората, които се движеха по тези места, бяха по-опасни дори от зверовете. Неравният терен криеше много рискове за самотните пътници. Немалко мъже бяха оставили костите си в самотната пустош.

— Искам да се върна. — Ала още щом произнесе тези думи, тя решително поклати глава. Не. Не можеше да се върне. В лагера я чакаше Стиво. Да се върне означаваше да се признае за победена и да му се отдаде. Рудолфо й бе казал истината за произхода й, защото знаеше, че тя трябва да намери собствения си път. Щеше да стигне до Леон или да умре по пътя. — Такава е съдбата ми.

Затворила слуха си за шумовете на нощта, които искаха да й отнемат куража, Алисия възседна верния си кон и смело препусна в посока към Леон.