Катрин Крамер
Циганско небе (4)

Рудолфо, Алисия, Стиво и Рамон препускаха дълго, докато се върнаха в циганския лагер. Вятърът носеше към тях дима от многобройните огньове. Алисия беше потънала в мъката си и не забелязваше черните очи на Стиво, които често–често я пронизваха и я оглеждаха с ново пробудил се интерес. Изпитваше единствено болка от разрушената мечта на живота си.

Беше ранен следобед и някои от мъжете си почиваха под дърветата. Алисия беше благодарна, че поне те не бяха между зяпащата навалица, която ги посрещна при влизането в лагера. Беше й достатъчно да понася погледите на жените, които шепнешком се питаха една друга:

— Къде е онзи горгио? Дали я е прелъстил? Дали Алисия е… Дали наистина си задаваха тези въпроси или това бяха само виковете на нечистата й съвест? Алисия не знаеше, но шепотът на я изнерви до крайност. Обърна се назад, за да почерпи малко утеха от Рудолфо, но срещна само погледа на Стиво и потрепери от похотта в черните очи. Той се ухили, сякаш неловкостта й му доставяше удоволствие.

„Защо Рудолфо е взел със себе си точно Стиво?“ — запита се ядосано Алисия. Стиво знаеше за позора й и много скоро щеше да разкаже на всички в лагера. Той и майка му бяха злобни, изпълнени с омраза и суетни. Облечен в разноцветни одежди, Стиво винаги се опитваше да стои в центъра на вниманието и Алисия отдавна предполагаше, че авторитетът на Рудолфо е трън в очите му.

— Алисия! — Съчувственият женски глас принадлежеше на Зуба. Поне тя я гледаше дружелюбно, но Зуба си беше такава. Дребна и крехка, тя винаги напомняше на Алисия на врабче.

— Как си? Той… стори ли ти нещо?

— Всичко е наред — отговори беззвучно Алисия и се опита да се пребори със сълзите си.

Зуба улови ръката й и големите й кафяви очи се напълниха с тревога и обич.

— Като видях как те отвлече, помислих…

— Нищо лошо не ми е направил — пошепна Алисия, макар да знаеше, че това е лъжа. Рафаел беше разбил сърцето й и сега тя се чувстваше повече мъртва, отколкото жива.

— Горгиото беше толкова красив… — промълви Зуба със смутена усмивка, сякаш искаше да каже, че с удоволствие би се оставила да я отвлече.

Солис си проби път през навалицата, която беше наобиколила Алисия. Пълните й устни се накъдриха в усмивка.

— Да, горгиото наистина изглеждаше добре. Питаме се какво се случило под циганското небе.

Алисия, която иначе лесно се справяше с натрапниците, този път не бе в състояние да произнесе и дума. Чувстваше се разбита и нямаше сили да се бори. Беше дала обещание на Рудолфо, но го бе нарушила с непростима лекота. Макар да знаеше, че той я обичаше и щеше да я защитава, тя страдаше от своя позор. Накрая гръмкият глас на Рудолфо я спаси. Баща й си проби път през навалицата и разгони жените като досадни мухи.

— Стига сте крякали — извика той и жените моментално онемяха. Всички признаваха авторитета на Рудолфо, затова побързаха да му освободят пътя до дъщеря му. — Ела — каза той на Алисия и я дари с топла усмивка, от която й стана малко по-леко.

Алисия тръгна мълчаливо след баща си. След няколко крачки вдигна глава към красивата гора наоколо и изпита безкрайно учудване. Тишината под дърветата я изпълни с чувство на покой и най-сетне болката в гърдите й поутихна. Тя спря за миг, вдъхна дълбоко сладкия аромат на боровете и затвори очи.

„Скъпият ми татко — помисли си тя. — Намери най-доброто средство, за да ме излекува.“

— Колко е хубаво тук — проговори Рудолфо и помилва рамото й. — Както знаеш Алисия, според легендата Де Девелски е божествената майка на всичко живо. Като гледам тази красота, съм готов да повярвам в съществуването й.

Алисия си спомни, че някога Де Девелски е била върховното божество на циганите.

— И аз вярвам — прошепна тя.

— Ние живеем винаги близо до природата и не е чудно, че дърветата, реките, тревата и земята означават толкова много за нас. И свободата. — Той я погледна изпитателно под тъмните си вежди. — Никога не позволявай на друг човек, все едно циганин или горгио, да ти отнеме тази свобода. Тя е като душата, основата на живота.

— Но какво ще стане, ако ме заловят, ако ме затворят? Чувала съм какво говорят другите за Торкемада…

Рудолфо заби пръст в гърдите си.

— Сърцето. Свободата е скрита тук. Докато сме свободни в сърцата си, никой не може да ни затвори и да ни причини зло. Аз вярвам, че това е нашата връзка с О Дел. — Той улови брадичката й и я погледна право в очите. — Освен това свободата е смелостта да приемаш спокойно злобните думи и подигравките, да ходиш с високо вдигната глава. Никой човек не е съвършен. Самодел, нашият бог, е съвършен, но ние, хората, не сме. Макар да се опитваме да постъпваме правилно и да живеем честно, това невинаги ни се удава. Но бъди горда, че си самата себе си, Алисия. — За момент очите й се напълниха със сълзи. — Сигурно никога няма да разбереш колко радост донесе в живота ми, мила моя. Единствената ми болка, когато умирам, е, че ще те загубя.

Алисия преглътна мъчително.

— Не говори за смъртта, татко. Не бих понесла да те загубя.

— Смъртта е част от живота, момичето ми. Един ден ще трябва да те напусна, но сега няма да говорим за тези неща. Искам само добре да запомниш какво ти казах днес.

— И аз вярвам, че свободата е в сърцето и в главата. — Алисия се усмихна и облаците изведнъж се разпръснаха, за да пропуснат слънцето. Старият й темперамент се върна. — Няма да обръщам внимание на злобните им одумвания. Аз съм циганска. Аз съм свободна. Солис няма да ме нарани!

Рудолфо се засмя зарадвано. Дъщеря му беше невероятна.

— Хайде, малката ми, да се върнем при другите. Един от конете куца и имам нужда от помощта ти.

— Да, татко.

Двамата се запътиха с бързи крачки към циганския лагер, уверени, че никой не знаеше скривалището им. Не видяха двата чифта очи, които ги следяха. Очи на горгио, изпълнени с омраза.

— Цигани, Мануел.

— Има хора, които ще ни възнаградят богато, ако им кажем къде са устроили лагера си тези еретически копелета. Да ги проследим ли?

— Ти четеш мислите ми, Хосе. Не намерихме трупа на Виласандро, но ще намерим нещо по-добро. Освен това се опасявам, че ако намерят Виласандро, ще се озовем в опасно положение, затова е най-добре да обвиним за смъртта му тези чернооки кучета. — Смехът им отекна грозно в тишината на гората.

Както беше предвидила Алисия, Стиво моментално беше разказал на целия лагер за случилото се и загубената й девственост беше главната тема за разговор около лагерните огньове. Думите на Рудолфо обаче й дадоха сила да се движи с гордо вдигната глава и много скоро циганите я оставиха на мира. От време на време й хвърляха подозрителни погледи и пак се захващаха със своите си работи. Освен Стиво.

Младият мъж беше истински дявол. Грубите му шеги бяха горчиви като жлъчка, всеки път, когато оставаха насаме, протягаше ръце да я опипа. Алисия кипеше от гняв и с мъка потискаше отвращението си. Опитваше се да го избягва, но той винаги намираше случай да я постави натясно.

— Курва на горгио! — съскаше той, когато се разминаваха. В погледа му светеше похот и тя с усилия се въздържаше да не му издере очите.

— Остави ме на мира, Стиво! — отговаряше предупредително тя и отговаряше на безсрамния му поглед с ледено презрение. Но той не се отказваше. Не обръщаше внимание на думите й и продължаваше да я зяпа все по-жадно.

В един късен следобед, докато Алисия миеше котлето, в което трябваше да сготви вечерята, Стиво отново отиде при нея.

— Добър ден, равни — поздрави той, употребявайки циганската дума за дама по начин, който звучеше безкрайно обидно.

— Добър ден, Стиво — отговори ледено тя и продължи да търка съда с пясък, надявайки се, че като не му обръща внимание, той ще си отиде. Вместо това поведението й го разгневи. Стиво не понасяше, когато го пренебрегваха.

— Очевидно бързо си забравила малкото си приключение — изфуча той и се приближи още.

— Чувствам се много добре, Стиво. Благодаря ти за съчувствието.

— Съчувствие ли? Не ме карай да се смея. Загрижен съм не за теб, а за онова, което си направила. Може би скоро ще имаш сериозни основания да съжаляваш, че си отдала девственото си тяло на онзи горгио. Той ще донесе зло на всички ни. Ще видиш. Горгио ни мразят!

Съскащото му дишане издаде, че беше бесен от гняв, и Алисия се стегна вътрешно, за да се подготви за караницата, която ей сега щеше да избухне. Защо Стиво продължаваше да я тормози? Станалото — станало. Не можеше да го поправи. Откъде идваше тази омраза?

— Моя работа си е дали съжалявам или не, Стиво. Това не те засяга. Ще правя, каквото си искам. Нашият водач е Рудолфо, не ти.

Мъжът се изсмя презрително.

— Рудолфо! Ха! Някога беше силен, но вече остаря и оглупя.

Този път Алисия не можа да обуздае гнева си. Стиво можеше да говори за нея, каквото си искаше, но нямаше да търпи да обижда баща й. Хвърли в лицето му шепа пясък, направи крачка назад и опря ръце на хълбоците си.

— Стар или млад, той винаги ще бъде два пъти повече мъж от теб! Няма да го достигнеш, колкото и да се опитваш!

Обърна му гръб и посегна към стомната с вода, за да изплакне котлето, но той я сграбчи изотзад и тя простена от болка.

— Вещица! Ще ти покажа кой е истински мъж! — изрева той и изви ръката й така силно, че очите й се напълниха със сълзи.

— Проклет да си! — изфуча тя и затвори очи, за да се пребори с болката. Все едно какво й причиняваше, тя нямаше да го помоли да я пусне. Той искаше да я унижи, но тя нямаше да плаче и да се моли. Макар че цялата трепереше, Алисия вирна упорито дръзкото си носле.

Също така бързо, както я беше сграбчил, Стиво я пусна и се отдалечи с ядни крачки. Когато отвори очи, Алисия видя Зуба и Тодеро да вървят ръка за ръка по пътеката към изворчето. Нищо чудно, че Стиво беше избягал. Не искаше да го видят, че я тормози. Но това със сигурност не беше последният му опит да я мъчи. Алисия беше сигурна, че двамата ще останат непримирими врагове до края на живота си.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита весело Зуба, която не знаеше причината за вълнението й. Погледна смутено Тодеро и издърпа ръката си.

— Щом искаш, подръж котлето, докато излея водата. — Алисия вдигна стомната, опитвайки се да успокои треперенето на ръцете си.

— Дай да ти помогна, Зуба — включи се с готовност Тодеро. — Котлето е много тежко.

Когато свършиха и оставиха котлето да се суши на слънце, младият мъж хвърли влюбен поглед към девойката.

Любовта може да бъде толкова красива, каза си меланхолично Алисия. Може би скоро щеше да има сватба. Зуба и Тодеро бяха съвършена двойка — сърцата им бяха големи като небесата над тях. Винаги се бяха отнасяли добре с нея и тя от сърце им желаеше щастие.

Тодеро усети погледа й и изведнъж се притесни.

— Аз… по-добре да си вървя и да ви оставя да си вършите… женската работа — заекна той.

— Не си отивай, Тодеро — помоли Алисия, която съжали, че втренченият й поглед го бе смутил.

— Имам работа — отговори тихо той, макар че очите му, устремени към Зуба, издаваха колко иска да остане. — Утре сутринта ще напуснем това място и ще си потърсим друго. Чака ме много работа. — Кимна им и бързо се запъти обратно към лагера.

— Радвам се за теб, Зуба — пошепна Алисия. — Тодеро е чудесен момък, истински циганин. Ще ти бъде добър съпруг.

Зуба се изчерви.

— Съдбата ми се усмихна. Обичам го с цялото си сърце. Желая и с теб да стане същото, Алисия. Моля се един ден да заживееш щастливо с онзи горгио.

Алисия поклати глава.

— Не ни е било писано. Той не ме обича. — Външното спокойствие скриваше хаоса в душата й. След всичко, което беше преживяла, изпитваше силно желание да тръгне да го търси, при нужда да го последва до края на света, да стъпва в стъпките му, да споделя мечтите му или дори да бъде само негова сянка. Но това беше невъзможно и тя се бореше упорито с изгарящото я желание. Наричаше се глупачка и луда.

— Аз се влюбих в него и повярвах, че той също ме обича. Но той си отиде. Никога няма да го видя отново.

— О, Алисия! — Зуба се втурна към приятелката си и я прегърна съчувствено. — Ако наистина не те обича, той е глупак! Ти си толкова красива и силна. Как можа да те предаде? Що за мъж е той, да ти причини такава болка?

— Той беше видение. Сън. Но открадна сърцето ми и продължава да го държи в ръцете си. — Алисия не успя да се пребори със сълзите си и по бледите й бузи потекоха бистри поточета. Изчезването на Рафаел остави у нея болезнена празнота. Нищо не я беше подготвило за това ужасно страдание, за страшната рана, която не зарастваше.

Зуба се опита да я утеши и изтри сълзите й, като шепнеше:

— Всичко ще бъде добре. Ще го забравиш.

Ала сълзите на Алисия не секваха. Когато се наплака, тя изтри решително очите си, прогони надалече мъчителните чувства й отново стана гордата Алисия. Изтръгна се от утешителната прегръдка на приятелката си и изрече хладно:

— Ела, трябва да помогнем на другите. — Двете събраха клонки и шишарки, разпалиха буен огън и сложиха котлето над весело съскащите пламъци. Вече не споменаха името на чужденеца и Алисия се закле, че никога повече няма да го спомене.

По-късно, докато седяха около огъня и дояждаха остатъците от вечерята, тя безмълвно се сбогува с това място на радост и тъга. Мъжете седяха или лежаха наоколо, подпрени на лакти, и тя чуваше откъслеци от разговора им и буйни смехове. Очевидно се радваха, че утре отново ще тръгнат на път. Смятаха да потеглят на юг — Алисия все още не беше ходила в тази част на страната. Веднъж или два пъти беше чувала думата Гранада и си спомняше, че градът е под властта на маврите, някакви тъмнокожи чужденци.

Досега Алисия беше споделяла въодушевлението на сънародниците си от пътуването, но тази вечер не беше в състояние да се зарадва на утрешния ден. Групата на циганите беше много голяма — коли и коне, многолюдни семейства с малки деца. Пътуването щеше да бъде дълго и трудно, защото трябваше да се крият от враждебно настроените местни жители. Защо да не останат в тази прекрасна гора? Тук бяха на сигурно място. Ами ако маврите не бяха приятелски настроени към циганите? Ами ако смятаха да ги продадат като роби?

Престани, укори се гневно тя. Нали беше циганка. Скитането беше част от начина й на живот. Стана от мястото си до огъня, изведнъж изпитала потребност да остане сама, и се скри в малката си кола. Свали дрехите си и се мушна в тясното легло, но сънят не искаше да я посети.

Нощта отдавна беше настъпила, но тя продължаваше да се мята неспокойно, измъчвана от чувство на страх. Не се успокои дори от нежните любовни напеви на Тодеро.

„Какво ми става?“ — питаше се уплашено тя. Защо имаше чувството, че ще се случи нещо ужасно? Часове след като всички си легнаха и в лагера се възцари тишина, тя получи от говора. Нещо ставаше! Отнякъде долиташе шум.

Изведнъж проехтя гневен мъжки вик и Алисия скочи. Сърцето й заби като безумно. Вслуша се напрегнато. Викът се повтори.

Тя се промъкна безшумно към платнището на колата, за да разбере кой беше извикал. Внимателно вдигна платното, погледна навън и нададе изненадан вик. Облени от лунната светлина, в лагера влизаха фигури на коне. Чуваха се тропот на копита и сърдити викове. В главата й светна предупредителна мисъл: опасност! Среднощните ездачи със сигурност не бяха влезли в лагера им с мирни намерения.

Облече се колкото можеше по-бързо и изскочи навън. В лагера цареше паника! Пищяха деца, викаха жени, гневни мъжки гласове отекваха в нощта.

— Татко! Татко! — извика Алисия и се опита да открие Рудолфо в бъркотията. — Татко! — Най-сетне го видя: едрата му фигура стърчеше в далечината. Очевидно се опитваше да предпази хората си от насилието, което се очакваше. Наближаващият конски тропот отекваше като гръм. Алисия осъзна, че много от близките й щяха да загубят живота си, и си припомни предупреждението на Стиво, че горгиото ще издаде мястото на лагера им и ще им донесе смърт.

— Проклинам те, Рафаел де Виласандро! — изкрещя тя и в безсилен гняв вдигна юмрук към небето. Как бе могъл да им причини това? Въпросите гризяха сърцето й и — макар че й се искаше да го смята за невинен, — тя възприе приближаващите ездачи като доказателство за предателството му. Но сега не беше време да хленчи. Грабна острата си кама и се нареди между мъжете и жените, готова за бой.

Крясъците на подплашените нощни птици се смесиха с писъците на жените и децата, които търсеха къде да се скрият.

„Каква беда!“ — повтаряше си Алисия, докато следеше как малка група цигани бягаха към храстите. Иззад клоните надничаха плачещи лица. Други се приготвяха за битка като Алисия и Рудолфо, решени да издържат.

— Горгио! — Алисия буквално изплю думата. Какви бяха тези хора, които нападаха беззащитни жени и деца под прикритието на нощта? — Страхливци! Кучета! — Тя прокле деня, когато бе извадила Рафаел от реката. Стиво беше прав. Рафаел беше донесъл на народа й огромно нещастие. Дали го бяха възнаградили за предателството? При тази мисъл отново го прокле.

Конниците връхлетяха върху циганския лагер, размахвайки мечовете си. Зад тях вървяха селяни, също въоръжени. Алисия чу как циганските жени молеха за пощада и разбра, че тази нощ не можеха да очакват милост.

Свиете нето на оръжията, ръмженето на малкото готови за бой и охканията на ранените гърмяха в ушите й. Стиснала здраво вярната си кама, тя чакаше дяволите в човешки образ да се приближат.

Боже, какъв сърцераздирателен вик. Ващи бе нападната и убита пред очите на Алисия, тя не можа да стори нищо, за да я предпази.

— Бедничката Ващи! — Нямаше да остане единствената жертва.

По лицата на селяните беше изписана дива омраза. Те късаха платнищата на колите и крещяха:

— Убивайте децата! Смърт на Каиновото семе!

Сепната от виковете им, Алисия разбра: те обвиняваха циганите, че не са помогнали на Дева Мария при бягството й в Египет. И преди беше чувала подобни безумни обвинения. Испанците бяха колкото жестоки, толкова и глупави. Струваше й се невероятно привържениците на добрия Христос да прибягват до жестокости и насилие, дори да вярваха в такива безумни обвинения.

Проливаше се кръв, селяните разграбваха колите и палатките и ги подпалваха. Алисия не издържа. Нямаше да чака, докато нападателите стигнат до нея. Нямаше да стои и да гледа как избиват народа й. По-добре да умре с тях! Нададе гневен вик и се втурна към центъра на лагера.

— Я вижте! — изкрещя нисък, набит селянин и посегна да я хване. — Вижте циганската курва! Да я убия ли като другата?

— Не! Ще я вземем с нас и ще я направим робиня. Твърде е хубава, за да умре. — Няколко души заобиколиха Алисия, но тя не се уплаши. Размаха камата си и няколко пъти улучи целта. Одраска повечето от нападателите си и те се отдръпнаха.

— Исусе! Проклетата вещица! — изрева най-тежко засегнатият, затискайки раната си. Изрита я право в ръката, ножът изхвръкна от пръстите й и тя изпищя, притиснала ударената си китка.

— Я да видим може ли да се бие без кама! — изсмя се подигравателно един от мъжете, сграбчи я за косите и я свали на земята. Побесняла от гняв, Алисия се отбраняваше отчаяно, хапеше и дращеше като котка. Със сила, родена от страха и отчаянието, тя успя да се изтръгне от яката мъжка хватка и избяга.

Различи едрата фигура на Рудолфо, който методично отблъскваше нападащите го, и се втурна към него. Баща й знаеше какво трябва да се направи.

— Татко! Татко!

— Веднага се махни оттук, Алисия! — изкрещя Рудолфо. — Бягай, докато още е възможно, аз ще те намеря!

— Не! Как бих могла да избягам и да те оставя тук сам?

— Така трябва! Това е заповед!

Алисия се скри зад едно дебело дърво и проследи с разширени от ужас очи унищожаването на циганския лагер. Клане. Смърт. Поляната бе осеяна с трупове и счупени оръжия — и цигански, и испански. Циганите бяха много по-малко от нападателите. Отбраняваха се отчаяно, събрали цялата гордост и сила на народа си, и проляха кръвта си, за да защитят жените и децата си.

Алисия чу отчаян вик, един от многото, но този идваше от Зуба. Трима мъже я измъкнаха изпод колата, където се беше скрила. Свалиха я на земята — милата, нежна Зуба, която никому не беше сторила зло. Алисия чу сърцераздирателния й вик и видя, че един едър селянин бъркаше под полите й. В този миг младата жена забрави всяка мисъл за собственото си спасение. Трябваше да помогне на Зуба!

— Веднага я пусни, проклетнико! — изкрещя тя и се втурна към насилника. Но не беше единствената, която се притече на помощ на Зуба в този решителен миг. Тодеро също бе чул писъка на любимата девойка и хукна като луд от другата страна на лагера.

— Зуба! — Докато Алисия едновременно го следеше с поглед и се отбраняваше от един селянин, Тодеро заби ножа си в гърдите на един от мъжете, хванали Зуба, но когато се обърна да нападне другия, бе обкръжен от мъже на коне, които насочиха срещу него дългите си копия.

— Тодеро! — Предупреждението на Алисия дойде твърде късно. Любимият на Зуба бе улучен от остър меч. — Не! — Алисия се хвърли с отчаяна решителност в бъркотията от мъже и коне, грабна камата на Тодеро и продължи битката със смелостта на отчаянието.

— Алисия, върни се! — Викът на Рудолфо беше последното, което чу. Пареща болка прониза главата й и тя напразно се опита да пробие черната мъгла, която се разпростря върху нея.

— Дано да идеш в ада, Рафаел! Проклет горгио — изплака тя и падна тежко на коравата земя.

— Алисия! Чави, отвори очи, моля те! Алисия чу далечния глас и протегна ръка.

— Татко… — Усети как той хвана ръката й и нежно плъзна пръсти по меката кожа. Когато понечи да се изправи, той внимателно я натисна да остане легнала.

— Получи удар по главата, Чави. Един горгио те удари с дебела тояга. Уверявам те, че вече не е между живите.

Алисия отвори широко очи и се опита да си спомни. Къде беше? В колата си. Но как беше възможно? Нали бе видяла как нападателите подпалиха колите им?

— Как…? — Гласът й беше дрезгав, изпълнен с болка. Спомни си Тодеро и тихо изплака. Бедната Зуба сигурно беше неутешима.

— Те бяха по-многобройни от нас, Алисия, но ние се бихме смело. Проклети да са! И ние, циганите, имаме право да живеем. Не е правилно да ни убиват в леглата ни. Те бяха изпълнени с омраза, заблудени от проповедите на свещениците им. Затова донесоха смърт на народа ни.

— А какво се случи, след като… след като са ме ударили?

— Убиха много от нашите, Алисия. Жертви на безумието. Селяните бяха жадни за кръв. — Гласът му пресекваше от гняв.

— Ами колите? — Алисия вдигна очи към платнището. — Нали ги подпалиха?

Рудолфо се усмихна и вдигна глава.

— О Дел ни изпрати дъжд. Той спаси и нас, и колите ни и угаси омразата на испанците. Избягаха толкова бързо, колкото бяха дошли.

— Дъжд! — Това беше истинско чудо. По това време на годината почти никога не падаше дъжд. Рядко се виждаха дори облаци. — О, татко! — Този път той не й попречи да седне. Зави й се свят, но тя се хвана здраво за раменете му. — Какво стана с Тодеро? Видях го да пада. Мъртъв ли е?

— Не. Поне още не. Ако оцелее, това ще бъде второ чудо. Зуба е постоянно до постелята му и се грижи всеотдайно за него.

Алисия, която беше спряла да диша, въздъхна облекчено.

— Тодеро няма да умре. Знам го, чувствам го. Ще живее, за да се ожени за Зуба. — Тя помълча малко и попита: — А другите? Кои загинаха?

Лицето на Рудолфо помрачня.

— Твърде много! Дионисио, Рамон, Бащи, Труфени, Бацена, Кейе… Имаме и много ранени.

Забравила болката в слепоочието, Алисия гневно отметна глава.

— Проклети да са всички горгио! Проклет да е Рафаел де Виласандро! Той донесе това зло на народа ни! Ще го мразя до деня на смъртта си.

— Не, Алисия. Омразата е разрушителна. — Рудолфо я хвана за раменете и с очи й заповяда да го изслуша. — Ти не знаеш дали е бил твоят горгио. Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат, Чави.

— Но кой друг знаеше за нашия лагер в горите, татко? Кой друг, освен онзи горгио?

Рудолфо поклати глава.

— Не знам, малката ми. — Въпреки това той се доверяваше на инстинкта си, който му говореше, че Рафаел не е от хората, които причиняват зло на ближния си. Макар да бе отнел невинността на Алисия и я бе напуснал, той продължаваше да го смята за честен човек. Но кой можеше да ги е предал, освен него? — Сигурно никога няма да узнаем.

— Той е бил. Стиво беше прав. Проклетите горгио! Мразя ги всичките! — Алисия забеляза погледа на баща си и замлъкна. Защо отново я гледаше така, сякаш искаше да й каже нещо важно? — Какво има, татко?

Може би щеше да й каже истината сега, ако тя не го беше погледнала така невинно и доверчиво. Не беше правилно да мрази народа си. Беше длъжен най-сетне да й разкрие коя е. Не, моментът още не бе настъпил. Тя се би редом с циганите, може би дори по-смело от повечето мъже. Не можеше точно сега да й разкрие, че принадлежеше към хората, които бяха разрушили живота им.

— Какво има, татко?

Рудолфо стана от леглото й и се обърна с гръб към нея, защото се боеше, че тя ще прочете истината в очите му.

— Нищо, нищо… — Отиде до края на колата и вдигна платнището.

— Моля те, татко, не си отивай. Остани още малко. Искам да ми разкажеш…

— Трябва да видя какво правят другите. Не можем да останем тук.

— Ами дъждът… Пътят сигурно е кален. Колите ще се придвижват трудно.

— Въпреки това трябва да потеглим веднага. Ще разделим кервана на три части, за да затрудним евентуалните преследвачи. — Алисия знаеше, че един ден трите групи щяха отново да се съберат. Освен това през цялото време щяха да поддържат връзка чрез тайни знаци.

— Да, татко, трябва да продължим. Ние сме като вятъра, който духа в клоните, или като река, която ще тече до края на света. — Тя стана, олюля се, но успя да се задържи на краката си. — И аз ще дойда с теб. Трябва да помагам на другите. — Той кимна и я огледа изпитателно. Очевидно сметна, че може да ходи, защото я остави да се оправя сама.

Алисия помогна на Солис и другите жени да съберат постелите на онези, които бяха спали под колите. Натовариха ги в колите заедно със съдовете и храната. Напълниха тежките котли със запаси и ги окачиха на дебелите дъски.

Мъртвите трябваше да бъдат погребани по закона на циганите с цялото си имущество. То щеше да им осигури добро съществуване в отвъдното. Алисия проследи тъжно как телата на хората, които беше познавала и обичала, бяха положени в колите им и вещите им бяха подредени около тях. Не беше лесно да запалят огън, защото дъждът беше намокрил дървата, но все пак успяха и към небето се издигнаха жълти пламъци. Докато колите горяха, циганите шепнеха молитви:

— Сега те оставям на О Дел, нашия господ. Разплакана, Алисия си взе сбогом с Ващи и си припомни широката усмивка и смелите черни очи на приятелката си.

— Прости ми, Ващи — помоли пламенно тя, — прости ми! — Нима можеше да забрави възхитения поглед на Ващи, докато седяха около огъня. „Ти си спасила един горгио?“ — бе попитало момичето. Ако тогава Алисия знаеше какво й беше подготвило бъдещето! Но Рудолфо я бе посъветвал да не гледа назад към миналото. Живей за днешния ден, това беше девизът на циганите. Алисия хвърли последен поглед към горящата кола и тихо се отдалечи.

Положиха ранените в колите и се постараха да ги настанят колкото може по-удобно. Във всяка група имаше поне по една жена, която умееше да лекува рани. Алисия сподели колата си с две малки деца, които бяха загубили родителите си при нападението: момчето Пало и момичето Мала. Те донесоха и малкото си черно кученце, което непрекъснато скимтеше, сякаш усещаше, че се е случило нещо ужасно. Алисия успя да го успокои и сложи децата да спят, като им говореше окуражително. Мала очевидно не бе разбрала какво е станало и продължаваше да пита за майка си. Престана да плаче едва когато Алисия я взе на ръце и я залюля като бебе.

Младата жена видя как мъжете доведоха конете, впрегнаха ги пред колите и възседнаха най-добрите жребци, за да застанат начело на кервана. Рудолфо щеше да води първата група, Бало втората и Нано — третата. Гръмкият глас на Рудолфо заглуши шума:

— Планина с планина не се среща, но човек с човек… Сигурен съм, че един ден родът ни отново ще се събере. Пожелавам на всички сигурно пътуване. — Трите групи потеглиха в три посоки.

Дъждът бе престанал, но някоя кола често затъваше в калта и всички мъже се втурваха да я извадят.

Алисия лежеше в леглото си, прегърната спящите деца. Накрая равномерното люлеене я приспа. Знаеше, че един от мъжете държеше юздите в здравите си ръце, и се отпусна в обятията на съня. Керванът напредваше бавно, но сигурно към постоянно менящия се хоризонт.