Катрин Крамер
Циганско небе (3)

Рафаел де Виласандро се взираше със смръщено чело към далечните планини, които светлината на новия ден обагряше в пурпурни багри. Алисия. Не можеше да я вземе със себе си, не и там, където отиваше. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и това означаваше, че трябва да отиде сам. „Алисия.“ Даже името й беше магическо и сърцето му се разкъсваше от болка. Циганското момиче, което спеше до него, беше прекрасно, нищо неподозиращо и невинно, а той знаеше, че трябва да я нарани.

„Веднъж вече те помолих да ми простиш, сладка моя Алисия“ — мислеше той, докато нежно милваше косите й. Тя се раздвижи и на устните й изгря усмивка, но не се събуди.

Защо беше разпалил страстта й? Защо постъпи като негодник и се възползва от любовта й, след като знаеше, че на разсъмване трябва да я напусне? Дано бог помогне и на двамата! Те принадлежаха към различни светове. Любовта им нямаше шанс. Той не можеше и не искаше да се присъедини към циганския керван и да обикаля страната като скитник. Тя също не можеше да бъде щастлива в неговия свят, защото беше свикнала да живее свободна като птичка.

„О, господи, Алисия, ако знаеш колко съжалявам“ — продължаваше да размишлява той. И за двамата щеше да бъде по-добре, ако тя го беше оставила да се удави. Вместо това тя спаси живота му, пожертва невинността си, а той я напускаше като негодник. За съжаление нямаше друг избор. Нищо не биваше да попречи на мисията, която си беше избрал. Дори любовта му към това циганско момиче.

Вероятно най-доброто разрешение беше тя да остане при своя народ, а той — при неговия. Първо трябваше да отмъсти на двамата крадци, които ограбиха ценностите му, а след това да се опита да помогне на хората, чиято съдба беше свързана с неговата чрез кръвта на майка му. Може би един ден щяха да се срещнат отново, може би съдбата щеше да бъде милостива към тях. Той вдигна най-широката от седемте поли и покри голото й тяло, за да я предпази от утринното слънце. Тя беше прекрасна, но не можеше да стане негова съпруга. Не биваше да я буди, защото нямаше да понесе болката и гнева в очите й, а още повече разочарованието й, че се готвеше да я напусне.

Като хвърли последен поглед към спящото момиче, с разкъсвано от болка сърце, измъчван от чувството за вина, той се изправи. Живо си представяше какво ще си помисли тя, когато се събуди и разбере, че е останала сама, но не можеше да направи нищо. Той беше горгио, както го наричаше тя, а тя беше циганка. Двамата живееха в различни светове.

Остави до нея ножа, който беше взел, и тихо й каза сбогом. Алисия със сигурност щеше да намери пътя към лагера. Щеше да й остави и коня и да продължи пеша. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

— Довиждане, Алисия — пошепна с болка той и бързо се отдалечи, ловък и безшумен като вятъра.

 

 

Топла, блажена топлина изпълваше Алисия, когато протегна крайници и отвори очи под топлината и светлината на слънцето. Вдишвайки жадно свежите аромати на ранното утро, тя се усмихна на спомена за нощта, която беше прекарала в прегръдката на Рафаел. Никога не беше преживявала такова пълно щастие както в обятията на този горгио. С въздишка произнесе името му.

— Рафаел! — Копнееща за топлината на тялото му, тя протегна ръка към него и установи, че е сама. Разочаровано се обърна на другата страна, за да види къде е отишъл. „Може би се е отдалечил, за да се облекчи?“ — запита се тя. Или пък беше отишъл към края на гората, за да погледне дали хората от племето й не ги преследват. Видя, че конят пасеше наблизо, и се усмихна, като си припомни как беше научила Рафаел да му говори на цигански. Припомни си също, че даже Стиво се боеше да язди буйния Грай, и усмивката й стана още по-широка.

Стомахът й се обади и тя реши да изненада Рафаел със закуска от пресни горски плодове. Наоколо растяха светлочервени трънки, не особено сладки, тръпчиви и дори леко люти. Тя се изправи, почисти сламките от косата си, събра нахвърляните си дрехи и бързо облече ризата, блузата и седемте поли. Погледът й спря върху кървавите петна на фустата, върху която беше лежала, докато се любеше с Рафаел. Доказателството за девствеността й. Рафаел сигурно се радваше, че е бил първият мъж в живота й.

„Любими мой“ — помисли си тя. Ако се бяха оженили според обичая на циганите, на сутринта щяха да изнесат чаршафа навън и да го окачат нависоко, за да покажат на всички, че Рафаел де Виласандро е взел девица. Ала първата брачна нощ се беше състояла преди сватбата и вече не можеха да върнат времето назад. Всичко ще бъде добре, каза си упорито тя. Рафаел я обичаше, иначе нямаше да бъде толкова нежен и внимателен.

Алисия набра няколко шепи трънки и ги скри в диплите на полата си. Обиколи гората, за да намери Рафаел, но не го откри никъде. Къде беше той? Какво правеше? Върне се при постелята и веднага забеляза ножа си. Вдигна го и го затъкна на колана си. Значи не беше отишъл на лов. Може би беше решил да хване някоя риба. За това беше достатъчен един остър клон.

Риба и трънки — чудесна закуска. Алисия реши да запали огън, за да опекат рибата. Изсипа плодчетата в една от кърпите си и затърка две парчета дърво. Скоро успя да разпали буен огън. Времето минаваше и тя започна да се тревожи. Рафаел не се връщаше. Ами ако му се бе случило нещо? Ами ако онези крадци се бяха върнали, за да го убият?

Не. Алисия притисна ръце към слепоочията си и си забрани да мисли такива неща. Направи няколко обиколки, докато отъпка пътека в горската трева, но той не се връщаше.

— Рафаел! — извика тя. — Рафаел! — Единственият отговор беше утринната песен на птиците. Изведнъж се почувства сама и я обзе страх. Естествено не за себе си, а за него. Тя беше циганка и познаваше гората.

Повика го отново и виковете й стреснаха семейство катерички, събрали се да закусят. Животинките се изкатериха на върха на близкото дърво и нададоха остри викове.

Алисия се наведе и се опита да прочете следите по земята, както я бяха научили още като дете. Не беше трудно да намери човешката следа, защото знаеше какво да търси. Наведен клон, камъче, забито в земята, стъпкана трева — все знаци, които показваха пътя. Скоро намери следата на Рафаел и тръгна по нея от мястото, където се бяха любили, към края на гората. Къде беше отишъл? Защо не се връщаше?

Алисия отказваше да се вслушва в гласа в главата си, който й шепнеше, че любимият й я е напуснал. Не. Не. Той не би направил такова нещо. Не и след като й беше отнел невинността. Никой честен човек, никой циганин не би направил подобно нещо. „Но той е горгио“ — повтаряше настойчиво гласът.

Той я обичаше. Рафаел я обичаше. Щеше да се върне. Но колкото повече се отдалечаваше, толкова по-очевидна ставаше грозната действителност. Тя вдигна поглед към небето, където живееше О Дел, богът на циганите, и го помоли да й даде мъдър съвет.

— Моля те, О Дел, помогни ми! — изплака тя и протегна ръце към облаците. Веднага усети, че О Дел беше до нея. Той знаеше за болката й. Трябваше да се изправи лице в лице с истината. Рафаел я бе напуснал, за да се върне сам при народа, на който принадлежеше.

По бузите й потекоха сълзи и тя вдигна лице към слънцето, за да ги изсуши. Една циганка не можеше да плаче за един горгио. Тя беше смела. Тя беше от народа на рома. Въпреки това съзнанието, че той я бе изоставил, беше мъчително. Постепенно мъката се превърна в пламтящ гняв.

— Горгио! Копеле! — изкрещя тя. Той я бе използвал. Използва приятелството и любовта й, за да избяга от лагера. Другите я предупреждаваха, но тя не пожела да ги чуе. Вместо това допусна да бъде заслепена от мъжката му красота, от усмивката и ласките му. Сега разбираше омразата на Стиво. Беше изпитала на собствения си гръб колко неверен може да бъде един горгио.

— Той си мисли, че циганите са като калта под обувките му — изплака задавено тя. — Плюя на него и на целия му род! — И все пак, когато я целуваше… Не! Не! Не! Трябваше веднага да забрави целувките му. Той я бе обезчестил. Тя бе опозорила народа си.

Алисия затвори очи, падна на колене и даде воля на мъката си. Сълзите й напоиха прашната земя.

Не знаеше колко време беше плакала. Осъзна се едва когато чу конски тропот и две силни ръце я вдигнаха от земята. Загриженият глас на баща й произнесе името й.

— Алисия, Алисия, хайде не плачи. — Рудолфо изтри сълзите от лицето й. — Кажи ми какво се случи.

Продължавайки да хълца, младата жена се опита да обясни.

— Аз… аз бях глупачка, татко. Мислех си, че ме обича. Обещах ти, че няма… но го направих.

Погледът му се плъзна по лицето й и той разбра защо плачеше така отчаяно. Беше усетил страстта, пламнала между двамата млади, бе видял дъщеря си да танцува за испанеца.

— Къде е той? — попита гневно Рудолфо.

— Отиде си.

— Как така си отиде?

— Напусна ме. — Тя зарови лице на гърдите му и попита с пресекващ глас. — Ще можеш ли някога да ми простиш?

— Да ти простя? О, Алисия! Този мъж е наранил много повече теб, отколкото мен. — Помилва я по косата, както правеше в детството й, и притисна главата й към гърдите си. Постепенно тя се успокои и го погледна с блестящите си от сълзи зелени очи.

— Аз те опозорих. Другите…

— Какво ни интересуват другите? Ти си моя дъщеря. Ако се наложи, ще насоча гнева им срещу себе си. Аз ще те обичам винаги. — Отдалечи я малко от себе си и продължи: — Сега ще си отидем у дома. Един ден ще намеря този горгио, кълна ти се. Той е длъжен да поправи злото, което ти е торил. Той ще се ожени за теб, Алисия…

— Не! — Гневът отново взе връх над мъката. — Не искам да го видя повече, никога! Аз съм опозорена завинаги. Той ме предаде. Аз спасих живота му, дарих му любовта си, а той захвърли всичко, защото съм циганка и не съм достатъчно добра за него. — Гневът й отлетя също така бързо, както бе дошъл, и остана само болката. Вдигна ръка и помилва обруленото от ветровете лице на баща си. — О, само да можех да върна времето назад…

Погледите им се срещнаха и тя бе разтърсена от обичта и добротата, които прочете в очите му. Въпреки всичко, което беше сторила, той и прощаваше.

— Да се опитваш да промениш миналото е все едно да се опиташ да прескочиш сянката си, Чави. Ах, детето ми…

„Чави“. Галеното име, с което я наричаше в детските й години. Отдавна не го беше употребявал.

Скована от болката си, Алисия не беше забелязала другите мъже, които бяха придружили баща й при преследването. Те се приближиха и Алисия видя очите на Стиво, които я пронизваха, изпълнени с презрение. Бързо му обърна гръб и повтори думите на баща си. Не можеше да промени случилото си, но щеше да го запомни и да мисли за него, докато е жива. Възседна коня си, пришпори го и препусна обратно към циганския лагер.

Слънцето гореше като факла, докато Рафаел бързаше по пътеката. Небето беше яркосиньо, без нито едно облаче. Пред него се простираха поляни със златни и червени цветя, стърчаха високи дървета. Красотата на природата го замайваше. Светът на Алисия. При тази мисъл той трепна болезнено и отново си припомни колко прекрасна беше малката циганка, докато спеше под старото дърво. Сега светът й му отмъщаваше. Беше загубил ориентация и не знаеше накъде върви.

Как можа да се обърка? Отговорът беше ясен. Не познаваше гората. Докато вървеше право напред, без да се оглежда, и мислеше единствено за Алисия, беше описал пълен кръг и сега стъпваше по собствените си следи.

Седна на един прогнил пън, за да си почине малко, и опря лице върху дланите си, за да помисли. Дали някога щеше да забрави какво му бе разкрил баща му в онази съдбоносна нощ, когато се скараха жестоко? След този спор Рафаел напусна баща си, за да потърси своето място в големия свят. Беше му омръзнало да е вторият син на Педро Ортега де Виласандро.

Непрекъснатите войни срещу маврите му дадоха желания повод да стане „кабалеро“, рицар, и да постъпи във войската на крал Фердинанд и кралица Изабела.

— Моля те, татко, трябва да ме разбереш — бе казал в онази нощ той, но очите на баща му останаха студени.

— Сега и ти ще ме напуснеш, както ме напусна тя — каза баща му, толкова тихо, че Рафаел едва го разбра. — Говоря за майка ти.

Рафаел го погледна объркано. Майка му беше умряла от треска, когато той е бил съвсем малко момче — всички казваха така.

— Какво говориш?

В очите на баща му блесна гняв.

— Тя ме напусна, за да се присъедини към народа си. Напусна ме! И свърши на кладата на инквизицията, не от лошата треска! А сега ще ме напуснеш и ти!

— Не! Това не е вярно. — В сърцето на Рафаел бушуваше хаос, но той се пребори с напиращите сълзи и намери убежище в гнева. — Ти лъжеш, старче! — Вдигна ръка и замахна в опасна близост до баща си, но нещо в очите на стария човек му показа, че той бе изрекъл истината. Затова свали юмрук и изсъска: — Разказвай!

С пресекващ от сълзи глас баща му разказа историята на живота си. Той, Педро Ортега де Виласандро, на младини се влюбил до полуда в дъщерята на един лекар, млада еврейка от Навара. Отвел я в Кастилия и се оженил за нея.

— Това беше лудост. Измъчих се, но не можах да я накарам да ме обикне, както я обичах аз. — Дон Педро вдигна упорито глава и Рафаел си представи какъв е бил като буен младеж. — Все пак тя ме обичаше. Роди ми двама синове и двамата заживяхме щастливо.

Бащата на Рафаел беше могъщ господар, независим благородник, безусловно предан на новата кралица Изабела. Благодарение на неговата упоритост аристократите се усъмниха в бащинството на Хайнрих IV, „Енрике Импотентния“, и не го признаха за баща на Йоана. Така наследница на Хайнрих стана, сестра му Изабела.

— Моята Сарита и аз живеехме щастливо и спокойно — говореше Педро със затворени очи, сякаш отново преживяваше онези дни. Но когато ги отвори, в сините зеници светеше болка. — Ала се оказа, че съдбата е решила друго. Те я убиха. О, ако беше останала при мен, аз щях да намеря начин да я защитя. Но тя ме напусна, за да отиде при народа си.

— Каза, че е умряла на кладата. Защо?

Тогава бащата му разказа цялата страшна история. През 1480 година страната била управлявана от хора, според които най-голямото зло и дело от съвместния живот между евреи и християни. Народът бил недоволен, фанатиците го насъсквали към бунтове. Надигнала се буря и родителите на Рафаел били понесени от вихъра й.

Било решено отново да се въведат старите закони, според които всички евреи трябвало да носят на раменете си знак от червено платно, за да ги разпознават отдалеч. Натикали ги в гета — в собствените им квартали — и им заповядали всяка вечер да се прибират там в определено време. Около гетата били издигнати стени. Никой евреин нямал право да работи като лекар, хирург, аптекар или гостилничар.

Властниците определили кардинала на Испания Педро Гонзалес де Мендоса и брат Томас де Торкемада за инквизитори на Кастилия. Двамата незабавно се заели да изпълнят мисията си „с помощта на огъня“.

— Те не можеха да сторят нищо на евреите, които бяха преминали към християнството, които не нарушаваха повелите на вярата, не живееха като евреи и не помагаха на преследвани — обясни бащата на Рафаел. — Както в армията не търпят дезертьорите, така и двамата висши духовници наказваха жестоко новите християни, които се връщаха към предишната си религия и обичаи. Непрестанно насъскваха простолюдието срещу привържениците на еврейството и срещу отреклите се мориско…

— Какво е мориско?

— Покръстени маври. Народът намрази всички друговерци. Думата евреин означаваше Юда и хората станаха жестоки. „Не бъди евреин“ — тези думи се чуваха навсякъде.

— Майка ми… еврейка ли беше?

Тя беше кръстена, но баща й продължаваше да изповядва старата вяра. Забраниха му да упражнява професията си, Сарита обичаше родителите си и ги посещаваше често. Не правеше нищо нередно, но много скоро я обвиниха, че се е върнала към еврейската вяра, защото е била в родния си дом в дните на еврейските празници. — Педро Ортега отново затвори очи и поклати глава. — Разпространиха невероятни слухове, за да насъскат хората срещу евреите, и майка ти беше една от жертвите.

Водени от Мендоса и Торкемада, фанатични монаси обикаляли Кастилия, без да се съобразяват с папската заповед да щадят децата на Израел и да се отнасят толерантно към друговерците. Проповядвали в църквите и по площадите, че божият гняв ще се излее върху земята, която предлагала убежище на евреи и мюсюлмани. Заповядали на вярващите да се надигнат и да унищожат евреите. Последвали ужасяващи кланета. Не само в Кастилия, но и в Арагон и Навара.

— И моята майка… — Гневът буквално задушаваше Рафаел.

— Майка ти и семейството й бяха много уплашени и се скриха. Не знаех къде. Тя ми заяви, че не иска аз и синовете ни да страдат заради нея… не искаше да ни изложи на опасност и… — Мъката му беше толкова силна, че Педро Ортега де Виласандро, винаги горд и непоколебим, остави сълзите да се стичат свободно по хлътналите му бузи. — Те я изгориха. Изгориха я на кладата, макар че не бяха достойни да целуват дори крайчеца на роклята й. Изгориха прекрасното й тяло, изгориха моята Сарита. Обявиха я за еретичка и я изгориха на кладата!

— Господ да ни е на помощ! — Рафаел се прекръсти и горещо се помоли за душата на майка си.

— Но тя не беше еретичка!

— Ами баща й?

— Той и баба ти избягаха в Рим. Тогава ти беше само на дванайсет години. Не можех да ти кажа истината, защото нямаше да я разбереш. Затова те излъгах, че е умряла от треска. От тогава минаха единайсет години. Наричаха я „реверса“ и „марана“. Моята мила Сарита…

— Какво е „марана“?

— Отначало испанците наричаха „маранос“ евреите, които бяха преминали към християнската вяра. Така ги наричаха и самите евреи, които продължаваха да изповядват своята вяра. Думата е „марантха“ — бог идва, — но християните не я разбираха и смятаха, че означава „прокълнат“, затова я използваха като обидно прозвище. — Той протегна ръка към Рафаел и в очите му светна огън. — Ако си отидеш от мен, ти също се излагаш на опасност, синко. Ако узнаят, че във вените ти тече еврейска кръв, ще изгорят и теб. Затова трябва да останеш при мен или да потърсиш закрила при брат си. Не можах да спася майка ти, но те уверявам, че ако бях узнал по-рано какво се готви, щях да го направя. Но не е късно да предупредя теб. Никога не забравяй, че Торкемада е опасен!

Рафаел изслуша предупрежденията на баща си с каменно изражение. Нищо не беше в състояние да разколебае решителността му. Трябваше да напусне бащиния дом и го направи. Разказът на дон Педро не го уплаши, а го изпълни с гняв и неукротима воля да помага на хората, които подобно на майка му бяха заплашени от кладата. Така се раздели с баща си.

Рафаел вдигна глава и отново се огледа. При вида на разкошната зелена гора споменът за миналото бързо се разсея. Баща му беше посмял да обикне жена, която не принадлежеше към неговата вяра, и бе платил скъпа цена. Споменът за съдбата на майка му само засили решителността му да не се връща повече при Алисия. Любовта му излагаше живота й на опасност.

„О, Алисия, ако знаеше истината — мислеше той, ако знаеше, че не съм свободен да живея живота си, преди да съм изпълнил мисията си, сигурно щеше да ми простиш. Но ти си свободна. Свободна като вятъра. За момент и аз си позволих да бъда свободен като вятъра, но сега…“

Рафаел се изправи и се опита да намери пътеката, която излизаше от гората. Този път я откри и възприе това като знак, че Алисия му е простила. Мъчително беше да върви пеш, обувките му скоро се протриха, мускулите на краката му се схванаха, а стъпалата му се покриха с мехури.

Той вървеше упорито по каменистия път и тихо простенваше. Беше гладен, гърбът му беше скован, плачеше му се от умора. Единствено споменът за Алисия действаше като балсам, който го облекчаваше.

За първи път беше в състояние да разбере какво беше изпитвал баща му към отдавна изчезналата му майка: могъща любов, която преодоляваше всички земни закони. За съжаление любовта им беше завършила трагично.

— И нашата любов, Алисия, се роди под лоша звезда като тяхната — пошепна уморено той. Когато най-сетне каза сбогом на гората, прогони всички мисли за прекрасното циганско момиче и закрачи решително към Толедо.